Донка

Освен ако не успеем да се видим отстрани как сме започнали да гледаме втренчено...

Когато се противопоставяме на страха, когато се борим с него или му отмъщаваме и т.п., ние всъщност му даваме енергия, признаваме го за реална сила и противник. Всъщност страхът е симптом, че не сме успели все още да обработим с любов нещо в себе си или около себе си. Ако осъзнаваме това, остава само да го направим - така лекуването на страха (а не самият страх) дава тласък на развитието ни и поддържа връзката ни с цялото, от което сме част (холоните на Уилбър). Как го лекуваме? Като превключваме контекста (както каза Валентин). Например - осъзнаваме у себе си страх, че ще загубим одобрението на определен човек. Вариант първи - за да го потушим, ние влагаме старание да разберем как, защо, кога бихме го загубили и с какво го печелим - после влагаме старание да запазим одобрението. Така всъщност постигаме обратното - уголемяваме страха си... Вариант втори - за да го излекуваме, поглеждаме навътре в себе си, за да осъзнаем защо и кога имаме болезнената нужда от това одобрение (т.е. страдаме, ако не го получим). Отговорите могат да бъдат много различни, но винаги действат като "лечебно биле". След тази терапия се радваме на одобрението, но не страдаме, когато не го получаваме. Страхът от загубата му се стапя. Е, това е само един от начините... има и още сигурно.

Орлин! Xameleona! :thumbsup: И аз винаги съм уважавала общото в религиите - това, което свързва културите, развили се при различни обстоятелства и затова различни в конкретиката, но общи по дух. И аз вярвам в това, за което говори Илиана (хамелеона) - дори наблюдавам хората около себе си. Не мисля, че тези, които познавам, отговарят на състоянието, описано от Орлин - варварщина, регрес... Дори напротив - хората постепенно осъзнават страховете, зависимостите си и наистина минават през това пробуждане, за което пише Илияна. Стига да си отворим очите за душите им и да се опитаме да разберем живота на всеки от тях и тях самите - а не да им слагаме етикети... и като ги наричаме с тях себе си да изкарваме "духовно напреднали"... А не може ли да си ги творим с мислите си тези мечти? Май точно така ставаше - за каквото си мислиш - това привличаш...?

Страхотен отговор! Излиза, че всички въпроси са си въпроси - нито са правилни, нито неправилни. Умът щом ги е пръкнал, значи му е нужен отговор. А отговорът може да се нарече "правилен", когато "изживява" въпроса, а не го "замъглява" с нови абстракции... Сещам се сега за детското в човешкото съзнание - децата точно така "отговарят" на безкрайните си серии от въпроси - изречени и неизречени - "ритат каната" - е, доста вода се разлива, но както се казва - да е за здравето на детето! ..

:thumbsup: Много точно казано! Поздравления! Напълно съм съгласна с Венцислав!

И защо да ти е неудобно? Когато обичаш, има ли неудобно? За духовното развитие какво би пречело - само липсата на любов, когато правиш нещата, а то не само секса се прави с любов, всичко би трябвало да е така. А когато има любов, има ли ограничения?... :thumbsup2: Силвия! Няма ограничения! Стига и двамата да го правят с любов и без смущения! За нас например (и двамата сме учители ) няма ни най-малък проблем и никога не е имало. Северина5: Добре дошла Северина! Радвам се, че ни задаваш толкова откровено въпроса си! Мисля, че е съвсем на място в темата и във форума ни! Благодаря! За първото - хубаво е, според мен, че го разбираш и приемаш неговите ограничения спокойно, не го осъждаш, не настояваш да приеме твоето отношение - това мисля би разрушило близостта на душите ви - онази, която е много по-дълбока и важна от самия секс и която му дава смисъл. Може би с времето постепенно той ще преодолее предразсъдъците си... сам. Виж, това за връщането назад... не бих го казала назад - може би нещо, което тепърва ви предстои... ако имаш търпението да го почакаш колкото и време да му е нужно за това... Нали го обичаш и без оралната любов? Един ден сигурно ще се обичате и с нея. Няма да е тя, която ви събира, нито което ви разделя, надявам се.

