Донка

Ами винаги, когато съм споделяла, не съм и си помисляла на кого го казвам, нито пък кой ще го прочете, още по-малко какво ще си помисли или дали и какво ще ми отговори. Просто преживяното и осмисленото от мен самата в моята ситуация - всеки друг си е в неговата и си е свободен да мисли съвсем различно от мен... Споделянето помага най-вече на мен самата - много често докато чета мненията и споделеното от другите започвам да виждам моите собствени опитности от други гледни точки и това ме учи и ми помага да се разширявам... Докато споделям моите лични опитности и смисъла им за мен започвам да ги виждам и разбирам по-ясно... Чужд опит не съм прилагала докато не го осмисля до степен да стане моя визия.... Прилагам съветите на Учителя - опитвам се да ги събирам - тези, които съм усетила като "за мен е точно сега!". Понякога прилагам някои съвети на други автори, които много ценя - Лазарев, Луиз Хей, Чопра... но отново само ако усетя, че се отнасят за мен в този момент и винаги преосмислени през личния ми живот... Съветите на други хора към мен винаги съм приемала с уважение, но и с малко изненада - как имат куража да съветват човек, когото не познават като личност и живот... Аз не смея да съветвам - освен понякога да дам професионално мнение и предложения за решение на някой педагогически или психологически казус... но съвсем не го броя за съвет. Ако някой се е чувствал някога в буквален смисъл съветван от мен, моля да ми прости - не съм си подбирала изразните средства добре....

Толкова се радвам, че ще ви прегърна всички... чак малко се изчервявам!

За мен щастието се състои в работата, служенето и ученето. Затова да бъда щастлива означава да работя, да служа, да се уча. Тогава се усещам " радостна, спокойна, свободна, доволна, за мен всичко е добро и осъзнавам защо..." Опираме до личното понятие за щастлив....

Добър въпрос! Пояснявам: Еталон "щастлив" за мен лично означава: - усещам се радостна, спокойна, свободна, доволна, за мен всичко е добро и осъзнавам защо... Сигурно има и още... Кое от тези състояния според вас не е признак на щастие? Еталон и етикет нямат нищо общо помежду си. Етикет си слагам тогава, когато искам другите да знаят, че съм щастлива. Еталонът си е за мен само - за да съм сигурна, че съм щастлива.

Когато предпочитам да бъда щастлива, си определям състояние - еталон, което постигам с ума и волята и сърцето си самостоятелно. Моето еталонно състояние "щастлива" не зависи от никого и от нищо вън от мен самата - то зависи само от мен. Ако аз се усещам не-щастлива, значи не съм хармонизирала добре ума, сърцето и волята си. Не се усещам нито мистик според дадените по-горе описания, нито окултист. По-скоро съм реалист - живея и работя в материалния свят, който е свързан с идеалния ми свят и лесно преминавам и балансирам двата ми свята... Как? Когато усетя дискомфорт в материалния свят, преминавам в идеалния, за да осъзная смисъла на дискомфорта и да поработя с идеите си за материалния свят. Когато усетя дискомфорт в света на идеите си, това ми е сигнал, че е време да ги хармонизирам с това, което се случва около мен, така че да видя в него само доброто. Нямам време да давам конкретни примери - много са... Надявам се ме разбирате... Може би не предпочитам да бъда добра, защото не мога да открия еталонно състояние "добър" към което да изравнявам конкретното си състояние в определен момент.

След изминалото време си мисля, че човекът може да осъзнава доброто, което му прави Вселената във всеки момент. Може да прави всичко и само което е щастлив да прави в определен момент и прави с Любов - това означава, че прави някакво добро - какво точно и на кого - няма значение и може би не е хубаво да знае... Доброто, което прави в случая е, че живее и работи с безусловна любов заради самия живот и работа. В момента, в който човек започне да мисли на кого и какво точно добро прави, той е спрял да прави добро...

Последните дни ме наведоха на мисълта, че "гласът" на интуицията често не е точно глас, а някакво особено подреждане на случайностите в ситуациите, в които попадаме - нещо като код. Ако не замълчим и не се вгледаме внимателно, няма да го "чуем". Гласът на егото идва отвътре - той е подчинен на някаква логическа схема, на принципи, които ако не спазим, "няма да бъдем себе си". На желания, които са толкова силни, че са като превръзка на сетивата ни за реалната ситуация - ние ослепяваме за много ясни и не съвсем ясни подробности, които биха ни мотивирали съвсем по друг начин... Интуицията много често изисква огъване, промяна в посоката.... Егото по принцип е праволинейно...

