Донка

След като отворите линка, изберете от менюто вляво Медитация - Седмичен наряд - молитви, псалми,песни

Приятели, подфорум психотерапия онлаин се води само от психолози, поради което вашите мнения не се виждат в момента. Тъй като темата предизвика силен интерес, отделям мненията на участниците във форума в нова тема в подфорум педагогика. Моля всеки, който пише отговор на писмото, цитирано по-долу, да проявява максимална деликатност към автора и да разсъждава по казуса по принцип. Всяко мнение, което изразява лично отношение към участниците в казуса, оценки за тяхната личност и поведение, ще бъде модерирано по подходящ начин без обяснения.

В 31 брой на вестник “ Братски живот ”, посветен на рождения ден на Учителя, може да се вдъхновите от всички материали свързани с многобройните братски срещи, да прочетете за братската градина в Айтос, за концерта в зала България и да разберете как трябва да се качваме на Рила, спазвайки закона. За представянето на музиката на Учителя в Индия - повече от материала на Йоана Стратева, за приятелите ни в Мадрид и много лично и искрено през очите на брат Еудженио от Италия за Братството и неговото пътуване в България. На страницата за Рила може да прочете продължението за природното наследство в Рила планина, а на 6-та страница децата ще ни споделят повече за своите преживявания на четвъртия детски форум, проведен през юни. За светлината и пътя към нея чрез творчеството на Даниела Тодорова, художничката, която оформя книгите на братското издателство. Предишни броеве източник: информационен имейл бюлетин от 10.07.2008г - www.bialobratstvo.info

Излезе от печат нова книга от поредицата Съборно Слово: "Мировата Любов". Тя включва: - Беседи, обяснения и упътвания от Учителя, 1919 г. - Беседи и напътвания, 1920 г. - Беседи, обяснения и упътвания от Учителя, 1921 г. Формат А5, 458 стр., твърда корица, цена 13 лв. (издателска 11 лв.) Съборни беседи За поръчки източник: информационен имейл бюлетин от 10.07.2008г - www.bialobratstvo.info

Но аз ще погледна Замислих се какво повече означава "да люби Бога" от "да вярва в Бог"? Когато човек вярва, това все още не означава, че разбира и подкрепя и съвсем не означава, че хармонизира волята си със Силата, в която вярва. Мога да вярвам в Бог, страхувайки се от неговата Воля и наказание... Но нима човек люби този, от когото се страхува? Той примирява волята си към Божията, но само защото усеща себе си по-слаб. Такава човешка воля е нещо като притисната пружина... Боли, когато е притисната, още повече боли от ударите, ако внезапно се освободи и реализира. От друга страна любовта към Бог минава през вярата в Него. Но това е качествено различна вяра - вярата на човека, осъзнал, че Бог и Неговата воля са най-доброто, което може да се случи на него и неговия свят. Тогава човешката воля избира да бъде водена от Божията воля с ясното съзнание за своята исконна принадлежност към Цялото - Бог. Усети ли човешката воля, че е "уд" на Божията, тя се отваря за Силата и Бог започва да се проявява чрез нея. Тогава казваме, че стават чудеса. Чудеса са от човешка гледна точка - защото не сме си представяли, че това е възможно - както е чудо от едно невзрачна кафява люспица да израсне величествен гигант.... Може би не самопожертване е точната дума - по-скоро с благодарност към Бог да посади човек себе си и волята си, за да израсне и даде плод заложеното от Него...

Неделните беседи за месец юли: 06.07.2008г. - 16. Страхът - Ася И 13.07.2008г. - 17. Духът и плътта. Приливи и отливи в живота - късметче 20.07.2008г. - 18. В начало бе - xameleona 27.07.2008г. - 19. Словесното мляко - Донка Желаещите да се включат в отварянето на нови теми, моля пишете тук или в лично съобщение до модераторите на форум Неделни беседи. Те ще запишат името ви до съответната беседа.

