Донка

Диди благодаря! Дали ще ми повярваш, ако ти кажа, че още от самото начало виждах нашата палатка, разпъната в някакъв двор. Дори вече се канех да питам дали няма някой по-свободен двор за нея. Обаче сега аз не мога да разбера - ти в Малко Търново ли имаш двор или в Граматиково? Второ, опитът от Трещеник показва, че е нужен някакъв "сборен център" - място, където по естествен начин да се събираме без да зависим от маси, заведения, да сме на сравнително широко място, но не съвсем пред очите на хората...( и с огън, естествено - Емо без огън не може вечер) Ами мисля, че вече се очерта датата - събираме се петък - 27.7. (след един месец) Който има желание и възможност се уговаря с домакините и може да пристигне и в четвъртък вечерта. Оставяме на домакините да обмислят занимания за петък, събота и неделя до обяд. Разбира се, който не може да пристигне в петък, се присъединява в събота. В неделя - 29.7 - след обяд всеки си прави сметката кога да се изтегли. Който иска, уговаря се, може да си тръгне и на другия ден. Нека домакините кажат какво мислят за тези дати

Казус 1. Седми клас. В класа се мести ученик от другия клас след скандал с колега, по настояване на родителите, но всъщност като наказание от съвета. Ученикът е известен сред колегите със самоуверено поведение, което цели да центрира вниманието на децата от класа върху него и да провали часа, да раздразни учителя и накрая да излезе сух и невинен, стоварвайки вината върху някой наивен свой съученик или върху учителя. Определено проявява склонност към клюки и интриги. Родителите одобряват поведението му, смятайки го за "напреднало в развитието си дете", а учителите и другите деца за изостанали. Семейството носи самочувствието на висш армейски офицер и офицерска съпруга. Класът е нормален, свикнали са да се движат заедно още от 1 клас, аз съм с тях още от 1 клас - първата ми експериментална паралелка ранно чуждоезиково обучение. Често излизаме, пътуваме и си имаме доверие. Приемаме Х. сърдечно и без предварителни очаквания и настройка и с обичайното за класа отношение да се намери в човека най-красивото и доброто. Обявяваме, че всичко, което се е случило в другия клас не е важно за нас и ние започваме отношенията си с него от нула и с добро. Десет дни по-късно при мен разтревожено идва едно от момичетата и ми споделя, че двете неразделни приятелки С. И М. са се скарали много лошо за нещо и са се наричали с грозни думи. Приемам това спокойно и с думите, че всеки може да се намуси за нещо и това сигурно е недоразумение, което те ще решат сами. Конфликтът, обаче се задълбочава и след два дни още три момичета са намусени и разплакани. Момчетата засега само наблюдават и се подсмиват. Усещам, че останалата част от класа е настръхнала, но също мълчи. Само новото момче е весело и се чувства господар на положението, очевидно привлича част от класа към себе си и с всеки изминат ден започва да става все по-дързък. Отначало само наблюдавах и вътре в себе си се молех за светлина и мир и любов. Почти ми беше ясно какво се случва, но всяко избързване и непредпазлива крачка можеше да разцепи класа на два лагера - единият с мен, другият срещу мен с новото момче. Точно това се беше случило в стария му клас. Вътрешното ми усещане беше да запазя мир и искрена усмивка и да не се поддам а това, което се надяваше да постигне. Опитаха се под негово влияние да започнат "разследване" и да ми докладват кой какво, но аз с усмивка отбивах на часа опитите да бъда въвлечена в клюкарство и безкрайни разправии. Всяко оплакване приемах с добродушна усмивка и с чувство за хумор отнасях разправиите към "вземи си куклите, дай си ми парцалите". Всеки път, обаче, наблягах на това, че те се обичат много, познават се от малки и няма глупост, която да може да ни раздели. През същото време се молех да ми покажат момента и мястото, където и когато ще дойде моят ред да излезна сериозно на сцената. Наближаваше пролетта и по наш стар обичай започнахме да излизаме на Кенана на разходки. Това ми даде още ценни впечатления за отношенията и настроенията. Там можеше да се говори по-отворено и децата си отпускаха душите. Обичахме да пеем заедно старите ни песни, които новото момче не знаеше. Това определено го раздразни и той направи грешна стъпка. След един такъв поход заварих класа в разбунено състояние и с погледи, вперени в мен. Разбрах, че ми е дошло времето. След като настана тишина, с няколко думи им казах, че през всичките тези години, в които ние сме заедно, аз съм била много щастлива с тях, много съм се радвала на всичко, което сме преживели заедно и скоро ще се разделим, но завинаги ще запазя в сърцето си любов, много любов към тях. Споменах, че се надявам да не съм ги обидила или пренебрегнала с нещо и че те също са били щастливи през тези години. В очите на няколко момичета блеснаха сълзички. После им разказах история от моето детство, леко поукрасена така, че да съответства на случая, в която аз и моя близка приятелка - съседка, с която бяхме седяли на един чин, бяхме загубили дружбата си, защото всяка от нас беше скрила от другата нещо, и вместо да се погледнем в очите и да си кажем всяка какво мисли и от какво еобидена и какво и тежи, ние се бяхме разделили и между нас беше застанала някаква ледена стена. Години по-късно, вече завършили, ние си казахме истината и разбрахме, че всичко е било плод на недоразумение и на нашето надуване да не се хванем за ръце и просто да поговорим приятелски вместо да се сърдим. После споменах и за това как имах състудент, който се забавляваше да "насъсква" една срещу друга колежките ми и после да се смее на скандалите им, докато си намери майстора с две момичета на място. Те не се поддадоха на интригите му и играеха театър - уж му се "връзваха", когато ги насъскваше насаме, но после ги виждаше прегърнати и смеещи се в очите му. Те отвориха очите на останалите и накрая той загуби почва - прехвърли усилията си в другата група. Нямах представа какво точно беше станало, защото не позволявах да ми се "докладва", но завърших с думите, че най-важните неща в този живот са любовта и доброто, а те не могат да живеят без истината. Истината е тази, която може да излекува всичко и да изтрие сълзите, да стопли сърцата и да върне приятелството. Цареше гробна тишина. Явно бях улучила десятката. Половината деца ме гледаха с благодарност и любов, другата половина се бяха замислили с наведени глави. Изведнъж новото момче стана и с нервен глас каза нещо ни в клин ни в ръкав, с което предизвика недоволно "абе я сядай и млъквай..." Аз се приближих към него, сложих ръка на рамото му, в очите му се четеше нервност, страх и нетърпение, объркване... аз му се усмихнах и му казах тихо, че той също може да има истински приятели в класа и можем да живеем заедно всички в мир и любов. Това не му хареса особено, но не посмя да продължи. На другия ден сякаш наблюдавах филм по сценарий от моя разказ. Разбира се, опитите продължиха, но вече нямаше нужда аз да се намесвам. След около месец вече се отказа да насъсква децата от класа и си намери един наивен здравеняк, когото "буташе" да ступва момчета от другия клас. Знаех, че няма да мога и не е определено на мен да променям неговите ценности, но децата, с които бяхме прекарали 7 години заедно - за тях носех пълна отговорност. На 15 юни отидохме да празнуваме края на учебната година и раздялата - повечето отиваха в езикова и математическа гимназия. Момичетата (същите, които бяха се поддали на интригите) подадоха на новото момче малка кутийка и той сложи на шията ми нежна верижка с миниатюрно сърчице. Бяха му поръчали да ми каже, че в това сърчице те всички са събрали своите сърца... Всеки тръгна по своя път, минаха години, но както виждате още не съм забравила... те може би също. Надявам се този урок да им е бил полезен... Кое му беше духовното? Ами не знам. Просто това беше първото, което си спомних...

