Донка

Присъщното човешко качество е ученичеството - няма нужда от доказателства за всеки, който е родил и отгледал деца (не наблюдавал отстрани и за малко!). Останалите ще се убедят като ги родят и отгледат - няма нужда да им се обяснява преди това.

По присъщие прави хора? Които осъзнават колко те са прави, а всички други криви??? Човешко, колко човешко.... да смятаме своята гледна точка в момента за единствената възможна... Но... защо да обиждаме човека... ако това наистина беше човешко качество, нима бихме творили култура и мир и любов вече хиляди години? Край мен растат деца..., човешки деца - човешките деца разбират по присъщие това, което са забравили човешките възрастни... Те изучават гледните точки на другите, не ги смятат за криви. Те така растат и се учат и опознават света... "По присъщие съм прав" - може би това все пак не е вродена човешка черта, а.... Кога и защо ли я придобиваме??? А може би сме разбрали накриво "по присъщие имам право на моята гледна точка толкова колкото всеки друг има право на неговата"?

И аз се опитвам вече няколко часа да видя грешката - посланието на Учителя в цитираната мисъл е съвсем ясно и точно, според мен. Евангелието е продължение на Стария завет, чиято основа е Моисеевият закон. Самият Христос казва,ч е не е дошъл да отмени този закон, а да го приложи. Евангелистът е видял и разбрал Евангелието като приложение на забраните от Моисеевият закон - забраните, които са осигурявали човешкото духовно израстване в първия цивилизационен етап. Но евангелистът " този човек не е разбрал Евангелието, има нещо криво в неговите разбирания. " Какво е кривото - Той е останал на нивото на забраната - Христос се е издигнал на нивото на свободата и прошката и мира. Моисеевият закон е проповядвал уважение към живота (не убивай), към собствеността (не кради) и т.н. - като съвсем справедливо е уверявал вярващите,че ако нарушат Закона, ще бъдат наказани (по закона на кармата). Христос не отрича това, потвърждава го, но сменя гледната точка - да уважаваме живота, защото ние самите носим този живот - т.е. уважение и зачитане не от страх, а от любов към ближния точно такава каквато имаме и към себе си. В крайна сметка резултатът е същият на външен план, но подходът, мотивите са различни. Ако обединяващата сила в Моисеевата цивилизация е била страхопочитанието, то в Христовата то се трансформира в безусловна любов. Това са стъпалата на развитие на мисленето и общуването, на самосъзнанието. Сега си мисля, че 2000 години след посланието на Христос ние още често сме като онзи евангелист, който не успява да стигне до Новото - и не защото не иска или е глупав, а защото никак не е лесно да се научи човек да обича безусловно и да прощава в нашия човешки свят. По-лесно е да се критикува и да се откриват грешките и да се поучава и да се дели света на добър и лош. По-лесно е да се подчиним на страха от наказание, отколкото да пуснем безусловната любов в ума и сърцето си.

Авторитарността наистина е едно от лицата на гордостта, според мен. Под авторитарност разбирам като посетя дома на един човек, който е любезен достатъчно да ми предостави всичко, с което разполага, както и да ме покани да се чувствам като у дома си, аз да започна да оглеждам критично подредбата и навиците му, да направя нов проект по моите вкусове и дори да започна разместване според проекта и усета си за красота, хармония и справедливост. Ако домакинът се осмели да "рита" срещу моите правилни и навременни съвети, го обявявам за авторитарен и ограничен тип и прехвърлям дома му на свое име, а него назначавам за слуга. Ако продължава да се съпротивлява, просто го изхвърлям от новия си дом. :D Ако азбуки има предвид това под авторитарност, напълно съм съгласна с азбуки и домакина, който с любов няма да позволи на своя гост да ограничи свободата му да определя подредбата на своя собствен дом, както и да му извива ръцете под благовидния предлог, че му желае доброто - и на него и на дома му. :D

