Донка

Според моето лично разбиране в посочения цитат ключовата дума е "проповядвате". Коя съм аз да проповядвам, та аз съм ученичка в най-добрия случай, а и не съм съвсем сигурна дали и това съм станала наистина. Мога само да уча, да следвам, да споделям на подходящо място с подходящи хора това, което ме вълнува и ... най-важното, което се очаква от мен е да прилагам наученото в ежедневието си. Проповядването е за Учителите. Друг е въпросът за хората, които имат нужда да превърнат някого в свой учител и да му прехвърлят отговорността за своя път. И както винаги търкулва се гърнето и си намира похлупака - ерзац-ученикът си намира ерзац-проповедника. Ами и това е урок сигурно - за всички.

Когато преди година майка ми си счупи крака и трябваше да и помагам за тоалет в болницата, осъзнах нещо много важно за мен. Когато влезнах в стаята с пакета памперси в ръка, тя се разплака - "Откак се помня съм се ужасявала от това - да стане с мен нещо и децата ми да се наложи да ми сменят памперс и да ме обслужват на легло". Засмях се с глас "Е, ето че стана и не е чак толкова страшно, нали? Голяма работа - един памперс, и ти моето мръсно д. си бърсала, защо сега да не ти го върна тъпкано, сега ми е паднало, хайде, ще слушаш, иначеее". Тя ме погледна объркано. "И каква е разликата между бебче и бабче - само една буква". Усмихна се. "И ако се надяваш да ми загнуси и да си тръгна, не си познала - две деца съм изправила на крака, с една баба като не се справя...." Засмя се облекчено. На път за вкъщи изплуваха спомени - родителите на майка ми и двамата починаха в ръцете и след дълго и мъчително боледуване на легло. Това е бил урок за нея - че няма от какво да се страхува за себе си. Тя не го е усвоила и е продължила да се ужасява, дори повече от преди. Наложило се е урокът да бъде по-ясен. След като се върна у дома доста говорихме за това. Мисля, че сега не се ужасява, приема вариантът "позорно закована на леглото през последните си години" като един от възможните и напълно нормалните. И мисля, че вече разбира - това зависи и от нея.... а може би и от мен? Ако аз не допускам този вариант като болногледачка, ще се наложи да ми дадат урок... Не знам, така го усещам за себе си, за другите може би не е валидно.

И как може да се разбере, че някой си е променил мнението на 180 градуса? Само като го декларира? Или ако някъде на друго място (или дори на същото) напише нещо, противоположно на старото? Ами аз лично не бих повярвала на думите. Истинската промяна - това са делата, поне моят опит го показва досега. А ако Голямата промяна се прояви на дело, то какъв е смисълът тогава да го съобщаваме? Нали всеки, за когото ние представляваме интерес, може да го види и опита? Друг въпрос - дали някой е длъжен да дава обяснения на друг защо, как и кога се е променил. Това е строго лична територия, според мен. Колкото до мненията във форумите - ами нали затова има дата на публикуване.... И аз съм се смяла на свои стари мнения и сега не бих написала същото, но това съм била аз преди 5 години - т.е. това не съм аз-сега. На други стари мнения съм се замисляла сериозно - отваряли са ми очите - може би тогава съм го разсъждавала на теория, а едва сега съм попаднала в същата ситуация лично...

Семейството и децата не са задължителни за духовния път. Те са нещо като магистратура. Обаче нека не се разбира тясно съпруг, раждане, отглеждане на свои деца - под семейство се разбира по-широк кръг семейни отношения и работа с деца. Например в определени ситуации порасналото "дете" може да научи урока на родителя, полагайки родителски грижи за своите биологични родители или за други близки. Интересно ми стана - тук съществува разбиране, че професията с всичките и изисквания, домакинската работа и всичката останала житейска проза се смятат за вън от духовния път, правилно ли съм разбрала??? Та това е все едно да четеш за сесия и да не се явяваш на изпитите.