Много интересна и полезна тема! Благодаря Преслава! Много се радвам, че в нашето образование влизат млади хора като теб! Сега нямам време да описвам казус - доста дълъг ми беше денят, но имам какво да споделя и ще го направя като ми остане малко повече време. Пиша само, за да отбележа, че съм се срещала с доста изопачена представа за "духови" методи а работа и още по-изопачени представи за "резултати". Казвам "представи", защото това не е било опит, а само умствени построения и нереалистични очаквания, които, разбира се, като правило се провалят и заедно с тях и вярата и усилията да се приложат подобни методи. От друга страна отлично работещи подходи и техники не биха попаднали в графата "духовни", ако приемаме твърде ограничено това понятие. По-конкретно - надявам се повече хора разбират, че ефектът, резултатът от вътрешната работа, от "духовните" подходи няма къде другаде да се търси освен вътре в самите нас - учителите, и в това, което ние носим, излъчваме и предаваме на учениците си. Ефектът като промяна на поведението или отношението на учениците идва като следствие от вътрешното израстване и духовната работа на самия учител.

Eхаааааааааа, заформя се як купоооооон! Сега, ние ще си пъхнем палатката за всеки случай, а тя няма да пречи, ако решим на баба на гости да останем (която и да е баба - нямаме претенции). С нас може да вземем още един човек от Хасково или повече, но засега е тайна. нека сам си признае.

Аз не виждам смисъл да продължаваме изобщо да отговаряме на човек, който вече няма нищо за критикуване, т.е. достигнал е нивото на великите мъдреци и сега е ред да криткува всички нас. Освен да си го оставим да ни критикува на воля, а той е силен и мъдър достатъчно да си поеме това, което му се връща, каквото и да е то.

