Донка

Елизион, Добре дошъл ! А според мен парите се дават не на този, който има нужда от тяхната енергия, а на този, който ще може да се справи с тази енергия. Не всеки издържа изпитанието, обаче... Само ако вече е усвоил добре законите, за които говорят Елизион и Ради.

Илияна! Ти си невероятна жена и майка! А защо се появяват страховете ни, че ще ни отхвърлят, че ще обидим някого... Дали не е защото някой на времето ни е обявил за "грешници" и се опитва да ни лепи този етикет всеки път, когато не му сме по вкуса?

Валентин! Бог ограничител е отминала епоха в човешкото съзнание. Още преди 2000 години той е сменен с Бог - Любов. "Обичай ближния си както обичаш себе си". Ако спазваме само тази едничка "заповед", няма да има нужда от другите, не мислите ли? Ние сме родени не за да ограничаваме и да бъдем ограничавани, а за да работим - да даваме и да приемаме безусловна Любов. Безусловната Любов и грижа, съчетана със свободата, топи агресивността и страховете на хората, с които общуваме. Всяко ограничение предполага и наказание при нарушаването му. Всяка перспектива за наказание ражда напрежение и страх, а те негативни емоции, реакции, поведение. из книгата "Изворът на доброто"

Орлин! Това беше старостта на баба ми и дядо ми, това е старостта на родителите ми. Надявам се, че това ще бъде и моята. Работя по въпроса.

И точно това е симптомът, че сме поели по грешен път, че сме се отклонили от Бог. Ето един житейски пример - страхувам се, че ще загубя любим човек, че той ще си отиде от мен, старая се да го задържа с всички средства и започвам да ограничавам свободата му, а заедно с неговата и своята (а това вече е грях, защото Бог ни е родил свободни). Осъзнаем ли, че не можем да загубим нещо, което не сме притежавали, че ако човекът не е щастлив с нас, е по-добре да си отиде и да освободи мястото за друг, с когото ще сме щастливи, ние се връщаме при Бог-Любов и Свобода. Страховете ни се топят, защото се обезмислят. Не е грях, че ще изпитаме страха, както не е виновно тялото, че има температура. Грях е, ако приемем страха като признак на нашата любов към човека и вместо да да го осъзнаем (лекуваме), ние му се подчиняваме. Както са ни внушили да вярваме - ревността е признак, че не си безразличен. Ревността е признак на точно обратното, че не обичаш другия, а се опитваш да ограничаваш свободата му. Грешник, според мен е етикет, залепен от "праведниците" на хората, които не искат да се подчиняват на техните правила. Няма и не може да има грешници и праведници. Има грешни и правилни избори в определен момент на живота ни. Греха, грешният избор причинява страданията и негативните емоции като знак, че изборът ни е грешен, че сме се отклонили от Бог в душата си - Любовта и Свободата си.

Ами ако не сме постигнали, а напротив, сме провалили нещо? Тогава нещастни ли сме? Ами ако нещо радостно за нас ни е подарено от съдбата - ей така, без да сме влагали, без да сме се старали за него - изведнъж сме осъзнали, че това е подарък? Това щастие ли ще е? Или ще живеем със съзнанието, че не сме го заслужили и няма да му се радваме като на постиженията си?

Благодаря за темата! Ако аз имам крайна цел на живота си, няма ли да се втурна да я преследвам и осъществявам? И ако някой и нещо ми попречи, няма ли да го обявя за враг? А дали тази крайна цел наистина е най-доброто за мен? Може би има нещо, което аз сега не виждам, не разбирам и което ще открия и разбера в бъдещето... Ами ако го отмина без внимание, защото не съответства на крайната ми цел? Ако сега определям крайната цел на моя живот може би се опитвам да пренебрегна всичко което ще се случи и на което ми предстои да се науча? Може би за мен това не звучи като крайна цел, а като смислообразуващ принцип на целия ми живот - да се уча как да запазвам любовта и свободата - своята и на другите. Или както го е написал един мъдрец преди 2 хилядолетия още да обичам ближните си както обичам себе си

