Донка

За да постигнем света без страдания - света на Любовта, задължително е да минем през страданието на промяната си - доброволната - през периодичното си "сваляне на кожата", защото ни е отесняла и овехтяла и защото под нея вече има нова. Трудно е да се простим със старата, гърчим се, измъквайки се бавно от нея, боли ни, изпитваме опасения дали новата е достатъчно добра, за да ни осигури.... Добър урок ни дават змиите...

:thumbsup: Станимир! А за Майка Тереза и аз много съм мислила и според мен не е случаен фактът,че тя е избрала монашеско расо - така е посветила живота си на Бог, а Бог е определил като благоволение към нея да помага на страдащите. Защото само Бог знае как да помага на всеки поотделно. Човек помага на друг човек само когато със своята свободна воля следва Божията воля.

Азбуки! :thumbsup: Благодаря и на Борислав(ил). След като прочетох неговия пост осъзнах какво се случи с мен на два пъти напоследък. Първият път изпитанието беше по-лесно - обвиниха ме (приятели) в нещо, за което бяха сигурни, че съм направила, но всъщност аз самата разбрах за това какво се беше случило, едва когато ми го приписаха на мен. Посягах няколко пъти към оправданието, но ми ставаше смешно и интересно поведението на обвинителите ми - предпочетох да наблюдавам внимателно развитието на обвиненията. Беше доста отрезвяваща и поучителна опитност. Сега всеки път когато ми се прииска да направя предположение за друг човек дори с колебания, си спомням за този случай.... В моята професия това е много изкусително за мен и опасно за децата. Следващият път бях подготвена вече и затова урокът беше доста по-труден. ... Признавам си, отново посегнах на два пъти към оправданието, но отново спрях навреме - избрах друг път. Оставих фактите да говорят на хората и всеки сам за себе си свободно да си съставя мнение, без да се интересувам какво е то и дали ме осъждат или оправдават за решението ми. Едва тогава усетих, че и в мен се е стопило осъждането към обвинителите ми - вече ги разбирах, не исках да им променям мнението в моя полза. Нямах нужда от това. Стопи се и съмнението дали съм постъпила правилно - нямах вече нужда да се оправдавам и пред себе си. Бях направила всичко и само това, на което бях способна в онзи момент и бях го направила с любов.

А мен не ме тревожат вече - тревожеха ме докато исках да съм между тях и да съм победилият сред тях. Сега ми са интересни - като че ли наблюдавам старото си его отстрани - осъзнавам какво съм преодоляла и че ми е нужна профилактика срещу това - редовна. Как да я правя - слушам Бог - като ме срещне със знаещ и побеждаващ, вече знам,че това ми е огледалото - имам нещо да почистя в себе си - какво точно? Наблюдавам внимателно отражението си и така разбирам. С ръка на сърцето - не минават и 2-3 дни между 2 поредни срещи с огледалния ми образ. Никак не е лесно, но е интересно - какво ли ще зърна следващия път? :thumbsup: Именно - не да изтрие личността си като враг, не да я презира като необходимото зло, а да излезе от влиянието и, да я използва като администратор, не да я коронова за господар.

Благодар на Орлин! Ето затова ме повлече да я събудя тази тема - разминаването в нашите разбирания за това понятие. Честно преди месец може би и аз бих реагирала като Орлин. Но след като прочетох в онази беседа как разбира Учителя "този свят" и "онзи свят", започнах да преосмислям позицията си. И не защото Учителят е авторитет за мен, а защото тълкуването му ми прозвуча много логично и приложимо в ежедневието. Постепенно парченцата от пъзела, които дотогава ми зглеждаха глупави и неясни започнаха да се подреждат в хармонична картина. Докато за нас "онзи свят" е животът след нашата физическа смърт, ние само можем да се съмняваме в него и да гледаме с ирония на вярващите в него или да изберем позицията на презрение към този свят и величаене на онзи. Второто закономерно ни довежда до опити поне временно да се откъснем от този и да вкусим от онзи - т.е. да притъпим сетивата си някак и да повярваме, че това състояние на опиянение ни "открехва" за нирваната на онзи свят. Лично аз предпочитах първото, макар и да усещах,че пропускам нещо важно. Много се радвам,че този разговор и прочетеното от Учителя ми помогна да започна да отварям очите си за него. "Така трябва да бъде издигнат Син Человечески!"

