Донка

Да, и на мен ми се струва, че неволно или полуволно се объркват двете понятия, защо ли? Безразличието наистина е тотална липса на Любов и усещане за единство и Живот. И като такова то е "черната дупка" на човека. Безразличието означава пълна откъснатост от Цялото, от което е част нашето цяло (холон), капсулираност, отсъствие на обмен и развитие и творчество. Безразличието, според мен е следствие от пълно господство на Егото (човешкото ни "облекло") над истинското ни Аз, пълно изтриване на "програмата", заложена в нас от Бог и заместването и с измислен от Горд Ум по-съвършен свят. С това за мен безразличието е пълен синоним на бездуховност. Безусловната Любов (любов без привързаности и зависимости) е качествено различно понятие, това е друго измерение на съзнанието. Тя осигурява хармонично функциониране на нашата единица (холон) в организма на Вселената, а това означава свързаност, обмен, развитие, творчество... Живот заедно. Безусловността на Любовта означава запазване на това състояние и на хармонията с Цялото при контакта между света на нашия ум и динамиката на Цялото. Ако съзнанието загубва усещането за любов при конфликт между двете - налице е зависимост от ограничения на ума ни и липса на разбиране, гъвкавост, търпение... Именно развитието на духовността осигурява преодоляване на конфликтите чрез разширяване на света на ума и "настройването" му към Цялото. Нещо като заложения от Бог механизъм в детското съзнание (детско като светоусещане, не като възрастови характеристики). Може би затова Христос казва: "Истина ви казвам: ако се не обърнете и бъдете като децата, няма да влезете в Царството Небесно. (Ев.Матей, 18:3)" Децата - Беинса Дуно И за да не звучи твърде теоретично ... случаят "Андрейчо" ми отвори очите за разликата безразличие - любов без зависимости. Усещах, че губя любовта си към това дете - каквото и да направех, всичко потъваше без следа - нулеви резултати. Един ден, решена да прекъсна уроците като безмислено губене на време, погледнах в очичките му и останах поразена - от тях ме гледаше Любовта - той ме обичаше въпреки че току що на лицето ми се беше изписало искрено разочарование от видяното в тетрадката му.... Прозрението проряза ума ми като мълния. Моята любов към него беше станала зависима от резултатите, които АЗ си бях "набелязала" за постигане и ги очаквах от него и себе си. Смених ги с "ние сме заедно, за да ни е хубаво без значение какво сме постигнали". Андрейчо беше моят "изпит". Още щом изчистих зависимостите си и любовта ми към това дете стана безусловна нещата потръгнаха с изумяваща и за мен скорост! Само че не по начина, по който вървяха с другите деца, а по негов си начин... Андрейчо сега разбира и говори английски с любов, е граматиката.... но той и без нея може...

Благодаря ти Ина за Любовта и Живота, който носиш в себе си и споделяш с нас тук! Възможно е, реално е, приятели, ежедневието ни с всичките му дреболии и грижи да е духовно така, както прекрасно го е описала Ина! И свободната ни воля е дадена да го творим такова. И ключът е точно този, за който ни е казала - "преодолеем ли собствените си граници и условия" - това от собствения си опит и аз съм го разбрала и се убеждавам всеки божи ден.

Аз съм на 2х24 години. И участвам тук само когато и за каквото ме "потегли" - без намерения и отчитане на резултати в "приемане" и "излъчване" нито за себе си, още по-малко за другите. Дали и кой изразява егоцентризъм това не е моя работа. Чета постингите на всички без да се старая да оценям и дори да разбирам какво точно е искал да каже авторът. За мен е важно да усетя какво ми казва Бог като ги слага пред очите и в съзнанието ми. Много много са ми помагали - избистрят ми собствените мисли и емоции, "израждат" ми каквото не съм си доизказала на себе си, добавят ми още погледи към света ни, за които не съм и подозирала преди....ИМА обмен. Благодаря ви че ви има и сме заедно, приятели.

