Донка

Успех, Цвети! Това е най-доброто и според мен. Ето в това вече се съмнявам след всичко, което преживях и осмислих. Не, не се съмнявам дали ще се променят под влиянието на любовта, която им дава Цвети. Съмнявам се дали имаме право да го очакваме изобщо. Ако човек вижда в хората около себе си само доброто и любовта, той няма да очаква промяна от тях, не е ли така? Промяна очакваме само тогава, когато нещо не харесваме и критикуваме съзнателно или подсъзнателно. Промяна очакваме тогава, когато моделът на поведение и взаимоотношения на другия (другите) се разминава с нашия собствен. Т.е. ние искаме да го "подобрим" до нашия. А защо сме толкова сигурни, че този модел е "лош" за тях? Може би майката е щастлива,ч е си попийва и има до себе си този мъж и никак не иска да променя това? А може би майката се радва, че сега ще има възможност да "вкара щерка си в правия път" и с любовта си към нея (така както майката я разбира) ще промени Цвети и ще я направи щастлива като нея самата? Всякакви варианти са възможни - Цвети си ги знае. За мен лично свещените думички са Любовта и Свободата. Едното без другото не съществува. И съм съгласна със Станимир, че смирението във взаимоотношенията означва постигането на вътрешна хармония. Ако се смирим да живеем в среда, която нарушава хармонията ни, но очакваме това наше смирение и любов да промени средата и хората.... това дали наистина ще е смирение? (Казвам го като човек, поддържал фанатично тази позиция 20 години!) Ако оставим хората и средата да са такива каквито са и ги харесваме така, но отдалеч - без да създаваме условия за конфликти... ако си дадем право и свобода един на друг да живеем както на нас ни е хармонично - и няма значение дали живеем заедно или сме разделени....? Смирение и Любов ли ще бъде ако послушно изпълняваме това, което ни налага другия, въпреки че то ограничава нашата свобода? Така не се ли поставяме в положение на жертва, а него автоматично правим тиранин само защото иска да запази света си такъв какъвто на него му е хармонично? Много е сложно - но това са нашите уроци... За себе си научих, че смирението не означава да пренебрегнеш своята свобода и любов в името на нещо, а обратно - да не пренебрегваш свободата и любовта на другите....

А може би стойностен човек може да бъде наречен този, който се е научил да прозира стойността на себе си и на другите без да ги сравнява и измерва по някакви критерии? В примера на Добромир и Силвия може би това ще бъде човекът, който вижда стойността както на хората-слънца, така и на затворените в себе си? Това може би пък означава, че той може да бъде и слънце, и да се затваря в себе си - а защо не да свети и топли по свой си начин докато е затворен в себе си?

Доколкото знам си я кара по старому, но не съвсем, защото остана сам. Смятам,че с това му помогнах. Но не го направих за него, а за себе си. Когато казах, че не можем да влияем върху кармата на другия имах предвид, че не можем да го правим преднамерено. Или ако се опитаме, това би било агресия към него. Според мен нямаме право нито да определяме каква е кармата на другия, нито да правим каквото и да било за да му помагаме той да я изчисти. Ние можем само да осъзнаваме нашата собствена - той неговата. Ние да изчистваме само нашата собствена - другите сами да решават как и дали да изчистват тяхната. А това, че си влияем един на друг - според мен няма нужда от доказателства. Друг е въпросът дали го правим умишлено или оставяме другия да реши какво и как от нашето присъствие до него ще му повлияе.

:thumbsup2: Благодаря на Добромир за цитата! Като че ли след Владимир Леви вече няма смисъл да дискутираме... Но замисляла съм се често - а умея ли да различа спокойствието от равнодушието в конкретните ситуации, поведение, отношение? Какви са "симптомите" им? Случвало ми се е да наричам нещо спокойствие, а друг до мен да го смята за равнодушие. Равнодушните хора спокойни ли са? И как да разберем, че един външно спокоен човек НЕ е равнодушен? Ами ако един човек НЕ е спокоен (вълнува се от нещо) - това означава ли автоматично че той не е равнодушен?

