Донка

Благодаря ти диди за искреността, за любовта и мъдростта! Щастлива си,че вървиш по пътя си с истински Мъж и Човек до себе си. Щастлив е и той,че живее своя живот с Жена като теб.

:thumbsup: Бих попитала flysilf как точно прилага в своя личен и професионален живот това, което така пламенно ни съветва и учи. - Благодаря му за въодушевлението и загрижеността!

инфинити! Любовта е много повече от емоция! Тя е всичко....

Очакванията към мисленето на хората и разочарованието от това, че не отговаря на нашите представи за "духовен форум", както и критиката към мисленето на другите, както и усещането за нападнат и обиден - това елементи на източен тип мислене ли са? Валентин! Опитваме се да започнем - тихичко, с децата, които сега растат..... Те ще променят България, ако ние посеем в умовете и сърцата им семенцата на Любовта (без да и лепим етикети). Максим! Може би не случайно сме на границата на изтока и запада? Не в противопоставянето, а в единството на противоположностите е Любовта. И защо се приема,че "българите" сме "такива" и не сме "такива" - аз не съм склонна да слагам етикети на хората - предпочитам да ги опознавам и общувам с тях - знаете ли колко прекрасни и добри обикновени хора има в България (когато ги отвориш на подходящата страница)?

А сега се опитай да си представиш как някой тайничко с някакъв "магически" метод посети твоите чувства и мисли, които ти все още не си склонна да изкажеш и покажеш? Как би се почувствала? Дали поласкана или "полазена"? И какво значение има какво мисли за теб този човек - това си е негово право и свобода да мисли каквото той намери за добре за когото иска. Както и твое право и свобода е да мислиш за него и изпитваш към него своите мисли и чувства. Прекрасно е да обича човек някого, но само до момента, в който започне да очаква или желае от него някакъв определен "отговор" на своите чувства. От този момент нататък любовта се превръща в поробване и агресия. Казвам го с пълната убеденост на жена, живяла дооста време в твоето състояние - един негов поглед или дума да те кара да летиш или да увяхваш. Нарича се не "влюбване", а зависимост от отношението и любовта на друг човек и е една от най-тежките - трудно се осъзнава и още повече болка е нужна за да се изчисти. Никой не може да те нарани, ако нямаш отворена рана, която да докосне неволно. Ако го направи - можеш да му благодариш - показал ти е къде е и че трябва да я лекуваш. Колкото повече те заболи - толкова по-опасна и голяма е раната. Какво означава "да го изплаша" - "ще ми избяга" ли е продължението? Има една техника - представи си, че този човек няма същите чувства към теб каквито ти към него и постепенно превърни разочарованието си в същата любов каквато изпитваш сега. После си представи,че го виждаш с друга жена и щастлив - и отново превърни негативните си чувства в любов и радост от това, че е щастлив.... Защото ако обичаме един човек, ние се радваме на неговото щастие независимо къде е и с кого е, а не само на неговото присъствие и чувства към нас.

Според мен науката и вярата са свързани много по-дълбоко, отколкото вярата и религията (имам предвид йерархичните структури и канони - не ученията). Науката следва и се учи от вярата - религията я експлоатира за користни цели. Науката и вярата освобождават човека - религията го подчинява на измислени от хора правила. Науката и вярата са деца на Любовта - религията е майка на делението "праведник - неверник" и на "войната в името на вярата". .... Хубава тема - има бъдеще!

Мислете за светлината

Какво разбираш под "дупката на средното положение"? Според моя опит човек попада в дупка, когато "хлътне в крайност". Равновесието и хармонията предполагат именно някакво "средно положение". И защо искаш да побеждаваш и кого? Когато има победители, има и победени. Ти би ли искала да си "победена"? А какво е отношението ти към хората и нещата, които си "победила"? Уважаваш ли ги? Или си снизходителна към тях? Ако направим от живота си "борба до победа", той естествено ще бъде негостоприемен към нас. Може би е време да му покажем светлината, топлината, любовта, които носим в себе си? Вместо да се борим, защо не опитаме да обичаме и разбираме това, с което ни се иска да се борим? И защо ли ни се иска да се борим? За да докажем на себе си и света си колко сме силни и важни? За да накараме другите да са "добри" както на нас ни се иска и да ни уважават и обичат както ние искаме? Мислете за светлината О, да определено може да стане по-зле, щом си мислим за него - така си го викаме. А защо не опитаме да се успокоим с това, че и сега има неща, които са "добре", а тези, които смятаме за "зле", може би имат и добра страна? Загубата винаги означава и някаква печалба - и тя винаги е по-ценна от загубеното. Подтиснат и тъжен е човек, когато вижда само загубеното. Негативните емоции би трябвало да го накарат да "обърне другата буза", т.е. да промени гледната си точка и да се опита да види спечеленото. П.С. И това с излизането насаме с природата е страхотна идея - там човек най-добре може да "почисти извора на Любовта" в себе си и да различи своята воля от Божията. Успех!

