Донка

Зрънцата не поникват, защото така трябва, не се разлистват по задължение - щат не щат. На зрънцата това им е програмата и те са щастливи, когато я реализират - те не се жертват в името на растението си - те СА растението! Ние не живеем защото за това сме пратени, а защото СМЕ самият Живот - Любовта и Радостта. Ако живеем живота си с Любов и радост и благодарност - не по задължение - той няма да бъде жестока реалност, а Любов, Радост и Благодарност.

Не знам как е с логиката, но знам как е в живота - този, който не се говори, теоретизира, абсолютизира, а който се Живее: Всяко нещо което се прави с нежелание има негативни резултати. Друг е въпроса как се отчитат резултатите! Ако аз направя нещо с нежелание, колкото и голяма да е ползата за мен или за другите, тя ще бъде заредена с "насилието" и ражда насилие - очакване за оценка, благодарност, възвръщаемост; - очакване другите също да правят за нас неща, които може и да са им неприятни, но са полезни според нашите критерии; ... И ако си остане само с очакването пак добре... но след като ние веднъж сме наложили волята си над себе си стоманено и се гордеем с тази си "сила", дали няма и на другите пак "стоманено" да я налагаме, гордеейки се с взискателността си?? И какво пише в книжките не знам, но знам как с Любов се помага на хора да повярват в силите и способностите си - да започнат да правят с Любов и желание и удоволствие това, което са дошли да правят, притиснати от нуждата си. Знам и разликата в резултатите... Дали радостта в очите и на лицето от първото собствено изречение са по-незначителни от верните отговори в теста, научени под натиск и за отлична оценка?

Силве Здравей и от мен Ния Сещам се сега и за други форми на страх, които ни изглеждат "добрата страна в нас", но всъщност парализират Живота ни.. - страхът да нарушим някакви принципи, правила, определени от Идеала, който сме приели за водещ в живота ни... - страхът дали не се отклоняваме от духовния си Път... - страхът, че това отклонение ще ни попречи да постигнем съвършенството, към което се стремим... - страхът да не нараним човека до себе си с някое свое неволно действие или дума - страхът дали ще устоим на съблазните, които са в нас самите и в живота около нас....

abstract и extract са коренно различни понятия, макар и да използват един корен на думата. extract - извличам.... abstract - въображаем, теоретичен Мисля, че периодите от развитието на човешката култура, в които понятието Бог е било "извлечение", "теория" отдавна са отминали (слава Богу). Напоследък работя над последното творчество на Учителя и ще си позволя един по-обстоен цитат от книгата Изворът на Доброто. Продължение на цитата от Изворът на Доброто: Простете за дългия цитат... но на Учителя и Словото му дължа своя и на децата си щастлив и пълноценен живот. Поклон пред Мъдростта му.

abstract - отвлечен, въображаем, теоретичен За мен Бог нито е отвлечен, нито е въображаем, нито е теоретичен. Отвлечени, въображаеми и теоретични са човешките мъдрувания и модели за Бог. Зависимостта от тях е една от най-агресивните. В името на такъв абстрактен Бог се водят кръстоносни войни, джихади, хора горят на клади... Любовта към Бог за мен означава Любов към всяко нещо около нас - камъче и планина, кокиче и вековен дъб, детенце беззъбо и прегърбен старец, човек лъчезарен и намръщен и недоволен негов събрат.... Не мога да изпитвам Любов само към Идея, Идеал, теория, морал... - към абстрактните построения на нашия ум и его. Мога да ги разбирам само , но не и да заместя с тях Бог около мен и в мен самата. Може би не е в тази тема но искрено препоръчвам книгата на Дийпак Чопра - "Как да познаем Бога" Спиралата - Как да познаем Бога

