Донка

Подарък е и е осигурен на всеки от нас, обаче само ако го приемем като подарък. Какво означава това? Подарък ли се смята поисканият и набелязан точно подарък? Или това е поръчка? На 40 години в тежко семейно състояние си дадох честна сметка, че причината за всичките ми страдания в семейството ми бяха моите очаквания и желания да бъда с точно определен човек, избран от мен по внушени ми от моята културна среда критерии. Вторачена в хората, с които АЗ исках да бъда, бях пропуснала да приема с любов хората, които ми бяха подарени свише, за да живея с тях в мир, радост и хармония. После реших да опитам отново и този път да оставя моя подарък сам да дойде при мен, не аз да го избирам и да правя каквито и да било усилия да го задържам. И сега сме заедно - живеем в радост, мир и хармония - всеки, който ни познава, казва, че се усещат във въздуха около нас двамата. И всички близки хора са мирни, радостни и спокойни с нас.... Когато ви подарят нещо от сърце, вие оглеждате ли го критично или за вас то носи неповторимото излъчване на човека, който ви го е подарил? Вие преправяте ли подаръка по свой вкус или му се радвате точно защото е такъв какъвто е? Изкуството да живеем заедно щастливо и хармонично е в умението да обичаме и запазваме своята индивидуалност и свобода точно толкова и така както обичаме и запазваме индивидуалността и свободата на най-близкия си човек. При най-малкия опит да се прелеем в едно, ще се изгубим в лабиринта на своите очаквания и представи за живота в това общо "едно", и хармонията ще изчезне, защото хармония може да има само между свободни индивидуалности, които са съвместими като двете нишки на двойната спирала.... За тези, които мечтаят за хармонично семейство, ние двамата - щастливо хармонично семейство - препоръчваме любимия си клип: Някой каза ли ти, че си обичан Всичко, написано в него според нас е ключът към семейното щастие.

Бог е съчетал А как ние хората разваляме това съчетание? Бог е съчетал душите ни - ние сме един до друг, за да се учим заедно и да си помагаме. Ние, обаче се идентифицираме с ролите си. Аз съм съпруга - и започвам да "отговарям" на приетите норми за тази роля вместо да бъда просто себе си до човека, с когото живеем заедно. Той да бъде себе си, а не да очаквам от него съда бъде "съпруг". Същото важи за майка - дете, сестра - брат. Затова сигурно Христос е казал, че е дошъл да разлъчи ролите ни - за да ни помогне да намерим истинското себе си под маските, с които имаме склонност да се срастваме.

Молитвен наряд за начало: Добрият път - молитва на ученика Ходи, ходи - песен Псалом 23 12-та глава от Евангелието на Йоан Беседа: Здрави слуги и здрави господари Молитвен наряд за край: Нека от сърцето ми любов жива да блика - формула Ще Ти служа през цялата вечност - формула Господнята молитва

Сестричке Латинче - поклон пред красивата ти душа! Подкрепям от личния си опит казаното от теб. И от себе си препоръчвам Добрата молитва - не просто повтаряна, но осмислена и приложена - чудодейна е! По-горе препоръчаха Паневритмията - с двете ръце и цялото си сърце "ЗА". Когато мен ме завладяваха тези пристъпи на времето, не познавах групата, а и не можех още да излизам от пашкула, в която бях затворила живота си - трябваше ми време да излезна от срама, чувството за вина.... Правех движенията сама в гората на скрито място и си пеех съвсем тихо - почти на ум.... Усещах как се смъква огромна тежест, пулсът и дишането ми се хармонизират, спазмите на астмата изчезват заедно с усещането, че сърцето ми всеки момент ще се пръсне...

Добър въпрос. Нужно е на този, който не харесва нещо. Докато мълчи има време да обмисли ситуацията и да разчупи в себе си някакъв модел на добро и лошо, който го вкарва в оценката "не харесвам, не одобрявам чуждото". Нужно ни е време, за да осъзнаем свободата на другия да харесва и върши нещо, което не ни харесва на нас, както и нашата свобода - че не сме длъжни да даваме мнението си полярно - или харесвам, или не харесвам. Имаме право на неутрална позиция. Любезността не е хубаво нещо, когато с някаква цел прикрива неприязън. Но е много полезна, когато искрено затопляме сърцето си, за да дадем енергия на ума да преосмисли гордостта си и да преодолее осъждането. Толерантността няма нищо общо със съобразяването с другия и нежеланието да обидиш някого. Думата означава "търпя, понасям..." Търпението и понасянето са мотивирани от уважението към нашата и на другите свобода да грешим и да бъдем себе си. Руми! Толерантността ни заставя да мислим и да сменяме гледните си точки, да се опитаме да се поставим на мястото на другия, а това винаги е много интересно...

