Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Донка

Глобални Модератори
  • Общо Съдържание

    9099
  • Дата на Регистрация

  • Последно Посещение

  • Days Won

    650

Всичко добавено от Донка

  1. Това означава ли, че можем да се научим (сами) на нещо добро само като наблюдаваме щастливите мирни и свободни хора?
  2. Здравей Ванка! Добре дошъл! Може би за да получиш това, което ти е нужно, ще се наложи да го формулираш по малко по-различен начин: Например - да намеря доброто вътре в себе си.
  3. Не толкова паневритмията, колкото индивидите, които я изпълняват. Аз също съм забелязвал такива, които определено имат вид на хора с психически отклонения, но както някой писа, те играят по съвсем други причини. Ако това им помага да излекуват душите си, нека играят. Е то по тази логика аз съм виждала в средите на икономисти, банкери, бизнесмени, политици (особено често) далеч по-голям процент от хора, които очевидно имат проблеми. Това, че човекът носи костюм за четирицифрено число и вратовръзка, движи се в подбрана среда и е заобиколен от гардове, това да не би да го прави нормален? По-скоро обратното. Ако в кръга ни влезе човек, който има проблем, значи той има нужда от кръга. Кой, ако не един кръг от хора, танцуващи паневритмия би могъл да му помогне по най-добрия начин?
  4. А, това с паневритмията и Карлуково сме го преживяли всички, които танцуваме. особено в родните си градове и редовно. Имаше момент, в който загрижено ме питаха не се ли тревожа какво ще си помислят хората за мен, за нас. Отговарям неизменно, че за мен психично отклонение е рано сутрин да седи човек в кухнята с цигара в устата сред облак от дим и пепелник пълен с угарки, да сърба кафе или нещо за махмурлука, да чете клюкарските колони и да псува докато слуша новините по ТВ. Да танцува сред цветята и птичките - това е нормалното поведение за един човек. Апропо - нас ни виждат сутрин десетки да не кажа стотици хора, които сутрин излизат на разходка по алеята в Кенана. Само един гласно се подиграва. Но този човек е известен отдавна на целия ни малък град с психичните си отклонения . Много спират и ни се радват. Други не коментират, просто вдигат рамене и отминават.
  5. Пламъче! Обаче отначало и аз съм си задавала такива въпроси. После, когато влезнах по-навътре в тези среди, разбрах каква е истината. Духовно търсещите хора са толерантни . Те приемат присъствието на хора с психични проблеми и се отнасят с тях безусловно. Отстрани на наблюдателите изглежда, че това е една група. Всъщност хората с психични проблеми нямат духовни търсения. Лазарев, според мен, доста точно определя причината за тези проблеми. И тя е диаметрално противоположна на духовно търсене. В един момент започнах да разлиавам ясно хората с психични проблеми сред духовните среди - това са тези, които най-силно желаят да им се признае, че имат духовни търсения. Истинските ученици са незабележими и тихи. Няма ученик, който да каже - аз съм духовно търсещ. Каже ли, той вече не е това.
  6. м. януари 2011 година: 02.01.2011г. - 128.Дойди след мен Розалина 09.01.2011г. - 129.В правда, истина и святост - Ани 16.01.2011г. - 130.Поздравът на Любовта-Слънчева 23.01.2011г. - 131.Братя и сестри на Христа Розалина 30.01.2011г. - 132.Тогаз те ще просветнат - Слънчева Молим, желаещите да подготвят някоя от беседите, да пишат на модераторите на форума!
