Донка

"Когато някой срещне някой в цъфналата ръж" се нарича с думата изневяра от този, който смята,че партньорът му е длъжен да се движи в някакви рамки и да спазва ограниченията, които той самият е наложил на своите желания. Където свободата е пожертвана в името на правилата, там се ражда "изневярата". От многото хора, които познавам, ми е правило впечатление, че най-са склонни да "изневеряват" и да им изневеряват тези, които най-много държат на принципи и правила в семейството. Изглежда това е урокът им. Господ си знае работата....

Станимир! А според мен прекомерно горд е точно този, който изпитва чувство за вина. Защо? Ами защото той явно е имал претенции към себе си (и света си) да моси отговорност за протичането и изхода на една ситуация, т.е. да я контролира. И когато тя се изплъзне изпод контрола му, той страда - или се гневи и осъжда - т.е. хвърля вината на другите, или се чувства виновен - т.е осъжда себе си. Но във всеки случай той иска събитията да се развият според неговите представи за правилно и добре. От чувството за вина може да се избяга само в обвиненията и осъждането на другите. и не натрапва на света и ситуациите своите желания и правила, а с любов приема Божията воля и се опитва да я осъзнае и изпълни за себе си - без да се занимава с другите.

:thumbsup: Благодаря на Диди - присъединявам се към нейния отговор 100%. Хората, които още са изпълнени с чувство за вина - своя и на другите - намериха ли пътя към прошката, Бориславе? Или се опитват да избягат от нея като избягат от себе си и спомените? Или като се спасяват от самообвиненията обвинявайки всички наред за всичко? Кой намери пътя към душите на децата, които си заминаха там? Не са ли тези, които вместо вина за случилото се изпитват само любов - същата, каквато са изпитвали към децата, когато са били живи - като теб? И не е ли книгата Свидетелството за различните пътища и плодове на Любовта и Вината? Бориславе, (прости ми че ти задавам толкова тежки въпроси пред всички, но може би имаш нужда от тях, щом ми излизат сега и тук) - ти през чувството за вина ли мина докато вървеше към своята Истина, споделена в книгата ти? За какво се чувстваше виновен? И смяташ ли за виновни тези, които се чувстват виновни още? Или може би носиш някаква вина, че не можа да ги защитиш така, че всички да ти повярват? Или че вместо с любов и прошка родителите ти отвърнаха .... знаеш с какво? Тях нали не смяташ виновни за това, че болката им се излива в нещо по-различно от любов и прошка? Появата на чувство за вина - няма значение своя или чужда - и според мен е сигнал, че се опитваме да излезем през "другата врата", защото тя се отваря по-лесно и защото заедно със себе си ще вземем и други.... Сигнал да съберем силата на Любовта в себе си и да стъпим на другия Път, да излезем през вратата на обръщането към Бог и покаянието, а тя се намира в обратната посока.... Лесно е да се чувстваш виновен (затова разбирам хората, които избират вината - нали и аз живях така толкова време - всеки се излюпва от пашкула си, когато Бог прецени,че е узрял за това и ще може да отвори криле....)- трудно и страшно е за гордостта в нас да се откаже от старите си ценности, с които е дишала до днес, да се стопи и да остави Любовта да ни управлява...

А според моите разбирания, които оформих четейки Учителя, за да има покаяние, трябва да има обръщане към Бог. Пътища и методи за влизане във връзка с Невидимия свят - Влад Пашов Нима сега ще ми кажете, че чувството за вина е проява на Любовта и нима Бог иска от нас да се чувстваме виновни? С чувството за вина ли ни събужда Бог - или може би с Любовта? Според моите опитности на 40 години живот с чувство за вина представяно като съвест и отговорност и признак на духовност и морал - ами нито веднъж през тези 40 години нямах усещането за това, което е написал Влад Пашов. Нито имаше обръщане към Бог, нито покаянието, описано по-горе. Напротив. Имаше болка и повтаряне на грешките в нов вариант и още повече чувство за вина и !! хванах себе си,че деля хората на "морални", т.е. с чувство за вина и "неморални" т.е. - живеещи без това чувство. В един момент (40 г. са много време) се улових, че за да уважавам себе си, т.е. за да бъда морална и съвсетна, аз имам нужда от чувството за вина... и си го осигурявам несъзнателно - т.е. сервирам си глупост след глупост, за да се чувствам виновна и както правилно отбеляза Мона по-горе - за да се накажа или да бъда наказана. Абсурдно, но факт! Нима сега като живея без него, нямам съвест? Точно сега имам истнска съвест и отговорност - защото когато усетя, че нещо ме "боцка", вместо да хленча и да се тюхкам и да се извинявам, вкарвам енергията и вниманието си в това, да разбера какъв е бил урокът от грешката ми и "завивам" и заставам на мястото си. Не позволявам на никого да ми се "извинява" - няма защо. Дори му благодаря, ако ме е засегнал, защото съм си открила болното място. Вината е "другата врата", през която минават тези, които се страхуват да обичат себе си и другите така, както Бог ни обича.