Здравей и от мен, Натали и добре дошла Ще се присъединя към Моника - и аз се включих в този сайт и форум преди 5 години в почти същото състояние като теб, но в други житейски обстоятелства. Сега забелязвам, че тогава съм била точно на твоите години. И мен ме тласнаха към промяна моите две прекрасни деца. Изплувах, сега съм щастлив човек без никакви лекарства, децата ми са щастливи и вървят всяко по пътя си. Родителите ми също са спокойни и щастливи.... Четох и мислих много тогава (и продължавам да го правя) - и Учителя, и мненията на приятелите от форума, разговорите, споделеното в различните теми. Препоръчвам ти Извора на доброто като добра за начало - тя ми помогна много на времето, помага ми и сега. Можеш да разгледаш и всичко написано по темите във форумите Себепознание, Човешките взаимоотношения, Здраве, Психология и психотерапия. Ще намериш и много интересни неща във форума За Учителя и учението - подфорум Мисли от Учителя по теми. Ще ги намериш всички тук и нека душата и Духът ти те водят към Светлината и Топлината. Сигурно ще излееш и много сълзи на облекчение, като всички нас, но нека те да ти помогнат да почистиш всички черупки и черни страници в съзнанието, които ти пречат да четеш Книгата на Живота и да бъдеш щастлива. Легенда за произхода на човешките сълзи

Това нѣщо старитѣ българи сѫ го отдавна знаяли и затова сѫ наглеждали съ голѣма любовь своитѣ ниви, обикаляли сѫ ги и тѣ сѫ раждали много. Другитѣ, като гледатъ такова плодородие на тази нива, казватъ: „Магьосникъ трѣбва да е този селянинъ, та толкова ражда неговата нива.“ Не е магьосникъ той, но е приложилъ Христовото учение. Той дава живота си за тази нива и затова тя му дава такова изобилие. Така и ние трѣбва спрѣмо нашитѣ ближни да имаме най-добри мисли, за да се облагородятъ тѣ и подигнатъ. А сега нашата заинтересованость къмъ нашитѣ близки отъ какво се прѣдизвиква? Прѣдизвиква се отъ това, че нѣкои сѫ богати, учени, но досега азъ не съмъ срѣщналъ човѣкъ, който да обича нѣкого истински. Казвате: „Обичамъ този човѣкъ.“ Зная какво обичате вие въ него. Вие обичате неговата каса, неговото знание, учение, външность и т.н. Като изгуби богатството си, изчезва и любовьта ни къмъ него. Ние трѣбва да намѣримъ у човѣка сѫщинския човѣкъ, който е като единъ Божественъ лѫчъ, отъ който е първоначално излѣзълъ. Той е нашия братъ. Така трѣбва да се помогне на съврѣменното общество, за да се то прѣвъзпита. Вземане и даване

Молитвен наряд за начало: Добрата молитва Бог е Любов - песен Нека от сърцето ми любов жива да блика - молитва 4-а глава от Евангелие от Йоана, от 1-и до 29-и стих. Беседа: Приложение Молитвен наряд за край: Да пребъде Твоят Дух в нашите сърца- формула Господнята молитва - молитва Ученикът трябва да има - формула

Здравей lilid Добре дошла при нас! Благодаря за споделеното! Определено има много важна функция - но не омразата, а дискомфортът, който изпитва човек при някакви контакти. Това, което наричаш неприязън, е бил сигналът на твоята душа към личността ти (или на емоциите към ума) да прекратиш контактите с човека, към когото изпитваш дискомфорта. Омразата е просто акумулиран до голямо количество дискомфорт - има същото предназначение, но вече повече те трови отколкото да те предупреждава. В този случай другият човек по никакъв начин не е допринесъл нито за неприязънта, още по-малко за омразата, които изпитваш. Съответно лекарството не е в него и в контактите ти с него. Може би е добра идея да си дадеш сметка кое вътре в теб те е заставяло да продължаваш контактите си с този човек въпреки ясните сигнали на емоциите ти - т.е. да превърнеш отровата в лекарство.

Следях темата и през цялото време нещо ми се изплъзваше - едва тази вечер го открих в този цитат - подчертаното по-горе. Според мен не е умът този, който изрича фаталната заповед. Това е добре разпознаваем егрегориален похват. Много точно и с отлично чувство за хумор го е описал Подводни в книгата си Великолепната седморка. Егрегорът успява да подчини личността на човека точно тогава, когато умът му е слабо развит и не успява сам да обработи информацията от заобикалящата го среда и от емоционалния му свят. Тогава минава по "перваза" и взема готови клишета, етикети на тълкуване, реакции, решения, избори... Или опозицията на съзнателния живот не е капанът на ума, а капанът на егрегориалните истини, в който попада ленивият ум.

В едно от Утринните слова - Път на вътрешно разбиране - открих следния съвет за справяне с обидата: Или за да се справим с обидата, би трябвало да си отговорим на два въпроса: - кое вътре в мен се обижда и защо? - кое вътре в другия се опитва да ме види обиден и защо?

