Донка

Мисля, че започвам да си давам все по-ясна сметка защо почти винаги споровете се израждат в заяждане, а диалозите между спорещ и споделящ в недоразумения. Спорещият тип човек може би (аз не съм такъв тип и не мога да съм сигурна) приема борбата и счупването за норма, нещо повече - за ценността на диалога. Борейки се с препятствията пред собственото си разбиране, той очаква същото и от другия и му "помага" като се бори с препятствията пред неговото "истнско" разбиране - това,което ще го накара да отстъпи. И така спорещият едновременно се бори с препятствията пред своето разбиране и счупване и пред разбирането и счупването на другия. Приемам, че в най-добрия случай той сменя от време на време приоритетите. НО каквото и както и да сменя, той настройва съзнанието си на вълна "борба" и с това събужда инстинкта за самосъхранение и победа. Нататък на всеки е ясно какво се случва.... Е, ами по-добре е да успеем да накараме другия "истински да ни разбере и да се пречупи, нали. Да поискаме това от себе си, означава да преодолеем съпротивата на най-силните си инстинкти. Ако ще ги преодоляваме, то защо изобщо да "будим спящ лъв"? Спорещ и споделящ не могат да се разберат - спорещият ще търси пречупване, отстъпване - своето или на другия, което за него е истинското разбиране. Споделящият ще проявява и ще очаква разбиране - сближаване без пречупване и отстъпване. Така спорещият ще нарече разбирането на споделящия лицемерно отстъпване заради самото отстъпване, а споделящият ще се чуди защо другият продължава все по-пламенно да го убеждава в нещо, което той вече е разбрал и е приел като разбирането на другия, но е запазил правото си да има свое собствено, различно от това. Моите внимателн наблюдения върху разбирането на хората показват, че "лодките, които плават на сухо" не са чак толкова много. Зависи как ще се подходи към човека и какво отношение ще проявим в самото начало към тяхната истина. Ако усетят, че ние ги разбираме и приемаме позициите им, те се отварят за диалог - макар и бавно.... Но това е материал за друг пост....

Мисля, че да живеем и проявяваме любовта съвсем не означава да реализираме някакви добри намерения и да очакваме добри резултати. Напротив - това означава да посрещаме с любов и радост всяко нещо, което се случва без участието и въпреки добрите ни намерения. И не само това, което е в синхрон и ни помага да ги реализираме, не само това, което няма нищо общо с тях, но и това, което ще ги провали. Да проявяваме любовта към всички хора съвсем не означава да се втурнем към всеки и да правим всичко, което ще го направи щастлив - напротив - неговото състояние на щастие си е негова грижа и работа, която не бива да му отнемаме. Понякога любовта се проявява и като се отдръпнем с добри чувства от някого, за да не му даваме възможност да прояви към нас някаква агресия. Понякога това означава и да останем стабилно на мястото си, незасегнати от агресията и покажем на другия, че "от тук не се минава по този начин". Хм, имате ли други примери, в които външната проява на любов към някого съвсем не се покрива с "целувки, прегръдки", а напротив. Може ли отдръпването на вниманието или отказването на помощ да бъдат проява на любов, например?

От доста време се колебая откъде може да започне реалната промяна - отгоре (с нов тип училище и програми...) или отдолу - от отношението на всеки учител към всяко дете. Учителят много пъти казва, че единственият път за правилното възпитание на детето е първо непрекъснатото изучаване на неговата природа (индивидуално) и любовта, която учителят проявява към всяко дете поотделно. Като че ли спуснати отгоре програми, учебници и организация нямат шанса да ни гарантират такава промяна. В същото време не можем да искаме и чакаме всеки учител да се промени от самосебе си и така с магическа пръчица да се промени училището. Ние пък се оправдаваме с това, че програмите и изискванията към нас, учебниците и организацията на образователната ни система ни пречат да изучаваме и проявяваме любовта си към всяко дете - ние реално сме поставени в ролята на преподаватели на материал по предмета си, а не на учители.... но това до голяма степен си зависи и от самите нас, защото сами влизаме в часовете си и нямаме посредници между нас и децата, когато общуваме, Може би истината, пътят са някъде в третия връх на триъгълника - там където ще се срещнат "отдолу" и "отгоре". Как да намерият пътя си един към друг? Иначе има самотни лястовички и не толкова самотни - диди ни разказа за една от тях... И аз познавам не една... Те казват - системата не ни помага, но и не ни пречи.. Родителите, от реакцията на които се опасяваме, са впечатлени и доволни, а децата ... те реагират като момиченцето на диди. Как да станем повече и как да започне промяната отгоре? Идеи?

