Донка

Предположения не правя, защото нямам предвид конкретен човек, а понятието "духовен човек" по принцип. Изводи се опитвам да направя за себе си само - никак не ги смятам за правила, защото и правилата са много относително нещо. Кажем ли: "Не трябва да има правила" вече сме написали първото правило. "Правило" произлиза от корена "прав" - правилен ( отговаря на разбирането за добро), и управлявам - т.е. насочвам хода на събитията и поведението си и на други може би в правилна посока. Но кое е правилно? Днес това може да едно - утре друго. За един е едно, за друг - друго. Има само едно универсално "правило" - Любовта. Тя пък допуска съществуването и действието на всички "правила" - дори на право противоположните. Тогава се оказва, че всички правила имат право на действие, а ние имаме право да си избираме и да си ги променяме. Зависими от тях според мен ставаме, когато абсолютизираме някакво правило (освен Любовта) - за неизменно, ненарушимо, валидно за всички хора. Зависимостта се проявява, когато усетим недоволство или порив да "поправим" онези, които не спазват нашето "абсолютно" правило. Зависими сме от правилата и от духовността и когато започнем да "сортираме" хората и себе си според това доколко споделят нашето абсолютно правило или нашата Вяра. Не познавам нищо по-страшно и жестоко от Вярата, която е забравила, че вярва в Любовта и Свободата. Модераторска бележка: Следващите 20тина поста бяха преместени в темата Правилата

Значи духовният човек няма в съзнанието си свод от правила, към които да се придържа. Щом няма точно определени правила и критерии, значи няма и грешки - има само опитности. Ограничим ли съществуването на Любовта до форми и "прилагането" и до правила и критерии - това е Любов - това не е, вече сме вън от нея. Излезем ли вън от нея, излизаме и от духовността. Интересно ми е мнението по един друг въпрос - зависимостта от духовността. Как се проявява тя? Кой "духовен човек" е зависим от нея, а кой не?

Добре. Предлагам следния казус (истина е). Момиче на 20 години е влезло с максимални балове в 2 висши учебни заведения и избира едното. Започва следване с интерес и желание, но след няколко месеца постепенно "узрява", че това не е мястото, на което е щастлива и не с това иска да се занимава. Решава да прекъсне и да замине за Германия и живее при млад мъж, с който се е запознала наскоро по Интернет и са се виждали 2 пъти. Там работи една година и решава, че няма смисъл да учи висше защото иска да се занимава с козметика, парфюмерия, грим.... Иска да спечели пари и да си отвори салон.. Казва, че вече една година са много щастливи и се разбират с приятеля си, а това е любимото и занимание. Майката на момичето я подкрепя и се радва, че дъщеря и търси себе си и щастието си. Одобрява всяко решение на детето си, не спори с нея, оставя я да си нарежда сама живота си и сама да си отговаря и носи последствията от евентуални грешки. Бащата смята, че момичето допуска груби грешки и разбива живота си, обвинява майката, че си гледа своето спокойствие и кеф и не помага на детето си да осъзнае и поправи грешките си. Оказва натиск върху момичето да се върне, да завърши образованието си и да намери по-престижна работа. Смята, че връзката с момчето е съмнителна...

Ето още една много сериозна опасност в духовния Път: слагаме критерии и делим хората на "отличници" и "двойкари" Най-ценният урок, който научих от дългата си педагогическа кариера беше този - има различни, и всички различно красиви, добри и способни деца и ученици, и хора... Няма отличници, няма двойкари, когато с любов приемаме всеки, а не ги измерваме и сравняваме. И още една опасност: разделяме материалното от духовното та често се изкушаваме и да ги противопоставяме дори. Направим ли го, изпадаме в зависимост и от двете. При това зависимостта от духовните ценности е много по-тежка, агресивна и трудно преодолима.

Отдавна наблюдавам и себе си и хората около мен и все по-често си задавам въпроса: Каква роля играят предположенията в живота ни? Дали те са необходим механизъм в адаптацията ни? Доколко и докога? Дали са "стената", която сами строим помежду си или са "нишката", която ни свързва? Дали са предпоставка за успеха ни в бъдеще или са илюзията, която ни вкарва в капана на раздразнението и осъждането?