Благодаря ти, селин, за темата! Преди няколко години бих погледнала много скептично на нея - щях да си представя онези американски мисионери с бели ризи и вратовръзки, които обикалят нашия град и спират хората, за да ги напътват към Бог и църквата им... Сега разбирам какво означава това... Колкото повече говорим за Словото и Бог в ежедневието си, май толкова по-малко работа вършим... истинска. Начин на живот - ами когато някой или нещо ни накара да се чувстваме недоволни или открито ни обяви за враг - да успеем да запазим любовта си и към него и към себе си, спокойствието, радостта. Как? Ами аз се опитвам да погледна света и себе си през очите му - разбирам го и му оставям свободата да мисли и да бъде какъвто е. Така и аз оставам свободна... Тази вечер четох една беседа - там Учителя казваше - цитирам по памет - "да оставим ли свободни недоволството, критиката, лошите си мисли - не! Но нали и те са от Бог изпратени и с любов трябва да се отнесем към тях? Да, но какво означава това? Като ти кацне един паразит, една мрачна мисъл или чувство на главата, свободен ли ще го оставиш? Не, защото е дошъл неканен - ще го свалиш с любов, ще го разгледаш и ще разбереш откъде ти е дошъл и защо. После ще му предложиш да го нахраниш с истинска храна - с любов и добри мисли. Той ще каже - но аз не мога да се храня с това. Е, ще кажете - ще се научиш..." Та нима всеки ден не ни се случва да ги ловим такива паразити и да ги учим с любов?

Когато усетя,че обичам някого....конкретно, внимавам много: -да не го сложа в някаква рамка с ореол - да му оставя правото да бъде просто човек... - да не очаквам нещо определено от него - да го оставя да бъде себе си - да не обсебя свободата му с грижата и с желанието си да бъдем заедно и близки Научих се да не казвам - колко те обичам! Сега казвам - много съм щастлива...

Александра! Не смятам никак себе си за просветлен човек, но в думите ти познах моята житейска история...Много хора ме гледаха със съжаление и казваха - "как може на човек като теб да се случи всичкия този ужас! Няма справедливост! Ти се раздаваш на всички, а за теб..." Дълго време и аз живях с това самосъжаление, а четох наскоро, че то било по-голяма агресия и от недоволството и обидата и борбата срещу съдбата... Когато започнах да чета Лазарев, после Учителя, бавно и сигурно започнах да осъзнавам колко са били важни тези изпитания за мен. Да - аз си ги бях повикала сама. Но те не бяха наказание, по-скоро бяха проверка и урок за старото ми аз - проверка на безусловността на любовта ми, на вярата ми в Божията воля, на смирението, което смятах за свое качество, но после се оказа,че е било гордост под маска на страдалчество... Пример? Много ме нараняваше, когато ми казваше близък човек - нямам нужда от теб, дразни ме присъствието ти... а аз толкова исках да му помогна, да му дам любов, уважение, от топлината си... И стоях и "търпях смирено" агресията, защото смятах,че това е безусловната любов. Сега разбирам,ч е съм го правила, за да изглеждам добра в очите на себе си и на другите и жертва... Докато в един момент прозрях,че истинската любов и уважение - безусловните - бяха да си отида, за да освободя човека от присъствието си, но да продължа да го обичам отдалеч и да му давам от топлината си с мислите и чувствата си, не по начина, по който исках аз, а както беше писано. Да го правя без да очаквам ласка или добра дума, дори и да остана сама (преди изпитвах ужас само при тази мисъл...) Как да обясня на хората, които мислеха и мислят,че съм страдала - ами учудено гледат щастливото ми лице и слушат смеха ми... но свикнаха... постепенно. Някои още си мислят, че съм превъртяла от страданието - но това е техният Път и техния урок. Моят беше да ги оставя свободни да си го извървят сами... аз да съм до тях такава каквато съм... без обяснения и жертви... само с вяра и любов и свобода.