Вас лъгали ли са ви с благородна лъжа? Докато ви лъжеха разбирахте ли, че ви лъжат и само се преструвахте, че вярвате или разбирахте, че е било лъжа по-късно? Как се чувствахте в първия и втория случай? Направил ли ви е някой добро като ви е лъгал за нещо? Какво именно? А за онзи аскет - мисля, че ако наистина беше толкова напреднал, нямаше да се страхува толкова за живота си и щеше да намери начин да спаси човека без да се налага да лъже.

Диагнозата и хороскопа не са истини - те са субективните мнения на лекаря и астролога. Затова в такива случаи даващият подобни диагнози би следвало да направи уговорка и да премълчи недоказаните факти, които са негативна информация, а за останалите да направи уговорката, че това е личното му впечатление и мнение. На мен ми е ежедневна практика с учениците.... В случая с разбойниците мотивът на аскетът да каже истината са били страхът и спасяването на живота си за сметка на живота на друг човек. Добър повод за размисъл, благодаря Добромир

Докато се опитвах да се излекувам от любовта, за да се спася от ревността (скритата и явната, моята и неговата), усещах душата си опустошена, объркана, умираща.... Когато успях да излекувам любовта си от скритата в нея ревност, тя излекува живота ми от болката и му придаде смисъл и свобода. А как е при вас?

Лекува се - както и гордостта, както и суетата. Бог се е погрижил за лекарствата - това са болките и страданията по пътя ни, които сами си причиняваме със собствената си ревност - каквито и да са нейните лица. Но наша е свободната воля кога и дали ще поискаме свободата си.

Все пак не получих отговор на въпроса и молбата си и затова с уважение ги повтарям: - можете ли да посочите пример (конкретен и реален), който доказва, че - лъжата е полезна на добруването на хората (но не временното, което после по принципа на махалото се вдига на същата височина, но в обратната посока) - хората искат да бъдат лъгани, осъзнават това и са щастливи, ако го получат. Ако едно твърдение не може да бъде подкрепено с реален житейски материал, то си остава куха фраза, т.е. съзнателна заблуда или самозаблуда. Премълчаването на това, което днес смятам за истина (или е истина) не е равносилно на лъжата. Ако на човека му липсва информация, той ще се опита да си я набави сам по своя начин, през своите сензори и ще си я обработи със своя ум. Ако на човека му се подаде невярна информация, той ще я вкара в своята база данни и това ще обърка обработката и на останалата част. Не сме в състояние да проверяваме всеки път всичко. Ето пример от снощи: Мой познат разказа как е разбрал,че приятелката му си има друг приятел и е време да се оттегли (в казармените си години). В писмо до свой приятел той попитал както обикновено как е тя. Този път приятелят му разсеяно забравил да отговори на въпроса му, което го накарало да провери доколко писмата и (тя все още му пишела) отговарят на истината. Така сам разбрал истината със свои средства - вече малко се бил подготвил за нея и я приел спокойно. Каза, че ако му я беше казал приятелят, щял или да го приеме за клевета, или да побеснее.