Бог не "накарва" никого да прави нещо. Бог няма нужда да бъде обичан. Човекът има нужда да обича Бог и да бъде във връзка с него. Сега ми идват редовете от молитвата: Добрата молитва Ние сме свободни да "правим" воля, но се молим да ни научи как да правим Неговата като своя свободна воля. И същата тази наша свободна воля свободно ще приложим, за да пазим Неговите заповдни и повеления. И не защото сме негови роби и роби на нещо твърдо предначертано, а защото сме част от Него и Той е в нас. Ако ни е осветен духа и просветени сърцата и умът ни, нашата свободна воля е всъщност Неговата. Какво се случва, ако нашата свободна воля и избор НЕ са в хармония с Неговия основен закон - на Любовта? Дисхармонията, която сме сътворили със свободната си воля, ни причинява страдания. Тогава отново имаме свободна воля да изберем дали да стискаме зъби и да продължим да страдаме "на инат" или да преосмислим свободния си избор (воля) и да "да се учим от Твоето Слово и да пребъдваме в Твоята Истина." За мен моята свободна воля и избор се проявява, когато изрека съзнателно и искрено:

Добре дошъл/ла Ахам! Малко преди да стигна до поста ти си помислих нещо подобно - А как се лекува омразата? Но първо на твоя въпрос. Очевидно питаш как се лекува онова човешко чувство, което наричаме с името любов и което води до ревност и омраза и т.п. Според мен просто му даваме истинското име - спираме да наричаме с думата любов привързаността, страстите, съжалението, обожествяването на друг човек, чувството за собственост, желанието да го направим "добър" за негово "добро"и т.п. И всичко си отива по местата и няма нужда от лечение. И защо ни се струва толкова нормално човешката любов да е различна от Божествената? Според мен първата е проекцията на втората в човешките взаимоотношения. Ако не е точна проекция, значи не можем да я наричаме любов. Та за мен въпросът беше "Как да лекуваме омразата?" И отговорът отново е само с една дума - с Любов. Мисля, че Христос ни е подсказал малко: "Обичайте враговете си (тези, които смятате за такива - т.е. мразите) повече от приятелите си. Само че преди да сменим омразата с любов, е нужно да си дадем сметка защо точно сме ги мразили. Причината не е в мразените, а в самия мразещ. Когато умът успее да каже благодаря (искрено) за това, заради което преди е мразил - трансформацията е инициирана. А дали можем и дали имаме право да се опитваме да лекуваме човека, който мрази нас?

Историята е много красива наука. Особено когато е "подплатена" с автентични документи(не с приказки и предположения) Без автентични документи разговорите за висша, богоизбрана...най-най-нация(раса) се превръща в нихилизъм, водещ до песимизъм и радикален скептицизъм. От тук до фашизма е само крачка. А Българската нация не е съставена от такива личности! Поне ми се иска да е така.

Това със сънищата.... ами мисля, че ние запомняме и обръщаме внимание само на онези, които са се сбъднали. Но има и много други, които просто забравяме или си казваме... добре че не стана така. И аз винаги знаех какво приблизително ще се изтегли на изпитите, но вече предпочитам да не "ровя" в интуицията си след един случай, който ми "размаха пръст". Сутринта преди изпита вече знаех кои въпроси ще изтегля, но за разлика от друг път, в който само ми ставаше смешно и си казвах "ако са тези, добре, ако не са пак добре, каквото мога това ще пиша", този път с облекчение си казах "ох, отървах nexus constr." И какво стана? Колегата, който изтегли точно преди мен, внезапно се обърна и измъкна точно изпод ръката ми "моя билет" с молбата да смени своя. Познайте какво изтеглих - да, "nexus....". Колкото до предначертаното - да има го, но е като паяжина с кръстопътни точки. От нашата свободна воля зависи накъде ще тръгнем и какво ще последва до следващия кръстопът. Не можем да променим нещата, които ще ни се случат по избрания път, но можем да изберем пътя и на следващия кръстопът отново имаме свободната воля да изберем дали да продължим по него или да завием. Проблемът според мен е в това, че правото на свободна воля при избора ни дава лъживото усещане, че имаме власт и над Пътя. И обратно - предопределеността на Пътищата ни парализира и не си отваряме очите за кръстопътните точки и за емоционалните ни ориентири при избора.