Когато на времето ми ставаше много мъчно, ако някой ме обиждаше, си мислех, че причината е в мен. Но тогава го разбирах по-иначе - че аз имам недостатък, заради който другият има пълното право да ме наранява. Т.е. аз си заслужавам това, което е казано и болката, защото е казана една истина, от която ме боли. Сега пак си мисля, че причината за болката е в мен, но вече по съвсем друг начин. Станало ми е неприятно, защото аз съм очаквала от този човек определено отношение към мен, което в моята знакова система означава уважение. Причината е в знаковата ми система и в очакванията ми. Успея ли да ги осъзная, болката се стопява и обидните думи или постъпка се превръщат просто в проява на определено състояние или качество на личността на човека срещу мен. Много е интересно разбирането за човека като колективно същество, което в определени моменти проявява различните същества, от които е съставено. След като го прочетох кога на шега, кога насериозно започнах да забелязвам своите "слуги" и техните прояви. Имам си и слонче, и маймунче, и паун с голяма опашка, и лисиче....

София, 7.XII.1904 г. Люб. Г-жо Е. Иларионова, Писмото Ви получих. Изпитите и мъчнотиите в живота са неприятни. Само който е страдал, той знае тяхната тежест. Но при все това ръката, която ръководи человеческите съдбини, знае да ги преобръща в добрини и благословения. Всичко става по допущение и нищо не може да се извърши без Върховната воля. Г-н Иларионов има задължения в този живот и той трябва да ги изпълни драговолно. Направете оброка на Господа, обещайте се да го изпълните и небето ще ви благослови. Помислете двамата наедно и вижте какво ще решите. Аз ще ви помогна, но желая вий и двамата да имате готовността да слушате Господния Глас. Имайте вяра, имайте любов към Истината. Всичко в живота е добро. Не се страхувайте. Бъдете бодри, нищо не може да ни напакости. Отправяйте и двамата умовете си нагоре в молитва. Като приемете моето писмо, съобщете ми поне за състоянието на Г-н И. Моят сърдечен поздрав и на двама ви. П.К.Дънов София, 16.XII. 1904 г. Любез. Г-н и Г-жо К. Е.Иларионови, Надявам се моето писмо ще Ви намери бодри и весели духом. Веселостта и бодрият дух са потребни в живота. Небесният наш Баща винаги желае всички Негови деца да бъдат весели и благодарни.Всичко работи за добро. Само вяра и търпение. Този, Който ви обича, промишлява всичко. Под Неговата закрила вий ще бъдете в безопасност. Аз ви пращам моя искрен поздрав, пращам ви тъй също това, за което ви говорих. Спазвайте го. Ще ми е много приятно да чуя пак от вази. Времето е прекрасно. Видите, и то иде на помощ. И то желае да принесе своя дар. Видите, и то ви обича и ви се радва. Да, всичко се радва; и небето отгоре и то е засмяно. Листа с молитвите ще спазвате само за вази. Ваш верен: П.К.Дънов София, 24.ХІІ.1904 г. Люб. Г-н Иларионов, Писмото Ви получих. Имайте вяра и не се съмнявайте. Господ ще ви изцели. Вярвайте в Него. Той ще ви укрепи духом. Мен ще ми бъде приятно да дойда да ви видя и, ако времето ми позволи, след Новата Година ще го сторя. Желая ви да прекарате светлите празници радостно и весело. Поздравете вашата любезна госпожа нарочно от мен. Вярвам тя да е весела и бодра духом. Господ ще я ръководи и упътва в живота. Да възлага тя всичките си надежди Нему и всичко най-после ще излезе за добро. В земния живот има много неща необясними. Това, което в настоящия живот се вижда противоречиво, в бъдещия ще се оправдае. Когато се схване животът в неговата целокупност, когато се разбере Божият път, тогава всичко ще се уясни. И Царството Божие иде на земята, за да даде мир и веселие на человеците и да ги избави от всички злини. Не бойте се - Господ, Който ви обича, Той се грижи за вас. Неговата обич не е както обичта на человеците. Доверявайте Му се напълно, изказвайте Нему своите нужди и желания и Той ще Ви благославя повседневно. Ако ми пишете, пишете ми на следующия адрес: ул. Опълченска 70. Със сърдечен поздрав. Ваш верен: П.К.Дънов