:thumbsup: Ако човекът, който обижда постигне целта си и "жертвата" му приеме вибрациите му, т.е. почувства се обиден, обиждащият се чувства облекчен от негативната си енергия. Той е намерил начин да се освободи от нея като я прехвърли върху друг човек. След известно време той отново е натрупал такава енергия, защото старата не му е причинила достатъчно болка, за да намери начин да я трансформира (прошката) и да не я натрупва - т.е. да реагира само с положителни мислоформи на случващото се в неговия личен свят. Много по-лесно е да изсипеш боклука в чуждия двор, отколкото да го рециклираш и да работиш така, че да няма боклук и затова обиждащият намира нова "жертва" или ползва старата, за да се освободи отново. Често го прави съвсем несъзнателно - за него това е естествен процес. В този случай жертвата (обиденият) отнема шанса на обиждащия да усети болката от негативната си енергия, натрупваща се в него и да реши проблема си като я трансформира и промени себе си. Напротив, поемайки я (понякога напълно съзнателно), той стимулира натрупването и в увеличаваши се количества. Ако жертвата не приеме енергията, т.е. отговори на опита с усмивка и спокойствие, дори благодари и каже на обиждащия, че това е най-доброто нещо, което е чувал за себе си или някой е правил за него, негативната енергия се връща към излъчващия многократно усилена... Така му даваме шанс да преживее болката, която се опитва да ни прехвърли и тя да си изпълни предназначението, също така го спасяваме от натрупването на негативна карма.... Ако все пак обиждащият не си научи урока, това вече не е наш, а негов проблем - ние сме му оставили шанса. Ако нямаше обиждащи се, нямаше да има и обиждащи... (по Текери).

Вчера плаках. Редовете, които се осмелих да споделя с вас, са от писмо на моя много близка приятелка (моля я да ми прости, че не поисках разрешението и за това). Когато очите ми се плъзгаха по последните и думи, сълзите ми вече се търкаляха - сълзи на облекчение и радост, сълзите, които не мога да спра, когато усетя, видя, как някой разчупва оковите си и пуска Любовта си на свобода. Дали защото ми напомнят за мен самата и моето освобождение? Или в тях няма нищо лично? Дали усещам нейните сълзи, които са напирали в очите и докато е писала тези редове?

Не съвсем - борбата предполага наличието на опонент, който пречи и трябва да бъде преодолян с влагане на сила. Борбата оставя след себе си победител и победен.... Вниманието и любовта предполагат наличие на приятел, който помага и желание да се сближим с него, да го разберем и това да ни обогати. Вниманието и любовта изискват влагане на топлина, светлина, доброта, търпение, благост, виждане само на доброто. Това и оставят след себе си - в душите на тези, които ги проявяват и в света около тях.

Аз не си го наричам счупване - по-скоро е сближаване, отваряне, докосване до мисълта и емоцията на събеседниците... Има много какво да се каже за това.... А защо да се борим? Не е ли по-добра идея да "инвестираме" внимание и любов - достатъчно, за да разбираме какво ни казва другият? Инвестицията се възвръща многократно на всички участници в диалога и най-много на "инвеститора".

Може би ще ни сподели това свое ценно умение - с лъжа да се помага за добруването на хората... Много ми са интересни конкретните примери от личния живот за лъжа, която е помогнала за добруването на някого (но не от днес до утре).

Мисля, че не им харесва принципа "Бъдете организирани, но не бъдете организация" - официалната църква особено държи на йерархията. Но си мисля, че точно строгата йерархия я държи в оковите на консерватизма. Ако в Братството я нямаше свободата и равенството, уважението към избора на всеки и различията помежду ни, ако имаше канони, не бих била тук.

Моля авторът на поста с цитирания откъс да даде линк към сайта, в който е публикуван. Така всеки от нас ще може да прочете цялата статия, както и контекста, в който тя се намира. Не ни е за пръв, нито ще е за последен път да чуваме и четем подобни неща и затова се присъединявам към Бенита: Наистина е добро напомняне за нас да са ни искрени усмивките и любовта ни към всички и всичко, да пазим душите, мислите, думите и постъпките си бели като дрехите си, да вярваме в доброто безусловно, да го намираме във всеки човек, да посрещаме с усмивка и благодарност и запазваме щастието си дори когато ни нападат злостно. Прости им Господи, те не знаят какво вършат на себе си.

