Донка

Не-разбиране - може би е просто друг начин на разбиране - не същия като моя. Ето - по горе едно "разбиране" дава много интересни съвети за разбиране на Добромир, от които, обаче, става разбрано, че той няма представа кой е в реалния си живот човекът с ник Добромир. В няколко други мнения в друга тема други хора са абсолютно убедени, че знаят и разбират цялата истина за това, което се е случило. Всъщност истината няма нищо общо с техните разбирания и убедеността в собствените им "прозрения" меко казано звучи смешно. Излиза, че по принцип "разбиращият" винаги е изправен пред възможността да изглежда "неразбиращ" в момента, в който е убеден, че добре разбира всичко. Май стигнах до извода,че колкото по-убеден е човек, че разбира и знае нещо, толкова повече рискува да попадне в плен на неразбирането. От тук ми идва още една идея - може би разбирането винаги е отворено и меко - то винаги оставя място за нещо неразбрано - допуска съществуването на нещо, което предстои да бъде разбрано по различен начин от досегашните. Може би разбирането и неразбирането въобще не са опозиция, а са като двете страници на един лист? А може би невежеството е именно противопоставянето "аз разбирам правилно - вие не разбирате"?

Позвоялвам си да повторя въпроса си, защото за мен лично той е от изключителна важност, когато говорим за интуиция. Как да разберем кое идва от интуицията ни, а кое от предположенията? Кога можем да градим поведението си на "знаците" на интуицията, а кога все пак е добре да проверим дали е истина или е само наше предположение? Ами ако сме объркали личното си мнение с интуицията, когато определяме отношението и постъпките си спрямо друг човек? Проверява ли се интуиция? Проверявате ли предположенията си? Или се опитвате да работите без предположения? Въпросът ми вече е към всички, които имат какво конкретно и съществено да отговорят като свой личен опит. Благодаря.

Интересно... А как разбираш със сигурност, че това, което знаеш за хората тук, е истина, а не само предположение? Проверяваш ли по някакъв начин? Питам, защото и на мен ми се случва много често, но го приемам за нормална синхроничност или просто предположения, които са се оказали верни. Затова се доверявам на интуицията си само когато ми се налага да решавам нещо за себе си - така дори и да се окаже, че съм объркала интуицията си с някакво предположение, поемам само аз последствията. За другите се опитвам да не работя с интуиция, нито с предположения или мнения - само с това, което преживявам и усещам в момента.

Станимир! :thumbsup2: Да призная дълбоко в себе си това за мен означава да напомня на себе си, че съм част от Цялото в тази си форма тук и сега. После да използвам дадения ми от Бог ум и воля и тяло и личност да разбера как и защо това, което ми се случва е добро. Едва тогава мога искрено да благодаря, не само защото "така трябва", а защото съм осъзнала доборото в случилото се и защо именно благодаря. Когато казвам "аз не искам", моето аз смирено признава на себе си,че е имало някакви искания, очаквания, някакво "трябва да е така" - и осъзнато, със своята свободна воля се отказва от исканото и искането. "Нищо повече от това, което си ми дал" - всичко, което имам и ми се е случило, ми е дадено - подарено и е достатъчно. Това, което аз искам в повече няма да е добро за мен, защото цялото знае по-добре от мен какво е доброто за мен. Сега си мисля и още нещо - ако аз искам нещо повече, нещо, което аз съм си намислила и решила, че е добро за мен, може би ще пропусна да разбера и реализирам доброто на цялото, ще се откажа от него заради моето... А доброто на цялото не е само мое, но и на другите добро...