Ася! Страданията се лекуват със светлина Изпитано и проверено! Светлината - да осъзнае човек, че страданията му са плод на желанието му да заповяда на Божията воля, а не да я слуша и следва. Светлината - да различавам кое е Божията воля и кое е моето желание и второто да следва Първото. Светлината - повярвах,че Божията воля е за мое и на другите добро, когато целият свят се разпадаше от зло в зло, защото не ставаше по моята "добра воля". И изведнъж това, което наричах беда се превърна в шанс, а страданието се превърна в благодарност за бедата-шанс. Светлината лекува, когато усетим връзката на нашето малко слънце под сърцето ни със света около нас и го оставим да ни свети и топли - и нас и хората около нас - без условия и правила.

Много точно казано! Забележете - не казва стремете се към осъществяването на нещо, което наричате "успех и благополучие". Избягва всякакви критерии и конкретика за тези понятия. Важни са вибрациите Това за мен означава "изпитайте сега емоциите, които бихте изпитали когато постигнете успех и благополучие". Според мен, обаче, има един много важен момент - какво наричаме успех и благополучие? И какво изпитваме когато си ги представим? Ако това е радост от победата НАД някого - дали това е успех? Ако това е плуването в безделие и разкош или задоволяването на всякакви желания - дали това е благополучие? Моето лично усещане за успех е по-скоро радостта от приятелското общуване и от това, че съм успяла да бъда максимално полезна за момента и човека. Ако не съм била - мисля за това, кое в мен ме е спирало или отклонявало. Благополучие за мен означава спокойна радост от всяко нещо, което ми се случва - благ -и неща получ-авам. Но от мен зависи дали ще разбера кое е благото, в това, което получавам.... А какво означават за вас вибрацията на успеха и благополучието - кога сте я усещали? Какво може да я предизвика у вас?

А какво е това, което ни "спъва"? Може би това, което не сме били достатъчно внимателни да забележим, или сме били прекалено горди да смятаме за незначително "камъче", което можем да подритнем презрително? Може би ни "спъва" нещо, което се опитва да ни подскаже,че сме се отклонили от пътя си и ни е нужно да спрем, да се огледаме и да сменим посоката? Вниманието към невидимите и дребните неща, смирението на гордостта ни - само една мисъл, принцип може да ни помогне да ги постигнем - "Не сме ние, които ръководим света." Когато за пръв път прочетох тази техника в книгите на Лазарев и Учителя, нещо се съпротивляваше силно у мен - как ще съм готова да заема с радост положението на човек, ударен от съдбата, загубил скъп човек или останал осакатен? Сега не само го разбирам и приемам, но се опитвам и да го постигна - не е толкова трудно. След такова "упражнение" се чувствам по-лека, светла, щастлива....

Може и най-сигурният "убиец" на увереност са грешките ни - особено когато са доста и ефектът от тях е неприятен за самочувствието ни. Докато не се научим да приемаме грешката като ориентир за промяна, не като критерий за самооценка и оценка. За съжаление нашата образователна система работи в точно обратната посока.... Най-добрата храна за увереността са успехите ни и лекотата и радостта, с която се справяме с нещо. Може би точно те би трябвало да ни покажат за какво сме родени и кое е нашето място в света ни. За съжаление все още е широко разпространено схващането,че за да постигне човек успех трябва много да се мъчи, а успехът се измерва предимно в пари, обществено положение, власт, облаги.... Има и един вид увереност - аз и казвам "сляпа увереност" - а по народному инат. Как се отнасяте вие към нея - в себе си и в околните?

:thumbsup2: Илияна - хамелеона Може би увереността е точно усещането, че няма смисъл да водя битки и да убеждавам другите в някаква своя истина и правота. Достатъчно вярвам в нея, за да ми е необходимо другите да се съгласяват с мен и да я одобряват. Струва ми се,че увереността се проявява точно когато оставяме свободни другите да имат своите лични истини, различни от нашата; своите различни от нашите ценности и мотиви. Уверен е човек, който е готов да приеме всяко развитие на събитията като добро и да намери своето място и роля в него.

