Донка

Умът на човека е устроен така, че да вижда в хората и света около себе си само понятията, които съществуват в самия него. Няма маса от хора - всеки човек представлява уникален свят. Само че егото усеща стойността на другите като заплаха за своята собствена стойност. И за да бъде то Стойностно, свежда останалите до "маса, сравнима със свлачище". А какво му е не-стойностното на свлачището? И то си има своя добра красота - ако го нямаше планините и бреговете ни щяха ли да са толкова красиви? Камъкът има неизмеримо голям потенциал ! Както и потенциалът на всеки човек поотделно е неизмерим с човешки стандарти... И това е реалността - повярваме ли в нея, тя се случва. Повярваме ли в идеята си за нея, съзнанието ни се самоприспива, самозамразява. И откъде може да бъде някой толкова сигурен какво знаят "другите"? На колко "други" и по какви критерии сте измерили знанието? И защо сте толкова сигурни, че те сега знаят точно толкова, колкото са знаели когато сте ги "мерили"? Ами ако тези други знаят неща, за които вие дори нямате идея,че съществуват, тогава вашите измервания валидни ли са пак? :hmmmmm:

Съ-страдателност - Азът на един човек приема да страда заедно с аза на друг човек. Защо? - първият аз може би е зависим от болката - отсъствието и, тишината и спокойствието му напомнят за покоя на смъртта и болката е "симптом - жив съм". В този случай чуждата болка играе ролята на поредната доза... - друг може би благородно се жертва, за да поеме част или цялата тежест на страданието на близък. Имаме ли право да го лишаваме от уроците на болката и да го заблуждаваме, че може да си продължи да живее и мисли по стария начин и да прехвърля последствията върху човека, който го обича. Един ден няма ли да стане зависим от приемащия неговата болка и присъствието му? Ако и когато избера да споделя страданието на друг човек, то струва ми се, го правя, за да се опитам да погледна света през неговите очи и сърце - но не за да преживея или поема неговата болка, а за да осъзная какво я е предизвикало и как съзнанието му може да се самопочисти и да повиши вибрациите си. Ако страдащият се стреми към същото като мен, ние си помагаме взаимно - той намира Светлината, мира, радостта, Любовта, двамата заедно учим уроците си.

Едва ли има човек, който не е срещал хора, с които е физически и психически и енергийно несъвместим. Дискомфортът, който изпитваме в присъствието на подобен човек може ли да се окачестви, според вас, като трудност и изпитание? Защо да или защо не?

А според мен оптимист може да нарече себе си човек, който не се измъчва сам, защото приема живота и хората около себе си такива каквито са (не такива каквито той ги Иска). Ако си изберем позицията на оптимиста, ние вярваме, че всяко нещо, което ни се е случило, случва се и ще ни се случи е за наше добро. Ето едно от определенията на щастието. :feel happy:

:thumbsup: Точно казано, Ян! Подкрепям напълно. Благодаря!

А може би ако фантазията и опитът успеят да създадат хармонично семейство в съзнанието ни, им се ражда дете на име Щастлив живот. :feel happy:

"Везната" дали съществува вън от човешкия ум, който е устроен да мери, тегли и сравнява? И дали точно "везната", която разделя в ума ни вечността от мига, не разделя живота ни на "щастие" и "нещастие" само за да оправдае съществуването си? Паметта защо и чия и кога не прощава на кого? Ако една непрощаваща памет задава въпроси, на които "тук и сега" не може да оправдае (да отговори), то ТЯ може би генерира усещането за НЕщастие, изразено в безпомощност и да се върне времето и да се поправи нещо в миналото и чувство за виновност. Щастието, сега си мисля, усеща онази памет, която "прощава, благодари, учи се", за да изживява мига "тук и сега".

Духовното според мен се проявява и в умението ни да се радваме на всичко, което сме постигнали с труда, постоянството и честните си усилия, както и на всичко постигнато по същия начин от хората около нас - колкото и малко и незначително да изглежда то на пръв поглед.

Щастието и късметът се намират навсякъде около нас - нужно ни е само да сме си "в къщи" -т.е. да се обичаме и вярваме в себе си и в силите и в свободата си; да вярваме, че всяко нещо, което Бог ни праща е за наше добро и е нашия късмет и щастие - само да си разширим ума и да сърцето и да ги освободим от оковите на рамките на предразсъдъците, правилата, желанията....

Кои по-точно хора я мразят? Познавате ли такива? И по какво познахате, че я мразят - по думите или по делата им? Ако някой избира да остане роб заради сигурността и безотговорността, която му дава робството, това непременно ли означава, че той мрази свободата? Ако един определен човек все пак мрази (или се страхува от) свободата, то защо и кога е започнал да я мрази (страхува) и какво би му помогнало да спре да се страхува и постепенно да освободи себе си от оковите, към които сам се е приковал?

