Донка

Мисля, че тъмнината е онази част от вселената, която е недостъпна за нашите сетива и ум - за наше добро. Ние живеем в силно ограничен свят, но всяко отклонение от това ограничение би означавало смърт за тялото и ума, в които съществуваме. Затъмнението, в което по естествен начин се намира по-голямата част от информацията, която достига до нас също е много важно за фокусирането на ума ни върху същественото. Нещо като светлото петно на фенерчето. Може би сенките са това, което още не се е проявило в човека или за което ние все още не знаем... Може би сенките са това, което естествено съпровожда нашите добри страни - другата страница на листа. Например, аз се отнасям с любов и разбиране към грешките на учениците си, защото допускам и на себе си правото да сгреша - дали от разсеяност или от незнание.... Ако аз не си оставях правото на тази "сянка", нямаше да мога да разбера грешките им и невниманието им. Любовта ми към тях щеше да зависи от грешките им и нямаше да мога да има помагам да израстват и да се учат - щях да ги съдя.

От опит вече бих споделила няколко много бързо и безпогрешно действащи средства: - напоследък следвам съветите на Учителя за виолетовия цвят. Действа много бързо и стабилизиращо, особено при посрещането на атаката - дава сила и време за спокойна реакция. Докато се "отдръпваме" от удара, за да работим с нея се получава ефектът на айкидото - силата на удара попада в празно пространство и повлича атакуващия, нарушавайки ориентацията и плановете му. Правото отношение Методът на цветните лъчи на светлината При последната такава атака бавно вливах в ума си подчертаните думи докато изпълвах себе си и света около себе си с виолетов цвят. Ефектът беше неочаквано силен дори за мен. - старая се максимално точно да определя източника и причината за негативната атака - така я осъзнавам, спирам да я приемам като атака, разбирам мотивите на атакуващия. Това винаги е някакъв техен недостиг на положителна енергия, който опитват да запълнят за моя сметка. Преди великодушно ги оставях, но сега знам,че това е много по-лошо за тях, отколкото за мен. - молитва - благодарност за изпитанието и урока, който ми е бил изпратен и за силите и разума, които да ми помогнат да се справя. После молитва - благодарност за атакуващия - Бог най-добре знае как да отвори сърцата и умовете на човека до нас за Любовта, кой е Пътя за тяхното спасение. (Много често след защита от негативна атака ставаме свидетели как атакуващите - често това са наши познати или близки - страдат от нашата защита - много е важно в този момент да се осъзнава,че това страдание е най-доброто им лекарство...Съжалението в такъв момент е проява на агресия към тях.)

Какво означава да "задържа виделината за себе си", да и туря тапия? Може би да си присвоя правото единствен да виждам, а другите да поучавам с моята виделина? Имам още доста да помисля над смисъла на това... макар и да усещам истинността му.

Виделината и тъмнината Тези думи на Учителя, както и цялата беседа много силно ме заинтригуваха. Как разбирате вие тъмнината, светлината и виделината за себе си, в живота около вас? По какъв начин тъмнината осигурява почивката и дрехата ни за материалния живот? Как знанието помага да се добие виделината? Какво означава за вас да се научи това изкуство отвътре? Как разбирате проявите на светлината? Може ли човек да проявява светлина? Ако да - какъв е пътят да се научи това изкуство?

Сега си мисля,че преди да си зададем въпроса как да решаваме проблемите може би е по-разумно да си зададем друг: Как създаваме проблемите? Ако успеем да осъзнаем как сме създали един проблем, то той сигурно ще престане да бъде за нас такъв. Има и още една страна - дали не обичаме да имаме проблеми, които да решаваме, защото се чувстваме "мъртви" и ни е скучно ако нямаме проблеми. Тогава емоциите дават задачка на ума да ги създаде, за да ни съживи. Колкото до българите - аз имам по-различни впечатления - ние по-скоро сме склонни да виждаме проблеми навсякъде и да ги създаваме , ако не ги виждаме. Може би така крием ината и гордостта си - нежеланието да приемем света какъвто е и да видим доброто във всичко. Второто ни доста разпространено качество е да "помагаме" на другите да си решат техните проблеми (или по-скоро това, което ние считаме за техен проблем). Ако другите нахално смятат, че нямат проблеми, създаваме им ги съзнателно, за да имаме за какво да им помагаме. Може би така си помпим усещането за полезност и превъзходство.

