Донка

Мисъл на деня - 13 Февруари 2008 г. "Влезе ли в училището, ученикът трябва да учи всички предмети, които се преподават. Там няма избор. Ученикът не може да каже, че този предмет обича, а онзи не обича, и съобразно това единия да учи, а от другия да се отказва. Ученикът на новото учение трябва да има всестранен интерес, да изучава всички предмети. Само по този начин той може да хармонизира своя живот, да влезе в хармония с Цялото. " Из Две категории хора, Лекция, 3.IX.1930 г.

Боян Боев - Учителят за образованието А защо не - час за приказки, легенди, притчи от различните митологии и свещени книги - нека има драматизации, рисунки и всякакви дейности по тях.

Моето огледало са хората около мен. Ако в тях виждам и усещам спокойствие, мекота, вътрешна сила и вяра в себе си и в доброто - значи същото нося и аз в момента. Ако усетя напрежение, страх, обида, недоволство, несигурност и подобни негативни емоции - допуснала съм ги в себе си и е време за размисъл и почистване. Думите, които чувам - без значение дали са предназначени за мен или не точно - са думите на моето огледало. Идват винаги навреме, когато имам нужда от тях. Едно е малко трудно - да отделя думите, които искам или очаквам да чуя, от думите, които имам нужда да чуя. Уча се...

Боян Боев - Учителят за образованието А какво пречи новият предмет да дава възможност на учителите и децата именно за това? Ако предложим как точно тези три принципа да се реализират в програмата и как да се организира обучението - но не на големи приказки, а на дело.... Нека се опитаме тук да съберем точно такива конкретни предложения, които да направим достояние и на по-широка аудитория и - защо не - един ден да видим реализирани за благото на децата ни.

Физическото несъвършенство е дадено на душата, за да забележи и осъзнае истинските ценности на света и хората около себе си, както и да се почисти от гордост, ревност и тщеславие и да се научи на смирение и мъдрост. Може би точно непривлекателният външен вид ще и помогне да отвори резервите си от безусловна любов, доброта, истина.... Помните ли Квазимодо? Физическата красота е своеобразен изпит за душата? Дали ще успее да се опази от изкушенията на ласкателството, дали няма да загуби смирението и дали няма да превърне красотата си в разменна монета за любов, внимание, власт, слава... Дали ще устои на гордостта, презрението към по-непривлекателните, ревността... Помните ли "Огледалце, покажи ми, друга има ли в света....." Физическата красота, както и несъвършенството са урок и изпит за хората, които възприемат образа на човека като красив или грозен и поставят отношенията и поведението си в зависимост от тази преценка - без разлика дали преценят другите или самите себе си.

bee_bg! Особено за последното изречение! Благодаря на Еси за темата! Преди време и аз се опитах да отворя нещо подобно и да правя точно това, което сега предлага Еси, но това предложение беше прието като нарушаване на личната свобода на потребителите да покажат себе си в пълния си блясък. Тогава реших, че най-добрият начин да покажем на самите потребители кое точно пречи на разговора в темите и ги разводнява и спамира, е да ги оставим за известно време непочистени. Така вместо да предполагаме какво ще се случи, имахме свободата да го наблюдаваме. Мисля,че сега вече ще имаме чудесната възможност да прехвърляме тук заяжданията на личностна основа, а в разговорките - чешенето на езиците ей-така за разнообразие. Разбира се - всеки е свободен да го прави където поиска, както и всеки е свободен да намери след известно време в темите само онези постове, които отговарят на заглавията им. Е, вярно е че ще имаме работа, но почистването на дома е приятно занимание . Ако авторите на преместените мнения имат възражения, моля да се обърнат към модераторския екип през специалния бутон "докладвай".