Да, отлично разбирам, защото съм попадала в подобна ситуация в София. Бяхме с дъщеря ми, която живее и работи в Германия и в случая много бързахме, което явно ни е проличало. Аз така и не погледнах нит тарифата, нито началните показания на таксиметъра и доста се учудих, когато само след минута дъщеря ми спокойно каза спрете, моля, трябва да слезем веднага. Ако шпродължим с вашето такси ще ни излезе солено разстоянието. по-добре да вървим пеша или да намерим друго такси с нормален таксиметър. След което извади точно 3.20 (толкова сочеше таксиметъра за мое изумление), подаде ги с едната ръка, отваряйки с другата вратата. После ми каза, че човек трябва да си има навика и да внимава, да си отваря очите на 4 и да не очаква от другите да бъдат винаги коректни. Всъщност това беше стария принцип на Текери "Ако нямаше наивници, нямаше да има и мошеници", само че аз го знам на теория, а детето ми го прилага на практика без да го знае на теория. Та, когато на човек му се случи подобна неприятност, вместо да удря шофьора или себе си, по-добре да си научи урока. Гневът в случая идва от сблъсъка на желанието за контрол над поведението на шофьора, изразено в очакванията ( винаги ми излиза не повече от 5-6 лв онзи беше уж 1280 тарифите на табелката му бяха нормални цифри като на другите ) с усещането за безсилие да се промени ситуацията при свършен факт, както и нежеланието вътре в себе си да си признаем предоверяването си. Да, трябва да има закони и хората не трябва да злоупотребяват, но... май прав е Текери - докато има наивници, ще има и мошеници. Остава може би само да успокоя гнева си срещу шофьора, че подобна ситуация с невнимание и очаквания за коректност могат да ми излезнат доста по-скъпо от 20 лв, ако се отнасят за нещо друго. И ще ми..., ако не ми парят тези 20 лввсеки път, когато усетя предоверяване.

Ами аз ще дам пример с професията си. Ако се специализирам тясно като преподавател английски език - ранно чуждоезиково обучение, аз имам само една възможна сфера на работа и няма как да я променя. Ако се специализирам като психолог-педагог и методист в областта на ранните етапи от усвояването на чужд език, аз имам огромно поле за приложение на специализацията си. При това мога да превключвам от едно в друго конкретно занимание буквално за минути. Мога да работя с групи възрастни, които сега започват да усвояват езика и едновременно с това да ограмотявам на латиница 8 годишни деца, да правя инсценировки с елементи на психогимнастика и психодрама, включвайки англоезичен материал. Мога да работя над формиранет на първите абстрактни понятия за структурата и функцията на езика, мога да инициирам ситуации, в които да се активират формиращите се езикови комуникативни умения в новия език, мога.... още куп най-различни неща. Дали ще си сменя професията - дали ще работя нещо по-различно от учителка по английски? Знам ли? Може и да стане нещо такова някой ден, но то при всички случаи ще е свързано с общуване с хора и най-вече деца. Например, имам от време на време видения за професия "баба".

А аз винаги съм усещала, че крайната цел на духовното развитие е... осигуряване на непрекъснато развитие... И винаги съм усещала крайната истина като.... заблуда на егото. Може би е само при мен.

Благодаря за професионалните наблюдения, Ани! Точно съвпадат с характеристиката на възрастта, в която го чертаят и, за съжаление, с характерните недостатъчци на възпитанието на децата от съвременната епоха. На тази възраст физическото развитие почти приключва и детето се усеща развито и в разцвета на тялото си. То усилено развива интелекта си и обществото определено го оценя по този показател - затова дясното рамо е по-дълго от лявото. Значението и развитието на емоционалната сфера, осъзнаването и овладяването на емоциите е слабото място на културата ни - от една страна тя ни налага "правила", които ни заставят да сдържаме и да се борим с емоциите си. От друга страна модерно става безконтролното изливане на емоциите, за да се "освободим от тях" и също обявяването им за "низша природа". Във възрастта 6-13, когато е фертилният период за осъзнаване и овладяване на емоционалната ни сфера, децата биват принуждавани да работят над интелекта си и да трупат знания вместо това. Ето защо и при възрастните най-късо е лявото рамо на триъгълника и много рядко се среща човек, който да нарисува равностранен триъгълник. Интересно е да се самонаблюдаваме как се променя формата на триъгълника в различни моменти - на афект, на спокойствие, на интелектуален труд и на почивка, по време на емоционални преживявания...

