Донка

:thumbsup: Ина! И аз в такива моменти се усмихвам на себе си, представям си се с надути бузи, вирната брадичка и изпъчени гърди и си казвам "Ауу, колко си мъдра и важна". Това винаги много ме разсмива - а какво по-добро лекарство за гордостта и суетата от чувството за хумор.... И си следя видовете изречения - старая се да не използвам императиви - чуя ли ги от устата си, замествам ги със съобщителни. А съобщителните, когато това е възможно, замествам с въпросителни - така вместо да слушам моето собствено мнение, чувам какво мислят другите. Често чувам и научавам от децата неща, за които сама никога не бих се досетила... Още по-добре ме учи мълчаливото наблюдение (вкл. и на себе си) при максимално възможна свобода на наблюдаваните в определена ситуация... Ситуацията винаги е по-мъдра от участниците в нея - както обича да казва Лазарев...

Горделивият ум, обаче в един момент е склонен да поосакати това малко изречение до : "Учи всички на Мъдростта". Може би, когато усетим нещо подобно да се мъти в главите ни, "бие звънецът" - време е да се огледаме за следващия ни урок и учителите около себе си?

Имам въпросче: Как разбирате "Божествения морал" приятели? Хубав въпрос! Може би Божественият морал е проекцията на безусловната Любов и свободата (Категоричният императив на Божественото) в конкретните житейски ситуации? Ако безусловната любов и свободата са ни вродени, то Божественият морал може би не се "пише" и не се "възпитава", защото всеки опит да се направи това, би компрометирал и безусловността, и свободата... Може би сега ни предстои да проумяваме, да си отваряме очите и ума за това, което "при всички условия на живота, през всички времена и епохи е останал един и същ. ", да различаваме резултатите от човешкия и от Божествения морал.... "По плодовете им ще ги познаете...."

:thumbsup2: Така наистина е най-смислено! Благодаря ти Нели! И все пак имам в живота си човек, на който само със сърцето и в ума си казвам: "Защото те обичам... стоя далеч от теб; не искам да те правя по-добър за мен, не мога и да те оставя да ме правиш по-добра, защото ме обичаш ... такава, каквато искаш да бъда, за да ме обичаш.... Защото те обичам... съм щастлива, въпреки че ти не ме обичаш.... Защото те обичам... бъди щастлив така, както ти умееш да обичаш а аз така, както аз обичам да обичам...."

:thumbsup: за темата и мненията до тук! Да бъдем необходими, полезни и да бъдем харесвани според мен са съвсем различни неща. Харесването предполага някакви критерии, които делят света около нас на неща и хора, които харесвам и такива, които не харесвам. Следователно харесването е проява на зависимост от тези критерии. А щом е зависимост, това вече не е любов, а (както написа и Диана) - манипулация. И тогава дали харесвам себе си, дали за мен е важно за какво точно или кой точно ме харесва или аз харесвам - не виждам принципни разлики.... Хубаво е и човек да се стреми да бъде необходим или полезен на другите, а не харесван, но докато този стремеж не се изроди в зависимост, т.е. в болезнено усещане, когато някой откаже помощта ни или покаже, че намесата ни не само не му е необходима, а и дори е вредна.... Написах всичко по-горе от личен горчивичък опит - като научен вече урок. Най-леко и пълноценно е било общуването ми с хората тогава, когато забравям за харесването, за впечатлението което правя или правят на мен, за мнението и оценките на другите за мен или моите за тях. Просто се наслаждавам на моментите, в които сме заедно, на това, което се случва... А, ето това е много тежък и много важен урок. Още не мога да кажа, че съм "взела изпита". Засега съм на степента - посрещам това спокойно и дори ме развеселява. Колкото повече не ме харесват, толкова по-весело ми става - може би е вид енергиен екран, не го правя съзнателно... Но ми помага да "успокоя топката" и след това да използвам силата на положителното мислене и НЛП, за да постигна това, за което пише Добромир... Но то не е точно харесване - по-скоро съзнателно преодоляване на зависимостта на моето отношението към човека от неговото отношение към мен. Но трябва да си призная, че ако не работех предимно с деца, едва ли щях да успея да го постигам и с възрастните (тайната - приемам всички и себе си като деца).