Напоследък си мисля често за клеветата като едно от лицата на лъжата. Не съм сигурна дали има умишлени клеветници - сигурно - но повечето опитности, които съм имала, ми показват,че този, който наричаме клеветник, е абсолютно убеден в правотата си - нещо повече - той се изживява като герой, който смело казва нелицеприятни истини за друг човек от благородната позиция на защитник на истината и на спасител на другите хора и на някаква своя идея от Злото. Много може да се говори за корените на клеветата и видовете клевета, но всички те съдържат една обща черта - разпространяват се факти за личността на друг човек, които го представят в негативна светлина. Дали има значение доколко са истинни тези факти или тяхната истинност е винаги субективна? Ако фактите отговарят на истината все пак, то това вече клевета ли ще го наречем или честност? Дори и да отговарят на нашата представа за истината тези факти, то доколко е проява на любов към човека разпространяването им? Ако приложим любовта в този случай и се опитаме да разберем клеветника, да му простим и да се помолим Бог да внесе светлина и топлина в душата му, то как ще приложим любовта и правдата в отношенията си с него? - дали ще го отминем и ще оставим без внимание клеветите му по наш адрес или по адрес на друг човек - дали ще се опитаме да изчистим името си и името на другия и как да го направим без да губим спокойствието си, разбирането и любовта си към клеветника ? - дали ще осъдим постъпката му и дори личността му, защитавайки истината и чистото си име и това на другия? Търсих днес нещо написано от Учителя и почти нищо не намерих освен това: Морални правила А как да разберем дали сме изправили своя живот и дали сме получили правото да се занимаваме с личния живот и постъпките и грешките на другите?

Форумът не принадлежи на един човек, който и да е той, Ян! Това, че някой е изразил неодобрение на личността ни, схващанията ни, това не е причина да напуснем "смирено-обидено". На мен ми е приятно да дискутираме и ми харесва начина ти на мислене и изразяване, макар и схващанията ни да се различават. Ако очакваме всички да ни приемат с аплодисменти и да ни цитират, да уважават и приемат мнението ни и дори да споделят нашите представи за света - ами то е същото като да се нахвърляме върху някого защото не мисли като нас... По темата - това, че още от самото начало влезнах с истинското си име, местожителство, професия и месторабота (по които всеки мой съгражданин веднага ме идентифицира - Хасково е малък град, а аз уча децата на хасковлии вече 26 години), сложих си лична снимка (тя и аватарът ми са началото на хобито на моя син и затова са ми толкова скъпи), оставих си и номера на ICQ... - това съвсем не означава, че очаквам същото и от другите. Просто така ми "текна" тогава. Опитах се да си измисля псевдоним (като в други форуми), но докато опитвах, в главата ми звучеше само моето лично име...взех го като решение на "вътрешния си глас" и го послушах без опасения или суета. Но познавам хора с псевдоними тук, на които псевдонима (според мен) им прилича повече отколкото личното им име - Добромир, например. Нека всеки сам реши кое ще му даде повече свобода да изразява себе си тук - името или псевдонима - кое ще го представи по-добре.... Важно е да пише под тях свободно и с Любов.

Диди! Да, и аз мисля, че това е пътя на децата ни към вярата. Те я носят в себе си, но неосъзнато... и докато растат тя ги тласка да търсят измеренията и своя свят и ежедневие. Но какво ще намерят - зависи от нас, възрастните, които те са "назначили" за свои учители. Тази сутрин в емисията новини споменаха с тревога,че в България отново се наблюдава бум на интереса на младите хора към сектите. Според коментара причината за него е в недостатъчното внимание на училището към вероучението и липсата на предмет, който да "посочи на децата ни правилния път към православните ни храмове". Истината, обаче е съвсем друга - растящите ни интелигентни деца на 21 век се отегчават от това, което намират там - то им изглежда и звучи вехто, "бабешко" и до голяма степен ограничаващо свободата на мисленето и духа им. Отворете сайта на православната църква и се опитайте да прочетет написаното там през очите на 14-15-16 годишните.... А сектите са гъвкави - в нашия град например, се появи обява на една от тях, която организираше нещо като "курс за здраво и щастливо семейство"- стръвта е в десятката, нали? Мисля,че децата ни се стремят да намерят отговорите на въпросите, които ги вълнуват вън от училището си, защото училището за тях е машина за преподаване на знания и изпитване. Не че нямаме предмети, които са призвани да им помагат точно в духовното им развитие - литературата, историята, музиката и изобразителното изкуство, дори физкултурата, етиката... но отворете един учебник само от тях... няма и помен от това, което е нужно на децата ни и което много сполучливо описа в поста си Диди. Повечето от учителите по-тези предмети не смеят да нарушат изискванията на програмата, постепенно свикват с тях и .... тези предмети се превръщат от уроци по Живот в досадно зубрене на високопарни фрази и теми по литература.... преписване на контролните по музика! и по изобразително! (има такива)... Какъв е изхода? Да пренебрегнем програмите и учебниците, изискванията и нормите на министерството или да настояваме за тяхната постепенна промяна.... Кой и как ще ги промени...?

