Донка

Таня! Често се опитвам да си отговоря на въпроса защо сме по-склонни да изваждаме отколкото да събираме? Да гасим отколкото да запалваме свещички? Изваждането и загасването са следствие на недоволството вътре в нас може би? А недоволството се появява когато...? Събиране и изваждане. Запалване и изгасване на свещта

Това ме наведе на друга мисъл.... Ако в благодарността и прошката на другия видим лицемерие и/или високомерие, то дали всъщност не виждаме отражението на собствените си благодарност и прошка? Ако на мен ми се стори, че другият е лицемерен в благодарността си или надменен в прошката си, то може би просто неговият начин да направи това не съвпада с моята представа и с моя начин на мислене и изразяване? Всъщност какво ми влиза на мен в работата дали този, който ми благодари, е лицемерен? Това си засяга само него в крайна сметка.. За мен той е искрен в желанието си да изрази някаква благодарност по своя си начин... А за прошката това важи още повече...

За мен чистата благодарност е към Бог и Божията воля - тя се проявява във всеки от нас и в ситуациите, в които попадаме. Когато казвам на някого "благодаря", имам предвид "благодаря на Бог, че те изпрати". Когато на мен ми казват "благодаря" - приемам го като "благодаря на Бог, че те изпрати". Да, вярно е, усеща се понякога лицемерие или пресиленост в благодарността, но това е когато тя е насочена към човека конкретно и очаква ответна реакция. Но това вече не го наричам с думата благодарност... Прошката - тя винаги е само на себе си, според мен.

Напоследък се зачитам с интерес в Учителя за Библията - за теглене - в два тома. (Събуждам темата по молба на aviana - благодаря за напомнянето!)

Започнах да мисля над този проблем след няколко случая, в които се бях усъмнила дали чувам гласа на интуицията си или на егото. Наблюдавах и себе си и особено хора, които на всеослушание твърдяха, че имат развита интуиция и че тя им показва Истината. Самата аз намалих до минимум увереността си. Започнах търпеливо и мълчаливо да съпоставям "истините на интуицията" с развитието на събитията и впечатленията си от по-близко опознаване на ситуации, хора... Резултатите от наблюденията - вече почти две години: Егото много лесно може да ни заблуди, че говори интуицията. Засега ми се струва, че колкото по-силен, настойчив, императивен, всезнаещ е езикът, на който ни говори интуицията, толкова по-голяма е вероятността,ч е това е замаскирано его. Винаги, когато вътрешният глас ми е казвал "истини" за другите хора, винаги това се е оказвало егото ми - и разбира се истината излиза наяве след като си оставя време и обективност на наблюдение върху свободно развиваща се ситуация и проявяващи се хора. Имам и един сигурен признак вече - ако нещо вътре в мен започне да раздава оценки, да съветва, да отсъжда правилно, неправилно, добро - не-добро - това със сигурност е егото ми. Имам и един сигурен признак за интуицията - тя говори много тихо, чува се само в тишина на мислите. Винаги си е само за мен - дори когато се отнася за другите (при моята професия това е ежедневие). Например - ако гласът каже "той ще се справи, има сили" - това е егото. Ако усетя настроението: "дай си време и търпение да му оставиш свободата и времето да се справи сам както той може" - това е интуицията. А как ги различавате вие? Интуиция - как ни помага Егото, принципи и закономерности

Мнооого точни думи aviana! Наистина си личи опитът! В момента пред очите ми се развива една история с "магия" - роднина на майка ми. Като по учебник - проблемите на жената са стари, много стари, цял живот е търсила причината за тях в хората около себе си, сега всичко се повтаря за кой ли път. Наблюдавам я как не мисли за нищо друго, не чува нищо освен собствената си версия, и се самоомагьосва. Дори и да е имало наистина някакво негативно влияние, те я толкова благоприятна почва да избуява... Не случайно споменах в първия си пост по тази тема Паневритмията - невероятно силно влияние върху това, за което говори авиана - "контрол на мислите,емоциите и действията-понеже най-голямата защита са тези умения)" Съчетанието на точно определени движения с точно определена музика и текст, и ритъм, а като добавим силата на кръга и на контакта със земята и природата... Ако наистина човек играе както е предвидено (не просто размахва ръце и гледа как играят другите) - от това по-могъща антимагия и средство за изчистване и хармонизиране на съзнанието не познавам (работила съм и работя с науки като сугестологията и сугестопедията, със съвременните методи на НЛП - знам точно за какво говоря.) Ако това се съчетае с четене на нещо от Учителя - към каквото го поведе вътрешното чувство на човека, това вече е не просто защита от магия - когато човек се издигне над тези неща, това звучи малко смешно дори. Аз съшо го наричам като авиана - "развивам контролът над себе си". Беседите зареждат с положителна енергия и дават храна и свобода на ума - точно това обезмисля всякакви опити за негативно влияние... За Никола Дамянов: Ще свърша с напомнянето, че човек си носи отговорността за действията дори и ако не разбира какво точно прави. Ако човек скача от 10тия етаж, защото не разбира какво ще се случи долу, а е сигурен, че ще полети, това не отменя последствията от падането....