  7. И аз благодаря за темата! Позволих си да сложа в цитата номера на въпросите, на които мисля да си дам личното мнение. 1. За другите нищо не мога да кажа - мога да говоря само за своя личен опит. Не съм прилагала и още не прилагам методи, които съм чела и върху които съм мислила, защото усещам, че още или не съм готова за прилагането им, или не им е дощло подходящото време и място. Имаше моменти, в които критикувах себе си за мързел, несериозност и лекомислие - после, обаче, в една книга за прилагането на цветотерапията на д-р Бах прочетох, че е много важно да не се насилва човек, а да остави своята вътрешна същност да определи какво точно и колко и докога му е необходимо. И там пишеше, че ако капките не са необходими на човека в момента, той обикновено ги загубва, забравя ги в някакъв шкаф или просто пропуска с дни да ги приема, или ако насили себе си, без да иска изпуска шишенцето и го счупва. Тогава прозрях, че същото важи и за молитвите, и за песните и за всички езотерични методи и практики. Това, че сме чели за тях и ги познаваме като информация още не значи, че сме длъжни да прилагаме веднага. Може би те са ни в запас или ще станат нужни на наш близък или просто случаен познат, с когото пак така случайно ще споделим знанието си в точния за него момент (защото той пък няма да има достъп до книгите, които сме чели ние) и така... 2.Ами ставането и посрещането на слънцето никак не бих го окачествила като елементарно, нито която и да било езотерична практика - те само изглеждат така. Нещо повече - колкото по-проста изглежда практиката, толкова по-дълбок заряд има тя и толкова по-силно въздейства. Ето тук има един пример: Вдъхновение Докато подготвях публикацията, дни наред учех и прилагах това упражнение - бяха ми нужни няколко дни само докато свикна с него и се "потопя" в него без да следя изпълнението си. Когато това стана, приливът на енергия беше много силен - на моменти усещах, че трудно го контролирах. Успях да се науча, после ме звъртяха най-различни други неща и забравих за него. Докато един ден се случи това, което е написано в края на упражнението - наистина имах затруднение и сякаш думите и движенията сами изплуваха.... 3. Съзнателно и по план не прилагам нищо. Изключвам паневритмията - тя няма как освен в група да се прилага - така че си давам тези часове за курса и за танцуването лятото - това си е моят личен момент на щастие и докосване до себе си. Напоследък участвам и в курс по пеене - но там не го смятам за практикуване и прилагане - там се учим да го правим. Сутрин докато вървя към школата си някак сама си върви и Добрата молитва и след нея песен - различни в различните дни, но никога не ги избирам - те сами си идват. Изпитвала съм потребност от Завета на цветните лъчи - прилагала съм го, но съм забелязала, че обикновено е в моменти, в които ми е трудно да хармонизирам себе си. Кое е важно за мен - езотеричните практики и методи могат и е нужно да се учат - непрекъснато. Прилагането - то само си става, ако не насилваме себе си. Последното имам усещането, че е по-скоро някакво оправдание или издигане в своите очи или в очите на някой друг. Бих искала да добавя сърдечно "Добре дошъл" на Академик - пропуснала съм появяването лятото - едва сега прочетох мненията ви! Един въпрос: Вие практикувате ли паневритмия? За Божидар - също един въпрос: Това, което споделих - че прилагам научени от мен практики и методи само тогава, когато вътрешното ми аз ме "позове" - това може ли да се окачестви като осъзнати действия?
  8. Честито Рождество Христово! Любов, Светлина, Мир и Радост за целия свят!
  9. Честит Рожден Ден, Аничка! Светлина и радост да ти носи всеки ден и щастие с твоите най-близки и най-скъпи хора! Благодаря на Небето, че ни събра тук!
  10. А тя изкуствената любезност и уравновесеност винаги се усеща - като затишие пред буря е и някак започва да ми става задушно.... Естествената любезност и спокойствие са усещане за радост и увереност. И не винаги са точно любезност - по-скоро добродушие, което изглежда като наивност, но всъщност не е. Изкуствената любезност някак изисква същото в замяна. А с добродушието можеш да си кажеш каквото ти е на душата без да мислиш за последствията.