Наистина има такава опасност - ако се помни "направеното от мен добро" - т.е. акцентът на запомненото пада върху "аз направих добро", "аз знам как се прави добро", "аз мога и трябва да кажа на другите как да правят добро", .... другите не могат да правят добро както го правя аз".... Затова на мен ми е полезно преди всичко да помня и записвам как съм смирила егото си, как съм станала прозразчна.... Както споменах и в стария си пост - направеното добро не го усещам и не смятам че го правя аз - то някак само си става след като успея да смиря желанието си да "направя добро" по моя начин... Така че бих допълнила малко мъдростта "Направи каквото Бог иска от теб (не каквото ти или друг смята за добро) - то винаги ще е за добро (защото Бог го прави, не аз)."

Според мен красотата наистина е красота не само когато се вижда, но преди всичко, когато се усеща.

Добротата не уморява - обратното - тя възстановява човека като му дава спокойна сила, мирна радост, възражда любовта в душата ... поне при мен е така.. От личен опит с умората знам, че тя много често е резултат от напъните да сме такива каквито искаме да изглеждаме в очите на определени хора... т.е. когато се повдигаме на пръсти и дори ходим на палци, за да ни ръкопляскат и обичат повече... Тази умора може да ни убеди да смирим суетата, гордостта и ревността си, а може и да не успее.... Ако реалната самоличност уморява човека с подсъзнателно или съзнателно напрежение, че ще бъде наранен по някакъв начин, по-добре е за него да стои зад псевдоним, според мен... Ако псевдонимът уморява човека с подсъзнателно или съзнателно напрежение, свързано с поддържането на създадения образ и запазването на анонимността, или с раздвояването между реалната самоличност и псевдонима, то по-добре може би е да общува с реалната си самоличност....

Ива! И дори и понякога да има облаци или кал, то те са ни изпратени, за да не забравяме, че също са рожба на слънцето и земята. Умората също е път към смирението, а то е единствената врата към любовта и мъдростта. Да, по волята на Учителя и така както е най-добре за нас в момента сме тук и заедно такива каквито сме -и с никове и с имена.

и от мен... Само че аз си водя дневник само за ситуациите, в които с мисъл и чувство, дума или постъпка съм следвала Закона на Любовта. Наистина е много полезен. Общото впечатление е, че винаги в такива случаи съм смирявала волята си или желанията си, своите лични критерии или правила; Това винаги е било свързано с тяхната съпротива под формата на негативна емоция, но винаги е била неутрализирана от вълната любов, която ме обвива, щом успея да ги смиря и да стана "прозрачна". После вече всичко, което правя или казвам като че ли не е съвсем под мой контрол - осъзнавам какво точно съм казала и съм направила с няколко секунди закъснение, а смисъла и целесъобразността му се откриват на ума ми доста след това. Резултатите винаги са надминавали и най-смелите ми представи и цели.... И това важи и за професията и за личните ми отношения с хората.... Според мен съхраняването в паметта на такива "уроци - прецеденти" и допитването до тях в подходящи ситуации също е пример за силата на положителното мислене...

Диана! И аз наскоро осъзнах това - малките истини на всеки човек, истините, с които сме на ти и можем да изкажем - колкото и много и различни да са, колкото и да ги обединяваме в една мозайка - те никога няма да станат Истината. Защото те са представите за света, създадени през ограничени човешки сетива, с ограничен човешки ум... Това е истината, която ни помага да живеем в нашия свят, създаден само за нас - но не и във Вселената. Истината, която изписвам с главна буква, е истината на Вселената, на цялото - моето човешко съзнание и съзнанието на Вселената са несъизмерими - все едно да сравним истината, която знае планктонът за океана и Истината на океана за самия океан (ако разбира се приемем, че няма нищо друго освен този океан). Когато осъзнах всичко това, се почувствах свободна да опознавам непрекъснато света си през своите сетива без да се чувствам длъжна да познавам Истината, без да смятам моята малка променяща се истина за недостойна или лъжлива... Почувствах се и свободна да опознавам малките истини на хората около мен без да ги сравнявам с моята, без да определям коя е на ти или на Вие с Истината, без да се чувствам длъжна да "поправям" моята или тяхната. Почувствах се свободна, защото за мен се обезмисли понятието "лъжа" - вече не се и опитвам да разграничавам - сега всичко, което чувам, виждам, са просто различни малки човешки истини... Тогава имат ли връзка малките истини с Истината? Според мен - ДА. И това е любовта. Ако малката човешка истина съдържа в себе си любов, свобода, мир и радост, тя е проекция на Истината. Ако ли не - в сетивата и ума на човека, който я генерира и живее в нея има "песъчинки" от гордост, суета, ревност....