:thumbsup: Да, аз дори стигнах до извода, че моят личен опит може да определя само моите грешки, не на другите - тях ги определя техният опит. Едното ми дете завърши висшето си образование, другото се отказа - и двамата постъпиха правилно, както показа животът им след това. От гл. т. на опита на сина ми, решението на дъщеря ми изглежда като грешка и обратно.... Добри уроци ми даде животът. Да, Истината е една, но според мен, тя не е достояние на никого от хората - тя е в ситуациите, в цялото. В този смисъл само конкретната ситуация може да каже кое е грешката и кое - пътят. Човекът може само да го осъзнае впоследствие, както съсвсем справедливо беше споменато по-горе. Последното - за мен не е точно черпене от нечий опит - по-скоро попълване на моя собствен посредством внимателно наблюдение на поведението на другите и последствията от него (не техните изводи за това, а моите собствени); както и смяна на моята лична гледна точка с тези на другите. Това е интересно обяснение... Имам и още едно предложение: Погрешката и грешката са понятия, описващи поведението на човека, съотнесено към ситуацията. Грехът е понятие, описващо мотивите, с които човек влиза в ситуацията и взема решенията си. Пример: Обиден от отношението на своя син баща, спира издръжката му и очаква синът да изпадне в нужда и да се извинява, моли, да осъзнае лощото си поведение. Синът, обаче, подтикнат от ситуацията си намира работа, която е точно за него - излиза от зависимостта на бащата, развива самостоятелността си, намира мястото си в живота и от прахосник, лентяй и бохем се превръща в прогресиращ ценен специалист. Благодари на баща си за шанса.... Бащата все още не знае дали да се радва или да се сърди... Постъпката на бащата е правилна, отнесена към ситуацията, но мотивът за нея е бил отмъщение или презрение, или гняв, обида и пр. негативности, това е грях, според мен....

Равни ли са по смисъл понятията грях и грешка?

Доста размишлявах над мисълта - особено над подчертаните от мен думи... "загубил и не е запазил" за мен означават "нарушил това, което е било заложено при създаването му". Това ме води към логиката,че всичко в нас е замислено и реализирано хармонично - по образ и подобие Божие. Вътре в себе си ние и сега сме образ и подобие Божие - нашето ДНК ги предава от поколение на поколение. Дори съм склонна да си мисля,че нашите тела са материализация точно на този "образ и подобие".... Защо не сме запазили този образ и как сме го загубили? Ако можем да си отговорим на този въпрос, бихме могли да проявим съзнателна и свободна човешка воля, за да възстановим загубеното. Струва ми се,че ние сем загубили или по-скоро нарушили (сами) хармонията между телата си. В процеса на еволюцията сме дали приоритет на властта, силата, подчинението, борбата, съперничеството... над мира, безусловната любов, хармоничното съжителство, за които са създадени да функционират телата ни. Приели сме конкуренцията в рамките на вида си и с останалите видове като Злото, вместо като Доброто, което движи развитието и усъвършенстването ни. Приели сме усъвършенстването на ума ни като сигнал, че сме Господари и Висши и вместо да го използваме като съхраним хармонията и Божествените закони, ние сме дръзнали да се борим с тях, та дори да си въобразим,че можем да ги "победим". Приели сме творческия си потенциал като оръжие за създаване и натрупване на богатство от всякакъв вид вместо като средство за създаване на красота, хармония, радост и за Ученичество. Приели сме езика като оръжие за манипулиране на волята и живота и свободата на другите, вместо като инструмент за хармонизиране на отношенията ни и за изграждане на единен над-организъм от човешки същества - обществото (с каквато Божествена цел се е развил). .... Мисля,че ако осъзнаем всичко това бихме могли да започнем от най-малките и най-обикновените неща в ежедневието си....

Когато преди 8 години излизах от системата и започвах да изграждам школата си, основното ми опасение беше дали децата ще имат стимул да полагат учебен труд при мен след като няма да имат оценки.... Сега след 8 години вече спокойно осъзнавам, че оценките ще са напълно излишни, ако животът на децата в училището (съзнателно смених думата обучение) се приближи до реалния им живот. Или както казва Боян Боев в книгата си за педагогическите идеи на Учителя - Училище-живот. Децата не изпитват естествен интерес към оценките, ако възрастните не ги убедят, че това е важно за взаимоотношенията им и отношението им към себе си - т.е. да ги "зарибят" с наркотика бележкарство. Ето какво ги мотивира: Но понеже все пак темата е за оценките - моето лично мнение е, че обучаващите учители трябва да бъдат освободени от оценяването, за да могат да живеят и учат заедно с детето. Какво е вашето виждане за външното оценяване? Интересно ще ми бъде да чуя мненията на родители, чиито деца учат в системи с външно (анонимно) проверяване и оценяване на постиженията. Още един въпрос ме вълнува - проверката и оценката винаги зависят от общото ниво на групата. При това се получава противоречие: От една страна една и съща оценка има различно (до драстични разлики) покритие при различните училища, класове, учители. От друга страна педагогиката изисква индивидуален подход и стимулиране на всяко дете според способностите и темпото му на развитие. (Иначе се получава "колкото и да се старая, все ще имам 3 - тогава какъв е смисълът да се старая".)