Интересни размисли, приятели! Благодаря! За училището-мъчилище си имам изпитано през годините решение. Първо си зададох въпроса защо моите ученици виждат в учението мъчение: - защото го приемат като необходимото зло, което ще има даде някакъв "ключ" към вратата на живота. Тогава организирах часовете си така,че те да живеят в тях, а не да се готвят за някакъв бъдещ живот. Учителят също е давал на много места този съвет на колегите педагози.( "Учителят за образованието" - Боян Боев) Значи ако ние приемем този свят като училище, от което един ден ще се дипломираме и от нас се иска да изтраем геройски до заветния ден, той ще бъде за нас мъчилище. Ако го приемем като "Човек се учи докато е жив" (колко мъдро - значи човек е жив докато се учи, откаже ли се или сметне,че е завършил - това е равносилно на смърт), значи приемаме ученето като задължителното условие да сме живи, т.е. то е в основата на самия живот. Нещо повече, то осигурява връзката на този с онзи свят. Значи човек повишава вибрационните си честоти до честотите на "онзи свят" ДОКАТО и ако учи, а не след като "вземе дипломата". Въобрази ли си, че се е изучил, се самоограничава и умира. Погледнато така учебният процес вече носи Другата причина за мъчението в училище е изопачаването на учебните мотиви - децата много често учат, за да заслужат или запазят любовта, признанието, уважението на авторитетите си - т.е. принудени са да се мъчат, за да си купят добри оценки, а те на свой ред да им осигурят любов. Ако ние приемаме учението като постигане на успехи срещу които ще получим Благоволението и Божията любов, този свят-училище ще е за нас мъчилище. Ако си спомним само,че Божията Любов си я имаме безусловно и винаги и няма нужда и смисъл да я заслужаваме с нещо, то няма да има смисъл да се мъчим. Тогава ще учим не за успехи и похвали, а от естествения си, заложен в човешката ни природа познавателен "нагон" - така както учи детето преди да го произведт в "ученик'. Може би затова Христос казва,"Ако не станете като децата няма да влезете в царството небесно".

Точно същото си помислих и аз първия път, когато прочетох в книгите на Лазарев, че да посветиш живота си на хората е много сериозна агресия. Възмутено го споделих с 18-годишната си (тогава) дъщеря, а тя ме погледна смаяно и отсече - "Много ясно, че е така! Прав е!" "Защооо?"- още по смаяна и възмутена попитах аз, и първата мисъл, която ми се стрелна беше, че не съм възпитала детето си добре. Последва толкова ясно и точно обяснение, което ме остави безмълвна и замислена. Благодаря на детето си,че не ми беше позволило да го възпитам! "Ами вместо да си посвещавам живота си на други хора, по-добре да се науча да се грижа за него и за щастието си сама - така другите няма да са ангажирани да го правят за и вместо мен, ама както аз го искам, не както те могат. Ще са свободни и няма да се чувстват отговорни за моите неудобства и лишенията, които преживявам задето съм им посветила живота си. (Тя явно казваше своите собствени усещания спрямо мен на времето). И още - като си посветя живота на някого, ще искам неговия живот някак да е съвместим с моя, да си приличат, за да мога да правя моето добро за негово. Ами ако той има друго добро, което аз не го виждам като добро, а като зло?" (Отново визираше нашите отношения. Аз винаги бях казвала с гордост,че съм посветила живота си на тях - моите деца. Явно и тежеше вече моят живот, а моделите ми за добро я ограничаваха и тя се бунтуваше, искаше не грижи, а разбиране,свобода, самостоятелност ....) Тогава много мислих и разбрах за себе и и живота си какво има предвид Учителя като казва: "Живота си, който посвещаваме на Теб, за благото на нашите братя и ближни по дух - ти благославяй." Послушах детето си и се погрижих за своето щастие сама, а оставих тях свободни да определят това, което да ги прави щастливи. Сега сме щастливи всички...а това означава,че Бог благославя и моя и техния живот. И отново ще повторя въпроса си, защото той много ме вълнува: Как "посвещавате живота си на Бог", не на хората, но това някак си става "за тяхното благо" без да мислим и насочваме за тяхното благо?? Опит? Конкретни примери?

Ще се наложи да уточня тук,ч е това е много стара отдавна опровергана теза дори в психологията, да не говорим тук за езотериката... Не познавам по-"умно" същество измежду земните от човешкото дете. Умно никак не означава натъпкано с информация, предразсъдъци, модели на мислене - умно означава усвояващо, разширяващо се, гъвкаво, растящо, хармонично, леко, свободно - а това са описанията на детския ум. Само ако взема за пример естествения механизъм, който осгурява на детето адаптацията към езиковата среда.... да сте чули, че ако се изолира от езикова среда през първите си 5-6 години, после никога не може да усвои понятия и език в същата степен? Но като става дума за егото и детето - всеки родител на поне 2 деца отлично знае, че те се раждат съвсем различни, дори и ако си приличат много физически. Разликата се усеща дори минути след раждането им, дори преди раждането - майките го усещаме и знаем добре. Това дали не значи, че егото си идва с детето като семенце, което после расте и се развива и проявява в почвата на семейната и обществената култура?