Илиянче, какво значи края на юли в дати? От предишни срещи имаме опита, че са нужни поне 3 седмици толеранс до датата на срещата, за да могат всички желаещи да съобразят личните си планове без да се налага да отменят друг ангажимент. Това означава най-рано 13-15 юли, после 20-23 и края - 27-29 юли.

Именно - много точно казано - критиката сама е безпомощна. Любовта помага винаги сама, въпреки критиката. Тя лекува раните и дава сили за промяна. Ако човек е убит от нещо, което той си е кръстил любов, значи това просто не е било любов, а замаскиран страх. Моля дайте ми реални от вашия живот примери, в които да сте абсолютно сигурен, че вашата критика (точно и само тя) е променила живота на някого към добро.

Ние с Емо идваме когато кажете - на палатка сме, така че сте ни на гости край огъня!

Никога не съм била там - кой тръгва за Малко Търново??? Има ли място за палатки, което да е близо до някаква хижа или място за преспиване? Нещо повече за транспорт до Малко Търново за тези, които не са с кола?

Това беше лято 2011, на Трещеник - който беше там, никога няма да го забрави! Благодаря на всички за нощта край огъня, за разговорите по рилските пътечки и сред клековете, за смеха и усещането, че съм с много, много близки хора! Едно пиленце ми пропя, че има супер интересни идеи за 2012! Сега вече усещам как малкото порталче в мен нетърпеливо потропва с краче и вече сънува планината. Споделяйте идеите си, приятели! Място? Дата? Програма?

Благодаря ви и на двете, сестрички! Много ми беше ценно, което написахте и споделихте! Замислих се дали разликата в начина, по който играят партньорите би повлиял дисхармонизиращо. За кръга - едва ли. Ако кръгът е голям, почти не се усеща разликата между дъгата и правата - така съм го усетила на Рила. Ако кръгът е малък, като нашия, също не се забелязва явно, ако един играе по дъга, а друг по права линия. Двамата партньори биха го усетили съвсем леко - приближават се малко или се отдалечават, но това се случва през цялото време, така че не е повод за разконцентриране и нарушаване на хармонията. Още нещо си мисля - ако вървим по дъгата, всяка следваща стъпка ние сме в точка от кръга, допирателната към която е перпендикулярна на радиуса на кръга. Ако вървим по правата, която е самата допирателна, ние сме перпндикулярни на радиуса в точката, в която сме се откъснали от дъгата и сме тръгнали по права, но с всяка следваща стъпка по правата, ъгълът, който сключва правата и съответният радиус в точката, в която стъпваме се отклонява от 90гр.

Аничка, ако аз дам на човек, за когото знам, че разбира от месене на хляб, мое скапало се произведение, при това естествено отлично знам, че се е скапало, значи аз моля за съвет и помощ. Иначе щях да го изхвърля в коша, не да ставам за резил. Ако пък не разбирам, че произведението ми се е скапало, това ми е шанс да ми се отворят очите. Но разликата е принципна, дано успееш да ме разбереш правилно - критиката посочва недостатъците, но не дава развитието на проблема в посока на неговото преодоляване. Тя прави забележка на педофила и дори го посочва с пръст, за да се пазят от него, но тя не включва в схемата хората, които ще помогнат на болния човек да преодолее проблема си. Тя разглежда него като проблем. Съответно, ако нещо или някой посочва пътищата за решение на един проблем в полза на човек или нещото, което го генерира, това вече не е критика, а рационално търсене на пътища за положителна промяна. Сега може би ще се изтъкне аргумент, че самото посочване на недостатъка вече е помощ и път за промяна, но уви, практиката сочи обратното. Като правило това задълбочава проблема. Като педагог толкова години имам стотици примери - и аз съм задълбочавала проблеми вместо да намирам пътища за решаването им. Понякога ни се струва, че критикувайки, сме постигнали подобряване, но в такива случаи просто не сме информирани или не се взели в сметката някакво друго влияние, което е текло паралелно с критиката, но е успяло не само да я неутрализира, но и да обърне процеса...

Откъде го видя това, лельо? Много убаво е синтезирано Само не разбрах, защо критикуващия не трябва да знае причините за изключенията от нормата и как посъветването на знаещия не е критика. Благодарско за похвалата - поласкана съм от оценката Критикуващият може и да знае причините за провала, може и да ги каже дори, но неговата цел е оценка на хляба Знаещият няма намерение да оценя нищо, той просто споделя опита си с желание да помогне за успеха на човека, когото съветва. Тъй като стана доста абстрактно, ще се опитам да поясня с примерни реплики: 1) Критикът: Този хляб е станал клисав и с прекалено твърда кора. Брашното не е било пресято добре, сложена е прекалено много мая и съотношението на водата и брашното не са подходящи. Хлябът не е годен за ядене. 2) Съветникът: Хубаво ще е да се пресее брашното няколко пъти, за да влезе въздух в него. Ако количеството на маята е наполовина, корите ще станат по-тънки. Опитай да сложиш вода в съотношение 4:6 и виж какво ще се получи. Ако искаш, следващия път можеш да ме повикаш да гледам как точно приготвяш тестото. А това сега ще го препечем и ще го направим на попара - ще стане супер. (Моля Дианчето и всички майстори на хляб да ми простят за грешките - само исках да импровизирам реплики. Ще съм благодарна за корекции - ще са ми от полза).