Добре дошла при нас Лилия Сигурна съм, че тук ще намериш любовта, разбирането и подкрепата, които са ти необходими в този труден момент. Поздравявам те за смелостта, искреността и мъдростта, която носиш в себе си. Ето това е Гласът на Бог - прочети думите си отново. Ти разбираш баща си и не го обвиняваш, но ти разбираш и себе си и болката те заставя да търсиш изход, добър за всички ви. Щом си стигнала до тук, ще го намериш. Пътят към твоето и на другите щастие е Любовта и Свободата. Когато ти се разочароваш от баща ти, а той се разочарова от вас, вие всички губите любовта в душите си, губите и свободата си. Ти си успяла да се издигнеш над разочарованието - ти разбираш защо баща ти го прави. Може би очакваш и той да ви разбере, че сте нещастни с неговия начин да проявява любовта си към вас, и да се промени. Прости му, че не може и не иска - сигурно това все още не е по силите му. Може би той има нужда да разбере, че това не е начинът да се "грижи и възпитава" близките си и ще го разбере тогава, когато вече няма да има за кого да се "грижи и възпитава". Ето, мъдро добро дете - и това е Бог и вярата ти - ти разбираш каква е истинската причина за страданията ви - вие се чувствате слаби, зависими от баща ви и неговите средства. Той също го знае. Тук всички вие сте загубили свободата. По-скоро сте я "продали". Разбирам ви толкова добре, защото това беше живота на старото ми семейство и на моите деца в продължение на 15-20 години. Докато накрая разбрах, че моите деца са прави - нека живеем по-ограничено, но щастливо, спокойно, свободно, без страх и тъмнина, без омраза. Когато накрая останахме сами, се оказа, че не сме зависими - че сме силни достатъчно, за да оцелеем, и не само - синът ми, студент, намери работата, за която винаги беше мечтал. Сега казва, че ако е имал издръжката на баща си, нямало да си потърси работа и щял да изтърве златния шанс на живота си. Дъщеря ми прекъсна и замина в чужбина при своя приятел - сега са щастливи, работят, живеят заедно. Тя казва, че ако беше имала издръжката, нямаше да рискува да промени така драстично живота си и щеше да се размине с човека, с когото са родени да живеят заедно. Така че, всяко зло е за добро, само трябва да осъзнаем кое е доброто в злото. Послушай Бог в сърцето си, мило дете. Светлина и топлина за теб и сестра ти и майка ти - кажи на майка си, че има само един начин да направи децата си щастливи - тя самата да е щастлива и спокойна. С много обич

Благодаря ви, приятели за красивите думи! Иво, благодаря за линка! Имаше време, когато и аз вярвах във всичко това , но някак не намирах проекциите на тази хармония в ежедневието си - тя като че ли по-скоро беше нещо над него, блян, мечта, фантазия, а ежедневието и взаимоотношенията между хората беше нещо "низше", което нямаше нищо общо с нея. Според вас кои са измеренията на същата тази вселенска хармония днес и сега и тук? Как да разберем кое е хармония, кое дисхармония в определена ситуация? Какво е в състояние да наруши хармонията, кое да я възстанови?

Благодаря ти, златно дете! Е, трябваше Бог през устата на детето да ни каже, че състоянието и развитието на духовността ни определя какъв ще бъде за нас секса а не обратното. Може ли сексът да пречи на развитието на духовността, ако наистина тази духовност се развива, а не е просто поза и жертва на живота в името на "извисяване над простолюдието"? Ако това наистина е развитие на духовността, това развитие няма ли да включи и секса, точно защото Орлин И ако за да развиваме духовността си, се налага да презираме и да подтискаме секса, то дали това изобщо ще е развитие на духовността или по-скоро изпадане в зависимост от нея?

Напълно съгласна! Благодаря ти Милена. Грижата (не възпитанието) на децата има още един много интересен за мен момент: Как да съчетаем осъзнаването на детската индивидуалност, уникалност с осъзнаването на връзката между нас, единството ни с всичко, което ни заобикаля? Не на теория, а в ежедневието ни с всяко дете? Когато стимулираме детето да открие и развие своите лични дадености, да открива постепенно своя личен Път, ние му помагаме да разбере "за какво е роден и това да работи". Когато създаваме условия да осъзнае единството и връзката си с всичко, което го заобикаля, ние му помагаме да намери мястото си, да "дава и да приема Любов - да я провежда". Възможно ли е да съчетаем тези на пръв поглед разнопосочни процеси? Мисля,че на всички ще е интересно да споделим опита и проблемите си. Предварително благодаря и на нашите тийнейджъри за мнението им по тази тема (което очаквам с огромен интерес).

