Донка

Ето как съдържателната форма - три думи - три живи светли същества могат да лекуват: Любов, Радост, Веселие - за лекуване и при неразположение Благодаря на екипа на сайта за богатството, събрано на неговите страници!

(Не съм сигурна, че звездите и баячките не могат да помагат - прабаба ми и бабата на приятелката ми на много хора са помагали....дали лекомислено не се надсмиваме на някои "бабини деветини" вместо внимателно да се вгледаме в тях и да научим изкуството им) Време е май да събудим тая хубава светла тема. Стана интересно - има различни Надежди. Напълно споделям! И мисля, обаче Една е надеждата - вяра, че Божията воля е винаги за наше добро и когато с надежда казваме "Да бъде волята ти Господи!", се надяваме да сме със светлина в ума, и смирение на волята, и сила на Любовта да разберем и приемем с благодарност Неговата воля и да изпълним каквото за нас е отредено в нея... Има сигурно и друга надежди - да се надяваме, че другите за нас нещо ще направят така, че да сме щастливи. - Да се надяваме Бог да изпълни желанията ни, и като това не стане, да му обърнем гръб или другите да виним, че не е станала нашата воля... Благодарна ще съм да попълним списъка на надеждите...човешките....

Всеки с дарбата си Моята пък е да усещам и събуждам светлината, доброто, любовта в това, което другите наричат лошо.... И защо да я оставяме надеждата? Не познавам по-красиво лице на Любовта от нея... Оставим ли я, мисля си сега, ще се откажем и дрехата да сваляме изобщо - нали няма да има смисъл вече. А като с надежда и любов и смирение - люспица по люспица, от живот, в живот се учим да я сваляме и живеем без да сме зависими от нея.... не да се жертваме, не да убиваме нещо в себе си, а да му намираме мястото и ролята, за която ни е подарено... та и ние щастие и мир на себе си и света около себе си да даваме, както Бог на нас ежечасно подарява... Благодаря, Макс за единомислието и светлината и топлината.

Благодаря за припомнената мъдрост. Не може да иска Бог, според мен, да загубим живота, който ни е от него даден. За друг живот става дума в това изречение. Животът, който сме си въобразили и присвоили и с който сме идентифицирали божественото си Аз. Да "загубим живота си за Него", мисля, означава да спрем да разбираме своя живот като настоящата си личност - име, положение в обществото, собственост, ценности, желания, спомени... всичко що е конкретно и видимо сега, но ще оставим тук, на тази планета, когато дойде часа да си заминем.... Успеем ли да съблечем тази "дреха" приживе, ще намерим истинския си живот, истинското си Аз, с което сме дошли, за да се учим... Тогава материалното в нас няма да пречи, а ще е в хармония с духовното... И както казва Учителя "удовете" ни ще контактуват с Духа и Живота , които не са "отсреща" (къде ли е това "отсреща" в тази вселена?), а са проявени в материята, която ни заобикаля.

Нека всеки се чувства както му е хубаво на душата и на тялото и на връзката с Бог. Тялото и устата и думите, всичко от Бог и от Духа ни е дадено - от нас само свободният избор май зависи - какво точно и как да използваме. И вместо да ги късаме душата от тялото и двете от Духа и Бог, хубаво е струва ми се да се учим на изначалната хармония... Нищо отделено, нищо противоположно, нищо греховно или маловажно няма от Бог създадено - и благи думи за всичко си има с лечебни вибрации, както хубаво Благост ни припомни. Благодаря! Е, има и други думи... на страха, суетата, гордостта са енергийни същества. Но ако ги нямаше, нямаше и свободата на избор да имаме, нали?

Добре дошли и от мен, приятели! Моята малка молитва сутрин на път за работа е да ми даде Бог светлина и търпение и разум да видя любовта в хората и между хората - най-вече скритата под страха им. Като успеем да я видим, страхът и родената от него злоба сами се топят... Нека се молим да има повече любов и светлина и свобода в душите на хората и между хората... Така, мисля си, ще забравим и злобата, и страха...