Благодаря ти за слънчицето дето го носиш в душата си, мила!

Благодаря ти за точните думи! Всъщност това, което са правили твоите родители и учителите ти по отношение на теб, не са били техните грешки, защото те определено не са ги смятали за грешки. Това е било и е твоята преценка за техните постъпки. Така, че ти си права, че си се учила от съпреживяването на техните постъпки. Т.е. бих казала, че в случая ние се учим от последиците на поведението на другите или от съпреживяването на това поведение, което не ни е харесало. Трудно ми е някак да класифицирам това като "чуждите грешки", защото не съм сигурна дали за тях това са грешки. За себе си, например също мога да кажа, че често, наблюдавайки поведението на другите, си казвам - ако аз бях на неговото място, нямаше да направя така, но той сигурно също си казва за моя "вариант" - това е грешка, никога няма да постъпя така.

Това означава ли, че ако искаме да сме щастливи е необходимо непрекъснато да "придобиваме" нещо? Какво по-точно? Ами ако в момента нищо не придобиваме, това означва ли че има моменти, в които може и да не сме щастливи и такива, в които сме щастливи?

Благодаря ви, приятели Нека успокоя Валентин. Дори в годините на най-тежките си зависимости не съм изпитвала гняв нито към себе си, нито към когото и да било друг. Всеки предполага за другия това, на което той самият е способен. (Предположенията за това какво са изпитали или помислили другите, независимо положителни или отрицателни, според мен, са всъщност отричане на индивидуалността на другия и подчиняване (идентифициране) на неговите реакции, емоции, начин на мислене на нашия. Това е основната причина за конфликтите и недоразуменията между хората - "няма какво да те слушам, защото знам какво мислиш и чувстваш" Откак се научих да НЕ предполагам нищо за никого, започнах да разбирам хората и да "усещам душите им" - това за мен, учителят, е от първостепенна важност) За "вълната на осъждане", която се надигна у мен - това бе дискомфорт, който ми казваше: "не е моето място тук, не е тяхното място тук, не са това думите, които трябваше да чуя и не е това отношението, което сме заслужили". Беше по-скоро някакво недоумение от ставащото и леко разочарование и неудобство. Професията и Учителят са ме научили за секунди да се справям с Любов с подобни състояния (за мен това е по-ценно умение, отколкото да бъда с осанка и самочувствие на "недосегаема" или "разкайваща се"- няма за какво да се разкайвам.). Запазеното спокойствие ми помогна да осъзная какво става и какво иска Бог от нас - другите момичета имаха нужда от нашите поръчки! А първите може би имаха нужда от почивка и от малък урок. Но съм щастлива, че наученото от Учителя ми помогна да оставя на Бог този урок. Никого не осъдих с ума си, нито със сърцето си, нито с думите си, нито с постъпката си. Само изпълних волята Божия и така за всички е добре сега. Астралните ми отношения с всички хора са прекрасни! "Яйцето" ми е в спокойна хармония. (Пак си направил преположение за напълно непознат за теб човек ) Обичаме си ги всичките момичета - и първите, и вторите. Няма виновни, няма пострадали, няма поучения (има поуки). Има разбиращи и разбрани.

