Донка

Мъчение, надежда - осъзнаване - спасение. труд - любов - вяра - свобода - въздигане - мир Но сега ще започвам да си го обяснявам...

Молитвен наряд за начало: Бог е Любов(песен) Добрата молитва Псалом 23 Беседа: Любовта Молитвен наряд за край: Господнята молитва Бележка: Преди да прочетете беседата е добре да прочетете: 1 Коринтяни 13

За мен да тълкувам знаците на съдбата точно това означава - да живея... с отворени сетива и съвсем тих вътрешен диалог, който мога да спра всеки момент, да живея "слушайки" Божията воля, не крещейки своята. Обратното беше усещане за окови - оковите на "така трябва", "така не може", "това е добро-това лошо", на самоосъждането и осъждането, на предположенията, заместили разбирането и приемането на неразбираемото все още... Послушах един знак на съдбата преди няколко години - бях в много объркано и търсещо път състояние - живеех без посока, отчаяна, че всичко, което бях градила толкова упорито в личния си живот, се беше срутило с трясък. Слизах по стълбите на сградата, в която се намира школата ми. В главата ми неповикана зазвуча една детска песничка - по това време я пеехме с 2 групи. Никога не се съпротивлявам на песнички - оставям ги да си звучат и им пригласям, колкото и да ми е тежко. Усетих как краката ми започнаха да подскачат по стълбите надолу сами - стана ми малко смешно и много весело. Изведнъж загубих представа за мястото и времето и не чух, а по-скоро усетих в полутранс състоянието нещо като прото-мисъл "Тук е щастието ти - остави отворена вратата - нека всичко и всеки влиза и излиза и да остане който и каквото ще бъде щастливо с теб и ти с него". Признавам, че малко се изплаших, когато се "събудих" и замръзнах на място - пред очите ми беше вратата на моята школа - бях изминала около 20ина крачки без да забележа това.... Всички важни неща и хора, които промениха живота ми до неузнаваемост след този случай наистина намерих там. Когато ми се приискваше да задържа някого или нещо, което ми беше скъпо, спомнях си за "гласа" и го освобождавах с любов и благодарност. Имаше 2 момента, в които бях на кръстопът - дали да напусна това място и да последвам нещо, което ми изглеждаше щастието ми. Послушах "гласа" си - не го направих - сега знам, че ако бях, щях отново да се натикам между шамарите.

Много точно казано! Когато настроим чувствителността си да приема и отразява с умножаващ ефект тези положителни вибрации, светът става все по-добър. "Улавяйки" и увличавайки доброто, ние помагаме за хармонизирането и трансформацията на негативните вибрации. Все пак има и хора, които продължават да държат на своите негативности, защото не могат да преодолеят идентификацията си с тях - още им е трудно или просто не им е дошло времето... Те обикновено сами се отдалечават от нас или правят всичко по силите си да ни изтласкат по-настрани от себе си. Не би трябвало да се противим на това - те имат своя път за вървене и свободата и силите да го извървят сами...

Това беше много точен въпрос - инфинити! Още няколко преди да взема отношение: - можете ли да дадете конкретни примери за какво точно се карат децата? какви са различията между мненията им - конкретни примери по възможност? - наблюдавали ли сте дейности, в които са на едно мнение и не спорят поне за около 15 мин. - играят заедно и се разбират? - имате ли максимално точна представа за конкретните наклонности и интереси на всяко от децата? - родителите вземате ли участие в някоя от дейностите и заниманията им? - как реагирате в случай на скарване? А как - в макар и кратките и може би редки моменти на мир и любов? - разговаряли ли сте с тях за техните отношения? - имат ли за пример подобни отношения - независимо между кого? Много станаха въпросите - не е задължително да отговаряте на всички...

