Ради

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози. Небето над Бухара розовееше от настъпващата утринна заря. Звездите бързо гаснеха една след друга, изплашени от могъщото сияние на изтока, което предхожда изгряването на слънцето. Свеж и приятен полъх се носеше над спящия още град. През нощта беше превалял тих дъжд – рядко явление тук. Потънал в дълбок размисъл, млад мъж крачеше с леки стъпки към покрайнините. Той премина през една от портите на голямата крепост, което го обграждаше града. Тя вдъхваше вяра и спокойствие на мирните му жители от нашествието на гладни скитнически племена. Минавайки през портата, той огледа дебелата стена от камъни и си каза: „Колко назад в своето развитие и култура е човешкият род, за да се отдава на пъклените подтици, които злото на Княза на този свят вмъква в хората и ги кара да ограбват и заробват своите подобни. И да става нужда за своята охрана, мирните хора, да вдигат такива чудовищни стени. Но, слава Богу, засега – ето, изминаха повече от два века, откак арабите дойдоха и завладяха земите на този край. Нашествениците, изплашени от тяхната сила, не смеят вече да идват насам. Крепостта е безмълвна.” Все така замислен, той стигна до бистрата, грациозно лъкатушеща Мулкана. Тих, успокояващ божествен напев се носеше от игриво подскачащата вода. - Чудно нещо е водата – отново си помисли младият мъж. – До какво съвършенство е стигнал минералният свят в своята еволюция! Тя е единственият течен минерал. Какво изключително участие взема тя в служба на онова могъщо божествено течение тук на земята, наречено живот. Каква любов има, каква жертва прави, каква задача изпълнява – да приема и чисти отровите, които князът на злото е вмъкнал навсякъде, във всяка форма, във всяка творба на този свят. Стана му приятно, топло и мило като я гледаше и с радост крачеше по нейното течение нагоре. Насочи се към едно от възвишенията, които бяха пред него. Когато стигна върха, спря се и тихо изпя любимия си химн, който сам беше създал и се загледа на изток, където след малко се показа първият лъч на изгряващото слънце. Топлота, смирение и уважение се изписаха на лицето му пред най-великото събитие на деня. - Богове, – подхвана той в себе си – вие отново идвате на нашата земя, за да й дадете живота и своето благословение, кажете ми, ще мога ли да имам нещичко от вашата светлина, знание и мъдрост? Аз за тях жадувам, след като ми дадохте възможност да изуча всички науки, които хората тук на земята бяха достигнали. Чрез вашата мощ успях да излекувам Емира на Бухара, едва достигнал 18 години – нещо, което никой от лекарите там не можа да направи. За благодарност и по моя молба, Емирът ми разреши да посещавам и да ползвам всички книги, които се намират в неговата грамадна библиотека „Савван ал Хикмат”, хранилището на мъдростта, а това е най-голямата привилегия, която Емирът дава на един човек. В нея – дни и нощи, четях и изучавах събраните знания и мъдрост на търсещите истината. За това съм ви тъй благодарен и съм готов да поставя всичките си сили, за да бъда ваш слуга, да изпълнявам волята на Бога, така, както и вие я изпълнявате. Но ми трябва по-голяма светлина и мъдрост – вие знаете това. От това, което научих от книгите на хората и опитът, който животът ми донесе, аз разбирам, че все още нищо не зная. Помогнете ми – дайте ми от вашата светлина и мъдрост! Така смирено се молеше младият Абу в утрото на този чуден ден. Когато свърши, очите му бяха просълзени. Той вдигна глава и за своя голяма изненада видя до себе си човек, който приветливо му се усмихваше. Абу го гледаше и не можеше да се нарадва - от човека лъхаше доброта и мекота, каквато той не беше виждал. Имаше вид на човек, преживял много години, а беше изправен и без побелели коси. Излъчваше младежки жар. Обхванат от непреодолимо желание, Абу се чудеше как да завърже разговор - Кой сте вие – най-после подхвана Абу – и откъде идвате? Вие не приличате на хората от този край. Как попаднахте тук в този ранен час? Как се казвате? - Моето име – отвърна непознатият – е Аиа Бен Якзан. Идвам от чистия и свят Ерусалим – на братята на слънцето. Но не този град Ерусалим, за който си чувал и чел. Ние чухме молбата ти и съм пратен от тях да ти помогна – да се утоли жаждата ти. По лицето на Абу се изписа изненада. Той не беше чувал такова странно име, макар че знаеше и география, и история, и човешки имена от цял свят. - Да, вярно е – подхвана непознатият – ти такова име не си срещал и чувал, защото и такъв като мен не си срещал досега. Ние там, братята, имаме имена както и вие, хората, но те включват всички способности и възможности, които всеки притежава. Абу остана още по-изненадан като разбра, че непознатият беше прочел мислите му до най-големи подробности. - Аиа – продължи непознатият – това са първите звуци, първите гласни, които човек произнася, когато се ражда на земята – те му отварят вратата към този свят. С тях призовава Любовта на помощ, в този труден и важен момент. Велик закон е във вселената: „Трябва да искаш, за да ти се даде. Трябва да жадуваш, за да имаш.” Дете, което се ражда, не произнесе ли тези звуци, вратата не се отваря и с него е свършено. „Аиа” е Любовта навсякъде в Божия мир. А Якзан е вечното, непрекъснато движение – животът. Ние, братята от слънцето, отдавна следим твоя път и се радваме на жаждата ти за светлина, знания и мъдрост. Ти доказа, че тази жажда – да изучаваш Божията мъдрост, е крепка и устойчива. Ти завърши един клас – знанието за външните форми и явления, и сега дойде време да влезеш в друг, по-висш. Там ще изучаваш вътрешното съдържание и дълбокия смисъл на всичко, което те заобикаля и всеки, който ще срещнеш. Това знание