Донка

Именно! И затова докато не се излкуват от страха, че ще бъдат изоставени и докато не променят модела на притежаване на човека до себе си, трябва да са сами. Говоря това от опит. А и така вероятността да предадат модела на ревността на поколението става все по-малка. Естествен отбор.... Колкото до наказанието - страданието от самотата не е наказание - то е горчиво лекарство, но единственото добро...

Преди няколко години доста колебания имаше сред нас тук (в хасково) дали да пускаме обяви за курса по Паневритмия. Чуха се гласове, че това е груба пропаганда, че който иска да научи, ще намери начин и път, че ако иска да танцува, ще дойде на поляната, имаше компромисни варианти - да направим курс, но да "пуснем" новината само "от ухо на ухо" сред познати и приятели. накрая проявих дързост и без да се съобразявам с опасенията и съветите, напечатах обяви и ги разлепихме и пуснахме обяви по сайтовете ни. ...

Това, че прилагането е по-важно от теорията и без него теорията остава кухи думи, не означава, че теорията е ненужна или дори вредна. Това че само с молитва и четене на философски книги и писане на такива няма духовно развитие, не означава, че по принцип това е вредно за духовното развитие занимание. Все едно да кажем, че кутията с кибрит е вредна, защото у дома сме на газ и ток.

Единият лев Мисля, че дава много добър отговор на въпросите на Христо и не само на неговите - аз също често се изправям пред подобни дилеми.

Има много хубава беседа - искрено препоръчвам - Закон за възможности - закон на опуленс: А тук - нещо за равновесието - Точка на равновесие Имат общи точки, но ми се струва, че не са едно и също.

Мисля, че смесваме любовта с проявленията. Проявленията зависят от конкретните ситуации и няма как да се изведе някакъв стандарт. В едната ситуация ограничаваме действията на друг човек, в другата не ги ограничаваме. В едната променям решението си след разговор с другия, в друга - не го променям, дори и да настоява. Какво е общото между тях и какво различното? - Вътрешното отношение към ситуацията и поведението на участниците в нея. - Ако аз се съглася да променя решението си под влиянието на другия, но вътре в себе си го правя не защото съм убедена в разумността, а за да угодя или за да избегна конфликт, това са условностите. -Ако аз не се съглася с мнението на другия и откажа да променя своето решение и поведение под неговото влияние - това не винаги е безусловност. Вътрешният ми мотив може да бъде усещането за накърнена гордост или желанието да утвърдя себе си като независима личност, или желанието да покажа свое превъзходство и т.н. И отново е важно с какво вътрешно усещане ще го направя. Ако аз съм на противното мнение и следвам своето решение, обаче това не променя обичта и уважението ми към човека, с когото не съм съгласен - това е безусловност. Ако разликите между нас са в състояние да ме настроят негативно към него - това е условна любов. Ако виждам, че моят отказ води до нарушаване на добрите обноски и охлаждане на контактите и това някак ме наранява и аз изпитам съжаление, критика и други подобни негативни емоции - това са условности. Какво в случая са безусловности? Спомням си първия път, в който усетих силата на безусловността. Едното от децата ми се канеше да постъпи много рисковано и неразумно по моите стандарти - в първия момент усетих вълна от гняв, мина дори и мисълта, че съжалявам дето е мое дете, че се срамувам от това, което се кани да направи, мина после чувство за вина, че не съм възпитала добре, после някакъв порив да въздействам и да спра (беше вече пълнолетен) - всичко това на фона на недоволство от ситуацията и детето ми. Осъзнах се навреме и успях вътре в себе си да изчистя негативността То е лесно да се каже, но не си мислете, че става лесно... Накрая излезнах от ситуацията с безусловна любов - казах му, че решението и поуката от резултата са си негови, защото вече е голям човек. Аз няма да участвам в това, което е замислил, защото ми се струва неразумно, но може и да греша - нека той опита - каквото и да се случи, ще го обичам по старому и няма да си развалим отношенията. Както и да свършат нещата, в моя дом винаги ще има обич, легло и храна за него - но той сам ще се поеме последствията от решението си. Загубите ще са си за негова сметка, аз няма да ги компенсирам по друг начин освен да го нахраня, подслоня и прегърна с обич. Ами, отказа се след ден-два обмисляне. Рискът му се видя прекалено голям и неоправдан. Както си и беше. Наскоро научих за една друга майка в подобна ситуация - тя беше дала средствата, които детето и искаше, макар и след доста сериозна разправия, после пак беше поела за нейна сметка загубите и се чувстваше благородна жертва, обвинявайки детето си за понесеното от нея. Според мен това е условната любов.

