Донка

Българинът, дал значителен принос в разработването на сугестологията е проф. Георги Лозанов. За съжаление той е известен повече в Америка, отколкото в родината си. Благодаря на "намели", че ни напомни за него. Мисля,че за всички тук ще бъде интересно да споделим своята информация и опит в тази наука. Отделна тема за сугестопедичния метод на обучение ще бъде отворена във форума педагогика - за тези, които са запознати или се интересуват от нея - учители, бивши ученици и родители на деца, обучавани по него през 80-те години на миналия век.....

От темата Мисъл за деня: Празникът на труда :thumbsup:

:thumbsup2: Свързани, но не зависими.... Мисля, че ние сме енергийно зависими само от това, което осъзнаваме като Бог....

Когато някой предизвиква някого умишлено, то определено му помага да разбере дали е достатъчно устойчив на предизвикателства.... но по този начин определено не помага, а дори вреди на себе си... Когато някой устои спокойно на предизвикателствата и запази любовта във и около себе си, той определено помага на себе си и на предизвикващия - усъвършенства своята енергийна стабилност и обезмисля "труда" и разхода на енергия на предизвикващия. Ако предизвикващият е достатъчно разумен, ще се научи да пренасочва труда и енергията си в положителни продуктивни и творчески занимания и общуване.... Хм, сега ми мина през ум друг въпрос, свързан с темата - можем ли да смятаме,че помагаме на другите, ако с помощта, която им оказваме, осъзнато или не вредим на себе си? Мисля си, че ако вредим на себе си, то направеното с цел помощ на друг се прави без любов, а значи не е помощ, а престъпление.... както е казал Учителят.

:thumbsup: За честотата и вибрациите - всеки лесно може да усети разликата сам като съзнателно "изпадне" първо в състояние на спокойна радост - или както добре го е цитирала от книгите на Верищагин Роси - "еталонно състояние" - и после за малко пусне през себе си вълна недоволство, гняв или нещо подобно. "Еталонното състояние" оставя усещане за светлина, лекота, музика, живот. Другото "звучи" като шум с много децибели и разтърсващи вибрации - като да стои човек до работещо "хилти", остава усещане за тежък лепкав мрак и горчив вкус... Понякога усещам как такава вълна се разпространява в определена посока или концентрично около някои хора. Еталонната енергия или неутрализира "тежката", или я екранира. Затова когато тя се среща с човек, който временно е загубил еталонното състояние и се опитва да си го възстанови, човекът бързо се успокоява и преодолява тревогите си. Това е ефектът на заразителните усмивки, смях и прегръдки.... Ако, обаче, насреща е човек, който търси от своята - "тежката" - енергия, еталонната спира на границата между двамата и там образува екран, който връща негативната енергия към източника и, усилвайки я. Сигурно сте виждали как вашето невъзмутимо спокойствие вбесява хората, които упорито се опитват да ви извадят от него. Ако, обаче успеят, вие оставате разтреперан и разбалансиран, пълен с негативна енергия, а лицето на дразнителя ви светва - двамата влизате в синхрон и обменяте енергията, която той е искал от вас. След такъв сеанс дразнителят се успокоява и утихва, а разбалансираният се чувства "изпразнен" и изцапан. Струва ми се, че всеки носи дълбоко в себе си неосъзнато от "ниските" вибрации и енергии, а високите по принцип се създават осъзнато и с наместа на интелекта и волята. Те трансформират и почистват непрекъснато "ниските". Затова ако човек изостави съзнателната работа по вътрешната си хармония, скоро тя "корозира". оследствията са лесно предвидими. По това се познава разликата, според мен.

