Донка

"Да си затворя очите" - да откажа да приема "светлината" - т.е. обективната информация от заобикалящия ме свят. А това значи да я заместя със свои умствени построения... Ако си затворим очите за ситуацията, наистина ще сгрешим. Неправилното движение на ума е когато се "вари в собствен сос" - т.е. приема своите логически построения за основа на нови логически построения и губи връзката със света около себе си... Но защо това е престъпление? Лошата мисъл ли предизвиква "намигването" или обратно - тя е резултат от "намигване"?

Какво означава да оставим човека свободен - свободата на хората, които живеят заедно е много деликатно равновесие. Това, което един смята за своя свобода и право на нея може да ограничава свободата на другите до него... "Обичай ближния си като себе си" = оставяй свободен ближния си както оставяш свободен себе си. Ако в името на свобода, поискана от друг, се наложи да направим компромис със своето усещане за свобода, то това дали ще бъде даване на свобода, т.е. Любов? Може би да дам свобода на другия означава и да не замествам човека с някаква своя представа за него..? Но аз ще погледна Може би се има предвид - ако не можем да се поставим на неговото място и да го разберем?

Аз предпочитам да я фокусирам върху "Бог помага на мен и другите - на мен през тях, на тях през мен". Аз не бих могла да преценя на кого и как помагам и на кого и как преча... Оставила съм Бог да реши това. Едно съм забелязала - когато постъпвам така, че да ми е спокойно и светло и щастливо - после се оказва, че с нещо съм помогнала, но и аз не съм знаела за това. Според мен да НЕ се прави непоискано добро съвсем НЕ означава да се прави поискано от другия добро.... В случая двата минуса не водят до плюс. За мен смисълът на този закон стои по-скоро в "Не се опитвай да определяш какво е добро за другите".

Благодаря на Ани за живия образ на един съвременен митар... Наистина в беседата са изтъкнати повече положителните страни на митаря - сигурно за това си е имало причини на времето. Нека не забравяме, че първите последователи на Учителя са били от кръгове, застрашени от духовната гордост много повече, отколкото от простащината. Всъщност нито Христос, нито Учителя дават кредит на простащината: Доколкото разбирам идеята е в "последното"... При фарисея добродетелите идват като осъзнат стремеж към съвършенство - дотук добре. Но ако този стремеж доведе до зависимост от духовността и съвършенството - деление на хората на духовни и не- или по-малко, поставяне на свои лични мерки за духовност и класиране по този признак, осъждане на не-духовните... То тогава къде отива Любовта - Христовата - "обичай ближния си както обичаш себе си"? Значи накрая, когато човек има вече усещането за някакви постижения, точно това усещане срива всички постижения.... Митаря е човек без претенции за духовно израстване, човек с примитивен от духовна гл. т. живот - простак. Макар и само за момент този човек осъзнава бездуховността си (значи част от персонажите, които ни дава за пример Ани, не отговарят на типажа. Те по-скоро са събрали негативните черти на фарисея и простака в едно. ). Такъв момент събужда смирението - то идва накрая - като резултат от не-праведния живот. Според мен образът на митаря не е развит подробно, защото от него само едно качество може да се вземе - макар и моментното смирение - лекарството за гордостта на фарисея. По-лесно е да се смири човек, когато е сгрешил поради слаба воля и се е поддал на изкушенията. Много трудно е смирението, когато човек не позволява на себе си грешки и се движи по някакви мерки за възвишено. Ако човек може да се постави макар и за момент на мястото на този, когото е склонен да осъди, той може да излекува гордостта си, има надежда за него... Затова и понякога умишлено оставям себе си да направя или помисля нещо, което въобще не ми е присъщо или не харесвам... Поддам се на лакомия или на одумване, или на леност, или на лекомислие.... нещо малко, незначително - като ваксина срещу възгордяване... Ако чуя в мислите си да укорявам някого, веднага се обаждат антителата - "е, хайде - нима не помниш, че и ти веднъж... и двамата сме просто чеда Божии..."