Живот според желанията - това не води ли по друг път - по-различен от духовния? Може би думата не е точна? За мен лично това е живот по Божията воля, а моите желания са човешки. Ако успея да ги хармонизирам и опитомявам така че да изпълняват Божията воля - да! Така че зависи от желанията и зависимостта от тях. Като пример - ако моето желание е да съм щастлива и се водя по усещането си за щастие, по него вземем решенията си "това - да, това -не", тогава съм в Божията воля.Особено важно е при вземането на решенията да пазя свободата - своята и на другите. Например, ако усещам щастие, когато опредлен човек е близо до мен, то не мога да заставя по какъто и да било начин този човек да стои до мен, за да съм щастлива.... Ако моето желание, обаче, е да притежавам конкретен предмет или човек или да определям развитието на някаква ситуация "за доброто на всички", то това вече е подмяна на Божията воля с моята човешка. Единственото духовно, което имам шанс да направя, според мен, е да осъзная разликата между човешкото си желание и Божията воля и да го смиря, давайки приоритет на Божията Воля. И това също е духовен път....

А защо изобщо трябва да се борим с него и да го побеждаваме? Не е ли по-разумно да го опознаем и да го превърнем в приятел и служител? И защо "низшето" и "висшето" аз - така настъпва напрежение и борба кой да заеме позицията на водещ. Нека всяко аз да си води в своята област и да получава удовлетворението си, в същото време служейки по своя начин на Цялото. А цялото не е аз - то е всичките аз-ове взети в хармония. Сега се сещам за "хоро" - свещеният танц на човешките кутури - всички са хванати за ръце в кръг, който се върти и няма водещ човек - води хармонията, музиката, ритъмът.... Може би ако тях поставим в ролята на Учители, а нашата духовна воля ни помага да образуваме това "хоро" вътре в себе си и да се включим в "хорото" на своя свят?

Нещо ми напомня за агресивността на тийнейджърите. Те така лесно пламват и налитат. Наблюдавах племенника си няколко дни докато ми беше на гости. В определени моменти, когато нещо не му беше по кефа, или му "докривяваше капата" - има се предвид неясно усещане за недоволство от нещо, по-скоро глобално отколкото конкретно, излизаше да удря клони у каквото свари да "унищожава". Дори в един момент ме попита малко загрижен защо така понякога има порив да убива и разрушава.... Състоянието ни е добре познатона педагозите, които работим с тийнейджъри и е нормално за възрастта, трябва да се намери начин да се изведе - спорт, физическ активност до умора; но и непременно да се работи над вътрешното противоречие. Причината не е в ситуациите, а в подсъзнателното желание на "удрящия" да ги контролира и последващото усещане и веднага осъзнаване, че това е невъзможно. Енергията, която се натрупва в този процес - нещо като да спреш планинска река с бент, предизвиква силен изблик на трудно контролируемо желание да се посегне. По-горе казах, че е добре да се изпусне парата, да се отвори шлюз в момента на наплива - по някакъв невинен начин, за който после няма да имаме чувство за вина (като моя племенник). Осъзнаването на желанието да се контролира ситуацията и поведението на хората в нея е болезнено - по-болезнено от усещането за безсилие, по-болезнено от чувството за дискомфорт, че ни се иска да направим нещо, което иначе свръхсъзнанието ни не допуска. Това е моментът на опитомяване на егото - едно властно, тропащо с краче пораснало дете, което се държи като полицай и иска всичко и всички да спазват "реда в моята държава". Как се осъзнава - всеки различно през ситуациите, да, не е лесно и боли, но след това човек се чувства свободен и лек. Ако все пак ви интересува как - мога да продължа, имам доста личен и педагогически опит...

Новата Година!

Прави ми впечатление, че всички използвате думата "изоставям" за родителите, които подаряват детето си на други родители... Защо сме склонни да виждаме само "зло" зад решението на една майка (това е много болезнено за нея - който е губил дете, знае отлично) да откъсне от себе си рожбата си. Защо обществото не поздрави един родител за това, че приема болката пред безотговорността да остави детето си да расте на улицата или да му липсват условия, които то би могло да има? Ето заради това осъждане, позор да изоставиш (забележете - не казваме да дариш дете, но даряваме кръв, нали???) - има толкова много аборти. Затова правилно отбеляза Вики, децата си се раждат пренатално натоварени с чувство за вина, за срам, за ненужност, грешка... Според мен докато цялата ни култура не промени кардинално отношението си към нестандартните бременности и не превърне изоставянето на деца в даряване на деца, не можем да мислим за изчистване на мисленето на следващите етапи. За законовата база и за защитата на интересите на детето и осиновителите - не е чак толкова сложно да се реализира.

