Донка

:thumbsup: За мен този въпрос винаги е звучал "Защо е добро?"( това, което се случва около мен и с мен) Сурата, която ни разказа по-горе аорхама (благодаря за което много!) според мен, насочва съзнанието ни в тази посока. Щом имаме заложени в себе си емоционални регулатори за "добро" и "лошо", значи те са ни необходими. Само че както обикновено използваме този "инструмент" да се делим и бием (осъждаме), а не да работим и творим (обичаме) с него. Колко ли още време и страдания са ни необходими докато осъзнаем, че емоционалните ни "доброметри" показват доколко добре умът ни е обхванал и анализирал информацията около себе си? Може би като придобиваме знанието, което нямаме, а не като "отрязваме" по мерките си.

Съжалявам, не разбирам добре позицията ти. Нямам претенции да разбирам хормоналната регулация и затова се обърнах с молба към специалистите да вземат отношение. От моя гл.т. и опит (на психолог) психичната настройка (нагласа) е реалният регулатор на усещането за щастие/страдание. С много примери може да се докаже, че едно и също събитие или факт може да предизвика у един радост и благодарност, а у друг недоволство, униние, критика. Състоянието на нашата психика изцяло се определя "отвътре", не зависи от външната среда, а от нашето отношение към нея (т.е. зависи от това доколко сме "пропускливи" за духа и Любовта).

Интересна тема! На мен ми се струва, че не е задължително везните да са наклонени, за да има движение. По-скоро отдаването и приемането са синхронизирани така,че да приемаме докато отдаваме и обратно. Друг е въпросът дали осъзнаваме и двата процеса или само единия. За баланса - Когато усетя,че умът ми ме определя като "даваща" или "вземаща", разбирам, че в момента той не "отчита" другата посока на процеса. Това вече е достатъчно, за да си пренасоча вниманието към нея и да я "видя и усетя". Приемането с Любов все още ми се отдава малко по-трудно от даването. Все залитам във въпроса дали и с какво съм го заслужила, дали не съм си го изпросила или не искат да се отърват от мен или да "купят" разположението ми и т.п. стари настройки, но се уча да ги преодолявам. Когато ги "чуя", си задавам въпроса - "А когато ти даваш, по заслуги ли го правиш или защото са ти го изпросили, или се опитваш да се отървеш. или...?" Действа ми отрезвяващо и възпитателно.

Да, наистина сме донори - но зависи на какво. Ако сме донори на "кошче за душевни отпадъци" и след нашето донорство на другия му олеква преди да е осъзнал смисъла на страданието, преди да е пуснал Любовта в душата си, това вече не е състрадание - това е снизхождение и след време нашият "пациент" отново ще има нужда от него, докато накрая стане зависим от "състраданието" ни, което е деградирало в съжаление. Ако сме донори на вяра в силата на Любовта, вярата, че всичко, което ни се случва е по Божията воля и се случва за наше и на другите добро, донори на свобода и воля за вътрешна промяна - нашето донорство би предизвикало трансформация на негативните емоции и на мисленето и поведението (първо в нас самите). Такова донорство не ражда зависимости, а любов и свобода - и за донора и за страдащия - всъщност те вече са заедно и не може съвсем точно да се разграничат. Дали е нужно да страдаме заедно с другия - мисля,че има един такъв момент в началото и точно той е ключът към духовното развитие в състраданието - когато се опитваме да погледнем света през очите на другия и да почувстваме неговите емоции, но едновремнно да съхраним своята цялост и стабилност. Това е възможно само ако "минем през Небето", т.е. осъзнаем единството си с другия в Разума на Вселената.