Обяснила си ни го толкова просто и красиво, Инфинити! Благодаря!

:thumbsup: Свикнали сме да си представяме безразличието като бездействие. Всъщност напоследък осъзнавам,че те нямат нищо общо. Има бездействие, пропито с любов и търпение и свобода и смирение. Има без-различие с меч в ръка, сразяващо враговете на своята горделива истина. Има без-различие, лекуващо другите от своите собствени болести. Има без-различие всевиждащо демони около себе си. Безразличието има много лица.

Утро В океана роса отлепва клепачи света сънувал в сърцето на мрака целувка на славей и ласка на полъх трева. Пътеки протяга с прозявка и време навлича набързо за да настигне деня.

Благодаря, благодаря, балгодаря ви приятели за тази мисъл днес - наистина имах нужда и наистина действа! Невероятен прилив на енергия и благост, които възстановяват нарушена хармония и защитават от негативни атаки! Това си повтарях днес докато бях в изпитание и мислех за виолетово - благодаря ти Бина! Нищо не идва случайно в живота ни - когато Учителят ни остави на изпитание, дава ни и силата да го преодолеем и да му научим уроците.

Има и още един аспект - проблемите изглеждат по различен начин на хората, които вземат участие в тях или ги наблюдават отстрани. Това, което за един изглежда начин за решаване на неговия проблем, за друг може би е създаване на нов проблем. За други отстрани е възможно всичко да изглежда странна и безмислена буря в чаша вода, а за други поучителна опитност.... В съответствие с различните гледни точки и решаването на проблема минава по различни пътища. И още един - вярвам в мъдростта на ситуацията - понякога е необходимо да оставим нещо да се случи, за да излезнат наяве маскировките, да се избистри смисълът на понятията, които използват различните хора. При всички случаи съм привърженик на прозрачността и фактите без коментар - старая се да оставям свободата всеки сам да си състави своята представа за проблема - без да съм зависима от това дали и доколко тази представа се покрива с моята лична. Напротив - радвам се да чуя всички гледни точки.

:thumbsup: Благодаря Добромир!

Обръщам се с молба към всички събеседници в тази тема да изпращат на лични съобщения своите мнения и оценки за личността на останалите участници и да коментират техните позиции с уважение и без агресивни квалификации. В противен случай ще се наложи темата да бъде затворена за неопределено време за почистване. Напомням правилата за участие в този форум: Почит и уважение към участниците и към Портала.

Може би и да се случи този апокалипсис... Може би се е случил с онези цивилизации, за които твърдят, че са били по-напреднали духовно, но.... не са оцелели.. Защо ли? Може би са търсели Бог и идеалите си на хоризонта, тъпчейки нехайно, неразбиращо, невежествено невзрачните ежедневни тревички и цветенца? Може би са се стремили към някакъв друг идеален безплътен свят, презрително отхвърляйки своя?

