Донка

Според мен добрият психотерапевт мотивира и помага на човек, капсулирал се в някакъв свой застинал свят, да сменя гледните си точки (от своята да излиза в неутрален наблюдател и после в гледните точки на другите участници в ситуацията), да се "отстранява" (да се научи да вижда себе си и ситуациите, в които е попадал и попада, отстрани). Това е задължителното условие, за да се освободи съзнанието от собствения си капан и да продължи развитието си. Добрият психотерапевт не си позволява да насочва или ускорява това развитие, защото това би било намеса в естествения ход на процеса и отнемане на свободата отново....

Доста опит ни се насъбра от вчера да споделяме в тази тема. Кога губим самоконтрол и преставаме да слушаме и разбираме? Кога губим преценката си докъде сме стигнали и ставаме досадни? Струва си да се наблюдаваме и с чувство за хумор и сериозно едновременно. Благодаря на Мона за предложения отговор: Когато приемем разговора като "надсвирване" между кандидати за нечие или за собственото "БРАВО" и вдигната ръка за победител. (вместо да се вслушваме и допринасяме към хармонията на нашия "оркестър"). Когато приемем споделянето на мнения като "другарско съдилище" или неговата разновидност - другарско "вкарване в правата вяра". (вместо оползотворяване на възможността да споделим различните си гледни точки и така да се обогатим).

. Не мисля,че е Смъртта разстоянието между Слънцето и Земята... Напротив - то май гарантира живота и на двете... Може би и в това се състои пазенето на равновесие - гравитацията (любовта) да не доведе до сливането на гравитиращите тела - всяко да запази своята свобода. Равновесието по Пътя - равновесието между волята на центъра и цялото, в което живеем и нашата свободна воля.

Учи се да се смееш тогава! Желая ти го от сърце! Хората без чувство за хумор са опасни най-вече за себе си! Това ме човърка от няколко седмици - има ли граници чувството за хумор - имам предвид онези граници, които прескочени, вече го трансформират в нещо по-различно по същността си. Все стигам до една и съща "граница", която е обща за всичко и всички неща - Любовта. Ако хуморът съдържа в себе си критика или снизходителен "поглед отвисоко", ако начинът, по който се опитваме да се забавляваме включва други хора като обекти на насмешка, то това дали вече е хумор? Съгласна съм 100%,ч е хора без чувство за хумор са опасни за себе си най-вече. А дали и доколко опасни за себе си са хората с деформирано "чувство за хумор"? И отново опираме до личните критерии за хумор. Възможно е самият "хуморист" да се залива от смях на собствения си хумор, но другият да не намира нищо смешно в това. Възможно е в нещо, което на пръв поглед изглежда сериозно, да има скрит комичен ефект - спомняте ли си Парцалев (сега доста се доближава до майсторството му Лафазанов)... Сега ми идва на ум още един въпрос - дали чувството за хумор не включва умението да намираме смеха в сериозното и сериозното в смеха?

Бина! Често е по-полезно човек само да наблюдава и да слуша - научава и за себе си повече. За забележките, които са ти се сторили обидни - отдавна вече съм забравила как се усеща обидата. И в тази забележка аз "чух" нещо важно - презрението към мисли, разговори, позиции, стил и т.н., които ни се струват неразбираеми, глупави, "луди". Лепваме им етикета "лудница", защото от една страна не искаме да се съсредоточим, за да ги разберем; от друга - защото ни се струва,ч е ако го направим, това би поставило под съмнение стабилността и правилността на нашите собствени позиции. Помислих си и за темата за психотерапията - дали скоро ще се отнасяме сериозно към нея и ще се ползваме от доброто в нея, ако в ума ни присъства презрителното прозвище "луд - лудница"? Изкусително ми беше и на мен за момент да класифицирам като обида и нарушение на добрия тон забележките за лудницата вчера. Но навреме се спрях - нали и това са думи, позиция - нали и те се появяват пред нас, за да научим някакъв урок от тях. ... Да се радваме на Живота и да го обичаме с Любов по-силна от смъртта според мен означава и да даваме правото на хората да са по-различни от нас и да вървят по своя път - уважавани от нас, колкото и този път отначало да ни се струва "лудница" - Всеки има право на своята "лудница", нали?

