Донка

Съгласна съм с безличностното присъствие, но според мен то не е съвсем мълчаливо, по-скоро тихо. Мълчаливо е в смисъл, че не говори с думи-мисли или силни емоции. Все пак душата комуникира с личността ни но много фино, може да се усети само когато се спре гласа на личността - в медитативно състояние например, или подобно на него... Случвало ли ви се е да го чуете? Как го отличавате от гласа на егото и ниските егрегори?

Ако финесът е истински, той не може да се скрие и затова няма нужда да се показва. Ако съзнателно крием финеса и "ритаме и убиваме" за шоу, то тогава дали показваме истинското си аз? И ако и тогава го показваме, то как се съвместяват убийствата с финеса?

Мисля, че отговорът е в състоянието, в което си се намирала сутринта. Всяка млада жена малко се тревожи дали ще се справи с майчинството, което и предстои - някои открито, други подсъзнателно. Може би твоето вътрешно аз ти е вдъхвало увереност за предстоящата един ден промяна в живота ти и за красотата на новия живот. Като че ли то е "хванало за ръка" детето в теб, за да е сигурна порасналата ти личност, че вече можеш да "държиш за ръка и да водиш" - да носиш отговорност за нов човек.

Хубав, поучителен пример. Благодаря на селсал. Според мен много добре очертава кога, при какви условия и в какви граници спорът е полезен за хората и от кое място започва да "натиска спирачките вместо газта" на развитието ни. Приблизително в същата възраст за мен ролята на ерудита изигра баща ми - съзнателно ме учеше на изкуството на спора, което опъваше нервите на майка ми... Благодаря му, че се научих да "нося от девет морета вода" - т.е. да мисля задълбочено и да търся добри аргументи, за да доказвам състоятелността на тезата си. Да се стремя да събера и подредя тези аргументи, а не да "убия" тезата на опонента си. Благодаря му, че ме научи да не приемам лично опитите на опонента си да обори моята теза, дори и когато се опитва да ме "убива" или "стреля в лицето ми" - т.е. вместо да оборва тезата, се опитва да мачка личността ми. Научи ме и никога да не прекрачвам тази граница, защото това било признак на слабост на аргументите... Благодаря му, че ме научи - да се съглася с нещо от мнението на опонента си съвсем не означава, че съм се "предала" или "пречупила" - напротив - това означава, че умея да слушам, разбирам и да уважавам опонента си - истинското изкуство на спора. По-късно сама се научих да: - подбирам аргументи само в полза на моята теза и да не подлагам на критика чуждата. - да приемам чуждата теза и да започна да я развивам със своята логика като поискам помощта на опонента си за това. - да променям своята теза или да се съглася на проверка на чуждата без да се смятам за победена. И така спорът за мен вече наистина беше диа-лог - в нещо като "сравняване и проверка на позиците" на двамата и това ми даде много повече свобода, дълбочина, любов, разбиране, знания. Ето и от мен един пример за такъв спор - диалог: Беше бурната зима на 1989-99 - в града ни се инсценираше националистка вълна. Вече доста време бях работила с деца и семейства от малцинствата и имах прекрасни впечатления. Много от тях споделяха с мен болката си от всичко, на което бяха подложени от режима и любовта си към България и домовете си, уважението си към нас - българските си съседи. Съпругът ми тогава зае твърда националистична позиция и започна да ме преследва с намерението да ме убеди в спор в нейната чистота и патриотизъм. Отначало се опитвах да представям моите аргументи, но това предизвикваше само яростни лични нападки. Когато разбрах, че спор не може да се води, казах,че той си има правото на своята позиция, аз на моята, но и това доведе до дни наред "заклеймяване на предателската ми душица", което срещаше само мълчание и "имаш своето основание да си мислиш така - аз имам своето да не съм националист". Това продължи до деня, в който той тържествено, облечен официално се запъти към мястото на националистическия митинг. Казах,ч е не мога да го придружа, защото не мисля като него. Той каза, че е готов да ме изхвърли от дома ни,защото съм предала България. Един час по-късно се върна - скри се в спалнята и не проговори до другия ден. Не го заговорих, чаках да му мине и сам да каже какво се е случило. На другия ден "изплю камъчето" - оказа се,ч е там е видял само стари комунистически номенклатурни кадри и хора, които бяха известни на всички в града ни като момчета за всичко на силните и такива, които си умираха да се появят пред публика... Сега си мисля, че ако тогава бях спорила с него открито, може би щях да предизвикам гордостта и ината му да ми докаже правотата си, а те нямаше да му позволят да види сам с очите си реалността. Ако се бях съгласила "овчедушно" с него заради мира в дома ни, също щеше да му е трудно да направи рязък завой. Аз и в двата случая щях да тържествувам. Сега не се чувствах победител, дори му съчувствах, защото знаех колко е било болезнено разочарованието и проглеждането след твърдата убеденост в личната си правота и критиката към опонента му.