В началото на есента na 1906g. Елена и Константин Иларионови се завръщат в Търново. Преди това те помолили Учителя да ги посъветва къде да се установят. Той отговорил, че отгоре им определят Търново, а те да си изберат и решат къде. Елена си поплакала малко, защото този град не й бил по сърце, но тъй като двамата й братя също били там, тя скоро се примирила и се върнала в Търново. Иларионови си купили място с малка колибка (стая и кухня над местността Мармарлия). Константин засадил лозе. През следващите години Учителя често ги посещавал и понякога оставал за по-дълго време. От 1907 г. Учителя още по-често започва да посещава Търново, като винаги отсяда при сем. Иларионови. При тези посещения Той се запознава и с други техни приятели, които сами започват да го търсят и да разговарят с него по разни въпроси. От 1907 г. до края на живота си Елена и Константин Иларионови посещават всички събори на Веригата. През 1907 г. за първи път е поканен и Анастас Бойнов. На срещата идва и Мария Казакова, така че тази година от Търново са присъствали общо четирима души. През времето, когато не е в Търново, Учителя продължава да държи връзка с Елена и Константин чрез писма. Запазени са шест писма, две телеграми и една картичка. Запазени са и шест писма до Мария Казакова. СПОМЕНИ НА ЕЛЕНА ИЛАРИОНОВА Учителя се запозна с наши приятели, които често идваха при него да разговарят по разни въпроси. Канеха го по домовете си. Присъствуваха и други техни познати. Така събрани, Учителя ни обясняваше за духовния свят, тълкуваше Библията, прекарвахме в песни и молитви. Разотивахме се весели и доволни. Лятото прекарвахме в колибата. Там идваха много хора, които се интересуваха от него, и той на всички даваше добри съвети и помагаше в болестите им. Повече прекарваше в пост и уединение. Ние с благоговение гледахме на него и не смеехме да го смущаваме в работата му. Веднъж седеше в беседката на лозето и се занимаваше с нещо. Извика ме и ме попита; „Имаш ли някой роднина Иван?" — Брат ми, отговорих аз. Той се позамисли и каза : „Не." Изредих всички, които имахме в рода си с това име. „Бащата на майка ти как се казва?" — Иван — отговорих, но той си е заминал, когато майка ми е била още дете и ние никога не сме го споменавали и мислили за него. Защо ме питате, Учителю? ― „Защото иска разрешение да ви види. Ти си му светнала. На духовете не всякога и не всичко е позволено да виждат." Веднъж ми разказваше за вечния живот. Както бяхме седнали на земята, чи описваше един кръг и по него ми обясняваше, че прекъсвания няма. До мене забелязах много правилно жълто кръгче, за което предположих, че е сламка. „Учителю, вижте в какъв правилен кръг се е завила тази сламка." Поразчовърках малко и извадих една широка златна халка с монограм „Е". Това е за тебе. Емануил, който присъства сега тук, се изявява" ― каза Учителя... Снаха ми боледува и не получи от лекарите помощ. Поискаха съвет от Учителя и той обеща да й помогне, ако престане да яде месо. Те обещаха, но не изпълниха обещанието. Един ден Учителя ми каза: „Кажете на снаха си, че ще си замине." Ние се умълчахме и казахме: „Нали обещахте, че ще й помогнете?" ― „Да, но те не изпълниха съветите ми и ядат скрито месо. Те имаха да минат река без мост. Аз им поставих едно въже да я минат, но те го скъсаха и сега друго не може да им се постави." Аз заминах на село при тях. Разкрих това само на брат си. Сестра й настоя да й се направи операция. Заведох я в София и при операцията тя почина... Костадин отсече една зарзала с плода, която беше близо до колибата и засенчваше. Учителя се затвори в стаята си и три дена не яде. После ни каза: Не знаете ли, че с отсичането на едно дърво може да ви се причини голяма пакост?! Имайте уважение към всичко живо, което Господ е създал!" Учителя пости три дни, за да ни предпази от нещастието, което можеше да ни се случи... Ние с Костадина ходихме всяко лято на Варненските бани и прекарвахме заедно с Учителя. При нас се хранеше и заедно излизахме покрай морето и колността. Покани ни на събор за пръв път през 1907 г. Една вечер той ни каза: „Аз излизам, а вие се молете; и ако се завърна, добре ще бъде." Ние прекарахме в мълчание и молитва и като го видяхме, че се завръща, зарадвахме се. Той продължи събранието. „Черното море ― ни каза той, е вратата на черната ложа."

Според моя скромен житейски опит и наблюдения парите като правило носят енергията на дейността, която са превърнали в разменна стойност. Затова има "мъчни пари" и "мръсни пари" и те се усещат още щом се докосне човек до тях. За хазарта и системата за печелене на пари мисля вида на енергията в парите е категорично определен. Пред очите ми са се развивали съдбите на хора, спечелили такива пари (или други подобни) - сякаш човекът забравя всичко добро и радостно, което е носил в себе си и раздавал на другите.... А да се дават тези натоварени с негативна енергия пари на хора в нужда..... не мисля да е добра идея. Виждала съм как с дарени (и то от сърце) пари момче без родители си купува алкохол и цигари... Оттогава предпочитам да дарявам полезни предмети.... В света има друга практика - поемане на разходите, свързани с обучение, изхранване, но с плътен контрол какво се прави с парите. Пари, дошли с труд не могат да се харчат с лека ръка - пари от хазарт, особено ако са много накуп, няма как да не научат човека на разхищения.