:thumbsup2: Точно такова е усещането! И на мен ми звучи пончкога фантастично и неправдоподобно, но точно така Добрата молитва промени живота ми от катастрофа в щастие. :thumbsup2: Няма критерий за това кой и дали ги е придобил изцяло - Божествените добродетели, за които говори Учителят според мен са по-скоро стремеж, работа над себе си през целия живот. И наистина имат ефекта на Пазители. Когато вчера четях постовете в тази тема, ми мина през ума и още нещо - ако прекалено се концентрираме върху методи за психична защита вместо върху методи за придобиване на добродетелите, то няма ли да си докараме сами нуждата от защита? И не налагаме ли на съзнанието и подсъзнанието си, че отвън ни дебне враг? А силата на нашите мисли е известна... И дали прехвърлянето на вниманието ни върху "защитата" не е трик на Егото, което се опитва да запази властта си над нас? Ако се учим да се защитаваме, значи имаме врагове - т.е. причината за нашите неприятности е вън от нас самите. Докато придобиването на добродетелите е свързано с дълбока вътрешна промяна и осъзнатост - "любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание " нямат никаква връзка с външния свят освен през осъзнаването и облагородяването на нашето отношение към него. :thumbsup:

По чии критерии ще определяме кой на кого как пречи? Ако съдим по критериите на хората до нас, това би означавало да поощрим тяхната склонност към капризи, стремежа им към манипулиране на околните, недоволството им и осъждането на "съседа" по житейски обстоятелства, прехвърлянето на причините за проблемите им върху околните и все такива твърде неприятни последствия. При това май по-сериозно и бързо наказват развращаващия - т.е. този, който "не пречи", защото се оказва,че другият става негова жертва и му се отнема възможността за развитие и промяна. Ако съдим по някакви свои критерии за това на кого и как пречим и се стараем да не го правим, то не попадаме ли в плен на наши предположение, които може и да не се окажат верни само защото ние се опитваме да наложим нашата гледна точка и критерий за "пречи" върху гл.т. и критерия на другия? Ами ако това, което си мислим, че му пречи, всъщност му помага? И не е ли по-голяма агресия към човека до нас да му вменим нашия начин на мислене и визия за света? Ако съзнателно пък пречим на някого, то ние пречим преди всичко на себе си - вместо да живеем своя живот и да вървим по своя път, ние ставаме зависими от другия и неговия живот - на всичко отгоре, поставяме в центъра на мотивацията си негативни мисли и емоции, което удря най-вече и най-силно нас самите. Нещо като "на Вуте къщата да изгори...."... Размислите по-горе не са отговор на поста преди тях, а моя лична драма, болка и поизчистена карма. Споделям ги с вас, защото максимата "Помагай като не пречиш." беше дълбоко заседнала в съзнанието и поведението ми много години и винаги водеше до недоразумения и негативни последици и за мен и за хората, на които се стараех да "не преча". Сега живея без да се замислям дали преча на някого или му помагам - оставила съм Бог да реши това. Моят дълг е да правя всичко, което мога да правя добре и да го правя с любов и радост - винаги - без да се интересувам какво мислят хората около мен за мен и живота ми. На мен никой не може и няма как да ми пречи - ако ме ударят по едната буза - научих се да обръщам другата и да извличам ползата от вредата.

Отличтелна черта Ако любовта ни се изменя под влияние на нещо, значи се опитваме да наложим своята воля, а не да изпълняваме Божията. Опитваме ли се да се борим, да страдаме, за да наложим волята си, ние вместо добро, каквото си мислим, че правим, всъщност създаваме зло. Затова сигурно казват,че пътят към ада е постлан само с добри намерения. За да изпитваме неизменна любов към себе си и света си, може би е необходимо да приемем, че нашите критерии за добро и радостно следва да са изменяеми и да осигуряват неизменност на положителното ни отношение към всичко. Значи силата и ценността на ума и личността ни стоят в гъвкавостта им, приспособимостта им към позитивните емоции. Емоционалната интелигентност, както следва, може би се състои в умението ни да запазим стабилността на позитивните си емоции въпреки промените вътре и вън от нас....