Ако в стария си брак трябваше да отговарям на този въпрос бих отговорила: Всяка изневяра е оправдана, защото самото понятие "изневяра" съдържа в себе си ограничение на свободата (или самоограничение). Поддържане на интимна връзка с повече от един човек може да се нарече с думата изневяра само ако единият или двамата смятат това за нарушение на рамката на тяхната връзка. Т.е. необходима е връзка, вкарана в рамка. Изневерявала съм. Сега смятам, че съчетанието "оправдана изневяра" е оксиморон - т.е. съдържа вътрешно логическо противоречие - като свободен затворник, например. Оправдаване означава да се даде правото на човека , което му принадлежи, но му е отнето. Изневяра означава да се откаже правото на човека да поддържа интимен живот какъвто той би желал - като това се класифицира като нарушение на някакво гласувано доверие. Сега не се чувствам ограничена от някаква рамка в личния си живот. И не смятам, че човекът до мен е длъжен да се съобразява с рамка на нашите отношения. Ако той бъде привлечен към друг човек толкова силно, че да стигне до интимна връзка, бих го разбрала и бих му дала свободата да я изживее без да задължавам себе си да го "чакам". Ако един ден се върне и поиска отново да сме заедно... ами зависи в какво състояние ще бъда аз тогава. Имам и един любопитен пример с познато семейство - тя знае, че той е "със слаби ангели" и обича да прелъстява жени. Казвала ми е, че го е знаела и преди да се реши да се омъжи за него. Той я носи на ръце, грижи се, уважава я, живеят пълноценен и спокоен съпружески живот. Тя не изпитва никаква нужда от друг партньор нито се чувства обидена или наранена - напротив. За нея това не е изневяра, нито за него... Какво мислите за такава "изневяра"?

Или моментът, в който поглежда принципите си отстрани и осъзнава, че те са именно причините за отчаянието. Моментът, в който преразглежда старите си ценности и намира в тях светлината и това, което и пречи да го направи щастлив. В един любим филм героят изрече думи, които се врязаха в паметта ми: "Ако прекалено дълго се взираш в Бездната, тя започва да се взира в теб." Живях с това отчаяние твърде дълго - взирах се в Бездната в себе си и смятах това за благородна интелигентност и безпощадна искреност, честност и дълбочина на себепознанието. Това ми сменяше вълните на отчаяние и надежда - всека следваща вълна надежда все по-слаба, всяка следваща отчаяние все по-давеща. Сега се вглеждам в момента на Истината в моя живот - преди повече от 4 години - като във филм, в който играя някаква роля и дори не усещам болка. Само научен урок. Та тогава не отчаянието ме оттласна от дъното, не - то ме притискаше към него. Сили и въздух за връщането ми към живота ми даде светлината в мен - когато обърнах поглед към нея и започнах да и давам път. Или ако перифразирам първата сентенция: "Ако достатъчно дълго се взирате в Любовта, Любовта започва да се проявява във вас" Тогава в последния момент, когато болката от агонията беше толкова силна, че вече заглушаваше логиката, правилата, принципите и крещеше само смърт! - съзрях в очите на децата около мен любов, доверие, радост от това, че бяха с мен. Една мисъл се промъкна през бодливата тел на самообвиненията и самосъжалението: "Може би има нещо светло в мен и красиво, щом тези деца...." Усещането беше като ударен от мълния и веднага последва въпрос на ума - "Какво е?" После започна оздравяването от отчаянието - о, то се съпротивляваше много... Постепенно открих какво беше онова, светлото в мен тогава... Безусловното ми положително отношение към всеки, безусловната вяра в доброто и красивото в тях. Отсъствието на каквито и да било принципи освен тези, които току що споменах, липсата на каквито и да било очаквания и претенции към тях... Радвах се на всички и живеех с тях час за час. Светлината си е била в мен през цялото време и аз съм си я проявявала в професията си - само дето в личния си живот съм се вглеждала в грешното място. Е, започнах и там да отварям място на светлината си.... и отчаянието се стопи. Тъмнината отстъпи пред светлината.

maggee! Щом сме тук в този живот, значи сме го избрали, за да научим нещо. А това означава, че все още не го знаем или не го умеем. Нормално е да сгрешим и да тръгнем по път, който ще ни причини страдание - ние не го правим умишлено. Страданието ни причинява неочакваното за нас развитие на събитията. Все едно да си мислим, че се движим по пътя към морето, но когато вече очакваме да го видим, да се окаже, че сме пристигнали в пустинята - защото не сме разчели картата си правилно или ползваме грешна карта... Каква е ролята на страданието при вида на пясъците вместо бленуваното море? Ами заставя ни да разчетем внимателно картата си и да открием кога и защо сме поели по другия път или да проверим дали картата е начертана правилно... вместо сляпо да вярваме в картите , които някой ни е начертал или на "усета" си за Пътя , а после да се сърдим на пустинята на морето, че не са си на "местата" и ни причиняват страданието.