Хубавото време и благата идват само, ако разберем уроците на страданията и бурите.

О, благодаря, мисля, че съвсем ми се избистри основната отличителна черта на критиката: "Критиката посочва негативните качества според някакви мерки, зависими от ценностната система на времето и на критикуващия, но тя не се опитва по никакъв начин да промени негативното или да създаде нещо позитивно като алтернатива." Пример; - хлябът е препечен или недопечен или не се е получил. Критикът веднага посочва на човека, който го е правил недостатъците на хляба, но самият той не прави и не може да прави хляб. Човекът, който знае и прави хляб, той не критикува - той разбира причината, поради която хлябът не се е получил, и я казва на човека, който не е сполучил, за да може да избегне негативния резултат следващия път. Съветникът знае това, защото на самият него му се е случвало същото.

Каквито и философии и правила да си създаваме, да четем, да следваме, едно си остава най-важно и най-точно - опитът, плодовете на нашия живот. Може да съм накамарила стотици книги и да съм ги чела с молив в ръка, но ако след това четене аз съм в страдание, ако се усещам измамен, обиден, пренебрегнат, неоценен, ако нося в себе си жертва и съдник, то напразно съм ги прочел... А може само едно малко невзрачно томче да съм се докоснал, но след него животът ми да се е променил неузнаваемо към мир и щастие и добро - защото те не са външно явление, но си извират вътре в самите нас и не външните условия определят как ще живеем, а това, което извира вътре в нас.

Греховете само Бог може да ги определи, не човеците. Само той отсъжда. Коперник, Галилей и Бруно също са били малцинство. Християните също са били малцинство докато са съхранявали истинското учение на Христос. Болшевизмът е причинил само кланета и беди на човечеството, и винаги е връщал културата ни назад.

Няма смисъл да му се прави забележка (критика) - в най-добрия случай ще я отмине без внимание, в по-лошия ще се прикрива по-добре. Връщат се нападки и забележки за поведението ни в някакво друго място - според забележкарите - съвсем справедливи. Предупреждаването на родителите и децата се нарича предпазливост, а не критика. Връща се благодарност и съответно предупреждение когато сме намалили личното си внимание в нещо друго. Това, което човекът върши не е негова вина, а негова беда - най-доброто решение е да се предупредят полицията и психиатричната клиника, за да се предотвратят постъпки, които ще навредят на самия болен човек най-много. Прибирането му за лечение е най-добрата помощ за него. За съжаление там има доста тромави процедури...

Според мен не - изборът си е бил негов, той е решил да се нагоди към външното влияние точно по този начин - избрал го е пред перспективата грубата среда да го отхвърли. А може би последното е било Божията воля?

Мотивировката на действията винаги е една в основата си - това е любовта. Омразата, обидата и всички други негативни прояви са същото каквото е студът - малко (недостатъчно според нашите нужди и представи) количество топлина. Когато човек, който обича красотата, чистотата, девствеността на природата, става свидетел на разрушението, убийството на тази красота и чистота, на безхаберието и липсата на елементарна хигиена и култура, когато види как някой му превръща градината в отходно място, нормално е да реагира с гняв и недоволство. Просто нямаме достатъчно култура в това отношение. Да плюем и хвърляме кал върху хората, които се канят да се насмучат за сметка на всички нас, би било същото като да се отнасяме с гняв и омраза към един кърлеж, който се е лепнал върху тялото ни докато сме се разхождали в парка. То съществото така преживява, няма за какво да го мразим. Просто не му позволяваме да остане върху кожата ни и да се храни от нас, нали? Същото правим с бълхите, въшките, дървениците - дезинфекцираме и поддържаме хигиена, за да не намират топло и удобно местенце да се размножават при нас. И го правим с любов към чистотата - няма никакъв смисъл да ненавиждаме насекомите.

Здравей radhika - и моето усещане е за движение по дъгата, но това никак не ме притеснява. Според законите на космическото пространство през точка вън от дадена права могат да се прекарат безкрайно много прави, успоредни на дадената, а Паневритмията е космическа по произход и същност. Според мен да и натрапваме просто двуизмерно мислене би било връщане назад...