Съгласна съм с вас за безхаберието, за личната отговорност, за спазването на надписите. Не съм съгласна за обезопасяването. Естествено, че няма да се сложат на скалите и сигурно могат да се поставят само когато има опасни вълни... - когато има желание и сериозно отношение, намира се начин...За личния пример на родителите - съгласна съм, но не исках да го пиша в тази тема. Знаете ли колко пъти с цената на скандал се е налагало да налагам волята си в интерес на безопасността на детето, а то да ми заявява изумено в прав текст, че когато е с родителите си, никога не му правят забележка за това, не му забраняват, не гледат часовника кога се е прибрал, не го питат къде е ходил и с кого и какво е правил. Смеят се и с надменен тон ми казват, че табелите не са, за да се спазват. Или се изненадват - коя съм аз та да ги ограничавам, след като родителите им не го правят. Но са прави и всички, които смятат, че си има и случайности - инциденти с кротки и възпитани деца, които само веднъж са направили нещо необмислено и това им е струвало много... Там вече е ролята на отговорните възрастни и на обезопасяването...

Донка, остави се от тези си мисли, че безусловната и която и да било любов може да бъде константа. Просто не е. Това казва живота, а вие може да си казвате всичко останало. След като не е константа, значи че тя непрекъснато се развива и има движение и в двете посоки/увеличава, намалява/. Също така от теб към Бог или света и от света или Бог към теб. А всяка посока и движение си имат сила... Любовта не е просто някакво състояние. Любовта е най-голямата движеща сила във Вселената. Цвета, всеки от нас е свободен да с носи мислите си и да ги променя когато им узрее времето. Под безусловна любов аз разбирам само това, което изпитва човекът - нямам предвид движещата сила на Вселената. Колкото до това дали човешката любов да бъде константа или да им сила, посока и движение... Значи силата и зависи от вътрешното състояние на човека и варира според нуждите. Изворът е в нас самите. Понеже отдавна работя над това и определено мога да кажа, че имам положителни резултати, имам куража да споделя впечатления. Силата може да се контролира - ако попаднем в ситуация, в която усещаме негативни емоции и мисли, може да се излъчи допълнително енергия, но отново да не е насочена, а като усилване на сиянието. При това усилването на полето няма за цел да повлияе върху нещо или някого, но да хармонизира нарушенията в собственото поле и да направи "от лимона лимонада". Може да се обясни с механизма на действие на психичното поле по хипотезите на Левин, но сега нямам време за това. Посока в никакъв случай няма - ако има, това вече не е безусловна любов. И това също съм пробвала. изкриви ли се полето, започват проблем след проблем. После осъзнавам как съм ограничила любовта, която излиза от мен. Движение има, но то е в рамките на самото поле и е нормален за него процес на хармонизиране. Обаче движение от нас към някого друг - това е условна любов вече. Реално другият получава от нашата любов не защото сме я насочили към него, а защото е попаднал близо до нашето поле и неговата енергия се е оказала съвместима с нашата. Същото важи и за нас, когато получаваме любов - т.е. ние позволяваме двете полета да си влияят в една определена зона на обмен. За примерите, които е дала Цвета - да се остави някой да направи нещо нараняващо другите - това не е признак за безусловна любов. Този урок го научих с дъщеря ми. Безусловна любов означава да откажеш с любов, да спреш с любов, да наложиш нещо с любов, ... Както казват много автори - важен е вътрешния план на действието. И да - съгласна съм със Стан и много пъти съм го правила и съм казвала на учениците си - "няма да ти позволя да направиш това, защото те обичам. Ако не те обичах, щях да те оставя да го направиш и да си мисля за теб лоши неща." Условието не се състои в това да не допуснем другия да прави каквото той желае с нас, а да поставим условие от типа "ако прави така - обичам го, ако не прави това - не го обичам."