Не намерих тема, посветена само на истината в човешките взаимоотношения и ми се струва,ч е тази като че ли най-много се приближава до това, което ме вълнува напоследък. Учителят казва в Изворът на доброто: Ако приемем, че всеки човек носи своя индивидуалност, върви по свой път, изпълнява свои задачи тук, то следва ли от това, че : за всеки има индивидуална проекция на Истината, която прави Любовта и Мъдростта достъпни за него и му дава свобода или истината е обща за всички и следва да се борим с истините на другите и със своята в момента, за да я постигнем? Засега съм склонна да приема първото. Тази проекция според мен е динамична и зависи както от промените в условията на живот и средата на човека, така и от неговата лична способност и нагласа за развитие и промяна. Една лична истина не е непременно мъртва, статична. Напротив, точно тогава ние имаме свободата да я променяме и развиваме според нашите опитности и воля и индивидуални особености - тогава, когато тя не зависи от истините на другите и техните не зависят от моята лична. Ако се стремим към една обща истина с другите, това, не ограничава ли нашата лична свобода, не ни ли тласка към търсене на погрешки - свои и на другите - а това ни отдалечава от любовта и мъдростта? Ако признаем правото на другия да има своя истина, различна от нашата, това проява на зависимост, слабост и конформизъм или обратно - на широта и свобода на ума и емоциите, на любов и мъдрост?

В друга тема бе изказана интересна позиция за отношението на педагозите (респ. възрастните) към детската индивидуалност и светоусещане, както и към толерантността им към истините на другите деца: Ето! Тук не е важно в какво се състои конкретното детско мнение – какви точно са търсенията и мечтите му – важно е тая истина да признае и другите истини. Това не е ли пионерщина! Един учител учи детето на това как да се вмести в обществото. Как малкият дух да стане пъзелче, пъзелче, което да се напасне в Пъзела. Оглеждаме се и виждаме какво? Дипломи за пъзелчета! Колкото по-добре натикан на мястото си, колкото по-непоклатим на мястото си, колкото повече признал местенцата на другите пъзелчета, толкова по-висока оценка в дипломата. Това е симулация на уважение и разбирателство. Това е натрапване на пъзело-образната учителска истина! “Дечица, бъдете овчици, а не орли; бъдете душици, а не дух”! Дали наистина да учим децата да признават само своята истина, своята гледна точка и тези, които съвпадат с нея? Дали за да израсне "дух, орел", а не "душица, овца", е необходимо да ги учим да НЕ признават "местенцата на другите пъзелчета"? Един "дух, орел", който се бори с всички средства да заеме лидерската поизиция и да манипулира мненията и поведението на останалите според своята истина дали наистина е "дух" или по-скоро избуяла гордост, суета и ревност, които са приспали духа за сметка на хипертрофиралото Его? Ето опитваме се да си обясним защо децата проявяват насилие - може би някъде тук е отговорът? От една страна насилие проявяват борбените "орлета", които са възпитани да признават само своята истина за истина и да се "борят" за нея с всички средства. Те не искат да намерят своето място в живота, те искат да управляват живота и на другите.... От друга страна рано или късно избухва "бунтът на мравката" - детето, което е подтискано от силните, се опитва да защити правото на своята истина със същите средства, с които му отнемат тази свобода.... И не тръгва ли всичко именно от тезата, че трябва да научим децата да се борят с другите за първенство (а не да приемат и обичат другия така както приемат и обичат себе си)? Насилието сред децата не е ли резултат именно от благородното ни намерение да ги направим силни, но криво разбираме силата, духа, орела? Децата, с които работя не проявяват насилие, но със сигурност са "орлета" - не защото кълват и водят битки (това е признак на страх и слабост), а защото се учат да летят високо със собствените си крила и се учат да виждат целия пъзел на Живота около себе си. Те носят в себе си "дух" точно защото са свободни да изразяват своето мнение и да вървят по своя път, но сърцата и умовете им са широки и приемат останалите деца като равни на себе си - също толкова свободни и различни от тях самите. И за да твори, да се изявява този дух в тях те намират своето място в живота - това, за което са родени тук на земята.... А какви са вашите деца?