Чета написаното и то силно ми напомня онова време, когато напусках. Пак имаше разправии, пак лозунги, пак нагряване и нахъсване и общи приказки и... пак не се пипа най-важното! Пак никой не пита (или не му позволяват) - къде и как се разпределят парите от сегашния бюджет на образованието? - в конкретни пера и суми - в Държавен вестник! С подпис и съдебна отговорност за заблуда на обществеността! Никой не пита - как точно и от кого ще се разпределят новите суми - които се спускат и които се искат! Защото ако с тези суми процентно се увеличат и заплатите на същите тези измислени чиновнически места - вие осъзнавате ли кой има интерес да ги иска най-много и чии кестени вадят от огъня сега гладуващите учители? Колко е 25% от 300 и колко от 600? За стачката съм - но само ако първото искане е прозрачност и обществено одобрение за бюджета на образованието - на целия! Всички чиновнически места - под списък и какво точно вършат и колко получават. Същото и за учителите - колко получават за колко труд. Същото и за учебниците и колективите им - колко и какво излиза в резултат. Прави са всички, които казват,че и образованието е подчинено на същите закони като икономиката и страда от същото - централизацията, корупцията, тромава раздута администрация.... Да не се окаже че наливаме пари в тях?? Защото преди години точно така стана - но се замълча - учителите си получиха трохите, а останалите - кълките. Мълчешком отвориха новите места за чиновници с двойни заплати, мълчешком си раздадоха поръчките за учебниците.... със същия този бюджет. И запазиха "къщата" пребоядисана. И още за нещо ми е болно - думите, изплъзнати за нашите деца тук, в тази тема. Няма да ги повтарям, защото любовта ми към тях като майка и педагог не ми го позволява.

:thumbsup: Асен! Затова вярвам,че няма вина и виновни - чувството за вина според мен е измислено с цел взаимна емоционална зависимост и манипулация.

И от мен единомислие. Аз "стачкувам" от 8 години. Останах учителка вън от училище - работя по 10 часа на ден. Напуснах, защото видях,че никой не иска промяна или не вярва в нея. Напуснах, защото исках да работя само като учител и не "на 2 стола". Тогава учителите спяха. Сега духом съм с тях, но според мен твърдението "промяната на системата не е наша работа - искаме си само парите" - не е излезнало от устите на учителите, а на тези, които искат да ги компрометират и да запазят статуквото. Това, което написах по-долу никога не би излезнало от едно профсъюзно събрание в публичното пространство - преди 8 години разбрах,че синдикатите са създадени, за да запушват устите на учителите и да служат като буфер, защитавайки министерските чиновници, ретроградността на системата и засмукването на парите по нечии джобове. За мен ключът към решението и промяната са любовта, свободата, истината. - Образованието и средствата, които отделя бюджетът за него, принадлежат на родителите. Родителите, обаче нямат никаква представа как се харчат парите им. Ако се извоюва обществена прозрачност на разпределението на бюджета за образование и право на родителите да влагат парите, които им принадлежат по право, там, където те намерят за най-подходящо - ще има пари и за достойно заплащане и за модерни училища. Няма да има пари за измислени постове и лоши учебници в 12 варианта по всеки предмет. - Учителите дават частни уроци, защото нормативите не им позволяват да работят с нормалната си заетост. Ако на един учител се даде свободата да работи не 4-5, а 6-8 часа на ден и летни ангажименти с децата (т.е. нормална отпуска и работно време като на всички останали съсловия), той няма да ходи на допълнителна работа и няма да дава частни уроци. Тогава тези, които стоят в системата, за да им плаща тя вноските за пенсии и здравните осигуровки (има и такива), ще бъдат принудени да избират - частният им бизнес или учителската професия. В училището ще останат само тези, които са учители по сърце и призвание. На тях работата с децата не им тежи, защото я вършат с много любов - като Ина, например. - Крайно време е да се промени системата на "паралелките" и оценяването на учениците. Учителите не са и не трябва да бъдат оценителите - Борислав много добре обясни защо. Но това вече е друга тема.... - Крайно време е да се промени системата на възлагане и писане на учебниците, но това вече май е опасна тема....