БИОГРАФИЧНА СПРАВКА ЗА СЕСТРА ЕЛЕНА ИЛАРИОНОВА Родена на 16.03.1878 г. в Плоещ, в семейството на видния български възрожденец Райчо Попхристов. Имала трима братя. Баща й притежавал петролни кладенци в Плоещ и с получените от тях средства обличал и въоръжавал много чети, които излизали от Румъния. Помогнал също и за оборудването на българските опълченци. Когато малката Елена станала на 40 дена, бащата продал всичко и се завърнал в родния си град Габрово.Станал народен представител, но скоро след това поминал. След като починала и майка й, Елена била изпратена в девическия пансион във Велико Търново. Интересно е да се отбележи, че през първата година от пребиваването си там Елена живяла в една стая с Иванка Ботева. Младата Елена завършила гимназия през 1896 г, учителствала две години, а след това се омъжила за офицера Константин Иларионов. Няколко години по-късно и двамата станали едни от най-ревностните последователи на Учителя. Елена Иларионова умира през 1946 г. В края на живота си тя описала своите спомени, свързани с Учителя. Всички използвани цитати от Елена Иларионова в тази книга са взети от тези спомени. ВСЕМИРОВИЯТ УЧИТЕЛ БЕИНСА ДУНО И ВЕЛИКО ТЪРНОВО АЛФИОЛА 1995 Първо издание ISBN 954-8139-10-3 Елена и Константин Иларионови заминават за границата в края на 1904 г. Константин е командирован в Цариброд. В началото на 1905 г. Учителя ги посещава и излекува Константин от тежко заболяване. С това гостуване на Учителя у Иларионови е свързан един интересен случай, описан от Елена. СПОМЕНИ НА ЕЛЕНА ИЛАРИОНОВА Наскоро преместиха Костадина в Цариброд на служба. С пристигането ни сериозно заболя. Нито един познат нямахме там. Багажът ни не бе пристигнал, а в хотела бе неудобно да лежи. Съдържателят на хотела се погрижи да ни намери квартира, като ни услужи с негови дрехи. Настанихме се при много мизерна обстановка, а и зимата беше студена. При това положение болестта на Костадина се влошаваше. Военният лекар Тажер полагаше големи грижи да помогне на болния. Също се бяха загрижили и другарите му офицери, но нищо не подобряваше положението му. Бяха решили, че ще умре, а мене успокояваха, че поръчали някакъв специалитет, който ще му помогне. При това положение аз не знаех до кого да се отнеса за помощ. Не исках да обезпокоявам и братята си. Пристигна ни багажът. Настаних на болния легло. Преместихме го с войника и му казах: „Направи усилие, Костадине, да станеш. Сега никой не може да ни помогне, освен Бог". През нощта сънувах, че трябва да се отнеса за съвет до Учителя. Знаех, че живее в София, но професията и адреса му не знаех. Написах му една отворена карта на адрес: П.К.Дънов — София. Неочаквано и скоро получих следния отговор: „Г-н Иларионов не е болен. Той има задължение в живота. Ако сте съгласни да ги изплатите, аз ще ви помогна". Ние дадохме нашето съгласие и вместо отговор Учителя пристигна. То беше радостна изненада. „Господ ме прати, каза той, да ви помогна. Когато размествахте и нагласяхте леглото, г-жата каза на болния „Направи усилие да станеш. Сега освен Бог никой няма да ни помогне". Тогава Бог ми каза: „Иди, помогни на тия хора". С голямо учудване го запитахме как ни е чул, като е толкова далеч от нас. „За тия, които чуват и виждат, няма разстояние". И многото случки, които той ни каза, ни убедиха, че всичко е открито пред него. После прати войника да ни донесе прясна вода от чешмата. Наляхме една чаша и той подаде с една лъжичка на Костадина да пие. След половин час той сам го подкрепи да седне в леглото. После слезе, поразходи се из стаята. Пречисти се стомахът му и се почувствува добре, но доста слаб. „Сега може да отидете в казармата" — му каза Учителя. Като на приятен гостенин, аз му приготвих разкошна вечеря от месна храна. Учителя потопи две-три хапка от чорбицата и почна да яде ябълка и хляб. На Костадина каза, че не трябва да яде месо, а аз съм свободна, каквото желая. Костадин яде ябълки, а аз се стесних сама да се храня с месо и така хубавата вечеря остана. Дори и войникът не яде. Оттогава почнахме да се храним с растителна храна. За спане войникът отстъпи малката си стаичка към двора, а той спа временно в мазата, която беше почти пълна със сено, защото не бяхме още добре обзаведени. През нощта войникът Дичо излязъл на двора и видял Учителя в светли бели дрехи, коленичил, с ръце вдигнати нагоре, да се моли. Светлината, която се излъчвала от него, осветила цялата стая и той почти се губел в това ослепително сияние. На сутринта войникът ме запита: - Кой и какъв е този Андон? (Той така го наричаше.) - Гостенин — му казах аз, защото самата не знаех какъв е той по професия. - Както го видях нощес, не приличаше на човек! Той беше Бог. Аз му забраних да говори пред хората- по тези въпроси. Така може би му се е сторило. — Не можеш да ме разубедиш — ми каза той. — Аз стоях дълго време на двора и го наблюдавах. Войникът с благоговение стоеше пред Учителя и гълташе всяка негова дума, като се стараеше да бъде по-внимателен и добър. Когато трябваше да ни напусне, раздели се от нас с голяма скръб. На другата сутрин Учителя изведе Костадина на един висок царибродски баир. В това време дойде лекарят да провери състоянието на болния. Аз го посрещнах по-весела и му казах, че болният е на разходка с един наш приятел. Той го потърси из стаите и, като не го намери, каза: „Тука е станало някакво чудо. Аз ще почакам да се завърнат и да се запозная с гостенина ви". Като се завърнаха, запозна се с Учителя. Остана дълго време в разговор с него по много медицински и духовни въпроси. Учителя му каза: „Има и други сили извън земните, които помагат". Това стана известно между другите офицери. Заинтересуваха се от Учителя и го поканиха да им говори. Той държа няколко беседи, от които всички останаха доволни. На един от офицерите описа характера и каза на жена му да не се сърди, нито да прави опити да го изправлява, защото няма развит център на добър домакин. Всички се засмяха, понеже знаеха, че е така. Като се завърнахме вкъщи, Учителя ни каза: „Тия хора имат едно дете, живо погребано. Човек може да е умрял повидимому, а да е жив. На задния мозък има един център, където животът е скрит, и по него се познава дали човек си е заминал или не". Майката много тъгуваше и споменаваше често, че