А може би това не са единствените определения за едно толкова често използвано в нашите разговори понятие? Има ли изобщо нещо общо между хармонията и правилата? Според мен всяко правило вече е нарушение на хармонията, независимо дали го спазваме или го променяме и налагаме на другите. Какво означава за вас хармонията?

Интересна връзка се получи според мен: Човек се ражда, за да провежда Любовта в двете посоки - да обича и да бъде обичан. За каквото си роден, това ще работиш. Работата ни на този свят, независимо каква е тя, е начинът да провеждаме Любовта в двете посоки. Ако сме родени за нея, може би ние я провеждаме най-безпрепятствено? Ако не работим с Любов, това означава ли, че не провеждаме Любовта? Ако даваме любов, но и очакваме любов и уважение в отплата и се разочароваме, ако не я получим, тогава провеждаме ли Любовта? Имали ли сте усещането, че докато работите "провеждате Любовта"?

Силният човек е силен защото, ако нещо или някой му се "опъне", той го разбира и му помага да разреши проблема. След тази "победа" опъналият се излиза по-уверен в себе си, по силен, по-спокоен.... Силните хора стимулират и развиват силата на другите... Слабият човек се страхува за влиянието си, за авторитета си, за мястото си.... Поради тази причина, ако някой го оспори - "опъне му се" , той се усеща заплашен и трескаво се бори да запази статуса си. Това за слабия човек означава да докаже на другия, че той е ПО- СЛАБ от него, т.е. да го смачка. Благодаря на Максим за прекрасния пример с Гуруджи и секретарката...

Ние всички я разбираме. Само дето се поддаваме на импулса да я "спасяваме" от нещо, от което Мона няма нужда да бъде "спасявана", защото това състояние е нейният личен избор в този период от живота и. Нейната гледна точка само обогатява нашата, като дава възможност да се сравнят двете принципни позиции и състоянието на съзнанието, до което довежда всяка от тях. Нека има различни, дори противоречащи си позиции, нека всеки сам избира своята и сам определя дали светът му да бъде "боклук" или "песен".

Таня! И благодаря за точните (както винаги) думи! А пълното изречение на Учителя (Дънов) е "За каквото си роден, това ще работиш" Това по презумпция означава, че ние сме родени, за да работим нещо в полза на цялото, от което ние сме част - като пчелите. Т.е. - знае се за какво сме и какви сме родени. Проблемът е да открием нашето лично предназначение и място и това, с което едновременно ще бъдем полезни на себе си и на цялото си и така ще сме щастливи. Ние търсим смисъла на своето появяване на този свят, не за да придобием нещо и да се "възвисим духовно" като подчиним света на себе си или си направим свой, по-добър свят (както правят раковите клетки), а за да разберем къде и как ще се включим в хармонията на организма си като даваме с любов от това, от което имаме повече от другите и правим това, което правим по-добре от другите...

Благодаря за точните думи, Станимир! Добре дошъл. С интерес и радост очаквам мнението ти по темите, които сме дискутирали тук. Бих продължила думите на Станимир за смисъла на живота... Истинският смисъл на живота не е вън от него, а е негово вътрешно качество. Търсим ли го някъде вън от настоящето около себе си или в някаква идея и емоция, която съществува само в нашето въображение, стигаме до: Изкачваме камъка на измисления от нас "възвишен смисъл" , борим се с живота си, вместо да го живеем с Любов, после "декорите (с които сами сме се затворили в измисления си свят) падат" и всичко се оказва "боклук - нищо друго". Започваме с нов камък... чака ни същото.... Защо? Може би защото някога някой авторитет ни е внушил, че недоволството, борбата с това, което не отговаря на идеала ни и разочарованието, страданието са признак на благородство, свръхинтелигентност и свръхчувствителност? Може би защото изкуството да бъдем щастливи и да приемаме и се вписваме в света с Любов, намирайки неговия смисъл и своето място и роля в живота тук и сега, все още се смята за "криене на главата в пясъка" или "розови очила" или просто "доволна свиня"? Може би "боклукът" са предразсъдъците и измисленият "правилен" свят, който наистина не заслужава нашите вълнения?...