Но как?! Наистина сме безжалостни към себе си и се стараем до предела си. Аз дълго време умувах над следните думи в една песен: "Прощавам на себе си, прощавам на себе си и правейки това прощавам и на теб!" но да си призная честно разбирам по-скоро смисъла на "уча се от грешките си", но не смисъла на "прощавам си за грешките". "Не би трябвало да грешим"... само Бог не греши. Ние не сме Бог - ние сме просто негови деца и винаги ще сме деца. Когато детето греши, ние не наричаме това грешка, а опитност, която го учи. Без тези опитности няма да има учене - а нали ние сме дошли тук, за да се учим... Как да стане това, ако нямаме право на тези опитности? После какво означава "грешим" - дали това не е моментът, в който постъпката ни се разминава с някакъв модел за "правилно"? А къде е гаранцията, че този модел е правилен, ако той е също човешка измислица? Синдромът "Прокрустово ложе" е отрязал живота на много хора - анорексията е една от гилотините просто. За грешката, прошката тук сме изписали много страници... Не може да има "уча се от грешката" преди да сме си простили за нея - да простя - означава да разбера къде е бил "бъга" в програмата, да се уча означава да го отстраня - т.е. да пренапиша тази част от програмата в себе си. Този процес продължава цял живот, че и още доста животи... Предлагам следната промяна в програмата "ние сме възрастните - не би трябвало да грешим" (тя видно е дала бъг - показва го анорексията): "ние сме и ще си останем деца - не бихме могли да се учим от друго освен от грешките си". "Истина ви казвам: ако се не обърнете и бъдете като децата, няма да влезете в Царството Небесно". (Ев.Матей, 18:3) Децата Да бъдем като децата

На мен както винаги в живота ми помогнаха децата. Помислих си - ако детето (моето или ученикът ми, или което и да е) направи същите грешки, има същите недостатъци - ще го хокаш ли, ще го съжаляваш ли? Разбира се, че не - никога не съм го правила - винаги съм виждала най-хубавото в децата, винаги съм ги окуражавала и съм се отнасяла към грешката с добродушно чувство за хумор, а към недостатъка - ами за мен няма такова нещо в детето - има непостигнати неща и "силата му е в друго"... Винаги съм ги уважавала и съм намирала това, за което да им кажа "браво". Не си спомням да съм съжалявала някого... поне не съзнателно. После си помислих - а защо към себе си се отнасяш по обратния начин? Значи дълбоко в себе си се отнасяш към тях по същия начин както към себе си - положителна си, защото ги съжаляваш.... С ужас осъзнах, че това е вярно. Това направи промяната неизбежна и необратима - за тях (и особено за своите) бях готова на всичко - за себе си, явно не. Започнах да се отнасям към своя характер и поведение и недостатъци така, както се отнасях към децата....

Съборно слово 1922г. Беседи, обяснения и упътвания от Учителя. Дадени на учиениците от Всемирното Бяло братство при срещата им в гр. Търново през лятото на 1922г. (стр.114) Цитирам по Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново (Документална хроника - том 2) изд. Алфиола 1996 ISBN 954-8139-10-3

Tina, благодаря ти за искерността, с която споделяш тук. Ти вече помогна и помагаш на много хора, които не познаваш и никога няма да срещнеш... Малко по-горе ти много точно определи причината за болезнения отказ от храната - негативната енергия на хората около теб и товята чувствителност към нея. Много хубави мерки си взела.... Ето, това, което цитирах по-горе, според мен е един от ключовете... Докато ти "нагрубяваш себе си постоянно и си брутална към себе си" - около теб винаги ще има хора, които ти пренасят негативна енергия... Когато станеш мека и нежна и добра към себе си, около теб постепенно ще останат само такива хора и старите "негативни" ще се прменят. Няма да има от кого да се ограждаш, защото истинската ти защита ще бъде вътре в теб. Защо съм толкова сигурна? - защото го преживях, направих го и се убедих лично. Моят случай беше тип "аз съм жертва" - аз не се нагрубявах и не бях брутална към себе си, а се самосъжалявах (същото по смисъл и резултати - различно само по форма). Докато го правех, около мен хората се държаха по 2 основни начина - първите ми даваха основанието да се самосъжалявам (т.е. бяха агрсивни и ме тъпчеха), вторите ме съжаляваха. Е, промених отношението към себе си (Учителят ми помогна много) и светът и животът ми се промениха до неузнаваемост - като че ли се бях родила отново. При това много от старите хора са отново около мен, но вече не са същите...

Не пропускайте : Horton hears a Who Един филм за Доброто, Любовта и Мъдростта, Правдата и Истината - разказан за децата и детето в нас. Препоръчителен за сериозни възрастни и родители, които са забравили, че са били и все още са Деца.