чувствува детето, като че ли е живо погребано. Познатите й си мислехме, че от любов към него говори така. Престоят на Учителя при нас продължи почти целия февруари 1905 г. Случиха се хубави топли дни. Учителя пожела да излязат с Костадина на екскурзия. За храна си взеха няколко ябълки, три-четири портокала и хляб. Костадин беше още доста слаб, но Учителя искаше да го изведе в природата. Тръгнали без определен маршрут, отправили се към сръбската граница. Времето било променливо, като че ли се забавлявало с тях. Стигнали до една височина, за изкачването на която имало само козя пътека. От едната страна — пропаст, в долината на която се разливала голяма река. От другата страна — високи стръмни скали. При най-малка загуба на равновесие неизбежно било падането в пропаста и — право в реката. Учителя поел леко напред и нагоре, като че ли не стъпвал на земята. Костадин, натоварен с провизиите, страхливо и съсредоточено го последвал, като едва се движел след него. Учителя се поспирал, попоглеждал го и, без да каже дума, продължавал пътя си. По този начин благополучно стигнали до върха, над който се простирала разкошна поляна. Поотпочинали си и се понапекли на пролетните топли слънчеви лъчи. След това неочаквано завалял сняг. Костадин, немощен и страхлив, казал на Учителя: „Г-н Дънов (тъй го наричахме тогава), къде отиваме? Времето се разваля. Да се върнем." Той спокойно му отговорил: „Не се страхувай. Тоя сняг ни поздравява" и си продължили пътя. Стигнали до едно планинско село от три или пет къщи, не помня добре. Учителя влязъл в една от тях. Домакинята го приела с радост. На огнището на една верига висяло котле с няколко зърна боб. Тя им предложила вечеря от това ядене и хляб, толкова чер и клисав, като че ли от кал замесен. Учителя после ми донесе парченце от тоя хляб и ми каза: „Вземах тоя хляб да ти покажа какви страдания има по хората, каква беднотия. Там мястото е непроизводително. На вас големи блага е дал Бог." Пренощували в тая къща и на сутринта, при хубав слънчев ден, продължили пътя си. Стигнали до една дълбока река. Спрели се, защото с нищо не можело да се премине, а наоколо никой нямало. Костадин започнал да се безпокои — какво ще правят на това пусто място. Да се върнат назад е невъзможно, преминали вече опасни пътища. Учителя му казал: „Не се обезсърчавай. Сега ще ни пратят един човек с кола, който ще ни преведе през реката." И действително, след 10 минути забелязали, че отдалеч иде някой с кола, впрегната със здрави едри волове, по посока към тях. Спрял насреща им. Запитали го може ли да се мине през тази река. „Може — им отговорил той. Тука има брод и аз ще ви преведа." Преминал с колата да ги вземе и ги пренесъл на другия бряг. Благодарили му. Дали му нещичко и си продължили пътя. Стигнали село Звънци. Там се срещнали с местния учител, който правел разкопки и открил баня с лековита минерална вода, съществувала още от римско време. Завел ги да видят банята и неговите разкопки. Учителя предложил да се окъпят и влезли само двамата в банята. Костадин заплескал, зацапал из водата и се почувствал тъй добре, като че ли всичкия товар снел от себе си и го оставил там. Завърнали се през други, не тъй опасни пътища. Всичко тъй им се нареждало, като че ли някой вървял пред тях да чисти пътя им. Стигнали до Цариброд доста изморени. Нямало никакви превозни средства, освен една каруца, впрегната със сляп кон. Учителя предложил да си дойдат с нея до вкъщи. Костадин, като военен, счел за унижение да седне в нея, при това се страхувал да не го срещне полковият му командир, който правел на офицерите доста забележки. Затова казал на Учителя: „Седнете Вие, а аз ще направя усилие да се завърна пеш до вкъщи." Учителя го придумал, та седнали и двамата. Костадин си понахлюпил шапката да не го познаят. И така, благополучно пристигнаха вкъщи. Учителя ме повика да видя с какво са дошли. И като се прибрахме, започна да ми разказва за пътешестването им, за каруцата със слепия кон, за стеснението и страха на Костадин; смяхме се много. Като останахме насаме, Костадин ми разказваше и се учудваше как Учителя го е превеждал умело през непроходимите пътища и как една невидима ръка ги е ръководила и изпращала всичко навреме... Учителя ни извеждаше почти всяка сутрин по Царибродските височини, като ни обръщаше внимание на всяко срещнато в пътя ни растение, животно. Особено интересни му бяха камъните и всякога вземаше по едно камъче и ни разказваше неговата история, за мъховете, които растат по него, за живота, който навсякъде прониква. Ние го слушахме с интерес, но не намирахме да е много важно за нас. Срещнехме ли грамадните овчарски кучета, които с устрем тичаха към нас, готови да ни разкъсат, той им показваше показалеца си и те се спираха и връщаха назад. След няколко дни Учителя и Костадин излезли из околноста на Цариброд. Увлечени в разговор, навлезли в сръбска територия. Спрял ги постовият войник и ги попитал какво правят там. След това дошъл офицерът, видял Костадин във военна униформа и ги разпитал защо са дошли. Костадин обяснил, че, увлечени в разговор, незабелязано попаднали там. Офицерът запитал за Учителя; „Тоя господин какъв е по професия?" Костадин, без да знае какъв е, отговорил: „Учител". Офицерът ги придружил до българската граница и най-любезно се разделил с тях. На обяд, като се разговаряхме за тоя случай, Костадин каза на Учителя: „Г-н Дънов, аз казах за Вас „учител", тая мисъл първа ми дойде, но не зная каква Ви е професията." „Ти право каза — Учител съм." Ние още не можехме да разберем какъв учител е, след като не заема официална служба. Здравето на Костадин се подобряваше. Учителя си отиваше в София и често пак ни посещаваше. Подкрепяше ни в мъчнотиите и страданията ни, казваше ни, че в Цариброд изкарваме нашето посвещение. Срещахме затруднения и в храната. Тамошните жители употребяваха месо, повече свинско. Нашата храна беше печени ябълки и яйца, освен ако от София не си поръчвахме друго. На Костадин му се виждаше тежка военната служба и искаше да се уволни. Командирът му, г-н Касабов, който го обичаше, го увещаваше да не напуска, като му предложи по-лека работа. Костадин счете за унижение да взема заплата, без да върши работата си добре. Уволни се. Трябваше да решим къде да се установим.