Според мен това е любовта - зависимост от човешките взаимотношения. Като моя лична бивша диагноза, мога да я опиша доста точно. Както и агресивния и характер. Както и последствията, до които води. Както и "лекарството".... Има и друга Любов - свободна. Тя няма разновидности, не се губи, нито се започва... Нея човек може само да освободи от себе си, а тя освобождава него... Тя не е любов насочена към някого или нещо, не е любов, излъчена от някаква наша "роля" (син, родител, любовник...). Аз например не обичам децата си като тяхна майка - за мен те са Божии деца - като всички други и като мен самата. Тази Любов е на Божията искрица в нас към Бог... и когато благодарение на духовното ни развитие, осъзнаем, че Бог е всичко около нас и ние самите, Любовта ни се излъчва във всички посоки и към всичко около нас - Любов-Благодарност, Любов - спокойна радост... В моя личен Път това е връзката между Любовта и духовността. Любовта е водещата, Смисълът на Живота - духовността е езикът, на който Любовта направлява ума и личността ми в ежедневието и взаимоотношенията ми със света около мен. Затова ми се струва, че ако дадем прекалено голяма тежест на духовността, хипертрофираме Егото и това, както каза и Латина води до възгордяване, съдене, поучаване, критика, забележки, ирония с конкретен адресат, както и обяснения, оправдания, очакване да ни "послушат" обидчивост... И все пак общуването тук според мен и за мен е отлична школа - има и нагледни уроци, и теория, и практически упражнения, и тестове

Латина! Ако сме приели изживените радости като изпълнени наши желания или постигнати планове - наистина ни правят пусти и бедни. Ако сме благодарни за малките и смешни и глупави радости , които ни дарява живота(като например - тази сутрин заварих китайската си роза с разтворен цвят! ), ако умеем да превръщаме работата си, ежедневието си в сладко удоволствие (и е възможно когато работим с любов и без зависимост от изисквания и стандарти към себе си и другите) няма и да ни дойде на ум да тъгуваме, защото нищо няма да губим, и няма да искаме да се повтаря, а ще сме готови за новото... Ако разговорите ни помагат да разбираме себе си и другите по-добре и да отваряме очите си за красотата на чуждите истини и за връзката помежду ни - наистина ни пречистват (това с извисяването...не се чувствам по-висока от тревичките и цветенцата ) ... докато не проговори суетата и гордостта ни. ... Но в крайна сметка и тези суетливи и горделиви разговори са ни урок добър, нали?

Добре дошла сред нас Мона Щастието е връзката с Божественото в нас самите. То е показател за чистотата на съзнанието ни от гордост, ревност и суета. Усещането за загуба е симптом за зависимост от определена ценност, която е време да преодолеем - така че то е ключ към нашето развитие и свобода. А свободата е задължителното условие за щастието. Страданията също не са опозиция на щастието - те са условията за израстването ни до него. Петър Дънов - Изворът на доброто И все пак твое си е правото и свободата на избор дали да живееш в Долината на Скръбта или да отвориш очи за хармонията около себе си. За хората, които са наречени с презрение "луди" - скромният ми опит сочи, че психичните проблеми възникват именно поради хипертрофирани гордост, ревност и суета. Като че ли Бог спасява хората, които упорито искат да подчинят света на волята и мерките си от страданията им, милостиво оставяйки ги в техния измислен свят. За животните и растенията ... Има един въпрос - тест чистотата на Любовта, която носим в душите и съзнанията си: "Какво сънуват дърветата през зимата?"

Ето това е един добър въпрос - тест за растежа ни! Дали в стремежите си към духовно израстване неусетно за себе си не съм започнала да сортирам душите и съзнанията на "малки" и "големи" - едните да съжалявам, другите да уважавам? (Намеря ли поне един човек, за който да кажа - малка душа - молитва за прошка и смирение на гордостта и просветление) Дали духовността, към която се стремя не е започнала да измества Любовта? Дали в стремежа си да се издигна над материалното и конкретното не съм прекрачила границата, зад която абстрактните човешки схеми заместват Живота, а Идеалът на духовното съвършенство замества "Бог е Любов"? (Намеря ли един човек, когото съм оценила и отсъдила, а не съм приела с Любов и уважение като Божие дете- както и себе си - молитва за прошка и чистене на съзнанието ми от духовни паразити ) Дали не съм превърнала израстването си в "благородно недоволство" от постигнатото? (Усетя ли доволство от това че съм недоволна - молитва за прошка и просветление и смирение - благодарност) А какви са вашите тестове за зависимост от духовността?