Съгласна съм с почти всичко. Мисля си (а и наблюдавам), обаче, че сближаването на социалните роли и дори на моменти смяната им по принуда съвсем не означава смяна на биохимията на мъжкия и женския организъм. Хормоните, които ръководят поведението на двата пола и им осигуряват щастливото съжителство си остават същите. "И на едните, и на другите им се струва, че във връзка с новите им (и непривични) роли и функции, нещо не е на ред, че "отсреща" не ги разбират добре, че не ги оценяват по достойнство, и като цяло и двете страни са неудовлетворени. " Може би защото променяйки и смесвайки старите си роли и функции, ние погрешно завързваме проявата на мъжественост или женственост към конкретната роля и функция, а не към нейния смисъл, излъчването и поведението. Това,че мъжът ще се грижи за детето, ще приготви вечерята за любимата си, която ще се върне уморена след тежък ден в работното си място - това също е мъжественост, защото представлява грижа за жената и запазването и. От своя страна жената, връщайки се - посрещната с любов и сядайки на приготвената от мъжа трапеза (ами в моя дом редовно е така, защото аз съм тази, която се връщам в 20.30 след 11 часа работен ден) - защо да не се почувства и покаже спокойно, че е уморена и се чувства обгрижена и защитена от мъжа до себе си; да се отпусне в прегръдките му с благодарност и нежност и да си остане 100% жена, а на мъжа да остави усещането за 100% мъж? Само че (пак ще повторя - поради ниска култура) вклинените в ценностните ни системи модели на мъжественост и женственост се опират на роли и ситуации, а не на смисъла, който човекът влага в тях. Значи, време е според мен да променим или по-скоро да освободим ситуациите от традиционния им "етикет" - мъжът се връща от полето, жената слага вечерята. Всъщност хормоните не се интересуват от ролите и дейностите ни, а от тълкуването им и нашето отношение към тях . За мъжките хормони е важно да има грижа, защита, проява на устойчивост и жената да покаже,че уважава това. За женските хормони е важно да се излъчи нежност, любов, разбиране и да усети защитеност и грижа. Всяка житейска ситуация и всяка роля може да ни даде възможност и за двете преживявания - всичко зависи от нас, нали?

Добър въпрос! Усети ли се макар и нишка снизхождение към страдащ човек, това вече не е състрадание. Снизхождението е рожба на делението "аз - силен, можещ, лечител, помагащ" - слизам до - "другия - слаб, неспособен, постарадал, паднал" и му давам от моята енергия и внимание, поемам част от неговото страдание и го вдигам на крака.... Състраданието е рожба на единството "ние сме заедно в страданието на единия от нас". Съ-страдателният не "слиза", защото не се усеща "по-горе, по-силен, по-можещ", той не спасява, не лекува, не дава енергия, не поема болка - той се опитва заедно с човека до себе си да намери любовта, светлината в края на тунела. И за него и за себе си... А дали страдащият ще отваря сърцето и ума си за светлината и любовта и дали ще върви заедно с нас, това си е негов свободен избор, за който не можем да му държим сметка. Много ми допадна мнението, че кармата, страданието на човек до нас е и наша собствена карма, отразена в живота на другия. Ако пропуснем момента да я съ-страдаме и осъзнаем с любов, ще я страдаме лично след време....

:thumbsup: Съгласна съм с Валентин. Съвсем нямах предвид перчене (мисля и другите пишещи също). А и никак не съм привърженик на самодоказването по принцип - съвсем точно - гордостта хаби ценна енергия и зарежда човека и света му с много агресия. Именно! Разговорът беше за това, че при двата пола тези качества се проявяват по различен начин заради различната биохимия, която не може и не бива да се пренебрегва. И това не е театро, според мен - това е разбиране и приемане на разликите между нас - на нашите силни и слаби страни, които именно ни правят съвместими. Ние не сме създадени да се конкурираме, а да се допълваме, не да се оценяме, а да се уважаваме и да си помагаме.... Може би усещането ни за женско и мъжко присъствие в нас самите и в хората до нас зависи не толкова от качеството на това, което получаваме (очакваме и изискваме), а от това, какво даваме на себе си и другия. Мисля,че проблемът, който повдигна вчера Диди, се крие по-скоро в идеалите и очакванията за Мъж и Жена, а не в самите мъже и жени. Когато налагаме всеки срещнат мъж в прокрустовото ложе на идела си за Мъж, много ясно, че тези Мъже ще бъдат все по малко на брой - същото се отнася и за жените. Признавам,че и моят избор на Мъж до мен в първия ми брак беше продиктуван от такъв идеал. И, разбира се, неговият - също от идеала за Жена. Резултатът май винаги е един и същ - разочарованието, с което пише Диди. Истина е, че културата на разбиране и взаимоотношение между половете е много ниска, обаче. Затова ще рискувам да се повторя и отново да препоръчам книгата, която ми направи толкова силно впечатление - Джон Грей - Марс и Венера - Хормоните на любовта. От моята гледна точка на психолог и педагог в нея има много ценни попадения! Интересно ще ми бъде да чуя мнението на специалисти в областта на медицината и биологията.