Мисля, че съвсем не означава, че старото и новото се противопоставят. Напротив. Когато някой дава път на някого и го подкрепя, това означава,ч е той му дава най-доброто от себе си, предава му научените си уроци от грешките и самозаблудите си и му дава свободата да върви и се учи сам. Нали това правят и родителите.... Същото според мен казва и Бина: Спокойно бих могла да сложа двете твърдения едно до друго - за мен те се допълват, не се противопоставят...

Вчера мълчах и "слушах" доста разпален разговор... В един момент имах усещането, че и двамата разговарящи (спорещи) чуват само себе си и в думите на другия търсят своите думи и своя смисъл и логика. В този момент разбрах,че те всъщност разговарят с измислен от самите тях събеседник, на когото бяха вменили опредлен начин на мислене и този начин на мислене имаха за цел да оборят и променят. Всеки "защитаваше" своята теза от тази на своя измислен опонент. Защо - запитах се - може би защото нито един от двамата дори за миг не желаеше да допусне, че през очите на събеседника му светът може би изглежда по по-различен начин, затова едни и същи думи изразяват различни понятия... Може би и защото всеки от събеседниците беше убеден,че ако приеме тезата на другия (т.е. - разбере я), това би означавало да предаде своята позиция и да се подчини на чуждата. Дали защото всеки от тях точно това искаше да направи с позицията на другия - да я промени, за да "вкара другия в правия път".

Лазарев - Диагностика на кармата - 12 Интуицията може би е "паметта за бъдещето", до която ние имаме достъп по принцип. Дали сами си го затваряме с претрупването на съзнанието ни с необработена информация от миналото и с "твърди" модели на бъдещето, които умът ни създава и задържа непроменени прекалено дълго? Дали не го правим, защото идентифицираме личността си, съзнанието си точно с тези "стабилни" елементи? Това за мен съвсем не означава да се откажем от личността си въобще, а по-скоро да я предпазваме от "втвърдяване" като се доверяваме на интуицията си повече отколкото на желанията и плановете си...

Може би защото свикваме с високомерното усещане, че ние - хората сме "по-висши" от дърветата, буболечките, птичките, облаците, вятъра.... Забравяме, че ние сме само малка част от цялото, а не негови консуматори и господари... Една сутрин в горичката ми зададе въпроса как най-пълноценно да "вземаме" енергия от дърветата- от кои, какво точно да се направи и кога. Човекът беше искрен и обичаше гората - всяка сутрин довеждаше на разходка кучето си, с което разговаряше като с приятел. Попитах го дали като се разхожда и разговаря с кучето си, взема енергия от него. Той се усмихна и каза:"Не, разбира се, ние сме щастливи, че сме заедно и общуваме и се разбираме като приятели. " Ето, казах, и с дърветата е така, и с всички други живи същества около нас. Само е нужно да ги приемем за равни на себе си и да се опитаме да отворим и разширим съзнанието си, за да усетим единството си с тях.... Имали ли сте усещането,че общувате с други живи същества около вас толкова пълноценно, колкото и с хората?

Мисля, че духовното развитие е истинско (не декор) едва когато като резултат човекът успее да балансира нуждите на тялото с жаждата за знания и естетическите възможности и възприятия. И само ако спояващият ги принцип е Любовта. Ако чувстваме тялото си само като "съд" за ума и сърцето, неизбежно залитаме в зависимост от духовността и знанията. Ако сложим за приоритет знанията, то попадаме в капана на гордостта и деформираме тялото и емоционално-естетическия си свят. Същото ще се получи и ако дадем приоритет на естетическото и прехвърлим в него енергията и вниманието от останалите две... Четох наскоро,че начинът, по който ние можем да поддържаме равновесието си е закодиран в гените ни - двойната спирала с взаимнодопълващи се елементи...

Боян Боев - Учителят за образованието Замислих се над това: "днес тя (душата - Божественото в нас) приготвя условията за своето проявление." Как Божественото в нас приготвя условията за проявлението си - може би себепознанието е ключовият момент в този процес? Когато познаем едно макар зрънце от заложеното в нас Божествено, ние съзнателно ще му "дадем път" като го поставим за крайъгълен камък на мислите, битието си, свободната си воля? Как да го познаем преди да сме го проявили? Как може да се "даде път на Божественото Начало в себе си"?

