Донка

Добре, ще опитам да си обясня начина на мислене с пример: Ани, мила, доскоро ние с теб и още няколко човека работехме заедно над статиите за маите като всеки от нас правеше нещо, което останалите не можеха да направят. Когато започвахме с Палма, помолих се Отгоре да ми пратят хора, с които ще работим заедно с любов, защото усетих,че тази работа не е за един човек. Пратиха ми ги - не съм си ги търсила, сами пожелаха, и съм благодарна, че бяха точно тези, които бяхме. Ани се занимваше с един невероятно труден (за мен невъзможен) процес, отнемащ много време, работа, сили, умения... Без нея нямаше да можем да се справим с Палма. Според теб, Аничка, ти помагаше ли на мен или на Палма или на Иво в труден за нас момент или с любов се занимаваше с нещо, което ти носеше и радост, и опитности, и знание? Ти жертваше ли от времето си, за да не сме сами в трудностите - или го инвестираше в своето собствено израстване и радост? Задавам тези въпроси, макар че знам отговорите им и не си длъжна да ми отговаряш. Аз не разчитах на твоята помощ, но много се радвах, че точно ти си до мен. Ако на теб не ти беше радостно да правиш това, Отгоре щяха да ми пратят друг. Което никак нямаше да се отрази на любовта ми към теб - тя няма причина и не е свързана с това, което правиш. И нищо да не направиш, пак щях да си те обичам толкова, колкото и сега . Моите лични отговори са: Благодаря на Бог, че така организира ситуацията - вместо да си губя времето с нещо друго, аз получих невероятния подарък да работя над субтитрите. Не съм страдала, не съм се жертвала за никого и за нищо - работих с много желание и времето спираше, когато отварях файловете с редакциите. Момичета (те си знаят кои), вие имате ли усещането, че сте ми помагали? Очаквате ли да ви отговоря с благодарност и да се чувствам задължена, че давахте от времето си за да излезнат статиите в добър вид? Ето, това е моята искреност. Тези, които ме познават лично, значт, че говоря точно това, което мисля. Понякога мълча, за да не кажа нещо, което все още не съм дообмислила. Понякога изпускам нещо недообмислено, но после никак не ми е трудно да променя мнението си според ситуацията. Това имах предвид. За кусури - на никого не съм ги търсила - ако някой се е почувствал така - това си е пак огледалото. Хората за мен нямат кусури - просто сме различни. Ако някой смята себе си за линейка и спасител на падналите в беда, това си е негов избор - прекрасно. Аз не мога да мисля за себе си така, защото не чувствам себе си по-силна от другите нито по-способна, та да спасявам някого. По темата - Когато усетя, че някой до мен страда и му е тежко, опитвам се да разбера какво предизвиква неговото страдание. То е вътре в него, а по принципа на огледалата, то е вътре в мен също и това ми е урок. Ако аз не разреша задачката докато съм до човека, който страда, ще се наложи и аз да страдам, за да ми е по-ясно условието. Съ-страдам за мен означава съ-мисля, съ-работя над себе си, съ-променям се, съ-развивам се. Влизам в ситуацията и в ролята на другия, но не за да му смъкна раницата и да му олекне на него и аз да понеса тежестта, не за да му помагам, а за да се уча. Дали моето учене и решение на задачката ще помогне на другия да си реши кармата - това не зависи само от мен, но най-вече от него. Аз ще съм един от примерите как може да се излезе от трънака, но кой ще избере и ще поиска ли да излезе... това си е неговата свободна воля. Така разбирам цитата на Учителя, който даде Борислав.

Да, всъщност от това имаме нужда понякога - една усмивка, една добра дума казана навреме... Ние това можем. Не сме същества от висшите йерархии като Буда, Христос... Венци, мисля, че не си ме разбрал. Когато човек тръгва в планината с група трябва да е наясно с какви хора тръгва. Аз не говоря за задържане на мисълта за дадена помощ? Става дума дали може да се разчита на помощ или ще ти кажат - такава ти е кармата. "Да, всъщност от това имаме нужда понякога - една усмивка, една добра дума казана навреме... Ние това можем. Не сме същества от висшите йерархии като Буда, Христос..." Само че това го наричам не с думата помощ, а с думата безусловна любов. "дали може да се разчита на помощ или ще ти кажат - такава ти е кармата." Ами ако аз разчитам на помощ от определени хора, а те по някакви свои лични причини не могат да ми я дадат, тогава ще загубя ли любовта си към тях, ще се разочаровам ли? Ако я загубя, значи любовта ми към тяхе била "любов срещу помощ". Тогава наистина по-добре да не ми я дадат - така ще имам възможност да науча урока да не продавам любов срещу очакване за помощ. Ако тръгвам с хора в планината, благодаря първо на Бог, че ми праща тези спътници, които ще са ми нужни по стръмното - а дали ще ми вземат раницата или ще ме оставят да си я нося и пъшкам - ами то зависи от урока ми... И в двата случая ми помагат по волята Божия. Ако не ми вземат раницата, а аз очаквам това, значи получавам два урока - не един - че имам сили да си я нося и че не съм продала любов за помощ. И помощта винаги е Отгоре....