Звучи чудесно - и на мен ми се иска наистина да става така. Моето лично впечатление от няколко такива случая (единият с мен и бившето ми семейство), обаче, показа друго. Първо - има кармични връзки, в които ролите на "лошия" и "жертвата" не могат да се определят точно. И двамата имахме усещането, че сме жертви и лоши едновременно. Когато аз започнах да осъзнавам кармата си и промених драстично старото си аз - изчезнаха и "жертвата" и "съдника" и "лошия" - за мен нито аз нито той вече бяхме такива- моят живот и този на децата и родителите ми рязко се промени към добро (без да се стараем особено). Той, обаче, продължи да живее със стария си начин на мислене и светоусещане, поведение и взаимоотношения. Нещо повече - те се засилиха и го доведоха до остра криза, за която вини и себе си и другите... Като че ли откакто аз успях да постигна хармония и (според мен) изчистих кармата си, неговата се утежни повече... От друга страна, децата и родителите ми, които (сега осъзнавам все по-ясно) носеха карма подобна на моята, постепенно промениха светоусещането си и също започнаха да се освобождават от нея... т.е. стана това, за което споменава в поста си Диана. Според мен всичко зависи от това как реагира единият на промяната, която другият прави в кармата си....

А може би вариантът - връщам се у дома и се примирявам не е смирението, на което искаш да се научиш? (И аз се смирявах така 20 години докато децата ми не пораснаха и не ми казаха в очите, че това не е смирение, а глупост и агресия към тях и баща им...) Може би смирението в твоя случай означава да се смириш пред Съдбата, която те оставя сама с бебето, за да осъзнаеш,че си достатъчно силна да се справиш без помощта и присъствието на роднините си или бащата? (Когато аз научих този урок, беше твърде късно...) Въпросът на Цвети, обаче ме накара да се замисля - дали умеем да правим разлика между смирението и примирението в ежедневието и взаимоотношенията си? За мен смирението е Пътят да намерим Любовта в себе си и света си, примирението е проява на агресия към тях.

И на мен ми става радостно и тъжно като чета мненията ви, приятели! И аз съм мислила за осиновяване, но когато бях на подходяща възраст, щях да дам на детето нещастно семейство... Моите собствени деца ми казаха, че е по-добре да го няма семейството, отколкото да наранява детето... И напълно съм съгласна с тези, които казаха, че не е достатъчно да осиновиш дете - важно е да успееш да го отгледаш с любов, макар и скромно, но все пак без напрежение. Децата са много чувствителни и веднага усещат дали са в тежест на родителите си. Това им нанася много по-голяма травма, виждала съм го... Сега сме щастливи, домът ни е топъл, светъл, пълен със спокойствие и любов, но... вече ни е късно... Затова смирено посрещаме порасналите си деца по празниците, чакаме внуците, а през това време се радваме на племенниците си... А за това дали всичко на този свят е свързано с делото Христово, мисля, че Ася и Илияна ни казаха кое НЕ е от Христос в нашия свят: Но като се замислих сега - и това май е свързано с Христос - Той за това е дошъл - да ни спаси от нашето собствено невежество и нелюбов.

:feel happy: Ина! Цвета! Цвета - само ако смениш времето на глаголите от минало в сегашно, ще се окажеш отново в този свят! Изпитана рецепта! При мен състоянието на "широко затворени очи" идва, когато ми се наложи да преодолея или преосмисля нещо нарушаващо Любовта докато съм била с широко отворени очи. И усещането е същото като това, което сте споделили. После отново широко отварям очи за отсамното битие и тогава (тъй като то е виртуално и зависи от "програмата" в мен) имам усещането, че съм се прехвърлила в "друга вселена" - мястото, хората, ситуацията са същите външно, но смисълът им е съвсем различен - понякога драстично! Може би защото състоянието на "широко затворени очи" е променило нещо в сетивата или в "програмата" ми за обработка на информацията - нещо като ъпгрейд, или като рестарт или рефреш/релоуд... нещо такова... а да- или като да си вземе човек вана - да изчисти натрупани шлаки...

:feel happy: Благодаря Вальо! Когато бях млада ми казаха, че линиите на ръката ми показвали - " има много хора около теб, но ти си самотна". Така си беше... докато ценностите ми не си отидоха по местата. Когато прочетох на времето,че усещането за самота е кармична обремененост и агресия от доста висока степен, за малко да "хвърля "книгата от възмущение. Аргументите, обаче бяха "железни" и толкова добре се пасваха с другите ми разбирания и проблеми... Ако наистина чувството за самотност (разбирано като страдание) е карма, която имаме да изчистим, агресивност, която ни предстои да осъзнаем и преодолеем, то какви според вас са пътищата за това?