Открих тази тема случайно докато се опитвах да намеря място на новата... По датата на отваряне личи, че е ветеран - от първите месеци на съществуването на нашия форум. И макар че е останала малка и забравена, мисля, че заслужава да се мисли и разговаря върху нея - тук в Портала към съзнателен живот. Опитвам се и аз от вчера да си дам равносметка след годините, прекарани тук, какво се е променило в моите лични представи за "съзнателен живот". Съ-знателен - - когато влизах за пръв път преди 4 години, носех ентусиазирана своите нови знания и разбирания и търсех съмишленици, с които да ги споделя - съ-мисля и съ-чувствам... Тук открих, че мога не само да споделям, но и да науча много нови неща и, което е много по-ценно за мен, да погледна на света през очите на много други хора, да пусна в себе си техните размисли и знания и да ги преосмисля през моите лични - всеки път получавайки нещо качествено ново. На това му казвам сега съ-знание и съ-усещане. Тук попаднах в много най-различни ситуации, които ме стимулираха и стимулират всеки път да променям мерките си, отношението си. Научих се да се отнасям с разбиране и да приемам спокойно различните (дори осъждащите мен и моята позиция) гледни точки - т.е. да съ-жителствам мирно с тях, учейки се на много неща от това, което преди предизвикваше у мен съпротива... Смених борбата, защитата с баланса - нека съществуват много различни до противоречие позиции - важна е хармонията между тях, важно е всеки да може да намери това, което е разбираемо и близко за него лично и да избира сам и свободно какво да съ-знае, съ-мисли и съ-чувства... Само ще спомена и стотиците материали - беседи, книги, статии и др., които прочетох именно благодарение на този сайт и форум... А какво влияние е оказал и оказва на вас животът тук - в Портала за съзнателен живот? В какво се изразява на практика съзнателността на вашия личен живот - тук и вън от тук?

Може ли според вас да се направи нещо така, че този нов предмет все пак да помага за развитието на висшия душевен живот на детето?

Познавам отблизо Ваня... Много добра, старателна, тиха жена. Мисля,че я разбирам - тя е уверена в нещо, което втълпяваха на нашето поколение - "вземи си дипломата за висше образование - на всяка цена - и тогава мисли за работа и женитба"; и още в едно - "родителите трябва да издържат децата си докато те учат - иначе не са добри и кадърни родители. Ваня само иска да е сигурна,че прави най-доброто за своите деца - така както тя разбира това. Добре че децата и също са уверени в себе си - казват "знаем какво и е на мама, но ние си имаме свой път и свят. Тя ни обича и ще ни разбере както ние я обичаме и разбираме. " Мисля си - понякога една увереност се противопоставя на друга. Когато увереността на един човек иска да наложи себе си като правилна върху неправилната увереност на друг човек и да манипулира мисленето и поведението му - това е агресия. Често тя е неосъзната, защото човекът искрено смята,че върши добро за другия. Във всички случаи той страда физически или психически... Когато увереността ни дава сили и спокойствие да продължим по своя път въпреки увереността на друг човек, че грешим и опитите му да промени нашето мислене и поведение според неговите истини, това е свобода и любов. Такава увереност ни дава виделината да разбираме човека, който не разбира нас и да го оставим свободен да учи уроците си, а ние своите. Тази увереност лекува физическите и психическите страдания... Поне моите излекува...

Отдавна ме вълнува, а сигурно и вас, проблемът с матурите... Дипломите за средно образование би трябвало да бъдат свидетелство за зрелост... Но дали наистина са такова по начина, по който ги извоюват децата ни? Изпитите за зрелост, т.е. матурите - наистина ли проверяват доколко са узрели младите да станат пълноправни граждани? Гарантира ли доброто познаване на българската литература добро познаване и на законите на държавата, в която ще живее младият човек? Дали можем да смятаме за зрели хора тези, които не са учили - не са показали, че знаят как да се грижат за своето здраве и живот сами? Какво според вас би трябвало да включват матурите, за да покажат, че един млад човек е наистина зрял?

Какво означават оценките за ученика? Реален показател ли са на знанията и уменията? Как се чувствате и как се чувствахте, когато ви оценяха и когато изискваха от вас "успех"? Какво мислите за "средно-аритметичната" оценка? Двойката стимул ли е или наказание? Битката за добър и отличен успех наистина ли осигурява пълноценно развитие на детето или по-скоро го изкривява и свежда до удовлетворяване на изискванията на възрастните? Ако вие - настоящите и бившите ученици, можехте да промените нещо свързано с проверката и оценката - какво бихте направили? Какво е отношението на вашите деца към оценките им в училище?