Мила моя мамо МИЛА МОЯ МАМО Мила моя мамо сладка и добричка как да кажа мамо колко те обичам /2 Цели нощи зная ти над мен си бдяла в тая топла стая песни си ми пяла/2 текст

http://www.zayo.hit.bg/music.html

Разказвай ми Стефка Берова и Йордан Марчинков Разказвай ми, слушам те, толкова музика винаги има в гласа ти. До тебе съм сгушена тъй ми е хубаво колко е топъл дъха ти. Припев: Във огнището тлее жар, вън се спуска мрак, губи се пътят стар -цял засипан в сняг. Спрете бели мигове, тъй бързо не летете - няма път в нощта. Своя неизбежен бяг за малко забавете, няма път в нощта. Разказвай ми, слушам те, знам, че е истина - всичко ти вярва сърцето. Край огъня сгушени виждаме искрите как се прегръщат и светят. Припев:...

Всеки човек носи в себе си и разбира този език. Усещаме го, когато всичко в нас затрепти като струна под звуците на музика или слово, или когато очите ни възприемат подходящия цвят и форма, движение... От известно време си мисля, че за да се осъществи общуването на езика на изкуството, като че ли е необходимо всички да творят - творецът материализира езика в произведенията си - възприемащият ги претворява в своето съзнание. Така произведнието на изкуството намира своя смисъл и се ражда отново във всяко индивидуално съзнание - в нова нематериална вече форма, която е съчетала като в двойната спирала излъченото от съзнанието на твореца и отразеното от възприемащото съзнание... За да може възприемащото съзнание да съ-твори, нужно му е да е настроено на творческа "вълна" също, да е способно да твори във въображението си...

Само с воля можем да си работим по "кармата" - да променяме мотивите на своето поведение и своето отношение - волята да отворим сетивата и ума и сърцето си, за да постигнем виделина за Божията воля, волята да почистваме редовно праха на нормалните за един човешки ум гордост, суета, ревност, волята да укротяваме желанията си и да ги трансформираме в мечти, волята да съхраняваме своята свобода и свободата на другите, волята да пазим неразлъчно в себе си това, "което Бог е съчетал". Което Бог е съчетал Беседа от Великата майка

Да - само Бог може да каже кое е доброто за човека, не той самият. Ще си послужа с пример от практиката ми. Златка - 5 клас. Стеснително лъчезарно дете, чието темпо и начин на усвояване на езика не съвпадаше с изискванията и програмата в училище. При мен всичко беше цветя и рози - там не можеше да покрие тройката, което много я измъчваше. Причината - работеше бавно и лесно се стресираше, при което забравяше всичко, което знае и може. Като капак майката непрекъснато я "стимулираше" като я сравняваше с другарче, което беше тип "fast learner - бързо усвояващ" и настояваше за отлични оценки в училище. Опитвах се да успокоявам топката, но... Един ден при мен дойде майката и ме помоли много горещо да дам отговорите на теста, който предстоеше да им бъде даден в училище. Аз бях работила със Златка по него, но не и го бях дала в ръце по ясни причини. Майката ме молеше да направя добро на детето като му дам шанс да изкара по-висока оценка (каквато тя би получила при по-справедлива образователна система). Поддадох се въпреки бурята и угризенията вътре в мен. Слънчевият ми сплит от самото начало ми "крещеше" "НЕ!!".... Послушах поисканото от майката добро, не него.... Три дни по-късно от други деца разбрах какво се беше случило... Майката не беше упражнявала Златка по дадените от мен отговори, а ги беше направила на "пищов". Златка беше направила "поискано добро" на другите деца, които били също зле по английски - дала им да препишат пищова. Учителката, разбира се, научила всичко и сменила контролната с нова - много по-тежка от старата. Почти никой не се справил. За това пред целия клас обвинили Златчето, което и причини силна депресия и дълго време отказваше да ходи на училище заради английски..... Кой беше причинил на детето това страдание? - Аз и моето "правене на поискано добро". Послушах човека и неговата представа за добро, не послушах Бог. Това беше урок за цял живот - никога повече по никакъв повод не повторих тази грешка. Слушам само Бог - така както аз си го усещам... в слънчевия сплит.