Как да разберем, че наистина пречим? Да се доверим ли на преценката и претенцията на другия, който ни казва, че му пречим? Или на своя вътрешен глас, че това е нашето място и изпълняваме Божията воля? Възможно ли е "преченето" да е всъщност помагане?

Какво съдържа човешкото „чърррк“? С Любов и Благодарност?

Днес случайно ми попадна ето това обяснение: Рабство и приятелство Отнесено към посоченото по-горе символично обяснение Христос идва в реалността, за да се научи на това, което не е знаел, не е опитвал. Ученето е акт на промяна - целенасочена, съзнателна. Придобиването на опитност е най-естественият начин на учене и най-сигурният път за промяна... Следователно символично обяснено би следвало Христос да "идва в тази реалност" и тя да му даде това, за което идва - опитности, които в другата не може да има - изменчивостта, развитието, непредсказуемостта... Това ме навежда на мисълта, че във всички светове се извършва някаква промяна - но различна, по различни закони. И да - съгласявам се с Багира - във всички възможни светове единственото нещо, което остава постоянно е това, че "всичко тече, всичко се движи и нищо не остава неизменно" - Панта реи....

Молитвен наряд за начало: Махар Бену Аба - песен Във мрак, тъмнота - песен Пътят на живота - молитва Притчи Соломонови 10 Беседа: Който намигнува Молитвен наряд за край: Кратка молитва - молитва Господнята молитва - молитва Ученикът трябва да има - формула

Безсмъртният свят отделен ли е от нашия, материалния? Доколко може да се твърди, че субатомният свят е отделен от света на молекулите? Молекулите отделени ли са от живата тъкан или от кристалната решетка? Дали законите, на които се подчинява материализираният свят не са продиктувани точно от света - Майка? Може би като единственият начин да запази връзката си с безсмъртния? Промяната изглежда като смърт и раждане, но всъщност е законът, който осигурява безсмъртието на нашия свят...

Защо е толкова трудно да се откаже човек от одумване? Може би защото не може да остане безучастен пред своите "огледала" - хората около себе си и бърза да се разграничи от това, което вижда? Как? Като даде оценка на другия - като го одума... Може би, за да се самоубеди в правилността на своята позиция? Като разкриткува чуждата.... Може би от чисто благородни подбуди да помогне на човека до себе си да проумее истината му, която той искрено смята за Истина - всичко това като жертва за доброто на другия.... но видяно през неговите очи... Одумването е "вкисване" или симптом на вкисване - пропиляване на душевна енергия. А може би опит за кражба на чуждата? Ако ни заболи, когато ни одумват - това също е вкисване - загуба на енергия. Винаги много ме болеше от това, вкисвах се и вътрешно, и външно, понякога само вътрешно - външно не си позволявах да го покажа.... Може би затова сега винаги ми става много смешно от одумванията - изглежда смехът ми помага да съхраня моята душевна енергия и да помогна на одумващия да си хармонизира своята вместо да търси моята... Каква е разликата между външното вкисване и вътрешното? Възможно ли е да е вкиснат човек вътрешно, но да не го показва? А обратното? Ако виждаме, че някой до нас се е вкиснал външно, как да разберем дали и вътрешно е вкиснат? Какво отличава външната светлина, която иде от вътрешната и маската, която скрива вкисната душа?