И точно когато човек си помисли, че вече е успял да приложи този съвет, появява се до него някой, който пее с цяло гърло, убеден, че взема тоновете по-правилно от всички останали и дори че може да ги дирижира как да пеят. Изпитание... да приеме човек спокойно присъствието и дисхармонията, която създава, да разбере, че и този човек си има своите уроци... и да се учи на хармония от други около себе си - обикновено най-незабележимите, с най-тихия глас, но с най-светлите и топли очи и сърце...

Да, има семена, които се сеят така, а има и други, които се държат в длани и внимателно в подходящ момент се засяват в подходящото място... Мислих върху това - защо точно семена? Да се посее семе означава да се даде възможност на нещо заложено в семето, но все още съвсем непроявено да се развие само свободно. Нашата роля е само да му осигурим подходящи условия - не ние да определяме какво и как да порасне... Сега се сещам за едно такова семенце, което посади в моя живот една моя любима учителка - вече заминала от този свят. В труден за мен момент на колебания и липса на вяра в собствените ми сили, тя ми даде своята подкрепа и сигурност в успеха ми. Даде ми кураж да започна нещо, с което не си представях дори как ще се справя. Почти не ми се наложи да отивам за помощ при нея, но самата мисъл, че тя е сигурна в моите сили и шаносве за успех, ме зареждаше с всичко, от което се нуждаех тогава. Е, семенцето порасна и даде плод - не само за случая, за който бе посадено... Сега всеки път, когато погледна с одобрение някого и му дам кураж и вяра да започне нещо, което му се струва невъзможно, си спомням за това семенце, което порасна в мен... Има моменти, в които и на мен ми се струва лъжа тази подкрепа, и случаят си е обективно безнадежден, но... казвам си нека почакаме, поливаме и държим на топло... и ще видим какво ще порасне от това...