Да! за д-р Грей. Цялата му серия е много добра. Ако човек усети някакво обвинение вътре в себе си, в него самия е причината за дискомфорта му. Наскоро научих за моя приятелка, почти връстница, която вече живее в кошмар - от самото начало имаше ревност към нея, но сега вече минава разумните граници. И аз съм живяла така - ревността е нещо, което не бива да се понася. Понасянето на ревност е вредно за този, който ревнува. Ревнивците трябва да бъдат оставени да живеят сами - така ще има мир и спокойствие в душите им.

papin4o - може би сме колеги, много далеч съм от мисълта да обвинявам когото и да било. Бях ученичка още, когато на един от най-строгите и най-отговорните ни учители косата побеля за един ден. Бяха на есенни бригади - по-възрастните потребители знаят какво е това. Две единадесетокласнички поискали разрешение след работа да отидат на разходка с приятелите си с кола. Естествено, той не разрешил. Обаче в селото учениците са по къщите на квартири. Не е възможно да бъдат под око през цялото време. И те се качили... и се разбили в едно дърво. Добре че имаше свидетели - 20 ученика и 3-ма от селяните, които са били наблизо и са чули повишения тон на учителя и забраната. Но стресът му остана за цял живот. Нямахме право на времето да избираме дали да отидем или да не отидем на бригада с учениците. Но за екскурзиите и лагерите имаме. Никой не може да ни задължи да отидем или да вземаме група или отделни деца, на които нямаме доверие. Благодаря на Пламъче - за съжаление не всички родители мислят като нея. има и такива, които пращат децата си на лагер, за да си "отдъхнат" от тях, което обаче не им пречи после да хвърлят кал срещу педагозите. Не познавам конкретния случай откъм ръководители, деца и група. По-горе говорих по принцип. За конкретния случай основна отговорност, според мен трябва да се търси от инстанцията, която не е сложила сигурни заграждения на опасните места. А водачите на групи по принцип трябва да преценят дали пускат децата на безопасно място. Аз в такива случаи съм заграждала опасността със себе си. Помня единствения в 30-годишната ми кариера ученик, когото съм "хващала за яката" - аз бях "заградила" пътя от чешмата към шосето, като бях помолила шофьора да спре автобуса точно пред чешмата, за да виждаме групата. Ж. изведнъж се появи на пътя иззад автобуса, нарушавайки изричните ми инструкции да стоят плътно зад автобуса... Колежките отзад се бяха заприказвали...

Да. Око за око, зъб за зъб - това е формулата на манипулативното общество. Ако аз отговоря със същото, с което са ме предизвикали, значи те са определили моето поведение и мислене и всичко. Аз съм в плен на действията на другите. Благославям (ама в истинския смисъл, не в преносния) тези, които ме гонят - значи да постигна с ума и сърцето си Божията воля. Досега колкото пъти съм си тръгвала с благодарност, когато са ме гонили отнякъде, толкова пъти се е оказвало, че онова не е било моето място наистина.

Доброто е абсолютно, злото е относително и субективно...