Моника! mvm! Как да спрем децата си? Как да им помогнем? Колкото повече се опитваме да спираме, толкова повече ги тласкаме в същата посока... Може би ако се опитаме да се поставим честно на тяхното място... Дали не бихме направили повече грешки и неразумни стъпки от тях? Когато за пръв път прочетох това, стоях известно време потресена. Та аз десетилетия наред бях смятала това „Благодаря Ти, Господи, че не съм като другия, грабител.“ - за благородство. Така разбирах ролята на хората, които вършеха грях по моите мерки, а и по божествените. Признавам, че ми беше много трудно и бавно да преосмисля и променя това... Когато се опитвах да се поставя на тяхното място и да си представя, че мога да направя същите и дори по-страшни неща, всичко в мен се бунтуваше... Помогна ми това: Постепенно осъзнах, че другият човек всъщност ми играеше нещо като роля в театъра на живота и ми показваше при какви обстоятелства и какви лични избори мога да стигна до неговото положение... Както и аз играя същата роля в театъра на хората около мен и също им показвам модели на житейско поведение и причинно-следствена връзки... Великият Шекспир! "Целият свят е сцена и всички мъже и жени - просто актьори" - един за друг... "да извлечем урок, да намерим причините, които са ги довели до това ниско положение, и ако има нещо от тях в нас, да го изкореним." Не е лесно да се надскочи осъждането и да се трансформира в ценен урок, не е лесно да се поставим на мястото на човека, когото до вчера сме осъждали. Но се получава, когато спрем да се идентифицираме със своята роля в театъра и разберем, че ние не сме ролите, а а актьорите в спектакъла, който играем за себе си и другите... Ставаме по-отговорни към избора на ролята си и по-внимателни към развитието на общия сценарий... Може би ако на това успеем да научим децата си....

Дон Мигел Руис - Четирите споразумения А ето какво съветва своите първи окултни ученици Учителя: Което Бог е съчетал

Честит Рожден Ден! ПУСТЬ БЕГУТ НЕУКЛЮЖЕ Пусть бегут неуклюже Пешеходы по лужам, А вода — по асфальту рекой. И неясно прохожим В этот день непогожий, Почему я веселый такой. Припев: Я играю на гармошке У прохожих на виду… К сожаленью, день рожденья Только раз в году. Прилетит вдруг волшебник В голубом вертолете И бесплатно покажет кино. С днем рожденья поздравит И, наверно, оставит Мне в подарок пятьсот «эскимо». Припев: Я играю на гармошке У прохожих на виду… К сожаленью, день рожденья Только раз в году.

Какво означава "лесен" и какво "труден" Път? Аз съм фен на трудните пътища.... Само че преди като труден Път разбирах Пътя, който ми носи много неприятни моменти и страдания. Пътя на щастието смятах за лесния. (Някой ми е бил внушил, че да съм щастлива означава да не мисля, да съм сляпа и глуповата) Сега мисля по точно обратния начин - Пътя, който е маркиран от усещането за щастие е по-труден, защото каквто и да с случи, умът е длъжен да го обработи така, че сърцето да остане щастливо. Това често никак не е лесно.... Много по-лесно е да се класифицират като неприятни нещата, които не сме желали и които не съвпадат с текущата ни рамка за "добро". По-трудно е да се променя рамката така, че всяко нещо, което се случва да се случи за наше и на другите добро...

За това как и защо човек прощава на себе си сме писали много в други теми - това наистина е много важно за нас. За благодарността и прошката Покаянието и прошката Мисъл на деня - 8 Юни 2008 г. В последната тема ми направи впечатление изречението: Из Но Аз ще погледна, 32-ра НБ, 29.VIII.1937 г. Той прощава.... Какво означава това? Нали за да сме подобни на него, ние би следвало да прощаваме така, както Той прощава.... Затова тази тема посветих не на човешката прошка и нейното значение и начини, а на начина, по който Бог прощава. Дали разбираме този начин или може би всеки човек приписва на Бог своя начин на прощаване, своето разбиране. Трудно бих се съгласила с това, че Бог няма какво да ни прости, щом в Господнята молитва, дадена от Христос изричаме: "прости ни дълговете наши, както и ние прощаваме на нашите длъжници." Господнята молитва Значи Бог прощава дълговете ни - не греховете! И според мен не е случайно единството на двете прошки - "както ние прощаваме на нашите длъжници" - на мен сега ми звучи повече "ако ние прощаваме..." Ако излезем от тази мисъл, значи греховете минават на сметка при Божествените закони - те не се опрощават, а се изкупват по закона за Кармата... Какви дългове правим ние, които Бог опрощава? Кого чувства свой длъжник човекът? Ако ние не простим на длъжниците си, Бог ще прости ли на нас? Сега си мисля, че в молитвата ясно е казано, че човекът не може да прощава грехове, а "на длъжници" - може би защото човекът не е оторизиран да определя кое е греховно...

