Донка

По въпроса на ris - Много точен и на място! - благодаря! Всъщност и да искам не мога да запазя "лъжата" в тайна. Казвали са ми, че ми се изписва на лицето или объркване, или колебание или учудване, а ако е явна лъжа, на която някой се е вързал, дори ми личи, че едва си сдържам смеха или дори не мога да го сдържа... Когато е нещо наистина сериозно, започвам да проверявам пред лъжещия или да задавам въпроси за източника на информация или веднга споделям,ч е съм чула или видяла или прочела нещо друго. Опитвали са се да ме лъжат в очите, за да спечелят съчувствие или да ме манипулират да направя нещо. не казвам истината - мълчаливо слушам внимателно не защото вярвам, а се опитвам да прозра какво точно се опитват да получат от мен. Ако смятат, че ще получат нещо, което им е нужно и аз мога да им го дам, след като свършат с измислената история, направо казвам какво мога и какво не съм в състояние да предложа - изобщо не се и опитвам да ги ловя в лъжа и изобличавам. За мен е важно не че ме лъжат, а мотивът, с който го правят. Е, да има риск да загубим добри отношения, да си навлечем враг, но по-добре открито негативно отношение, отколкото да ги изкушавам да смятат,че са успели да ме изиграят. Ще се опитат и с други и може да им коства скъпо...

В Акордиране на човешката душа том 3 - стр.119 Боян Боев си спомня как са попитали Учителя: Та в този смисъл сектата има списък, в който хората имат ангажименти и обещания. Религията няма списък, но хората вътре в себе си носят ангажименти и обещания. Учението няма списък и хората са свободни и външно и вътрешно да се свързват с Божественото по своя начин.

Имах свободомислещ учител по биология в 9 клас, когато по мое време учехме теорията на Дарвин. Той тогава ни насочи вниманието към един много логичен и очевиден момент, който, обаче всички пропускаха да напишат в учебниците - обмяната на гени е не само отдолу нагоре, но и хоризонтална! Не възможно организмите да съществуват в една и съща реалност и да не си взаимодействат на всички нива! И още нещо - това, което сега отчитаме като класификация на видовете (маймуна - човек - например) е само момент от еволюционните процеси, а те определено не са праволинейни! източник И кой може да определи нивото на развитие като по-високо или по-ниско? Дали то не зависи от способността да се адаптират към своята среда? Дали можем да кажем,че един вид, създал култура, водеща до самоунищожение, е по-развит от вида, който е в хармония със средата си? А може би, както посочва Учителя (Б. Боев - Акордиране на човешката душа -т.3) Бог е съхранил някои човешки видове под формата на маймуни, за да може да подсигури евентуална нова спирала на еволюцията на човека след катаклизъм, който би срутил нашата цивилизация до пещерните условия?

На Истински Приятел и близка душа с благодарност за вярата, любовта и надеждата, които събужда! Честит Рожден ден Аничка! name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src=" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="425" height="344"></embed></object>"> name="allowFullScreen" value="true"></param><param name="allowscriptaccess" value="always"></param><embed src=" type="application/x-shockwave-flash" allowscriptaccess="always" allowfullscreen="true" width="425" height="344"></embed></object>" type="application/x-shockwave-flash" wmode="transparent" width="425" height="350">

ris_78! Добре дошъл Александър! Съгласна съм - затова и се опитваме да поддържаме приятелската атмосфера. Бих добавила само - ако човек разчита само да сподели гнева си в някого, който да му помогне, но после да не направи никакви стъпки за осъзнаване на причините на гнева и за вътрешна промяна, ако не се учи да го трансформира навреме и постепенно да се лекува от склонността си към разгневяване, споделянето ще се превърне в нещо по-лошо от подтискането. Гневливият човек ще стане зависим от тези, с които споделя и след като се "разтовари", ще освободи място за нов пристъп, по-силен и труден за овладяване. Постепенно ще има нужда от още хора, с които да споделя и ще хареса именно момента на разтоварването. Много е сложна и отговорна ролята на човека, който приема споделения гняв....