От детски години ни внушават, че щастието на семейството зависи от това дали членовете му си изпълняват задълженията и дали правят компромиси...Може би затова постепенно самото понятие семейство се свързва в съзнанието ни само със задължения, собственост, хомот, цели, резултати, желания. Дали някаква част от нашето съзнание не започва да приема всичко това като необходимото зло в името на необходимото добро? Дали свободата и любовта изключват семейството по принцип? Защо изобщо създаваме семейство тогава? Склонни сме да си мислим,че хората създават семейство, защото не могат да живеят един без друг. Всъщност това е най-сигурният начин да се създаде едно нещастно семейство. Когато не мога да живея без любимия си, а той без мен, аз ще се чувствам задължена да осигурявам това, от което има нужда той, а него - длъжен да осигурява моите нужди. Аз ще се старая да покрия своите и неговите представи за съпруга, а той своите и моите за съпруг. А представите дали са нашите собствени или тези, които ни е внушило семейството, в което сме израсли? И така се оказваме в плен на задължения и модели, в които сами сме се "впрегнали". Необходимото зло в името на някаква представа за необходимо добро? Тогава се появява нуждата от компромиси - да се съглася с нещо, което не ми харесва само защото ако не се съглася, ще последва нещо, което ще бъде още по-неприятно. Обратното на компромиса е да наложим своята воля - но това означава само да заставим човека до себе си винаги и само той да прави компромиси.... Може би има и друг път? Как се създава щастливо семейство? Събираме под един покрив, защото можем да живеем заедно точно толкова свободно и спокойно, колкото и когато живеем сами. Не очакваме от себе си и човека до себе си да отговаряме на някакви изисквания или да изпълняваме някакви задължения. Просто ни е спокойно и радостно, когато сме един до друг. Като две птици, които се грижим с любов за общото си гнездо, но всяка има свои криле и свой път. Вместо да се учим на взаимни компромиси, учим се на разбиране и приемане на различията си. Всеки от нас дава право и на двамата да бъдем "себе си" по своите си начини. И не просто дава право - ние обичаме един в друг онова, по което се различаваме точно толкова, колкото и онова, по което си приличаме. В конкретните "спорни" ситуации в ежедневието? Сравняваме гледните си точки и вариантите за поведение и търсим решение, което да бъде "връх на триъгълник" с основа отсечката между моята и неговата позиция. Дори когато две позиции намират общата си точка в средата на отсечката между тях, остава усещане за деление, жертва и отстъпление - компромис със себе си. Когато заедно извървим пътя до трета, обща позиция, ние сме се издигнали над старото себе си - всеки от нас е пораснал. Новата позиция не е компромис, а постижение, за което можем да сме благодарни само на Любовта.

А може би колебанията във вярата и трудността ни да я изречем също са път към Бога? Как? Сбъдва ли се вярата? Очакванията да се сбъдне това, в което мечтаем и вярваме - какъв е този път към Бог?

:thumbsup2: За всичко написано по-горе! И да добавя и още нещо, което ми мина през ум сега... Децата за мен са и плодовете на нашия труд, грижи, на нашето даване, на нашия живот, любов.... Ние сме склонни да ги смятаме за свои, да ги "имаме" и натрупваме... един ден да ни се признаят и да свидетелстват,че не сме живяли напразно... Вживяваме се дотолкова в тях,че постепенно забравяме, че всяко наше "дете" не е било никога наше - от замисъла (родила го е ситуация, нужда някаква), през реализацията (Бог ни е дал способностите, времето, мястото, условията да се случи това), до плода (не за нас е бил, а за другите около нас - а от техните ние се ползваме)... Така че няма какво да имаме и трупаме и отчитаме - не с обема и качеството на плодовете на живота ни доказваме,че не сме живяли напразно, а с любовта, която сме излъчили докато сме ги създавали.... И още нещо... За децата-плодовете всеки родител носи отговорност - дотолкова понякога се вживява в тази си отговорност,че забравя чии всъщност са тези деца и плодове и докъде и в какво се простира отговорността му .... до границата, в която започва да отнема свободата на плода да бъде различен от родителя си и от неговите планове за "перфектен плод"...

Мисля,че всички пътища са правилни за нас. Има по-кратки и равни пътища. Има и стръмни и тежки, когато имаме нужда да поизхабим гордостта си. Може да се мине и през Истанбул за Париж, когато имаме нужда да поизчистим суета някаква или ревност... Има и търкаляне по надолнището, за да последва удар и после да видим,че това е начинът да се пада - да внимаваме следващия път....