Не виждам противоречие между моята и вашата логика. Напротив. Божията воля е като гравитацията. Нашата свободна воля е дали да скочим. Ако решим да скочим без да знаем какво ще се случи по Божията воля като следствие, ударът е добро обучение. Вместо чувство за вина е по-логично да благодарим на опита си - той ни е ориентирал какви са закономерните (а не предполаганите и исканите от нас) последствия от нашите действия, и вече знаем как да се отнасяме и какво да очакваме като резултат от тях. Ако решим да скочим за пореден път, надявайки се, че този път ще ни се размине, ударът е още по-добър урок....Вместо чувство за вина,че сме повторили грешката или че сме се надявали да променим закона за гравитацията в своя полза, благодарим, че има закони, които хората не могат да променят според желанията си. Прощаваме си сервирането на глупостта за закуска, обяд и вечеря (Ася! ) и си избираме нещо друго от менюто. За предопределението и наказанието: Предопределени са пътищата, не нашите действия и решения. Ако тръгнем в посока Бургас ще отидем в Бургас, не в Петрич. А дали сме знаели накъде сме тръгнали или сме смятали,че пътят ще извие заради нашето желание.... това вече не е предопределение, а свободата ни да избираме. Това че вместо в Бургас с изненада установяваме,ч е сме пристигнали в Петрич, за наказание ли да го смятаме, чувство за вина ли да изпитваме или просто за урок да си гледаме добре картата и табелите по пътя за в бъдеще?

Та нали всичко, което се е случило и сме направили е част от Божията воля. И ако то е наша грешка с негативни последствия, то тя също има своя смисъл и важна роля за развитието и израстването ни. Да се чувстваме виновни, това означава да оспорваме и да искаме да се върнем в миналото и да променим Божията воля вместо да си извлечем поуката и да се променим. Ако се чувстваме виновни за нещо, което друг е или не е направил, това е пряка агресия към неговата свобода и амбиция да управляваме неговия живот за негово добро.... Човек, който изпитва чувство за вина, обикновено осъжда не само себе си, но и другите, и очаква от тях да изпитват същото чувство, когато той прецени, че са сгрешили.... Пътят към прошката не минава през чувството за вина. То е в обратната посока - през Любовта към Бог и ближния и себе си.

Когато чуя от събеседника си "Всичко е ясно...", знам, че вече няма смисъл да разговаряме и да споделям моите позиции.... Мога само да го изслушам мълчаливо. Той вече е обявил своята истина за общата истина и ако изобщо ще чуе нещо по-различно от нея, то е само защото се кани да докаже, че това е заблуда. Той е подредил и обяснил всичко по своите правила и логика и напъхва всичко в тях, а което не иска да се напъха "реже му или краката или главата". На мен никога нищо не ми е съвсем ясно - оставям си винаги малко "мъгла", много "некартографирани територии" и свобода на света и на себе си - да се променяме непрекъснато.... Не ми е съвсем ясно защо точно така протича живота ми - опитвам се да подредя пъзела, но осъзнавам, че никога няма да го изясня изцяло, защото парченцата се променят, както и зрението ми.....