shining_star! И при мен е същото. За отношението към околните, които ядат месо - на мен не ми пречат, осъзнавам и усещам, че те имат нужда от него точно толкова и така, както аз имам нужда от варените ми картофи, от броколите и плодовете... и от зелето Тъй като съм в много добро физическо състояние откакто престанах естествено да ям месо, не ме закачат и не ме убеждават да хапна, за да не умра от глад. Не смятам вегетарианството като признак на духовно развитие. Познавам веганка, която носи в себе си толкова скрита зад усмивката агресия, че получавам главоболие, когато е близо до мен. Не чувствам глад или недостиг на енергия - напротив! Дори преди не можех да заставя себе си да спра докато още не съм се усетила "пълна". Сега не си го налагам. Просто спирам, защото се сещам за нещо друго полезно за вършене и ставам от масата, или защото дъвча бавно и се наслаждавам на хапката в устата си. Започнах да забелязвам и силно привличане към естествените вкусове и аромат на храните. Преди си мислех, че трябва да се смесят, за да се получи вкусно ястие. Сега напротив - харесват ми точно, когато не са смесени и нямат подправки. Един въпрос: През зимния период редовно си хапвам суров праз и чесън, но заради остротата съм принудена да ям хляб или поне картофи. Вие как ги комбинирате, за да издържате на паренето?

Днес моя приятелка (няма нет и затова ще си позволя да разкажа нейната история накратко) сподели с мен нещо, което ми направи много силно впечатление. Преди 21 години (тогава тя е на 35, живее сама с дъщеря си и работи много), и слагат диагноза тумор на очната ябълка, следва почти ослепяване, операция и прогноза - "1 година имаш със сигурност - после никой не знае..." Първо и минава през ум да отнеме живота си, но после идва друга мисъл - щом ми остава само една сигурна, тогава нека си я изживея щастливо, ден за ден. Какъв е смисълът да се тревожа за нещо, в което така или иначе няма да ме има. И наистина заживяла само с хубавото вътре в себе си и около себе си. И сега се изненадва как лесно е забравила за тревогите и мрачните прогнози. "Всеки път, когато се сещах за тях, още повече ми се искаше да изживея последната си година безгрижно и весело". Годината минала, туморът не се появявал отново. лекарите и казали, че ако продължава да живее така, може би има шанс... Но дошло съмнението - възможно ли е в един живот да няма сблъсъци, тревоги, да има само спокойна радост у дома? И тогава като отговор паднала и си счупила крака. В болницата се запознала със сегашния си съпруг - "и разбрах, че има щастливо семейство, има любов само с радост и мир - вече 20 години сме заедно. Преживяли сме много изпитания двамата, но винаги сме били щастливи заедно... Благодарна съм на всички страдани, които ми дадоха тази светлина и Любов".

В последно време ми привличат вниманието Сатурновите цикли 21-28 и 28-35 и особено техният граничен период. Може би, защото съм достатъчно далече от него, за да осмисля обективно случилото се с мен самата тогава, а може би работи и майчинския инстинкт да предупредя децата си за евентуалните проблеми. Според Стивън Аройо в Астрология, карма и трансформация Много точно съвпада с моите лични опитности в тази възраст - особено ако се вземат предвид и индивидуалните особености... Малко преди 30тата годишнина осъзнах: - че в професионален план съм намерила мястото си точно и че съм щастлива където и каквато съм. Имах пред себе си избор тогава, но съзнателно без натиск избрах това, което съм сега, пренебрегвайки научна работа и кариера на ръководител в сферата на образованието. Наистина бавно и сигурно бях работила и продължавах да работя над това, но Девата в мен избра "щастлива, когато съм максимално и видимо полезна на възможно повече хора". И не съм сбъркала. - в личен план животът се опита да ме принуди да осъзная зависимостите си - обаче вместо да започна да ги изчиствам и да се освобождавам, аз приех страданието като симптом на "голяма истинска любов" и задълбах в трънака. Слава богу, когато Сатурн беше в опозиция - на 42 години, и възелът около личния ми живот вече грозеше да ме задуши окончателно и заедно с мен беше започнал да задушава и растящите ми деца, започна да ми просветва, че може би нещо съм се заблуждавала дотогава... Явно ми бяха нужни повече експерименти и провали и болка.

