Донка

Благодаря за "събуждането" на тази тема Според мен изкуството е интуитивен начин на познание и творчество. Една пиеса на Шекспир, например, е равносилна на капитален научен труд по психология, социология, философия. Добри въпроси! Никак не е лесно да се аргументира еднозначен отговор. Зависи какво разбираме под интелектуален труд и интелектуалец. (А какво всъщност означават тези понятия за вас?)

Силно съмнение имам за това. Моите усещания друго ми казват, а аз съм склонна на тях да вярвам, не на теорията. Душата според мен не е само мъжка или женска, а носи и двете, но едното преобладава в зависимост от тялото, в което пребивава в момента. И сродната ни душа е същата. Сродността не означава допълване на това, което ми е в по-малко. Тъкмо напротив. Сродността са приликите в неща, които са определящи за двете души по принцип без значение какво преобладава в този живот и без значение в какво тяло са...

И затова ми се струва, че така наречената и смятана за благородна "вечна скръб" по заминал си близък човек всъщност никак не е проява на обич към неговата душа. Заради нашия егоизъм тя не може да Може би най-доброто, което можем да направим за близкия, който не е вече с нас, е да го оставим да продължи по пътя си, да не чувстваме остро липсата му, а да го приемем в новата му форма и да го обичаме такъв...

Какво да разбираме под "да обичаме хаотично, по подразбиране, без никакви граници на поносимост"?

Това усещане за безвремие, безтегловност и синева - мисля, че ако успеем да изчистим ежедневието си от условности, напрежение, страх ... можем да се научим да го носим в себе си и да го "събуждаме" дискретно, когато ни е необходимо. Усещането за пречистеност след него много помага да се "обработи" негативната енергия от средата.... струва ми се...

Може би живее, за да се научи да излъчва Любовта, от която е роден. За мен това означава Умът, с който сме надарени (или обременени?) да се научи да трансформира Любовта в човешки взаимоотношения, постъпки, помисли...

Спомняте ли си кога за пръв път (от най-ранно детство) усетихте порив да "сътворите" нещо? Изпитва(х)те ли някакви "мъки на творчеството" или процесът на "сътворяване" ви потапя(ше) в море от радостна тръпка? Кое ни радва повече, кое ни вълнува, кое ни измъчва- - творческият замисъл? - периода на сътворяване? - резултатът от творческия процес?

Дали наистина децата идват на този свят с вече готови "зародиши" на чертите на характера? Ако сте забелязали такива, то какви по-точно бяха, как се развиха? Как си обяснявате тяхното наличие? - генетично наследство или душата ги носи от предишен живот с някаква цел? Дали всеки родител забелязва това, което детето му е донесло със себе си при раждането? Дали старанието да го "възпитаме" не ни пречи да го забележим? Смятате ли, че родителите се нуждаят от специална подготовка, за да общуват с рожбите си? Ако да - в какво според вас би трябвало да се изразява тя? Това са само малка част от въпросите, които предполагам вълнуват не само мен, не само педагозите и психолозите, не само родителите... Тук има много млади и опитни майки. Мисля, че ще ни бъде на всички и интересно, и полезно да споделим впечатленията си и идеите си. Благодаря ви, приятели!

Не могат да се дават съвети, съгласна съм с Васил. Могат да се споделят виждания, преживявания, усещания. А като се слушаме - чуваме Бог и вътрешният ни човек намира своя отговор сам - така е поне с мен... Мисля, че ако макар и за момент се появят понятията "табу", задръжка, предразсъдък, значи или това не е нашата сродна душа (макар и много ни се иска да е така), или ние още не сме готови за "нишката" между нас. А като не сме готови, по-добре да стоим настрани един от друг. Спред мен зависи какво точно ни спира да споделим усещането за близост. Ако нн е спокойно и щастливо заедно, а ни спира страх от последствията или някакви правила за редно - нередно, според мен трупаме карма. Ако обаче още не ни идва отвътре, по-добре е да не "насилваме" момента и начина, за да направим каквото сме си намислили. За себе си мога да кажа, че откак спрях да си намислям желания и да ги осъществявам, спрях да очаквам или планирам подходящ момент, а просто правех само онова, което само си ставаше без усилия, без силни емоции, спокойно и радостно, усетих огромно облекчение. Всички казват, че "късметът ми е тръгнал" но да внимавам, да го пазя! Ами, внимавам, изобщо не му мисля, живея за момента, за днес! Май там съм изчистила нещо...