:thumbsup: Как да се избавим от едностранчивостта - беше темата. Може би няма да стане само с баланс на двойката - мисъл - любов, наистина, защото баланса на двойката е застрашен от диалектичността и, т.е. тя много лесно може вместо баланс да създаде противопоставяне. Волята наистина може да бъде третият връх на стабилния триъгълен баланс. Може и да не сме готови, защото се опитваме с всички сили и внимание да балансираме в двойката и не залагаме третата точка, не работим и върху всички възможни връзки: любов - воля - мисъл - любов мисъл - любов - воля - мисъл.... и така по "страните на триъгълника"....

Учителят за образованието - Боян Боев - Сила и Живот - Бургас 1994 Излиза, че когато наблюдаваме и анализираме негативните си състояния, ние не опознаваме себе си, а "налепите" върху нас. Опознавайки налепите, ние търсим начин да ги изчистим. Опознавайки себе си, търсим начини да проявим възвишеното в себе си....

О, разбира се, че е така! Да кажете на енергозависим, че е вампир това е същото като да му давате енергия-наркотик. Задействате на всичко отгоре и инстинкта за самосъхранение. И това с четенето става едва след като вече сте се убедили, че той временно поне е стабилизиран. Енергозависим може да осъзнава и работи над себе си едва когато е затихнал глада. С това не искам да кажа,че трябва да му се даде енергия за тази цел - не, естествено. - първата реакция в присъствието на човек с проблеми е да се увеличи нашата собствена позитивна енергия и да се вложи повече внимание в хармонизирането и вътре в нас и равномерното и излъчване около нас. Стремежът на енергозависимия е да "изкриви" полето ни като притегли максимално внимание и положителна енергия към себе си - с всички средства. (Затова в такива моменти поливам цветята си...) Така "пациентът" е получил позитивна енергия, но не във вида и количеството, които той е искал, а така, както аз ги давам на всичко около себе си. - следващата стъпка - спокойно и с вяра и любов започвате да убеждавате човека, че той носи в себе си и е способен да "произведе" напълно достатъчно сили и любов и положителна енергия, за да бъде щастлив и той и хората около него. Става бавно, но работи, ако стоите ДО него, а не срещу него. Има един ключов момент - ако ние мислим за "вампира" като за такъв, той го усеща - усеща, че се защитаваме и се бори с тази защита. Когато го приемем спокойно като обикновен човек, който временно има проблеми, но има в себе си сили да ги преодолее, ние го "обръщаме на тази страница" и вместо да търси как ни нападат и как да се защитим, нашият ум получава задачата да намери силните и добрите страни на човека. В крайна сметка точно в това се състои и защитата ни, и помощта ни - когато той се убеди,ч е може сам да създава положителна енергия за себе си, за какво му е да ходи "на лов"? Та неговата собствена енергия е най-пълноценна за него. Сега се връщам назад в миналото и си давам сметка, че винаги, когато съм била "източвана", аз самата съм имала нужда от енергия отвън. Например, когато са злоупотребявали със съчувствието ми, аз пък съм имала нужда да се жертвам, за да оценят добротата ми и да ми върнат благодарност и обич, или съм имала нужда да общувам с по-слаб и страдащ човек, на когото да помогна. Нещо в тях ме е успокоявало, че "има и по-зле от мен".