Моите опитности са ми показали, че тази безусловна любов не е отношение, а състояние. Не е с определен обект и посока, а е нещо като сияние около човека. Също обаче е много важно - тя непрекъснато трябва да се поддържа чиста - много лесно се налепва с условия. Обаче емоциите са затова - да бият "звънеца", за да си грабне човек прахосмукачката

От известно време съм склонна да различавам търпенията. Не всичко наричам търпение... Според мен да търпя НЕ означава да понасям с негативни мисли, емоции и да се мъча докато понасям. НЕ означава да очаквам нещо да се промени към моето добро. НЕ означава да понасям, осъждайки този и това, което понасям и/или себе си. Търпя за мен сега означава че с любов и вяра оставям Бог да реши ситуацията, а аз ще съм благодарна за Неговото решение. Търпението не е съвместимо с болката, а с радостта. Болката е сигнал, че сме нагазили в тръните и трябва да се върнем на своя път, а не да искаме тръните да се махнат от пътя ни. Те си растат на мястото - ние не сме.

Прави са тези, които търсят отговорност от ръководителите. Водила съм много екскурзии и съм била на лагери, включително и на море. Отговорността е много голяма, наистина - сън не го хваща човек. Най-важното за един ръководител на по-големи ученици е да има все пак някакъв авторитет и думата му да се чува - особено с тийнейджърите. Иначе е по-добре да не ги води. Сръдни и цупене нека да има, но съм връщала ученици като честно казвам на родителите, че за тяхното дете не мога да поема отговорност, защото е своенравно. Само ако те тръгнат с него, тогава и те да си носят отговорността - не аз. Изпращали сме си от лагера обратно в града деца по средата на смяната след разговор и уговорка с родителите, когато видим, че има опасност за живота на детето, защото не можем да му назначим пресонален учител да стои до него, а и то непрекъснато се опитва да избягва контрола. Другото - ръководителите са тези, които преценят нивото на осигуреност на средата, в която освобождават групата. Защо на опасното място има само някакви си табели? Защо няма заграждения, но така, че наистина да не могат да се прескочат? Защо в опасно за това място време там не е поставен полицай при положение, че в този сезон градчето е претъпкано с туристи и курортисти, които не са съвсем ориентирани за степента на риска?

Разбирам те, сестричке. Думите са изписани на една скала на молитвения хълм горе на Езерата. Когато за пръв път попаднах там, бях само чувала името Петър Дънов и се давех в личния си живот. Абсолютно си права за дома - там човек е най-много себе си. Макар че за целия живот би било хубаво да постигнем това, за което говори Учителя: И другото, което се старая да поставям в основата на дома и живота си: "Истината ще ви направи свободни. " Старая се да си давам честно сметка дали това, че моите близки не са мои съмишленици по някакъв начин променя моето отношение към тях. Ако да - опитвам се да изчистя и да ги обичам безусловно. Ако усетя, че те имат някакви очакавания, разговарям честно. Обикновено се оказва, че те имат тези очаквания, защото ги е грижа за мен по техния начин. Но каквото и да е, винаги завършвам, че ако моя избор и моят начин на живот и мислене им ограничава или тревожи или по някакъв начин нарушава техния мир, спокойствие, щастие, аз съм готова всеки момент да ги освободя от моето присъствие в близост до тях. Както и те нямат никакви задължения към мен и могат да продължат живота си по своя собствен път, аз по моя и пак ще ги обичам...