Ако наричаме една любов несподелена, то не слагаме ли като най-важна характеристика на това отношение очакването, желанието обектът на чувствата ни да изпитва същото като нас? А това вече е агресивно. Това е ситуация за изчистване на карма, според мен. Ако човекът, който изпитва "несподелена и невзаимна любов" успее да изчисти насочеността и - т.е. да престане да очаква и желае взаимност, да престане да страда от отсъствието им и от чувствата, които обектът изпитва към друг, ако престане съзнателно или подсъзнателно да се домогва до взаимност.... и продължи да изпитва същата чиста и безусловна любов, кармата може да се смята за изчистена. Тази карма може да се нарече още зависимост от човешката любов и отношението на другите към нас и чувствата ни....

Благодаря за вниманието и доброжелателността. За съжаление съветите, които ми давате са били определящи в науката, с която се занимавам до средата на миналия век. Дори в момента вече няма детски психолог, който да споделя вашата гледна точка. А ние се опитваме да сложим основите на качествено нова детска психология.... на бъдещето, която ще "помири" материализма с езотериката и Ученията за Любовта. Поздрави.

Синева! И защо търсачът Криптофор си присвои правото само той да разбира Бог като : а на така "опасните" истинолози лепна презрително разбирането: И защо направи предположението, че ние ще се избием да отхвърляме истините на другите, при положение, че ние завяваме, че ги приемаме като стъкълце от голямата холографска плака на Истината? Ами защото последното май никак не се вписва в неговата истина за "истинолозите", както не ние наричаме себе си, а той - нас! А сега да видим кой отчаяно си затваря очите и лепи етикети, за да докаже на себе си, че истината е такава каквато само той я вижда!!! Ами ако нещо е " богато, пълнокръвно и винаги животодаряващо" това не означава ли, че то се състои от "много различни елементи, свързани в една огромна система, която им дава смисъл на съществуването, т.е дава им живот" ? Е, ако ние приемаме, че (не търсим) всеки този елемент да има своята истина и тя да е част от голямата истина на системата, това не означава ли, че приемаме Оказа се, че мислим за едно и също нещо - казваме го с различни думи. Разликата, обаче, между нас е, че ние - набедените "истинолози" (аз не се определям като такава - по-скоро съм приемаща-истината) приемаме търсачеството на Криптофор като елемент от Истината на Бог, но той не желае да приеме, че е възможно (или че съм способна) да се включат нещата в симбиоза! Ами тогава кой има предвзето отношение и ? ОК! Според мен аз наричам с думата приемане това, което криптофор нарича търсене - разликата е, че аз го приемам, а той не. (Май защото не му изнася )

Била съм цял живот дете (47 години), расла съм сред деца (родителите ми са учители), отгледала съм две деца (20, 24 г.), самата аз съм филолог по образование, психолог и методист - ранно чуждоезиково обучение по квалификация и моите ученици вече водят при мен децата си. Този скромен опит ми позволява да твърдя със сигурност, че жестокостта , която беше дадена за пример по-горе, не е характеристика на детското поведение, а увеличително огледало на ценностите и поведението на възрастните около тях. За съжаление, когато авторът е наблюдавал и събирал емпиричните си данни и въз основа на тях е направил обобщението си, той е бил твърде малък или твърде неинформиран в нашата наука, за да прозре същността на това, което вижда. Поради това направеният от него извод: "нямат като малки норми на поведение и ако случайно в впуснат да правят зверство, го правят толкова жестоко, че само можеш да се изумяваш на перверзията им. " е съизмерим с твърдението, че Слънцето се върти около Земята, защото нашите емпирични наблюдения показват именно това. Детето проявява жестокост именно защото вече го "култивират", а не общуват с него с любов и разбиране по времето, когато то изследва материалния си свят. И мен ме "култивираха", за да бъда полезна на обществото и добра според мерките на близките ми. Аз не проявих жестокост, но към мен винаги я проявяваха - по същата причина - аз я предизвиквах със страха си, че не съм достатъчно добра и старанието си да угодя на хората. Науката, за която писах в постинг # 160 е науката, която ще помогне на родителите да прозрат: -заложената в децата им Любов и смисълът на тяхното появяване такива каквито са родени; - ролята, която им е отредена в израстването (не култивирането) на новия човек; -уроците, които могат да научат те от него (а не да му набиват в чистото съзнание своите зависимости и съмнителни ценности). В темата за науката - ще разсъждавам като психолог - в науката ни никога не е имало деление на Добри хора и Лоши хора. Тези понятия са субективни и зависят от критериите на групата, обществото, културата. Подобно деление е съизмеримо с делението на химичните съединения на Добри (полезни за хората) и Лоши (вредни за тях).