Неделните беседи за месец април: 05.04.2009 г. - 53. Събличане и обличане - Ани 12.04.2009 г. - 54. Доброто вино - xameleona 19.04.2009 г. - 55. Две жени - Моника13 26.04.2009 г. - 56. Погледна Петра - xameleona Беседите са от книгата Сила и живот - том 3 - Издателство: "Захарий Стоянов" и "Бяло Братство", София, 2008 г. ISBN: 954-739-736-2(т.3) Молим, желаещите да подготвят някоя от беседите да пишат на модераторите на форума.

Родих се! Къде съм? Утрото на живота....

и по-нататък Паметта на човека е изключително сложно явление, безкрайно интересно за наблюдение и съвсем непредсказуемо за човешката логика... И все пак ние не можем да живеем в света си без паметта. За думите на Учителя мога от опит да потвърдя, че са 100% истина. Един поглед само, изпълнен с топлина, обич, радост и насърчение и блокиралото дете или възрастен, като с вълшебна пръчица си спомня дори това, което той самият се чуди, че е запомнил... Какво означава според вас "чувствата не трябва да управляват ума, но само да влязат като подбудителна причина", за да стимулират паметта? Има и още един въпрос - какво е нужно, за да се освободи човек от излишните спомени - можем ли съзнателно да изтрием от паметта това, което ни пречи или само можем да го заровим дълбоко? И още един - можем ли да се доверим напълно на паметта си - тя зависи от състоянието на сетивата ни, от логиката, от личността, от ситуацията... Има ли напълно обективна памет? Можем ли да се върнем към отминали събития и да "видим" в тях нещо, което не сме забелязали в момента, в който сме ги запомнили?

И на мен май ми се отваря път към София по същото ваканционно време....

Да не държим в ума си недостатъците на хората, в такъв случай означава да се откажем от личните си оценки и просто да наблюдаваме другия човек с обичащи го очи. Само с обичащи очи може да се види красотата и доброто в другия. Обичащи ли са тогава очите, които виждат недостатъците на другите? Всичко това сигурно важи и за недостатъците, които виждаме в себе си?

Идеалният човек Имате ли "вълшебни песни", с които сте сменяли или сте излекували състоянието си? На мен са ми помагали някои песни от Паневритмията. Евера - текст, например, определено ме лекува от усещането за умора или безсилие да се заема или да се справя с нещо... Само мелодията и хармонията ли лекуват? Има ли някаква роля текстът и ако да - каква?

1. Според мен в тези случаи мекотата е по-скоро еластичност - некоректността съзнателно или не цели да втвърди другия и след това да счупи позицията. Мекота означава да се реагира спокойно и адекватно като се остави човекът, който ги е проявил докрай да си поеме последствията за тях. Вместо да се разправям с некоректен доставчик или партньор, просто намирам друг ... с усмивка ...нищо лично. Мекота означава да си постегна оградата така, че да не може да ми гази личната собственост, а после да понася последствията за моето прекалено отваряне. 2. Не искам хората да са нито грам каквото съм аз.. То и аз утре няма да съм това, което съм днес. Ако усещам, че енергиите ни не са съвместими в момента, правя всичко необходимо, за да се отдалеча. Учителя сравнява това със слънцето и земята - те се обичат и раждат живот, защото са достатъчно близо, но и достатъчно далече един от друг - така, че само доброто от слънцето да стигне до живота на земята... 3. Приемам ги такива каквито са и се опитвам да намеря доброто в техния мироглед и възраст - винаги има... 4. А, това вече е невзет изпит - щом съдбата отново ги слага до мен, значи има нещо, което не съм научила предишния път - твърде бързо съм се отдалечила преди да си науча всички уроци... Мекотата е да активирам търпението, любовта и да се опитам да вникна в посланието на тяхното присъсътвие и поведение. Да погазя принципите си? какво означава принципи? Ако тези принципи не ми позволяват да проявя безусловна любов или да се уча на нея?...