В друга тема миналата седмица имаше доста оживена дискусия за проверката и оценката на учениците... Мислих доста дали да отворя нова тема за това или... Сега ми се струва, че проверката и оценката в сегашния им вид не отговарят на реалния им замисъл - а именно да се изучава детската индивидуалност и да се следи развитието на всяко дете. С времето дори самите педагози ( и може би най-вече те) забравихме това и постепенно превърнахме изпитването и оценяването в стимул да се научи определен обем знания и да се изпълнят определени задачи. Не ми се говори тук за другите цели, за които могат да служат контролните и оценките... Колеги и родители, смятате ли, че ние можем да възвърнем истинския смисъл на проверката и оценката - т.е. с тяхна помощ да изучаваме всяко отделно дете (не някаква сума знания) и да следим развитието му? Или според вас е по-реално да ги сменим с качествено нови подходи и методики?

Нашата грешка обикновено е,че започваме да се борим и да се стараем да изкореним или да поправим това, което в един момент сме преценили като "зло". А злото всъщност са закоравелите ни правила за етикиране "добро" - "зло". В момента, в който нарека в себе си нещо "зло", ми става студено и вече знам - време е за преразглеждане на правила някакви, които са се загнездили в мен. Сменя ли фокуса, злото първо става неутрално. После ми е необходимо да "налея" в неутралното безусловна любов, за да видя какво е доброто в него. Успея ли, става ми светло и топло... На практика? Приятел се обръща срещу нас с явното намерение да ни нарани - знае как, защото сме били близки. Всичко вътре в нас се усеща изцапано от злото. Самото зло се надига в нас - обида, недоволство, гняв или разочарование. Всъщност злото е било в самите нас - в очакванията и изискванията, които сме имали към този човек. Ние сме ограничли свободата му да бъде и прави каквото е. Той за нас е станал фигура на нашата шахматна дъска на живота. Когато осъзнаем в какво се състои злото и че то си е било в нас, а не е дошло отвън, постъпката на приятеля ни престава да се усеща като зло - става просто неутрална - ние сме го освободили да бъде себе си, не се отнасяме към него като "фигура" вече. После наливаме безусловна любов към човека, който се е опитал да ни нарани. Казваме си - Благодаря на Бог, че ми е пратил този човек и това изпитание. Това дава стимул на ума ни да се опитаме да осъзнаем урока си - защо се е случило всичко това? Първото - стигнали сме до идеята,че сме склонни да превръщаме хората в близкото ни обкръжение във фигури и да им даваме роли, които да очкаваме да изпълняват добре. Започваме проверка на останалите си отношения и разбира се откриваме доста бъгове. Второто - проверяваме в какво точно и как е успял да ни нарани приятелят ни - той ни е показал къде са ни слабите места, скритите ни рани. Е, вече наистина имаме за какво да благодарим... Превърнали сме злото в добро...

Дете съм - гледам с питащи очи - очакващи - Учител *** Каква по-радост за Учителя, от това да "види" назубреното, охотно и щедро цитирано Слово - пораснало в поведение? Много мислих върху това през тези дни... Първо - вгледах се в децата около себе си - дал ми е Бог възможност богата за това. В техните очи не видях питане и очакване за Учител - те ме искат и приемат като свой по-голям приятел, по-голямо дете. И тогава СЕ учат наистина. Детето (непоквареното от начина на учене, който му налагат възрастните и системата) си има вроден механизъм, по който може да се учи само - необходими му са само - среда и свобода. Когато детето пита и получава отговор от възрастния, то не го приема безрезервно, а проверява. Затова най-добрият отговор на педагога на въпросите на едно дете е допълнителната информация или среда и възможност за опит, която той да му предостави, за да се учи детето само. Децата имат едно вродено очакване - да бъдат безусловно обичани, свободни и защитени докато станат в състояние да се защитават сами. Останалите очаквания ги наричаме "опити и грешки" - така се учат всички живи същества. За разлика от възрастния, който смята,че вече познава света и себе си, детето няма свой фокус на очаквания - то непрекъснато ги сменя - това му е в гените - защото това е единствения му шанс да опознае и "картографира" своята среда и своето място в нея. Не знам какво има предвид бяса под Учителя по-горе, но бих го уверила,че дори един професионалист учител - с малка буква - никак не желае да види зубрене, цитиране, та дори и да е пораснало това в поведение. Дори един редови учител се радва, когато ученикът му върви, мисли, опознава света си и себе си САМ. Щастие е за учителя,че е успял да опази свободата и вярата на детето в себе си, докато му е помагал да стъпи на крачетата си, и му е дал раменете си, за да тръгне от по-високо и да лети по-високо от него самия. Така разбирам човешкото в нас... Обратното, според мен, е "свръх-човешкото"... т.е. особените частични възгледи за живота, които смятаме за "правилни и абсолютната истина и искаме възгледите на другите да са в съгласия с нашето частично лично схващане. Има май нещо общо с ниските егрегори, но не и с човешката природа. Мисъл за деня - 03.02.2008