Това, което смятаме за "кусур" на другия не е ли това, по което той отказва да прилича на нас, нашите ценности, които той не иска да споделя, нашите правила и морал, които той не признава и не спазва? А може би наричаме с думата "кусур" нещо, с което той ни пречи, дразни, променя комфортната среда, която сме си създали? Предлагам един случай за мнение. От няколко години си сътрудничим със съседната фирма, която ни поема поръчките за ксерокопиране. След едно недоразумение, което бързо беше изчистено, момичетата започнаха да се държат с нас меко казано напрегнато. Издържахме 2 седмици като на раздразнения тон, с който ни посрещаха, отговаряхме с усмивка и шега. Не помогна. Чашата преля, когато аз, плащайки(веднага! - от личните си пари) поръчка за 2 деца - над 10 лв.! - бях "обслужена" с думите - "абе оставяй си там парите и ме остави да работя! Ти си мислиш, че само ти имаш работа!". Усетих как в мен се надигна отдавна забравена вълна на осъждане. Задържах я. Усмихнах се и веднага реагирах по "моя" начин - "Благодаря ти мила" - изгпратиха ме с поглед . След няколко минути в офиса си успях да се успокоя и да ги "разбера и приема". Милите момичета, как не бях се сетила, те имаха много работа и нашите поръчки ги натоварваха. С колежката решихме, че не бива да се отнасяме толкова жестоко към тях и решихме проблема с любов. Сега даваме всичките си поръчки на момичетата от съседната книжарница - те са много радостни, защото сега си стабилизират бизнеса. Идват ни на крака да вземат и донасят поръчките и винаги са толкова усмихнати и старателни! На другите нищо не казахме, просто вече не се отбиваме при тях, не им пречим. Но не се сърдим, пак се обичаме и усмихваме и шегуваме като се видим на коридора. Според вас правилно ли постъпихме като не им казахме "истината"? А кое всъщност беше истината - и ние вече не знаем.

Много ще съм ви благодарна да ми дадете пример за това как сте се поучили от грешката на друг човек - каква конкретна грешка и как сте разбрали, че това и за вас и вашите обстоятелства ЩЕ бъде грешка.

А как ще разбера дали е грешка, ако не видя резултата? Ами ако това, което предположа, че ЩЕ бъде грешка, всъщност е бил златен шанс и аз го пропусна? Бих го казала така: Ще внимавам и няма да повтарям една и съща грешка.

Вместо да подобряваме себе си и Този свят, защо ли не се опитвме да съзрем, усетим, осъзнаем хармонията и красотата, които те изначално носят в себе си? Опитаме ли се да ги "подобрим", дали не се опитваме да "редактираме" Бог?

и с мен е така, макар да звучи малко фантастично и сладко-невъзможно, ние с теб си знаем, че Е възможно. Само ще добавя за себе си, че правя само това, което ми доставя удоволствие, и правя нещата само тогава, когато ми доставят удоволствие. (Това дали не е бягство от задължения с твърде удобен мотив? ) А успя ли да запазиш или събудиш този порив у децата си и хората, с които те е събирал Бог? Ако да, каква е "тайната"? Случвало ли ви се е да осъзнаете, че някой е бил пратен при вас, за да му дадете кураж и свобода да "отвори пъпката" на своята "изплашена" креативност?

Благодаря, Таня - върна ни щастливите мигове на детството. Сега си мисля, че креативността (аз го разбирам като заложения в нас интуитивен порив към творчество) е наше естествено състояние. Достатъчно е да наблюдавате как "творят" малките деца! Те създават своята версия на света. Защо и как с възрастта го загубваме този порив? Дали защото се учим на правила и на критерии за оценка на сътвореното? Дали защото започваме да сравняваме сътвореното от нас с това, на по-добрите от нас? Дали защото ни затрупват рутинни дейности, които осигуряват ежедневието ни? А може ли да има творчество в рутинните дейности? Вие усещали ли сте го? Наблюдавали ли сте? Таня, ти сега като правиш баница, усещаш ли всеки път подобен порив и щастие или това беше само първия път?

Никога не съм била "записан" член на Братството и това според мен съвсем не е критерий за практическо прилагане на Учението на Учителя. Познавам десетки хора като мен (и деца включително - моята нежна по детски мъдра Роза от 4 клас) - познаваме се по поведението и спокойната радост в очите си. Никога не съм прилагала Йога, защото при всеки опит да се занимавам с нея задълбочено и сериозно, Вътрешният ми човек ми подсказваше, че моят Път е друг. Никога не съм се посвещавала на дълбока медитация във вида и, описан в книгите, защото при всеки опит да го направя Вътрешният ми човек ми подсказваше, че това на мен няма да ми помогне да осъзная мъдростта на Бог и на Словото на Учителя. Моята "медитация" е от скрит тип - мога да се смея, пея с учениците си, мога да се разхождам в гората и да слушам птиците и шума на вятъра и в същото време да "спирам" вътрешното си време и да се сливам с Цялото - усещането е невероятно! След като излезна от тази "медитация" очите на душата ми са толкова чисти, че светът около мен става по-светъл и разбираемо-щастлив. Знам, че може би пак ще прозвучи като моя самозаблуда или фантазия... но аз си знам, че това е моят Път. И още знам, че всеки си има свой Път - определя го Вътрешният му човек - ето по този критерий:

Кое и кого да включим в "околния свят"? И ако за нас е важно мнението на определени хора или група, то не сме ли изпаднали в зависимост от тях и не сме ли се поддали на манипулиране? Ако нашето поведение и самооценка зависят от мнението на "околния свят", то не натоварваме ли този свят да носи отговорността за нашето духовно израстване? Исус Христос според вас какво е имал предвид под "плодовете им"?

Благодаря ти Таня. Ще съм много благодарна на автора, ако посочи поне няколко конкретни "симптома" за истинска хармония на вътрешния свят на друг човек и , обратно, за това, че тази негова хармония е всъщност негова самозаблуда? Ще съм много благодарна и ако ни даде някакви "тестове", с които можем да установим дали не се самозаблуждаваме, че в света на нашето съзнание съществува само добро и любов? И пак да попитам - това, че ние сами наричаме свят щастлив и хармоничен без да го доказваме по някакъв начин, не дава ли основание на заобикалящите ни да ни смятат за слепи, повърхностни, и , защото си затваряме очите пред проблемите на света си и собствените си и на другите недостатъци?

Как да разберем дали нашето усещане за хармоничен и щастлив свят във и около нас е Истина или самозблуда? Кога това усещане е признак на "затварям си очите или сляп съм за недостатъчците и проблемите в себе си и около мен"? Кога е наистина постигнато? Кой може да прецени? Само човек за самия себе си или и другите могат да го преценят? Ако да - то кои са външните признаци на самозаблудата? Кои са на постигнатата хармония?

Вчера прочетох ето това писмо на една разтревожена майка: Какво ли бихме я посъветвали ние тук?

Според мен съмнението и страданието са инструменти, с помощта на които Умът и Егото се приспособяват към средата. Спокойната радост и вярата в Бог, който е въплътен във всичко и навсякъде, и във Вътрешния ни човек, е нормалното ни състояние. Когато Вътрешният човек управлява Ума и Егото, съмнението и страданието са уроци. Когато Умът и Егото заглушават гласа на Вътрешния човек, съмнението и страданието се превръщат в начин на съществуване.... може би...

Аз бих го казала с малко-поразлични думи: "Много е важно да оставяш себе си и човека до себе си свободни и да уважаваш еднакво себе си и него такива каквито сте. "

Непрекъснато - и когато ми е радостно, и най-вече когато нещо не става така, както ми се е искало или съм очаквала. Особено специални са усмивките на себе си, когато се хвана в глупост или грешка, или раздразнение...

Съвсем точно наблюдение! Тогава имах усещането, че светът се срутва и губех смисъла на живота... Всъщност по-късно осъзнах - усещането "приятелите не те подкрепят в трудностите" е отново симптом, че Вътрешният човек е загубил контрола над егото. Защо? Единственият и най-добър приятел сме си ние самите. Ако ние загубим вярата в Бог и че това, което наричаме трудности са всъщност уроци, ако забравим, че Силата да минем през тези трудности и сами си я имаме...,тогава един по един си отиват приятелите ни. И това е от Бог урок, че сме станали зависими от другите хора, че сме имали някакви очаквания за тяхното поведение, че е време да се справим сами, защото сме по-силни отколкото си мислим. Ако посрещнем изпитанието "да останеш без приятелска подкрепа в трудностите" с вяра в добрата воля на Бог и в Любовта и в силата в себе си, ако намерим сили да си кажем: "Благодаря ти Господи, за Любовта и урока! Изпрати ми твоя дух на Истината и светлина за сърцето ми да го разбера и намеря сама Пътя си." не минава много време и до нас застават нови приятели - някои от тези, които по-рано не сме забелязвали и не сме наричали така или съвсем нови, непознати. Те започват да ни помагат не така, както сме очаквали или искали преди... Случвало ли ви се е и на вас?