:thumbsup: Ася А аз се опитвам да кажа, че не можем да категоризираме хората на силни и слаби - всеки носи в себе си и едното и другото и са преплетени и се проявяват и преминават едно в друго, и се допълват.... Ако лепнем етикет на един човек "силен", ние му забраняваме да проявява слабост и обратно, лепнем на някого "слаб" и ... фолклора на човечеството е пълен с приказки за герои, които са смятани или са смятали себе си за слаби и глупави... както и за обратните случаи..... Колкото до това дали физическата ни принадлежност и полови признаци и поведение имат връзка с духовния смисъл на понятията Мъж и Жена ... в днешната мисъл на деня ми направи впечатление точно такъв откъс: Свърши се виното

Сега си мисля,че състрадателността наистина е висша форма на развитие на духовността в смисъла, завещан ни от Христос: "Обичай ближния си както обичаш себе си". Такава съ-страдателност означава да се научим да обичаме Бог преди всичко човешко, да се научим да обичаме себе си без условия и претенции, да осъзнаем единството си със света около нас - така че страданието на човека до нас да се превърне и в наш урок.... и още толкова много качества означава състраданието.... Бог ни учи на него не в един само живот сигурно....

Може би все пак е хубаво да си уточним какво разбираме под "силен мъж" и "силна жена" и съответно слабите им съответствия. Защото може да се окаже, че това, което един разбира под сила, за друг е слабост. Дали ги има силните Мъже и Жени и къде са слабите? - Ами според мен всека от нас си носи в себе си и "силната" и "слабата" жена и всеки мъж си носи своите "сила и слабост" - нали някой беше споменал,че сме изтъкани от две преплетени комплементарни спирали - сигурно е същото и със силата и слабостта ни... Има какво да се порзасъждава и спорно е според мен ако един мъж сподели с близката си жена своя тревога или просто покаже нуждата си от нежност - това слабост ли е или сила? Нима силата не се крие тук в доверието му да отвори нещо интимно и може би болезнено в себе си? Слабият човек не би го направил, би се страхувал от удар или присмех и би се крил и преструвал.... И така може да се тълкува, нали? Ако тези, които в този живот сме изпратени като жени, имаме задача да работим над силата на нежността и да се учим да "раждаме" - във всеки смисъл..., то изпратените като мъже вероятно работят над силата да опазват "роденото и родилката"...?

Защо да е измамно - той наистина проявява мъжественост, защото жената не му отнема това право и възможност, а напротив, стимулира го и му осигурява ситуациите. Това пък и дава на нея самата усещането за женственост. Тук, обаче ми зазвучава нещо друго - дали "мъжкото момиче" не е изградило съзнателно или не някаква своя система от критерии за "мъжественост" и ако мъжът не ги покрива, той е подложен на критика или мълчаливо неодобрение и разочарование. А сещате ли се за по-сигурно "оръжие" срещу мъжествеността от тях? В крайна сметка ние освен мъже и жени сме и приятели и просто хора. В книгата, за която споменах имаше един точен пример, който много ме разсмя и ме накара да се замисля... Мъж и жена са в къща в гората и чуват шум навън. И двамата се страхуват разбира се... Ситуация 1: "Мъжкото момиче" разбира опасенията на любимия си и хваща пушката и излиза, защото го обича и не иска да го натоварва. Оказва се просто лисица. Тя влиза усмихната и казва - нищо, мило, просто една лисица... Любовната нощ е провалена.... Ситуация 2: Тя разбира, че той се страхува колкото нея, но се свива уплашена и го поглежда "с очи на сърна". Той преодолява страха си, защото вижда,че тя е по-уплашена и излиза - просто лисица. Връща се, но вече като герой. Тя го поглежда с възхищение и продължава да трепери - и не стига че го е пратила в тъмното, ами и иска да я прегърне, за да я успокои от страха и. Сещате се каква ще е любовната им нощ нали? Е, в този случай тя играе театър може би, но в крайна сметка той наистина е проявил мъжественост, нали?