Тази вечер я усетих в себе си - гордостта. Отдавна не ме беше посещавала... Нямам вече гордост с постижения, нито с качества или принадлежност някакви - леко ми е като на дете без тях. Но тази вечер един брат, с който се запознах, ме погледна и ми каза тихо - стар дух си. Честно, никога не съм се замисляла, нито съм обръщала внимание на това - дори понякога ми е било малко смешно - той как пък разбра. Този път, обаче, усетих в себе си наистина някакво превъзходство, вътрешен тласък да поема контрола над ситуацията, да давам оценки, да поучавам... все такива... Беше много стъписващо... След минута ми стана студено и някак втвърдено отвътре - от тази скованост - като на Кай със стъкълцето в окото... Вървях към къщи и се опитвах да осъзная какво се случва с мен - къде е Детето ми? Тогава разбрах, че нося Гордостта... В момента, в който го разбрах ми стана много много смешно - представих си себе си - как ходя с гордо изпъчени гърди и мисля за себе си "Аз съм стар дух!" Смях се с глас... още се смея и сега като си спомня... Смехът стопи ледовете в мен... Обичам себе си като смеещо се палаво дете... а за духа... ами Той си знае... не е моя работа какъв дух съм докато съм тук и сега съм дете и ще си остана такова, защото съм щастлива така... Това ли е едно от лицата на Гордостта? И дали това е лекарство?

Много ценна тема, и навременна, според мен! Много добър, точен въпрос, мисля! Благодаря, аратрон! Доколкото разбирам простичкият въпрос на аратрон беше към всеки от нас - лично - не толкова за издателства, права и т.п.... И за да не разводнявам - ще се опитам да отговоря от скромния си опит. През часовете ми на ден минават много хора - повечето деца. Непрекъснато възникват ситуации, в които децата ,а и аз се учим на безусловна любов и търпение и много други качества. Отначало се улавях,че неволно от устата ми излизат думи, които съм прочела или превеждала - от Учителя - но дори вече не помня откъде точно. Забелязах,че децата а и възрастните силно се впечатляваха от тях, защото даваха мъдрото решение на ситуацията, в която бяхме попаднали. След известно време забелязах,че децата започнаха да споделят с мен неща, които са се случили с тях, и очакваха какво ще бъде мнението ми. Това беше много задължаващо и тогава започнах да казвам - "мъдри хора са казали за това.... " и по памет предавах нещо, което е останало в паметта ми от Учителя. На десктопа ми стои винаги заредена страницата на портала, а там често има портрет на Учителя. Когато ме попитат кой е този дядо - казвам един български учител и мъдър човек, но когато пораснете ще ви кажа кой е. "Много е добър сигурно, защото така гледа...." (Ели - 2 клас) Много се впечатляват от поучителните истории от беседите на Учителя - те са живи и съвсем разбираеми за съвременен човек, особено за децата. Само един проблем имах и имам - не винаги успявам да си спомня точно каквото ми е необходимо в точния момент. Сега като чета се опитвам да си спомня минала ситуация, в която е било подходящо да кажа мисълта или историята, която ми харесва.... събирам си ги... Затова и решихме да отворим тук теми за Поучителните истории и Мисли от учителя по теми Благодаря на валентин, Ася, Бина, Ла Горда, Станимир, Иво и всички останали, които влагат времето и сърцето си в тях.

Как да различаваме първоначалните Божествени чувства и желания от подпушените? Това беше и още е най-сериозният въпрос в ежедневието ми - защото за мен красивите и добри думи си остават само празни опаковки, ако не мога да ги вплета в него. Първоначалното Божествено чувство според мен е благостта, радостта, хармонията със света, сигурността в доброто и смисъла на всичко, което е било, е и ще бъде. То поражда Божественото желание да постигнем това състояние, да изпитваме тези чувства... Подпушваме ги, когато ги уточним, ограничим, поставим под условие - ако стане/имам това, постигам божествените чувства, ако е друго - те изчезват и на тяхно място избуява недоволството с многото си лица... Какво означава за мен да оставя всичко на Бога - да не определям кое точно ще ме направи щастлива и да не си правя планове как да го постигна - а да отворя очите и душата си за това, което вече е около мен и да отворя ума си - защо това е Неговият подарък за мен... Случвало ли ви се е някой или нещо, което довчера не сте забелязвали или сте се дразнили от него изведнъж да се окаже много ценно и важно за вашето щастие?