  11. Бащата съм го виждал само веднъж. Единственото което съм запомнил от него е, че прояви честност в една ситуация и не подкрепи опитите за измама на сина си : понеже аз и синчето му играехме шах ( аз победих ),синът му се опита да ме излъже правейки несъществуващ ход "триходка" с царицата, аз естествено изявих несъгласие с този ход, той попита баща си нещо от рода на "татко, кажи че съществува ход "триходка" ", при което баща му отрече. Мое постижение е, че в един от случаите, в които това момче търсеше физически сблъсък с мен, аз успях да го поваля на земята по корем и да му извия ръцете зад гърба. Подържах го малко така, след това станах и го пуснах. Той почти веднага се изправи и за награда замахна да ме ритне, но за щастие не уцели. Като се връщам назад във времето, леко съжалявам че не съм бил по - твърд и не съм му праснал не съм му праснал няколко туката по дебелата камба, въпреки че е можело да ме набие, защото е издръжлив като биче. Предпочитам да отговоря на въпроса в тази тема Никак не е лесен този проблем, макар и съвсем естествено възникващ. Никой не е виновен. Става дума дори за индивидуална химия на тялото и особено мозъка. Това последното ще го оставя на лекарите. От гледна точка на педагогическата психология подобно поведение е симптом за затруднения в процеса на промяна на референтната група на детето - т.е. преминаването от авторитета на семейството към авторитета на връстниците. Без тази смяна е невъзможно съзряването на личността и свързаната с него социализация на индивида. Семейството като авторитет за детото до 7 годишна възраст е нещо като здравите стени и мускули, които пазят укрепващия физически човек от големия свят. За малкия човек той наистина е заплаха на всяка крачка. Ръката на мама, присъствието на бащината сила са основните фактори за спокойната работа на психиката на детето в този период. Обаче той свършва - и детето започва да се разкъсва между властния вътрешен порив да бъде себе си, самостоятелен и да опознава света си - и между старите си стереотипи. То търси в новия си статус нещо подобно на старата сигурност - сигурността, идваща от големината и силата. Едни деца отиват към поведението, описано от Христо. други, обратно - свиват се в себе си. Има и трета категория - някак естествено готови и лесно преминаващи промяната. Причините са колкото и децата. Всяко си е индивидуално.Ролята и помощта на родителите, и на педагозите в този период е много, много важна Това беше само обяснението. Ако ви интересува повече за различни подходи при проблемни ситуации с този тип поведение, мога да споделя опит.
  12. Пламъче! разбирм те прекрасно. Дълъг период от живота си бях жертва на нападателния стил. Още анализирам причините. Сравнявам себе си - с какво тогава съм предизвиквала нападенията, а сега не? Или може би тогава съм стояла твърде близо до хора с такъв сти - т.е. между шамарите? Но от друга страна има хора, които дори пред мен проявяват нападателен стил към други, а към мен - не се опитват. Давам си обяснение с това, че освен хумор и спокойствие нищо друго няма да получат в отговор - и те го знаят, опитвали са ги. И все пак много е красиво и щастливо да се живее заедно с хора, които не се чувстват застрашени и се радват, не нападат.
  13. А напоследък забелязвам, че колкото повече е външната увереност, толкова повече тя компенсира вътрешния недостиг. Истинската увереност е тиха. И още увереността не вижда врагове и заплахи, а само приятели и ползи...
  14. Много хубава тема! Точно за празниците! Изживяването е невероятно, но понякога следва разочарование. Обаче, ако се пазим от разочарованието, няма да преживеем ентусиазма и въодушевлението! Има ли някакъв среден път? Да различавам еуфорията от ентусиазма - чудесно предложение! Обаче при мен някак се получава пост-фактум. Може ли да се различи в самото начало?
  15. Благодаря за темата! Намерих я точно, когато в мен поникваше чувството за отговорност, че не съм си изпълнила контролираща функция на едно скъпо и важно за мен място. Ако ситуацията ми е попречила обективно да контролирам и променям нщо, значи то е трябвало да се случи и мен затова ме е нямало там - за да не го променя. Всеки от нас - и присъстващите, и отсъстващите е имал нужда от това. Наскоро четох спомени за Учителя. Той е държал да не оставаме безучастни, ако можем да предотвратим, но е смятал за нормално да останем само наблюдатели, ако сме се оказали по силата на обстоятелствата достатъчно далече... във всяко отношение. Ако котката пред очите ни се кани да скочи върху врабчето, значи сме там, за да я прогоним и предупредим врабчето. Но ако сме толкова далеч, че нито врабчето, нито котката ни забелязват... значи това е изпитание за врабчето или просто време за храна на котката като естествено поддържане на популацията на врабчетата.
  16. Напоследък се замислям дали е възможно аз самата да чуя и разбера нещо, ако и докато искам с всички сили да убедя другите да чуят и разберат мен? Или нашата система работи само в еднопосочен режим?
  17. Когато усетя у себе си вътре някакво възмущение, някакъв импулс да "поправя" нещо, в ума ми започва да тече като онези движещи се новини мисълта на Учителя, че това, което ни се струва лошо и неправилно, всъщност е неразбраното от нас Добро - все още. Ако вместо да се борим с него (с доброто си всъщност), инвестираме времето и силите си да го разберем, прозрем доброто зад зеления стипчив плод, ние ще го превърнем само в незавършената картина. И тогава ще видим четката в ръката си, с която да го довършим. Има ли в живота ви примери, които доказват това? Какви са вашите техники да прозрете доброто зад горчивата му черупка?
