Донка

Сега си мисля, че може би няма толкова голямо значение откъде ще мине Любовта - за един любовта към всички минава през влюбването в един човек или предмет. Чудесно, ако и докато е наистина така. Може би за някои хора това е начинът да усетят любовта към всички и всичко без да поставят условия и делят. За друг любовта към конкретен човек минава през любовта към цялото. Чудесно, ако и когато любовта към идеята за Цялото не принизява и не презира конкретните измерения на любовта в ежедневието. Според мен целомъдрие може да се получи, когато двете любови са в хармония само.

С огромен интерес следих тази дискусия - може би защото темата е твърде актуална за мен професионално, представляваше доста сериозна карма за изчистване в личния ми живот и в момента продължава да бъде упражнение по прилагане на осмисленото през последните години. Може би това, до което съм достигнала в момента се доближава най-много до споделеното от Диана. Професията ми (учител) обикновено се свързва с откриване на грешките на другите хора, а и на своите собствени. Никак не се чувствах комфортно с това още в началото на кариерата си и вътре в себе си взех решение да изчистя това от работата си. Почти напълно съм успяла вече - след 26 години. Научих се да посочвам само верните отговори и добре свършената работа - останалото не са грешки, а недовършени неща, които искат повече внимание и помощ. Учениците също спряха да се тревожат и да ги броят и да си оценят работата. Когато нещо куца в часа или в отношенията ми с някое дете или възрастен, не се тревожа и смятам,че съм сгрешила, напротив - това е ценна опитност, ориентири за по-нататъшната ми работа и за посоката на промяна. Само който не работи - той не греши - следователно един резултат, който не отговаря на целите ни, ни дава информация за причинно-следствени връзки, за които не сме подозирали преди. В личен план сега ми е "спусната" задачата да се науча да не се тревожа, когато някой ми сочи моите грешки - преди това ми беше сериозен проблем и ме вкарваше веднага в манипулативна верига. Сега ми е интересно, когато друг ми сочи грешките ми, защото така по-добре опознавам самия него и виждам себе си и света през нова гледна точка - различна от моята. И аз мисля,че няма човек, който да може да каже на друг - ти грешиш тук. Само Бог може, но Той не го прави, нали? Да "изправям погрешките си" Иво! разбирам като да търся нови начини, по които да вървя по пътя си, да се вслушвам в уроците на живота и да внимавам в това, което се случва "тук и сега".

:thumbsup: Мога само да благодаря на Селсал за красноречивата демонстрация на състоянието и отношенията, до които води влюбеността. И мен рано или късно е довеждала до отхвърляне на различността на другите и издигане на обектите, в които съм влюбена, на пиедестал НАД останалата "заблудена и лицемерна" маса. Ако се върна към темата - целомъдрието - то не случайно е цело- т.е. възприемам света като цяло, а (съгласна с латина и азбуки!) не го напъхвам в една от неговите прояви, в която съм влюбен. азбуки! Апропо - сега започвам да разбирам защо понятието целомъдрие постепенно е изместило центъра си от чистота на помислите и емоциите, приемане на света такъв какъвто е - не какъвто искаме да бъде - към въздържането от секс. Наистина трябва да призная, че периодите, в които не съм имала желание (не съм се въздържала специално - но и не го търсех) - ми помогнаха да изчистя привързаностите си към конкретна личност и да укротя силното си желание да "давам любовта си" на определен от мен човек, защото това даване осмисля живота ми. Никак не се смятам за целомъдрена и съм далеч от мисълта да раздавам съвети за това - мога само да кажа, че сексът наистина може да попречи на духовното израстване, ако е довел до зависимост. На мен сега по-скоро ми помага - но вече бих го нарекла с хубавата българска дума "любене" вече.