Хубава тема! Благодаря Роси! Мисля,че самата дума си говори за себе си - у-вер -ен - човек, който вярва, че Божията воля е за негово и на другите добро. Увереността е заложена в нашата природа - детето се ражда уверено. Умеем ли да пазим тази увереност или тя дразни възрастните и тяхното желание да контролират децата? Дали не загубваме увереността си, когато започнат да ни критикуват нашите авторитети и ни убеждават,че тази критика е проява на тяхната любов и грижа за нас?

За всички! Аз си мислех над това какво означава да "се смущаваме" от нещо. Може би това се случва, когато ние сме си изградили определена представа, очакване какъв ТРЯБВА да е света и хората, какво трябва да се случва. Разделили сме предполагаемите събития на добри и лоши и сме "изплели" мрежа от очаквания, нещо като филтър. Ако това, което срещаме, отговаря на очакванията ни и мерките ни за добро, радваме се, одобряваме... Ако, обаче, се разминава с очакванията ни или влиза в категорията на "лошото" - смущаваме се. Защо? Защото светът и животът не искат да бъдат "добри", не искат да се подчинят на нашите разбирания и очаквания. В този случай излиза, че смущението е нещо като критика към Бог и Живота. А и как ще сме сигурни дали другият страда. На мен самата ми се случи да ме гледат със състрадание в момент, в който бях по-щастлива и спокойна от преди. Само че по мерките на другите в моето положение би трябвало да страдам. Когато страдах наистина, то беше резултат от собствената ми гордост и желание да "поправя" света и хората и от това,ч е не харесвах себе си такава, каквато Бог ме беше създал, не получавах любовта на човека, от когото я исках.... Ами сама си правех страданието и сега му се радвам и му благодаря за болката и урока.

Този път вместо разсъждения в мен напират въпроси... Какво са вас ангелите и ангелският свят? Защо техният свят е реален, а нашият е илюзия? Как може да "се научи езикът на ангелите"? Как ангелите ръководят света ни? Как те осъществяват връзката между духовния и физическия свят? Никак не съм имала шанса да чуя как го разбирате вие - приятелите, които са ми толкова близки... Чела съм много за това, мислила съм много, но никога не съм имала куража да попитам други хора как си го представят и усещат те лично за себе си... Е, сега и тук, Бог ми даде шанса...

Истинското знание ни помага да осъзнаем, че "зло" и "добро" са само нашите лични временни етикети за нещата и хората и събитията. То ни помага да ги свържем в едно хармонично цяло, в което всеки елемент има смисъл, но нищо не може да се определи нито като добро, нито като зло. Коя е тази дума, която може да "запали клечката кибрит в тъмната стая"? Може би това е "думата", която може да освети за ума ни смисъла и мястото на елементите в хармонията?...

:thumbsup: И от опит да добавя нещо - много е важна формулировката на целта и доколко тя позволява мобилност при реализацията и - като време, място, начин, подходи, усилия и т.п. Не знам какви цели си поставя Диана - много ще ми бъде интересно да чуя някакъв конкретен техен вариант - примерен макар. Защото може да се окаже,че мислим еднакво, но го казваме с различни думи. В моята работа (пример) целта може да се формулира по най-различни начини: - да се усвои определено умение или знание (това е много тясна и твърда цел, която измества реалната мотивация - в нашия случай води до бележкарство и у ученика и у учителя) - да се постигне прогрес в развитието на определени умения и в цялостното развитие на детето - това е добра цел, стига да не се обвърже с някакви критерии на бързина и разлика в нивата. Поради последното понякога води до опасни последствия - натиск върху психиката на детето и недоволство от него - а те предизвикват дидактогении. Има и още, но за да не се увличам в педагогиката ще спомена как определям целите на моята и на детето дейност сега: - моята цел е да осигуря на ученика си максимално възможната необходима среда, стимул и спокойствие (казвам им ССС), за да общува естествено и радостно с езика, който изучаваме. Нямам критерии и очаквания за изпълнена цел - играя с всяка група различно - зависи от състоянието, настроението им в момента, индивидуалностите им. Най-добре се получава, когато не мисля за целта, а следвам интуицията си и данните от енергийната си връзка с тях... - от децата не искам да си поставят цели - по-скоро да осъзнават мотивите на това, което вършим в часа и за домашна работа. (например - ще правим интервю за нещо на английски - първо трябва да се подготвим... и т.п.) Накрая всъщност стигнах до извода,че може би нашата съзнателно формулирана цел е осъзнатият от нас реален мотив за дейността. А кой е реалният мотив за всяка дейност на човека? - Животът такъв, какъвто е сега и тук - само тогава "работата се извършва с радост и разбиране за нейния ритъм"