Според мен, Истината не може да се изрече - ако нещо се изрича, това е ограничената представа за истината на човешкото същество, което я изрича. Човекът може само да осъзнава наличието на Истината и да разширява и изчиства сетивата си, за да постига онази частица от нея, която е поносима за него и която му е необходима за негово и на другите добро... Ако осъзнаем,че съществува истина над нашите човешки представи и способности за дефиниране, ние сме се освободили от ограниченията и условностите на човешките си "истини".

Изглежда Бог е дал на всеки правото и избора как да се обърне към него и как да стигне до покаянието си... За моята лична съдба и обръщението към Бог, и покаянието никак не бяха огнен стремеж, нито жажда... за мен беше въпрос на оцеляване. Зад мен миналото ми беше пожарище, пред мен зееше пропаст.... Бог ми остави един само път - нагоре... Пътища и методи за влизане във връзка с Невидимия свят - Влад Пашов Първо трябваше да осъзная бавно какво означава за мен Бог и защо и как се обръщам към Него... Клетка по клетка се налагаше да свързвам физическото и астралното тяло по новия начин след като през първата половина от живота си съзнателно или не бях разкъсвала тази връзка... Сега си давам сметка,че чувството за вина е било едно от "оръжията" с които съм я разкъсвала... Колкото напредваше процесът, толкова повече изчезваше вината, разочарованието от себе си, срамът, безнадеждността - на тяхно място бавно се раждаха детска радост, любов към всичко и всички - сърцето и умът ми се изчистваха от старите мисли и емоции. Но всичко това беше съвсем съзнателно, контролирано от нещо много силно и добро вътре в мен, което сега бе поело "кормилото" на живота ми от ръцете на личността, която не искаше да живее повече... И посрещането на изгрева (нещо отваряше очите ми навреме и ме изтикваше от завивките в гората), и молитвата, и книгите, които завладяха живота ми. После усетих, че вече съм готова, имам достатъчно сили да : Да, точно казано! Закълнява - и лесно може да залинее и да се върнем назад, замествайки покаянието с разкаянието. Сега пред очите ми това се случва с моя приятелка - не може и не желае да направи крачката - промяната на себе си. Казва,че тя заслужава любов и щастие такава каквато е, изкупила си е вината със страданията си вече и не тя, а другите трябва да се променят и Бог най-сетне трябва да и прати щастие по начина по който тя го иска... Следвах Учителя и за мен покаянието наистина беше период на много бавна и старателна работа над равносметката, опознаването и промяната си - всъщност това беше почистване на истинското ми аз от пластовете предразсъдъци и зависимости - един по един изплуваха....Само че вече не изпитвах угризения, срам, вина, а радост, че осъзнавам и свалям поредната брънка от "оковите" си... И още изплуват от време на време, но вече много рядко и много малки остатъци... Ами сега се уча да използвам разумно условията на настоящия си живот... уча се да мисля... Може би преди бих твърдяла - ето това е покаяние - това не е.... Сега приемам,че всеки има свободата да достигне и изживее своите степени на развитие така, както е най-добре за него... Бог говори на всеки от нас на нашия език и се грижи за всеки по най-подходящия за нас начин. И като ни дава всичките си благословения, прилага и Любовта си да ни бъде вечен закон.

Добре дошла Петина! Ние всички тук сме като теб, сестричке Няма отърване...