Интересна тема! Всеки педагог, който е работил с ромски деца и го е правил с любов към тях и разбиране на културата им знае колко любвеобвилни и искрени са те. Има един много важен момент, обаче, който пречи да се интегрират децата на ромите в класовете с българчета - владеенето на български език! Ако механично се "пуснат" ромчета в обикновени български паралелки, това вместо да "изпише вежди, ще избоде очите им". Имахме случай миналата година с едно много добро и умно дете - след месец само поиска да се върне в селското си училище, защото не можеше да разговаря нормално с другите деца и се "панираше", когато не можеше да си каже мислите на български език, а другите деца не разбираха неговия роден.... А беше отличен математик според колежката... Може би ние, образователната система, можем да започнем оттам да интегрираме ромите - да им дадем безплатно възможност да усвоят добре български докато са малки. Родителите им, които не са в състояние да го направят сами ще са благодарни за това.

:thumbsup2: И аз благодаря за темата! Отделих редовете по-горе, защото моята работа е с и сред децата. Това, което мога да им дам и им давам от себе си всеки ден е да приемат природата около себе си като живо мислещо, радващо се и тъжащо същество като самите тях. При това не като лекция, а като поведение - моето собствено - непреднамерено, докато "не ги гледам". Например често си поливам цветята пред тях и казвам по нещо на всяко цвете, показвам им по какво разбирам "езика"им. Колебая се дали да говоря на децата от какво сме застрашени и какво да НЕ правят. Предпочитам да им давам положителните примери (като родителите на wonderful :thumbsup2: ) Тук има много млади майки - много ще съм им благодарна ако ми споделят своя опит с децата им. Има един въпрос, по отговора на който според брат ми (еколог) се определяло на какво ниво е духовното развитие на човека: "Какво сънуват дърветата през зимата?"

Добромир! :thumbsup: Мисля,че тази уравновесена и реалистична позиция най-много ми допада. Докато четях и разсъждавах все повече т.нар. "пасивна евтаназия" ми се струваше нещо като "да не се намесваме в Божиите дела". Макар че не съм съвсем сигурна и в това - чувала съм за хора, прекарали десетилетие в кома и после водили пълноценен живот. Не съм с медицинско образование и ще ми бъде от полза да разбера има ли някаква разлика между случаите с хора на животоподдържащи системи - може ли да се прецени кой има шанс да се "събуди" от комата и кой не? Възхищавам се на мъжа от разказа на Антония ! и съчувствам на близките му - ние имахме 2 такива случаи - моите баба и дядо. Само че те се мъчиха доста по-дълго време и майка ми покрай тях също. Казваше ми, че е можела да сложи малко повече обезболяващо и просто да ги приспи и спаси от агонията им. Баба е усетила някак колебанието и е казала - "остави Господ когато реши да ме прибере чедо - и аз се моля да е скоро, но това Той ще го реши. Каквото ми е пратил да си го изтърпя, трябва да си го изтърпя. Кажи ми как са децата сега?" Не знам какво ще се случи с мен, но това е примерът ми за поведение в края на живота. Дядо се страхуваше от смъртта до умопомрачение, плачеше. И дума не можеше да става за "облекчаване" - той определено си "чистеше карма".

Мярка в слушането и разбирането - да, има, според мен... Често ми се случва някой агресивно да настоява да изслушам абсолютно всичко, което има да ми каже. Но... времето е ценно. Тогава честно казвам, че разполагам с не повече от няколко минути, нека се опита да каже най-важното. Друг път се случва - ако моето виждане на ситуацията не съвпадне напълно с това на събеседника ми - чувам: "не ме разбра". И на мен ми се е случвало да си го помисля за някого... Усещала съм огорчение, че в казаното от мен е вложен съвсем различен смисъл от моя собствен. Сега не бързам да убеждавам другия, че го разбирам добре или да "поправям" тълкуването на собствените си думи. Напоследък ми е интересно да чуя версията на другия за казаното от мен - така разбирам какво влага той, ако каже същото нещо - нещо като "двуезичен речник". А това определено обогатява впечатленията ми за човека, ситуацията, вида поведение... за мен самата също. А за "подразбирането" - мисля, че това понятие доста често ни пречи да се разбираме всъщност. То два компютъра не "мислят и реагират" еднакво "по подразбиране", а какво остава за хората. Така че ако очаквам другият "по подразбиране" да знае, приема, спазва и т.п. нещо, което за мен е такова, това не е ли самозаблудата? Убедих се това преди време, когато се раздразних (вътрешно), че петокласници не различават съществително и глагол в български. Причината за раздразнението ми не бяха децата, а моето очакване, че те "по подразбиране" ТРЯБВА да ги различават.