Мисля, че Бог "използва" само едно средство - Любовта. Омразата генерират и използват хората, които искат да защитят своя свят на зависимости, сенки, конфликти, борба, страсти от Светлината на Любовта. Омразата е стената, с която те го пазят от Любовта. Ето защо омразата не може да отрови никого друг освен света, който се е оградил с нея. На Бог и Любовта тези стени не пречат. И да, Бог е дал на всеки от нас освен Любовта, също и Свободата да избира дали да живее по Неговите закони или да си "загради" своя територия и там да живее по законите, които сам си пише.

Омразата и Любовта нямат нищо общо помежду си. Омразата завладява душата, сърцето и ума, в които няма Любов. Ако една емоция, която сме наричали с името "любов", е в състояние да премине в омраза, това не е била, не е и никога няма да стане Любов. Това винаги е било, е и ще бъде Паразитът в съзнанието ни, роден от Гордостта, Суетата и Ревността - Паразитът, който ни превръща в "благородни" Жертви и "справедливи" Съдници. Паразитът си слага маската на любовта, но си остава Паразит и нищо друго освен Омраза не може да посее в човешките души. Как ще го познаем? Емоцията, която Паразитът нарича с името "любов" винаги е зависима от нещо, винаги поставя условия, има очаквания, желания, везни, на които тегли и мери себе си и другите, съответно е доволен, ако... и разочарован, ако не.... Омразата се ражда, когато този свят откаже да се подчини на нашето Гордо Аз - тя оковава душите, които искат да оковат Вселената. Любовта означава естествено постигнато осъзнато (не примирено) единство със света около нас. Любовта съществува само там, където е жива Свободата. Любовта е съвместима само с щастието и радостта - безусловните!

А може би има и такива, които нямаме нужда от и леки дори наркотици, за да преживеем, да усетим Любовта. И защо е нужно да сме шамани или гадатели? Когато посрещаш живота и хората около себе си с безусловна Любов и радост и животът е молитва през повечето време.... няма нужда от заместители.... Дори ми се струва, че те само биха замъглили ясното "виждане".

Благодаря Валентин! Напомни ми (сигурно не само на мен) какво толкова ми харесва в беседите - Учителят притежава уникалния талант да каже с обикновени човешки думи нещо, което ние можем само да усетим, преживеем.... Като че ли разговаря и с ума и с душата ни едновременно. Колкото до цитатите - всяка подборка кротко и скромно, но много точно говори за състоянието на душата и мислите на човека, който я предлага.

Благодаря за темата и точните въпроси. Според мен въображението ни е безценен дар (който както всички други не винаги разбираме и използваме по предназначение). Когато работя над развитието на моето собствено и това на децата и учениците, главните приоритети са: - плуралистичност на въображаемите варианти - да се научат да "въобразяват" различни, понякога противоположни варианти на развитие на определена ситуация, които да съществуват едновременно - ефектът - ако... тогава... - положителна емоционална подкрепа за всички създадени въображаеми ситуации - да виждаме в тях добрите страни, уроците, да ги приемаме с любов и благодарност. - лична необвързаност с никой от вариантите - всички са мои и са добри. Както и приемане с любов и вариантите на другите. - необвързаност на въображението с възприятията ни за настоящето, преценките ни за минали събития, желания, планове и т.п. Има и още сигурно....

Благодаря за искреността, светлината, топлината и доброто ти сърце, Максим.