Трите положения Как да разбираме Божието слово? И кое са сенките? Според мен Божието слово може да се нарече непрекъснатият поток от информация от най-различен характер, която ни заобикаля и която се съдържа в нас самите като сложни организми (не само физически...) Сенките това са понятията, които изработва човешкият ум, за да може да обработва информацията. Сами по себе си понятията също са неутрални докато не се свържат с емоционален фон - положителен или отрицателен. Подобно свързване има важна функция при оцеляването на организма на инстинктивно ниво до момента, в който не започне да претендира за приоритет над неутралността на информацията и да налага + / - означенията върху неутралния свят По какъв начин Словото Божие ще даде утеха на хората, които се докосват до него? Как действа то?

Ами аз предпочитам да отговарям за себе си и да не се бъркам в избора на другите затворени ли да държат прзорците си или отворени.

О, да - през последните 5 години непрекъснато ми се случва да ми казват загрижени за мен приятели, че моята лична себеПРЕценка "щастлива съм" е самозблуда и аз съм един нещастен човек. Приемам го спокойно като тяхно право да казват критериите си за щастлив и нещастен. Което съвсем не променя собствената ми преценка - все пак аз най-добре знам дали съм щастлива.

Същото е валидно и за щастието. Оценката „аз съм щастлив“, поставя акцента на „аз“. Всъщност и в двата случая проблема е, че оценяваме. Тук говорим наистина да си добър или щастлив, а не да се оценяваме като такива. Да наистина вероятността човек да се оцени като добър и да сбърка е много по-голяма, отколкото при щастието, но тази оценка тъй или иначе смятам за ненужна. Самото оценяване, че човек е добър или недобър (лош) е излишно. Може да преценяваме отделните си действия, мисли. В същността си човек е винаги добър, но проявлението на може да бъде всякакво и разглеждано като действие, и като настройка към света. То може да се различава кардинално и то само в рамките на период от няколко минути. Сега може да направя нещо добро, след 5 минути нещо коренно противоположно. Е, добър ли съм в този случай или не? Именно! Само че когато аз казвам, че аз съм щастлива, това не е оценка на никакво качество нито проява - това е констатация на мое състояние (не моментно, както се споменава в други мнения - ако едно състояние на щастие е моментно, то е предизвикано от нещо, т.е. функция е на външната среда, а не на вътрешна работа на ума и сърцето). Оценка ще бъде, ако аз твърдя, че друг е щастлив или нещастен. Но това ми е смешно дори да си го помисля Само субектът на състоянието щастие може да твърди дали е или не е щастлив. Докато понятието добър задължително изисква проявено отношение на субекта към някого или нещо. Добър много често се изпозва като характеристика на друг човек и на неговия характер и действия. Ако вие, обаче, разбирате под "добър" вътрешно състояние, то значи ние говорим за едно и също нещо, но го наричаме с различни думи. Излиза, че има състояние "добър - щастлив", което се изразява в безусловно усещане за универсално добро в себе си и около себе си без условности и опозиции. Дискусията наистина е много ползотворна и аз благодаря за нея!

Тяхното решение и поведение си е тяхно - нека те си носят отговорността за него. Ще си позволя леко да перифразирам Текери: "Ако нямаше хора, които да плащат за правене на магии, нямаше да има и хора, които да вземат пари, за да ги правят."

Добра интерпретация, но все пак смятам, че първо е усещането за Щастие. В другата тема поясних какво имам предвид под това понятие. Значи съвсем не съм против понятието добро и против правенето на добро - нека не ме разбирате погрешно. Просто животът ме е убедил, че ако това се сложи на първо място, неизменно започва делене по субективен признак - един нарича с думата добро едно, друг - друго. За мен само Божията воля е добра - човек не може да определя, защото неизменно попада в дуализма добро - недобро. После усещането "аз съм добър и правя добро" прави опасен акцент на "аз". И започва пак изпълнение на някакви нормативи за добър. Предпочитам Бог да се произнесе дали съм била добра в определена ситуация, а това става като усетя вътрешно щастие, което е възникнало някак от нищото - и аз не знам какво го е причинило. Бог не може обаче да ме направи щастлива - това е моя работа. Ако съм отворила прозорците на душата и живота си за доброто около мен и в мен, ще съм щастлива, ако не съм, няма. От мен си зависи. Ако съм постигнала щастието, значи съм дала път на доброто да мине през мен... В този смисъл двете за мен са свързани...