И с мен беше така докато не осъзнах, че доверявайки се на всички сляпо, аз проявявам агресивност. Натоварвам другите с доверие, което те може би не са в състояние да понесат. Доверявайки се, ние подсъзнателно очакваме от другите лоялност и затова ни боли, когато ни отговорят с "шамар". Сега не се "доверявам", сега само вярвам в доброто у другите, но ги пазя от доверие, което би ги задължило с нещо или би ги поставило в ситуация на "нелоялност" към мен. На всички казвам всичко каквото чувствам и мисля, та свободно да го казват навсякъде. Ако усетя, че ще ме заболи, ако някой ме използва или предаде, не му давам този повод или възможност. Не се чувствам използвана, защото давам от себе си само толкова и това, което съм в състояние да забравя, че съм дала още в момента на даването му. Това никак не е малко...мисля. Така разбирам: "Дясната ръка не трябва да знае какво прави (дава) лявата"

Когато това се случи, благодаря на Бог, че ми подсказа на кого не мога да споделя усещането си, че съм сгрешила... Не ги признавам и пред тези, които ми ги показват и ме обвиняват или се опитват да ме засрамят и променят. Това, което те смятат за моя грешка е тяхна лична преценка според техните усещания и критерии. Аз вярвам само на моите усещания. Най-лесно ми е да си кажа,че съм сбъркала нещо пред децата - дори понякога го правя умишлено. Те винаги ме разбират и така самите те не се страхуват, че ще сбъркат и работим заедно спокойно. Казваме - благодаря че сбъркахме, разбрахме истината за това какво още не владеем добре, какво сме забравили, къде да внимаваме повече....

Това ще означава, че е извървял Пътя към Себе си и е приел Христос в сърцето си.

"Фондацията" ! На мен много ми харесва всичко, което съм чела от Дийпак Чопра - Пътеката към Любовта беше решаваща в живота ми. Как да познаем Бога сложи в ред хаоса от представи, които имах по този въпрос. Дон Мигел Руис е много интересен и полезен за ежедневието. Четирите споразумения! Много помагат, за да разбереш себе си, другите, света си и да го приемаш и обичаш какъвто е ... И най-важното - разбираш, че проблемите са били винаги плод на твоето съзнание и на Паразита (Жертвата и Съдника) в него - и как да го превърнеш в Съюзник. Екхарт Тол - Силата на настоящето! Луиз Хей - Излекувай живота си, Силата е в теб

Сега си мисля, че има въпроси, които си възникват някак сами - спонтанно. Обикновено от типа: "А! Това какво е?" или "Защо ли се случва това?", "Защо изпитвам тази болка?", "Какви бяха последствията на това, което направих? "Какво е доброто за мен в това?"и т.п. Мисля, че това са правилните въпроси - те възникват в ума ни при срещата му с действителността и с тяхна помощ той се ориентира. Щом има правилни, значи би трябвало да има и "неправилни" въпроси. Кои ли са? Може би са въпросите, на които предварително сме готови с отговора. Това са нашите самозаблуди. Може би са и въпросите от типа: "Това добро ли е или лошо?" , "Това редно ли е?" "Дали няма да ме накажат за това?" "Какво ще кажат другите" и т.п. Това са нашите зависимости. Аз сега дали зададох правилен въпрос: "кои въпроси са "неправилни" за нас?'