:thumbsup: :feel happy:

При смяната на гледната точка - "Аз мога да разбера теб/вас и да приема вашето мнение с любов, без значение дали то е като моето или е до противоположност различно" Затова аз разбирам "присъщо правите" и приемам тяхната правилност с любов, макар и да практикувам ученичество със смяна на гледните точки. За мен те са присъщо прави в рамките на тяхната гледна точка и си имат присъщото право на нея точно толкова колкото и аз имам присъщото ми право на моята лична. Въпрос: Присъщо правите могат ли да разберат и приемат с любов моята гледна точка (на смяна на гледните точки) както разбират и приемат своята собствена, или я осъждат и смятат за неправилна?

Това не е уплаха, magee. Съгласна съм с Диана и всички, които обясниха думите на Учителя като опазване на любовта, която носим към някакъв човек, от зависимости. И аз мислех като теб - почти цял живот...и все "оплитах конците". После се промених, послушах Учителя и Лазарев. Промених "обяснението си в любов" - само спокойно оставях радостта да се излива от мен във всички посоки.... Но това, за което говориш го усетих с всяка клетка на тялото си един ден преди 4 години. Мъжът, който е до мен сега и сме щастливи, ме гледаше с щастливи и добри очи и ми каза колко много ме обича. Бях мечтала за тези думи през целия си предишен живот - но после те бяха станали ненужни за мен. Аз вече обичам себе си достатъчно, за да нямам нужда някой друг да ме обича, за да съм щастлива. В онзи момент първо ме заля вълна радост и трепет, но после.... изведнъж ми се сви сърцето - ами ако се случи нещо и се наложи аз да се отдалеча от този човек?? Ако например усетя, че той ограничава свободата ми да бъда себе си за да бъда по-добра в неговите очи - ще се наложи да си отида, но той ще страда! Ако това, което обичам или някаква моя постъпка или дума го нарани? Имах усещането, че неговите думи ме завързваха, подчиняваха - макар и да го познавах вече добре и да знаех,че не е така и няма да бъде... Нищо не казах за това, което мина през мен тогава - много по-късно му го споделих. Тогава само го прегърнах, казах му, че съм щастлива и винаги съм била щастлива, когато той е бил щастлив - независимо къде и кога. Казах му,че обичта му към мен с нищо не го задължава нито него, нито мен - че любовта означава преди всичко свобода. Е още сме щастливи заедно и всеки е свободен да бъде себе си...

:thumbsup2: И широко отворени за света и умовете и сърцата на другите хора Детски сърца и умове.... които излъчват любо-знателност. И безусловна любов - в най-чистия и вид - вродения...към всеки и към всичко - Единство с Цялото - без думи и съмнения и съжаления и сравнения.... И непрекъсната промяна и растеж... Знаете ли, малките деца не разбират какво означава "аз съм прав" - няма и как да им го обясниш, защото няма как да им го покажеш... Детето не може да сравнява своите знания с тези на другите. Но то инстинктивно се стреми да заеме гледните точки на другите, за да научи как се чувстват и какво виждат и знаят те... Ако успеем да запазим в себе си Детето, ще останем Човеци! (Но после идват възрастните и започват да го съжаляват, възпитават, сравняват с другите, критикуват, възгордяват.... ) Как запазвате Детето в себе си - Човешкото, с което сме дарени от Бог при раждането ни на този свят?

Присъщното човешко качество е ученичеството - няма нужда от доказателства за всеки, който е родил и отгледал деца (не наблюдавал отстрани и за малко!). Останалите ще се убедят като ги родят и отгледат - няма нужда да им се обяснява преди това.

По присъщие прави хора? Които осъзнават колко те са прави, а всички други криви??? Човешко, колко човешко.... да смятаме своята гледна точка в момента за единствената възможна... Но... защо да обиждаме човека... ако това наистина беше човешко качество, нима бихме творили култура и мир и любов вече хиляди години? Край мен растат деца..., човешки деца - човешките деца разбират по присъщие това, което са забравили човешките възрастни... Те изучават гледните точки на другите, не ги смятат за криви. Те така растат и се учат и опознават света... "По присъщие съм прав" - може би това все пак не е вродена човешка черта, а.... Кога и защо ли я придобиваме??? А може би сме разбрали накриво "по присъщие имам право на моята гледна точка толкова колкото всеки друг има право на неговата"?