:thumbsup: Станимир! Изкуството на диалога: търсим колкото е възможно повече гледни точки и се опитваме да намерим общото в предложените позиции, да открием конструктивния елемент във всяка една от тях и после да се опитаме да ги развием чрез разсъждение и медитация.

:thumbsup2: Емили! Добре дошла!

Все пак не получих отговор на въпроса си - конкретна житейска ситуация от опита на автора, която е показала, че спорът е по-добър от споделянето. Отново чета теории, интерпретации, критика, стигаща до обвинения. Оставам с впечатлението, че умението на автора да спори се простира само до отрицанието на мнението на опонента въпреки настойчивите заявления, че спорът е градивен (т.е. води до нови идеи). Всъщност спорът наистина може да бъде градивен, ако спорещият има желанията и уменията за това. Когато зададох въпроса си, аз вече бях започнала да обмислям евентуалните отговори... и си намерих своите... Очаквах тези на събеседниците си, но те явно не са успели да стигнат до там, а може би никога и не са имали намерението.... За пионерчетата - селсал може да заблуди само тези, които никога не са били и не знаят какво означава това (може би той също е от младото поколение и наистина самият той не знае...черният Лорд сит?- винаги ми е звучало смешно това... няма такъв, поне за мен). Ето точното определение на комунистическата "пионерска идея" (изживяна и изболяна от един 47 годишен потомствен педагог): "Немислимо и непочтено е за мен да имам моя-истина." (селсал) ... както и за всеки друг да има своя истина. Има само една истина - и това е истината на комунистическата идея. Още от самото начало идеята за общата ни истина ми звучеше познато - благодаря на селсал,ч е ми напомни откъде.... Е, слава богу тези времена отминаха.... И все пак чакам отговора на въпроса за конкретната ситуация...

:thumbsup2: Цвета, сестричке! Едностранчивост - виждам тъмните ъгълчета в себе си и другите и се боря с тях от позицията "знам кое е доброто". Така едностранчиво заемам позицията на доброто, което се "бори" със злото. Равновесие - виждам тъмните ъгълчета (сенките) в себе си и другите и прощавам, за да се уча от тях като търся в тях светлината, която може би не съм виждала досега;или търпеливо изчаквам изгрева - денят да смени нощта - и смирено посрещам залеза...; радвам се, че в живота ми се редуват спокойните слънчеви "поляни" на живота, и стръмните скали, и дори тесните пътечки над пропасти - равновесието за мен е в сигурността, че ще ги има всичките по Пътя ми и в сигурността, че всички те са за мое и на другите Добро.

Ина! Винаги съм се възхищавала на умението ти да "улучваш десятката" с няколко изречения, на детската искреност, брилянтната логика и самостоятелната позиция. Все пак ще повторя въпроса си към всички участници в темата, които бяха "привлечени на страната на спора". Лично за мен няма страни и затова аз не съм на никоя. Приемам, че в определени условия спорът е по-подходящата стратегия на поведение, в друга - това е споделянето. Вече обясних защо в моята житейска ситуация и с моите личностни характеристики е по-подходяща алтернативата споделяне. Може би това е била задачата ми в този живот - да се науча на споделяне - и затова съм в подобни условия. А иначе съм спорила и мога да го правя добре, но не му намирам смисъла в моята среда... Та въпросът ми е: Какви конкретни житейски обстоятелства, ситуации, личностни характеристики правят спора по-подходящ от споделянето и защо? (Уточнение - бих се радвала да чуя предимствата на спора, не недостатъците на споделянето в тези обстоятелства и преди всичко ваш личен опит, не само абстрактни разсъждения). А! ето какво намерих в една друга тема: Цвета5: Благодаря ти за споделеното щастие, Цвета!