Ани - не просто възможност, това мисля е задължително....ако сами не се откажем от Живота в нас.... http://www.chudesa.net/?p=statia&statiaid=5239 Ако човек познава и усеща периодите на промяна, които са заложени в гените ни, може да "плува по течението" и да реализира максимално капацитета си през определения период. Ако реши на инат на заложената промяна да запази посока и мислене, характерни за изминалия период.... то (аорхама!) поема 100% отговорността за това... Също толкова зле става, ако реши да наложи на периода, в който се намира намислено от него самия поведение и реализация... както някои революционери се канеха да обърнат течението на Сибирските реки, за да поят пустинята... Благодаря за това Ася!

Хубаво е да си го напомня човек всеки път, когато чуе себе си да определя нещо като безсмислица... Колко много си приличат "фарисеите" от всички епохи и култури... И във всеки от нас седи потенциално един такъв - "човек, който живее само с миналото, а изпуска настоящето и бъдещето; човек, който се е влюбил като мома или момък в своя портрет, който, където ходи, само него вижда." Дали успяваме винаги да "засечем присъствието" му в поведението си или това е невъзможно, защото той е заслепил сетивата ни вече? Фарисей и митар Кога формата загубва съдържанието си и се превръща в проста черупка, пълна с паразити? Цивилизация, която почива на фарисейството, може ли да роди или възстанови съдържанието на формата си? Може ли да се почисти и да се осмисли? Това ли е лекарството?

А според мен е точно прошка и благородство - но постигнато по своя начин. И си мисля, че именно прошката ни предпазва от осъждането... Тя е първата, ако не успеем да я активираме навреме, идва осъждането - грехът. Но пак имаме шанса да я активираме - т.е. да си изравим греха. Тогава Бог ни прощава - значи той също има необходимост от това...

Според мен промяната в живота ни е заложена именно в гените ни - съвременната наука е доказала, че на около седем години клетките на нашия организъм се обновяват напълно и започва следващият ни жизнен цикъл. Ето само един материал в популярен стил за това... Раждаме се отново през седем години При всяко делене генетичният материал се запазва, но всеки път се "презаписва" само една част от него: http://www.referatite.com/Kletychno_delene_Mitoza-617.html Като се има предвид, че телата на човека са хармонично вплетени едно в друго, най-вероятно подобен механизъм съществува и в другите три (нисши) тела. Което ме навежда на мисълта, че възникването на дисхармония между тях може би е резултат от задържането на процесите на обновяване. Обратно хармонията се осигурява от осъзнатото навременно обновяване на всички тела... Или може би когато оставяме телата сами да извършат това обновяване както то е заложено в тях - т.е. не се съпротивляваме на промените в нас, а оползотворяваме всеки цикъл по неговото предназначение...

Една идея, развивана в друга тема, ми даде импулс да потърся и помисля какво означава "Бог прощава" - една фраза, която ние повтаряме често, но рядко се замисляме какво означава това... Обич, разумност и истинолюбие Следователно Божията прошката действа само в случай, че сме в хармония с Бог, който прощава.... Който слуша вас, Мене слуша Какъв е този велик Божи закон, който управлява живота? Мисъл и действие Все пак не е ли нарушен принципът на безусловност? Бог прощава, но само при условие, че.... ? Как прощава Бог, щом не отменя действието на законите, които наказват? Колко пъти да прощаваме Според мен същността на Божията прошка седи и в тази трансформация на грешката в Божествен дял. Грехът в основата си е сгъстена и материализирана негативна енергия. Изпускането и в енергоинформационното единство, част от което сме, води до естествената реакция на разума да ограничи "изливането" около източника му. Т.е. да остави източника да плува в собственото си негативно блато и да понася болките от това, за да осъзнае последствията от своето "изливане". Обаче, в момента, в който източникът изправи грешката си и промени излъчването си от негативно на положително и хармонично с Майката-поле, Майката му "прощава", т.е. отваря капсулата и просмуква в себе си остатъците негативна енергия и ги преработва... Очевидно Бог притежава свойството да превръща "злото в слуга на доброто" - както гнилостните бактерии превръщат мъртвата органична материя в ценен материал за живата...