  18. Първата част от епистоларните диалози между Учителя Петър Дънов и неговия ученик П. Киров обхваща периода 1898-1900 г. В тях се разкрива философията на създателя на „Бялото Братство”, както и историческата енергия, от която тя изкристализира и те с право могат да бъдат окачествени като диалози на реформацията българска. Книгата е предназначена за широк кръг читатели, защото дава отговори на исторически събития, свързани със следосвобожденска България и нейното културно израстване. Пеню Киров работи като пътуващ книжар, посещава новооснованите братски кръжоци, където държи свои духовни беседи. За това той има указание от Учителя – какво да говори, как да направлява и насърчава новите братя и сестри. Говори им за идеите на Учителя, за предстоящото събуждане на цялото човечество, което ще премине към нови постижения в духовното развитие. Съвременниците му го помнят с неговото трудолюбие и постоянство, кротък и благ характер. „ЕПИСТОЛАРНИ ДИАЛОЗИ” НА ПЕТЪР ДЪНОВ И ПЕНЮ КИРОВ Всяко поколение има собствен прочит на историята и свой анализ на самите факти. Това изгражда нови контури и различна оценка на вече отминалите събития и дава възможност на изследователя да „преоткрие” старото и да насочи поглед към други неизследвани от предходните поколения области. Така историческите факти оживяват отново и заговарят на различен език. Писмата на Петър Дънов и на Пеню Киров вероятно са първата по рода си запазена кореспонденция в историята и епистоларния жанр на България – много подробна и продължителна. Повечето от запазените писма на Петър Дънов са публикувани, но в двете части на книгата, включващи 131 писма, се появяват и 39 съвсем нови; 105-те писма на Пеню Киров, които обхващат периода 1898-1914 г., се публикуват за първи път сега, с изключение на няколко от тях. Уникалността на книгата се състои в това, че разполагаме с черновите от писмата на Пеню Киров, благодарение на което имаме едновременно въпросите му, както и отговорите на Учителя. С кореспонденцията на тогава все още младия Петър Дънов и на Пеню Киров, през този мъгляв за биографите на Учителя период, в най-чист вид можем да проследим дейността му за полагане основите на бъдещото общество „Бяло Братство”, както и развитието на отношенията между двамата – как те твърде бързо преминават от отношения на познат към познат през брат към брат, за да достигнат до Учител към ученик. Тук за първи път се дават два от най-важните скрижали на Братството: „Добрата молитва” и „Символът на вярата” – десетте свидетелства Господни и Божието обещание. Внася се яснота по началните ритуали, които са изпълнявали първите ученици – спиритически сеанси, Символа на вярата (писмо №14 и бел. №60), приемане на Спасителева кръв (писмо №7); водното кръщение (писмо №24); „Призванието”, както и много молитви. За първи път тук се появява „Добрата молитва” – на 27 ноември 1900 г., по повод затруднението, в което е изпаднал Пеню Киров. Благодарение на неговата далновидност до нас достига „Призвание към народа ми”. След излизането на настоящата книга вече няма съмнение кога е първият събор на Бялото Братство – 1900 г. Читателят наблюдава как се утвърждават тези събори като най-важния форум, на който се дават конкретни задачи и работа за през цялата година. Съборите в Бургас са три – 1901, 1902 и 1904 г. (за последния самият Пеню е записвал в дневниците си). С тези писма се дава по-пълна светлина за личностите и за дейността на тримата първи ученици – П.Киров, Т.Стоименов и д-р Миркович. Същевременно подробните им биографии в този си вид тук се публикуват за първи път. Чрез тази кореспонденция изследователите и биографите на Учителя могат да възстановят, допълнят и пояснят бележниците (дневниците) му от този период – например как и кога се появяват „Седемте разговора с Духа Господен” (писмо №41). Тук за първи път се дават и седемте степени, през които минава човешката душа (писмо №30 и бел. №111); В обсега на „Диалозите” влизат и по-периферни теми: като утвърждаване на протестантството в младата българска държава и взаимоотношенията на Петър Дънов с най-известните им функционери от онова време; възникването и развитието на спиритизма и теософията в България; битът, душевността и духовните търсения на обикновения човек тогава и др. И накрая обширните обяснителни бележки помагат да се почувства атмосферата на времето, както и непознатите лица и термини да се осветлят. От съставителите на книгата
  19. И точно така става - осакатява и прави нещастен човека. Само че е толкова трудно да се усети човек навреме и да го окастри преди да е нагазил в калта.... Изглежда такъв е механизма - нужно ни е малко да се поопарим, за да разберем кое пари.