:thumbsup: Диана! А защо не допуснем, че самият процес на набавяне на елементарните жизнени средства е най-добрият и естествен начин за развитие на духовното? И не само не се взаимоизключват, а дори не могат един без друг? Какво е един "светски" живот без духовното развитие - вегетиране. Какво е един "духовен" живот без приложение и проява в ежедневието ни - храненето, работата, взаимоотношенията ни... - фикция, самозаблуда, религиозно лицемерие. Хубава тема! Ако се научим да виждаме в светския си живот духовната си пътека на развитие и обратно - светските измерения на духовното в нас, може би няма да се спъваме, залитаме и хлъзгаме назад по Пътя си.... Носим в себе си идеята за Бог - Любов, но в негово име забраняваме, критикуваме, презираме, налагаме "правилния живот"... Запознах се наскоро с един млад и много интелигентен мъж от братството - в апартамента му всичко свети до стерилност, играе редовно паневритмия и чете много, в дома му няма телевизия - слуша духовна музика и гледа филми на духовна тематика, вегетарианец с природосъобразен режим на приготвяне на храната... Наблюдавах реакциите му когато се намокри пода на банята, усърдното лъскане на мебелите със специален препарат, миризмата на който ме изстреля на балкона... На шега му казах, че сега вече е време Бог да му прати дар - две деца, които да растат в този красив дом. Погледна ме изненадан, смутен и определено недоволен - "о, не, тук деца не!В живота и дома ми няма време и място за деца!"

Боян Боев - Учителят за образованието - Сила и Живот - Бургас 1994 Според вас не сме ли обърнали нещата с главата надолу ние - педагозите и психолозите? Вместо да се учим как да опознаваме природата - Божественото във всяко дете, ние ги класифицираме според нашата теория. Вместо да подчиним избора на педагогическите принципи и методи, които прилагаме, на резултатите, които сме получили при изучаването на детето, ние въвеждаме единни цели, принципи и методи за всички деца.... както и единни критерии за оценка на развитието на детето... Може би защото така е по-лесно и безопасно - децата да се приспособят към нашите методи и цели, защо ние трябва да се приспособяваме към тяхната индивидуална природа? (Всъщност според мен не е толкова трудно и невъзможно - само да се отърсим от преклонението си пред авторитета на спуснатите програми, учебници, методики... вместо да обучаваме учителите как да ги следват, да им даваме всичко необходимо, за да могат да реализират изучаването на поверените им деца и избора на програмите за тях) И отново ще попитам родителите колегите и бившите ученици тук - утопия ли е според вас или реалност училище, което изучава по специална програма заложбите на всеки ученик поотделно и прилага индивидуални програми за всяко дете? Имаме много съфорумци, които живеят в развити страни - какво е вашето впечатление от училищата там? А умеят ли родителите да изучават своето собствено дете или се задоволяват само да го сравняват с другите деца? Склонни ли са да избират подходящи за него подходи или просто репродуцират начините, по които са били възпитавани те самите? Или прилагат методи, научени от книги без да изучават заложеното в детето им? Полезен опит?