Може би защото има хора, които не наричат проблемите проблеми, а предизвикателства, изпитания, възможности за израстване, уроци. Дали едно изпитание ще бъде "по-голямо и трудно" според мен зависи от това дали навреме успяваме да сменим рамката на мисленето и поведението си, която ни е довела до проблема.

:thumbsup: Както създаваме кармата си, точно така можем и да я изчистим - със свободната си воля, с действията, с мислите, чувствата си и енергията, която излъчваме.

Замислям се дали изкуството в живота на възрастния човек не осигурява еволюцията на детската фантазия. Приказките, метафоричните образи, алегориите играят най-важната роля в процеса на усвояване на човешката нравственост и духовна култура в детството. Фантазията разширява ограничения свят на детето и му позволява да променя гледните точки, ситуациите и да съпреживява. Така то опознава себе си и света си и се развива. Изкуството като че ли ни връща този тип познание - развитие и особен "канал" за връзка с Вселената. Усещали ли сте допира с изкуството да "събужда" детското във вас? Може би това обяснява впечатлението, че творците на изкуство изглеждат по-детински?

Вместо да спрем да мислим или да се опитаме да НЕ мислим "лошите" мисли (което означава, че точно и само тях ще мислим, докато се опитваме да разберем какво "не трябва" да мислим ), нека се опитваме простичко и ежедневно да мислим за себе си, хората и света си само с Любов и благодарност.

:thumbsup: Усещала съм нуждата от Учител, когато "картата" ми на света и взаимоотношенията започна да се разпада и животът ми се превърна в болка. Учителят вътре в мен тогава ми помогна да усетя, че проблемът не е в Злото и в света, а в моята "карта" за него. Учителят, чието име носи този сайт, ми помогна да осъзная, че съм се опитвала да създам свой свят, подчинен на "картата" ми, вместо да намеря мястото си и пътя си в реалния свят. Благодарна съм му за свободата и за щастието, които постигнах. И сега в моменти на колебания и изкушения, трудности и тревоги усещам, че винаги мога да се опра на мъдростта, любовта и добродушната усмивка в думите му. :feel happy: Мисля, че задачата на ученика е не толкова да усвоява каквото му преподават, а по-скоро да "полива и отглежда и раздава плода" на житното зърно, заложено от Бог в него.

Познавате ли лично хора, които смятат "липсата на любов" за свое "богатство"? Как тези хора забогатяват от "липсата на любов"? Как те постигат състоянието на "липса" - като унищожават или скриват от сетивата си любовта, която носят в себе си и , която срещат на пътя си? Човешкото съзнание оценя ли Любовта и Добротата по някакви критерии? Нуждае ли се от сравняването им с противоположни понятия, за да разбере смисъла им? Критериите за любов и доброта, според мен, автоматично делят света на "това е... това не е ..." и създават Злото като опонент на "нашето добро". За мен Любовта и Добротата помагат на съзнанието ни да приеме спокойно усещането за богатството, безкрайността, неизчерпаемостта, динамиката на Вселената. Усещането за недостатъчност и бедност в нещо, според мен, ни насочва към кармата, която ни предстои да изчистим. Как? Като почистим сетивата си и мисленето си от филтрите на "ценностите", за да съзрем богатството в това, което преди сме наричали бедно и недостатъчно... Сещам се сега за "бедността" на троскота, сравнен с "богатството" на орхидеята...

:thumbsup: Диана! :thumbsup: Благодаря ти за точността и искреността Ася Мисля, че нашата лична карта на света (светоглед) се развива и разширява не само за сметка на нашия личен опит и наблюдения. Според мен да "приема" позицията на другия, независимо дали тя е обяснена, защитена или подчинена на логиката, означава да сменя гледната си точка без да сменям личната си позиция. Сменената гледна точка ми позволява да се поставя на мястото на другия и да се опитам да видя света през неговите очи. След това да се опитам да видя същото през очите на неутрален страничен наблюдател. Когато след тази "обиколка" се завръщам в своята лична позиция, тя вече е станала много по-богата и точна. Мисля,че когато се научим да приемаме позициите на хората около себе си по този начин, ние сме открехнали себе си за духовното в човешките взаимоотношения. Сега се замислям как Бог е устроил вселената - тревичките как приемат позициите на бора и на заека :D

Съгласна - по въпроса за безразличието мисля,че си уточнихме позициите (не "истината" ) И още една страна на духовността във взаимоотношенията ни ми стана интересна докато четях мненията тук: - Ако духовност означава откритост и разбиране на мнението и позицията на другите, то не започваме ли в един момент да очакваме (и изискваме и да се борим за) другите да променят мнението си под влиянието на нашето? Ако откажат, да се чувстваме неразбрани, неприети, нападнати, а тях да смятаме за "неразбиращи" и заядливи? Къде според вас минава границата между приемането, разбирането и еднаквостта на позициите? Да приемем позицията на другия означава ли да я споделяме? Какво означава да приемем позиция, която е диаметрално противоположна на нашата? Ако се опитваме да обясним личната си позиция, това означава ли непременно, че отхвърляме несъвпадащата с нашата?