Ами не че не я обичаме помощта, но дали човекът може на човека да помогне? Или само Бог ни помага на всеки от нас? Ако аз заживея с мисълта, че съм носила раницата на някого и съм му била в помощ, това автоматично задвижва механизмите за надуване на егото ми с агресия. (Венцислав! ) Ако аз направя нещо, което ми е по силите за или вместо някого друг, то не е защото съм му помагала аз - Бог му е помогнал, като е сложил мен до него тогава, когато е имал нужда от подкрепа и разбиране... Аз... просто съм изпълнила Божията воля за ситуацията...

Еси! Да поема чужда болка и страдание? - Това ми звучи като гордост - видите ли той е слаб, а аз силен, ще му нося раницата.... Да, обаче после отгоре си мислят, че тази раница му се е видяла лекичка за урока му и - хоп - по-тежка... Докога така? Докато поредната раница го смаже? Състрадание - да разбера, че другият носи раница по нагорнището и да не изпитвам дискомфорт, че върви бавно.... Да спираме по-често за почивка и да му подавам ръка по сипеите и когато се смъкне надолу под товара си... А не да се чудя "Е как може..." Или да го обявявам за лъжец, или двуличник, или страхливец и т.н. Когато толкова му натежи, че изгуби вяра и е на път да се откаже да носи и да се катери, да му дам кураж, че има още сили в него - достатъчно, за да си научи този урок... А аз до него не му помагам, защото и аз съм същия - и аз си уча урока - той с неговия урок до мен е част от моя урок...

Тези от нас, които сами ще се придвижват до езерата и желаят да останат в лагера, след пристигането си трябва да се свържат с отговорника на палатковия лагер Николай Конакчиев. Не е необходимо друго предварително записване.

Още една трудност: да сменим понятието "трябва" с вълшебната дума "мога" във всички лица и числа. Учителя е дал това упражнение в беседите от Великата майка. - Изгрев молитва

Молитвената програма за съборните дни

Според личното ми виждане в момента , нямам недоброжелатели. Всички хора ми помагат и ме обичат по своя начин. Само аз мога да стопирам или забавя своето духовно развитие. Усещала съм как се случва, ако се вглеждам прекалено в другите и в това, което те правят и мислят. И най-вече ако забравя за "обсидиановото огледало": Седемте Предсказания на Маите - част 6 и 7 Тази сутрин след паневритмията една от най--близките ми приятелки изрече нещо, което сякаш трябваше да чуя, за да напиша тук: "Когато човек играе и гледа другите как играят, има чувството, че стъпва в кал и по него остават петънца. А когато играе и мисли над това, което играе, и се вживява в собствената си игра, усеща как лети. Пак вижда другите, но само с крайчеца на окото - за да има ориентир само и да не се отклонява от кръга...."

Кой кога ще бъде на Рила и как ще се намираме? Аз лично ще успея тази година да се кача само за една нощувка - на 20-ти август срщу 21-ви. Това означава, че ще пристигна в лагера на 20ти следобяд и ще си тръгнем на 21ви следобяд. Тези, които са били там по време на събора, моля нека предложат едно място, където ще е най-удобно да се събираме съфорумците в определен час през деня, за да се разпознаем. Очаквам предложения какво да носим на дрехата си като знак - "от форума на Портала". За имената - предлагам да си сложим който желае ника си на лепенка или на значка за име. Снимките от срещите ни предлагам да качвме направо в галерията и да даваме линкове в тази тема.

Честит рожден ден, Латинче! Благодаря ти, че беше до мен в решаващи моменти от живота ми! Благодаря ти, че сподели с мен това, което Бог имаше да ми каже тогава! Благодаря ти за всичко, което си направила и правиш за този сайт и форум!

Ами мислех за стикерчетата - всъщност докато сме с човешки ум ( а с какъв друг да сме) - нормално е да работим със стикерчета. Само да не се завързваме за тях и да не вземем да си мислим, че стикерчето е нещото. За да стане стикерчето слуга на Доброто, хубаво е да можем бързо да ги сменяме, да не ни е мъчно за тях и да помним винаги, че това са си само хартийки....