Потърсих информация за стипцата: Flocculating agent: Alum is used to clarify water by catching the very fine suspended particles in a gel like precipitate of aluminum hydroxide. This sinks to the bottom of the containing vessel and can be removed in a variety of ways. http://en.wikipedia.org/wiki/Alum Флокулиращ реагент (предизвиква образуване на едрозърнеста утайка) - Стипцата се използва за почистване на вода посредством улавяне на много фини частици в гел... Той потъва на дъното на съда и може да бъде отстранен по различни начини. Негативните мисли и емоции са като тези разпилени частици - "стипцата" ще ги спои и ще ги утаи, за да ги отстраним. Това могат да бъдат размишленията със смяна на гледната точка. Ако нещо или някой в ситуацията предизвиква негативни емоции в мен - недоволство, срам, съжаление.. - опитвам се да разбера кое в мен ги е предизвикало (не кое в ситуацията). За да видя своите лични мотиви и критерии, би трябвало да мога да се погледна отстрани - през очите на другите и на ситуацията като цяло (а не да гледам тях през моите само и през очите на един само значим за мен човек). Това действа наистина като реагент, който събира разтвореното недоволство и го "кристализира", т.е. осъзнавам какво съдържа то. Още нещо ми направи впечатление още първия път, когато четях беседата: Учителят и в други беседи внушава тази идея. Тя и в днешно време е твърде противоречиво посрещана, а мога да си представя какви са били реакциите по онова време... Какво означава да впрегна дявола на работа? Ако аз дълго време съм "работила" за някаква своя амбиция и стремеж към правилност и добро, то как да го накарам то да работи за мен? Нека си остане стремежът ми към доброто, но не той да определя положителното ми отношение, а положителното отношение да определя критериите за добро. Например: ако за мен приоритет е постигането на някакви определени резултати, аз определено ще разделя хората по признак тези, които ги постигат и тези, които не ги постигат и съответно ще определя отношението си към тях по това. Ако приоритет ми е безусловното положително отношение към учениците ми, аз ще намеря у всеки от тях добрите страни и резултатите - акар у различните хора те да са много различни...

"Първото нещо, което един християнин трябва да направи, е да се освободи от всички лъжливи заключения, лъжливи мисли, лъжливи желания. " Как да ги различаваме от истинните? "И той може да направи това. Един логик може да се освободи веднага от тях. А един ученик може да провери доколко е правилно например това предложение: „Човек е същество с два крака, всяко същество с два крака е човек, следователно и кокошката, която има два крака, е човек.“ Заключението е много правилно, но именно двата крака не са онези неща, които характеризират човека – той може да ходи и на четири крака; а това, което може да характеризира човека, то са неговият ум, неговото сърце, неговата душа – това са три елемента. Краката или ръцете са само един извод или един външен физически продукт за човешката деятелност. " Следователно лъжливо е това заключение, което се основава на логически операции с несъществените, променливи елементи. Лъжлива мисъл е тази, която се е родила и оформила под влияние на променливо състояние, настроение или на променливи критерии. Например - "Това е много трудно..." (често ми се случва да го чуя). После се оказва, че същото било много елементарно и лесно... Лъжливо желание е това, което е повлияно от временни приоритети или ситуации, от мнения на други хора, които също са временни и субективни. Как християнинът може да се освободи от тях? Може би като потърси постоянните и съществените състояния, критерии, елементи? Но кои са те?

На 12 юли ще започне традиционният събор в Айтос. Имаме идея да се видим там. Предлагам срещата да бъде в братската градина на 12. 07. след обяд. В тази тема ще уточним подробностите и кой смята да присъства. Вашите идеи за организация?

Смисълът на страданието е да ни отвори очите и ума за отклонението от правото. Ако аз страдам - нещо не виждам и не правя право. Ако друг ми причинява страдание - може би е напипал мое болно място, което имам да лекувам? Ако някой ми каже, че страда от това, което съм направила, непременно ли трябва да си променя поведението и да направя това, което той иска, за да не страда? Ами ако той иска нещо, от което аз или друг ще пострадаме? Има ли положение, в което "никой не страда"? Или усещането за страдание е чисто субективно - човек често страда от нещо, което всъщност е добро за него, но той още не го разбира.... Може би "право е онова (мое лично разбиране на отношенията - бел. моя), от което никой не страда (дори и някой да има усещянето, че страда-б.м.)?