Бих добавила - може да се променят безкрайно и непредсказуемо и начините и средствата за осъществяване на намерението на Цялото... Именно те са оставени на свободната воля.

Сега си мисля, че може би и това има предвид Христос като казва "Ако не се обърнете на деца, няма да влезете в царството Небесно" "Детскостта" на съзнанието може би се изразява в мотивацията за усвояването на новите знания и умения и начина на тяхното прилагане. Едно отворено за двустранна комуникация, чисто от предразсъдъци, "детско" съзнание регистрира безпогрешно какво конкретно е необходимо да се усвои в настоящия момент, за да се запази хармонията вътре в самото съзнание и хармонията в рамките на по-висшата по разред Цялост. Умът, с който е дарено това съзнание, работи не защото и както е "редно" или престижно, а според нуждата, регистрирана в момента. (Тогава дали самоцелното трупане на неадекватни за момента знания и умения няма да попречи на фокусирането върху нужните и после да се наложи да се търси и създава по изкуствен начин ситуация за прилагането им? ) Прилагането на натрупаната информация и усвоените умения за "детското" съзнание е в синхрон с мотивите и процеса на усвояването им. Дори и да се окаже, че има усвоено нещо "в повече", "детето" не търси начин да демонстрира този факт, за да спечели одобрение, а го превръща в потенциал - "семе", което съхранява за подходяща ситуация в бъдещето. Докато не се замърси от "възрастността" детското съзнание не използва натрупаните знания и умения за сравняване и противопоставяне с личностите на другите съзнания (аз съм по- по- най- от... ) с цел повишаване на "рейтинг" и печелене на одобрение и любов. За "детето" оптималната хармонична ситуация включва равнопоставеност и комплементарност между партньорите в общуването - иначе "се разваля играта". Благодаря ви за възможността да споделя това, което ме вълнува от известно време насам и предварително благодаря за идеите и различните гледни точки към темата, които съм сигурна, че ще получа от вас, приятели.

Благодаря за ценната тема, Аурел! Благодаря и за думите на Учителя, които толкова точно и с любов и разбиране си подбрал! - все повече започвам да харесвам това, че в нашия форум не се бъбри и не се "форумства", а се учим да мислим и живеем заедно с Любов. Имам понякога усещането, че Учителя е някъде тук - усмихва ни се и ни се радва и от време на време "участва" задочно в нашите разговори. От снощи си мисля колко е жизнено важно да разбираме едно понятие правилно и колко е опасно да замърсяваме ума си с "контекстуална синонимия" между думи, които са близки по смисъл, но носят тотално различни пресупозиции и коннотация. Ето например понятието "желание". 1.В едното си значение то е център на семантично поле с агресивен заряд, а именно: - желанието представлява конкретен фантазен образ на събитие в бъдещето, в което участват и други хора. (например: желая баща ми да ми купи колата, която съм си харесал ) - изпълнението на желанието предполага съставянето на план от тип "целта оправдава средствата". - неизпълнението на желанието във вида, в който то е възникнало, води до негативни емоции и реакции - разочарование, недоволство, обида, омраза и т.п. - всяко нещо (човек или обстоятелство), което пречи на изпълнението на плана и желанието е личен "враг" и "лош", срещу, който се започва битка или се обявява за източник на нашите страдания. Според мен това са "желанията", които ни съветват да "убием". Аз лично бих ги изчистила от агресията. Как? 2. Другото значение на понятието "желание" е център на поле с позитивен заряд. За него говори Учителя в цитатите, предоставени от Аурел. - желанието представлява импулс без конкретни измерения и участие на други хора. (в примера: желая да се сдобия с кола, която ще шофирам с любов и ще ми служи за полезни неща). - изпълнението на желанието предполага внимателно проучване на наличните възможности във всеки момент сега и в бъдещето и извличане на максимални ползи без да се нарушава принципа "съхранение на безусловната любов и свобода". - работата върху изпълнението на желанието е съпроводена само от позитивен емоционален фон до степен "благодаря, че не стана точно това, което исках отначало". Или както сполучливо е казал Учителя:

Благодаря на екипа на Портала за днешната И сега си разсъждавам - ако живеем с обречеността, че нямаме свободна воля, дали ще има смисъл да я каляваме да бъде благородна, устойчива, разумна? И може би като всичко, което правим, не е по нашата воля, тогава и отговорни не сме за постъпките си (доста удобно оправдание за злоупотребите със свободната воля)? И като се наложи после да понесем последиците от тях - наричаме го "божие наказание", а то си е на нашата свободна воля резултат. А може би това е смисълът да ни се внушава, че нямаме свободна воля - за да се чувстваме марионетки по рождение и вече да ни е все едно кой казва каква точно е волята Му, на която сме роби? Нали и свободата уж нямаме да избираме - ще се случи каквото някой някъде е "сънувал" за нас? И аз съм сънувала и сънувам неща, които се случват и не знам как точно става това и защо, но със сигурност знам, че мога да променя своето участие в това, което се случило в съня - пробвала съм. Особено когато сънят ме предупреди за загуба на Любовта в определен момент.

Благодаря за "урока" Ето кратка справка за смисъла на понятието безразличие в съвременния български език: безразличие - Уикипедия Благодаря за импулса да проверя в речника! Трудно бих могла да дам толкова точно определение на "бездуховност". С което за себе си смятам проблема с безразличието за приключен, но ми се събудиха други интересни страни на представите ни за духовното: - Дали е право пропорционална зависимостта между духовността и количеството и качеството на усвоените знания и склонността към тяхното демонстриране - Духовното в нашите лични взаимоотношения с конкретен човек - дали то ни помага да опознаем неговата личност и излъчване или ни дава шанс за нов поглед върху себе си? Или и двете? По какъв начин - първото, по какъв - второто?

Да, тамин, искаше ти се да е така . Сега си мисля, че точно "недоразумението" с думичките безразличие и безпристрастност е вратата, прз която "демоничните монади" влизат в световете и ги разрушават. Маскирано с претенции за безпристрастност, безразличието постепенно обезмисля любовта в ежедневието ни и я обявява за "враг" и за сигурен генератор на зависимости. За да се спасят от тях, хората поемат по пътя на безразличието и скоро спират да правят разлика между свободата и безсърдечността. Последствията са ясни.

Да, и на мен ми се струва, че неволно или полуволно се объркват двете понятия, защо ли? Безразличието наистина е тотална липса на Любов и усещане за единство и Живот. И като такова то е "черната дупка" на човека. Безразличието означава пълна откъснатост от Цялото, от което е част нашето цяло (холон), капсулираност, отсъствие на обмен и развитие и творчество. Безразличието, според мен е следствие от пълно господство на Егото (човешкото ни "облекло") над истинското ни Аз, пълно изтриване на "програмата", заложена в нас от Бог и заместването и с измислен от Горд Ум по-съвършен свят. С това за мен безразличието е пълен синоним на бездуховност. Безусловната Любов (любов без привързаности и зависимости) е качествено различно понятие, това е друго измерение на съзнанието. Тя осигурява хармонично функциониране на нашата единица (холон) в организма на Вселената, а това означава свързаност, обмен, развитие, творчество... Живот заедно. Безусловността на Любовта означава запазване на това състояние и на хармонията с Цялото при контакта между света на нашия ум и динамиката на Цялото. Ако съзнанието загубва усещането за любов при конфликт между двете - налице е зависимост от ограничения на ума ни и липса на разбиране, гъвкавост, търпение... Именно развитието на духовността осигурява преодоляване на конфликтите чрез разширяване на света на ума и "настройването" му към Цялото. Нещо като заложения от Бог механизъм в детското съзнание (детско като светоусещане, не като възрастови характеристики). Може би затова Христос казва: "Истина ви казвам: ако се не обърнете и бъдете като децата, няма да влезете в Царството Небесно. (Ев.Матей, 18:3)" Децата - Беинса Дуно И за да не звучи твърде теоретично ... случаят "Андрейчо" ми отвори очите за разликата безразличие - любов без зависимости. Усещах, че губя любовта си към това дете - каквото и да направех, всичко потъваше без следа - нулеви резултати. Един ден, решена да прекъсна уроците като безмислено губене на време, погледнах в очичките му и останах поразена - от тях ме гледаше Любовта - той ме обичаше въпреки че току що на лицето ми се беше изписало искрено разочарование от видяното в тетрадката му.... Прозрението проряза ума ми като мълния. Моята любов към него беше станала зависима от резултатите, които АЗ си бях "набелязала" за постигане и ги очаквах от него и себе си. Смених ги с "ние сме заедно, за да ни е хубаво без значение какво сме постигнали". Андрейчо беше моят "изпит". Още щом изчистих зависимостите си и любовта ми към това дете стана безусловна нещата потръгнаха с изумяваща и за мен скорост! Само че не по начина, по който вървяха с другите деца, а по негов си начин... Андрейчо сега разбира и говори английски с любов, е граматиката.... но той и без нея може...