Добре дошла сред нас Сев! Благодаря за искреността, светлината и Любовта, които ни носиш. Напълно споделям мислите ти. Всъщност опасностите са опасности дотогава докато не ги осъзнаем. От този момент те стават част от личния ни Път. Много са точни наблюденията за самоубеждаването в собствения си напредък - мисля, че това не е лошо докато не премине в сравняване на нашия собствен напредък с този на другите. Както сама каза - всеки Път е уникален и няма два Пътя, които могат да бъдат сравнявани механично като количество и качество. Мисля, че и проблемът с бързането до голяма степен е производен от сравняването - този път не само с другите, а и с това, което сме били вчера - забравяме, че вчера ние не сме били същия човек, който сме днес и не сме били в същите обстоятелства, така че отново сравненията са механични и безпочвени. Някак се опитваме да намерим "мерна единица" за напредък и да "увеличим скоростта". Дали защото не наричаме развитието си образно с думата "Път"?

Спомена се нещо за духовността и самотата. И аз съм ги свързвала доста дълго време. Но сега съм склонна да мисля, че усещането за самота е по-скоро симптом за опитите на Егото да вземе властта и да представи духовното като някакъв особен ефирен свят, който съществува само в нашето съзнание и е НАД ежедневието ни. Според мен духовността и нейното развитие по-скоро ни свързва с всички и всичко около нас и ни дава усещането за единство с тях - единство, което минава през небето, през Божественото. Дали ще вървим този Път към единението самостоятелно (не самотно) или с друг човек, или с група, школа, според мен е въпрос на личен избор, нагласа, съдба... Но рано или късно Пътят ни събира - както ни е събрал тук. Благодаря на Екипа на портала, че ни е вързал тук като мартеница Много ще съм благодарна на Максим, ако сподели с нас какво е усещането за духовно израстване в школа с Учител. До каква степен той е развивал духовното в себе си самостоятелно и какво бе и е влиянието на хората, сред които е бил.

Присъединявам се към благодарностите за темата! Съзнавайки необятността и, ми се прииска да споделя за самоограничаването на свободната воля. Всяка група и институция на средата, в която човек формира личността и начина си на мислене, полагат неимоверни усилия да затрупат свободната воля на детето под грамада "гарантиращи безопасността и благоденствието му" правила, норми, ограничения, ценности, перспективи... При това го правим по инерция, винаги е било така и така ще бъде. Израстваме с убедеността, че нямаме свободна воля или ако проявим нещо такова, ще бъдем "наказани" по някакъв начин - с неодобрение, отлъчване, загуба на любов, положение, авторитет... Заместваме свободата си да бъдем себе си, да избираме това, което ни носи спокойствие и радост, да правим само онова, което в момента можем да направим с любов, с "изпълнение на дълга си", "съобразяване с морала и оценките на нашите авторитети", с "избягване на неприятностите" и т.п. Добрата новина е, че има изход от примката, в която сами послушно стоим за наше и на другите добро. Задаваме си въпроса: Какъв е главният ми дълг, който трябва да изпълня и пред кого е той? Кой е Авторитетът, Правилото, с което трябва да се съобразявам? Забърсваме всички хора, групи, ценности и оставяме само "Бог е Любов" и моят дълг е да обичам себе си и другите безусловно, както ни обича Той. Моят дълг е да съхраня Любовта и щастието в моята "клетка' при всякакви хора и обстоятелства. Какви неприятности бих могла да имам, за да ги избегна? Всяко нещо, което се е случило, случва се и ще се случи е за мое и на другите добро и урок. Единствената неприятност, която мога и трябва да избягвам, е загубата на Любовта в мен самата или поставянето и в зависимост от някаква човешка ценност.