Молитвен наряд за начало: Фир-Фюр-Фен - Благославяй(песен) Добрата молитва О, Велика Любов (формула) Беседа: Фарисей и митар Господи, изпрати ми един ангел (формула) Господи, дай благословение и на моите братя (формула) Господнята молитва Бележка: Преди да прочетете беседата е добре да прочетете: Лука 18 Фарисей и митар

Всъщност Учителя е спасил България тогава. Той просто е предупредил какво ще се случи, ако... Политическото решение е взел Цар Борис. Можеше и да махне пренебрежително с ръка... Можеше да избере да се подчини на волята на силните на деня в политиката - Хитлер. Може би това е ролята на Учителите - да осветяват последствията от действията и решенията... Но самите те да не вземат участие в тях.

Бащата - Бог - Мъдростта Майката - Дух - Любов - може би това е енергийно -информационната същност на Вселената... Нови парадигми Ученые XX века признали Высший Разум Вселенной

Да тропам с крак на дявола - това означава да се боря с гордостта и суетата си... Само ще ги затвърдя и увелича... Разбираемо е да избуи гордост и суета у всеки от нас в определени моменти - да ни захапят сърцата с негативни емоции, да си упражняват ноктите върху ума ни - лоши помисли... Как да сложим оглавника на гордостта и да я накараме да оре? Може би като осъзнаем какво в нас я създава и извадим зъбите и - т.е. спрем да и се подчиняваме ( с ума си). После с волята си да впрегнем енергията и инициативността и, за да се родят добри плодове.... Как да накараме суетата да дава вълна и мляко?

Докато човекът е жив тук на земята - чешмата му не е пресъхнала, мисля си аз. Пресъхне ли, вдигат си го да го презаредят. Ако вода все пак не потича, значи не сме сложили устата си точно под чучура или не сме повярвали достатъчно безусловно. А може би сме си определеили точно какво да чакаме да потече и точно докога... Може и да е потекла водата, но да нямаме сетива да я усетим. А може би само чакаме, но не помагаме на водата да избие - не ни се бърка там някъде в тиня и кал и начупени съчки... Това би ми прозвучало странно и абсолютно погрешно преди няколко години - та нали противоречията били в основата на развитието.... Само бяха "пропуснали" да довършат, че истинското развитие е в движението на противоречията към върха на триъгълника - т.е. в намирането на Единството, което те проявяват. Наблягаше се (и още се набляга) на борбата между тях... А то не е и борба, а просто съ-съществуване и преход от едното състояние в другото... Да изтърся праха от дрехите си - да, противоречията са като праха - живеем ли тук и сега няма начин да не се наслоят върху личността и ума и сърцето ни... Развитието не е в това да се скрием от праха в стерилно място, а да се научмм да го изтръскваме, да го почистваме... Напоследък си мисля - толкова ни е възбуждащо да говорим за безобразията в нашия свят и толкова скучно - за добрите, красивите неща... После се дразним, че първите стават повече, а вторите стават по-малко.... Има среди, в който да се говори за благост, миролюбие, безусловна любов и т.н. означава, че се проявява лицемерие, а който вижда света и хората на черни петна, е пример за искреност и върши добро като им показва лошите неща и се бори с тях.... Светът вън от нашето психично поле е добър като абслютна стойност. Противоречията възникват в индивидуалните и колективни психични полета, когато те не функционират нормално...