:thumbsup:

Личност и Душа Да сме господари и да владеем своята личност означава да разбираме своите роли на сцената на живота и да ги играем по най-добрия начин, на който сме способни, но да не забравяме,че това са само нашите роли. Ако ние вместо да научим и играем добре ролите си, откажем да ги играем, или своеволно ги сменим с други, ние нарушаваме ДНК - кода, с който сме пратени на този свят. Аз не съм по съществото си майка, нито дъщеря, нито учителка, нито съпруга, но ако се откажа да играя тези роли както се очаква от мен, то няма да мога да се впиша в света около мен, няма да мога да служа на хората около мен - просто ще съществувам, вторачена и вглъбена в себе си и в съхранението и израстването си. Точно това ще означава, че съм дала свръхприоритет на Аз-а, който управлява личността ми и той е забравил какво е предназначението му. Последното да ви прилича на една болест? Личност и душа Което и стъпало от тази верига да отречем и да се борим с него, бихме я отрекли цялата - т.е. ако се стремим да се осовободим от личността си, бихме отрекли цялата трансформация на Божествения Дух, довела до въплъщаването му в личността. Същото ще се случи и ако обявим личността за заместител и равен на Божествения дух. Може би Пътят е в разбирането на предназначението и йерархията на системата, а това означава съхраняването на равновесието, което първоначално е заложено в нея. Т.е. - всеки да си знае мястото и да си играе ролята така, както е била написана от Сценариста и разработена от Режисьора. Сега си спомням за безсмъртния Шекспир: "Целият свят е сцена, а всички мъже и жени - просто актьори." Правилно разрешаване

:thumbsup: Точно това си мислех и аз днес, но с по-различни думи. Личността ми е дадена, за да разбера какво е моето лично място и роля в цялото - нещо като клетката на мускула да знае каква е нейната роля и да я изпълнява по-най-добрия начин, подчинявайки се на хомеостазата на организма си. Това означава тя да е осъзнала своята "личност". Когато една клетка е откаже от "личността" си, става ракова клетка, нали? Да се откаже от личността си едновременно означава и да се противопостави на ролята, която и е определило цялото - организма. Ако клетките не знаят и не спазват "личността" си, организмът-цялото ще се разпадне и загине. Така че това, което на пръв поглед отделя клетките и хората в групи и ги различава , всъщност е и това, което ги обединява, излиза.... Та днес си дадох сметка, обръщайки се назад и анализирайки живота си, че личността ми винаги е служила на хората около мен. Едно вътрешно Аз, което не е личността ми, но съм аз отново, ми е служило на мен самата... Двете заедно по различен начин са ме свързвали с Цялото, от което съм била част винаги.... може би...

Отдавна мисля над този въпрос... Имах и случай, за който още си прощавам.... трудно. В случай, близък на зададения от Станимир наруших принципа си, когато се моля за друг човек, да се моля само Бог да му помогне да отвори сърцето и ума си за Любовта - така, както той реши, че е най-добре, да бъде Божията воля, не нашата. (Така се моля за най-близките си и без да смятам че има нужда от тази молитва и помощ...) Признавам, че дръзнах да се помоля за това, за което този човек болезнено мечтаеше и страдаше.... Е, случи се след няколко месеца - точно така както го мечтаеше - но тогава осъзнах,че човекът не е готов да го получи и е на път да се размине или да натрупа още карма.... Усетих болезнено чувство за страшна вина... Разбрах,че страданието на този човек е било подготовка за промяната му, без която мечтата му щеше да се превърне в поредната катастрофа ..... Още си прощавам... Един важен урок научих от тази болка - Има само един начин да помогнем с молитвата си - да помолим сърцето и ума на човека да се отворят за Любовта - но нека Бог реши как да стане това.