:thumbsup: Точно! И точно в това, според мен е идеята на целомъдрието и безусловната любов - влюбеният обича в една посока, обича един конкретен човек - това го обвързва и изкривява енергийното му поле. Любящият има стабилно и хармонично във всички посоки поле - за него няма конкретен обект на любовта му - любовта при него е състояние, а не отношение към конкретен обект. Да. влюбеният прехвърля енергията си изцяло в една посока - в която той желае, в която на него му е хубаво. Той наистина отдава на другия, но дали другият може да поеме и обработи тази енергия и дали отдаването на себе си, на своя живот в ръцете и сърцето на друг човек не означава той да му отговори със същото? "както аз ти давам себе си - ти сега ми дай себе си"? Да, на пръв поглед влюбеният се отдава, но защо тогава толкова ни се иска тази любов да е "споделена" и страдаме ако не е? Това можем ли да наричаме цялост и мъдрост? Да, любящият е дистанциран, защото дава свобода на всичко и всички, които обича еднакво, дава еднаква енергия, но по различен начин - във всички посоки. Той не насочва енергия към никого специално - оставя всеки сам да прецени колко и какво да поеме от излъчваната от него енергия. Да, наистина той е фокусиран върху своето отношение, поведение, мислене, емоции, защото носи отговорност за тях - не я прехвърля върху външния свят и другите хора. Много ще е интересно да ни разкажете в какво точно се изразява това.

Бих заменила думата в-любен (в любов) с думата любящ. Но всеки си има правото и свободата да има свое разбиране на тези думи. За мен разликата между тях е съществена - когато съм била влюбена, аз съм живяла в изграден от моето лично съзнание свят, откъснат от реалността и съм била влюбена по-скоро в мечтата си за човека и неговото обкръжение - не в реалните такива. Усещала съм непреодолима сила, която ме е тласкала да върша и мисля неща, които след този период са ми изглеждали смешни, глупави и дори агресивни... те са били насочени към запазване на този измислен свят и човек от разрушаването на мита и към избягване на загуби и неприятности. При това на всяка цена! За мен състоянието влюбен е по-скоро синоним на обвързан . Любящ е състояние, в което от човека се излъчва непрекъснато благо и радостно отношение към всичко от реалния свят, което го заобикаля и към всички хора - не само към определен човек. Това отношение не зависи от света или хората и събитията, а от самия любящ човек - само промяна в неговото лично състояние на мисли и емоции може да промени излъчването на любов. В състояние "любящ" човек внимава в ситуациите и своето място и роля в тях, чува и вижда много подробности. Той върши всяко нещо само ако може да го направи с любов. В това състояние се усеща много силна връзка с интуицията...Според моето разбиране любящият човек е свободен човек, който е постигнал хармония със света около себе си. В този смисъл целомъдрен за мен означава по-скоро любящ. (Може би не е случаен фактът,че думата влюбен има признаци на страдателно причастие, а думата любящ сегашно деятелно!) Много се радвам,че отново си между нас Латинче! :feel happy:

Ина! Много точни наблюдения! Може би съм щастлив човек, защото около себе си имам преди всичко деца - те без никакви спирачки си казват и на мен и един на друг -" толкова те обичам"! Много ми се иска в тази връзка да цитирам тук извадка от последния пост на chuchupei в темата Имаме медицина,но нямаме здраве?! :thumbsup2: Благодаря за тези думи!