Когато започвах да уча Паневритмия, все още имах проблеми с лявата раменна става. Две години преди това бях я изместила и ме бяха предупредили, че следващото изместване ще бъде доста неприятно и с непоправими последици. Пазех я много и въпреки това усещах болка и дискомфорт при всяко движение настрани или нагоре, при вдигане на предмет, дори и лек. Може би си казваше думата и страхът. Няколко пъти на същото място успявах някак да притисна нещо, което предизвикваше силни резки болки и опъване и в другото ми рамо и в двете ръце... Отначало много се уморявах, защото по време на първата част ръцете се движат доста, дори на Летене се налагаше от време на време да пускам лявата ръка. Постепенно свикнах и сега дори не си спомням за изместването и болките, които ми причиняваше. Разбира се, не си правя опасни за него експерименти, но работя и спя на тази страна спокойно. Отдавам го на лечебната сила на упражненията върху раменния пояс. Подобни опитности имам с разтегнато сухожилие на десния глезен през април тази година - след падане при недостатъчно внимателно слизане по стръмен и хлъзгав терен, което можеше да доведе до сигурно счупване или скъсване, но ми се размина само с разтягане. Казват ми, че съм паднала с "танцова стъпка" Не си дадох "болнични" и продължих да играя всяка събота и неделя. Интересно беше, че докато бях на работа и го пазех от много движения, отичаше и ме болеше при стъпване, а един час и повече Паневритмия + отиване и връщане до полянката не само че не го претоварваха, а дори след тях го усещах по-добре и свободен. В този ред трябва да спомена и благотворния ефект върху едно калцирано (поради небрежност) изместване във фалангата на лявото ми стъпало, което усещах като камъче, забито между нежните костици в основата на пръстите ми. Сега пак усещам,че е там, но сякаш е омекнало и я няма острата болка при стъпването и отичането след по-продължително ходене.

Аз се научих да го трансформирам в смях, много смях - колкото повече гняв е назрявал, толкова по-смешно ми става. Когато започне да напира си представям себе си с надуто зачервено лице, озъбена уста и ококорени очи - каквото го рисуват децата от детската градина. Напушва ме смях и след малко вече виждам ситуацията "отгоре". Видя ли я от върха на триъгълника, пристъпът е овладян. Това, което може да ни разгневи, всъщност може и да ни развесели. Гневът задълбочава проблемите - смехът ги изчиства. Това последното е изпитано в много години работа и преодоляване на конфликтни ситуации. Най-сигурният начин да се овладее ситуацията, е усмихнатият.

Може би в самото начало следваше да уточня какво имам предвид под сатурнови цикли и кризи и каква връзка имат те със себепознанието. Тъй като не се чувствам достатъчно свободна в астрологията ще си позволя да цитирам със съкращения: Астрология и астропсихология за всекид-р Светла Балтова стр.265-266 В интернет могат да се намерят доста материали, но за съжаление почти всички са на английски език the Saturn Cycle -в гугъл. Мисълта, с която отварях темата беше да споделим свои познания, разсъждения и опит, които могат да ни бъдат полезни в опознаването на себе си, на своя житейски път, на потенциала и заложените трудности на периода, в който се намираме ние самите и нашите близки и на хората, с които животът ни е сложил един до друг...