Което бог е съчетал Упражнението има много силен автосугестивен ефект върху съзнанието на човека. Изречени рано сутрин в медитативно състояние (както е дадено упражнението), формулите наистина могат да окажат мощно влияние върху подсъзнанието и оттам върху мисленето, емоциите, поведението. Модалният глагол "мога" е едно от основните средства за разчупване на самоограниченията в мисленето. Влиянието му върху психиката и поведението на човека наистина може да се сравни с влиянието на слънцето върху растежа и плодовитостта в Природата. Българският език дава възможност той да включи в себе си изпуснатия извършител при спрежението си. Изпускането задейства автоматично процесите на търсене на контекстуалните връзки - т.е. "кой съм аз - който мога?" Отговорът идва веднага - "моето Слънце в моята душа". Глаголът "мога" като модален смислово изсква зад себе си втори глагол - "какво мога?" - "да изгрея" - т.е. да отворя свободно своите вътрешни ресурси, които досега са били под хоризонта на моите възприятия; "да обнови моето сърце" - т.е. да тласна към промяна моите емоции и отношението ми към света ми. Какво е "обновлението', което носи изгревът? - Тъмнината в сърцето ни (негативните емоции и отношение) постепенно "просветляват" - т.е. превръщат се в положителни... По подобен начин действат и останалите формули от упражнението. Метафоричните изрази, пожелателната форма на изреченията (която за български е много близка с бъдеще време) са някои от средствата на т.нар. Милтънови езикови модели в НЛП.

Поискано: Кой го иска? От кого го иска? Защо го иска? По чии критерии исканото нещо е определено като "добро"? Да творим добро (поискано от някого), ЗА ДА получим насреща добро (поискано от нас) - това не е ли формулата на "търговия с изпълнение на желания"? Такава търговия не води до нищо добро в крайна сметка. нейният единствен резултат са зависимостите и манипулацията. Мога да творя само онова добро, което поиска от мен лично само Бог (не човек). Творя го не "за да", а защото съм благодарна за всичкото добро, което съм получила, получавам и ще получа от Бог от момента на появяването си на този свят. Има само един начин да го получа - да осъзная, че всичко, което се случва с мен не по моята воля, е за мое добро. Т.е. - дали ще получа доброто, зависи само от степента, в която осъзнавам доколко и защо е добро това, което ми се случва по Неговата воля. Понякога Бог иска от мен да НЕ изпълнявам поисканото от човека добро - за негово добро. Разбирам го по емоциите и мислите, които възникват в мен спонтанно - когато си представя че върша поисканото от човека добро и когато си представя,че отказвам. Изпълнявам това, което ми е спокойно и радостно да изпълня, с което се чувствам напълно свободна и запазвам положителното си отношение към човека.

В този смисъл осъзнаването на реалните мотиви на поведението ни, на решенията, на избора ни, който правим в променящата се среда е може би първата стъпка. Пример: Оставяме човека до нас свободен да проявява агресия към нас под някакъв вид. Мотив1 - За да имаме за какво да го осъдим - външно или вътре в себе си. Мотив2- За да се сравним с него и да потвърдим пред себе си и другите, че сме по-добрите. Мотив3 - За да можем да се почувстваме жертва, към която после агресорът или някой друг ще се почувства виновен. Мотив4 - Защото вярваме в неговата свобода да го направи и не се чувстваме наранени от агресията - учим се да поддържаме телата си в хармония въпреки негативните външни влияния. Защото приемаме, че това е временно дисхармонично състояние на човека, което може да бъде преодоляно от него тогава, когато той сам реши. Първите 3 мотива и още подобни на тях могат да бъдат осъзнати и неосъзнати. И в двата случая се натрупва "карма" - имаме нужда от още много нараняване докато осъзнаем мотивите си и намерим начин да ги трансформираме в мотив 4. Мотив 4 винаги е осъзнат. Забелязала съм, че когато успея да стигна до такъв мотив, светът изведнъж става добър, смислен и щастлив.