Благодаря ти Александра! Така и не можах да приема идеята, че изпитанията и нещастията, които ни сполетяват, са наказание от Бог за стореното от нас. Не можах да приема и това, че Бог стои безучастно и гледа... Едва когато стигнах до идеята за проверката - изпитание и нещастието - тласък към израстване и усъвършенстване, като че ли пуснах Бог в сърцето и ума си. Човешко е да решим, че сме изградили някакво качество у себе си - търпение, например - всеки път, когато "чуя" това решение на ума си, не минава и ден и се появява изпитанието-проверка. Оказва се, че едно качество не може да бъде изградено в окончателен вид никога - то непрекъснато еволюира заедно със самите нас. Помисля ли "притежавам някаква добродетел" - това вече означава,че съм на път да я загубя. И тогава Бог ми помага - праща ми ново изпитание за нея, за да остана будна...

:thumbsup2: ОТ МАТЕЯ СВЕТО ЕВАНГЕЛИЕ ГЛАВА 26 Молитвата е начинът, по който търсим и намираме смисъла на Божията воля, когато вместо радост в сърцето и ума ни има скръб и тъга... Скръбта и тъгата не са наши недостатъци - те са просто нашата човешка нишка... "ако е възможно, нека Ме отмине тая чаша, обаче не както аз искам, а както Ти" - двойната спирала на човешкото и Божественото в Христос - неразривно свързани в един Път. Скръбта и тъгата от човешката нишка в хармония с "нека бъде Твоята воля" от Божествената нишка. "Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение" - МОК, том: Новите схващания на ученика, Закон за внушение и закон за равновесие, 28.12.1924г.

От Мисъл за деня от Учителя :thumbsup2:

Била съм и моментно щастлива - сега се връщам назад и си мисля, че това моментно щастие е било (при мен) по-скоро плод на някаква зависимост - като си "взема дозата" съм в облаците от щастие и блаженство - като мине - ми е тъпо или страдам, ако не ми я дадат. Но може да има и други случаи. Сега мога да кажа, че съм щастлива постоянно и това щастие зависи от начина, по който обработвам с ума и сърцето си всичко, което се случва с мен и около мен. Ако усетя дискомфорт, значи нещо във "водопровода", по който пропускам през себе си безусловната любов и/или нещо в "канализацията", където обработвам негативните си реакции, се е "подпушило" както казва Учителя. Ами търся го и правя всичко възможно да го "отпуша". Само че това, което написах по-горе не важи за онези, които намират щастието си в бурите... (била съм между тях и ги разбирам...) Така че нямам понятие за "истински" щастлив - нека всеки си го разбира и е щастлив по своя истински начин.

Добре дошъл Благовест! Благодаря за идеята! :thumbsup: Ние вече имаме тема Да се опознаем, в която също можеш да потърсиш приятели. И аз отдавна си мисля, че бихме могли да предоставим една тема за запознанства, в която всеки желаещ да остави само свой профил и адрес за връзка. Ако повече хора проявят интерес към нея, линкът и може да бъде оставен на първата страница за пряк достъп. Какво е вашето мнение?

Латинче! :thumbsup2: "Ако не станете като децата, няма да влезете в Царството Небесно"

Из: "Хигиена на човешката душа" - Великата майка Издателство Бяло Братство, 2006 ISBN-10.. 954-744-068-3

:thumbsup: Съгласна с всичко написано - само с един въпрос - защо тогава не си наричаме вярата в себе си и достойнството с техните си прекрасни думи, а дублираме с ново значение думата гордост - та да се уточняваме всеки път кое е добрата и кое лошата гордост? Започвам да се питам дали случайно много от понятията за зависимости са украсени с допълнителни омонимни значения на добродетелите? Може би границата и дозите наистина са размити... или така ни се иска?