За това си мисля и аз от снощи. Как става така, че в толкова ранна възраст ние усещаме за какво сме родени - не го знаем, само се занимаваме с любов с това. Още няма и следа от някаква професия, а и още е рано, защото не се знае какви професии ще съществуват, когато пораснем и какво конкретно ще правим. Може би е важна общата насока, смисълът, областта... Професията се избистря постепенно и може да се смени, но да остане главното - усещането за радостно спокойствие и любов, когато се занимаваш с това, без значение къде, как и с кого го правиш... И още нещо си мислех... Както тук няколко човека споделиха, те са желали едно, но дори и да са го осъществили, после са установили, че това не е за каквото са родени. Според мен това означава,че детските ни мечти и желания не винаги са идентични на това, за което сме родени. Често те за повлияни от авторитети, филми, книги.... Детето бързо сменя желанията си - така то усвоява разнообразието на своя свят. И все пак остава нещо което то прави с удоволствие самО... понякога това занимание вече става толкова естетсвено и рутинно и обикновено за детето, че когато порасне, то не го смята за съществено - гони някакви върхове, цели, желания... При мен беше така - аз хвърлях цялото си време в мечтата си - микробиология и генетика и се разминах с нея за 1 см. (слава богу) по волята на една странна несправедливост. В същото време езиците, литературата, общуването с по-малките от мен си ставаше някак "от само себе си", без особен труд - по-добре отколкото при другите, които се стараеха повече от мен. Сега си давам сметка, че онази известна мисъл за 1 процент талант и 99 процента труд понякога я разбираме погрешно. Трудът идва след като открием таланта си, трудът ни помага да го развием и да правим за каквото сме родени. А талантът се открива като забележим какво постигаме с лекота и умеем да правим добре без да се стараем особено. (Както откровено сподели с нас Максим - благодаря! )

На 17 Изгрев е определил Главната буква на изречението на живота си като се е вслушал в интуицията си. Тогава е избрал пътя си и с любов е тръгнал по него. Щастливи са тези, които на 17 са разбрали за какво са родени, но никога не е късно за това. А че хората на 17 години са повече Човеци от нас, това се вижда и в нашия форум на тинейджърите. Благодаря на Бог всеки ден, че ни е дарил с прекрасните ни деца - днешните ученици. Каквото носи в душата си възрастният - това и вижда в детските очи, това и чува в детския смях и думи... Ако научим и оставим децата си да слушат гласа на Бог в съзнанието си (не поученията, критиките и заповедите на възрастните си "доброжелатели" ), те - всеки сам - ще открият за какво са родени навреме и това ще работят с любов и ще са щастливи и те, и хората, на които раздават топлината и светлината си. Благодарна ще съм на Изгрев и на всички останали приятели, намерили своето място в живота, ако споделят с нас тук как са разбрали за какво са родени, как са "чули гласа на Бог - за това си роден, това ще работиш"? Вслушвали ли са се в нечий съвет, преценяли ли са доколко престижна или доходоносна ще е работата им и дали ще им даде перспектива за израстване? Имали ли са някакви критерии при избора си?

И кой и по какви критерии ще отсъжда кой как каво дава и дали дава изобщо? Ами ако това, което аз давам, някой просто не го смята за даване, а за консумиране? А дали не забравяме, че за да даде нещо стойностно човек му е нужен период на акумулиране и преосмисляне - та да не дава нещо сурово или росто да препредава без да оставя и нещо от себе си? И защо смятаме, че който чете само и не споделя тук във форума, не го прави някъде другаде - и там да е по-полезен? Нека всеки реши за себе си какво има и може дад даде и кога и как да го направи... Искрено съм благодарна и на всички, които само четат и ние тук дори не ги познаваме! Сигурна съм, че и те имат какво да ни кажат и ще го направят, когато решат че му е дошло времето.