Да, мисля, че можем да сме благодарни на селсал, че така добре демонстрира какво представлява спорещият ум и до какво може да го доведе пламенното "самозащита и нападение на опонента". Съвсем в темата си беше разбора на "овчедушните позиции". Той показа в какво се състои изкуството да водим диалог. За себе си направих няколко извода: - когато водя диалог, да не използвам термини, употребени от партньора ми в диалога (не го усещам като опонент нито като съюзник) без да съм проверила какво означават или какво разбира под тях той. (Изравняване, подстройка, повеждане са термини от НЛП, което много ми помага в професията. в споделянето не му намирам мястото). - когато водя диалог да внимавам да не "потъпча" личността и свободата на Другия, да не изпитвам личността и позицията му, а да се опитвам да я разбера така, както разбирам своята :thumbsup: - да не приемам контакта си с хората в диалога като "като връхлитащ ме, като нападение, като пълна и непосредствена проява на неговата личност. " Хм, сега си мисля, ами ако той наистина връхлита и напада? Може би това си е неговият начин да прояви своята личност, която пък вие уважавате? Как реагирате в такива случаи, за да запазите своя мирен тон на диалога и едновременно да приемете и разберете нападателя? Напускате ли "полесражението"? Или укротявате някак нападателя? Много ще ми е полезно.... Благодаря...

Xameleona :thumbsup2: Според моето разбиране и опит със страхове (доста богат - с лични и на други хора) - мисля, че инстинктът за самосъхранение не може да се нарече страх и да, наистина както спомена Венцислав, той подсигурява физическото тяло. Когато осъзнаваме проявите на този инстинкт и ги използваме, за да предпазим тялото и личността (дадени ни от Бог като инструмент) - нищо лошо не виждам, напротив. Е, ако оставим инстинкта да контролира съзнанието ни, тогава наистина пречи. А за "нормалния здравословен страх" не могат да ме убедят дори психолози - звезди - теоретици, че е полезен... Защото все по-често ми се налага да лекувам последиците на подобни възпитателни методи, приложени върху деца. Вие правите ли разлика между послушно дете което ви гледа със страх в очичките и заиграло се, творящо или слушащо в захлас приказка (като Орлин ) дете , което ви гледа с искрици любов в очичките?

Мисля, че няма такова нещо като "здравословен страх", освен ако с това словосъчетание не сменяме думата "предпазливост". Според вас предпазливостта има ли нещо общо със страха?

:3d_146: :feel happy: Благодаря за разбора и примерите! Скоро не се бях смяла толкова! А сега се сещам и за един сайт, чийто "собственик" на форума беше написал в мотото си: Всяко съждение или анализ, което изказваме за друг човек, всъщност охарактеризира нас самите... Много точна мисъл! :thumbsup:

:thumbsup2: Силвия! Бих променила малко темата: Единият винаги обича по-различно от другия. или Единият винаги обича, а другият се оставя да бъде обичан - от време на време си сменят местата. (Поне при нас двамата е така )

А според мен страхът дали сме в действителност това, за което се мислим (или ни се иска да бъдем) е производен от вродения страх -"отхвърляне от групата или от някаква значима за нас личност, страхът, че ще бъдем лишени от одобрението и любовта, които ни "зареждат" с положителни емоции и сигурност. Как да го лекуваме този страх? Ами според мен като станем приятели със себе си (както писа Инатари) - като преодолеем влиянието на групите си и на техните критерии за приемане и отхвърляне на членовете (както и изискванията които сами си поставяме , за да заслужим вниманието на важен за нас човек). Сигурно има и още начини...

Мисля си за избирателната пропускливост на "мембраната" на нашето лично пространство. Може би ако го усещаме нарушено, причината е в нея... Може би ако се усещаме самотни - причината отново е в нея - настроили сме я да пропуска само изпълненията на нашите желания, само това, което отговаря на нашия модел за човек, поведение, любов, нежност.... Може би нашата мембрана понякога (често) изкривява информацията за това, което се докосва до нея, защото то не се вписва в нейната програма на пропускливост.... От какво зависи тази пропускливост и как да направим така, че да си отговаря на нашето аз, но и да не спира и изкривява контакта ни с заобикалящия свят?....