Разбирам чувствата на Лагорда, минах по този път първата година тук... макар и от самото начало да съм била с истинските си имена и местожителство и възраст и рождена дата и никога не съм ги сменяла.... Откровено - и през моята глава и сърце са минавали същите мисли и емоции тогава. Добри уроци бяха. Разбрах,че докато имаше война вътре в мен, имаше и хора, които "воюваха" с мен. Докато очаквах да бъда "приета", все се появяваше някой, който да ме "изгони".... Когато спрях да приемам разликата в мненията ни като "осъждане" на моето мнение, приех с благодарност "атаките", това, което преди ми се струваше "атака" и "осъждане" се превърна в моето лично слабо място, което имах да лекувам.... Благодаря на всички мои "лечители"... Накрая разбрах : :thumbsup2: Валентин! Да, другите - може би "взирането" в тях и маските и поведението им, отношението им към нас е начин да се изплъзнем от самопознанието, самонаблюдението - това, за което сме "изпратени" тук. И наистина си отиват, когато успеем да оставим другите да бъдат себе си и да им се радваме и да ги обичаме каквито са... но преди всичко да наблюдаваме и учим себе си... Напоследък "решавам" една трудна задача - ако се наложи да сложим "стена с любов" пред "настъплението" на друг човек, това дали е неуважение към свободата на личността му или уважение към Любовта, която той носи в себе си?

Ако нашият свят е сфера, то равновесието му е в центъра - пресечната точка на диаметрите - те съединяват противоположните точки от повърхността. Т.е. равновесието на света си можем да намерим само ако успеем да свържем противоположностите от повърхността му с линии, които минават през вътрешността на сферата - през Божественото вътре в нас... Ако нашият Път е спирала, то равновесието му е в нейната ос - за да я запазим, е нужно да непрекъснато да завиваме, но без да се връщаме в изходната позиция, а да излизаме малко "над" нея ...

Смятате ли, че учителите задължително се нуждаят от сериозна подготовка за психотерапевтична "първа помощ"? Или според вас тази роля трябва да се остави само на специалисти в училищата?

Ако усетим разочарование от нещо, значи това не е било мечта. Това е било желание, което сме се опитвали да наложим на Вселената и усещаме недоволство от Бог, че не се е подчинил на волята ни. Ако усетим разочарование от някого, значи това не е било любов към него. Опитвали сме се да му наложим нашето разбиране за добро и красиво и сме недоволни, че той не се подчинява на нашата воля, не е такъв, какъвто ние сме искали да бъде, а се води от своите предстви и своята свободна воля... Мечтата е мечта, когато не поставя условия, не налага моята воля, а оставя Вселената и хората свободни и ги обича такива....

А защо не? Това е било желанието и замисъла на Лагорда.... Не виждам нищо "разместено"... От една страна темата е изключително подходяща и много често дискутирана между тийнейджърите, които за съжаление или не знаят за нашия форум или нямат време да пишат в него, но... може би четат... ? От друга - всеки от нас носи в себе си и един тийнейджър - и какво по-хубаво за ума и сърцето ни от време на време да се допитваме до него...и да му даваме думата... Б. Боев - Учителят за образованието Ами то по това определение ние май всички тук влизаме в тази категория....

Дина! Обичам те, защото... те обичам! И именно защото те обичам:

А може би ще "наместим" темата, ако малко разместим думите в заглавието - например: Защото те обичам.... ? Мисля, че Лагорда имаше предвид по-скоро, че любовта ни помага да виждаме красивото, доброто, щастливото във всичко и във всеки около себе си.... Ако авторът на темата я хареса така или има някакво друго предложение - можем да го променим леко.... И заглавията могат да се променят като нас самите.....