:thumbsup2: Станимир! Като да допълня не само за материалните богатства, а и за духовните според мен важи същото - ще си позволя да заместя думите само:

Благодаря на всички, които споделиха разбирането си по темата за ересите - наистина, мисля, имахме нужда от уточнение на това кой какво разбира под "ерес и еретична мисъл". За един ерес е синоним на свободомислие и излизане вън от някакви наложени стандарти. За друг обратно - ерес е отклонение от Любовта. За стриктните последователи на едно учение или религия еретична мисъл е мисълта, която допуска интерпретация по-различна от тяхната собствена. Може би затова някои с нескрита гордост обявяват себе си за "еретично-мислещи", разбирайки "бунтовни, свободни.." като опозиция на "закостеняли, ограничени". Погледнато, обаче от друга позиция, дали този "отхвърлящ" еретизъм не си е отново същата закостенялост и ограниченост, но обърната наопаки? За догматиците отклоняващите се от догмата са еретици, а самите еретици не смятат ли също догматиците за отклоняващи се от истинското учение за Любовта, т.е. еретици с обратен знак? Не е ли отново проява на гордостта и суетата да наречем себе си "еретици", а другите с презрение "невежи"? Може би има трета позиция - приемаща свободата и правото и на едните и на другите сами да определят светоусещането си и дори да отхвърлят и да се разграничават от другите, и дори да ги презират, и дори да се борят с опонентите си.... Може би тогава ще изчезне понятието "ерес" (хамелеона и всички други на същата позиция :thumbsup: )? Може би присъствието на понятието ерес, еретични мисли ще маркира само период от развитието на човешкото съзнание - етапът преди следващото разширяване.... ? Може би за да разберем и приемем нещо различно, на човешкия ни ум първо му е нужно да го категоризира като различно, да се разграничи, противопостави дори...? И голямата въпросителна за мен е - как се прави следващата стъпка - от противопоставянето към интегрирането на различията?

Ако тръгнем по пътя "само моето е правилно"... това сигурно пак е път към Бога..? Опитвам се да му открия смисъла на такъв път.....

И аз благодаря и за мисълта, и за беседите. Прието е някак да се смята, че любовта е сляпа, че когато човек има любов, не мисли, а мисли ли, значи това не е любов.... Затова и плодовете на такава любов са болни... Защото не е любов това, а пристрастеност... А има ли мъдрост без любов? И дали това не е мъдруване...? И какви са плодовете на това мъдруване? Гордост и снизхождение вместо смирение и разбиране? За да разберем какви са ни побужденията понякога доста надълбоко в себе си е нужно да се разровим. И смелост и смирение са нужни да приемем, че подбудата ни не винаги е била толкова благородна, колкото ние сме искали да бъде.

Ако ерес означава някакъв избор, то този избор включва ли противопоставяне и осъждане на друг избор? И изобщо идеята "еретична" мисъл подразбира ли "мисъл, която се противопоставя и осъжда" или "която среща противопоставяне и осъждане"?

А според мен понятието ерес изключва избора. Ересите се появяват, когато учението забрани на последователите си свободен избор и ги застави да следват определена от някого догма. Ако има избор, няма да има ереси - ще има свобода. Ще има различни хора, които ще изповядват различна вяра и ще я реализират по различен начин... и ще уважават правото на другия да прави същото... Тогава кой кого ще нарича еретик?

Да! Всички пътища са пътища към Бога! И страданието, и радостта... И сам, и с партньор... И в бурята, и в спокойствието.... А защо ли някои лесно приемаме като "път към Бога", а други наричаме "отдалечаване от Него"? Може би защото вторият не съвпада с нашата посока? Тогава преднамерената агресивност също е път към Бога... Как си обяснявате това?

Диана! Може би затова е трудно до невъзможно на много хора да живеят и да са щастливи заедно - дори и когато имат еднакви интереси. (А могат ли изобщо да бъдат съвсем еднакви???) Защото понякога разбираме щастието и обичта между нас като запълване на празните си "половинки" с "половинката" на своите любими. Аз на теб моята половинка - ти на мен твоята - да станем цяло. Това дали е любов или сделка? Обич може да има само между цели и свободни хора..... тогава различните интереси не пречат, а се допълват и си помагат. Проверено в живота.

:thumbsup2: Съгласна със Силвия! Тук нищо не може да бъде наричано с думата ерес... За мен ереси има само там, където има ограничения - тук има свобода. Затова смятам, че всичко може да влиза в теми и всичко може да бъде дискутирано, нищено, гледано от позициите на всеки. Кога и защо се появява една ерес? Кое е условието тя да бъде наречена така? Кой я обявява за ерес? Замислям се - защо хората разбират това понятие толкова противоречиво?