Благодаря Станимир! От доста време ме кара да се замислям този проблем и това терминологично двусмислие - никак не е безобидно. Затова и поставих темата така... Импулс ми беше и днешната мисъл за деня - Сигурно не случайно Учителят е разграничил "търсенето на светии и грешници" - т.е. нещо, което отговаря на някакъв идеал и съответно не отговаря на него - от търсенето на Бога във всички хора и животни и растения и камъни... Никак не е толкова просто да го разграничаваме в живота си - ежедневния, обаче. Добромир даде нещо много ценно според мен - Дали сме зависми от това, което наричаме идеал? Дали този идеал ни подтиква към деление вместо към единение; към противопоставяне и осъждане и отхвърляне вместо към разширяване на разбирането и приемането на различното и непознатото. Дианче :thumbsup: И казаното от теб в другата тема също ме подтикна към тези размисли. Докато имах "идеал за щастливо семейство", който беше нещо като модел на отношенията в него, имах нещастно семейство. Докато имах идеал-модел за развитие на детето и неговото поведение, все класирах учениците си според него и все се стараех да ги приближа към моя идеал-модел и се разочаровах, когато те си вървяха по своя път и по своя начин. Накрая осъзнах,че и за себе си съм имала идеал-модел за жена и съпруга и учител... и разбира се с високо вдигната летва така,че никога да не я стигна.... Идеалът - модел сега за мен е нищо повече от гордост и суета. Сега се опитвам да осъзная и реализирам в ежедневието си идеала - търсене на Бог във всичко и всички. Звучи толкова простичко, но не е, когато се превръща от красива теория в подробностите и дреболиите на живота тук и сега...

Идеален приятел? Идеални колеги? Идеален съпруг/а? Щом е идеален, това не означава ли, че е измислен от нашите желания? Ако искаме от нещо или някого да отговаря на идеала ни, то ние не ограничаваме ли собствената си и неговата свобода? От друга страна ако нямаме известна определеност за това, което ни допада и ни носи радост и спокойствие или тръпка, може би няма да можем да го познаем или постигнем? Помагат или пречат идеалите, които си изграждаме, когато те определят човешките взаимоотношения?

Може би тук в този свят сме, за да се научим също на тази свобода, но приложена по неговите закони - с неговите средства. Ако тук не можем реално да преливаме душите си, то бихме могли да го постигаме виртуално - с ума, емоциите си, въображението си. Може би и това означава "обичай ближния си така, както обичаш себе си" - да се учим съзнателно да преливаме душата си за момент поне с душата на ближния и особено на този, когото сме почувствали враг и различен... Какво означава да 'преливаме душите си"? Може би да се опитаме да усетим света с неговите сетива и да го разберем и приемем като друга ценна част от цялото, на което и ние сме част? Клетката на мускула да осъзнае ценноста на клетката на жлезата? Много е трудно - непрекъснато внимание се изисква - да не объркаме своите предположения за това какъв е света на другия с истинския му свят. Защото преположенията - това е огледало на нашия собствен свят.... И друго е трудно - как да се сливаме с другия без да налагаме себе си, но и да запазваме уникалността на душата си така, че после да "излизаме" от сливането обогатени и променени, не разпаднати.

За мен тази тема звучи по-скоро лично... Дори ако един ден започна по някакъв повод да оценям духовността на друг конкретен човек, то това със сигурност ще са моите бесове, които съм нарекла с името добродетел... Или ако се наема да просвещавам друг човек, кое е идеално и праведно и къде той греши... т.е. да го криткувам за негово добро от позициите на доброто... А как ви звучи такава духовност: "За името на Христос човек убивам." Минути стоях над последното с пръст на бекспейса.... А дали не се опитвам да осъдя човека, от чиято уста го чух? Дали не се изкушавам да оценям неговата духовност и да го критикувам?.... Не, сега вече го разбирам, приемам и си обяснявам бесовете му, впрегнати в защита на духовността така, както той я разбира... Негово право и свобода е да страда с бесовете си... Аз съм дошла в този свят да се оправям и чистя моите си... Всъщност Бог се е погрижил за истинноста на духовното, мисля. На нас хората ни остава само да си направим своя избор - да критикуваме и размахваме мечове, да убиваме, за да налагаме на другите "доброто и духовното", скърцайки зъби от гняв или разочарование или да живеем в щастие и хармония със себе си и света си (и дори с хората от първата категория) - по законите на свободата и любовта. (Бесовете линеят от светлината на свободата и топлината на любовта).