Свърши се виното Може би това е начинът, по който ни помага и ни учи Писанието - съвсем не с "грандиозни разбирания", постулати, "правилни" тълкувания.... Писанието не е за всички, а за всеки поотделно. В определен момент от живота си всеки "върви след него и го наблюдава" - т.е. пречупва личния си опит, преживявания, път и проблеми през Писанието и следва неговата мъдрост както се следва "една добра майка"... Може би в това се състои и тайната му - там за всеки има своя тайна и свой път, които всеки сам открива. Моята "тайна" никак не прилича на тайната на човека до мен... Имаме една тема за изкривеното възприятие - ами ако например си въобразя,че моето разбиране и тълкуване е "правилното" и започна да поучавам другите и да им "отварям очите" каква е Истината и как трябва да разбират Писанието.... това си е вече признак за изкривено възприятие, според мен...

Станимир! Роси! Всъщност състраданието не означава точно да страдаме с болката на другия, според мен, още по-малко - да я поемаме или да го облекчаваме от нея. Така не само че не му помагаме, а му вредим дори, отнемайки му неговия личен урок и освен това вредим и на себе си - изживявайки се като "спасител" и "лечител", повишаваме риска да се хлъзнем в гордостта... Да съ-страдаш с другия, мисля, означава да се опиташ заедно с него да намериш урока на това страдание - това става само ако се почувстваме едно с него и вместо да поемаме неговата болка, му пращаме своята любов... :thumbsup2:

Според мен една майка е била "силна", когато е проявила нежност и любов и е стимулирала момчето си да развие "мъжките" си качества. Такива майки обикновено изглеждат "слаби", защото момчетата им се грижат за тях и ги покровителстват; майките не налагат решенията си, а мотивират момчетата си да обмислят и вземат решенията си и да носят отговорностите и понасят последствията. "Силните" майки обикновено не критикуват, а хвалят и научават момчетата си да знаят своята "мъжка сила". Ами същото се отнася и за "силните момичета" - един добър организатор се познава по това, че неговото присъствие в екипа не се усеща. Не е задължително жената да изтъква,че тя е намерила и взела вярното решение - много повече сила се крие в това жената да подреди ситуацията и общуването така, че мъжът да стигне сам до него. Е, тук опираме и до гордостта и ревността и старанието да се докажем.... А женското доказване е диаметрално противоположно на мъжкото - силна е тази жена, която поддържа в мъжа до себе си самочувствието,че той е по-силният. Препоръчвам една много точна книга за това - благодаря на Добромир, че я препоръча на мен - Джон Грей - Марс и Венера - Хормоните на любовта - последната в поредицата.

Не мога да кажа, че знам отговорите на въпросите.... просто се опитвам да разсъждавам.... Ако всичко, което сме и което ни заобикаля е единство и е създадено от Бог - Любов и проявява Любовта винаги и във всичко, т.е. Любовта няма своята противоположност, изкривеното възприятие би означавало да приемем нещо в себе си или света си като противоположност на Любовта или като нещо различно от нея... Каква би могла да бъде причината за това? Може би самото допускане,че съществува нещо, което е различно и противоположно на Любовта.... Допускането на тази възможност ражда нуждата от критерии, а те изкривяват възприятието... Според мен връзката с неадекватното поведение е пряка - то е следствие на изкривеното възприятие. Кое е адекватното поведение - това, което ни прави част от Любовта и нейните прояви.... може би... Неадекватното - което е мотивирано от недостатък на Любов.... най-общо казано...

Хубава тема! Благодаря, Импулса! Какво би направило нашите близки щастливи? - нашето лично щастие, според мен. Ако ние правим компромис с него заради някакви техни интереси или мнение или желания, то дали после няма да ги чувстваме отговорни за дискомфорта си, няма ли да се чувстваме техни жертви или да очакваме благодарност от тях задето сме пренебрегнали себе си в тяхна полза? А те самите един ден няма ли да усещат вина, задължения към нас за това, което сме направили "за тях"? На времето аз вземах решенията си "в полза на децата" и често това означаваше усмивка през сълзи и примирение с не-свободата и не-любовта. Когато децата ми пораснаха, ми казаха с думи прости - "ние не можем да сме щастливи, ако виждаме, че ти си нещастна - нима не го разбираш??? За какво са ни пари, дрехи и дом, за които ще платим тази цена??? Искаме само едно от теб - да усещаме,че си щастлива и ни обичаш винаги! Твоето сърце е нашият дом!" Сега разбирам, че най-добрият и сигурен начин да направя щастливи, хората, които обичам, е да "сложа" до тях щастливото себе си така, че моето щастие и любов да не зависят от тях, отношението и постъпките им или тези на някой друг.....

