Донка

А според мен равнодушието е това, което остава от спокойствието, ако от него извадите Любовта. Предпоставката и средата за спокойствието за мен е Любовта - безусловната. Равнодушието е бягството от нея - то е "спасителния изход" и се появява тогава, когато човек не може да приеме с любов това, което нарушава равновесието му. Равнодушието казва - това не ми харесва, значи то за мен повече не съществува, за да не нарушава спокойствието ми. Спокойствието казва - любовта ми помогна да разбера защо това наруши равновесието ми и как да го приема с благодарност.

Мнението съществува само отвъд ограниченията на оценяващото съзнание. На това ме научи ежедневието ми с децата. Как усещам границата? Мнението дава на изказващия го и на останалите свободата да бъдат себе си - оценката ги оковава с веригите на някакви субективни критерии, които оценящият налага на оценяния. (Казвам го от позицията на професия, в която се изискват оценки буквално всеки ден) Пример: 1. Мисля си сега, че ти е било трудно да се съсредоточиш, когато си писал това...дали наистина е така? 2. Това, което си написал е объркано и без смисъл. Не си бил достатъчно внимателен. или 1. Много ми беше радостно докато те слушах как разказваш! Хареса ми как произнасяш думите и строиш изреченията си... 2. Отлично разказа историята! Нямаше грешки и говореше гладко с добро произношение... Според вас кое от цитираните по-горе е мнение и кое оценка? Губи ли се границата между тях в субективността? Можете ли да посочите примери, в които границата между мнението и оценката се губят в субективността?

Днес научих моя племенник на 7 години да казва "благодаря доматче, много си вкусно" преди да сложи парченцето в устата си, и не само доматчето.... Много се зарадва и искрено казваше благодаря и на млякото и на ябълката и на хлебчето си... Простих си, че не научих моите собствени деца на същото, когато бяха малки, защото аз самата не знаех тогава колко е важно това. Един ден може би ще науча техните деца, а те ще научат тях....

Ами ако съчувствието и одобрението и разбирането са искрени? Дали в старанието си да различим откровеността от лицемерието не рискуваме да обявим всяка проява на любов и подкрепа и разбиране за маска и лицемерие и всяка агресивност за откровеност? Как ги различавате? А как различавате крокодилските сълзи от искрените?

Моите деца поискаха от мен да се разведа и да се опитам да заживея нов живот. Те поискаха от мен да съм щастлива - нищо повече. Само така можели те да бъдат щастливи. Послушах ги и сега всички сме спокойни и щастливи всеки по своя начин. И децата не искат да се събираме - искат ни така - поотделно ни виждат и ни се радват, приемат мъжа, с когото съм щастлива сега като много близък свой приятел. Не са ни чужденци - напротив, остават си най-скъпото с което Бог ни е дарил. Съгласна съм с тези, които пишат, че всичко зависи от хората, ситуацията. Само не врагове - това наистина наранява децата. Анелия е права. За себе си съм приела, че проява на приятелство към бившия ми съпруг, с който преживяхме заедно 20 тежки години, сега е да не се намесвам в живота му повече. Преди все се опитвах да му давам щастие и любов и спокойствие и все не ставаше. Сега се радвам, че поне не го измъчват подозренията, ревността, моето присъствие със всичките ми слабости, които толкова го дразнеха. Радвам се, че узрях да го оставя сам да се справя с живота си и повярвах, че няма нужда от мен, за да диша. Анелия, аз съм приблизително на възрастта на твоите родители - моите деца са на твоята. Опитай се да ни разбереш и да ни простиш. Когато ние се събирахме в семейства, светът не ни позволяваше да проверим дали ще можем да живеем заедно и пълнеше умовете ни с предразсъдъци и агресия. После минахме през страшното време на прехода с купоните и кризите, когато нямаше с какво да ви храним. Някои успяхме да се променим, други все още не. Само едно може да ни лекува - вашата прошка и любов и разбиране към нас. Които може би не всеки от моето поколение може да ви даде на вас. Вие сте по-добри от нас... и по-мъдри... знам го по децата си и учениците си..и по младите хора тук... Благодаря ви...