Ася! Мисля,че това изречение е ключът към мисълта на деня.... Какво означава за човека да се промени - да се съгласи на промяна - това означава да изтече от него част от гордостта,че той знае какво е правилно и от него зависи какво ще стане в света му. Да се променя означава да призная,ч е това, което съм мислила и смятала за ценно преди и на него съм градила отношение и поведение, днес не е подходящо за мен. Между две болки съм разпъната - болката да отрека своето старо аз и неговия подреден правилен свят и болката при сблъсъка му със света какъвто Е - не какъвто аз ИСКАМ да бъде. Мога да избера едната от двете - ако избера второто, ще се наложи да се боря - постепенно с целия свят докато той ме изолира или елиминира като болестотворен микроб, като тяло, което само е избрало да бъде чуждо или като ракова клетка, която иска да накара организма да работи за нея, но не и тя за него. (Сега си мисля,че не е случаен бумът на ракови заболявания - може би Бог се опитва да ни покаже защо не може да ни остави да си мислим,че управляваме света си, затова са и климатичните промени...уроци, уроци). Това е дългият път през борбата със страданията. По-разумно ми се струва да избера болката от промяната си - самоотричането от старите си позиции, приемането,че мога да съм сгрешил... Това е болката, с която се защитават нашата гордост и суета. Ако първата болка е причинена от конфликта им с реалността, то втората е плод на страха от промяната, от нестабилността на един непрекъснато развиващ се свят.... Значи и в двата случая ще има страдание. Първото ще доведе или до смъртта ни - физическа и духовна, или до второто страдание, до пукането на гнойника, до изтичането... за да се освободи мястото за Благото. Всеки, който се е решил доброволно на второто страдание, особено ако го е осъзнал, е познал щастието от чистотата на "езерото" и радостта при вливането в него на Благото.

Това е хубавото на този форум - всеки може да прочете нещо различно от неговото собствено виждане - и така да го обогати и развие. И всеки може спокойно да сподели своето разбиране за момента спокойно - дори и то да се отличава значително от това на останалите. ... Валентинус! Интересно разсъждение - много мислих над него. Станимир! Както винаги кратко, ясно и точно! Моето лично разбиране е може би по-женско, по- Дева - приземено. Значи вратата към "онзи свят" е осъзнаването на благоприятните условия в този. Как и кой дели условията на благоприятни и неблагоприятни - умът ни. Критериите? - Това, което желаем, очакваме с положителни емоции наричаме благоприятно, това, което не отговаря на нашето желание етикираме като неприятно. Значи ако обърнем посоката на работа на ума си и го натоварим със задачата да разбере защо и как всяко нещо около нас и всяко събитие са благоприятни за нас, ние се оказваме в "онзи свят" (Където винаги сме били, но не сме го осъзнавали). Значи ако тук изпитваме само радост, любов, веселие, ние вече сме в "онзи свят". Всеки път, когато успеем да трансформираме негативните си емоции в позитивни, ние се оказваме в "онзи свят". (Не да прикрием негативните си емоции с позитивна маска - не - с помощта на ума, съзнателно да разберем защо това зло е за добро всъщност и да благодарим и да му се радваме). Радостта, веселието тук на Земята ние го изпитваме, когато обичаме и когато се чувстваме обичани - от чвоек, от съдбата, от себе си самите.... Кога и защо ги губим - любовта и радостта? Мисля,че когато ги поставим в зависимост от нещо или някого. Ако са налице условията - радвам се, ако не са - страдам. Ако паднат условията, може би ще остане само радостта....- и ще се събудим в "онзи свят", където винаги сме били, но сме искали той да бъде по вкуса ни, а не ние - част от него.

Днес си мислех,че оправданията са актуални само ако сме зависими от някаква оценка и произтичаща от нея промяна в отношението към нас. Опитваме се да се оправдаем, когато искаме да получим добра оценка и добро отношение, но сами си даваме по-ниска от желаната. Това дали не означава,че ако спрем да си даваме и да очакваме оценки, от които зависи положителното отношение към нас (своето и на другите), оправданията ще загубят смисъл. На тяхно място ще излезне свободата и безусловната любов и разбирането - виделината. Не знам дали оправданията са основната спирачка в духовния път, но те (според мен) със сигурност са следствие и симптом на действието на основните спирачки - суетата, гордостта, ревността.