:thumbsup: Добромир! Сега се сещам за една много популярна реакция на стресови ситуации и депресивни състояния - неестествен апетит. Като че ли енергията и вниманието, които са необходими на ума ни (да осъзнае кое в нашето мислене, отношение и поведение предизвиква неприятностите ни) и на волята ни ( да нанесе съответните промени в тях), се пренасочват към процеса на хранене и осигуряване на храната и вкусовите и качества. Удоволствието от храненето компенсира негативните емоции и осигурява временна амнезия за тях. Може би затова при критични ситуации, изискващи самонаблюдение, равносметка и дълбоки личностни промени, т.е. духовно развитие, изпитана рецепта винаги е била формулата "пост и молитва".....

Светът на духа, на душата на ума и на сърцето Ако ние се научим да обичаме себе си, освободени от условия и претенции, от модели за "добър", "красив", "силен", "правилно".... ще обичаме и другите така - без "аз/ти трябва" - само с "обичам = разбирам, грижа се и оставям свободен" - и себе си и другите....

Ами ако дискутираме окончателността на човешката представа за Бог, на смисъла, който влагаме в това понятие?

Спомням си как преди години влезнах в спор с близките ми точно заради това изречение. Техните аргументи бяха свързани с необходимостта да се правят много неща, които обикновено няма как да се направят с любов. "Така ще излезе,ч е ако нещо не можеш да го направиш с любов, по-добре е да не го правиш, щом ще е престъпление! Ами така никой няма да се занимава с домакинството, ще върши само това, което му харесва и ще изоставя задълженията си на другите!" - възмущаваха се родителите ми. "Как така да не дава плод - ето навън прането - аз не съм се занимавала с него с любов, а по задължение, но сега вие имате чисти дрехи, нали?" ... И все в този смисъл.... Когато аз отговорих,че ако тя по задължение е свършила нещо за някого, по добре е да го остави сам да си го свърши - това си е негова работа и тя му я отнема, а и отгоре на всичко иска нещо в замяна - тя се обиди и каза, че не сме и благодарни и не уважаваме нея и труда и... Ето това е "плодът" и целта на една работа, свършена без любов - задължава останалите да заплатят с благодарност и уважение, ако не платят - са лоши. Т.е. работата, помощта свършена без любов поставя човека, към когото е адресирана в зависимост и дълг към "помощника" и "благодетеля". Ако една "помощ" или добро водят до отнемане свободата на този, на които се дават, то те наистина са престъпление, излиза.... Работата, помощта, свършена с любов, не чака отплата, защото и е достатъчна любовта, с която е била извършена. Когато тя се върши с любов, не се нарича на човек, а на Бог и не се върши , за да се получи, а да се изрази благодарност. "Живота си, който посвещаваме на Теб за благото на нашите братя и ближни по дух, Ти благославяй..." Добрата молитва

Здравей диди Съчувствам ви и се радвам,че се опитваш да разбереш своето дете и да му помогнеш някак. Присъединявам се към Диана почти във всичко написано от нея. Това, което имам да добавя, е че детето ви се намира в периода на "чувствата и сърцето" - 7-14 години. То сега опознава своя и на другите емоционален и душевен свят. Това познание може да бъде наблюдавано от родителите и внимателно и деликатно да се помага на детето да се ориентира в новия си "объркан" свят. Нали не забравяте и факта, че този свят наистина разширява границите и стените си с шеметна скорост.... Не ми се иска да цитирам или преразказвам тази част от книгата на Б. Боев Учителят за образованието - ще призная само, че макар и 26 години от живота ми да са протекли сред деца от тази възраст, я прочетох няколко пъти и открих и преосмислих за себе си много ценни неща. Мисля,че и вие ще намерите сами в нея пътя към сърцето и ума на своето дете. Успех!