Следващите беседи от цикъла Великата майка: 22.01.2009 - 21. Приложение 05.02.2009 - 22. Да слезе Христос да ви обясни - Моника13 19.02.2009 - 23. Свидетелството на Духа - Ани 05.03.2009 - 24. Събиране и изваждане. Запалване и изгасване на свещта. 19.03.2009 - 25. Без наука няма сполука - Моника13 Моля, желаещите да представят беседа да се обърнат към някой от модераторите на форума.

Когато ръцете ми сами се отворят, за да прегърнат човека пред мен, най-силно усещам присъствието на истинската ми същност.... Когато ръцете на човека срещу мен сами се отворят, за да ме прегърнат, най-силно усещам, че и двамата сме деца на Вселената... Ако не го усетя, значи това не е прегръдка, а просто формален жест на учтивост... И за него благодаря - той все пак може да стане началото на Пътя към искрената спонтанна прегръдка.

Изворът на Доброто - Зазоряване Много често напоследък ми минава през ума тази мисъл. Все се оглеждам и се опитвам да осъзная дали изобщо съм успяла някога някъде да посея семенце от тези, закоито говори Учителя, дали не съм изоставила някое без грижи... Друг път се съмнявам дали съзнателно трябва да сеем и отглеждаме семената или е по-добре да го правим без да го осъзнаваме? Вие как сеете и отглеждате семената на Любовта и Доброто? Радвате ли се на покълнали и пораснали вече семена и на плодовете им? Как разбирате сеенето и отглеждането на тези семена в съвсем конкретни житейски измерения?

Ами може би е хубаво първо да си отговорим на въпроса защо толкова много държим другият човек да знае, че ние изпитваме към него нещо по-различно отколкото към другите. Дали загатването на нашите чувства към него не е всъщност проверка какви са чувствата на обекта ни към нас? И дали понякога не отиваме по-далеч - подсъзнателно или директно съзнателно да желаем другият да отговори на нашето по-особено отношение към него със същото? А това вече дали е любов наистина?

Аз намерих своите отговори за Христос в Извора на доброто и в беседите на Учителя... Сега постепенно откривам още - в песните му, в Паневритмията... Мисля, че търсенето на конкретни данни за Исус е добра идея, но съвсем не мога да приема сериозно фантастичните хипотези и медиумични "откровения". Ако толкова ни е нужна някаква конкретика, за да повярваме в Христовото учение и да го родим в сърцата и умовете си, то може би е най-логично да я търсим в духа на самото учение... А той не може да се скрие и изкриви дори и в съмнителни преписвания на Евангелието... Издателство Бяло Братство е издало една много ценна книга с подбрани мисли от Учителя за Христос: Учителя за Библията - том 2 - за теглене, Учителя за Библията - том 2 - за поръчки И все пак мисля, че една нова тема във форума, в която всеки от нас ще може да публикува извадки от беседи и книги на Учителя, посветени на Исус Христос и Христовото Учение, би била много полезна за всички. Ще си позволя да я започна с няколко изречения от Извора на Доборото, които на времето изиграха важна роля в ориентирането ми... Учителя за Христос и Христовото учение

На границите на инволюционната и еволюционната епоха е Христос. Идването на Христа ознаменува началото на еволюционната епоха, но болшинството от съвременните хора продължават да слизат надолу, т.е. още са в инволюционния път. Христос е трансформаторът на енергиите, които идват от Бога към човека. Без Христа човек не може да отиде при Бога. Защо? Казано е, че Бог е огън всепояждащ. За пояснение можем да прекараме една аналогия: слънчевата енергия има толкова мощни трептения, че ако тя дойде направо на Земята, човек не би могъл да я издържи. Затова между Слънцето и Земята има няколко трансформатора, през които минава слънчевата енергия. Само така човек може да я издържи. Достатъчно е да произнесе човек един стих от Евангелието с желание да го разбере, за да дойде Христос да му помогне. Той ще внесе Светлина в ума му и ще оправи работите му. Христос не иска хората да приемат новото по закона на насилието. Важно е ние да изпълним Волята Божия, а пък другите, дали изпълняват или не, да ги оставим свободни. Не упражнявайте никакво насилие или давление върху хората! Светлите Братя чрез Христа внесоха доброто в света. Ако не беше дошъл Христос преди две хиляди години, какво щеше да бъде положението на човечеството? Всичко хубаво в света се е внасяло от Светлите Братя, които са работели за повдигането на народите. Изворът на доброто

Много се радвам, че новата тема започва с рожденият ден на един от най-младите участници в нашия форум - Павел - Pavelchy. С интерес чета разсъжденията му и му благодаря за светлината, топлината и искреността, които ни дарява! Честит Рожден Ден, Павел! Любов, Мир и Радост да те следват по Пътя ти! Бъди благословен