Първото нещо, заради което бях заинтригувана от Сатурновите цикли и кризи, бе професията ми. SATURN - THE ENFORCER by Jim D'Amato превод: По време на този период детето започва реална социализация. Децата също започват да се откъсват от плътния контрол на своите родители. Повечето деца постигат известна независимост, а някои дори могат да оцеляват сами добре. През втората половина на този период би трябвало да започне реална полова просвета, всъщост колкото по-рано, толкова по-добре. Огромният брой на бременностите в тази възраст в САЩ е крайно нелепо и е една социална пародия" Макар че добре познавам тази възраст и тези наблюдения не са новост за мен, текстът ми прозвуча стряскащо. Ние - родителите и педагозите виждаме този период по съвсем друг начин. За нас детето е 100% ученик с домашни, проблеми с мързел и капризи и какво ли още не, но не и малък мъж и малка жена, които изживяват първите си влюбвания и сексуално привличане. Връщам се назад и си спомням отлично собствените си преживявания в тази възраст, които ревниво и страхливо криех от всички, особено от родителите си, срамувайки се от това, което се вие в малката ми главица. Какво друго освен порицание или подигравки можех да очаквам тогава. За съжаление отлично си спомням, че после като родител - също се отнасях с ирония към преживяванията на моите собствени деца. А бихме могли, ако сме грамотни и внимателни родители и учиели да помогнем на детето да извлече от този период най-доброто за своя живот, не да натрупа комплекси, които после ще разчиства с десетилетия. Интересни са и кризите в границите на този период - 7 години - първи клас и 14 години - "ужасният" период седми - осми клас! Имате ли положителен опит при преодоляването на тези кризи - като дете с вашите родители и учители и като родител и учител?

Здравей Крис_ Това обяснение много ми е помагало и продължава да ми помага за проблема, който си споделила, и който съществува и при мен. Обаче не могат да се дадат рецепти. Всеки сам иманужда да помисли внимателно, да се самонаблюдава и да преценя за себе си каква активност има във вътрешния и каква във външния живот и как точно да разпредели 1/3 и 2/3. За себе си съм осъзнала, че това 2/3 от времето "за задоволяване на нуждите на духа, на ума, на сърцето, на душата" не е задължително да се разбират буквално - т.е. при например 15 часа обща активност на денонощие - външна активност 5 часа и вътрешна 10. Те се преплитат като периодично или в по-сложни моменти се усеща кога трябва да се "прибере астралното тяло", защото имаме нужда от вътрешна активност. Това не значи да се оттеглим и нищо външно да не вършим. Можем да наблюдаваме, да размишляваме докато вършим нещо рутинно... Всеки сам усеща и преценя според обстоятелствата си...

Молитва за болни Господи на Силите, Ти си ни прибежище из род в род. Твоите милости във век ще славим. Направил си завет с избраните Си, защото имаш силна и крепка ръка да възродиш милост на онези, които Те познават от Името Ти. Обърни, Господи, погледа Си към страдащата сестра Ина, дай внимание на страданията й и ги облекчи. Ние вярваме твърдо на думите, когато си казал: “Възвзори към мене и ще ти отворя, защото Аз Господ Бог Твой съм, Който подкрепя десницата ти и ти казвам: Не бой се, Аз ще ти помогна! Не бой се, защото Аз те избавих, призовах те по име. Мой си ти, когато минаваш през водите. С тебе ще бъда, когато ходиш през огъня, ти няма да се изгориш и пламък не ще те опари, и в немощ не бой се, защото Аз съм с тебе!” И сега, чуй молбата ми, Господи, и излей върху й от обилната Си милост! Амин. С огромна благодарност към Ина Дойнова за филма, който ме научи на Паневритмия! Изпращам и всичката светлина и щастие, които тя ми даде!