Или просто да се усмихнем и кажем няколко топли думи на човек, когото останалите не забелязват... Или да събудим усмивката и радостта в нечии очи... Лесно е да се изхвърля боклука в чуждо кошче... вместо да се рециклира в уроци. С времето човекът губи шанса да се научи да на това... и става зависим от кошчето си. А кошчетата започват да го манипулират сус собствения му болкук... Дълго време търся начина как да чисти човек себе си без да се опитва да се занимава с чистотата на човека до себе си за негово добро. Стигнах до мисълта, че мога да оставя човека да цапа себе си - може би това е неговият път към почистването... А може би така той се опитва да ми помага да се почистя - по неговия начин или по Божията воля? Да оставим омразата, недоволството да се утаят - може би това е търпението? Времето лекува всичко, защото остават само съществените неща - а те са Любовта? Но какво е "стипцата", която избистря "мътни" мисли и емоции?

Беседа на Учителя-Крайното добро и крайното зло- Утринно слово 1.VI.1941 г. Неделя 5 ч. с. София – Изгрева Наистина ,колкото и трудно да е за изпълнение, като че ли това е отговора? Ани! Любовта е в този, който не съди никого, но и в онзи, който съди всичко. Ето това дълго време не можех да го разбера... Защо Любовта е и в онзи, който съди всичко? Понаблюдавах доста хора и събития през тези години. Сега си мисля, че Любовта е полето, което индуцира енергия във всеки човек, който попадне в него. Оттук вече насетне зависи в какво превръща тази енергия съответният човек. Единият я използва да наблюдава, разсъждава, сменя гледните си точки, да се развива и да разширява картата си на света, да допринася за благоденствието на своя свят по своя строго специфичен начин - т.е. инвестира я в ума си. Такъв човек не съди никого, защото няма време и не вижда смисъл и нужда - той вижда около себе си само неща, за които може да благодари. Вторият също получава енергия, но все още не се е научил да я инвестира в развитието и плодоносенето на семето, което е заложено в него. Неговият ум инвестира тази енергия в създаването на рамки и налагането им върху Живота. Естествено Животът не влиза в тях и тогава енергията на полето вместо да се използва за разширяване и обогатяване на човека, отива в безплодни опити да бъде "оправен" светът - т.е. Волята на Полето. Това изглежда Зло, но всъщност е друга проява на Любовта - обратна на разширението. Резултатът - човекът страда все повече и повече, защото Полето го капсулира в собствената му рамка и енергията на осъждането започва да трови самия него. Това отново изглежда Зло, но всъщност отново е проява на Любовта. Страданието тласка човека към промяна - нормална реакция на самосъхранение. Постепенно човекът стига - израства до хармонията, описана в по-горния вариант. Не случайно почти всички благи и мъдри хора са минали през много тежки изпитания в живота си. Злото става слуга на доброто. Ако не се промени - енергийно-информационната единица (човекът) рано или късно престава да съществува - по същата причина и механизъм, по който са "изчезнали" динозаврите - за да се "появят" птиците и бозайниците.... Злото за живота в света на първите е станало слуга на Доброто за еволюционните им рожби...

Малкият мозък е най-старият дял. Той е осигурил физическото оцеляване на вида. Той Много близо по своята природа е средният мозък - царството на Егото ни. Те са най-старият полюс на любовта - любовта към себе си. зелената област:1.Самоуважение, достоинство, гордост; 2.Себелюбие, себепоказване, славолюбие, тщеславие; Френология Любов към ближния - сравнително нов дял на мозъка, свързан с развитието на качествата на обществения човек:милосърдие, съвест, нежност, любезност Човекът е: Любов към Бога - най-новият все още развиващ се дял - Вяра, надежда, духовност, интуиция, способност за различаване.... всички цитати са от книгата на Дийпак Чопра "Как да познаем Бога".

Може ли да се приеме, че тези "същества" са нещо като мисъл-форми? Всички такива същества ли разбират Божествените закони и всички ли биха дали добър съвет? Как могат да се различат и намерят тези същества? Как може човек да влезе във връзка с тях? Имате ли такива опитности?

Разумно движение - осъзната промяна. Осъзнат приоритет на условията, силите, законите, които крепят "реда на нещата". За мен изкушението - изпитание е човешката воля. Осъзнатата прояна е възможна само посредством нея, но дали тази воля ще "следва" или ще се опита да "води" промяната? Може би това е смисълът на третия елемент от троицата - Исус Христос - насочва и съхранява волята. Ако тази воля избере да бъде насочвана и съхранявана от Него...