Хубав въпрос зададе Ина! Сега ми се струва, че ако не станем приятели със себе си, няма да имаме никога шанса да се опознаем. Все ще прилагаме към себе си някакви тестове и мерки от някого написани в някакви умни книги... И подзаглавието на Ина има хубав подтекст! "Да бъдем полезни на себе си, за да можем да сме полезни на другите." Когато се научим да сме полезни на себе си, ние постигаме вътрешната си самодостатъчност. Тогава ползата, която допринасяме на другите не представлява размяна на ползи или полза срещу благодарност. Когато се научим, че човек може да бъде полезен на себе си, оставяме и другите да се научат и сами да решат как точно могат да си бъдат полезни. Ние просто сме с тях, до тях, заедно. Тогава с какво ще сме полезни на другите? Може би точно с хармонията, за която говори Ина. Хармонията вътре в нас и хармонията с всичко и всички около нас...?

А какво дело би трябвало да ни убеди, че човекът има тази връзка? Ако има "списък от дела-симптоми за връзка с Бога", то всеки свой списък ли си пише и очаква другите и той самият да го покрият или си избира списъка на някой авторитет? Пак съм пристрастна сигурно, но ми се струва, че връзка с Бог в нас хората има нашето Дете. Колкото по-щастливо, свободно и уважавано от личността ни е то, толкова вероятността да усетим "пъпната си връв" се увеличава. А то иначе ние може би сме си били винаги свързани, но не го осъзнаваме или търсим връзката си в измислени светове...

:thumbsup: Иво!

Докато в съзнанието на човека стои "няма и не може да има Бог- измислен е" разбира се и връзка с Него няма и не може да има.... Може би тази връзка започва да се появява, когато умът за малко поне допусне:"Ами ако има...?" После: "Ако има, то как да го разбирам?..." Струва ми се,че всеки сам по своя си начин открива смисъла на това понятие. На мен ми помогна книгата на Чопра - най-вече да разбера как се е променяло човешкото разбиране за Бог по време на еволюцията ни: Как да познаем Бога

Ян! Но само ако и когато тази "чужда душа" приеме, че човек може да и бъде мениджър... Защо ли, питам се сега... може би защото е по-лесно ученикът да прехвърли на друг човек отговорността за учението си... А на Живота или на Духа как да я прехвърли - не става....

Вярно е! Ако някой е свръхвзискателен към другите, това е сигурен симптом, че има проблем с прекалено високи изисквания към себе си. Успеем ли да простим за нещо на себе си и да допуснем само за момент, че по някаква случайност сме направили това, което осъждаме и не приемаме у другите, ще успеем да надскочим предразсъдъците си. Спомням си - имах проблем с едно от децата ми - искаше да вложи малкото свои спечелени пари в някакви акции - ей така да се опита само какво е. Всичко в мен се обърна - бях като болна - губех любовта си към него, осъждах го, осъждах себе си, че съм го "изпуснала", представях си какви ли не катастрофи! Казах няколко остри думи и затворих телефона. След няколко часа случайно на мобилния ми пристигна една от онези реклами - играйте за... винаги ги триех дотогава. Сега си казах - е какво пък 50 ст. - ще пусна ей така, да разбера какво преживяват хазартните натури... Пуснах го... и разбира се не спечелих. Но изведнъж усетих, че онова напрежение-болест се смъкна като камък от гърба ми, оздравях за минути. Звъннах на детето си да му кажа, че съм си променила мнението и ако наистина му е интересно нека опита - парите си са негови... Той ми каза, че вече се отказал, защото намислил нещо по-добро за тях... Лазарев май се оказа прав тогава.

:thumbsup2: Ина! А това за баба ти и дядо ти! Сигурно на тях си приличаш! За мен да бъда в крак с това, което се случва в моя свят сега означава да съм жива. Е, колкото мога, колкото ми е интересно, но винаги си "завирам носа" при младите, дори при малките. Но за мен съвременното не се изразява само във външните белези, а в начина на мислене най-вече. От социализма на моето поколение ни остана опасението дали ще ни одобрят, както и склонността ни да раздаваме правосъдие, съвети правила и да гледаме малко отвисоко на младите. Нали така гледаха на нас - а на нас така и не ни дойде реда. (За късмет). Само че понякога забелязвам подобен начин на мислене и у млади хора... Трудно ми е да си обясня защо...