Откакто чета тази тема, все ми се върти - защо пространството около някои хора буквално гъмжи от вампири и се налага да се борят непрекъснато с тях? Защо такива песимистични обобщения за днешните хора... Ами честно казано - това оплакване, тази мрачна картина не са ли един вид енергозависимост? Трудно би могло да се каже, че общувам с малко хора - и на живо, и в нета. На ден минават на живо в личен близък контакт (изучаването на нов език изисква приятелски отношения между ученика и учителя) не по малко от 20-30 човека на най-различни възрасти и всеки ден са различни. Отделно другите ми лични контакти.... Кои са тези съвременни хора, които всичко вземат и малко дават? Аз познавам толкова много деца и хора, които безусловно дават любов и общуват. Да, вярно е, че има хора с проблеми с енергията, (всякакви са минавали през живота ми - не говоря на теория а от 100% опит) но те съвсем не са чак толкова много и съвсем не са толкова трагично зависими. Старата истина,че хората около нас са такива, на каквато страница ги обърнем. Ако очакваме от тях и търсим в тях вампиризъм, това ще си и привлечем - но вредата за нас ще е по-малка, а за привлечените по-голяма. Повечето от тях дори не осъзнават зависимостта си и самите те страдат от нея и инстинктивно търсят помощ. Всеки от нас може да изпадне дори временно в подобни състояния. Най-добре е разбира се, да се научи да стабилизира сам, но не всеки осъзнава и знае как. Нали затова сме тук - да се учим един от друг. Джул! А защо захапва? После да има повод да се оплаква,че са и пускали кукичка, че са я източили? Търсил ни някой сметка за нещо, сърдел ни се - ами да си търси, да се сърди. Това си е негово право и свобода. Моето е да не му търся сметка защо ми търси сметка и да не му се сърдя че ме дразни или ми се сърди. Любовта в мен не зависи никак от това какво чувства той към мен. Писането и говоренето са необходимото начало, дали ще си остане само с това и проблемът ще си тлее на вътрешно ниво, а ние ще го заравяме с лавини от думи, това вече си е наш личен избор и свобода - всеки сам си прилага каквото е научил, прочел, написал в ежедневието си. И от прилагането зависи дали и колко "вампири" ще го наобикалят и защо... Само лично мнение

Учителят за образованието - Боян Боев - Сила и Живот - Бургас 1994 На мен много силно впечатление ми направи този откъс от книгата. Кога и как да изучаваме детската природа? - Когато успеем да уловим детето в моментите, когато то е радостно, когато се усеща силно, когато проявява обич и помага на другите, когато е спокойно и в очите му виждаме вяра и любов. Ако наблюдаваме детето в моменти на колебание и слабост и страх, това не е неговата истинска природа - това е калта, която се е налепила по време на общуването му с възрастните. Как бихме могли тогава да му вменим неувереността като качество? А как да предизвикаме тези моменти, в които се проявява възвишената природа? Според мен просто да внимаваме да не ги "налепваме с кал". Ако все пак ги заварим налепени вече - да се опитаме да стопим ледените стени, които ни пречат да усетим възвишеното - стените на социалните роли, изисквания, модели на общуване, критерии, по които се делим и противопоставяме... Освободим ли себе си (възрастните, педагозите) от тези стени, натрупани в мисленето ни, ще освободим и децата и ще си отворим очите и ума за истинската им природа. Вие усещали ли сте някога топенето на тези стени между вас и децата?

Благодарни ще сме ти, Багира, да споделиш с нас предложението, което толкова силно те е впечатлило. Защо да не се опитаме всеки от нас с неговите си сили и възможности да направим нещо, за да стане идеята му от утопия - реалност?

Може би да се вгледаме в сърцето си е възможно само ако затворим очи за "навън", но ги отворим широко за сърцето си - "широко затворени очи"! Ина!

Какво означава да се вгледаме в сърцето си? Може би да насочим вниманието си към емоциите, които изпитваме? Да ги съотнесем към настройката и мислите си, които са ги предизвикали? Да разберем какво е посланието на емоциите към свободната ни воля и ума ни? Ако емоциите ни са положителни - това може би означава одобрение, ако са отрицателни - към промяна? Четох тази сутрин една беседа на Учителя - цитирам по памет: "Разумният лодкар внимателно следи вятъра - ако е попътен, вдига платната, ако е бурен и неблагоприятен, свива ги или променя посоката им." Какво означава да се пробудим - може би - разбирайки какво носим в себе си ние всъщност получаваме шанса да разберем какво се случва в света около нас? И тогава имаме шанса със свободната си воля да променим нещо в себе си имаме и шанса да променим нещо и в своя личен свят?

А имало ли е случаи, в които не си забивал колчета, а си хващал за ръка ? А имало ли е случаи, в които твоите приятели-вампири не са "умирали", а са се излекували след общуване с теб?