А защо противопоставяме любовта между човек и човек на любовта към Бог? Втората винаги се проявява в първата. Но първата не винаги проявява втората... за съжаление. Любовта на човек към човек може да бъде проява например и на чувство за собственост, както и на много зависимости... И за мен преди няколко години да разбера какво означава любовта на човек към човек да минава през любовта към Бог беше доста сериозна логическа задача - моите схващания за двете "любови" бяха точно като на bee и Мона.... Може би затова и любовта в живота ми все страдаше.... Сега за мен въпросът не е дали се различават и коя да избера, а по какъв начин проявявам любовта към Бог в ежедневните си взаимоотношения с хората - в любовта си към тях. Когато любовта към Бог отсъстваше в любовта ми към другите хора, аз ги обичах като личности - външност, характер, поведение, връзката, която имаха с мен... Сега обичам всички като негови проявления - без значение кои са, какви са, какво правят, какво е тяхното отношение към мен. Обичта ми е еднаква към всички - същата, каквато изпитвам към онова, което накратко в себе си наричам Бог. Например - преди обичах децата си като мои деца - това ме караше да се чувствам отговорна и да изисквам от себе си и тях "доброто", да контролирам и манипулирам мисленето и поведението им за тяхно добро. Това водеше до неразбиране между нас, до жертви от моя и тяхна страна, разочарования и т.п. Сега ги обичам като Негови деца, които са ми подарени да ме учат и чрез тях да намирам своя Път и щастие. Грижите ми за тях вече не са отговорност, а възможност да изпитам щастието на приятел и майка. Вместо да ги "напътствам", сега ги слушам и разговарям с тях - нашите деца са много по-мъдри от нас - благодаря на Бог, че ни ги праща! Вместо да ги "пазя, т.е. ограничавам свободата им", сега всяка вечер и сутрин в молитвата си благодаря на Богородица за закрилата, която им дава - те са Нейни деца. Същото е и с любовта към учениците ми, към родителите ми, към мъжа до мен - всъщност аз не ги обичам като такива. За мен те са същите "деца на Бог", каквито усещам и децата си. Когато усетя у себе си някакво неразбиране и раздразнение - винаги си го напомням. Мине ли отношението ми към един човек "през Небето", изведнъж изчезват негативните емоции и мисли и ми "просветва'...

:thumbsup: Бих добавила - целомъдрие за мен означава и да приемам всичко в мен и около мен като едно Добро Хармонично Цяло и да разбирам смисъла на връзките и събитията. Мисля,че в определен момент от развитието на нашата култура определена прослойка от обществото се е нуждаела от средства, с които да контролира "масата". Смисълът на понятието целомъдрие, както и много други като него са били съзнателно изопачени от религиозните лидери, за да получат повод и право да преследват и наказват, да продават индулгенции и да горят на клади неудобните и онези, на чийто имот са хвърлили лакомото си око...

Зло и или добро е грешката? Или може би е злото, което става слуга на доброто? Как определяме кое е било грешка в миналото? А в настоящето? Можем ли да бъдем сигурни кое би било грешка в бъдещето? Как се откриват собствените грешки? Можем ли да бъдем сигурни, че другият греши (имам предвид отношението, решенията и постъпките на хората около нас)? Възможно ли е това, което аз смятам за грешно решение, за другия да е вярно? Има ли човек-абсолютен авторитет, който да може да каже на друг човек - ти допускаш грешка? Длъжен ли е другият да се подчини на чуждата преценка за правилно - грешно? Как поправяте грешките си? Как ги избягвате?

Благодаря ви за разбирането! Едва ли осъзнавате (Никола Дамянов!) колко сте близо до истината. Казвам го с пълното съзнание на човек губил дете в четвъртия месец - спонтанен аборт след отлепване на плацентата... По този повод бих искала малко да отклоня разговора от аборта по желание към спонтанния аборт. Какви са, според вас, духовните измерения на това тежко изпитание за родителите на едно желано дете? Защо понякога децата идват и си отиват преди да са се родили? А какво е мнението ви за абортите по медицински показания?

1.Аз не мога да разбера това, което искаш да ми кажеш. 2.Ти говориш много неясно. И двете ли твърдения можем да наричаме с думата откровеност?

Чета и си мисля, че смирението може би предполага и опит да бъде разбран другият, когато мисли и се изразява по съвсем различне начин от нас самите. Тази сутрин ми мина през ум и още едно измерение на смирението - да се научим да приемаме казаното или написаното от друг човек като казано и написано за нас от Бог, а не от самия човек. Никак не е лесно да преборим инерцията да съдим за човека по думите му, вместо да се вслушваме в казаното и търсим смисъла му за нас лично в конкретния момент, без значение кой и как ни го е казал.... Случвало ми се е изведнъж да "чуя" послание към себе си, което излиза от моята собствена уста и е насочено към друг първоначално, но после се оказва, че на мен ми е било нужно да го чуя - за него не знам.... Колкото до съкрушеното сърце, за което говори Бориславил, аз го усещам по-скоро като съкрушен ум и като освободено сърце. Когато съзнателно се смиря пред нещо, усещам как известно време умът ми негодува и се чувства пренебренат, но сърцето някак се радва... може би е индивидуално...?