Споделям позициите на всички писали до тук. И също съм за споделянето Повечето от посочените недостатъци на мен ми звучат като предимства. И кой ще определи кои разбирания са незначителни и глуповати?? А току виж това, което вчера не сме разбирали и виждали, днес изведнъж ни просветне? Случи ми се скоро на един форум - усетих я в себе си досадата и дори ироничната насмешка... На другия ден се чух в собствените си думи от катедрата да влагам с уважение и на място цитат от същото това "глуповато и досадно" нещо. И в същия момент прозрях смисъла му! Просто бе казано на език, който аз не използвам... Според мен изкуството на диалога изисква преди всичко да изравним значимостта на позицията на партньора с нашата собствена. Трудно е, но когато се вярва в това и се "обработи" егото с Любов, става. Друг ключов похват, който всеки ден използвам и работи безотказано - т.нар. "подстройка" - т.е. настройването на вълната на партньора на неговото настроение, език, темпо и после "изравняването". Когато се налага и се очаква помощ от моя страна, понякога стигам и до "повеждане", но много внимателно... без да натискам свободата на другия...

Добромир! Според мен науката и вярата (да си влезна в темата) нищо не са спечелили от споровете - по скоро са загубили - време, хора, идеи и какво ли не още. Спомням си Коперник, Циолковски и още цяла плеяда. - те са се криели дори от споровете - за да работят на спокойствие. Усещали са, че тези, които ще разберат, още не са се родили може би. А колко триумфиращи победители в споровете след време са се оказали защитници на рухващи с гръм и трясък теории.... И аз съм привърженик на споделянето - дори и позицията на моя събеседник да е противоположна на моята, той си има неговото право на нея! (Както си имат своето право и привържениците на спора. Те нека спорят, а ние ще споделяме - всеки по своя начин.) Какво от това, че някой ще ми "разнищи" и обори позицията - мен ме интересува неговата лична позиция! Ако такава няма, а има само оборване на моята - вземам предвид аргументите и ако има нещо интересно, асоциирам го към своята позиция, ако не намеря, забравям. Не се защитавам, защото не се чувствам нападната. Тази позиция в науката винаги е водила до силен тласък напред... Примери - в изобилие. А колкото до науката и вярата - те все повече сближават позициите си и си помагат. Вярата в Любовта като организиращ принцип оказва все по-голямо влияние върху психологията, например. Най-новите клонове и интегралната психология са проекция на вярата в научното измерение, според мен. Много е интересно хора, занимаващи се с различни науки да споделят как това става при тях... Благодаря.

Диди! От няколко дни се опитвам да си представя ситуацията на разрешена евтаназия..., за да разбера позицията на хората, които я защитават. Да, наистина има доста позитиви, НО ми излезнаха няколко въпроса, на които не мога да си отговоря. Ще съм благодарна, ако защитниците на евтаназията ми помогнат. -Кой ще определя доколко е безнадеждно положението? - Кой и какво ще гарантира реалността на преценката и избягването на злоупотреби от двете страни? - Прилагането на евтаназията е като смъртното наказание - необратимо! Ако след него стане ясно, че не е било "правилно", то кой ще носи отговорността и как ще се компенсира пострадалият?

Криси, wonderful! Защо ли ни става толкова радостно, когато чуем, че мислите и емоциите, позициите ни са в хармония с позициите, емоциите и мислите на другите? А това за анализа на мненията на другия ми направи специално впечатление! Моля wonderful (а и не само тя) да се опита да обясни какво точно има предвид под анализ на чуждото мнение... Ако например нашето се разминава с това на другия и се опитваме да ги сравним, това анализ ли е? А може би анализът включва оценка на самото мнение и личността? Може би не се замисляме над всичко това, когато разговаряме и неволно прекрачваме границата?

Ася :thumbsup: Диди! :thumbsup: Благодаря!

:thumbsup: Чудесна находка, Диди! Значи при дългогодишна връзка възниква чувство на неудовлетвореност и неоцененост. И аз съм страдала от това чувство... Но не след дългогодишна връзка - след 5 години... Може би това усещане не може да се счита за пряко следствие от дългогодишното семейно съжителство? Познавате ли семейства с дългогодишен стаж, които не страдат от това усещане? Дали търсенето на временна смяна на партньора - реално или виртуално няма значение - наистина помага или само засилва това чувство? А може би и двете - зависи от конкретния случай... ? И какъв според вас е честният "добрият" начин да се преодолее това усещане?