"не е добро да се изкушава друг човек да утежнява кармата си. ..." "Донка, би ли пояснила какво имаш предвид ?"

Нека от сърцето ми любов жива да блика С поздрав за всички, които днес започваме житния режим и за всички, които вече са минали или сега минават през него. Моля споделете кои молитви, формули и песни са били и са с вас по време на житния режим.

Да се помага на човек, който няма желание да се научи да живее самостоятелно, е престъпление. Такава помощ създава хора, зависими от енергията и присъствието на другите. Отказът да им се помага им дава шанс да започнат да се учат на самостоятелност, а това значи да се учат да живеят свободни.

В друга тема се коментираше щастието - тогава не можех да открия този откъс, за да обясня какво точно имам предвид под щастие и нещастие. "Според мене нещастен е онзи, който е лишен от любовта на Бога. Щом я придобие, той понася и най-големите страдания с радост. " Какво значи човек да е лишен от любовта на Бога? Нали Бог обича всички? Значи ако човек е лишен от нея, той сам е затворил прозорците на ума и сърцето и на живота си, за любовта на Бога.Т.е. нещастен не е този човек, който има проблеми или някакви страдания, а този, който няма светлина и вечно е недоволен... Щастлив е човекът, който "Всичко да му отнемат, той остава тих и спокоен, не губи своя вътрешен мир." На въпроса на Моника за страданията: И аз дълго време не разбирах това, докато не промених понятието си за страдание. Ние сме свикнали да го разбираме като дискомфорт - вътрешен. Всъщност това е непрекъсната промяна на условията на живота на човека, обикновено по нестандартен начин - това създава външен дискомфорт, и изисква от човека да се приспособява бързо като запазва позитивното си отношение към променените ситуации. Ако човек не умее това, външният дискомфорт лесно се превръща във вътрешни страдания, ако обаче Любовта е посетила човека, "човек е силен, лесно се справя с тях." Как? Приема ги като нови възможности за развитие и учене, като проверка и прилагане на наученото дотук...

Една от най-силните беседи, която съм чела досега - може би е за мен... отговори ми на толкова въпроси... Събиране и изваждане. Запалване и изгасване на свещта

Ами според мен няма нужда човек да организира специално своите изпитания - достатъчно е да си помисли, че е сигурен в преодоляването им, и Отгоре ще му пратят теста - но не тогава и така, както той очаква или желае. За да е честен. Е, и аз си го получих - мисля, че го издържах И съм съгласна с тези, които смятат, че не добро да се изкушава друг човек да утежнява кармата си. Нека Бог реши как да ни изпита и чрез кого и какво.

Всеки вижда в огледалото на другия своето собствено отражение - аз виждам в томодаши една развиваща се, вървяща по своя път и обичана от Бог душа. Щастлива съм че е такъв какъвто е и е сред нас.

Бог не е Доброто - Бог е Любов. Любовта е вътрешно състояние на безусловно щастие, което ражда само безусловно и безполюсно добро. И защо ли се смята, че щастието е синоним на егоизъм? Истинското щастие свързва хората през Божествената любов, т.е. безусловната. Ако човек не е щастлив отвътре, значи той е недоволен от нещо или от някого, т.е. той не може да намери доброто в неприятното... Е, тогава как ще прави добро като му е трудно да види доброто в Божията воля?

Мила Ани, от това, което си ми отговорила, разбирам, че съм те разбрала. Прости ми, ако не съм могла да го изразя правилно поради умората вечер. Нека опитам пак - ти си почувствала щастието точно защото не си очаквала благодарност, а си отивала за себе си - там написах, че само ти си знаеш защо си изпитала това щастие - ето ти каза защо. И това изпитано от теб щастие ти е показало, че ти вършиш добро. Повече нищо не ти е трябвало. Благодарността не е нужна на човека, който е щастлив от това, което върши - тя е нужна на този, който благодари. Ако друг човек на твое място - в теб не съм се съмнявала никога - отиваше да направи услугата с мисълта, че после ще му благодарят, той нямаше да почувства щастие докато я прави, щеше да получи удовлетворението от благодарността... Ами пак не стана много ясно, но сега пък бързам за работа Съжалявам.