Благодаря, сестрице Да припомня само колко формули и полезни утвърждения ни оставил в наследство Учителя... И ако и когато ги смятаме думите, словото, което излиза от нас в ежедневието (не другото - без думите) за бариера или причина за недоразумения, ние не оставяме ли тези енергийни същества да управляват съзнанието и живота ни (или някой друг да ги използва, за да го прави)? Какво ли е нужно, за да се научим на изкуството на благата дума ? Не много - само любов и търпение и внимание когато пускаме или каним тези същества в съзнанието си. Да почувстваме първо вибрациите на това, което чуваме и това, което се каним да кажем, после да го пуснем навътре или навъм себе си обработено, почистено, светло... Да напомня само - няма съдържание без форма и формата е винаги на някакво съдържание. Ако ни се струва, че нещо е само форма, това значи, че още не сме осъзнали съдържанието и. Ако само съдържание виждаме, не сме осъзнали, че то съществува в разнообразни форми и непрекъснато ги сменя и развива...

Ето това вече си е чисто предположение. Точно в този форум на свободния избор и уважаването на мненията и истините на всички... май няма нужда да си напомняме какво причиняват на "поклонниците" си АКТИВНИТЕ учения и как техните усилия постепенно ги превръщат в "камикадзе". Да, учението на Дънов - ние го наричаме Учителя, слава богу не е от тях. На учението, което споделяме ние, не му са нужни тълпи от поклонници, а хора със свободна и безусловна любов, избор и воля. Не съм последовател и нямам нужда от водач - Бог ми е напълно достатъчен. И като не се афишираме и броим, това никак не значи че сме малко и сме безлични. Около мен съм усетила и усещам и съзирам ежедневно стотици хора, като себе си - някои дори не знаят името на Учителя.... И знаете ли кои от тях носят най-чиста безусловна Любов и естествена мъдрост - най-малките.

Не е според мен - той помага на истинския насилник да се предпази, въздържи от агресията. Ако все пак посмее - ступването ще изиграе ролята на изкупване...

И като ни предупреди страданието - болката, че нещо не е наред - значи време е да се променим така, че да няма болка и страдание, нали? Себе си, мисленето си, поведението си, отношението си да променим, не да се стараем да променим нещо или някого. Не да се "поправяме" по някакви стандарти, а да променим посоката на пътя си - не през тръните, наслаждавайки се, че сме живи, щом ни се забиват в тялото... а да намерим онзи път, на който има щастие, свобода, любов - Пътя, който Бог е отредил за нас. Как да го намерим? Предположенията само пречат - от опитностите си го разбрах. Вместо да си "навивам на пръста" моите предположения или тези на другите, защо просто не спра вътрешния си диалог и не се огледам и ослушам внимателно - кога и от какво усещам страданието, дискомфорта и да променя отношението си и поведението си спрямо него - неколкократно - докато получа ефекта - радостно спокойствие с безусловна любов. Не страдаме ли, значи сме сложили Божията воля над своята и сме се научили навреме да я чуваме и виждаме.... мисля си аз...

Силата на настоящето - Екхарт Тол

За мен лично на времето това означаваше, че харесвах себе си в състояние на страдание. Някак нещо или някой ми беше внушил, че страданието е благородно и страдащият човек е богат духовно... Намерих причината в "Силата на настоящето на Е.Тол - "болковото тяло"... Искрено препоръчвам тази книга на хората, които все още се гледат в огледалото, когато страдат. Също много ми хареса "упражнението с огледалото" на Луиз Хей, което може да се намери в "излекувай живота си" и "Силата е в теб". Там огледалото вече отразява нашето вътрешно одобрение и любов към себе си - независимо какво казват или мислят за нас околните.