Мисъл на деня - 8 януари 2008 г. Из Елате да разсъждаваме, 25а НБ, 30.V.1937 г.

В увереността се съдържа и готовност да понеса всички предвидими и непредвидими от мен последствия от поведението си. Ами ако съм била уверена в нещо и изведнъж осъзная,че съм грешила? Може би увереността включва и приемането на грешката като урок? У-вер- ен - т.е. вярва, че кавото и да се случи, то ще е за мое и на другите добро. Моя приятелка е уверена,че за тяхно добро децата и първо трябва да "си вземат дипломата" и после да градят семейство и да търсят работа - страда много, че децата и не вървят по нейния "верен" път. Тя е уверена, че трябва да ги накара да го следват с всички средства. Как да наричаме тази увереност?

Да се държи връзка между физическия и Божествения свят може би означава да разбираме физическия свят като проява на Божествения - т.е. да виждаме в него проявленията на свободата, безусловната любов и единството,непрекъснатата промяна и развитие, обмен и трансформация на информация и енергия... Какво означава да се преведат нещата от Божествения свят добре? Може би именно в неточния превод е причината за страданията ни. Пример: Ние наричаме затруднението при осъществяването на някое наше начинание или желание - пречка, зло и се борим с него. Може би този превод е неточен. Ако наречем това затруднение - изпитание, то веднага ще го приемем като проверка и укрепване на силите ни, значи ще видим в него добро и ще се възползваме. Ами ако наречем затруднението - стимул да опознаваме по-добре ситуацията, причинно-следствените връзки, да търсим нови пътища, възможности и да създаваме нещо по-различно от старото, в различни варианти, да прилагаме и наблюдаваме...? Тогава вместо да се борим срещу него ще му благодарим. Отраженията са понятията в ума ни и породените в нас емоции при контактите ни с физическия свят-нашето лично огледало. Казваме - това е слабост, дразни ме... Излизаме от замъка с огледалата и когато човекът (или аз самият) се поколебае или отстъпи вече не го отразяваме като слабост - разбираме ситуацията, причините за това, смисъла на срещата си с него или на преживяното, променяме мислите и поведението си. Дразненето изчезва и на негово място се появява спокойствието и любовта. ...

Най-голям в царството небесно Направи ми впечатление първото изречение. Смятате ли, че в него се казва не само "малкото е възможност на голямото да се смири" (брилянтно обяснено след това), а и "голямото е възможност на малкото да се смири"... (това е вече спорно при този словоред) - дали малкото се смирява в голямото или обратно голямото е възможност за малкото (да се прояви)? А може би и двете?

Дълг към себе си е същото като дълг към Бог... но в малко по-различно измерение... Бог е подарил на нас хората само Любов и щастие - смирено осъзнавам,че страданията са резултат единствено на нежеланието или неумението на човека да прозре смисъла на Волята Божия и да сложи своята свободна воля в хармония с Неговата - всеки както разбира това.... Страданията са Неговите уроци - смирението се състои в научаването им... за мен поне... Не помня вече автора на това: Ако човек не разбере урока си, той е обречен да го повтори с повече болка, ако го разбере погрешно, той е просто обречен.... Мисля, че думите на Дон Мигел Руис с пълна сила важат и за смирението.

Мона! Калина! Ето това е женитбата, свободата и Любовта - когато в една женитба диалогът е невъзможен, тя е направена по зависимост, а не по Любов и тогава хубаво е всеки да е свободен да поеме по своя Път. Ако в една любов между двама диалогът е невъзможен и няма свобода, по-добре е да не пристъпват към женитба, но ако точно тя е тяхното Училище и шанс за промяна на себе си - нека бъде волята Божия! За мен първата ми женитба беше лекарството - горчиво като отрова... но постигна промяната! Сега съм в Учлището на щастливата женитба - там човек се учи да е свързан без да е обвързан....