Точно така се получава в действителност. Усещането "някой ме тъпче" всъщност идва от егото, което се опитва да контролира поведението на заобикалящите ни хора. Естествената реакция на същия източник на усещането е "няма да му позволя, никакви компромиси!" Ако това "тъпчене" е свързано с нещо, с което мога да се разделя, оставям го да си го вземе без да му се налага да се хаби и тъпче. Ако човекът остане доволен и отношението му стане дружелюбно, значи наистина е имал нужда от нещо, от което аз съм нямала толкова силна нужда. Ако остане недоволен, защото не съм се "борила", значи той не е искал "нещото", а моето усещане "тъпчат ме, няма да позволя". Какво по-добро развитие на събитията от това да не му дам възможност да си мисли, че може да манипулира моите емоции, мисли и поведение. Ако "тъпченето" касае компромис от духовно естество.... Добромир е прав. Наскоро имах подобен случай и наистина имах нужда от време и обмисляне да поставя своята позиция така, че да не позволя да ми наложат нещо, което противоречи с вътрешната ми хармония, но и да избера решение и поведение, което да е в хармония с това, което искаха да ми наложат. Знам, че звучи тъпо - но само звучи така. В действителност се получи перфектно. След двудневно обмисляне наистина приех всички доводи и съвети, които имаха нещо вярно в основата си и също позитивните изисквания към моето поведение, което ми налагаха. Съгласих се, че наистина се претоварвам, че наистина трябва да се съсредоточа само върху няколко неща и да ги върша спокойно, съгласих се, че трябва да бъда само там, където наистна съм нужна... Но оставих за себе си свободата да определя върху какво да се съсредоточа, как да разпределя заниманията и времето си, с какво да се и с какво да НЕ се занимавам. В крайна сметка направих компромис и се вслушах в съветите, които ми бяха дадени, защото в тях имаше голяма доза истина, но не направих компромис с вътрешната си хармония. Знам, че на някои не им хареса, но аз запазих моето положително отношение и дори съм им благодарна за кризата и натиска, които ми дадоха импулс да променя нещо към добро...

Точно! При това го казвам не като свидетел, а като съпруга последователно в едно нещастно и едно щастливо семейство. Ако всеки от двамата съпрузи не постигне своята лична свобода и щастие преди да се свърже с любимия си, ако разчита тази връзка и семейството да го "измъкне" от някаква яма и да го направи щастлив, той се натиква в една още по-дълбока и болезнена яма. Ако прилагаме някакви критерии за щастие на семейството, ние вече сме го заробили с тях и сме му приготвили нещастието. Ключът е свободата и безусловността на доброто, уважението, грижата, разбирането и приемането с радост на различията. Преди време имах щастието да се срещна случайно със семейството на един брат. След първия час разговор вече усетих, че съпругата уважаваше Учението и заниманията на своя съпруг, но не определяше себе си като сестра. Тъй като в моето семейство отношенията са същите, не устоях на желанието да я попитам какво мисли за това, когато останахме насаме за малко. Отговорът бе спокоен и мъдър. "Когато човек ви приеме и опознае, разбира, че е голям късметлия и щастлив съпруг/а в едно добро, щастливо семейство."

Ако човек е обичан за нещо по-различно от свободата, това вече не е точно обич, а аз на теб ти на мен. Забелязала съм, че нас ни обичат точно по същия начин, както обичаме ние самите - и себе си и другите. Ако не бях дошъл Как се мие гърнето отвътре? Как можем да сме сигурни, че сме го измили отвътре? Почистването на мислите и чувствата, на преценките и ценностите ни - това миене отвън ли е или отвътре?

Аз бих добавила, че друг проблем ни е колко сме сигурни, че точно ние знаем истината и се чудим дали и как да я кажем. Ако аз не съм 100% сигурна, че моята "истина" е наистина истината, как бих могла да излъжа, ако просто си кажа, че това е моето лично мнение? И съвсем няма да е премълчаване, защото не съм длъжна на никого да казвам мнението си...

А може би тълкуваме казаното не съвсем точно? Може би не е човек този, когото трябва да изчакаме да поиска от нас доброто? Ако Той не го поиска доброто, значи нашето човешко его го е определило като добро... Какво добро може да поиска Той от нас? "Възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си"

Честит Рожден Ден, pavletA Светлина, Мир и Радост!

Отмъщаваме винаги на себе си... И прощаваме винаги на себе си. Ако някой някак ни е наранил, няма значение как и защо - това се е случило, защото ние сме допуснали това. Страданието е предупреждението да променим нещо в себе си или да се огледаме дали не сме се отклонили от пътя си. Да отмъстя на тръните, които ме предупреждават за това, като ги стъпча с ярост и продължа да се отдалечавам от пътя си и от себе си? И може би се приближавам към ръба на пропастта, но заслепен от болката и гнева на отмъщението все по-малък е шанса да го осъзная и спра преди да съм полетял в нея... Обичай враговете си звучи като обичай тръните, които ти показват къде НЕ е пътя..... И прощавам на себе си, че не съм внимавала като ... внимавам повече...