Мисля, че не всички хора се чувстват излишни и бреме. Може би е до човек и съдба, може би резулатат от начина на им на мислене и живот? Имах прабаба, която почина на 96 години. През последните години едва ставаше от леглото само за хигиенните си нужди. Искаше да си я прибере Бог, защото "вече дружките не и останали и с младите нямало какво да си приказва". Но всъщност имаше - все ни разсмиваше, мотаеше някакви кълбета, нижеше тютюн, накрая само вече лежеше и си пееше или си мърмореше нещо. (тогава не знаех,че било молитва). Всички много я уважавахме - животът и беше минал много тежко, но никога не беше се оплакала от нищо - даваше кураж на всички, помагаше с каквото можеше, никога не критикуваше, не клюкарстваше, никой не беше чул от устата и нито една "лоша дума". Отиде си с усмивка в съня си... Но познавам и други... не като нея...

Хигиена на чувствата и мислите! Много добра идея! Благодаря! А какво би ознаавало това? Да разчистваме от време на време натрупана "мръсотия" или има някакви средства да не я допускаме да се отлага? Дали има някакви универсални "хигиенизиращи" средства на чувствата и мислите? Има ли такова нещо като "имунитет към вредни чувства и мисли"? И кои чувства и мисли да класифицираме като вредни?

Благодарна ще съм на Иво, ако сподели записките си с нас. Качества на ученика 6-та школна лекция на общия окултен клас, 4 април 1922 г., Обидата, която човек усеща, може би е болката, която ни показва къде имаме скрита от нас самите рана. Затова мисля си е хубаво да я приемаме с благодарност като помощ. Може би това е имал предвид Учителят под Колкото до обиждането - струва ми се, че Учителят е имал предвид съзнателният стремеж на човек да нарани с дума или постъпка друг човек. Всъщност този стремеж наранява самия нараняващ, защото той държи в себе си образа на нараняването и изпитва радост при предположението, че другият ще изпита болка. Обиждащият, според моите скромни наблюдения, нанася удара си в мястото, където той самият би се обидил. Нещо като "най-добрата защита е нападението". А щом изпитва нужда да се защитава, значи обиждащият изпитва страх.... А можем ли да смятаме за обиждащ човек, който несъзнателно е наранил другия? Ако някой ни обвини, че сме го обидили с нещо, но ние не сме имали дори представа, че го нараняваме - ние ли обиждаме или той се обижда?

ДАР, който може би подценяваме и от небрежност "сгъстяваме"... Правото и свободата да избираме какво точно и с какви думи да го кажем може би е правото и свободата ни да разбираме и изразяваме себе си, а не "колективната илюзия"...

Нали думите бяха илюзия? Защо и как тогава се наслаждавате на езика на Екзюпери? И на майстора, превел неговите странно-точни и мъдри кратки изречения на нашия език? Дали ако те не владееха изкуството да избират думите така, че да стигнат до съзнанието и сърцата ви, сега щяхме да им се радваме? (когато превеждам, понякога с часове "въртя" едно малко изречение, докато намери себе си в другия език) Мисля, че в човешките съзнания е вкарана "програма", която да ни убеди, че "думите нямат значение!", та да не се вслушваме внимателно в тях, да не си ги подбираме с любов, да я "караме както ни дойде". Така няма да усетим как думата командва съзнанието ни, определя отношенията ни, емоциите ни, възприятията и представите ни. Май звуча смешно - но ние, хората на езика и психолингвистиката и НЛП (невролингвистичното програмиране) много добре знаем каква е силата на словото - тя може да окрили, освети и стопли, но може и да удари, дори да разруши и убие, може да подчинява без да се усети подчиняващия се....