Може би всички го разбираме по приблизително еднакъв начин, но го казваме с различни думи. И точно това му е хубавото! Това означава, че Бог ни говори през думите на другите и ни помага да осъзнаем единството на различията... За мен Пътят към Бог и Пътят към себе си означава едно и също нещо, защото под Себе си аз не разбирам Егото ми, а Висшето ми Аз, за което говори Макс (благодаря за точните думи - чух в тях това, което усещах, но не можех да изразя аз): Моят Път към това неделимо единство ме доведе до Детето в мен. Може би това е бил висшия замисъл, когато съм била създавана - да остана Дете, за да разбирам и подкрепям децата, когато Господ ги прати при мен, да имам с тях връзка по интуитивен, божествен канал, не през Ума само. Иска ми се да добавя за модела в съзнанието ни - дали Бог, Детето, Висшето ни аз също е модел. Опитах се да разсъждавам професионално. "Модел" е понятие, което означава абстракция на нещо съществуващо в различни варианти или на нещо, което предстои да бъде създадено. Тази абстракция се създава като вариантите се сравняват и се извличат техните общи белези, които ги отличават. Например - модел "съпрузи" - мъж и жена, които живеят заедно и всеки изпълнява определени задължения към институцията "семейство", има определени рамки на поведение, приети в общността. Отклоненията в рамките се смятат за нормални, прескочат ли рамката, се санкционират с недоволство, осъждане, поучаване и т.п. "как не те е срам". Бог (седмо ниво) не може да бъде модел, защото той не може да бъде сравняван с нищо, не може да се слага в рамка, не може да се "абстрахира". Да се отклониш от Бог би означавало да се опиташ да го вкараш в рамка - "това е Бог - това не е". И рамката (моделът) ни е от Бог дадена, за да ни е по-лесно да живеем в материалния си свят, но тя НЕ е Бог и докато е инструмент, тя е добра. Превърнем ли Модела в свой Бог, Господар, Критерий за добро и зло, той ни оковава, ние загубваме свободата и спонтанността си, вместо да излъчваме Любов, започваме да спазваме, следваме, стремим се и... очакваме от другите същото. Знам, че не можах да го кажа много ясно, простете ми, така го усещам аз... и не спазвам нищо, живея спонтанно - първо излъчвам Любов - после обмислям какво се е случило....

Не оспорвам, братко - нали това казах - всеки върви по своя Път към Себе си. Може би това е твоят... ти си знаеш. А! да ви се похваля - преди седмица 20-годишната ми дъщеря се върна за малко от Германия - двете се заливахме от смях по пода на спалнята (който специално за тази цел застелихме с мокет) докато търкаляхме една смешна зелена буболечка, която съпругът ми намери в един пакет чипс. И когато тя се завря под леглото съпругът ми я "спаси" с прахосмукачката.... И много ни се радваше докато ние пискахме да не я засмуче, и се чувсташе Супермен. Ние сме едно откачено щастливо семейство от Деца...

За мен Бог не е модел - Той Е всичко каквото Е. Не се стремя към него защото СЪМ част от Него. Детето в нас е Бог в нас - Егото е измислено от Ума и Групата. Не се страхувам от нищо.... вече... дори от моделите. Не мога да се страхувам от нещо, което вече не съществува ... Добре - редактирам Осъзнах, че ако заместим..... Всъщност това си беше истината... Ами ние Латинче не правим ли точно това тук - клекнали сме като момиченца и си шушукаме, и си пискаме като ни е хубаво!... И хич не ни пука какво си мислят другите за нас...

Труден и много важен въпрос. Благодаря. Правилата и моделите, както и стремежа да бъдем по добри се инфилтрират в съзнанието ни в най-ранно детство в процеса на нашата социализация и възпитание. Обществото го прави "за наше добро" - за да сме приети, уважавани, обичани, да печелим приятели, благополучие, успех и.... да зависим от тях. Така не ни оставят шанса да намерим себе си, когато е отреденото от Бог време за това. Правилата и моделите заемат неговото място. Затова смятам, че за да намерим и опознаем Вътрешния си човек, първо е необходимо да си зададем въпроса: Кой съм Аз? И да кажем НЕ на всичко, което другите виждат в нас. Да убием Егото, родено от моделите и правилата. Да се откажем от тях, да ги забравим. Знам, че е трудно - нещо като самоубийство. Страхувам се, че ако заместим старите с нови модели на мислене, дори и от живота на Великите Учители, резултатът отново ще е зависимост от тях. За мен Учителите не дават модели и правила, те осветяват Пътя към Себе си, но всеки си го върви сам, защото за всеки този Път е различен. От Учителите разбрах, че до истината кой съм всъщност мога да стигна именно ако изчистя този Път от правилата и се върна в самото начало - събудя Детето, заспало в мен. Как? Аз започнах да правя всичко, което ме правеше щастлива и спокойна като момиченце... Лесно си спомних, защото цял живот работя с деца. Едно по едно откривах в това момиченце бисерчетата, които Господ беше сложил в него, за да пораснат и радват другите. ... Е, за ценностите на обществото те бяха смешни жълти стотинки.... Харесах си ги, заобичах си ги и ги оставих да управляват живота ми. На хората, които "не можеха да ме познаят" с възмущение, аз се усмихвах и отговарях - така ми е спокойно, така ми е щастливо, така ми е моето, така се харесвам. Какво мислите вие за мен - това не е мой проблем! Свикнаха! Станах приятелка на децата си и учениците си... Те също вървят по Пътя...