От опит знам, че е противопоказно да се убеждава хипохондрик в това, че подозренията му са безпочвени. Така те стават още по-силни по логиката "щом се мъчат да ме убедят, че не съм прав, значи крият нещо от мен, за да не ме изплашат". До голяма степен причината за тази реакция се крие и в широко разпространената "бяла лъжа", която лекари и роднини пускат в употреба, когато положението на пациента наистина е много тежко. Спорно е доколко тя е доброто решение. Противопоказно е и искрено или неискрено да се тревожим заедно с хипохондрика, споделяйки неговите опасения, да прекарвате време заедно с него, заровени в медицинска литература и тичане по лекари и лечители. Така отново засилвате подозренията му по логиката "щом и той се тревожи и вижда симптомите, значи съм на прав път". Когато преди много години лекуващият невролог ми обясни това, изпаднах в недоумение - тогава каква би трябвало да бъде моята позиция, как мога да му помогна и изобщо мога ли? Отговорът беше вдигнати рамене - индивидуално е. Опитът показвал,че симптомите отшумявали, когато на хипохондрика му се наложело да се справя сам с живота си. А може би, оставен сам, просто няма кой да разбере, че е хипохондрик, освен него самия... Не повярвах и отначало опитах втория вариант - стана по-зле. После минах на първия - стана още по-зле, разви параноя - смяташе, че съм в таен заговор с лекарите, които се опитват да му съкратят живота - ту по моя, ту по тяхна, ту по нечия друга поръчка. После настъпи период, в който почти бяхме намерили светлина в тунела - укрепване на имунната система, която трябваше да се справи с каквото и да го нападнеше. Работеше чудесно! Така идентификацията на личността "застрашен от болести" не се отмени, а се трансформира постепенно в "готов да посрещне застрашаващите го болести". Може би щеше да стабилизира положението за постоянно, ако вниманието му не се беше прехвърлило върху кариеристичните амбиции - те избуяха като плевели, когато започна да се чувства относително здрав и защитен. Сега на мястото на болестите-врагове се наместиха хората-врагове. Постепенно ми ставаше ясна причината за заболяването - гордостта, претенциите към себе си и състоянието на тялото, социалния статус, личността си. Тези претенции, естествено, се простираха и над останалите хора. У Лазарев четох, че подобно заболяване блокира агресията в кръга на самата личност, за да не засяга останалите и да не му натоварава кармата... Дали наистина е така...не знам. Но е вярно, че хипохондрикът започва да забравя своите болести, когато му се удаде възможност да се разпорежда с живота на други хора. Не ми останаха желание, време, сили и възможност да работя над нова трансформация на идентификацията - времената бяха много тежки, справяхме се с оцеляването на децата. А и се оказах "главният заподозрян" - в тоази позиция всеки опит за помощ влошава нещата. Сигурно има и такъв път, но най-вероятно той изисква работа над себе си, над ценностите си... И накрая ще повторя думите на лекуващия невролог: При всеки е индивидуално - и причините, и хода, и проявите, и преодоляването...

Мненията, които споделям тук не са насочени към конкретните хора - взети са само казусите. В случай, че детето каже "това..... е тъпо, не намирам смисъл в него и не искам да участвам" - няма да го разубеждавам или убеждавам в каквото и да било - то си има право на мнението и решението си. (С това ще започна разговора) 1. Ще го помоля да ми разкаже какво конкретно представлява това нещо (така ще разбера дали разбира смисъла и дали си представя какво точно ще се случи; също ще мога да си изградя по-подробна представа за подготвяното събитие и за поведението на децата и на учителя и за мотивите им.) 2. После ще го попитам как си представя едно интересно "нещо", което бихме могли да направим заедно у дома или нещо интересно, което биха могли да направят с децата в училище. Ще го помоля да си представи своята роля в това - така ще разбера дали детето има идея за интересно общуване с другите деца и каква е тя. 3. После ще решим заедно дали може да се "поправи" нещо в тъпото мероприятие - което можем да направим двамата - или ще поемем инициативата ние да предложим на децата и учителката другото-интересното (с мое активно съдействие). После ще се обадя на учителката с молба да се видим и разговаряме.... Ако детето не може или не иска да води този разговор с мен, значи просто се опитва да наложи своята воля и да провери дали е достатъчно силен... Обикновено така постъпват деца, върху мнението на които се оказва преса - така те демонстрират самостоятелност дори с цената на отказ от нещо интересно и привлекателно за тях. Твърдя това от много случаи с такива деца, докато съм била класен ръководител и организатор на инициативи... Пътят към тях е по-стръмен, но сърцата им се отключват с внимание, уважение и любов - показани пред всички.

За мен мисълта на деня е мисълта, която трябва да обмисля и приложа днес... "Христос е разбиране на Божествения Дух и послушание към Божията воля... " Днес съвсем непознато младо момиче докосна душата си до моята - от хиляди километри разстояние! Усетих вълнението и бурите, сълзите и радостта... Разбрах колко сме близки с най-непознатите в живота, с най-отдалечените по място, време и възраст, колко сме нужни един на друг и колко сме свързани и с какво сме свързани... Сякаш "случайно" точно в този час не пристигнаха моите ученици и ми оставиха време за разговора ни. Послушах Божията воля и не направих, каквото си бях планирала - стоях в прегръдките на Детето, то се гушеше в моите.... от другата страна на планетата... споделихме си тайни, които с други не бихме... Още не знам в името на какъв висш смисъл се случи това, което оставих да се случи.... моля се за виделина и за търпение да я изчакам... Разумната Любов и разумната Мъдрост - опитах се да бъда себе си докато живеех с усещанията на учениците си - да виждам доброто в направеното от тях и в ненаправеното - бъдещото добро... Опитах се да приема и дам свобода на нещо, което не споделям и да оставя другите да го извикат на висок глас (но на подходящото място) - н да си поемат последствията от това... Успях да възпра порива си да покажа как друг се заблуждава и се опитва да заблуждава другите за нещо (нещо елементарно за мен като специалист, но нормално за него - като лаик). Имаше и неща, които не успях.... но го осъзнах, че беше за добро - научих си урока. Днес беше един добър ден...