Съжалявам, забравих да си задам въпроса към селсал: Какви житейски обстоятелства правят диалога - спор по-подходящ от споделянето?

selsal Благодаря за изчерпателния отговор на въпроса ми. Сега наистина започвам да разбирам разликата между спора и споделянето... И защо в живота си се придържам към втория начин на общуване без да смятам другия за по-лош - просто споделянето е по-подходящият за мен в моя професионалем ( а и личен живот). Ето сега споделям, че десет часа на ден съм в позицията на знаещия и можещия - изкушението да "постигна обща истина" с учениците си (повечето деца) е огромно. В същото време неравнопоставеността на нашите позиции е повече от очевидна. Да споря с децата, за да постигна отворена и жива истина? Да пречупя моята позиция и да приема тяхната ли? Или да се пречупваме взаимно предлагате? През годините изработих алтернативен подход към ежедневните си отношения - споделяне на позициите. Моята истина (на учителя) и истината на учениците ми не могат да се превърнат в една обща истина по разбираеми причини. За да запазим Любовта си - и аз и децата - ни остава да ги съчетаваме като всеки запази своята, но и признава правото на другия да си има своя. Това според мен не е еклектика, а взаимно уважение и разбирателство. Така децата се чувстват свободни и отговорни, но се учат и да разбират и приемат позицията на възрастния, не да се "борят" с нея. Те не се страхуват от мен, не се оправдават и не се опитват да ме измамят, спокойно споделят с мен трудностите си и проблемите, аз споделям с тях какво бих направила на тяхно място и какво съм виждала да правят други деца с техни проблеми, но всеки път им казвам да помислят и сами да решат какво да направят. Не споря с тях за нищо - просто казвам "от твоята страна се вижда така, разбирам те, прав си за себе си. Сега да ти кажа ли как се вижда от моята?" След време те сами започват да ме питат - "Госпожо, според мен.... а как се вижда през вашите очи това?" не знам това Любов ли е или любовчичка - знам само,че нашите истини са равнопоставени , колкото и различни да са. И аз като Волтер (или не се знае кой) казвам на децата :"Не мисля като вас, но бих дала живота си за вашето право да си кажете своята истина свободно" (е с думи детски, разбира се)

Което означава, че не е била казана истина, а самозаблуда, т.е. лъжа. Когато говорим да не се казват лъжи, това означава и да не говорим нещо, което ни се струва истина в момента. Да се съобразяваме с ограничеността на възприятията си, както и с динамиката на света. Това, което днес е истина, утре може да се промени и да стане лъжа. И обратното. И още нещо - как да разберем кога да я кажем - нашата истина? Може би само ако я поиска човекът, на когото тя би помогнала да намери своята истина; само тогава и така, че казването на тази истина в определен момент не би навредило на някого; само ако сме сигурни - имаме опредлени факти (не нашите тълкувания - напр. видим мъж и жена заедно и ги обявим за любовници, оказва се,че са роднини или приятели от детството си). Когато обстоятелствата ме накарат да кажа на родител не съвсем приятни за него факти за детето му, обикновено ги казвам след като изтъкна други, положителни и ги формулирам по начин, който предлага решение на проблема, а не просто го излага. Например: "Много ми харесват домашните на К., когато ги донесе написани стрателно. Моля ви, проверявайте навреме дали е написал всичко - понякога не забелязва някое упражнение и се налага да дописва в час. Напомняйте му навреме, не в последния момент - за да работи спокойно, а не просто за да има нещо написано.... и т.п."

:thumbsup: И наистина помага - обърква "нападателя", който очаква стрес и ответен удар или отстъпление пред нанесената болка. Смехът обезврежда атаката като сменя етикета "опасно" със "смешно". Това, обаче, е възможно при висока самооценка и увереност в себе си. Тогава опитите на другия да ни засегне ни изглеждат като боксьор, който размахва ръце срещу въображаем противник и дори сам си вдига ръката за победа... Смехът има много важна роля и когато ни е необходимо да приемем като грешни свои решения или ситуации, които сме създали или в които сме попаднали. Чувството за хумор в такива случаи е здравословната алтернатива на чувството за вина и срам и помага на човека да си прости и да не приема себе си прекалено насериозно. Бих казала,ч е смехът в такива случаи е добро лекарство срещу гордостта и суетата. Мисля си сега за подигравателния смях, с който някои изразяват презрението си към другите - той дали е здравословен за надсмиващите се?