:thumbsup: Станимир! Много точен анализ! Излиза, че оправданието е "дете" на чувството за вина и на зависимостта ни от мнението на другите за нас?

Днес в друга тема стана дума за този и онзи свят: Съвсем не смятам това мнение за сатанинско или за промиване на мозъци - моето уважение - просто се опитвам за себе си да разбера тези понятия - не да ги приема "защото така Е". Намерих след дълго търсене тази тема, към която не сме проявили интерес на времето, незаслужено си мисля сега. А ето какво прочетох в една беседа вчера - направи ми много силно впечатление: Така трябва да бъде издигнат Син Человечески! Какви са вашите лични представи за този свят и онзи свят и за връзката между тях?

:thumbsup2: bee bg! Благодаря за насочването към тази беседа!

Какво се разбира под "това си състояние"? Кое в "това ни състояние" ни прави принципно неспособни да възприемаме истинското знание? Какво означава да се лекуваме и регенерираме? Конкретни стъпки за лекуване и регенериране? Да се трансформираме от какво в какво? И как да започнем тази трансформация? Тя предвижда ли откъсване от материалния свят по някакъв начин? Доколкото е моето скромно разбиране за смяната на културата на змията с културата на Син Человечески, това предполага в обективното знание, неутралното, да се внесе човешкия елемент. Само че понятието човешки се нуждае от уточнение. Например откритието на експлозивите е неутрално по същност. Съществена е неговата употреба - културата на змията допуска използването на това знание с приоритет желанията на човека за надмощие. Т.е. това е прилагане на знанието през призмата на човека, отвътре навън. Културата на Сина Человечески допуска прилагането на това знание за благото на всеки човек. Или това е прилагането на знанието, което следва Божествения план за развитието - т.е. не ОТ човека, а ЗА благоденствието му. Може би едва тогава знанието се превръща от "змия" в истинско Божествено знание. Може би това е част от смисъла на "да цъкнем клечката кибрит"? Между другото в беседата много подробно се разглежда този аспект на знанието....

:thumbsup2: Ася! Много хубаво и простичко си ни го обяснила - и знам,че от собствения си живот го знаеш, затова са ми толкова ценни думите ти! Благодаря! Живи сме хората и сме свободни дори в тези ограничени от Бог за наше добро материални тела, в този от Бог ограничен за наше добро ум. Много мислих какво значи да хване човек виделината, светлината за себе си и да я ограничи. Все ми се струва,ч е това е склонността на човека да абсолютизира своите истини до Истината. Направим ли го, значи вече всичко знаем и сме стигнали края - смъртта. Допускаме ли промяна още в себе си, умеем ли да се отказваме от безвременните си истини и закоравяли етикети за хората и света си - живи сме още! По живите деца около себе си го виждам и разбирам - благодаря на Бог,че всеки ден ми дава тези уроци!

Илияна! Ива! Много хубава беседа! Подтиква към толкова размисли! Какво означава да дадем сигнал, когато имаме нужда от помощ? Да "изцвили" умът ни - може би това значи да се опита да разбере Божията воля вместо да я оспорва и недоволства? Може би когато посрещнем с критика и неверие всяко нещо, което не отговаря на нашето"право", ние си поемаме отговорността за страданията си - за всички негативни емоции? Каквото отвътре - това и отвън - ако отвътре има страдание и недоволство и отричане - това и получаваме от Бог - това сме си "заявили". Може би този сигнал е молитвата - благодарност? Какво означава да вярвам,че ще ми се помогне? Някой за мен чудо да направи, а аз да седя и чакам? Мисля,ч е помощта идва с виделината - да ни се изчисти сърцето и ума от праха на очакванията; да се освободим от въжетата на предразсъдъците и правилата си - това случи ли се - става видело къде са отворените широко за нас врати и постлани пътища. А по тях вече сами с краката и ума си вървим.

Така трябва да бъде издигнат син человечески

Много красноречив пример за темата, мисля. Ако служим на хората, а не на Бог, винаги духовността в отношенията ни се изражда в това, което е описал Добромир. В такива моменти ми изплува онзи стих, който по няколко пъти ме "заставя" да си го казвам сутрин и вечер Добрата молитва. Изглежда имам много голяма нужда от него като работя по цял ден с хора и най-вече деца. Добрата молитва Но тънка е разликата, понякога много има да се мисли и внимава. Какво означава да посветя живота си на Бог - с какво това е по-различно от посвещаването му на хората? Нали те също са проява на божественото? Примери? А доброто на нашите ближни? Как да разберем,че в старанието си да правим добро не сме се нагърбили и със мисията да определяме кое е добро за тях?