  20. Може би да избере човек да проявява ученичество, означава да "изпразни чашата" си и да отвори ума и душата си за нещо, което е ново за него. Струва ми се, че по този начин избираме да проявяваме и любовта си към Великото Разумно Начало... Другият избор - да бъдем проводници на някаква сила, която се опитва да подреди и подстриже мислите и вярванията и поведението ни ( и това на другите хора около нас - посредством нас) по определен начин... Замислям се дали по този начин се проявява Великото Разумно Начало ... или други сили.... Напоследък все по-често се връщам назад в живота си и си давам сметка, че истинските постижения съм ги направила докато съм се опитвала да науча нещо. Когато съм влизала в ролята на "учителка", после се е налагало да коригирам себе си.
  21. Книгата е първото факсимилно издание на личния бележник на Петър Дънов с разчетен текст и коментар от ст.н.с. д-р Милкана Бошнакова. Основният работен принцип е пълното и точно представяне на оригинала. Бележникът е сред малкото запазени оригинални документи на Учителя. В него той прави записи в продължение на близо осем месеца – от 3 март до 16 октомври 1899 г. По това време, според запазените документални свидетелства, П. Дънов е във Варненско. "Може би някои читатели ще свият скептично устни, но на тях трябва да препоръчаме внимателно да изчетат страници на този малък бележник. В тях има много житейска мъдрост и философски поглед върху живота и човешката личност – неща, до които много хора, по-възрастни от 35-годишния Петър Дънов, достигат с отминаването на годините и натрупването на личен опит." Из "Представяне на книгата "Личен бележник на Петър К. Дънов" 12 май (сряда) 2010 г., 17,00 ч., фоайе на ІІ етаж Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ Организатори: Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и Общество „Бяло братство“ Представяне Бележникът на Учителя - 2 юли в Пловдив
  22. Благодаря ви, приятели! Ето на какво попаднах преди малко в малката си книжка Окултният ученик! Искрено ви я препоръчвам - винаги ми дава отговорите в най-подходящия момент за мен.: "Ученикът трябва да бъде учител само на себе си, няма защо да учи другите хора." Има моменти, в които наистина не се усещаме, че см избрали да се проявяваме като учители, а не като ученици... на самите себе си и на Бог. Може би когато някой се опитва да ни учителства за наше добро, най-добре го виждаме - както казва Илиянчето - в огледалото.... А как се проявява ученичеството?
  23. Човек трябва да се стреми към разбиране кое е добро и кое е зло, за да може самия той да избере кое да проявява в живота си. Тези реплики в друга тема ме провокираха да си задам доста въпроси... Да, ние сме свободни да избираме какви сили да се проявят чрез нас. Но дали можем да сведем тези сили до полярността Добро - Зло? Дали няма друга - по-адекватна полярност, в която биха се включили вече всички процеси в нашия свят? Да, затова сме хора на земята - за да се стремим към все повече осъзнаване - но на какво? Досега човешката история гъмжи от примери, в които стремежът към утвърждаване на доброто и заклеймяване на злото е водил точно до най-големите злини и най-големите манипулации... А и кой съзнателно избира злото? Никой - всеки избира винаги доброто - но своето разбиране за доброто. В този ред на мисли преди време аз стигнах до пълен отказ от дуалността добро - зло. Свързах ги в едно и се отказах да ям плодовете на дървото за познаване на доброто и злото. Сега съм на етапа на избор - Любов - не-Любов. Честно казано - по-трудно е. Само аз мога да преценя кое съм избрала - няма помощ отвън. Има само един критерий и човек трябва съвсем да притихне, за да го чуе. С Любовта нямам особени проблеми за разпознаване - винаги се усеща. Не-Любовта, обаче винаги е с различни лица - но като че ли винаги е някакъв род осъждане и недоволство. А как е при вас? Как избирате вие?
×
×
  • Добави...