Ако някой е ходил на училище по принуда, защо смята, че всички останали също сме го правили принудително??? И защо като някой заставя децата да ходят на училище и да получават добри оценки и да имат добро, правилно поведение, смята че всички деца така ходят на училище и учат по принуда??? Ще ми се да ви сложа един ден само в моята стая да послушате децата, които ще ни заместят след двадесетина години.... слава Богу! Божидар (5 клас): "Не бива да се делят децата на добри и лоши, госпожо! Всеки си има нещо добро и силно... И като го наказват някого, той от това по-добър не става - само се озлобява повече....Като го хванем с доброто тоя дето се заяжда и той по малко по малко се задобрява "

Щем не щем ако живеем в Любовта каква Любов ще е тогава? Може би от това и идва трудното на това да живеем в Любовта - или "щем" или "не щем". Ако "щем", а не ни стане - страдаме. Ако "не щем" а то стане - пак ревем. Все търсим начин как да "подобрим" света и себе си по измислените си мерки за "добро и зло". Вместо да се подчиняваме се на Волята му, защо не я посрещнем и пуснем през себе си с радост като Дар... За Правилният Въпрос: Спомних си като четох за селото думите на отдавна покойната ми пра-баба Елена - полуграмотна селска женица - доживя 99 години - през 2 войни вдовица с 4 деца - голямата и челяд я обичаше и слушаше....Та тя ни завеща нейния Правилен въпрос: "Деца, каквото и да ви се случи, първом си кажете - какво му е хубавото на това дето Господ днес ми праща?... после си го сложете да ви води това добро и да се трудите да го увеличите.... И като си лягате вечер си кажете Благодаря за Доброто дето ми прати днес..."

А не тръгва ли агресията към себе си и другите около нас понякога и от измислените от нас самите или внушени от някого високи изисквания към нашето Аз? От непрекъснатото "благородно" недоволство, което смятаме за признак на самоусъвършенстване? От чувството за вина и самокритиката, че не сме достатъчно добри? Вместо да се "борим" за някакъв идеал, може би е хубаво просто да обичаме и разбираме себе си и другите каквито Бог ни е създал, а не каквито "трябва" да бъдем. Когато свалих изискванията към себе си да постигна "високи резултати" в усвояването на езика, усетих облекчение и заработих спокойно, с любов и внимание към всяко дете - оставих всеки сам да си определи темпото, да си узрява спокойно, да си отваря "пашкула" сам, когато вече му е дошло времето, аз само ги захранвам и ориентирам... . И резултатите сами започнаха да си идват - спокойно - без борба, по-добри, отколкото ги бях планирала преди.

Ами ако не се изпълни намерението нито внезапно, нито изобщо - това до състояние на неудовлетворение ли ще доведе? Дали може човек да е щастлив ако намеренията му са се провалили тотално?

За мен щастието е състоянието в което сме свободни от желания и не зависим от тяхното изпълнение.

Не понякога - винаги! Напоследък често си задавам точно този въпрос - Оставям ли другите свободни сами да намерят своя път, сами да отворят очи за Любовта, да си направят грешките, да си износят болките...? Как да помогна без да наруша свободата на този, на когото помагам? Как да помогна без да позволя да ограничат моята свобода? Лесно е може би да се отговори на теория....