Мисля, че самопознанието включва и наблюдението над склонността ни да преценяме и да се самопреценяме, над критериите, които си поставяме, динамиката на преценките и знака им (положителни и отрицателни - и тяхното съотношение). Например, ако ние "чуем" в ума си самопреценка от типа "разсредоточавам се лесно, не успявам да довърша започнатото със същото внимание, бързо губя интерес към предмета на дейност..." то тя ни дава информация за : - мярката ми за устойчивост на вниманието е по-висока от реалната ми устойчивост - правило за мен е да се довърши започната дейност със същото ниво на интерес и внимание - продължителността, интереса, вниманието, които изисквам от себе си, са по-високи от реалните ми в момента. Когато интерпретираме информацията по този неутрален начин (не като недостатъци) ние можем да вземем решение за промяна в себе си, което е основано на любовта и уважението към себе си. Например: - да разберем опитно каква е реалната ни устойчивост на вниманието в момента и да свалим мярката си близо (малко над) нея. В същото време да проучим техники за увеличаването и постепенно... - да ревизираме правилото като включим в него възможност за преоценка на нуждата от приключване на дейността и възможността от "почивка" или промяна на самата дейност или условията и, за да се повлияе на мотивацията. Понякога загубата на интерес може да бъде сигнал,ч е е време дейността да се спре или да се променят първоначалните и параметри, цели и т.п....

Какви например грешки или неправилни изпълнения на елементи от паневритмията биха се отразили фатално на ефекта и. Как се усеща негативния ефект от неправилното изпълнение? Ако все пак нямаме възможност да играем в група по обективни причини, възможно ли е да изпълняваме паневритмията индивидуално, има ли разлика в елементите в този случай и какви са плюсовете и минусите? Съвети за индивидуално изпълнение?

Съгласна съм със Силвия, че енергийната зависимост, за която става дума тук, е много тясно свързана с други заболявания - дали тя ги причинява или те причиняват нея, не съм се замисляла... Ако обаче все разказваме страховити истории за вампири, които са навсякъде около нас, ние всъщност им подсигуряваме нови източници на храна - хората, които сега ще започнат да се страхуват от тях, да се усещат енергийно източени, да лепят етикети "вампир" на околните и т.п. Да, важно е да се знае какви са проявите и причините, но според мен е далеч по-важно успоредно с тях да споделяме и: -какво ни предпазва нас самите да изпаднем в някаква енергийна зависимост -ако усещаме дискомфорт и енергийна дисхармония - как да я преодолеем сами - убедена съм, че има начини за това! -как да "оградим" себе си от зависимостта на друг човек до нас и да му помогнем да преодолее енергийната си дисхармония и глад сам. -когато все пак усетим, че сме се поддали и пострадали - това си е само наша отговорност и то не само към нас, а и към този, когото сме захранили (това е все едно да даваш наркотици на наркоман и да искаш от него да се откаже) - как да възстановим хармонията си и позитивните си енергийни запаси Да, отговорът прозвуча тук - Любовта (безусловната), която си извира от нас във всички посоки, и Слънцето. Това е много общо, обаче. Какви конкретни опитности, техники сте имали и използвате? Как наблюдавате състоянието си и енергийния си обмен с другите?

:thumbsup: Какво причини страх и безпокойство в мен - какво ми предстои да преосмисля и изчистя? Кое ме прави щастлива - нещо, което идва отвън или нещо вътре в мен? Кое поддържа и кое нарушава равновесието в отношенията ми с другите - то зависи ли от тях или от мен само? Изпитвам ли недостиг на нещо, което е ценно за мен? Мога ли да си го набавя сама? Мога ли да го заменя с нещо друго? Мога ли да намаля значимостта му до толкова, че да не усещам недостиг?

Ако внимателно наблюдаваме самите си стремежи, представите си за това, което искаме да постигнем в бъдещето си, сигурно също опознаваме себе си. Това днес са нещата, които ценим най-много и смятаме , че все още не притежаваме или не сме постигнали. Не се идентифицирам с представите си за себе си, както и представите на другите за мен. Първите ми помагат да разбера в коя гледна точка се намирам в момента..., вторите ми дават предства не за мен, а за "очите" на другите - така опознавам тях. След като не мога да се "натикам" в някаква конкретна представа за себе си, не мога и нямам за цел да си дам преценка, то как да разбера, че наблюдавам и опознавам себе си?