Обяснението, което даваш, мисля, отговаря на едно от моите предположения: На мен ми е по-интересна другата страна - защо съ-страдващият получава в ответ озлоблението и отхвърлянето? Не можем да обясняваме отхвърлянето на състраданието само с качествата и състоянието на този, който ги отхвърля, защото състраданието предполага две страни и всичко, което се случва между тях зависи и засяга и двете страни. Ако отхвърлянето причинява болка на съ-страдащия, значи той е зависим от това как страдащият ще приеме неговото състрадание и как ще преодолява своята болка и мъка. Последното означава, че съ-страдащият съзнателно или не очаква от човека, към когото изпитва състрадание определен "правилен" начин на поведение и промяна - т.е. неговият начин. Ами в този случай агресивното отхвърляне на неговото състрадание не е ли огледален образ на скритите му (понякога и от самия него) очаквания?

Много важна, но и много трудна за разсъждения е тази тема. Благодаря ти, Атлантида! Много е лесно тук да се хлъзнем или в критика и осъждане, или в съжаление и снизхождение, или да избягаме в сянката на равнодушието. На пръв поглед изглежда,че превратностите (самата дума носи смисъл на неочакваност) в живота ни връхлитат - всъщност те са закономерно следствие на някаква неадекватност в нас, на изкривено възприятие и поведение, които ние сме смятали дълго време за "правилни и нормални" и сме очаквали те да доведат до същите "правилни и нормални" последствия. Превратното събитие ни "удря шамар" по едната буза, за да ни събуди от съновидението, което сами сме си създали и в което искаме да натикаме света. В този смисъл "всяко зло е за добро" - ако се опитваме да се борим с ръката, която ни е "ударила шамара", търсейки вината за страданията си в нея или минем на оплакване и униние - ние сме отказали да се "събудим", т.е. да променим мисленето и ценностите си. Следва нов, по-силен шамар за наше добро. Имаше един момент в живота ми, в който смятах, че търпението и смирението означават да стоя и да понасям шамарите. Не. Оказа се, че смирението означава да "обърнеш другата буза" - т.е. да се откажа от досегашните си "правилни и нормални" неща, от старата си гледна точка и схема на мислене и оценки. Направих го. И това боли - много боли - човек погребва старото себе си, осъзнава,че бедата му е резултат на това, в което е вярвал. Най-тежко бе усещането за пропиляност на времето докато съм вървяла със затворени сетива, водена само от правилата си. То е, което спира най-често порива за вътрешна промяна. Но след това "обръщане на другата буза", става светло и спокойно и имах усещането, че досега съм държала главата си под водата и съм се давила сама, докато над мен е греело слънце - трябваше само да я вдигна и да поема въздух и светлина. Страхувала съм се да го направя, за да не изменя на старото себе си, на правилата му. От този момент нататък превратното събитие, шамарът, се превръщат в нашия спасител, пътният знак на важния кръстопът в живота ни.

aorhama :thumbsup: :thumbsup: Здравей и добре дошла Rainy. Сънищата с бременност и деца, доколкото знам от прочетеното и опита си, ни предупреждават за някакво важно за нас събитие - възможно е да го планираме или очакваме, възможно е и само да съществува в мечтите ни. Според мен това не са непременно неприятности и проблеми, но със сигурност е нещо ново, което ще привлече вниманието ти и ще изисква от теб внимание и грижа - но и ще ти донесе много любов и щастие. Опасенията за здравето на бебето при теб може би са подсъзнателни страхове, че нямаш достатъчно сили да посрещнеш промяната или да я реализираш, твърде е възможно да носиш в себе си и някаква вина, че можеш да "развалиш" нещо хубаво и добро. За молитвата - мисля, че Илияна - Хамелеона - е съвсем точна - след такъв сън молитвата ни настройва да приемем с любов всичко, което ще навлезе в живота ни и ще го промени по някакъв начин. Молитвата ни дава и увереността в Божията воля за наше добро, себе си, в силите и любовта, която носиш, а те са ключът към успеха и щастието. Пътувай спокойно и с отворено за любовта и доброто сърце и ум.