Бъгът е според мен в това, че ума си използваме да си мислим какви сме и се стараем етикет да си сложим "дъгав" или "бъгав" - че и не само на себе си, а и на другите. За мен това е силата на молитвата - отлепва етикетите, почиства съзнанието и очите ни за себе си и за света ни; напомняме си, че каквото Бог е създал и ни е дал не е бъгаво нито недъгаво, а божествено; разваля "женитбата между доброто и злото", успокоява страховете на ума ни и му напомня за какво ни е даден...

Да напомня само, че "деградацията" също е част от развитието. Когато промених начина си на мислене много хора възмутено заявиха, че вървя към деградация на чувството ми за отговорност и взискателността ми. - Аз обаче знаех, че се развиват крилете ми и се уча да летя и се уча да разбирам другите и да ги приемам такива каквито са - летящи и различни от мерките за правилност и нормалност. Всеки сам избира пътя си на развитие - само после да не се сърди на другите и на света си, че го боли и е нещастен и му е мрачен животът...

Колко много предположения само в един пост. За инфо - моята работа е 11 часа на ден да създавам временни екипи от деца и възрастни, усвояващи нов език в процес на общуване. Така че..... това по-горе ми звучи малко... Прости ми - нищо лично, само ми е смешно, че точно аз съм опонент на екипността. По думите на Майкъл разбирам, че той има опитност само с формален тип екипи. Моята е с неформални групи - те са доказано по-ефективни. Тях Бог ги събира. Не пиша оценки - смятам мотивацията тип "шестица" (перфектен резултат, превъзхождащ останалите и даващ висок авторитет) за най-страшната болест на нашата образователна система. Надявам се, че ще успеем да я преодолеем (Аз вече имам положителен опит) ...някой ден не знам дали ще успеем до 2012. Тук става дума обаче за екипност в "творене на добро" и в "борба със злото" в името на определено учение или идеал и с цел въздействие върху съзнанието и поведението на големи групи хора.И тези екипи се предполага да получат правото и задължението да ограничават "индивидуализма" - т.е. свободата на индивида .. Дано грешно да съм разбрала. Ако обаче правилно съм разбрала, искрено съветвам мераклиите да прочетат отново "Фашизмът" на Жельо Желев. А за силата на индивидуалното влияние върху човешкото съзнание....Не училищата, а Учителите стигат до сърцата и умовете на децата; не болниците, а Лекарите помагат на болните да се излекуват... нали? Бог праща при ВСЕКИ човека или хората, който му са нужни в момента.... Очи в очи, сърце до сърце, аурите да са съвместими ...никак не е просто и лесно... прави се само с много Любов и без зависимост от резултати, без ограничаване,без налагане. Така си представям моята професия през 2012.

Ние все говорим тук за агресията, която е насочена срещу нас. Напълно споделям мненията, че агресията, насочена срещу нас е следствие от агресията, която ние самите носим в себе си. А как се справяме със собствената си агресия? Как да разберем в какво се състои тя? Как да я "лекуваме" с Любов?

Да, добра идея , съгласна съм за сравненията и оценките за добър - лош. Сравнението наистина е дар от Бог - когато сравняваме да виждаме с какво всяко нещо или някой са различно красиви (а не по- и най-) и добри. Красотата на теменужката не се конкурира с тази на розата нито на бора макар и да ги сравняваме. Бог ни го е показал - друг е въпросът дали искаме да го видим или презираме природата като "несъвършен свят" , а своите идеали издигаме като признак за "ангелски произход" и търсим "другия свят" на някакво "небе", а не тук - и сега съвсем до нас. Каквото Бог ни е подарил - то има смисъл и предназначение и не да се отказваме и да го презираме, не да се борим срещу него - а да благодарим за дара и да го обичаме и разбираме и да си служим с него с Любов. Нека сравняваме, но да не противопоставяме, защото Бог не противопоставя - той съчетава в хармония разнообразието. Нека обичаме думите - дар е езикът човешки - и ако като дар с благодарност го приемем - като дар на другите да го раздаваме - да топлим и лекуваме с думи (не да се защитаваме и съдим другите с тях). Старият човек = зависимият от ограниченията в съзнанието си. Новият човек = Свободният и Благодарният.