Щом се гордеем значи в някои случай човек е горд. Поне личният ми опит и наблюдения показват, че гордостта в отношението на един човек към Бог се проявява в гордостта му във взаимоотношенията с хората - нещо като двете страници на един лист. Ако аз поставя условие да харесвам и одобрявам един човек, то това означава,че поставям условие да харесвам и одобрявам една от проявите на Бог - т.е. и на самия Бог. Интересен е въпросът дали човек може да се гордее с вярата си в Бог - мисля че да. Поне съм го виждала и го виждам. Но когато гордостта се промъкне във вярата, това вече не е вяра в Бог за мен, а зависимост от вярата в принципи и правила, които определена социална група е склонна да нарича с името Бог - много жестока зависимост, която е довела до най-страшните престъпления срещу човека в нашата цивилизация. О, ами да, няма човек, който да не носи в себе си семето на гордостта. Като с всичко в този свят дали нещо е лекарство или отрова зависи от дозата и употребата. Единственият "антигордостен софтуер", който познавам е безусловната Любов. Спомням си един мой любим линк: Любовта прави човека Любовта прави човека Сега забелязвам,че във всеки първи стих на куплетите спокойно можем да заменим "без любов" със "с гордост"! Много точно описание на проявите на гордостта и начините на лечението и, наистина...

Мога само да кажа накратко как си го разбирам аз без никакви претенции за изчерпателност или точност или дори правилност. Човешките взаимоотношения са проекция на отношението на всеки човек, участващ в тях, с Бог. Ако аз очаквам от Бог да бъда възнаградена за моето старание или доброта - точно същото очкавам и от хората. Ако аз не харесвам нещо в света, създаден без моето участие, то аз определено не харесвам определени черти и постъпки на хората, с които общувам. Обратно - ако моето отношение към Бог се изразява в благодарност за всичко, което ме заобикаля в момента и каквото се е случило и ще се случи - точно такова е и отношението ми към личностите, постъпките, отношението на хората, с които общувам. Какво е мястото на гордостта? Според мен, заставяйки между човек и Бог, гордостта автоматично издига стена в човешките взаимоотношения. Гордостта поставя някакви критерии за правилност и добро - с едни неща ние се гордеем, от други се срамуваме. Това, с което можем да се гордеем (например интелект или знание или обществено положение...) е летвата, която ние самите и останалите хора около нас трябва да прескочим, за да сме добри и да заслужим любов и приемане. Ще опитам с примери от личния си живот: - Имала съм комплекс за малоценност - самооценката ми не отговаряше на летвата ми - очаквах да получа същата оценка от другите и в същото време очаквах те да ми вдигнат самочувствието като ме убедят,че заслужавам любовта и приемането каквито ги исках аз. Забелязвах само пренебрежението към мен, тълкувах липсата на специално внимание и любов като пренебрежение, не обръщах внимание на хората, които искрено ме приемаха и искаха да бъдат до мен по техния начин - бяха ми досадни (сега знам защо - не се вписваха в схемата на очакванията ми), а ако все пак някой се отнасяше към мен с любов, която да ме ощастливи, се вкопчвах в него и с всички сили се опитвах да го запазя, страхувайки се,че ще го загубя... а, и все питах - обичаш ли ме още...? Ще кажете - че това е обратното на гордостта - напротив! Нима има по-голяма гордост от това да не харесвам себе си - това значи, че не харесвам подареното ми от Бог и поставям под въпрос доколко е добро създаденото от него, защото не отговая на Моите критерии и желания за себе си! Нима е малка гордост да очаквам от другите да се отнасят към мен по определен от мен начин - ако не - да страдам? И това е само един от много, много аспекти и примери за това как влияе гордостта като елемент на отношениято към Бог върху отношенията между хората... Това е моето скромно разбиране ... Когато всичко това ми "светна" в ума, животът ми се промени изцяло...

В такива моменти си мисля - как наопаки тълкуваме (или са ни внушили да тълкуваме) всичко. Смятаме пристрастността към някого за любов и близост, а липсата и - за безразличие. И оттам ни е трудно да определим дали сме пристрастни, когато усещаме близост... Може би за да запазим безпристрастността си ни е нужно най-вече да проверяваме дали близостта ни не е допуснала вируса на пристрастието? Какво ли представлява антивирусната програма за пристрастия?