Мисля,че огледалото на любимия човек показва и други, много по-ценни неща. Ако неговото присъствие в живота ни "изисква" или "очаква" от нас нещо, то ние подсъзнателно сме "поставили" до себе си модела за това, което искаме да бъдем, а не сме - нещо като стимул да станем "по-добри". Обаче изискваме ли от себе си, подсъзнателно изискваме и от партньора си и той изисква от нас - нали ни е огледало. Така и двамата си разкриваме взаимно зависимостта на любовта и отношенията си от някакви критерии за "добро и правилно". Остава само да осъзнаем тази зависимост и да я изчистим, не да я затвърдяваме в конфликти, раздяла, предизвикана от тях и нов партньор избран по същата схема - всеки път води до още по-тежки последици. Раздялата е естествена само ако единият осъзнае и изчисти зависимостта си от критериите, но другият категорично отказва. Ние в момента си помагаме още по един важен начин. След като всеки сам изчиства своята зависимост от някакви стари критерии, изплували в определена ситуация, двамата и всеки поотделно се заемаме да намерим решение за промяна, която оставя всеки свободен и в същото време не засяга свободата на другия - запазва радостното спокойствие и любов, които царят в дома ни. Никак не е лесно понякога, но е много интересно и успехът не е просто компромис, но тържество на любовта и близостта между нас. Присъствието на деца в семейството прави тези уроци още по-трудни и успехите още по-награждаващи с щастие. Живяла съм и сама и знам,че това няма как да се случи без човек, с когото да споделяме живота си. Животът без партньор (любим) или с любим, който не живее заедно с нас в един дом също е изпитание и урок, разбира се. Съвсем съм далече от мисълта да ги пренебрегвам, защото съм ги преживявала и учила и тях, когато е било времето им. Първият път прекъснах този "курс" преди да съм го завършила. Аз взех решение кой и кога да стане моето семейство. Уроците в семейството ми бяха много трудни - сега си мисля, че се наслоиха първите с вторите. Вторият път спокойно научих това, което имаше да науча живеейки сама и на разстояние - оставих Бог да реши кога и с кого и как точно да се съберем....

Благодаря, Диди Честито и от мен на всички колеги, родители и ученици! Благодаря и на всички родители, които са съпричастни и разбират сложността и отговорността на нашата професия. Благодаря на Бог, че тези, които носят в сърцата си любовта към децата, остават верни на призванието си въпреки положението, в което ги е поставила върхушката на обществото ни. Договорът, за който ни разказа Диди е чудесен пример за това как педагогът се отнася към своите ученици не като инструктор, а като приятел. Тя издига децата до отношенията между възрастните, но в същото време запазва детското в отношенията между тях. Смисълът на договора отговаря точно на характеристиките на възрастовия период - Б. Боев - Учителят за образованието Радва ме и активната позиция на родителите - без вас, умни и добри млади майки и бащи, и най-добрият учител трудно би постигнал успех. Здравей Peacemaker! Решенията, които взема един възпитател, наистина е най-добре да се подчиняват на ситуацията, а не на някакви твърди правила. Все пак има и по-скоро принципи и подходи, които реализираме по конкретни начини в конкретните ситуации. И аз в началото на педагогическата си практика постъпвах като теб, но това водеше до много загубено време и нерви кой е започнал пръв и кой се е защитавал... Осъзнах,че причината за разправиите и агресивността е точно принципът "каквото повикало, такова се обадило". Децата често се бутат и настъпват, защото все още нямат добра координация и усещане за безопасна дистанция един от друг. Друга важна причина е защитата на тяхната територия и игра от натрапници - тези, на които е отказан достъп до играта... В по-късна възраст се появяват други причини... Когато възпитателят разбира обективните причини за агресивното поведение, той може да реагира по подходящия начин и дори да го предотвратява успешно. Но това е много дълга и важна тема за разговор - ето защо педагозите задължително и много подробно и с практически занятия трябва да изучават разделите на психологията, които са им необходими всеки ден - през целия курс на подготовката им. За съжаление това все още не става дори в най-добрите вузове. За да се върна в темата за златните правила : - инвестирам внимание и време в предотвратяването на конфликта или грешката като наблюдавам поведението и мотивацията на децата - избягвам отрицателните езикови конструкции не+прави - сменям ги с позитивни - аз бих направила/ хайде да опитаме.. и т.п. Сменям и императивите с пожеляния-предложения или какво ли ще стане ако направим....? - стимулирам децата да си представят една дискомфортна ситуация и да търсят сами причините и изхода с "доброто". ...

Психолозите по принцип трудно могат да заемат "вулгарно материалистична позиция" поради характера на изучавания обект и подходите. За психотерапевтите не мога да кажа със сигурност, но допускам,че и при тях е така. Колкото до "отграничаването" от някаква позиция, която не споделяме - ние предпочитаме да я разберем и включим като факт и мотивираща и насочваща сила в поведението и психопортрета на човека. Нали е възможно да работим с хора с такава "вулгарно материалистична позиция". Това каква е нашата лична позиция, според мен, не би трябвало да оказва влияние върху позицията на човека, с когото работим.... И обратното също. Аз също съм за "духовната психология и психотерапия" и напълно подкрепям думите на Кристиян за свещениците, но разбирам и не се противопоставям на психолозите , които не споделят тази позиция.