Смирение означава да не предприемаш действия, когато това е нецелесъобразно или изгледите за успех са недостатъчни. Когато тези две условия отсъстват, но ние не предприемем определени действия за постигане на целите си, това вече не е смирение, а пропусната възможност. Под "действия" разбирам активност и на трите нисши плана - физически, емоционален и ментален. :thumbsup: Точно! Напомня ми за онази стара молитва, която завършваше - дай ми мъдрост да различавам това, което мога да променя от това, което не мога. .. И за онази притча за адепта, змията и детето. ... Значи можем да говорим за мъдрост, която "включва" в нас смирението и за смирение, което ни носи мъдрост? А може би двата процеса са редуващи се фази от нашия Път? Може би в редуването им се състои нашето духовно развитие? А, и още нещо - защо пропуснатата възможност е равносилна на агресия към ситуацията и участниците в нея?

:thumbsup2: Присъединявам се към вас, приятели! Мисля, че тези 90% ще се отключват постепенно и по естествен начин - само тогава, когато имаме наистина нужда от тях и когато не ги смятаме за "свръх способност" - кой смята очите си за такива и има ли опасност да се възгордеем с тях? Кога ще му дойде времето - ами сигурно след като се научим да използваме с Любов това, което и сега си имаме, а то никак не е малко.... Например, всеки от нас е напълно способен да усеща състоянието на другия човек до себе си - стига да свали блокажа на страха за сигурността си и идентичността си, както и гордостта си да приписва на другия своя начин на мислене и отношение и чувства. Сигурно си имаме и други дадености, които не можем да използваме по същите причини...

Признавам,че не смятам себе си за авторитет в християнството - още по-малко в определенията за Християнин. Дори себе си смятам само за ученичка на Християнството. По-горните ми постове са само мои лични разсъждения за смирението - това беше част от кармата, която смятам,че успях да изчистя след доста болезнени уроци и благодарение на Учителя и Лазарев. Интересно ми е да си мисля по въпроса, който ми зададе, Дианче! Само имам нужда да уточниш какво точно имаш предвид под връзката Християнин - смирение и мъдрост. С обич и уважение

Преди малко погледът ми се спря на подзаглавието на темата - смирение пред всичко ли? Много ми хареса формулировката! Кои са тези неща, пред които смирението би било не смирение, а агресия? Например: Да се смиря пред усещането на дискомфорт и страдание и търпеливо да ги нося, това смирение ли е или напротив - агресия към себе си и това, което ми ги причинява? Агресия би било и всяко действие или мисъл от моя страна, която цели да ги промени така, че да не ми причиняват страдаие повече. Смирението в този случай според мен се изразява в промяна на нещо вътре в нас самите - това, което всъщност предизвиква дискомфорта ни.

А според опита ми събран в училището и в школата именно оценката на успеваемостта и презумпцията, че ученикът трябва (кой казва че трябва?) да се сравнява с другите (кой ще реши по какви признаци, критерии?), води до гоненето на оценки и израждането на училището, загубата на Любовта в него. Не съм спец по училищата на атлантите и причината за изчезването им, но съперничеството като мотив за растеж, развитие и успехи никога не е водил до нищо друго освен конфликти и напреднала технология за самоунищожение... Когато децата не се сравняват с другите, а само със себе си в предишен период, съперничеството изчезва. Детето осъзнава напредъка, развитието си и приема с радост (а не тревога) развитието и напредъка на другите около себе си. Когато възрастният не сравнява децата и развитието им помежду им, за да ги подреди кой къде се намира спрямо другия, той ще има шанса да запази любовта си към всяко дете необвързана с това място и с оценката. Това ще му даде шанса да "прогледне" за реалните заложби и развитие, които са уникални за всеки човек. Мисля,че ако успеем да променим радикално концепцията за отчитане на прогреса на всяко дете, като избегнем сравняването им, училището ни ще се излекува от атлантския синдром. Такова училище можем вече да наречем училище-живот. И според мен никак не е на светлинни години - напротив - на една ръка разстояние е от нас - стига да повярваме,че не е утопия и че имаме силите и призванието да протегнем ръка, да променим първо своите представи, оттам поведението си, а променим ли се ние, ще се промени и света около нас, и училището ни. И не се срутва системата, ако се освободим от сравнението, състезанието и оценките - напротив - съживява се!