:thumbsup: А какво в тези диалози ще бъде ползотворно за участниците в тях? Мисля, че една от ползите е гъвкавостта на гледната точка, която осигурява разширяването на съзнанието, и.е. развитието ни. На мен ии беше например много полезно да погледна през позицията, че спорът е истинският ползотворен диалог. В нея намерих ценни положения, които приложени в диалог - споделяне, биха го направили по-ползотворен. Например спорът изисква отговор на отсрещното становище. Споделянето позволява разконцентриране и изместване на фокуса на диалога. Ако участниците в диалог-споделяне успеят да се фокусират без да втвърдяват позициите си и без да се опитват да доказват на другия правотата си, може би синхронизираните размисли на двамата ще тласкат всеки да развива позицията си. При това никак не е задължително да стигнат до единодушие...

Анелия! Напоследък ме изумява и разплаква от радост зрелостта, мъдростта, която ни носят тук младите ни приятели! Да, Анелия, точно така е, мила! Истината е в добротата и в безусловната Любов. Разбирането и подкрепата са проявленията на Любовта в живота ни, в отношенията ни и те ни помагат. За ангела в човека - права си и тук! И това има много общо със секса. Ангелът в нас е чистотата и любовта, свободата и добротата, с която се отнасяме и правим всичко, включително и секс с нашия любим човек. За ангелите няма нищо мръсно, щом то е от Бог на човека дадено. Сексът е красота и доброта и щастие и събужда Божественото в нас, когато оставим ангела си да ни води в него... не човешките предразсъдъци и страсти. За искреността - поздравления! Това е начинът да се освободиш от тежестите си - да ги споделиш. Обърни се назад в детството си и се опитай да си спомниш дали нещо или някой в ранните ти момичешки години не ти е оставил тази "котва" с добрите намерения да те предпази от нещо опасно... Дали авторитет за теб не е предизвикал това отношение. Ако успееш да откриеш нещо такова има начин да се освободиш от него... Пиши, мила, тук наистина много те обичаме и уважаваме!

Цвета! Аделаида - благодаря! Вярно е - сълзите измиват болката, напрежението, всичко негативно, което сме били натрупали в себе си - благодаря на Бог, че милостиво ни е дарил с това облекчение. Но ако само на него разчитаме - то е временно. Сълзите са и предупреждението на емоциите ни, че нещо в мисленето ни не е съвсем наред, време е да го лекуваме с любов... Не винаги обаче плача, когато ми излизат сълзи - аделаида чудесно го е обяснила в поста си. Сълзи ми потичат, когато се смея от сърце... Има и сълзи от радостно вълнение - и на тях благодаря - може би защото сърцето не би ми издържало без тях! Тях не ги крия, защото близките ми разбират, че не мога без тях... Плаках от щастие, когато чух гласа на Ася след операцията... Не знам защо, но сами ми потичат и когато благодаря в молитвата си на Богородица задето закриля децата ми и отваря сърцата и умовете им за Любовта и щастието. Хубава тема! Ее, ама са ми на мокро място очите...

Мисля, че Любо много точно е намерил причината. И според мен Анелия вече се отърсва от натрапените и предразсъдъци и бариери. Доказателство за това е, че вече е осъзнала проблема и постепенно започва да освобождава естествената си сексуалност... Скоро сама ще излезе от пашкула си и ще познае истинското себе си.

Бенита! Благодаря и от мен. Цвета! На мен ми направи впечатление и още нещо - тримата мъдреци са отишли да изпитат мъдростта на султана (а що за мъдрост е това да изпитваш мъдростта на другия??) Тримата задават въпроси, чиито отговори не могат да се проверят (мъдрост ли е нещо, което не може да се изживее?) Мъдростта на Молла Насредин? - труден въпрос. Може би той съпоставя едната неопредленост с друга също такава неопределеност и посочва какво ги свързва - невъзможността да бъдат доказани, проверени, изживяни... с което и въпросите и отговорите им загубват смисъл... Дали и в живота си понякога не се опитваме да намерим центъра на земята и да преброим звездите...?