Добро, което има полюс "зло", не е наистина добро. Щастие, което има полюс "нещастие", не е истинско щастие. Ани е тръгнала да направи услуга на съседката си - почувствала се е щастлива от това, че е полезна и още само тя си знае от какво и вследствие на изпитаното от нея щастие докато е правила услугата, последната се е превърнала в добро. Ако Ани, не беше почувствала щастието докато беше правила услугата, тя щеше да очаква благодарност поне за нея, а това дали щеше да е добротата, за която говорим тук? Ако добър означава да отговаря на някакви и нечии условия и критерии за "добър", и съответно което не отговаря е обратното на добро, това не е доброта. Ако човек следва някакви морални норми за добро, но докато ги следва се чувства нещастен, ощетен, той едва ли прави добро... Ако някой ви прави добро, но вие осъзнавате, че това добро му причинява нещастие, добре ли ще ви е на вас? Продължавам да поддържам позицията, че само когато човек постигне състояние на безусловно щастие и любов вътре в себе си - или както Учителя казва "без външен стимул", само тогава неговите мисли, думи и действия са добродетелни - т.е. проявяват в себе си Божествената Доброта. Тази доброта е непредсказуема, невъзможна за описване и дефиниране - само Бог може да определи дали ще се прояви в това да носиш някого или да го оставиш и даваш кураж да се научи да ходи сам - дори и с разранени колене... Усещането за щастие вътре в нас е одобрението, което Бог дава на мисълта, която предстои да се реализира - за мен лично това е сигурният знак, че изпълнявам Божията воля - а това е единствената Доброта, за която се сещам - без обратен полюс.

Неотдавна прочетох една мисъл, която гласеше нещо от рода на: Човек в съня си помага на себе си... Ако иска да се събуди и да е в реалността, то единственият начин е да помага на другите. Е, моят опит гласи обратното - до 45тата си година смятах, че съм на този свят, за да помагам на другите. Сега разбирам в какъв дълбок сън съм изживяла тази част от живота си. Та моята помощ за другите си е само в моята глава - а в реалността ние просто сме като актьори на сцената на живота, а самата сцена е училище за всеки от нас. И докато живеем и общуваме помежду си можем само да помогнем на себе си с нещо и в най-добрия случай да оценим с какво Режисьорът и останалите роли и актьори са ни помогнали да научим поредния урок. А дали и как аз съм помагала на някого - могат да решат само Режисьорът и другите актьори.

Този проблем ме е занимавал доста време докато определя окончателно позицията си. Трудът на един учител по чужд език на начално ниво - деца и възрастни е невъзможен за оценяне. Това не е размяна на услуга срещу някаква сума. Не е като да претеглиш знания или умения или време или усилия... строго индивидуално и съвсем непредсказуемо, ако човек работи професионално и следва интуицията си със средствата на натрупани знания, умения и опит. Другото, духовната част на общуването - това съвсем не влиза вече... После и още нещо - работейки, аз получавам от учениците си не по-малко ценни неща, които не могат да се оценят с материално изражение. Реално ние работим заедно един за друг и всеки за себе си едновременно. И все пак не може без заплащане - опитвала съм с някои деца, чиито родители са в затруднено положение. Отказват с мотива, че не могат да приемат това дори ако сме приятели. Държат да е честно - искат да платят но с опцията "когато могат. " Дори формулата - "рекламно лице на школата" не действа съвсем ефективно - "плащат" ми в кафе, цветя, предлагат услугите си като бартер и много се радват, когато приемам. Тогава обърнах калкулацията - изчислих приблизително каква сума на месец ми е необходима, за да покрия разходите на школата, моите лични нужди и да ми остане малко за някаква малка инвестиция или за резерв (лятото има по-малко ученици, а и имам нужда от почивка, която няма кой да ми плати). После разделих по съвсем елементарен начин на една средна бройка ученици и получих средноаритметична сума за едно присъствие (работя с децата и възрастните в малки групи - 3-5 човека, не вземам такса за повече от 4 часа и не таксувам отсъствията). Сумата е съвсем поносима за всяко семейство, ако детето идва по стандартната схема - веднъж на седмица. Ако родителите желаят и могат да си позволят допълнителни часове с други групи - приемам, ако сметна това за възможно или полезно за детето/ ученика) Така че сега ми плащат, за да мога да работя спокойно, а не за това, че работя...

Мога само да благодаря за темата, която ми събуди желанието да се поровя...навсякъде - и в написаното и в оставеното вътре в мен. Вътрешното ми усещане беше за присъствието на мъжкото и женското начало - така. Полът на физическото ми тяло определя по-скоро в какъв "клас" съм се записала за този живот. Не бях сигурна, обаче, дали вътрешното ми усещане е точно за това, което наричаме "душа" - за това потърсих и намерих: (и понеже Учителя си разбирам най-добре - от него е) В Истия час Това ме навежда на мисълта, че вътрешното ми усещане е по-скоро за единството между душата и Духа, на ума и сърцето... Опитам ли се да разделя едното от другото и да ги разглеждам така и усещам, не става, усещането е за объркване, празнота.. Накрая вътре в себе си стигнах до решението да си уча уроците на физическия си пол и да не се опитвам да разделям душата и Духа и да ги разглеждам самостоятелно като носители на някакъв пол. Ако изобщо имат такъв, то "Бог не приема нито жената без мъж, нито мъжът без жена. Казано е още, че, ако жената напусне мъжа си, а мъжът – жена си, няма да бъдат приети в Царството Божие."