"Хайде да се хармонизираме" - по нашия модел за хармония и според нашите човешки пътища за постигането и. "Бог най-първо започва чрез съвет и внушение." - С какво науката ще ни помогне да чуем съвета и внушението на Бог? Ами ако искам да слушам, но не мога да ги чувам все още? С какво науката може да ми отвори сетивата за тях? На мен лично науката ми помогна едва когато ме насини Тоягата - преди, признавам си, чувах съветите и внушенията, но "принципите на доброто и почтеността" ги заглушаваха и изопачаваха. Може би така помага науката (истинската) - от нея човек се учи на безпристрастност, на обективност и на готовност да променим позициите си, ако новата информация и анализът и ни водят към това - не обратното...

И е вярно... Радостни и търпеливи

Винаги много съм се вълнувала от това писмо на Маркес - и сега ми изби влага на очите - благодаря ти мвм! По темата - напоследък усещам любовта в очите си - като че ли започват да искрят и/или светят като малки слънчица. Аз самата не мога да ги видя как изглеждат, но така си ги усещам... Преди известно време усещах любовта в краката си - или по-точно не усещах земята под тях... Може би физическото усещане за любовта зависи от някакви периоди или ситуации, или възраст...?

Виждам се същата като сега - но в много по-различен свят и в много по-различна роля... Какви? Ами не знам още, но знам, че ще ги играя с любов...

Ако сърцето и умът ми не ме теглят към определен род познание, ако пускам книгата след 20тата страница, изпълнена с усещането, че това не е за мен... Това може ли да се смята за липса на достатъчно любознателност?

Когато все пак имам поне бегла представа какво приблизително ще се случи утре, се опитвам да направя каквото зависи от мен, но не се завързвам прекалено много. Например, знам, че групата ми ще сменя учебник - от мен зависи да приготвя тетрадките, тестовете, учебниците... Ако не го направя се чувствам объркана и изнервена и работата е също такава... Приготвям си ги, но имам едно на ум, че ако се разболеят и ми се обадят, че няма да дойдат тази седмица, няма да съжалявам защо съм загубила това време - то е инвестирано за следващата седмица... Има и още случаи - приготвя нещо, но нещата тръгнат съвсем не така, както съм си представяла и приготвяла. Предварително винаги си оставям пътечка - може и да не стане така, тогава.... ще съобразявам в момента - зависи от ситуацията... С такава нагласа е лесно човек да отхвърли спокойно подготовката и плана...

Три години ми са били нужни, за да си отговоря на този въпрос... Помните ли как се заплита плитка от три кичура - аз се чувствам плитката - сплетена съм от миналото, бъдещето и настоящето... Вън от мен - около тялото ми е безвремие....

Чувствам се много различна всеки миг, колкото и това да не изглежда така отстрани и за безразличното око. Ежедневието за мен е това, което ми дава възможност да се уча, да се променям, да раста, да вървя по Пътя си. Ако идеите на един човек не са приложени в ежедневието му - това са просто балони - пукат се при най-малкото боцване или натиск... Най-вълнуващо ми е да намеря (и/или създам) новото и различното в нещо, което се повтаря всеки ден...

Истинската наука (макар че това е спорно понятие) не може без вярата. Превръща се в сухо ограничено събиране на факти, още по-сухо и ограничено интерпретиране от субективна позиция и накрая по този път се стига до изводи и стратегии, които са като прокрустово ложе за живота. И аз като Диана съм се занимавала с такава наука и съм се опитала да излезна от рамките, защото при всеки опит да я приложа и хармонизирам с живота, трябваше да избирам: - да натикам живота в моделите, които аз или някой друг е начертал или - да чета книгата на живота без да се опитвам да го натиквам в модели. Избрах второто. За някой това е отказ от науката - за други - това е истинската наука. Няма да спорим в тази тема... Има други за това... За смисъла на живота ми както аз лично го усещам... Опитвайки се да си дам този отговор, все "зачертавах", докато снощи отговорът ми дойде сам в един кратък сън - спомен: Аз съм малко момиченце и съм се скрила в стаята с книгите на баща ми и майка ми. Седнала съм на пода и съм разгърнала някаква голяма (за момиченцето) книга с картинки и някакви тайнствени знаци, които те наричаха букви.... Е, уча се да чета все още - голямата книга на Живота - това е моят смисъл... Легенда за произхода на човешките сълзи