Не съм сигурна, че знам същото, което има предвид Багира, Ако това може да се нарече единствената нужда на душата, то за мен тя е точно хармонията на разнообразието. Имаше период в живота ми, когато си мислех,че единствената нужда на душата ми е Любовта. Може би наистина е било така тогава, но по-късно осъзнах,ч е душата не се нуждае от Любовта, защото я носи в себе си и е част от Нея, Нейно проявление... Да, наистина всички опити и старание да хармонизирам разнообразието преди да осъзная написаното по-горе бяха провал. Сега е друго - не се опитвам аз да създавам хармонията на разнообразието - тя си съществува и без мен. Любовта в душата ми помага да осъзнавам тази хармония и да бъда (съзнателно) на мястото си в нея - всеки миг от живота си. Това за мен означава да "търся царството Божие.." Това е и начинът, по който се опитвам да "изцерявам" едностранчивостта, която май е нашето човешко изкушение и слабост и изпитание... може би...

:thumbsup: Затова Бог ни събира заедно да мислим, заедно да чувстваме, да се усещаме и да си говорим - да общуваме и така всеки сам но един до друг да живеем и да разширяваме съзнанието си. Понякога няма нужда да блъскаме главата си наистина в стената и то упорито няколко пъти, за да разберем, че някъде наблизо има врата и прозорец. Няма нужда да ни блъска кола, за да разберем, какво ли ще се случи ако и пресечем пътя - достатъчно е само да си го представим и да съобразим поведението си... Между другото това е най-добрият начин да се учат малките деца - не със заповеди, забрани и дори не със съвети - действат два подхода: - възрастният споделя свое преживяване - децата много обичат да слушат - не е случайно сигурно! - да стимулираме въображението на детето и да му помогнем да преживее някаква ситуация с негова помощ. (Децата имат способността да "отъват и да се идентифицират с въображаемия си свят) Заедно да се опитаме да наблюдаваме усещанията си във въображаемата ситуация и поуките от тях. И двете техники работят безотказно и много помагат на децата като при това запазват тяхната свобода и ги учат на самостоятелност- знам го от дългогодишен опит.

Анелия! Станимир! :thumbsup2: Интересен въпрос! За себе си мога да кажа, че в моментите, когато се налага да сменям рамка или модел на мислене и отношение (Добромир! ), първо им благодаря, че са ми осигурявали някакви решения и хармония до промяната на обстоятелствата - не ги критикувам. От себе си съм доволна, че съм успяла да забележа нуждата от смяна и се опитвам да намеря хармонията в новите условия. За да избегна критичността към направеното от мен (тя веднага се прехвърля и върху направеното от другите), си казвам, че на това съм била способна в предишния момент, сега съм способна на друго, утре ще съм научила повече - казвам си браво за успехите, на грешките и болките благодаря - те са ценни уроци...

Мисля, че Любовта се проявява точно когато в нея вече няма роли - родител-дете, съпруг - съпруга, приятели... Когато започне човек да усеща всички други равни на себе си, а своето себе си успее да отдели от ролите си в този си живот.

:thumbsup: Анелия! А хармонията може да съществува само ако съществува разнообразие. за въпросите! За мен духовност означава именно хармония, равновесие, балансираност. Замислих се, че наистина може да съществува и фалшив, показен баланс, който всъщност е застой. Застоялата вода не "тече", т.е. не сменя състоянията си, позициите, не обменя информация с околния свят - тя е създала своята "локва" и я е обявила за "целия свят". Може би е нещо такова - но има още за мислене по това... За промените, които настъпват, когато човек се развива духовно - трудно е да се обобщава, мисля... сигурна съм само, че ако няма промени, значи духовното развитие е зациклило... Една единствена нужда на душата? Например каква би могла да бъде тя? Засега съм в периода на хармонизиране на разнообразието...