Една отворена вече тема във форума не принадлежи и не се отнася на човека, който я е отворил, а на всички участници тук. Това дали Heart ще прочете и дали ще се ползва от написаното и споделеното от другите участници, не е наша грижа, мисля. Много по-интересно е какво мислят и споделят участниците във форума за връзката между психотерапията и религиозната принадлежност на пациента по принцип, според мен. Друг интересен и спорен аспект е дали и доколко може да окаже влияние на психотерапията религиозната ориентация на психотерапевта и неговото лично отношение към духовните школи и практики.... Има, разбира се, и много други въпроси, свързани с тази тема, които могат да се дискутират и не толкова определени съвети, колкото дискусиите ни и размяната на мнения, са ни полезни. Има случаи, в които се оказва, че накрая млякото ни свършва по-добра работа от сиренето, за което сме отишли.

А дали допускането,че ученичеството ни би могло да ни доведе някога до състоянието да знаем Истината, да сме Истината, не ни изкушава един ден да заживеем с усещането, че нашата истина (личното ни усещане за света в момента) Е Истината, а това на другите е Лъжата? Ние, според мен, и сега сме част от Истината - и винаги ще си останем такава. Осъзнаваме ли,че всеки от нас - не само ние лично, е някаква специфична проекция на Истината за този момент в тази реалност, ние бихме престанали да делим нещата около себе си на "истина" и "лъжа" според личните си мерки. Сега като се замисля май няма по-сигурна лъжа от това делене и от абсолютизирането на мерките ни.

Според мен няма правилно и неправилно - пътят на развитие си е индивидуален за всеки човек и всеки сам си го определя и върви - прави своя избор, както казва Борислав . Дали ще бъде с партньор или без - зависи от готовността на човек да споделя своето най-близко пространство с друг човек. Ако дори сам трудно се ориентира в собствения си избор и път на развитие, един партньор само би объркал и забавил развитието - човекът лесно се поддава на изкушението да прехвърли отговорността за избора и пътя си на развитие върху партньор. Ако сме партньори на такъв човек, или на човек в съмнение, може би най-доброто е да го оставим сам да взема своите решения свободно. Ако човек по силата на обстоятелствата е останал без партньор, може би това е моментът, в който му е дадена възможност да расте и да се развива сам, защото това в момента е по-добре за него... Каква е ролята на партньора тогава? Според мен той отразява нас и нашия път и така ни помага да видим себе си отстрани (ако разбира се сме склонни да го направим). Присъствието му създава много повече ситуации и уроци, които са ни необходими по пътя на развитието ни, но това е и изкушение да започнем да решаваме и неговите, не само своите задачи с благородното оправдание, че му помагаме... Ако един човек е избрал друг за свой партньор, но другият не е готов или не желае тази близост - тогава те просто не са партньори, мисля... И все пак и тази ситуация си е урок и за първия и за втория човек... Партньор не се "избира" и не се "задържа" - партньори в развитието могат да бъдат само хора, които Бог ги е събрал... Как Бог събра вас с вашите партньори в развитието?

Какво означава да "говорим истината" и "да говорим лъжи"? Ако приемем, че никога не бихме могли да узнаем Истината, то това би оправдало всяка лъжа, която по един или друг повод излиза от нас... Според мен под "казвам лъжа" може да се приеме раздвояването на нашето съзнание - то е приело някаква позиция, факт, отношение като своята истина за момента, но по някаква причина или с някаква цел създава втора "истина", различна от оригиналната, която е предназначена за другите хора. След като се появят тези две "реалности", неизбежно се появява и мостът между тях - обяснението, което съзнанието дава на себе си за това раздвояване. Следва натоварването на сетивата, ума и емоциите ни и с още една "програма", която следи и поддържа валидността на фалшивата реалност в очите на хората, за които тя е предназначена... Сигурно има и още.... Така натоварено съзнание всъщност започва да смесва реалностите и да лъже самото себе си, за да облекчи малко напрежението. То е лишено от време и свободен капацитет енергия, внимание и спокойствие, за да приема и обработва информацията, която непрекъснато постъпва от средата. Последствията са ясни - и като теория, и като поведение.... Може би затова казват, че "на лъжата краката са къси" - т.е. не е хубаво да лъжем не заради другите, а най-вече заради себе си.... Разбира се, като не създаваме паралелни "реалности" - лъжи - за другите, това не означава, че сме длъжни винаги да показваме всичко от реалността, която осъзнаваме в момента - това, което в момента за нас е "истината" - още повече,ч е тя непрекъснато се променя. Бих казала - да носим в себе си само истината си в момента - да казваме само това, което е необходимо и достатъчно и с уговорката, че това е нашето мнение в момента....