Грешката ни на нас с lekota беше изначална - цвета я спомена - ние повече от 20 години очаквахме да се промени човекът до нас и така да се промени животът ни. Също така ние се стараехме да променим себе си така, че да се променят отношенията и животът ни - общия - към щастие. Право куме в очите - ние бяхме манипулатори, или както се изрази десита - опитвахме се да възпитаваме - себе си и човека до себе си. И разбира се, със сигурност знаехме кое е доброто за нашите отношения с този човек и как можем да сме щастливи заедно. Да забелязахте една подробност? Ние не бяхме питали човека дали той си представя хармоничните отношения и щастието по същия начин... Питахме ли го дали иска да бъде възпитаван към добро? А като се нагаждахме към него, за да го "задобрим", дали осъзнавахме, че търгуваме с неговите чувства и свобода? Преди няколко години на един балкон разказвах на lekota как съм "изплувала" и как ме "спасиха". Щастлива съм, че и тя стигна до това. Никак не и беше лесно. И двете трябваше да ни изправят на ръба на оцеляването, за да се събудим... Приятели, не си мислете, че сме разочаровани или че съдим човек, когото сме обичали, нито пък съдим себе си. Ние осъзнахме нещо много важно - че Бог е само този, който възпитава и променя и Той определя кой да бъде до нас. А давенето и оцеляването - то ни научи да чуваме Бог и Волята Му. Ние не сме спрели да обичаме близките си - спряхме да храним очакванията си към тях и към себе си. Разбрахме, че можем да живеем сами и обичта престана да бъде зависимост... Знаете ли най-трудното, което една жена има да преодолее в такъв момент - мисълта, че ще се наложи да драснеш клечката на години, години от живота си пълни с много труд и преживявания и вещи дори, с които сме свикнали, в които сме инвестирали живота и обичта си... и за които сме привързали като кученце душата си. и на това място не мога да се сдържа да припомня думите, които ми прозвучаха като гонг и с които започна моето изплуване; Пази свободата на душата си Пази силата на духа си Пази светлината на ума си Пази топлината на душата си

Прав си Алкес! Това ще ни е задачка за догодина - да направим някаква предварителна организация така, че "порталци" да си имаме място и знак, по който да можем да се намерим и познаем.

Да отбележа една на вид незначителна подробност в заглавието - Фразата е "Аз ТЕ обичам". Това, според мен, е доста по-различно внушение от "Аз обичам". Моите опитности и размисли показват, че любовта не се ограничава от глагола "обичам", а от допълнението след него... Какво или кого обичам вече не е точно "обичам". Уточнението вкарва фразата в съвсем ново и различно семантично поле...

Хареса ми тона на на предаването. Мисля, че хармонира с атмосферата в школата и изобщо в Учението - искрено, скромно, ненатрапчиво, светло-радостно! Благодаря на журналистите, които са го подготвили! За тези, които не са успели да го видят: Темата на Нова - 28.08.2011 г. Тема в бяло

Нова Телевизия за празниците на седемте езера

Ами ето го отговора - нали е по-лесно да прехвърлим на друг отговорността за неприятностите, които имаме.... Как ще си признаем, че сами сме си виновни за това, което ни се е случило - за това се иска смирение и гледна точка вън от нашето его. Иска се отворен ум, непрекъснато самообучаващ се. Забележи, обаче, че на пръсти се броят хората, които приписват успехите си на Бог... Значи ако успея - това си е Моята заслуга, ако сбъркам, Бог е дето ме наказва.

Пламъче, разбирам те - разбирам и него. Всяко нещо, което той ти казва, ясно ти показва какво цари в душата му - а именно - с това, с което иронизира теб, той плаши себе си. той е този, който вътрешно дълбоко в себе си се страхува от наказанието на Бог. Може да не го признае никога дори на себе си, може да не го осъзнае, но огледалото срещу него (ти) го вижда и отразява. Но това си е негов проблем - за теб е важно ти какво виждаш в неговото огледало и дали приемаш, че одраскването на котарака е наказание или просто част от пейзажа - ръката е била близо до ноктите, а те са остри. Бог ги е направил такоива, за да оцелее живинката. На нашата ръка не и е мястото в лапите му... та затова. Снощи си мислех по повод една случка. Лампата в спалнята ни изважда очите, защото е много силна, а тази на бюрото също ги вади, защото е слаба. Е, лампите ли са лоши, да ги хвърлим ли? Бог ли ни наказва за нещо че ни вади очите?