По принцип е трудно наистина да се уцели честното поведение - като дойде до това, се сещам за онази стара приказка за индианеца, дето давал показанаия и съдията поискал да каже цялата истина. Индианецът помълчал и отговорил,ч е той не може да каже цялата истина - може да каже само какво е видял.... Та понякога много ни се иска да разберем, знаем и да казваме "цялата истина", но всъщност е толкова просто да си каже човек само това, което е видял, защото само това и може. И това е за мен честното поведение - да го осъзнаеш и да си го кажеш на себе си и другите.

Много точно! Тревата след дъжда - смирена, защото е усетила и попила Божията благодат. "смирението е естествено състояние на духа. Да не искаш нищо. Да не молиш за нищо. Да си ничий" ... Да усещаш само Любов - просто Любов, към никого и нищо определено, и към всичко. И да усещаш себе си обичан - н не от някого конкретно, а от всичко - просто защото си тук сега и си това, което си...

Малкото добро и малкото зло

Ами този проблем съм си го решила за себе си още при първите си стъпки. Оставила съм Учителя и Бог да решават кой какъв е и аз каква съм. Имам си толкова много задачки, че това ми е последна грижа. А да гледам другите какви са и какво правят съвсем ми е загуба на време и на всичко друго... Предпочитам да ги инвестирам в полезни неща... Ами девата си е дева...

Злото ще стане слуга на доброто, когато се научим да разпознаваме доброто в това, което ни се струва зло.

Impulsa! Забележително кратко ясно и точно казано! Значи трудността е да надвием стереотипи и удобни оправдания, измислени от хора пак и да поемем лична отговорност за това, от коя страна ще гледаме нещата и дали и как ще ползваме "средството, учителя, приятела, съперника" - дали за свое улеснение или ще се самозатрудняваме - само скривайки от себе си самите гордостта и мързела да работим. Една много поучителна приказка има народа - за онзи, дето като не ходил една година на лозето, то тревясало до гърдите и накрая умникът го подпалил, защото за какво му е грозде в такова тревясало лозе. Ами така е като са му дали такова несъвършено тревясващо лозе - като му дадат такова дето само се окопава, тогава ще яде грозде.

Щастлива съм, че братската ми среда никога не разисква подобни теми и никога не сме се делили на групи и нива и такива подобни. Всеки от нас си чете, мисли, развива се, учи се и когато сме заедно, сме много радостни да си споделяме какво сме научили и видяли и до какво сме стигнали. Много се радваме на Паневритмията и не можем да се разделим след нея дълго време докато всеки споделя с другите... Ако сега попитам някого от братята и сестрите в Хасково от кои определя себе си и от кои смята, че съм аз, например, ще ми се засмеят и ще ми кажат, "абе ти нямаш ли си нещо друго интересно и полезно да се занимаваш, ами си тръгнала братя и сестри да делиш и етикети да им слагаш? " Много съм им благодарна, че сме заедно.... За гордостта - ами понякога у някои от нас се промъква някаква такава нотка, но винаги се намира друг да добави - "има много пробудени души съвсем до нас, по-пробудени от нас, но ние не ги познаваме още - затова само можем да си отваряме очите да виждаме светлинките в хората до себе си, които дори не са чували името на Учителя, но носят Учението в сърцата, умовете и го прилагат с волята си." Ако някой от нас сгафи нещо - ами ние сме хора и сега се учим от опитностите си - никога не коментираме никого от братята и сестрите за такива неща - само се радваме на нещо, което другите са постигнали и го виждаме или те го споделят. Може би има такива, които помежду си коментират другите, но и това си е тяхна работа - когато сме заедно такова нещо като одумване няма. Може да изглежда идилия, но е истината. Благодарна съм на Нели и на по-старите сестри, които са приели този стил на отношения и го поддържат деликатно и с усмивка. Да добавя само, че изминалата учебна година изучавахме Великата майка - много полезни ни бяха тези беседи за общуването ни.