И аз минах през този урок, сестрице, разбирам те. Ето какво научих за себе си, дано с нещо ти помогне и на теб. - Това, което в поведението и думите на съпруга ти те наранява и тревожи и ти тежи, това същото е някъде вътре в теб и съпругът ти само дава глас на отношението, което подсъзнателно имаш към себе си ти. Когато спрях да обвинявам себе си и вместо да съм взискателна към себе си, започнах да се харесвам и да се радвам на себе си, до мен застана мъж, който ми се радва каквато съм, а аз на него какъвто е - не искаме да се променяме един друг. - Ние все се стараем да направим така, че на другите да им е хубаво - така разбираме любовта към тях. Сега вече разбирам, че това не е проява на обич, а на агресия. Всеки сам е свободен да решава и да прави каквото му е хубаво на него самия и това е единственото му задължение - да си го прави сам, а не да го очаква или иска от другите. Помисли, ако само за миг усетиш, че другият се е отказал от нещо свое хубаво, за да направи нещо хубаво на теб, дали вече ще ти е хубаво? Сега в моето семейство всеки прави това, което му е хубаво и понеже се обичаме, ние сме щастливи, че другият е щастлив по неговия начин... Нямаме желания, очаквания, предположения един към друг и затова винаги сме доволни. - Ние все се стараем да пазим другия от тревогите и отговорностите му и да поемаме вината. А това е намеса в неговия личен живот и свобода, кражба на уроците му. Затова те ни обвиняват после, че сме постъпили неправилно - защото не сме ги оставили да се "ударят", да се "опарят", да сгрешат.... Ние пък се разкъсваме между страха, че сме взели неправилно решение и тихото недоволство, че другият го е оставил на нашия гръб. - Ние приемаме лично недоволството на другия и се стараем да не го предизвикваме, ходим на пръсти... С това ние му пречим да осъзнае, че сме свободни и имаме право да живеем както на нас ни е спокойно - не на него. Превръщаме го постепенно в тиранин. В същото време той подсъзнателно приема, че както се държим ние, така се очаква да се държи и той с нас - "тиранин да ни ходи на пръсти!!!" Това го изнервя докрай, той се държи грубо и това го наранява повече отколкото наранява нас, защото да съжаляваш за нещо, което си казал или направил на близкия боли повече отколкото той да те нарани. Не искам да удължавам повече постинга, но мога да споделя още доста "истини", които открих след 22 годишен катастрофален и след 2 годишен щастлив семеен живот... Мир и Любов

А на мен ми се струва, че ако се стремим и желаем да срещнем другия, защото не се усещаме цели и имаме нужда от някого до себе си, ние търсим "половинка". Само че това вече започва да ми намирисва на вампиризъм. "Не мога да дишам без теб"! Това означава - "забрави за свободата си, бъди винаги до мен такъв, какъвто си ми нужен...давай ми любовта си такава каквато ми харесва и приемай моята когато и каквато ми се прииска да ти дам" Сродната душа се среща и "познава" по Божията воля. Тя не се търси, не се очаква, нямаме нужда от нея. Тя е подарък от Него, когато и защото сме успели да намерим Божествената искра в себе си и да станем отново цели - каквито сме създадени. Сродните души са като птиците в ятото - летят заедно, в една посока, но всеки със своите криле.

Силвия!