Ето още една опасност - неусетно да започнем да правим това, което ние самите не харесваме у другите. Само че когато те го правят, това наричаме "взема се насериозно и развива теории", когато ние правим същото, наричаме го "спасяваме другия от заблуди и грях и му осветяваме правия път". Тъй като темата включваше не само разсъждения, но и личен опит, сега ми се иска да споделя, че съмненията бяха водещ принцип на живота ми преди промяната. И тогава си мислех, че съм "в духовния Път", сега разбирам, че не съм била. Сега не се съмнявам в силата на Любовта, не се съмнявам в това, че всичко, което се случва е за мое и на другите добро. Не подлагам на съмнение отношението си към себе си и останалите - обичам всички еднакво. Не се съмнявам дали съм взела правилното решение - независимо до какво ще доведе то - ако вече съм го взела, то винаги ще ме научи на нещо(грешката точно толкова колкото и правилното). Не се съмнявам в предположенията си или в отношенията на другите към мен, защото никога не правя предположения и не се влияя от отношението на другите. Няма как да се съмнявам дали съм права - това си е моят начин на мислене сега в момента и той не е окончателен. Ако получа нова информация или се променят обстоятелствата, веднага си променям и мнението. Оценки по принцип не използвам. Другите имат право да мислят по своя начин и да са прави за себе си. И въобще след промяната в живота ми се настани спокойната радост, Любовта и вярата в Божията Воля - съмненията, които ме измъчваха преди, се стопиха. Ще се радвам и вие да споделите нещо от личното си духовно развитие.

Всъщност симптомът за отклонение от духовния Път е, че изобщо е започнал и да определя кой е и кой не е способен на духовно развитие, кой колко се е развил и пр. вместо да живее свободно и с любов сега и тук, обичайки хората около себе си колкото и себе си самия.

Благодаря. Реалистка съм - 25 години от моя и целия живот на моите родители мина сред и със децата. Децата донасят в нашия свят Любовта, за да го лекуват от агресията. Е, дали ние ще си отворим съзнанието, сърцата и умовете за нея или ще замърсим с ценностите и агресията си техните... И само Любовта и свободата - безусловната - е в състояние да ги утвърди като личности и да им помогне да намерят мястото си в живота и обществото. Лекувала съм, изправяла съм на крака с тях - знам го не от книгите... За виждането - зависи с какви очи се гледа. През очите на един Павел може и да е хулиганин и глупак - през моите е способно, добро дете, чието сърце и очи грейват, когато го погаля и похваля. Знам също, че има колеги, които смятат за професионален дълг и призвание да "възпитат" учениците си. И сега са силно разочаровани, че децата не са дисциплинирани, не ги слушат и исакт да се развиват свободно и с любов. Колкото до Юнг и Адлер - уважавам ги като историята на психологията. Все пак сега сме началото на 21 век.

Зависи по какви критерии ги смятаме за "големи". Агресивността НИКОГА не е била положително качество и НИКОГА не е утвърждавала личността в общността на другите - още по-малко това важи за детските общности и личности. Психолози и психоаналитици, които твърдят и съветват подобни неща са усвоили професията си чрез "начитане" с "умни книги" и лабораторни експерименти с деца (като с мишки). Броят на публикациите на такива учени значително надхвърля броя на часовете, които те са прекарали на живо в детските общности. Ето защо те отчаяно се опитват да подберат доказателства за своите тези, защитаващи и възпроизвеждащи манипулативното общество. То затова и образованието ни е в такова състояние - защото вместо да слушат любовта към децата в сърцата си и съветите на Учителите на човечеството, някои колеги усърдно създават "новия силен човек", което за тях оначава агресивен като тях самите. В училищата не цари анархия - там тихо, скромно и с любов работят и много истински психолози и педагози - без публикации, но с ученици, които запазват уроците им и уважението си към тях за цял живот.