Благодаря ви приятели за искреността Съвсем не се оплаквам, точно напротив - споделях с вас радостта си от това, че успях да се науча на изкуството на Свети Франциск. Според мен думите никак не са илюзия - те са един (важен) канал за връзка между нашите съзнания. Те са нашето средство да оформим мислите си и едно от средствата да изразим емоциите си. Оказва се, обаче, че не само думите зависят от нашето съзнание, както изглежда на пръв поглед - обратното влияние е също много силно и точно защото е незабележимо. Например: Никак не е все едно дали наричаме един човек "скъперник" или "изключително пестелив". Ще кажете - игра на думи. Но като се замисли човек - не е. Първата дума оценя определено качество на този човек, сравнява го с някакъв критерий (личен) и го класифицира като недостатък, лошо качество. На всичко отгоре думата "лепи етикет" - т.е. ограничава образа на този човек само до субективната преценка на това качество... Ако това оказваше влияние само на човека, когото сме нарекли така, не си струваше да говорим за това тук. Истинското вияние на думата е върху съзнанието на човека, който я използва и мисли с нея! Той не усеща, как понятието, скрито зад думата манипулира начина му на мислене, отношенията му към другите хора и себе си самия, емоциите му... Съзнание, което оперира с такива думи (понятия) неусетно се поддава на критичност към себе си и другите, недоволство, осъждане, гордост и.... всичко друго що "засипва" и приспива Любовта, която носим в себе си. За "изключително пестелив" - сигурно и само се досетихте какво е посланието на този израз за съзнанието, което го използва - то много точно определя както качеството на характера (пестеливост), така и своето лично отношение към него(изключително - по-висока степен от личната ми) , без да заема оценяща и осъждаща позиция. Запазва се позитивността (Любовта) и се оставя пространство за допълнения към характеристиката на човека... няма етикет, само едно от качествата... Няма "лоши думи" - и трите езика, които ползвам са богати, красиви, добри... зависи как се използват... Дали разбирането на ролята и влиянието на една дума означава че я "оценяме" като лоша? А отказът от използването и дали непременно означава, че сме я "осъдили"? Апропо, във всички езици съществува с векове явлението "табу" и "евфемизъм" - думи, които се избягват, защото в настоящия момент се смятат за "неудобни" - така в английски изчезнало 2л. ед.ч. - ти - говори се само на вие! А в нашия - минали сме през "нужник", "клозет", "тоалетна".... А защо да не приложим същото и към думи като "мразя" (=не ми е приятно), "глупост" (= нещо, което не ми е съвсем ясно/ не виждам смисъла му) и т.п. Защо ли не обявим конкурс за "позитивни заместители" на горчивите думи? Нещо като "Наградата на Свети Франциск"?

Когато за пръв път прочетох "първото споразумение' (Не злоупотребявам със словото - Дон Мигел Руис) филологът в мен подскочи като "попарен". Как така! Това си е богатство на езика и не може да бъде заличавано само защото имало негативно звучене! После, обаче, психологът в мен напомни на филолога доста истини от лингвистиката, психологията и живота, който двамата те бяха преживяли в моето Аз. Експериментаторът в мен реши да опита - дали наистина е възможно да се заместят негативните думи със синоними с "меко" звучене и ще има ли това някакво влияние върху хората, с които живея и работя и се срещам. Резултатът беше потресаващ дори за човек, който не прави предположения, като мен. ... Все още, обаче често чувам, че това, което правя е страх от негативните думи, лицемерие, криене на главата ми в пясъка и т.п. Само децата - учениците ми ме разбират и с радост (без да им обяснявам много-много) се присъединяват към мен. Дори моят третокласник - философ Алберт реагира с "много ясно бе госпожо" и напомни приказката за мечката и лошата дума. А вие използвате ли негативни думи? Смятате ли, че те програмират съзнанието за определено отношение към средата? (Напомням за НЛП) Смятате ли, че могат да се избегнат? Лицемерие и страх ли означава отказът от използването им?