Всеки вижда в другите отраженията на собствената си Сянка... или отблясък от светлината си. Всеки предполага,че другият може би прави това, което той самият би направил на негово място.

Станимир! Аз съм склонна да следвам само положителните си импулси - дори да ме излъжат отначало....в крайна сметка никога не ме лъжат Усетя ли негативен импулс, обаче, първо много внимателно се вглеждам в него, за да разбера какво го е предизвикало - по-точно търся някаква закостеняла остаряла нагласа на мисленето си. Едва когато преодолея зависимостта на емоциите и импулсите си от нея, отново се оставям на импулса...

Още един въпрос: Кой и как ще носи отговорността, ако....? Сайтът? Консултантът? Пациентът сам?

Добре дошла Киара Когато се почувствам като теб.... благодаря на умората. Тя ми пошепва, че -няма неща, които ТРЯБВА освен тези, които ние сме си накичили с този етикет. -няма по-голяма сила от слабото - виж крехките кълнове на семенцата. - it's time to wake the power instead of using the force. Светлина и топлина

Силата на Любовта Полетят ли към теб кресливи стрели, запръска ли кал, забие ли пръст приятел стар, искат ли в теб да заболи, прегърни, разбери... Удара в бурята посади да покълне и наплоди - снежната капка им подари и за очите лъчи.

Синаповото зърно :feel happy: Човекът може да оперира със силата на любовта. Човекът може да придобива знанието със светлината на мъдростта. Човекът може да стане господар на своята съдба.... Бина - благодаря за тези думи! Синаповото зърно

Огняне! :thumbsup: Теодора, благодаря за интересната тема. И аз често се замислям над твоите въпроси и стигам до почти същите отговори. Няма нищо лошо в технологиите - те са плод на човешкия творчески потенциал и никой не може да каже къде ще ни отведат - всяко предположение днес ще звучи смешно на децата ни и още по-смешно на внуците ни. Както ние сега се поусмихваме на предположения, направени преди 20-30 години. Със сигурност новата епоха промени - разви нашите представи за Бог и божественото. Противно на очакванията, струва ми се, вместо да ни направи всички атеисти, съвременната наука като че ли се приближава все повече към духовните учения от древността до днес.... На мен ми е интересен и още един аспект на темата - бързият скок в технологиите дали се е отразил на човешките взаимоотношения, на емоционалния ни свят, на духовността ни? Или когато четем шекспирова пиеса, имаме чувството,че е написна за нас, но с герои в средновековни костюми? Към мнението на Кристиян: Всъщност не мисля, че нямаме контрол над технологиите - по-скоро оставяме контрола (ключовете) на хора, които могат да ни доведат до катастрофа... Ако светът се децентрализира, както спомена Огнян все по-малко ще са хората, които държат връзката ключове....

И аз доста си поблъсках на времето главата как така злото ще ни е дадено за добро. Оказа се, че това не е просто принцип или правило... Всеки път, когато нещо ни разтревожи или ни обиди или натъжи ... предизвика негативна емоция, ние сме склонни да му лепнем етикета зло. Ако обаче внимателно огледаме ситуацията - последствията и евентуалните различни варианти - без да слагаме, обаче, някакъв идеал за добра ситуация, ще намерим много лесно и бързо защо злото е за добро. Или кое ни е пречело преди да го видим и да го приемем като добро? Мисля, че това е нашият идеал за добро. Той ни слага филтър на ума, сетивата и емоциите. В този смисъл злото не просто е неосмисленото добро, то е и най-доброто средство за почистване на ума от идеали. Е, наша свободна воля е какво ще изберем - -да следваме и налагаме идеала си, делейки света на добро и зло (разбирай - по идеала ми или не) - борейки се със злото и налагайки със сила своето добро... - или да почистваме покълналите идеали при първия симптом на негативната емоция (лошата жена) или негативната мисъл (лошия мъж).