:thumbsup: за стиховете mecholari! Благодаря за прозорливостта! Външно агресивното поведение винаги е симптом за вътрешно неравновесие - гордостта, суетата и ревността затрупват Извора в сърцата ни.

:thumbsup: Напълно споделям позицията на Станимир! Както винаги точна, спокойна, обмислена, неагресивна - съчетаваща двата свещени за мен принципа - Любовта и Свободата! Поздравления! Благодаря му за присъствието в този форум! От себе си бих допълнила малко. И аз доскоро си мислех, че никой няма полза от моята истина - вече не съм съвсем сигурна. Всяка наша лична истина, споделена тук ИМА значение за някого. За кого, обаче - не сме ние, които да знаем и решаваме и отчитаме. Как ще бъде полезна нашата лична истина - също не ние решаваме, а този, на когото е била или е полезна с нещо. Затова, както казва (и на практика показва) Станимир, важното е всеки да споделя това, което мисли като се отнася с уважение към всичко, което споделят останалите.

За мен и децата около мен, както и за семейството ми цветята са ежедневие - дори нещо като членове на семейството ни! Вчера приготвихме "стаите" на новите петунии за первазите на прозорците. Тази година ще има и висящи саксии на асмата в двора ни. Ние им добавяме по малко биотор - цъфтят изобилно и почти не боледуват.

Благодаря на Ваня за тази тема и на "случайността", която ме доведе отново до нея. Може би сега започвам да осъзнавам, че вместо да се пазим и обръщаме гръб на състояния, които смятаме за "отрицателни", би трябвало да им благодарим - така опознаваме по-добре себе си и се учим да пазим равновесие. Ето, усетим , че ни заболи от думите на някого, усетим се нападнати - първият порив - да се защитим от нападателя или да му "върнем" удара. Това "анормално състояние, което спира умствения ни процес ли е"? - вторият порив - да се "засрамим и разкритикуваме" за отрицателните емоции и мисли, които сме допуснали и да ги подтиснем или изгоним. Това "спъване на противоположните състояния, през които неизбежно минаваме" ли е? А как конкретно според вас ще изглежда вариантът "да имаме будно съзнание, да запазим равновесие, да разберем естествеото на нашите емоции и състояния"? Благодаря ви предварително за всички разсъждения, които за мен са безценен учебник.

Благодаря Добромир! Рядко съм чела толкова ясен, кратък и проницателен анализ на видовете "хумор"! Максим, това, което цитираш като чиста самоирония всъщност е добродушен хумор - Гуруджи влага думите за разхлопаната дъска като погрешно впечатление на Майкъл като хумористичният ефект се постига от предположението на Майкъл при нестандартното поведение на Гуруджи. Лично аз нямам против иронията и самоиронията но дотолкова и дотогава докато тя е изречена с любов и одобрение, не с критика. Ако има "иронизирам себе си без да се самокритикувам - обичам се заедно с това, което иронизирам в себе си" - това е моят тип самоирония. Ето конкретни примери, които всеки ден "пускам" на учениците си: - "Къде си скрих от себе си пак червения химикал?" - "Я проверете да не съм изяла пак някоя буква на дъската, че наближава обяд" -"Косата ми днес има собствено мнение - ресах я, молих и се - не чува - така е който си ляга с влажна коса!" - "Ох, внимавайте да не ви хвана в ръката химикалите или моливите - вече цяла колекция съм направила! Ако видите нещо свое у мен - вземайте си го че после полиция ли да викам да разбера от кого съм го свила?" - Към децата: - Момче, момче - като имаш отворена врата-таблица срещу теб точно, защо се опитваш да минеш през стената и да направиш изречението "без да поглеждаш" - после хленчим - боли ме, грешки имам. у дома: "Пантофите ми пак ги е грабнало домашното духче - а ето ги! - под леглото - и не са сами - 3 чифта чехли - търся си ги от миналата седмица!" Много обичаме да се шегуваме с децата - но никога на никого не позволявам да иронизира себе си или друго дете с подигравателен тон и думи. Е, може би не съм достигнала до това "висше постижение" да го допусна. Ееей каква идея ми хрумна! А защо да не си разкажем тук в тази прекрасна тема как точно се смеем над себе си - ще стане страхотен обмен на чувство за хумор! Благодаря ви предварително!