Прекрасна тема! Благодаря, Вики! Останала съм с впечатление, че нашата култура каточе ли акцентира на изоставянето от физическите родители, което може да нарани детето, и се смята едва ли не за петно на позора. Малко мислим за другата страна на везната - дали физическите родители не са преценили съвсем разумно, че няма да могат да осигурят нормален живот на детето си по някаква съвсем реална причина. И вместо да го подхвърлят и взаимно да се измъчват, подаряват на други хора радост, която те самите не могат да имат също по реални причини, независещи от тях. Помогна ми да видя цялата картинка един случаен познат-американец, с когото съдбата ме срещна преди десетина години за около месец. Той разказваше, че да бъде осиновено дете е привилегия, която другите деца нямат, защото има четирима родители, които познава откакто се помни, и много обича. Физическите му родители са го подарили на осиновителите му, защото са разбрали, че няма да имат достатъчно средства - многодетно семейство и неочаквана бременност. Осиновителите му са били много щастливи - скромни, добри, работливи хора, които не са могли да имат свои деца заради заболяване, което застрашавало живота на жената при евентуална бременност. Крис беше спокоен, чаровен младеж, който печелеше сърцата и на връстниците си, и на нас-по-възрастните, и на малките си ученици (беше учил журналистика, а после за начален учител). Ние - българите му разказахме какви са страховете на българските осиновители и какви кризи преживяват българските осиновени деца. Той се усмихна и ни напомни за Христос... който също е бил осиновен!

Наздраве, приятели! Да е мирна и мъдра, красива и добра Новата Година!

А любовта може ли да се замести с нещо, което да не я измести?

Сигурен ли си, че липсват? Кое ти дава основание за тази сигурност? Колко майки на деца от 0-12 г. познаваш лично и имаш ли подробна представа за начина, по който общуват и се грижат за израстването на децата си? Ти самият отглеждал ли си дете и какви конкретни влпечатления имаш за израстването и качествата, които всяко дете проявява ъв всеки момент от ежедневието си? Подобен въпрос (съвсем искрено и сериозно) с колко деца от 1-12 г. контактуваш ежедневно лично и в каква среда и дейност? Отговорите на горните въпроси ще бъдат много полезни за мен, а предполагам и за други в този форум. Особено ценни ще бъдат наблюдения (достатъчно като количество, за да служат като база данни за хипотеза) - в нашата наука просто логически заключения, основани върху спомени от личното детство и абстрактни схеми не вършат работа. И въобще вместо да се надприказваме има ли ги или няма, предлагам всеки от нас да допринесе с някакви конкретни впечатления - в подкрепа и на двете тези. А после вече всеки е свободен да си прави своите заключения и хипотези. Е, всяка претенция за непогрешимост на хипотеза звучи меко казано смешно в науката.

Ами аз не бих го класифицирала за себе си като конфликт. За него може и да е - за мен е просто ситуация - изпит. Конфликт е за него, защото той е настроен да се бори без скрупули, с хитрости, с лъжи, с агресия - това са неговите оръжия. Аз нямам оръжия - имам вниманието си, ума си, позитивната нагласа на емоциите си. Ако при общуване усетя, че този човек ме удря по едната буза, обръщам към него другата. При опит да я удари и нея, го заболява ръката, но може и да се усети, че няма смисъл или че е опасно да я удря. Бих могла да давам много примери, но ако е нужен по-конкретен, моля да дадете някакви ориентири за същността на "конфликта".

Деца от новата раса има. Само че не е нужно нито възхищение, нито отричане - нужно е внимание. Не е нужно възпитание, нито обучение - децата не са и никога не са били табула раза. Те винаги са идвали и идват с определена програма - и сегашните са такива. И програмата им е предназначена за десетилетията, в които те ще решават съдбата на своя свят. Затова е малко трудно да я схванем, но това н е причина да я отричаме. Ние самите не сме Стара раса - ние сме корените на новата раса, затова сме отговорни как ще се вкорени новата раса в света, какво ценно и полезно ще вземе от "почвата" и дали ще порасне здрава, силна, способна и какви плодове ще даде. корените не носят отговорност за това какво точно расте над тях - те дори не го виждат, те хранят.... А дали това са глупости - ами може и да изглеждат на някого такива, докато сам не роди и се опита да постави "на крака" поне едно дете и/или не поеме професия, в която всеки божи ден да полива и наторява "градинка" от такива растящи фиданки...