Благодаря ви, приятели, за разбирането и подкрепата! И аз като изгрев намерих за какво съм родена и го работя с любов. Децата и възрастните, на които я раздавам безусловно и без да чакам резултати и отплати, я отнасят със себе си у дома и на своите приятели... Вече двуцифрено число мои ученици станах учители и още толкова деца са решили да станат такива - както аз на времето реших да стана като моите любими учители и да работя с любов като тях. Това дали е по-малко и маловажно от работа по "върховете"? И дали промените наистина стават "отгоре"? А може би за да станат там първо е необходимо да се промени мисленето и отношението на обикновените хора - "отдолу"? Всъщност за мен пирамидата е обърната - "отгоре" са децата и всеки обикновен човек.

Орлин! За едно ограничено за негово добро човешко съзнание е невъзможно да обхване смисъла на "мениджмънта на Бог" както клетката на мускула и на черния дроб едва ли осъзнават хомеостазата на организма, част от който са ( макар и да носят в ядрото си информацията за нея). И може би точно затова всяка клетка си знае "за какво е родена" и това и работи. Само че наистина как да разберем за какво сме родени? Как го разбира клетката? - Тя се "ражда" с някои допълнителни дадености, които я отличават от другите клетки и благодарение на тях тя изпълнява определени функции. Значи ако разберем какви са ни допълнителните дадености, ще се ориентираме за какво сме родени. Какво правим с лекота по-добре от другите и сме в състояние да правим само това без да ни досади, можем да го правим за другите без да чакаме отплата, защото както спомена и Хамелеона (Илиана) отплатата е радостта, която ни носи самата работа. На клетките им е лесно - те се раждат в органа си и работят заедно със "сестричките" си. Ние сме свободни и сами трябва да си намерим мястото и професията, в която ще работим "това, за което сме родени". Може би ни пречат предразсъдъци и ценности и чужди съвети. Може би ако обичаме и разбираме повече себе си и не се борим с живота, не се гнусим от света около себе си, а живеем всеки миг от настоящето си с Любов (Благодаря ти братко Синева!), ще успеем да постигнем щастието си "тук и сега"

Щастлива съм и аз, че съм с вас , приятели. И благодаря на Бог в молитвата си, че ни събра тук. Моля се светлината и топлината, които излъчват думите на Ники - Синева и на Таня да стигнат до сърцата и умовете на всички наши братя и сестри, които все още носят в душите си вина и страхове и съмнения и разочарования от живота си. Любовта и Вярата в нейната сила ще спасят света ни

Изброените автори са изразители на философски течения от своето време, които разкриват перспективата на едно човешко съзнание, попаднало под властта на негативното отношение към себе си, света и хората - пълно разрушение, отричане от всичко красиво и добро, омраза към живота. И те, и всички като тях предупреждават с творбите си - "ето - в това ще превърнете себе си, съзнанието си и света си, ако смените Любовта в сърцето си с измислен от вашия Горд ум Идеал за добро и красиво и се опитате да натикате живота в неговото прокрустово ложе." Може би наистина погнусата ще може да се приравни към тотална "осъзнатост", ако тази "осъзнатост" = "Осъзнавам колко несъвършен и грозен и несправедлив свят е създал този некадърник - Бог! Аз - гениалният Пръв Ангел имам перфектен план за един Идеален свят, с който ще сменя Неговото гнусно творение!" И слава богу, че винаги е имало хора, които са носили светлината и топлината на Любовта към Бог, към всичко, създадено от него и тихичко са я засявали в сърцата и умовете на своите събратя...

Може би въпросите си остават незададени, защото учениците предполагат, че учителят ще го приеме като "критика", задето не е обяснил урока добре. Само че те съдят по себе си - ако учителят им задава въпроси, значи не са си разказали урока добре. Е, има и учители, които още си носят ученическите изживявания и смятат, че учениците ги "изпитват". Има и такива, обаче, които се радват на въпросите на учениците - това за тях означава, че са събудили интерес към науката или изкуството, което са направили смисъл на живота си. Така че може би е необходимо да се намери златната среда. Ами ако напишете въпросите си на лист, така че да не се знае кой точно ученик ги задава? И дадете на учителя време той да определи кога и как да отговори на тях? Докато ги записвате от името на целия клас, току виж се окаже, че А. знае отговора или може да обясни каквото не разбира Б. и няма смисъл да го задавате този въпрос на учителя. (То аз така и станах учител - все обяснявах на междучасието "с думи прости" . А обяснявах, защото усещах, че докато помагах на другите да разберат нещо сложно, самата аз го осъзнавах и запомнях по-добре. )