Анелия! :thumbsup: Колкото до това дали ни учи опита на другите, сега си спомням, че преди време и аз бях много катгорична също като вас, че ние можем да се учим само от собствените си грешки и болки. Но както става с мен обикновено, всеки път, когато кажа нещо категорично, в следващите няколко месеца се случват неща, с които сякаш Бог усмихнато ми казва: "Така ли? Я да проверим дали е невъзможно... " и моята категоричност се стопява. Мисля, че под понятието личен опит и "живеем своя живот" влизат не само ситуациите и постъпките ни, но и общуването с други хора, дори и виртуално, но пълноценно - като нашето тук. Когато някой сподели нещо, което е близко до нашия проблем или живот, ние като че ли изживяваме ситуацията, за която той разказва, и определяме отношението си, преполагаемото си поведение - това също е опит. Когато някой споделя своите размишления, своята гледна точка, това ни дава възможност за обогатяване на гледните точки, през които умът ни преценя ситуациите - дава ни понякога позиция, за която не сме се досетили, но изненадани установяваме, че всъщност точно това решение сме търсили... Поне с мен е така от първия момент тук - и съм ви благодарна за това, приятели. И все пак всчико си зависи от нас самите, състоянието ни в момента, събеседниците ни... (опитвам се да не бъда категорична - научих си урока ) Според мен авторът на темата поставя много важен въпрос, след като ние за себе си сме открили някакво ноу хау и усещаме, че то може да бъде полезно на другите, то как да го направим такова - това и за мен е най-същественият въпрос в момента... Засега съм стигнала до споделяне на опита в подходяща ситуация... но и отново не винаги съм сигурна дали и кога да го правя.

:feel happy: Радвам се за теб, Анелия! И вече няма значение как ще го приеме той, нали? Ти не си преглътнала обидата, мила, ти си я трансформирала... превърнала си загубите в ползи, когато са те ударили по едната буза, ти си обърнала другата... Смел и добър човек си! Поздравления! А и като се замисля, ако тогава той те беше оставил да се връщаш през седмица и не беше действал толкова авторитарно, сега ти нямаше да имаш свой самостоятелен живот, нали? Той ти е помогнал да пораснеш и да започнеш да вземаш решенията си сама - макар и да не е съзнавал това, а е искал обратното...

Моника Отново се възхищавам на искреността ти, не всеки би споделил подобен проблем... а той е важен за теб. И аз съм имала същите периоди, в които дори мисълта за секс ме отвращаваше и те винаги бяха след конфликти у дома. После ми беше много тежко и се опитвах да върна старата страст, интимност преди конфликта - ефекта беше това, за което говориш. Само веднъж се случи друго... Няма а изпадам в подробности как се "оправиха" временно отношенията ни, но желанието ми за близост с него се върна за година (до следващото разваляне на отношенията) - сега си мисля, че това се случи, защото аз се бях отказала окончателно да възстановявам интимността ни от преди брака - смятах я за "виновника" за капана, в който сама бях влезнала. Имах усещането, че това съм нова аз, с нов съпруг, с нови сексуални усещания - желанието беше по-силно отпреди, може би компенсираше... не знам. Вълната му предизвика прилив на творческа енергия и много радост във всекидневието ми - танцувах, пеех, смеех се, играех с децата ми.... докато ревността не показа грозното си лице отново след около година.... и срина всичко. Сега обичам себе си и като жена, която прави секс - не само като майка, приятел, професионалист, домакиня... Преди пренебрегвах това свое лице... дали заради възпитание, дали заради ревността... дали времето ни беше такова... Надявам се моята искреност да ти помогне с нещо... ти си знаеш с какво...