:thumbsup2: :thumbsup: Служенето наистина би ни разделило на "служещи" и обслужвани" и би ни поставило в зависимост един от друг, ако осъзнаваме само едната страна на процеса - т.е. от служещия към обслужвания - и се идентифицираме ту с едната ту с другата позиция. Всъщност ако внимателно и без предразсъдъци се вгледаме в процеса, ще забележим, че служещият е едновременно и обслужван докато служи. Бог ни дава всичко, което ни е необходимо без да ни поставя условия - т.е. Той ни служи безкористно. Въпросът е как можем да бъдем "обслужени" от Бог - само като не се откъсваме от неговото "тяло" - т.е. като вършим това, за което сме създадени. Мисля, че когато служим на Бог в човека до нас, ние всъщност приемаме информацията и енергията, която ни свързва с Разума, от който сме част. Само от него сме зависими и в момента, в който го осъзнаем, постигаме свободата си. Ако човек обслужва интересите и желанията на друг човек, а не Любовта, която се проявява в него, той просто не служи, а разменя своето присъствие и труд срещу адекватно "заплащане" - а именно, обслужване на неговите собствени интереси и желания. Каква е разликата между "обслужването на интересите и желанията на другите" и "служенето на Любовта, която се проявява в тях"? Възможно ли е първото да съвпадне с второто или да бъдат напълно противоположни? Как да разберем дали "служим на Любовта в човека до нас" или "разменяме си с него изпълнение на желания и претенции"?

Учителят за служенето: Служене Служение с любов Служители на земята

Защо усещаме мъчение? Защото нещо около нас отказва да се подчини на схемите на ума и сърцето ни. Да "изгладим недоразуменията изкуствено" може би означава да приемем външно това, което ни мъчи, с усмивка, но да не променяме схемите. Това означава да издигнем между нас и мъчението стената на равнодушието вместо да насочваме към него копието на осъждането. Но равнодушието си е вид осъждане, навлякло маската на приемането. "Светът е широк за моя ум и моето сърце, аз ще приема мъчението във всичките му форми" ми звучи като "досегашните ми схеми на мислене и емоционална оценка са ми отесняли и одрипавяли - време е да ги променя, да ги разширя и прекроя и да пусна в себе си Любовта в новите и прояви..."

Сега ми направи впечатление, че Учителят не е казал "помагайте на другите", а "помагайте си един на друг"! В израза "помагам на другите" се съдържа скрита гордост и суета - той носи пресубпозицията, че аз съм по-силен и можещ от тези, на които помагам, а те имат нужда и полза от моята помощ. И може би тази позиция издава много по-голяма власт на Егото ни (Багира! ) отколкото това, за който споменава Валентин: Когато "си помагаме", ние осъзнаваме единството и равнопоставеността си. Тогава сме готови да приемаме с любов и да благодарим за помощта дори когато другият няма и представа, че ни е помогнал с нещо (а понякога напротив - целял е да ни навреди). Всъщност другите ни помагат не когато съзнателно правят нещо специално за нас, а когато ние осъзнаем как ни помагат те с присъствието си в живота ни. И благодарим на Бог, че сега и тук ги е пратил да бъдат до нас такива каквито са. А може би ако "се надпреварваме" да живеем и работим само с любов, ние оставяме на Бог да помага чрез нас на другите така, както само Той може и знае.... "Живота ни, който посвещаваме на Тебе, за доброто на нашите братя и ближни, Ти благославяй." Добрата молитва

А на мен това ми звучи така - -всеки от нас роден, за да служи на Разума по свой специален начин - както всяка клетка се ражда, за да служи на целия организъм по своя специален начин. -докато "функционираме" в света си, подчинявайки се на някакви закони, задължения, зависимости, желания, ние не сме свободни. - освобождава ни осъзнаването на предназначението ни - да служим на "организма" си - на Бог. Това е моментът, в който спираме да изпълняваме, зависим, да се подчиняваме, да се "продаваме" - започваме да служим с любов и по своята свободна воля да изпълняваме Божията воля. Макар на пръв поглед да вършим същите неща, мотивите и емоциите и мислите зад тях вече са противоположни. В този смисъл (струва ми се) служенето ни освобождава от "оковите" на задълженията и необходимостите.... А най-добре си помагаме, когато "дясната ръка не знае какво прави лявата" - т.е. когато забравяме на кого и как сме помогнали още докато го правим....

И аз едва сега осъзнах какво означава "друг да те обича". Обикновено ние свързваме това усещане с факта, че някой показва това отношение към нас по някакъв начин или поне ние знаем за него. Сега разбирам, че има друго, много по-важно - истинското измерение на тази мисъл. Каквото и да бъде отношението и поведението на другия, независимо дали взема или ни дава, дали ни прави щастливи или ни наранява, това винаги е проява на неговата обич към нас. Не неговата лична и човешка - чрез него, човека, ние получаваме обичта на Бог към нас във формата, в която е най-добра за нас в момента. Излиза,че от нас и нашето разбиране зависи дали "другият ни обича". Излиза, че не е възможно да "заслужаваме" обичта на някого, защото ние винаги я получаваме....