Интересно ми стана докато четях мненията до тук какво бихте отговорили, ако ви погледне произволен човек в очите и попита съвсем искрено за вашето компетентно мнение: "Аз от красивите хора ли съм според теб или не?"

изкуство - уикипедия Ако приемем това стандартно определение за изкуство, то монологът според мен може да се приеме за такова. Ние може би сме свикнали да свързваме понятието със задължително наличие на опозиция - автор-публика или го приближаваме твърде много до понятието майсторство. Както личи от определението по-горе, обаче, това не е задължителен елемент. Монологът е отражение не само и не толкова на действителността, колкото на емоционалното и интелектуално състояние и развитие на неговия "творец". Когато това отражение е предназначено само за автора му, отпадат ограниченията за конвенционалност (общоприетост) на използваните езикови средства, тъй като те няма да служат за общуване, а само за мислооформяне и себеизразяване. Последните два процеса са характерни за художествените образи и възпроизвеждане на света. За естетическия елемент - Е, има много да се добавя и доуточнява в това определение, но най-общо естетическото в монолога е изцяло субективната призма, през която "творецът" му възприема и определя красиво - грозно, добро - зло. Дали един монолог е празен и без смисъл или съдържателен и дълбок, това може да определи в крайна сметка само неговият автор. Това, което на един изглежда празно, за друг е решаващ момент в живота му. И външната красота и претенциозно "задълбочаване" са признак по-скоро на желание да се избяга от искреността към самия себе си. Според мен истинската ценност на един монолог стои именно в откровеното и разкрепостено отражение на себе си и света , предназначено ЗА себе си. Монологът за мен винаги е бил най-добрият начин за самоосъзнаване, поглед на Аз-а към личността, която го носи, и към нейния образ на действителността. В този смисъл монологът е съществена част от процеса на себепознанието, а то - част от процеса на естествено "издигане над себе си", за които говори Учителя: Правилно разрешаване

Присъединявам се към всички приятели, които изразиха подкрепата си към herbie_hancock! Позволих си да присъединя неговата тема към тази наша стара тема, защото според мен разказът му много точно се вписва и в заглавието и в дискусията ни преди да се появи той. Нещо повече - неговият разказ я обогати и осмисли, не просто я съживи! Благодаря ти herbie_hancock! Възхищавам се на смелостта и искреността ти да споделиш толкова лични и болезнени неща с нас - благодаря за доверието ти към нас! Мисля,че моментът, в който осъзнаем смисъла и ролята на страданията, трудностите, изпитанията, които сме преживели или преживвяваме в момента, е най-важният, преломният момент в живота ни. Докато само се усещаме като жертва на обстоятелствата или на другите хора, трудностите ще продължават, ще се засилват.... Когато се обърнем навътре в себе си и разберем кое в нашия начин на мислене е предизвикало стоварилите се върху нас страданието ни, ние вече сме намерили изхода от него. :thumbsup: :thumbsup: :thumbsup: :thumbsup:

През 70-те години на 20 век в нашата родина екип от учени психолози и педагози се опитаха да разработят и внедрят в образователната ни система сугестопедичния метод на обучение, основан на капиталните разработки на проф. Георги Лозанов в областта на науката за внушението - сугестологията. Както много точно ни напомни "намели" Учителят също е поощрявал подобни методи за възпитание далеч преди те да бъдат научно обосновани. В същото време експерименталните сугестопедични паралелки и тяхната програма страдаха от сериозни недостатъци и недомислици, както и от липсата на синхрон с останалите фундаментални и приложни науки свързани с педагогическата практика по различните дисциплини и в различните възрастови периоди. Всичко това в крайна сметка доведе до провал на експеримента и незаслужено отхвърляне на цялата идея за прилагане на сугестопедичните методики в образованието. Мисля,че ще бъде интересно и полезно за всички нас да споделим тук своя опит, впечатления, мнения от различни гледни точки към темата и да потърсим мястото на сугестопедията в съвременното училище. Много ценни ще бъдат и мисли на Учителя, свързани с темата, които вие сте срещали в беседи или книги. Благодарна ще съм на намели, ако може да посочи източника, където е срещнала съвета на учителя, за който споменава в поста си.