:thumbsup: Съгласна! Може и бавно и невидимо и неусетно за самия обиден човек да "пресуши" желанието му за живот. И вече не може да се каже кое е по-опасно - взривът или бавната агония... Но все пак смятам, че изливането и в семейни скандали е подходящо само за хората, които се съживяват от подобни събития. Мен лично те ме "изпиваха". Скандалите като алтернативно решение, според мен, по-скоро ще отложат трансформирането на обидата в мир и спокойствие, а именно последното решава проблема с обидата. Трансформирането не е чак толкова трудно колкото изглежда. Е, за 1-2 минути не винаги може - зависи от ситуацията. Ето в случая на Анелия и обидата, която тя изпитва към баща си. Като сърдечен и добър човек, който обича хората, разбира ги, дава всичко от себе си, тя може би очаква съзнателно или подсъзнателно същото отношение и от тях, или поне подобно. Или както казва майка ми: "Ако любов даваш, любов ще получаваш". Много хубаво, но като се замисли човек излиза, че когато даваме любовта си, ние сме зависими от "връщането" и. Обиждаме се, ако усетим, че не оценят любовта ни, не я забелязват и дори и отговарят с точно обратното отношние. Колкото се стараем да разбираме другите, толкова повече те започват да ни налагат волята и оценките си. Толкова познато... болезнено е... Мисля, че разговор с бащата в такова състояние само би усложнило и задълбочило обидата - нещо като сол в раната. На нея не и трябва сол, нито карантина, нито скандал - вентил, а лечение с любов - осъзнаване на зависимостта, която е "завързала възела" на конкретната обида. Не се смятам за голям специалист, че да твърдя - 99.9 % знам как и мога да се справя, но реших този проблем в личния си живот и често ми се налага да го решавам с учениците ми(децата лесно се обиждат - това е характерно за израстването им). Ако Анелия конкретизира какво е предизвикало обидата, бих могла да предложа вариант за решение от личната ми гледна точка - съвсем не мисля, че непременно ще помогне... Може и на лични...

:thumbsup: Добромир! И аз се опитвам. Благодарна ще съм, ако разкажеш за твоя начин да "прогледнеш" през вълната. Това означава ли да заемеш третата точка - върха на триъгълника - наблюдавайки едновременно човека, който ти влияе и влиянието, което усещаш като емоция, реакция и мисъл в себе си? Или нещо по-различно?

shelter :thumbsup: За темата и наблюденията! Ние сме свързани и това вече май няма нужда от доказателства. По-скоро като сме приели този факт, започваме да се учим на тази връзка и от нея. Струва ми се, че когато пишем нещо на някого, ние "отваряме" себе си на страницата, която ни свързва. Така започваме да възприемаме себе си през две гледни точки едновременно - нашата собствена и неговата. Това ни помага да осъзнаем ситуацията и своето място в нея далеч по-реално, отколкото ако се "варим в собствен сос". Може би затова общуването помежду ни е тласнало и все по-силно тласка развитието на ума, личността и сензитивността ни. Често ми се случва, по-скоро професията ми непрекъснато го изисква, да предизвиквам това интуитивно възприемане на другия съзнателно. Малко е трудно отначало да се спре анализа, който прави ума и съжденията му - а е необходимо, защото умът налага моделите си на мислене, а те пречат да се възприеме адекватно състоянието на другия в момента. Помага ми много т.нар. подстройка - опитвам се да наподобя позата на тялото, жестовете, изражението на лицето, дишането.... мислено изговарям със същата интонация изреченото от него... постепенно започвам да усещам това, което споменава Ина - някаква невидима връзка между нас. Усещам дали е разтревожен или разконцентриран, уморен или има излишък от енергия, на еуфорична или на меланхолична "вълна"... Не се опитвам да анализирам, защото знам, че всеки опит би смесил моето състояние с неговото. Има и още един момент, който също ми е бил интересен винаги - когато усетим интуитивно силно влияние на друг човек, което нарушава равновесието ни - и в двете посоки - или ни хвърля в бурна радост, или в бурни негативни емоции. Вие как реагирате в подобни ситуации - оставяте се на "вълната" или предпочитате да контролирате влиянието и върху вас?