Кое можем да наречем Светлина и Живот, които влизат през "прозорците" на душата ни - очите? Светлина - информация за света около нас от първа ръка - от "окото". Неизопачена от оценките на ума. Да държим окото отворено може би означава да не слагаме филтър на преценки или да не прилагаме изборност на информацията още на входа. Живот - приемане на динамичността и изменчивостта на структурата на ситуациите и техните елементи, тяхното развитие и непредсказуемост на еволюцията им и резултатите от нея. Да държим окото си отворено за Живота означава да сме готови всеки момент да сменим гледната точка, преценката си - да дадем приоритет на наблюдението пред етикирането. Например, окото ни приема ситуация, която класифицираме като безредие още на входа - защото сме сложили филтър на мярка за ред. В същия този момент "окото" започва да пресява постъпващата информация, отчитайки само елементите, потвърждаващи първия етикет. Дори информацията за съществуването на друг тип подреденост на ситуацията да е очебийна, тя остава скрита за наблюдателя. Обратно - филтърът преценя, че участник в ситуацията ограничава свободата на друг, за да запази закостеняла рамка на ред. Окото "намигва" за информацията, която би променила първоначалния етикет - не я търси, не я забелязва и дори е готово да я изопачи, за да потвърди етикета си. Един извод в такива условия на затворено изцяло или наполовина око ще дадат неадекватна основа за направените изводи и построеното върху тях поведение и отношение. И в двата случая ще се разруши хармоничност, която е останала скрита за окото докато е намигвало. И в двата случая ще се стигне до осъждане на база добро-зло. А това винаги "докарва скръб". Ако окото е отворено, то ще може да допусне неограничено количество различни варианти на преценка - до взаимноизключващи се - варианти, родени благодарение на гъвкавостта на гледната точка. Самото допускане изисква събиране на още информация (т.е. светлина) - защото всеки допуснат вариант ще привлича своите доказателства. Така информацията има шанса да остане обективна. Събирането на повече информация ще изисква повече време - това ще осигури по-продължително наблюдение - т.е. ще се събира информация и за развитието на ситуацията... При този подход никога няма да има категорични отсъждания - Животът и Светлината ги правят безсмислени... Като резултат светът и знанията за него ще се разширяват, ще се развиват способностите на ума за анализ и гъвкавостта му. Може би един само един такъв ум е способен да генерира благородни мисли и чувства - защото той е, който ще съумее да се "види" Живота в единството му. Отвореното око е характерно за науката ( в това число и психологията). Събирането на разпокъсани факти с цел доказване на намислени тези... е намигване с претенции за научност.

Да оставиш някого свободен - може би това е възможно само ако успея да се почувствам аз самата напълно и безусловно свободна от него, неговите мисли, чувства, отношение и поведение?

Може би благостта се освобождава в човека, когато той с ума и волята си успее да постигне състояние, в което никой и нищо по никакъв начин не са в състояние да ограничат вътрешната му свобода и да предизвикат затлачване на извора на любовта в него.

Лято

Как да отличаваме водата, която утолява жаждата - т.е. нуждата от разбиране - от подсладения сироп на човешките обяснения? Например - близък човек се опитва да ни подчини на волята си и своите разбирания за правилно - за наше добро, разбира се. Кое ще бъде водата, кое сиропа? Дали да правим компромиси, обяснявайки ги с любовта и уважението, което имаме към него, с разбирането, че той ни мисли доброто? Или да да се вслушаме във вътрешното си усещане - без значение кога и доколко съвпада с неговите изисквания към нас. Последното сигурно ще ни докара горчиви моменти...

"Да си затворя очите" - да откажа да приема "светлината" - т.е. обективната информация от заобикалящия ме свят. А това значи да я заместя със свои умствени построения... Ако си затворим очите за ситуацията, наистина ще сгрешим. Неправилното движение на ума е когато се "вари в собствен сос" - т.е. приема своите логически построения за основа на нови логически построения и губи връзката със света около себе си... Но защо това е престъпление? Лошата мисъл ли предизвиква "намигването" или обратно - тя е резултат от "намигване"?

Какво означава да оставим човека свободен - свободата на хората, които живеят заедно е много деликатно равновесие. Това, което един смята за своя свобода и право на нея може да ограничава свободата на другите до него... "Обичай ближния си като себе си" = оставяй свободен ближния си както оставяш свободен себе си. Ако в името на свобода, поискана от друг, се наложи да направим компромис със своето усещане за свобода, то това дали ще бъде даване на свобода, т.е. Любов? Може би да дам свобода на другия означава и да не замествам човека с някаква своя представа за него..? Но аз ще погледна Може би се има предвид - ако не можем да се поставим на неговото място и да го разберем?