Това с кармата винаги ми е приличало на пътека, около нея трева и тръни. Ако кривнеш от пътеката си и решиш да я разшириш за сметка на нечия друга пътека или да препречиш чуждата или да очакваш и искаш някой да те носи на ръце по твоята - трупаш си кармата - тръните ти се забождат и боли. Болката показва, че не си гледал къде стъпваш или си разчитал, че ще ти се размине, или (това си е най-зле) благородно си "проправял" на друг пътеката за негово добро вместо да си я оставиш на него самия - свободен да си е на нея. Като започне да го боде и боли, човек какво прави - връща се на своята пътека дето няма тръни - така се чисти кармата. Но има и такива дето обичат да ги боли и плачат и пак в тръните вървят - изживяват си кармата, че и нова си натрупват. В един момент дори забравят къде им е пътеката, свикват с болката толкова, че не могат да си представят живота си без нея... и започват сами да си я предизвикват с действията и изборите си..... Е, от нас си зависи докога ще си газим тръните и дали ще си вървим по пътеката си. Ние си правим кармата, ние си я изчистваме - няма кой да ни я опрости... а и не бива, защото май по-голяма ще си натрупаме, ако не си научим уроците докато е малка...

:thumbsup2: Да бъдем като децата= да избираме смеха А може би точно твоята детска и усмихната природа им е била нужна в този момент и затова ви е събрал Бог - да събуди детското у тях, усмивките им. Да, в първия момент на човек му се струва неуместно да се държи като дете в среда, която има "възрастно" поведение. Причината е в същото иррадиращо влияние, за което говори по-горе Дина. Въпросът е коя вълна ще надделее - "възрастната" или "детската". Когато попадна в такава ситуация обикновено започвам да разигравам сериозно поведение като тяхното, постепенно минавам през фазата "сериозно дете" и накрая пускам искрици смях и игра. Те отначало ме гледат леко изненадани, но след малко по устните им заиграва усмивка... след още един час разпалено играят на "познай кого/ какво съм си намислил" на английски - радват се и се вълнуват като малки деца... и аз с тях.

:thumbsup:

Ако смятаме,че сме разбрали нещо и го наречем тривиално и досадно, то дали не сме "забърсали" само повърхността му? Ако в разбирането на нещо не сме вложили достатъчно духовно усилие и ни се стори лесно, без значение дали е борбата, сблъсъка или "нека се обичаме", то дали имаме основанието да твърдим, че сме го разбрали в дълбочината му? И защо непременно да е страх позицията няма победители, няма победени (наистина може и да е такава - но не е задължително) - не може ли това да бъде и смирението - никога не съм победител, харесва ми когато другият сам намира своята истина, своя път и те са по-различни от моите - така откривам новите хоризонти. И според мен смирението също е добра почва за любовта - също толкова добра, колкото и страданието. Сега може би пак звуча като опонент, но всъщност не е точно така, защото дълго време съм била в позицията на селсал и борбените натури. Може би професията ми ме научи, че има и друга позиция - на любовта без борба. Така си обичам учениците (и себе си) - не се боря с нищо в тях (и в себе си), не търся и не признавам тъмни страни в тях, а ги обръщам на най-красивите и интересните им страници - поставям ги на ръцете си, на раменетв си и им давам от моята сила и опит и кураж да разперят със свои сили своите си крила и свободни да намерят своите си истини и пътища. Те политат, а аз оставам долу и се радвам. Ето така: Само дето за мен това наистина е богатство, а след като съм го получила като подарък, за каква борба да говоря? Аз се чувствам обогатена, а не победена. С това не искам да кажа, че е лошо усещането за победен - и то е добро. Казвам само, че има и алтернатива - и тя също е не по-малко добра и ценна. И двете вършат работа - всеки да си избира сам. Ето сега се замислих - защо споделящите са склонни да дават еднаква ценност и на своята позиция, и на борбата, а борещите се презират позицията на не-борещите се и смятат своята за по-.... ? Кое от двете разбирания е задълбоченото - това, което изравнява ценностите или - това, което принизява едното за сметка на другото? А, май това е и основната разлика на "споделящия" и "борещия се" диалог...?