От няколко дни се опитвам да си дам обяснение защо понякога състраданието и помощта, искрено и с любов дадени от един човек на друг, не се приемат и дори се отхвърлят от този, който страда... Може би този, който страда все още има нужда от това страдание, защото не е готов за промяната в себе си... Може би пътищата и формите, с които единият стига до просветлението не са съвместими с тези на другия..... Може би съ-страдащият не може да приеме с любов отхвърлянето на неговото състрадание по някаква причина, и това отхвърляне му причинява на самия него страдание-лекарство за привързаността му към някаква ценност.... Сигурно има и още... Все стигам до извода, че състраданието е необходимо за духовното израстване на самия съ-страдащ, а не за помощ в израстването на страдащия. Или както казва Учителя: Възлюбете Господа

Когато всеки срещнат човек приемаме като пробен камък за силата на любовта ни, може би ще се замислим дали любовта ни ще се прояви в изпълнение на неговите желания или нашите представи за неговото добро (за което ще чакаме оценка и благодарност и отплата) или в запазването на положителното отношение към него.... Дали допускаме човека близо до себе си или се отдалечаваме съзнателно от него, дали му подаваме ръка или му я отказваме, дали го оставяме свободен да търси себе си дори когато нещо от тази свобода ни наранява или му показваме къде се намира невидимата стена, която не можем да му позволим да премине...... всяка от тези постъпки може да бъде направена с любов, и тогава наистина ползва не само нас, а и другите. Ако искаме да служим на света си, излиза,че първо ще ни е нужно да се научим на любов, истина и знание, които да ползват нас самите, не да "жертваме" себе си в името на нечия друга полза.....

Ако се вгледаме внимателно в биологичната и социалната еволюция, ще забележим, че биологичните полови различия между хората остават неизменни като биохимия. Променят се социалните роли и най-вече критериите за мъжественост и женственост - те са подвластни на динамиката в начина на живот. Както, обаче, справедливо отбеляза Добромир, Ако един мъж и една жена търсят всеки своя Път, то те не могат да пренебрегнат това единство и двупосочно влияние - и не преодоляването му, а хармонията между "психе" и "сома" носят на човека усещането за Път и щастие. В този смисъл еволюцията е създала "сома" самостойна, но двуполова с взаимно допълване на половете. Не е ли това и принципът на Вселената - хармонично единство и допълване на разнообразието? Когато "психе" се подчини на желанията и моделите си и пренебрегне с презрение хармонията си със "сома"..... "сома" я сваля от Пътя в канавката докато не се "поправи".

:thumbsup: За мен този въпрос винаги е звучал "Защо е добро?"( това, което се случва около мен и с мен) Сурата, която ни разказа по-горе аорхама (благодаря за което много!) според мен, насочва съзнанието ни в тази посока. Щом имаме заложени в себе си емоционални регулатори за "добро" и "лошо", значи те са ни необходими. Само че както обикновено използваме този "инструмент" да се делим и бием (осъждаме), а не да работим и творим (обичаме) с него. Колко ли още време и страдания са ни необходими докато осъзнаем, че емоционалните ни "доброметри" показват доколко добре умът ни е обхванал и анализирал информацията около себе си? Може би като придобиваме знанието, което нямаме, а не като "отрязваме" по мерките си.

Съжалявам, не разбирам добре позицията ти. Нямам претенции да разбирам хормоналната регулация и затова се обърнах с молба към специалистите да вземат отношение. От моя гл.т. и опит (на психолог) психичната настройка (нагласа) е реалният регулатор на усещането за щастие/страдание. С много примери може да се докаже, че едно и също събитие или факт може да предизвика у един радост и благодарност, а у друг недоволство, униние, критика. Състоянието на нашата психика изцяло се определя "отвътре", не зависи от външната среда, а от нашето отношение към нея (т.е. зависи от това доколко сме "пропускливи" за духа и Любовта).