Може би късметче има право - прекалено много се увлякохме да коментираме конкретни хора и конкретен случай - една прекрасна млада жена, която имаше смелостта да бъде откровена с нас. Тя беше най-точна от всички нас: Мъдри думи, намели! Благодаря ти - добри уроци ни даде Бог през теб и болката ти (губила съм дете желано и знам какво ти е сега). Предлагам наистина да прехвърлим разговора върху аспектите на аборта по принцип. Ако е необходимо, можем да разделим темата на няколко подтеми свързани с медицинските и духовните измерения. Според мен темата е изключително актуална - и освен това е проверка на нашата зрялост - дали ще разберем и приемем или ще се нахвърлим да осъждаме и поучаваме... Затова ще сменя леко заглавието и ще добавя подходящо работно подзаглавие. Приемам на лични съобщения предложения за развитието на темата.

Ла Горда! Аз бях бунтар - поне се смятах за такава доскоро. И аз се борех за своето и смятах наивно и гордо, че с бунтарството си ще дам лептата си в "оправянето" на света, или ако не мога, то поне моето нещо ще бъде добро... Сега все повече се убеждавам (всеки божи ден), че истинската сила на човека не е в бунта и в борбата, а в приемането на нашите различия и запазването на свободата ни - всичко това с безусловна любов. Приятелка ми разказваше вчера как погрешно допрените ръце в някои движения на паневритмията създават негативна енергия и как една жена не се справя.- помислих си - а нима допускайки критика в ума и сърцето си ние не създаваме 10 пъти по-силна негативна емисия??? Може би тази жена все още не е готова? Може би за нея това е движението, което и е необходимо в момента? Само Бог може да знае - кои сме ние да налагаме кое е добро и кое не? А ако усетим все пак нещо негативно от това движение - най-хармоничната реакция не е ли да приемем с Любов тази сестра в сърцето и ума си точно защото греши? За непримиримостта срещу несправедливостта - доскоро бях "хардлайнер" в това. Но добър урок ми беше даден няколко пъти тук. Смирих съвсем съзнателно напора да се "боря" за справедливостта и научих много много ценни уроци, прозрях истини, за които съм си затваряла очите преди. Разбрах и нещо генерално - за да изпълни дълга си пред Бог и Учителя понякога човек има нужда да смири желанието си да бъде одобрен от повече хора и да избегне неприятностите, има нужда да смири перфекционизма си, има нужда да смири устрема си да спасява, защитава другите и авторитета си, да смири съпротивата срещу нещо, което му се струва погрешно.... и все такива... И за мен лично това вече не е лицемерие, нито самозаблуда, нито липса на откровеност или идеали - сега това е осъзнато ученичество по предмета безусловна Любов. Да запазя приемането и любовта си към човека дори когато по някаква причина се налага да му очертая някакви граници - за мое, негово и на другите добро, каквото и да ми струва това. Който има и е работил с деца, ще ме разбере добре. Току що чух в един филм следната мисъл на Ганди: "По-добре да изразим гнева си отколкото да крием безсилието си зад смирението. " Смирението е може би наистина смирение, когато въплъщава вътрешната сила да запазя свободата на другия и на себе си и при това да запазя любовта към себе си и него....? Когато изразяваме гняв, може би просто все още нямаме достатъчно сила да стигнем до истинското смирение, но вече вървим Пътя си към него? Ако крием безсилието си зад смирението може би това не е лицемерие, а нямаме все още вярата и вътрешната сила, за да се разгневим дори? Как Бог ни помага и дава сили и светлина в такива моменти?

:thumbsup2: Диди! Бих допълнила още малко - след като намерим първопричината и изхода, проблемът се превръща в безценен урок!