Прекрасно и точно формулирано! Благодаря! И вече всичко зависи от това какви са личните ни представи за Бог. Ами ако това е Бог - добър и строг баща, който се грижи за нас, подрежда света ни по някакви правила,но и ни наказва, ако не ги спазим? Духовен ли е човек, които е в "единение" с това разбиране за Бог и усърдно го прилага в ежедневните си отношения с близките си и хората около себе си?

А защо изобщо трябва да преценяме човека по някакви критерии? Всеки си има своя несравнима с тази на останалите лична стойност и тя от Бог му е заложена. Докато търсим определители и степени на стойността на човека, ние сме загърбили Любовта и Бог и се опитваме да сътворим своя "идеален стойностен човек" в един измислен от нашия горд и суетен ум свят на стойности, пазари, цени, предлагане и търсене... Друг е за мен въпросът: Как да открием индивидуалната и уникална стойност на всеки човек до себе си и своята собствена без да се сравняваме, без да очакваме конкретни прояви или резултати, без да правим предположения без да степенуваме качествата си по ценност и полезност и без да допускаме лично отношение?

Дали не бъркаме агресивност с физическа активност??? Вчера, изумена от прочетеното по-горе неволно промърморих първото изречение пред 3ма шестокласници. "Смятам агресивните деца за нормалноразвиващите се." Реакцията им беше твърде красноречива: Погледнаха ме усмихнато-учудено и се разсмяха. Това, което ми казаха после засенчи всичките ни мъдрувания тук: "Няма ненормални деца. Всеки от нас си е различен и нормален. А тези, които са агресивни само искат да им обръщаме повече внимание, защото са несигурни в себе си. Страхуват се от нещо или някого и затова бързат те първи да ударят, за да не ударят тях. Или си мислят от игрите, че силните са тези дето се бият. Обаче за това не са виновни те - родителите и учителите ги изнервят и ги правят такива. Като им се карат в къщи много и в училище като имат само слаби оценки и гледат да покажат, че в нещо друго са силни. Иначе всички деца сме си ... просто деца и обичаме да играем заедно." Мълчах, още по-изумена, макар че винаги съм знаела, че те са по-мъдри и прозорливи от нас, ако ние не сме ги повредили. Мисля, че си струва ние - възрастните да си изясним понятието "агресивност" при нас първо, защото ако има агресивни деца, то те са огледало и рожба на агресивните възрастни, в чиято среда растат и към нея се и адаптират. Какво разбирате под "агресивно дете" и "агресивен възрастен"?

Та темата беше как прилагаме законите на богатството.... Не съм от богатите, но си имам достатъчно работа.... Забелязах на времето, че всеки път, когато предварително изчисля колко ученика ще дойдат днес и колко доход ще има школата, или започва грипна епидемия, или поне 5 човека имат рожден ден или заминават поголовно вън от града с родителите си.... Сега сутрин си казвам на път за офиса - колкото дойдат (не ги смятам никога) с любов ще ги посрещна; тези дето не дойдат по някаква причина, благодаря им за почивката и свободното време, което ще ми дадат; на тези, които не са ме харесали и са се отказали - благодаря им, че ме освободиха от присъствието си . Според мен парите НЕ дават свободата - свободата си ни е дадена изначално. А дали ще си я отнемем като се привържем към парите или каквото и да било друго в света ни - това е наш личен избор.

Мисля, че духовното развитие се състои точно в това - да разширяваме съзнанието си, -за да съзрем красотата, хармонията, светлината в нещата, които до този момент са ни изглеждали "с ниско чело и къси пръсти" и да се усещаме единни и братя и с тях; -за да разбираме вместо да оценяме и осъждаме; -за да различаваме Божията Любов от любовта -зависимост и Божията воля от човешките си желания, добрата воля от налагането на нашата воля за "доброто на другите"; За мен духовността се съдържа в двете свещени думи - Любовта и Свободата. Само че всичко това звучи красиво, написано тук... а как го постигаме в живота си, в ежедневието си? Можете ли да разкажете за моменти, в които сте се усещали духовно пораснали?