Племенникът ми е в 7 клас и всяка Нова година ми е на гости. Преди 2 гдини имахме доста разгорещен спор за свободата. Според него тогава да бъдеш свободен означаваше друите да ти осигурят свободат като се грижат за теб така, че ти да се чувстваш комфортно. Когато чух товасвсем сериозно заявление, първо се разсмях с глас, защото мислех., че се шегува. Оказа се, че никак не е шега, съвсем си говореше сериозно детето. Тоагава и аз съвсем сериозно се замислих и ми светна, че не само мисленето на моя племенник, ами май цялата ни култура е поставена на тази основа... Погледнато о една гледна точка, наистина звучеше така - ако няма нужда да приготвям закуска и пр. да ходя до магазина, да си почиствам масата след ядене и да мия съдовете, ако няма нужда да работя и ако имам всичко, което ми е нужно когато ми е нужно без условия и т.н., ще имам възможност да се занимавам с каквото си поискам, когато и както поискам, да си лягам и да ставам в часовете, които аз пожелая и т.н. Т.е. - това е свободата. След едночасови дебати с примери - реални и виртуални, се отказах. Реших, че само смяната на ролите може да му покаже истината за неговата "свобода". На следващата сутрин заявих тържествено, че той е прав и аз от днес започвам да си търся свободата, защото досега съм живяла сляпо в окови. Ами да - можете да си представите комедията, която продължи до вечерта. В един момент момчето недоволно заяви, че не може така, защото докато аз си търся свободата, нарушавам неговата... от този извод до генералния имаше само една стъпка вече... На другия ден направихме експеримента по моя модел за свобода, за да видим как е - е, малко му дойде нагорно, че се наложи всичко сам да върши, но определено му хареса това, че никой за нищо не го гонеше (като се изключи прибирането на масата след неговата "закуска" в 12 часа.), но всеки от нас имаше правото да си каже на другия кога усеща свободата си нарушена и ако другият я е нарушил с нещо, да компенсира... Опитайте - тази година е съвсем самостоятелен, т.е. свободен...

Не бих идентифицрала новозаветен и старозаветен човек с различни религиозни направления и дори учения. За мен това са характеристики на хората, които ги следват. Възможно е православен християнин и евангелист да "вярват в Бога и живеят по Бога", възможно е и обратното - и Учителя много точно го определя: "които не вярват в Бога, но живеят по Бога ". В същото време казва на своите ученици: "Ние имаме нужда от оглашени, които не вярват, започват зле, но свършват добре и от хора, които започват добре и свършват добре. Искам да сте в една от двете последни категории. Искам да изхвърлите от душите, сърцата, ума и главите си всички стари вярвания, които досега са ви отдалечавали от Бога на Любовта. " - което недвусмислено показва, че между последователите на Новото учение има немалко хора, които носят стари вярвания и имат нужда да ги изхвърлят. Самата самоидентификация с учение ил религия съвсем не дава статут на последователя, адекватен на идеите, които декларира, че следва....

Благодаря ви, Маги и Клаудия! Една мисъл, извадена от вас ми направи силно впечатление: Доста съм мислила над това "влизане в дуовния свят" - живяла съм и съм виждала и виждам как хората живеят, стараейки се да преподредят материалния свят, света на взаимоотношенията между хората така, че да е хармоничен и закономерен според някакви модели. Обаче, стараейки се да изградим свят без произвол, несъглсие и противоречия, ако си послужим със същтие тези несъгласие и произвол в името на "доброто", то това пак няма да бъде духовният свят. Тогава къде е Пътят за излизане от противоречията? Сигурно не е случайно съвпадението, че намерих отговор за себе си в другта бееда, която се обсъжда - Даване и вземане

Утринните беседи за януари -март 21. Слабото и силното - 25.01.2010 xameleona 22. Механични и съзнателни процеси - 25.02.2010 - Моника13 23. Разрешаване на мъчнотиите - 25.03.2010 - xameleona Моля, желаещите да представят беседа да се обърнат към един от модераторите на форума с лично съобщение.

Аля!Сестричке, благодаря за беседата! Господи, моля Ти се, изпрати ми един ангел да ме научи как да направя най-малкото добро. Да ме научи как да направя най-малкия акт на Любовта. Да ме научи на най-малкото знание. Да ме научи как да дам на хората най-малката свобода и как да проявя най-малкото милосърдие. Амин

Честито Рождесто Христово, приятели! Лщбов, Мир и Светлна!