Бина! Хамелеона! А!, благодаря на бяса за този пример за откровеност! Откровеността в него се съдържа според мен в думата "съжалявам" - тя изразява откриване на личните емоции в момента на четенето на определени мнения на други хора. Бяса открива на останалите как се чувства, когато нещо прочетено от него не съответства на очакванията му. Думите "съображения и позиции" откриват на събеседниците му 2 от определенията, с които той класифицира прочетените мнения. Думата "неПораснали" открива очакванията на бяса към мненията на събеседниците си, а също изискванията към своите собствени мнения. Въпросите ми: Задължително ли е всички мнения да изразяват позиции? Всяко ли съображение ТРЯБВА и може да порасне в позиция? Ако някой класифицира ваше лично мнение, което вие смятате за позиция като съображение, как бихте реагирали вътрешно и как външно? Определя ли се отношението към определен събеседник от това дали той пише само съображения или изразява стабилни позиции? Ако друг събеседник не изрзява впечатленията си от мненията на останалите и не дава оценка за тях, склонен ли сте да смятате това за неОткровеност, а човека за неоткровен?

:thumbsup: Бина! Написа почти всичко, което и аз имах да напиша... И сега се замислих какво означава опасението,че ще нараним другия с това, което ще кажем. Първо - това е чисто предположение, защото ние нямаме представа от какво той ще бъде наранен и от какво не. Явно ние поставяме себе си на негово място и разиграваме ситуацията - ако ние усетим себе си наранени от това, което ние самите се каним да кажем, значи и той ще бъде наранен. Ами това си е чист и много точен сигнал къде е раната ни, от какво сме зависими ние самите. Ако след предположението с какво ще нараним другия, ние вместо да проверим дали наистина сме го наранили и как ще реагира, вземем че се размислим защо нас би ни заболяло от същите думи - това вече би било истинската откровеност със себе си. Такава откровеност смятам за добродететл и се опитвам да прилагам в живота си.

:thumbsup2: Това, което съм аз сега, е резултат от моя живот в миналото - следователно това е вкамененото ми минало. Да си направя хляб от него би означавало да идентифицирам живота си с него. Но с това не миналото ще превърна в хляб, а живота си в камък.... В същото време и този камък на миналото ми е нужен, за да стъпя на него по пътя си - не да се храня с него. А словото, което излиза от устата на Бога и ни храни може би е всичко заложено в нас като семе, което тепърва пуска кълнове и ще дава плодове...? Може би то е и информацията, въплътена във всяка нова ситуация, в която попадаме - затова то "излиза" от устата Му?

Какво се разбира под стара същност-стара дреха и нова същност-нова дреха? (За да не влезем в терминологични разминавания) Мисля си,че щом Учителят ни съветва "гледайте Божествената светлина да тече постоянно вътре в душите ви", значи тези наши души - нашата същност сигурно са били пригодени за това... т.е. това е изначалната им същност. Може би има един изначално заложен в нас Живот, който ние следва непрекъснато да обновяваме като пускаме в него всички нови опитности, мисли, емоции. А може би има и още един аспект на "утайката" - тя се получава, когато течността престане да тече, да се движи, т.е. когато няма приток на нова вода, на нова информация. Дрехата, чрез която душата се проявява не е непременно негативна - може да е била много добра дори, когато е била нова - в своето време. Но ситуациите се сменят, сменя се информацията, емоциите ни. Ако ние се държим за старите модели на мислене и всяка нова информация напъхваме в тяхната дреха, тя от добра постепенно ще се превърне в тясна за душата ни и овехтяла за ситуациите, в които попадаме. Оттам ще дойдат и негативните ни емоции - от несъответствието между старата до вчера удобна дреха и напора на вълната на новото. Много ми беше интересна тази мисъл - на времето съм вярвала, че трябва да преодоляваме със силата на волята си всички препятствия - много беди ми е донесла тази борба, а победите са се оказали грешки после...намерих пътя си след няколко прекатурвания на колата, защото исках да стане на моето... Изглежда силата на живота е в умението да хармонизираме осъществяването на това което ние искаме с това, което ни диктува ситуацията, в която сме попаднали....?