Точно! Благодаря ти, Александра! А всички убеждения и стереотипи са обречени да остареят и то много бързо - това, което е било нов начин на мислене днес, утре вече е стар, не можем да стъпим два пъти в една река. Индивидуалността на всеки от нас осигурява тази промяна по същия начин както ДНК осигурява еволюцията. Представяте ли си еволюция, развитие, ако всички индивиди от екосистемата са с абсолютно еднакви качества, т.е. нямат индивидуални характеристики? Много интересно сравнение! Позволяваш ли да продължа, че много ми хареса? Всъщност, когато превключваш на по-горна предавка... това не е ли пак предавка? Значи, за да върви един автомобил (а той се е появил на този свят, за да се движи), има нужда от предавките - т.е. от роли с конкретна характеристика и предназначение, които събрани заедно образуват механизма на движение на колата (т.е. живота и). Или скоростната кутия това е част от човешката индивидуалност и работи заедно с двигателя и всички останали елементи на колата. Има ли две абсолютно еднакви коли? Да смалим и пожертваме личността - не означава ли да ги зарежем без грижа за тях, без почистване, смазване и всички подобни грижи, но да искаме колата да се движи. И като не се движи както е редно, да я обвиняваме, че не е съвършена, че ни е пречка по Пътя и да я хвърлим в моргата? Трудността на духовния път може би е и в това да разпознаем кое е колата, кое шофьора в нас и как да поддържаме и ползваме колата, за да служи и на шофьора и на хората около него ( без да гази и спира насред пътя).

О! Илиянче - в синхрон сме писали! Трудност на духовния път още виждам (след 24 часа размисъл върху разговора) да се различи какво да се смали и жертва и какво да се осъзнава и укрепва и облагородява. Личността, индивидуалността ни (Станимир!) е от Бога дадена да се грижим за нея да е чиста и да е добър извор и проводник на Божествената река и изпълнител на Божията воля. Ние отговаряме пред Божествената си същност за това с ума, сърцето и волята си. Да се откажем от тях значи да захвърлим това, което ни е дадено да работим с него и да се учим. А какво ще смалим и ще пожертваме? Според мен това са стандартите на мислене и поведение, които приемаме от групата и времето си. В тях е удобно, защото мислим и правим "като хората" и така не носим отговорност лично. Още, срува ми се, това са личните представи, очаквания, норми, желания... Това са и сравненията, отсъждането "добро - зло", раздаването на правосъдие и поучаването и куп още... (Само сега да не излезе, че това са характеристиките на личността като понятие, защото ще се наложи учебници по психология да преговаряме... ) Олеее какъв страхотен линк намерих ! Не мога да не го споделя с вас! Много си е по темата - как се продоляват трудностите, свързани с облагородяването и съзряването на личността (или как да направим от лимона лимонада)

Мечолари! Откакто съвсем сама започнах да събирам с торбичка и ръкавичка пуснатите боклуци в гората и на поляната, на която играем паневритмия, боклуците все повече намаляват. На полянката съвсем ги досрамява да ги хвърлят. Но дори и да го направят, на следващия ден пак е чисто. Хората пускат боклуци, когато видят, че някой е пуснал преди тях. И ако знаят, че няма глоби.... В Будапеща една стара женица извика на неразбираемия и за нас език, виждайки как моя колега (студенти бяхме) пусна небрежно обвивката на дъвката. Всички се обърнаха да видят кой пуска боклуци. Познайте дали някой пусна боклук докато бяхме в Будапеща....

Естествено, че Божественото се влива в личността, но не за да се пълни в нея, а за да протича през нея... Учителя почти във всички свои беседи говори за "добър проводник". Вече е избор на самата личност дали да бъде "щерна" или извор на река... Като се замислих сега Божествената Вода се влива доброволно в теснината на извора, за да може да се излее в света и да го напои с Любов. Ако ли изворът реши да задържи водата за себе си и бавно да превзема с нея територии, превръща се в блато... Та значи трудността на духовния Път е как личността да стане извор на река...

Това не бих го нарекла с думите смаляване и жертване - по-скоро е съзнателно и напълно свободно приемане на Божественото начало в нас като основополагащо, насочващо, възпитаващо, решаващо. Индивидуалността не е отделена от божественото начало - тя е негово проявление, проекция в един конкретен материален свят. Ако ние смаляваме и жертваме проекцията, то как ще можем пълноценно да проявим Божествената и същност? Може би е по-добра идея да усъвършенстваме проекцията непрекъснато така, че тя колкото е възможно в нейния материален свят да проявява изначалната си същност Това е според мен съзряването на личността(което няма нищо общо с някакви размери) а плодът на това съзряване е ученикът на Любовта...

Е, това според мен означава точно обратното - Учителя е приел "личната индивидуалност" на Петър Дънов, за да се прояви и работи чрез нея. По темата: В такъв случай ако ученикът следва Учителя си, то би трябвало не само да не се дистанцира от "личната индивидуалност", в която се намира в този живот, а напротив, да я усъвършенства, поддържа и посредством нея да се учи... Това наистина никак не е лесно.