Нима някой се надява (или са му обещали) да мине по "шорткъта" към Живота , преди да се е научил как да живее в земните животи без да трупа карма; преди да е изчистил сам натрупаната карма; преди да е подал ръка на свои братя и сестри, които сега търсят пътя си и осъзнават кармата си? Новата епоха, струва ми се, ще започнем тогава, когато вече ни е все едно къде и в каква форма живеем - с радост сме готови да се преродим тук, защото за щастие и с Любов идваме; когато се научим на изкуството да Живеем и живота в тленните си одежди.

И като такива инструменти нашите личности са част от Божествения Промисъл - нямаме право да ги топим, нито да ги мачкаме значи... само се очаква от нас да ги поддържаме тези инструменти чисти, работещи по предназначение и в хармония с останалите "инструменти" - личности. Молитвата-благодарност е точно механизмът, по който се прави това. А колкото до раковото раздуване на личността - то е болезнена реакция на липсата на тази връзка и страхът на "инструмента", че ще бъде смачкан и откъснат от цялото. До това води насилието над Егото, обявено за Враг. Молитвата-благодарност го успокоява, дава му усещането за връзка с Организма - усещането, че някой се грижи за неговата безопасност и щастие - вместо да се бори за оцеляването си, личността впряга енергията в работа за Организма си. Като награда личността получава щастие, спокойствие, Любов (по време на молитвата-връзка) - и така кръгът се затваря.

Бог ни дава Любов и ни оставя свободни, но и отговорни за това, което сме, което вършим и мислим. Бог не е справедлив бащица, нито Учител, нито съдия - това са твърде стари представи за Бог. Светът е такъв, какъвто нашите очи го виждат и какъвто нашето съзнание го създава. Майката, която убива детето си вероятно носи агресивност или генетичен материал, който не бива да се възпроизвежда, защото влиза в разрушително силна дисхармония с Цялото. Деца убиват деца, защото превръщаме в "геройство" агресията - те остават с впечатлението, че това е проява на сила, смелост, свобода и начин да извоюваш вниманието на хората. Всеки добър педагог знае, че за да наложим спокойствие и обич и уважение между децата, е необходимо да се поощрява с внимание и добра дума и благодарност точно това поведение и да се изтъкват добрите качества на децата, които са склонни към агресивност. Мрак, лъжа и злоба има само в затъмнените, изплашени умове на някои хора - но в същите тези умове има и светлинки - защо да не раздухаме тях? Защо не събираме и показваме светлината, искреността, добродушието, обичта - те са истинските лекарства за раните, които раждат агресията. Страхът от живота, не от смъртта, според моите скромни наблюдения е в корена на агресивността на човека.

Понаблюдавах се през това денонощие и разбрах за себе си, че : - вътрешният ми човек не се моли - няма смисъл и няма на кого - той е частица от Божественото цяло, към което отправям молитвата си - балгодарност - моли се личността ми - материализацията на Вътрешносто ми аз тук и сега. Моли се, за да се хармонизира с вътрешното ми аз и с Божественото цяло. Хармонизацията и дава "храна", зарежда я, за да функционира според предназначението си, определено от Божественото цяло и зададено като индивидуален код във вътрешното аз. Нещо като клетката и хомеостазата на организма... После намерих ето това: източник: Изворът на доброто - Вътрешната работа на ученика; Беинса Дуно Според мен по-горе се описва състоянието на личността и влиянието на молитвата за нейното почистване, израстване, получаване на енергия от Божествения свят и нещо като "рестарт на заложената програма"

Не е страшна болката, когато осъзнаваме нейния смисъл. Родилните болки са сладки - даваме живот на нов човек - знаем, че си струва да ги преживеем, забравяме ги, когато чуем първия плач и долепим туптящото сърце на рожбата си до своето - отново. Анагажираността на роднините? - нали не биваше да облекчаваме щангата на щангиста?