Познаване на великото Може би под "най-малкия подтик на любовта" може да се разбира това, което правим само заради самото удоволствие и самата любов, която изпитваме от правенето - не го правим заради някаква причина или цел или принуда; не преследваме някаква амбиция, не се стараем да помагаме на някого или да се жертваме за някаква идея, кауза.... Дали наистина когато дойде този "най-малък подтик" ние не го оставяме настарана като нещо несъществено в името на някаква наша "важна работа". Нещо повече - понякога подсъзнателно осъждаме този подтик да направим нещо само защото ще ни е хубаво да го правим - наричаме го егоизъм - а не е ли егоизъм точно това, което правим, подчинявайки се на заповедите на Егото - на неговите идеи за важно и наложително?.... Защо най-малкият подтик точно съдържа в себе си Божественото? И дали можем по някакъв начин да синхронизираме това, което ни се налага да правим в света ни, с "най-малкия подтик"?

Един уважаващ науката и себе си психолог не би се ограничил нито в едната, нито в другата крайност - би ги обхванал двете. Хората са толкова различни, че ако имаме за професия да опознаваме техния вътрешен свят, не бихме могли да го разберем без да дадем свобода да бъдат такива, каквито са. Не бихме могли, например, да "влезем" в света на един мюсулманин, ако християнската ни вяра отрича правото му на неговата и я смята за низша или неправилна. Трудно бих приела за професионалист един психолог или психотерапевт, който не интегрира в анализа и терапията си вярванията и религиозната принадлежност на хората, които са се обърнали към него за помощ.

Животът ме научи, че най-добре съм помогнала тогава, когато дори не съм мислила или подозирала,че помагам на някого.... просто съм правила нещо с любов, защото това ме е правело щастлива - мен самата. После се оказва, че това всъщност е направило щастливи и е помогнало на други хора близо или далече от мен по някакъв начин... Господ си знае как....

В Любовта - не в конкретен водач, школа, авторитет, религия, теория.... - рано или късно те правят човека зависим от тях и делят хората на "наши" и "ваши" - т.е. "добрите" и "лошите".... а стане ли това, Любовта си е отишла... Според мен това е едно от най-добрите определения на емоционалната интелигентност. Егото - когато го опознаваме, няма да се идентифицираме с него, не се ли идентифицираме, няма да му позволим да властва над нас вместо да бъде само наш полезен инструмент. Т.е. от нас зависи дали Егото ще бъде президентът на живота ни или само добър мениджър. Ако все още не можем да го направим, по-добре е да почакаме докато бъдем готови за това, по-добре да направим нещо много по-малко и лесно - но направено с Любов, то струва много повече от голямото, направено по дълг или със съмнение.... Предназначението на човека

Благодаря ви Приятели! Благодаря на Бог, че ме дари с вас! What a Wonderful World

:thumbsup2: И от мен за целия пост на диди! #386 Но сега си мисля, че тези, които не могат да свържат любовта и свободата със семейството, може би имат право в известен смисъл. Ако един човек не е готов, не е узрял достатъчно, за да съхрани свободата на любимия и своята и да опази любовта, която изпитват двамата един към друг и към останалите хора и света си от условия, наистина е по-добре да остане за неопределено време сам. Когато е готов, семейството ще му даде възможност да се учи да прилага любовта и свободата свързан с друг човек... После Бог ще му повери и израстването на нов човек...