Натрапчивите и негативните мисли постепенно се стопиха докато се учех на изкуството на молитвата, за която говори Учителят. Медитацията също може да бъде много полезна - съзнанието се учи да контролира ума и мислите и емоциите... Много ми беше полезна при самообучението ми и книгата на Дийпак Чопра - Седемте духовни закони на успеха. Дийпак Чопра Техники от невролингвистичното програмиране ( метамоделът и моделите на Милтън, работата с "котвите" и др.) също са много ефективно средство за "разпадане" на натрапчивите мисли и освобождаване от властта им, както и за създаването на нова позитивна настройка на ума и емоциите, която е подчинена на съзнанието ни, а не обратното... Хип! :thumbsup: за техниката с портрета на Учителя - ползвала съм я - работи безотказно, когато е искрена... И все пак най-важното нещо - ключът към лечението си остава - наистина ли желаем да се освободим от тях или те прикриват нещо в нас, което ни пречи да сме щастливи, но ние не желаем да променим, защото сме го идентифицирали със себе си и смятаме, че отказването от него би било равносиилно на смърт?....

Благодаря за прекрасния отговор! Мисля, че имаме терминологично разминаване, което Бориславил сам изясни по-горе. За мен, това, което той нарича с думата "вина" е по-скоро освобождаването от нея чрез осъзнаване на две неща: "всичко е било, е и ще бъде Любов" и "че в редица мигове на своя живот бях подлагал на съмнение съществуването на тази Любов". Чувството за вина никак не се съпровожда от емоциите и усещанията, които Бориславил говори в поста си - дори са обратните... Смея да го твърдя като човек дълги години задушавал сам себе си в тях.... Според мен чувството за вина задържа човека в миналото, то е, което подлага на съмнение съществуването на Любовта.. Покаянието е с обратен знак - и Бориславил чудесно го е описал по-горе! Сега си мисля, че ако успеем да осъзнаем и овладеем техниката, влизането в състояние на "покаяние", ще се научим да трансформираме негативните си емоции в Любов. Но може би за това е нужно да подискутираме и състоянието, което предшества покаянието - Обръщането към Бог.... Сигурно затова Учителят го е сложил първо като степен на осъзнаване - защото то, а не вината са условието и пътя към покаяние?

Лагорда! за пъстротата на света! А на мен напоследък ми прави впечатление, че грозното, което забелязвах около себе си преди, е изчезнало съвсем. Всичко си има някаква своя красота.. И изкривената съхнеща брезичка, и прегърбената набръчкана от годините, но винаги усмихната баба Гинка, и дори вечно мърморещата за нещо съседка... и децата, които играят на улицата...и девойчето, което събира погледите с изяществото си, и прохождащият след инсулт мъж в парка... Но по темата - да, има и силно привличаща окото, ума, емоциите физическа красота - не само човешка. Когато се докоснат очите ми до нея, имам усещането, че външният образ твърде силно привлича вниманието ми и малко или повече нарушава нормалното възприятие на обектите... Като че ли подлага на изпитание сетивата, ума, емоциите ми - дали ще устоят на "гравитацията" на физическата красота? Ако не устоят, нещо в мен се поляризира - умът започва да дели външностите на "красиви" "не-заслужаващи-внимание" и "грозни", той е накарал сетивата преднамерено да търсят признаците им. Появяват се негативни емоции - най-различни... Преди смятах това за нещо нормално... Сега вече разбирам езика на негативните си емоции - те ме предупреждават, че умът и сетивата са взели превес над любовта в мен и се опитват да представят поляризацията, делението, етикирането като "любов към красивото". Упражнявам се да се радвам еднакво и на физическата красота, и на всичко, в което тя е в намалена "доза"... Та, освен всичко друго - намирам и този смисъл на физическата красота - дава ми шанс да "проверя" доколко любовта, която нося в себе си е свободна от диктата на ума и сетивата ми и дали пазя нейния приоритет....

Благодаря на Бориславил за прекрасните думи. Един момент в тях все още ме кара доста сериозно да се замисля над написаното по-горе - каква е и има ли връзка покаянието с чувството за вина? Винаги ли вината преминава в покаяние и почиства човека? Има ли път към покаянието без чувството за вина? Учителят определя покаянието като втората степен на развитие на съзнанието: Пътища и методи за влизане във връзка с невидимия свят - Влад Пашов Равносметката на досегашния живот и решението за промяна задължително ли изискват появяването на чувство за "тотална виновност"? Или може би този вид "виновност" няма нищо общо с чувството за вина? Изживявали ли сте покаяние?