Не бих генерализирала - познавам покрай професията си много родители, които са запазили детето в себе си и много добре се разбират с рожбите си. Естествено, че децата насърчават възрастните в трудни моменти - те го правят със самото си присъствие в живота ни. За случая на мвм - Ако обаждането на учителката в полза на решението на детето е станало след откровен разговор за истинските причини - родителят е насърчил умението на детето да преценя своите предпочитания, сили, поведение; умението да споделя искрено какви са чувствата, мнението и вътрешното му решение, може би колебанията и опасенията си... ; умението да отстоява своята (обмислена) позиция въпреки натиска на възрастен авторитет... Ако подобен разговор е отсъствал и родителят е отстъпил пред ината на детето без да се опита да разбере какви са истинскитъе мотиви и причини за отказа - вместо това напразно е излагал своите мотиви и дори е оказвал натиск, след което е отстъпил - пак е насърчил определени качества на детето, но за тх никак не ми се говори. Вие сигурно се досещате за какво иде реч....

Част от езиковедите и българистите също все още залита в крайности, но като затворим очи за пан-славистичните и велико-българските и още други политически замърсявания в нашата наука, можем само да им благодарим за събраните материали - диалекти, фолклор, имена...; за професионалния анализ на различните езикови пластове и историята на развитие на нашия език и неговите диалекти и наречия. Ако просто се съберат в едно, без да се противопоставят, а напротив - да се СЪпоставят, ще имаме истинската история на нашия народ и език. Убедена съм, че същото може да се направи и в останалите сфери на изследвания, свързани с археологията, архивите, музиката (!много важна сфера) и др. Ето няколко примера : Увод в историята на български език Прабългарски и тракийски следи Музикалната култура в средновековна България Южните славяни и прабългарите... Славяни, тюрки, индоиранци и още много други... Може би принос за информативността на нашия форум би било да съберем в тази тема възможно повече източници, съдържащи полезна факти, анализи, насоки, позиции...

Мога да дам мнението си само като филолог... За мен езикът е живо същество с много висока степен на сложност... Езиците на отделните общности образуват нещо като "езиково общество", където царят същите Божествени закони както в природата... Езиците на групите "общуват" помежду си - обменят си понятия, словоформи, имена, фрази, синтактични модели... Когато два или повече езика "живеят" в непосредствена близост столетия наред - особено когато те съжителстват в едно семейство и се говорят от билингвални рожби - също като физическите си носители се "женят" и постепенно се получават хибридни образувания - на фонетично, морфемно, лексикално и синтактично ниво. Така се развиват, обогатяват, приспособяват се към нуждите на хората - оцеляват онези езикови варианти, които са най-универсални и позволяват комуникация с разноезичните съседи-езици. Нещо такова се е получило и с нашия език, и не само с него. Затова за мен той е "Гласът на Бог" - как обикновените хора от различни племена и култури са сплели с Любов своите умове, отказали са се от гордостта на родовата чистота, която поставя акцента на различията между тях... Не два само - много различни езици и култури са се "прегръщали" и сплитали гените си на нашата земя... Чието ухо и сърце са отворени, ще чуе многоезичната музика и хармонията, която са постигнали с любовта и мира и съвместния си труд и творчество нашите пъстроцветни предци - българският език и култура. Поклон пред всички тях - и славяни, и прабългари, и траки, и.... за всичко, което са втъкали в нашите български сърца и умове. Добър урок са ни дали - богатството не е в делението и различията, не в надпреварването кой е бил по-многоброен, по-силен или по-културен.... - а в мъдростта да се научим да живеем един до друг - различни и да се обичаме такива, нашите рожби да бъдат по-различни от нас...