Може би защото целеобразуването стеснява и втвърдява визията ни за дейността - ако нещо в момента не е в съгласие с поставената от нас цел, се отчита като пречка. А може би от друга гледна точка бихме го отчели като катализатор? От отчитането на страничния фактор като пречка или като катализатор зависи доколко и как ще го включим съзнателно в дейността си. На вас не ви ли се е случвало да озънавате със закъснение, че сте изтървали важна възможност само защото не сте я "виждали" като възможност? Може би и защото целта ни ограничава нас самите до реализирането и. Веднъж поставили цел, ние се чувстваме длъжни да я постигнем на висока макар цена - от това започва да зависи нашето самоуважение. В крайна сметка се улавяме в сляпо и гордо блъскане "с рогата напред" в посока, която се е оказала стена, вместо да се огледаме спокойно и да излезем през широката врата с ключ в ключалката, който чака само да го завъртим - как да признаем,че когато сме си поставяли целта, тя е била зад гърба ни или още не се е била появила? Целите по принцип са полезни, но само ако и когато не сме "завързани" за тях...

Знанието ни е нужно, за да осъзнаем кое в нас се втвърдило дотолкова, че да ни боли, ако не стане както ние сме го мислили и очаквали и наричали "добро". Необходимо ни е, за да имаме къде и с какво да разширим хоризонта на възможните решения, да сменим гледната си точка и критериите, моделите си на мислене - понякога драстично. Знанието ни дава мобилността, алтернативите. Истинското знание - не мъртвия товар изчетени и назубрени теории. Знание според мен означава и максимална любов с обективност към света около нас при максимално уважение и любов към своята субективност - никак не е лесно съчетанието - но само то може да ни помогне да "обърнем" неприятността в добро, да спечелим от загубата....

:thumbsup: Ако преди 4 години го бях прочела, щях да се усмихна скептично-презрително. Сега мога с ръка на сърцето да кажа,че работя точно така и сигурно точно затова и резултатите и финансовата стабилност си стават от самосебе си. Не знам как е вдругите професии, но работя ли с децата без поставяне на някакви конкретни цели, без очаквания за някакви резултати и тяхното отчитане, децата разцъфтяват, чувстват се обичани безусловно и свободни - работят с много любов. И аз се радвам,че си сред нас, flysilf ! Добре дошъл!

:thumbsup2: Добромир! bee! Разбираме го едва когато по волята Божия ни се наложи да минем през "нещастен, защото сам", "нещастни, защото заедно", и ако се научим да бъдем "щастливи сами" и "щастливи и заедно и сами".... Всяко от тези състояния е добро и полезно за човека, който се намира в него, защото сам си го е избрал.

О, Силве, не се изгубва човек, а намира истинското себе си в свързването. И не е сливане женитбата - ако един ден все пак ти дойде времето да опиташ - дай боже - ще разбереш. Истинската женитба е полет на две свободни птици - по своя воля и отговорност сме решили да се прибираме в едно гнездо и да летим заедно, но всеки със своите крила. Ти си виждала как птиците свиват гнездо и се грижат за малките си, нали? И си остават птици!

:thumbsup: Силве! Вързаният човек си остава самотен - независимо дали има семейство или е сам в живота. И кой е казал, че женитбата е обвързване - тя е свързване. Обвързан може да бъде умът на човека - към гордостта, страховете и правилата и желанията си - няма институция, която да може да обвърже човека - само умът му може да го направи. Обвързани могат да бъдат и самотниците и то доста по-обвързани от свързаните с женитба. Могат например да бъдат обвързани със стара несподелена любов, или със спомена от някакъв провал и страха да не се случи същото отново (и с право - то ще се случи, защото не искат да се променят...) Могат например да бъдат обвързани с някакъв свой идеал за съпруг или с някакви изисквания към страстта, която ТРЯБВА да изпитват към любимия си и той към тях съответно. Могат да бъдат обвързани и с някакви опоасения, че семейството ще попречи на личната им реализация.... А могат и да бъдат свободни и щастливи сами - без семейство и без дете или сами с дете.

:thumbsup: Силвия и Мона Бог е помислил да има всичко за всеки, а свобода и дълг на всеки е сам да помисли за себе си и да избере от всичко, което му е предложил Бог.... Бог дава (щастие), но не го вкарва в кошарата ни... за това следва да се погрижим сами....