:thumbsup: азбуки! И на мен ми беше интересно с какво толкова е опасна за човека гордостта, та е изведена в смъртен грях. Вече никой не се съмнява,че мислите и емоциите ни оказват пряко влияние върху функционирането и репликацията на собственото ни ДНК. Как му влияе гордостта - това още ми е един от костеливите и интересни орехи... Засега си мисля,че гордостта дава сигнал на подъзнанието да запази някакво състояние непроменено - това, с което се гордея - а самата идея за спиране на промените противоречи на принципа на адаптация и еволюция... И още - гордостта затваря канала за приемане и обработване на информацията от средата, започва да вари съзнанието в соса на собствените му карти за света и обръща посоката на промяна - вместо да променя себе си, започва да прави опити да управлява околната среда и ситуациите. Как се отразява това на ДНК? Може би добър пример са динозаврите - тези, които са увеличили размерите и защитните си средства и "оръжията" си срещу средата, накрая са измрели. Тези, които са се развивали и приспособявали непрекъснато към променящата се среда, сега са птиче царство...

бориславил! Невероятно точно казано! Светлите ангели може би са светлите ни мисли и чувства или сме ги привлекли с тях?- те ни осветяват и наистина ни правят красиви в очите на хората и в нашите собствени - без тях всичко друго са само студени пропорции... Но в разказа на бориславил има и нещо много важно - какво започва да изпитва един човек, когато усети възхитените погледи на хората - "Чак започвам да се гордея със себе си - колко съм красив!" Ако не е онзи глас, който да ни напомни за ангелите, със сигурност "магията" ще бъде удавена в блатото на гордостта... Какво усещате, когато очите ви се спрат на "горда красота"?

Стигнах до извода, че ми е нужно да съм постоянна във вниманието си какво се случва в мен и около мен. Това само по себе си означава и постоянство в промяната ми... И може би най-важното постоянство - на благостта в сърцето и ума ми. Само дето ми е трудно да определя реда им.

Много полезна тема, Диана! Благодаря! От толкова различни ъгли може да бъде разглеждано страданието - толкова много за и против... Толкова много хора имат толкова много да разкажат, споделят... Имаше период от живота ми, в който смятах, че ако човек не страда, той е лекомислен и повърхностен или се самозаблуждава... или е егоист... въобще - страданието ми се струваше признак на благородство и интелигентност... Е, и съзнаятелно и не съвсем си осигурявах сериозни и продължителни страдания. Сега мисля, че страданията са необходима част от процеса на хармонизиране на човешкото ни съзнание с Божественото ни. Ако не ни заболи поне малко, няма да можем да разберем къде е Пътеката ни и къде са тръните покрай нея... Изглежда така сме програмирани да се учим - опити - грешки - анализ - опити - успехи - анализ.... Затова сега ги приемам като "втория звънец" за поредния урок и промяна. Говорейки за страданието, обаче, може би е нужно да уточним,че то се проявява под различни лица с една обща черта - усещаме болка. Понякога от съжаление, друг път от гняв... понякога от няколко едновременно. Мисля,че е много важно да разберем в какво се изразява страданието ни в конкретния случай, за да разберем коя е неговата причина. Като говоря за причината, мисля,че ние по принцип сме склонни да приемем,че тя е вън от нас - в друг човек, ситуация... Всъщност си е винаги вътре в самите нас. Докато страдах, защото момчето, в което бях несподелено влюбена, не споделяше чувствата ми, ключът към щастието беше в неговите ръце и сърце. Каква агресия - аз страдах, защото той не искаше да играе ролята си в моя сценарий така, както аз я бях написала... Когато осъзнах - мноооого години по-късно, че страдам защото съм написала този сценарий и упорито очаквам от него и от всички останали да си играят ролите добре, стана много просто и лесно - просто изгорих сценария, който беше отровил живота ми. Когато прахът му се разпиля, усетих,че всички ние сме част от друг Сценарий и аз просто съм актьор, който си е въобразил,че може да бъде сценаристът... Ами сега внимавам в Сценария и си играя ролята в него (но не и в сценариите на другите актьори - колко много кандидати за сценаристи виждам сега!) - и съм щастлива. Усетя ли боцкане-страдание, вече знам,че нещо в мен пак напира да управлява света за негово добро... Само ми става смешно... и после светло и топло...