Здравейте приятели Отдавна се опитвахме да измислим как да ограничим спама в темите, но в същото време да оставим всеки свободен да публикува личните си разговори. В тази тема ще прехвърляме всички постове, чието съдържание не отговаря на обсъжданата тема. Ако ви се прииска понякога понякога просто да си почешете езиците без да спамите - мястото е тук! Разбира се, правилата на форума, важат и за тази тема - моля, прочетет ги още веднъж внимателно преди да хвърлите нещо "весело" тук.

:thumbsup: Ники! Потвърждавам от опит! Години наред съм подозирала, че някой или нещо ми "прави магия" за нещастен личен живот. Сега съм сигурна, че всичко, от което страдах тогава беше магията на моите собствени мисли и ценности, които определяха поведението, отношението ми към себе си, изборите, които правех в личния си живот, очакванията ми за отношението, което другите ще имат към мен... Въобще всичко, което се случваше с мен по силата на някаква "магия", всъщност беше проекцията на моята Сянка. Може би Тя е и съществото, което населява нашия свят в някакво друго измерение? Мона! Когато осъзнах това и интегрирах сянката, когато започнах да обичам себе си както обичах другите, когато започнах да отговарям на агресията с любов, "магиите" изчезнаха.

Не, разбира се Със съгласието на автора оставихме само тази част от заглавието, която отговаря на основния му замисъл, за да не се отвлича вниманието от него. Ще бъде отворена нова тема за ересите, в която ще бъдат преместени всички постове, свързани с нея.

:thumbsup2: Добромир! Според мен обединяването на ученията е възможно и реално само "отдолу" - от обикновените хора, които живеят заедно. В нашия регион мирно съжителстват няколко религии и учения. Напрежението между мюсулмани и християни беше измислено от политици, които искаха да го "яхнат". Няма мюсулманин, който да не донесе на съседите си християни от традиционните ястия на техните религиозни празници - това е закон при тях. А нима има християнин, който ще подмине съседа си мюсулманин на Великден? И нямаме никакво намерение да се "покръстваме" един друг - всички вярваме в любовта, доброто, мъдростта, щастието, но го наричаме с различни имена..... Непримиримостта между ученията е измислена и се поддържа от техните йерархични структури - старият принцип - разделяй и владей. За етикетите си мисля отдавна - именно идеята за "премахването" им не е ли насилие върху свободата на човека да се причисли сам към някакво учение, защото там душата му намира Истината? Вместо да си "премахваме" етикетите, защо просто не се държим за ръце и уважаваме точно различията си в името на общото между нас. Трябва ли да си премахнем личните имена, за да се почувстваме всички хора и братя?

От няколко дни се опитвам да си "намеря" еретична мисъл.... и не мога. Не мога да нарека нито една от мислите и емоциите в себе си еретична.... Не защото всички са "праведни", а защото не ги деля на еретични и праведни.... Всъщност ми е интересно кое наричате "еретична мисъл"? По какво категоризирате мислите си на еретични и праведни? Това, което прочетох по-горе за мен поне не са еретични, а най-нормални човешки мисли... и "бесове"....

Какъв е смисълът на прошката? Може би тя е ключът към разширяването на съзнанието и развитието ни. Кога ми се налага да простя? Когато нещо в мен самата или в света около мен противоречи на очакванията и желанията ми,нарушава някакви мои норми и правила за добро. На кого прощавам? На себе си и своите очаквания, желания, правила. Как прощавам? Приемам ги, разбирам защо и как са се появили и как са успели да се превърнат в условия за любовта в мен. Защо прощавам? За да разчупя оковите, които сама съм си сложила, да премина отвъд границите, които сама съм си очертала. Кое е задължителното условие, за да мога да простя? Вярата, че всичко, което се случва в мен, с мен и около мен е за мое и на другите добро. Какво печеля след като простя? Израствам и проглеждам за смисъла и предназначението на всичко, което е в мен и около мен в момента. Как се чувствам след като простя? Щастлива и спокойна.

Докато чета постовете тук, все си спомням за стария закон в психологията за проекциите на Сянката ни. За тези, които не си спомнят за какво ставаше дума - всяко нещо, което искаме или очакваме от околния свят всъщност е проекция на това, което искаме и очакваме от себе си. Всяко нещо, което не харесваме в другите всъщност е това, което не харесваме в себе си и се опитваме да се "преборим" с него като го изтласкваме върху другите.... и т.п.