Просто те обичам - не знам заради какво. Не се и опитвам да разбера. Също както не знам защо обичам птичките, тревичките, звездичките и слънцето... Понякога само усещам, че те обичам въпреки ...

Задължително ли е да се върнем в света на борбата, за да докажем, че сме приели с любов цитата? Не е ли възможно да го приемем с любов и да си останем в нашия? Или на всяка цена трябва да склоним глава и да се признаем за победени, а борбено чупещите себе си за победители? Всъщност какво е това победен и победител, защото в нашия свят няма такива? Ние разбираме и приемаме с любов цитата, избираме да си останем в нашия свят и признаваме вашия избор да се борите - вие разбирате ли нас и приемате ли ни с любов? Оставяте ли ни свободни да избираме в кой свят да живеем? Или може би ако останем в нашия няма да има с кого да се борят борбените?

:thumbsup: Съгласна. И замърсява бързо и лепкаво, защото дава илюзията за свободата, силата... По същата логика осветеният от Любовта ум е наистина свободен и силен - такъв е и света, който той твори около себе си.

Или когато прогледнем за мъдростта, която до вчера сме наричали с думата лудост. Умът сам по себе си е неутрален според мен - колкото може да замърсява, много по-успешно може да почиства. Умът е средството - както за замърсяване, така и за почистване. Но тогава кой замърсява и кой почиства? Нашата свободна воля може би, волята, с която правим нашите избори и вземаме нашите решения? Ако волята ни е подчинена на ниските егрегори, замърсяваме ума си с тях и оттам и живота си. Ако волята ни даде приоритет на тихия глас на фините енергии и светли мислоформи, почистваме телата си - всички едновременно.

Нас не ни стряска борбата, нито се опитваме да убедим някого да не се бори - ние просто споделяме, че има и атернатива - живот с любов, не с борба с нещо в себе си. Когато има алтернатива, значи има избор - мога да се боря с нещо в себе си, а мога и да обичам и увеличавам нещо в себе си (и в света си). Аз приемам съществуването и на двете, но вече съм на етапа на второто, защото първото си го изживях приключих вече с борбата и научих уроците и.... А интересно наистина защо някои презират алтернативата "любов без борба"? Какво ги отблъсква в отсъствието на борбата? Може би изобилието на светлината, радостта и липсата на страданията и Съдника и Жертвата? И на мен ми се е струвало неинтелигентно и сладникаво невъзможно да не страдам и да не се боря, да съм доволна и щастлива от всичко... но и такъв свят има.... А кой е по-висш - ами сигурно на всеки неговия си ми се струва такъв. Ние не отричаме света на борбата, знаем, че го има и как изглежда. Но знаем, че го има и другия - и двата са еднакво добри - нека всеки си избира своя и да се радва на живота си в него...

:thumbsup2: А това за мен не означава да се счупя, а само да сменя гледната точка. И не я сменям защото се боря с нещо в себе си, а защото увеличавам любовта си. Светлината не се бори с тъмнината - дава и от своята светлина. Любовта в нас не се бори с егото о предразсъдъците ни - изпълва ги със себе си... Егото омеква, предразсъдъците се топят... Поне така го усеща моята гледна точка в момента. Опитвам се да разбера и гледната точка на борбата и смятам, че си имам доста добра представа, защото доста време съм се борила със себе си. Имаше един момент, в който дори смятах тази борба за най-ценното си качество. И естествено непрекъснато си търсех с какво да се боря... а подсъзнанието винаги ми угаждаше и ми го даваше... във все по-големи количества. Докато накрая прочетох някъде, че всъщност борейки се с тъмнината в себе си, ние я увеличаваме. После обърнах всичко наопаки, започнах да търся само хубавите неща в себе си и в света си и да ги обичам... и те започнаха да се увеличават... а другите да намаляват, защото ги сменях с добрите.