Разбирам тревогата ви! Те е била и моя тревога. Но напоследък нещата започнаха бавно но сигурно да се променят - ние сме тези, които имаме да подкрепим тези промени и да ги задълбочим. Все повече са семействата, в които децата разбират за Христос от родителите си - все повече деца виждам в църквата когато и да отида там. По Коледа и Великден уж случайно задавах на моите ученици въпроси свързани с Христос и празника - те ми отговаряха съвсем сериозно и грамотно и заинтересувано - деца 8,9,10 годишни. Прав е Тетрабиблос, че децата имат нужда от книги, филми и среда, която да е разбираема за тях и да отговаря на техните въпроси на техния език. Но предмет - според мен това ще убие интереса, а няма да го задоволи. (В школата си отначало внушавам на децата, че ние не учим предмет, а се готвим да говорим с други деца на техния език.) Ето тук можем да споделим линкове, заглавия на източници, които са ви се сторили полезни и са харесали на вашите деца. Имаме съфорумци зад граница - могат да ни пратят нещо, което им е направило добро впечатление - можем да го преведем и издадем заедно - с дарения - както за този сайт и форум. Може би така ще разчупим рамката на "форумстването" с някакъв реален принос (съвсем не омаловажавам приноса на дискусиите за развитието на всеки от нас - а то се отразява в работата и живота ни). Ще си споделя тук една стара безмълвна (до днес) моя мечта - да видя, да държа в ръцете си такива книжки, да качим за безплатно сваляне тук такива филми или книжки за децата ни - и малките, и поотрасналите...

Радвам се, приятели, че мислим с различни понятия, виждаме ситуацията всеки от своите различни гледни точки, но (поне на мен така ми се струва) стигаме до съгласието, че още един формален и зареден с конфликти "предмет" не бива да натежава върху и без друго натегналото (като раниците им) ученическо ежедневие на децата ни. Рискувам да се повторя, но още веднъж ще цитирам кои са (според Учителя и Боян Боев) методите, с които по естествен начин може да се развие висшия душевен живот (съвсем не означава религиозност) през периода 7-14 години. Според всички сериозни психологически и педагогически школи това е сензитивният период за развитието на нравствените, естетическите чувства, въображението и паметта. Природата е заложила в децата всички необходими за това механизми. За да изпълнят предназначението си на децата са необходими: - общение с природата - благодарност - любов Дали ние възрастните ги осигуряваме? Дали училището в сегашния си вид ги осигурява или по-скоро ги отнема от детето? Какви са вашите конкретни впечатления? Как според вас - родители, колеги-педагози да вградим в училищното ежедневие на децата си общението с природата, благодарността, любовта? Или какво да отстраним от училищната система, за да можем да ги дадем на децата си?

:thumbsup: Точно така става в действителност. Само има едно условие - докато работиш за хората с любов да не смяташ колко пари ще "дойдат". Колкото пъти съм се изкушавала да го направя (вече се пазя) - не само не идват ами и готовите си отиват без да се усетя. Същото става и с уважението на хората - получаваме го когато и докато работим без да го търсим и очакваме.

Мисля, че Таня, Диана и Венцислав оформиха интересен завой в темата, но съвсем не излизат от нея. Егрегорът и личното ни пространство - това наистина си струва да се дискутира, защото според мен не е толкова лесно за осъзнаване и съответно за контролиране. В същото време именно посредством егрегорите се осъществява най-ефективната манипулация на умовете и емоциите и поведението ни, именно с тяхна помощ най-лесно се навлиза и завзема нечие лично пространство и свобода. Доста време ми е отнело да разбера за себе си как точно става това в моя живот и още повече (и продължава) - как да филтрирам егрегорите, които така или иначе преминават през личното ми пространство. Стигнах до извода, че тоталната съпротива е другото лице на тоталното подчинение на егрегорите. Да се изолират напълно също е вид самозаслепяване. Остана ми накрая само вариантът "филтър" - опитах се да структурирам личното си пространство като "многослоен филтър" - докато пропускат поредния егрегор през себе си (не го задържат) слоевете го почистват от агресивните му елементи и приемат полезните съставки. Не му позволяват да остане в личното пространство прекалено дълго - както казва Диана - когато се изчерпи, на негово място се филтрира следващия. Така се опитвам да избегна зависимостите. А как постъпвате вие? Имали ли сте случаи, в които егрегор болезнено е засягал и превземал личното ви пространство (или на ваши познати)?

:thumbsup2: Роси! В тълкуването, което ни предлага Роси - Учителят ни винаги е около нас и в нас, но "идва" - т.е. започваме да го "чуваме", когато сме готови, т.е., когато започнем да го осъзнаваме. Така вървим пътя си сами, свободни....