Познавам си в горните думи зависимостта, която вгорчи 45 години от живота ми. О, да именно любовта, която не изпепелява, а синтезира, слива, е истинската любов. Смея да твърдя това, защото макар и малко късно и позволих да се случи в живота ми. Сега ги познавам и двете - и изпепеляващата и възраждащата - втората, както казва Станимир(!!) е проява на Божествената Любов. Да твърдим, че няма такава или че тя е непълноценна - напомня ми за оня виц за шопа и жирафа - "такова животно нема и не може да има" оти по наше село го нема.... Първо опитайте от двете, момичета, и после решавайте коя е по-пълноценна. Аз опитах и реших за себе си. За девствеността - според мен дали е подарък за любимия могат да кажат само мъжете. За личния си опит - девствеността ми и предразсъдъците свързани с нея (прочетох ги в някои постове по-горе) беше със сигурност спирачката, която ме "предпази" да изживея пълноценно ранната си младост.

Поздравления за темата и въпросите! За себе си мога да кажа, че докато се опитвах да постигам равновесие по някакви правила, се оказваше,че попадам в плен на тези правила и вместо равновесие отново залитам в едностранчивост. Мисля, че един от ключовете към отговора на въпроса "как да се изцерим от едностранчивостта?" е в самия въпрос - като се опитаме да отворим очите си и за другите страни, да сменяме гледните си точки и дадем право на своето аз да се проявява свободно. Или център на равновесието се получава, когато има няколко различни точки на прилагане на сила и никоя от тях не доминира над другите. В житейски пример: Позволявам на себе си (и другите) в един момент да бъда сериозна и съсредоточена, в друг - да ловя комичните моменти на ситуациите, да не се вземам насериозно и да прелитам от мисъл на мисъл като пчеличка. В един момент внимателно обмислям всяко действие, в друг се нося по вълната на ситуацията и се оставям на интуицията си - всяко нещо с времето и мястото си...

А защо да не допуснем, че любовта може да бъде "гореща" и вълнуваща и без страдания? Защо смятаме, че източникът на най-разтърсващите емоции е страданието? Или може би защото така са ни програмирали.... защо ли? Ето например - сексът - нали сме в тази тема - ако сексът включи в себе си страдание - физическо или душевно, то автоматично блокира или осакатява, или изопачава до уродливост сексуалното преживяване. Имала съм и двата вида секс - мога да направя разликата между двата "огъня" - единият наистина изпепелява всичко добро и прилича на енергията, отделена при разпадането, другият е "огъня" на хармонично сливане, синтез - като на Слънцето. И двата процеса отделят огромна енергия, но са качествено различни. Така е и с любовта - ако една любов изпепелява личността или душата, ражда агресия, то това вече не е любов, а робство на предразсъдъци, измислени идеали, обществени норми. Мисля, че точно това са се опитвали да ни кажат класиците - и европейските и латиноамериканските. Друг е въпросът кой как ги разбира и тълкува (на другите).

:thumbsup: И не само по филмите - това е културата на фаталната страст, която се нарича с думата - голяма и истинска любов. Всъщност това е не просто и не само манипулация, това е голямата и истинска (само)заблуда и агресия. Тази култура вече 2 столетия почти промива мозъците на поколения и възпроизвежда мита, че голямата любов е тази, в която човек не може да диша без любимия, забравя за себе си и околния свят, способен е да убие от любов и още куп подобни внушения, които налагат агресивност и зависимости в замяна на Силата, която управлява Вселената. Същата тази култура обявява за еснафско спокойствие, безчувственост и посредственост на емоциите и връзките безусловната любов и хармоничните сексуални отношения, които дават на човека свобода и щастие и спокойна радост.