Разбрала съм, че моята лична хармония по време на паневритмия си зависи от мен самата. По-точно, научих се на това, макар и да не беше лесно. Иначе общата хармония - съгласна съм с изказалите се по-горе! - зависи от отдадеността и трепетното чувство (не от перфектността!) на хората в кръга. Спомням си как една събота сутрин бяхме само трима на поляната. Оказа се, че няма опитен човек - най-"опитният" бях аз дето още гледах и не помнех дори последвателността. Разчитах на касетката само и че ако забравя как започваше, ще погледна някого. През онзи ден нямаше кого - щяха да гледат мен, защото дори на курса не бяха идвали редовно или изобщо. Мина ми през ум да се откажа, но... усетих колко много трепет има в едната сестра. Тя се движеше трудно заради някакви проблеми в краката и беше станала много рано, за да дойде в уречения час. Много интелигентен и много чувствителен човек, поетеса... Просто им казах истината - че не се чувствах сигурна и че моля да ми простят, ако объркам нещо. Те се засмяха и казаха, че те мен ще объркат, аз тях няма как. Дали ще ми повярвате, че краката ме носеха сами в онази сутрин и сякаш тялото ми само играеше. Когато започваше Евера крадешком погледнах лицата а другите двама - сияеха и ме гледаха с такава радост. Е, не мина без леки съмнения и грешчици на места, но от този ден се чувствах все по-сигурна... Спомням си и друг случай - пак усещах поглед в краката и ръцете си, но този път сякаш ме дебнеше как играя и дали допускам грешки... Може би си внушавах, може би аз бях тази, която дебнеше себе си или интуицията искаше да ми подскаже нещо за "дебнене на грешки у другите и себе си" вън от кръга. Няма значение. Взех си поуката. Сега съм на етапа, когато се съсредоточавам толкова, че не забелязвам как играят другите, само усещам присъствието и движението им. И ми е много хармонично. Предизвикателство е да се играе със съвсем нов човек, има моменти, в които ми иде да го прегърна и танцуваме заедно, но знам, че той трябва да се научи сам и че всички така сме се учили... И ми става мило и по-хармонично и стабилно отколко при игра с опитен.

Молитвен наряд за начало: Псалом 23 Псалом 91 Добрата молитва Беседа: Ако не бях дошъл - Неделна Беседа, 02.03.1919, София Молитвен наряд за край: Господнята молитва Господи, да пребъде Твоят Дух на Любовта, Твоят Дух на Мъдростта и Твоят Дух на Истината в нашите сърца. (3 пъти) Да се прослави Бог в Бялото Братство и да се прославят Белите Братя в Божията Любов. (три пъти)

Мисля си, че ние твърде много разчитаме на нормите, които създава морала на обществото, за да работим върху себе си. Да, те са насочващи, имат голяма роля, но и много пречат, ако човек се привърже към тях и с тях замести връзката с онова вътрешно аз, което е истинското ни съзнание и с което сме истински искрени. Това е много трудна и много важна част от развитието ни - много болезнена. Свързана е с изкуството на прошката, според мен. Истинската прошка.

Вярно е - много боли, повече от страданието, много повече. По-лесно е да се живее със страданието, отколкото да се приеме прошката. Прилича на раната. По-малко боли да я остави човек така... При всеки опит да я дезинфекцира с нещо боли ужасно, пари, сякаш огън слагаш... И после още дълго пари... Но ако не пари.... бавно и сигурно убива цялото тяло... Не болката. Раната, която не сме почистили с цената на парещата прошка завзема цялото тяло, всички тела. И когато те всички се превърнат в една голяма рана... се разпадат. Без болка, с облекчение. Може би затова избягваме парещата дезинфекция на прошката и избираме сладката болка на страданието и самосъжалението.