Грешно ли схващам, че се тълкува като страх утвърждението, че няма грешки и вина? Всъщност е обратното: Когато тези понятия владеят съзнанието ни, неизменно водят за ръка страха и старанието да бъдат предвидени и предотвратени или признати и изкупени някакви грешки. Понятието "грешка" води до смисловия "грозд - кластер" - вина, наказание, изкупление, както и до опозицията -правилно. (Думите с негативни значения са "злоупотреба със словото".) Когато тези понятия са вклинени в съзнанието ни, умът ни рано или късно, явно или скрито от нас, започва да ги търси и намира не само у себе си, но най-вече у другите. Според мен не страхът, а Любовта (безусловната) е тази, която трансформира понятието "грешка" в "опитност и урок". И сега си мисля за темата - ами не е ли самозаблуда, ако наречем някоя своя опитност - грешка? Та нали и тя ни е от Бог "осигурена" и за нея благодарим повече отколкото за покоя...

Учители сме със съпруга ми (в големи училища в градове) от над 20 години. Да, има деца, които имат нужда от лечение, обич, разбиране, разговори, вяра.. Да, програмите ни "гонят" резултати. Много колеги, вместо да се опитат да са приятели с децата, се оплакват, че "дисциплината" се е "развалила" - "не е като едно време да имат респект"... и се опитват да си го "извоюват". Изчезват часовете по изкуствата(или се превръщат в рецитиране на теорията заложена в учебниците). Литературата е принудена да "слугува" на изпитите, тестовете, матурите вместо да отваря душите на децата за любовта, милосърдието и красотата на света ни. Учебниците по психология и т.п. са задръстени с определения... Няма база за часовете по спортовете, няма време за тях от гонене на шестици... И въпреки това повечето, огромното мнозинство от децата са добри, разумни... по-добри и по-разумни от нас. Не сме съгласни - ние двамата със съпруга ми, че днешните деца са агресивни! Има единици - да - винаги ги е имало! И вместо да гледаме децата си с подозрение и упрек, вместо да им насаждаме страх един от друг, защо не забелязваме и не пишем по вестниците и не говорим по телевизията за това, как повечето децата умеят да творят, да играят заедно, да се разбират и подкрепят... и да разбират и уважават нас - възрастните повече, отколкото ние тях... ? Ами защото не е скандално, творчеството, доброто и любовта не продават жълта преса! А за страха и агресията има само едно лекарство - Любовта.

Може би... Аз за съжаление не познавам такива... Виж познавам доста хора, които смятат, че никога не грешат по принцип... Или хора, които се опитват да убедят другите, че са застраховани от грешки. За мен лично няма грешки и вина - има опитности и уроци...

Да, като се замисля и така може да се схваща. Благодаря ти мекота И добре дошла, сестрице И аз съм се опитвала да правя такива предположения и да се уча от резултатите им - за мен беше важно да не изпадам в завсимост и да не страдам от това, че предположението не се е оказало вярно. После спрях и това да предполагам - първо в работата си, после в личния си живот. Казвам си - какъв е смисълът - само си губя времето и вниманието... И после понякога се оказва, че докато съм предполагала, съм пропуснала да видя очевидни неща... И сега само се "нося по течението" като правя всичко и само това на което съм способна в момента. За волята на Бог размишлявам пост-фактум... Това "обобщение" ми замества урока, който получавах по рано от сравняването на предположението с резултатите...

Благодаря, Таня! Ами ако/когато сме в състояние на дискомфорт - нещо е предизвикало недоволство, дори съпротива, мъка, разочарование... - как "викате" вътрешната си усмивка? Лични опитности?

Е все пак не е лесно и да превърнеш своята лична житейска буря в "клизма". И за това се иска много любов, смирение, търпение, разум... Колкото до притихването, на мен вече не ми се струва толкова трудно... след бурята.. "клизмата" ... И все пак всеки си има своите трудности и бури-клизми - благодаря на Бог, че ни отваря очите за тях и ни е дарил със сила и любов да минем през уроците им... и да разберем, че можем да живеем и без предположенията си...