Благодаря за примера - много е точен! Егото - цар оценя другите и себе си, то се съгласява или не се съгласява, то претендира, че знае Истината и настоява другите да я знаят същата. Егото - цар приема различието на другия като "обвинение" срещу своята правилност, като отклонение от Пътя. Егото - администратор се грижи само за самите нас и нашия Път, не за пътя на другите. То няма какво да сравнява и оценя, няма с какво да се съгласява или да отрича. То служи на човека да Кристиян!

:thumbsup: Егото също е от Бог, защо да се избавяме от него - по-разумно е да го използваме по предназначението му - от Бог определеното.

:thumbsup2: С теб съм Импулса! Споделям всяка казана дума. Благодаря ти за мъдростта и голямото ти сърце.

Благодаря за беседата, Станимир! Доброта и справедливост Отдавна ми прави впечатление това "премахване на етикетите" в заглавието на темата. Отначало го разбирах по един начин, сега по друг. Ами ако вместо да премахнем етикетите си, започнем да виждаме в тях доброто - да приемаме всеки етикет с уважение като свободния избор на определена култура и група хора да осъзнава и прилага в живота си Любовта? Защо не премахваме имената си - нали и те са наши етикети, защо се отнасяме към тях с уважение? Може би защото името, етикетът ни ни дават свободата и правото да бъдем различни един от друг и различно красиви и добри, различно обичащи и по различен начин пропускащи и проявяващи Любовта и Бог? Пътят към обединението ни може би минава точно през приемането на външните ни различия с Любов?

Христос Накара ме да се замисля доста сериозно този завой в темата. Лошите мисли, осъждането, критиката и самокритиката, воюването с "неправилното" и "несъвършеното". Духовният Път рано или късно ни изправя пред този кръстопът, на който е стоял Христос. Дали си спомняме за Неговия пример, когато настъпи този момент или сме склонни да наречем избора на чашата и кръста малодушие, мекушавост, отстъпление, оправдание на слабостта и непостоянството си? Възможно ли е, борейки се с нокти и зъби в името на Христос срещу "враговете", разпъвайки на кръст своите и на другите слабости и грехове, всъщност да Го разпъваме в себе си? Може би сериозна опасност по Пътя е усещането за "жрец", който да води и просветлява "паството"? Как се поддържа имунитет към това заболяване? Това детска болест ли е или старческо безумие? същата статия От известно време насам все по-често Бог ме среща с хора, които са склонни да разпънат човека до себе си (и самия себе си) от Любов. Има ли такова нещо като разпъвам от Любов и с Любов? Критиката разпъване ли е или Любов?

:thumbsup2: Благодаря ви приятели! Днес мислих за тъмнината и написаното за нея. Ние като че ли се съсредоточаваме върху светлината и виделината, и априори приемаме тъмнината за злото. Оказва се, че не е точно така, но защо? същата беседа Струва ми се, че тъмнината е онази част от вселената, която е недостъпна за нашите сетива и ум - за наше добро. Ние живеем в силно ограничен свят, но всяко отклонение от това ограничение би означавало смърт за тялото и ума, в които съществуваме тук и сега. В този смисъл затъмнението на смъртоносните за нас реалности ни спасява и ни помага да растем и да се развиваме. Още нещо ми идва на ум - затъмнението, в което по естествен начин се намира по-голямата част от информацията, която достига до нас от нашия свят също е много важно за фокусирането на ума ни върху същественото. Нещо като светлото петно на фенерчето. същата беседа Може би сенките са това, което още не се е проявило в човека или за което ние все още не знаем... Може би сенките са това, което естествено съпровожда нашите добри страни - другата страница на листа. Например, аз се отнасям с любов и разбиране към грешките на учениците си, защото допускам и на себе си правото да сгреша - дали от разсеяност или от незнание.... Ако аз не си оставях правото на тази "сянка", нямаше да мога да разбера грешките им и невниманието им. Любовта ми към тях щеше да зависи от грешките им и нямаше да мога да има помагам да израстват и да се учат - щях да ги съдя. И още нещо открих: Съотношение между разумността и светлината. Спане и тъмнина Тъмнината в ума - нашето неразбиране на ситуацията, тъмнината в сърцето ни - негативните емоции, които предизвикват неразбирането - това е преупредителният сигнал за съзнанието ни, че е време да "заспи", т.е. да спре да взема решения и да "работи", т.е. да ги реализира в поведение. Спането, бездействието дава време и спокойствие да се пренастроим, нещо като рестарт, дори преинсталация. не случайно казват "Утрото е по-мъдро от вечерта".