ще ти даде голямо предимство пред другите. Ти ще можеш да им помагаш, да ги лекуваш и поучаваш, тъй както никой друг. С това голямо вътрешно богатство ти ще си изправен пред две възможности: голямото изкушение да живееш охолно и спокойно, уважаван и почитан от царете и знатното висше общество, но да изпълняваш тяхната воля; и другата – да изпълниш волята на Бога, като тръгнеш из народа, да му помагаш и показваш пътя към знанието и светлината, към Божествената мъдрост. Но в ако избереш второто, ти ще се сблъскаш с княза на този свят, който е враг на Божествения път. Той ще накара своите слуги да те гонят от град на град, от селище на селище. В затвори ще лежиш, ще се подиграват с тебе, като еретик ще те съдят. Кое ще избереш ти – човешката слава или Божията? Абу се сепна от ясния и категоричен тон на непознатия. Много осезателно почувства могъществото, което той носи в себе си и сериозността на момента. Той никак не очакваше, че в този хубав ден ще бъде изправен да реши най-важния въпрос, който може да се постави на едно разумно същество. Спря се и отново загледа внимателно странника пред него. Изправи се и каза: - В мен колебание няма. Аз искам да изпълня волята на Бога, през каквито и изпитания да мина. Ярка светлина лумна от образа на непознатия, една топла усмивка, пълна с любов и радост грейна по лицето му. - Но, кажи ми – каза Абу – как ще разбера, че ти си един от тези велики синове на Бога, за които четох в книгите на древните, че идват при особени случаи при някои хора? Странникът погледна Абу и му каза: - Ето, по твоята глава и лице, и по всички твои органи и форми, аз ще ти разкажа не само за твоите качества и способности, но и за целия твой живот – не само сега, но и в миналите векове, когато си идвал пак на земята. Абу остана приятно изненадан, че непознатият, който по чертите на лицето си, много приличаше на него, ще му обясни значението на всяка форма и линия по неговото. Той самият се бе занимавал с тази наука и я намираше за много полезна и интересна за всеки човек. Странникът започна да му обяснява – челото, веждите, очите, носа, скулите, брадата, долната челюст, устните и очите, а след това и покритата част от главата с косата, и то с такава подробност и задълбоченост, каквито Абу нито някъде беше чел, нито чул. Туй, което той знаеше, беше бебешка занимавка в сравнение с онова, което чу. - Сега – продължи по-нататък Аиа Бен Якзан – ще ти покажа и нещо съвсем неочаквано, което не само ще премахне съмнението ти, но ще ти покаже нагледно и част от нашата далечна връзка. Той махна с ръка и Абу се видя при съвършено нова обстановка. Беше в учебна зала заедно с много ученици, които смирено и задълбочено очакваха влизането на своя Учител. Абу беше най-отпред. След малко вратата се отвори и за голяма негова изненада, видя да влиза с леки и енергични стъпки Аиа Бен Якзан. Лицето му обаче този път беше замислено, посърнало и измъчено. Той се обърна към очакващите го с внимание ученици и каза: - Любезни мои, на тази земя, на която вие сега живеете и учите, ние изгубихме сражението срещу злото, срещу княза на този свят, защото той можа да използва мъдрост, в която ние не успяхме да проникнем. Тази земя и много земя на север от тука ще загине. Тържествуващ от своя успех, князът на този свят е обхванал умовете на изостанали човешки раси, като ги повдига срещу нас – ние, които носим светлината, знанието и мъдростта Божия. Обхванатите от неговата злоба и ненаситен устрем към разрушение и мрак, с небивало ожесточение връхлитат върху нас и всичко, което ние сме създали, като го изгарят и обръщат в пепелища. Ето защо ние ще трябва да се оттеглим от тука, защото земята ще бъде залята и потопена от водите на могъщия океан. Ние ще трябва да спасим знанието и мъдростта, оставени от великите учители на човешкия род, за да може пак вие да ги ползвате, когато дойдете отново. Ние, братята на слънцето, взехме под внимание всички ходове и помисли на княза и бъдете повече от сигурни, че подобно нещо втори път няма да се случи. Членовете на Бялото братство се отличават от хората и по това, че могат – макар и в много редки изключения – само по веднъж да правят грешки. Учителят им спря и погледна вкаменените от изненада ученици. След тежко мълчание, той вдигна глава и продължи: - Цялата тази цветуща земя, оттук до далечния север, ще потъне под водите на океана, нивото му ще се издигне на сто метра височина и ще залее всички цветущи страни, където сега има тъй висока култура. Станете да приберем оставените написани съкровища на мъдростта, донесена от великите учители на човешкия род в хранилища, където водата няма да стигне. Учениците станаха и бързо се упътиха към подземията на величествената сграда, където се съхраняваха трудовете на мъдреците. Всичко беше прибрано, опаковано и закарано в пещера на един висок връх. По пътя Абу забеляза огромни градове и прекрасни градини, каквито до сега не беше виждал. Когато приключиха, небивал мрак обхвана всичко. Дни и нощи подред ужасяващи мълнии разтърсваха небето и земята се люлееше като клечка в развълнуван океан. Всички стояха в пещерата, ужасени от гледката – потъваше Атлантида. - Какво беше това? – попита Абу, изпълнен с уважение, смирение и искрено доверие към своя Учител. - Това, което видя, е само епизод от твой минал живот. Ти беше тогава от напредналите ученици в Божествената школа, която ръководех. Тя беше на една земя, за която нещо си чел в старите книги от библиотеката на Емира. Абу се усмихна, но вече не се изненада от факта, че неговият учител знае и за библиотеката на Емира. – Учениците – продължи по-нататък Аиа – са под непосредственото внимание на своите Учители и следят и за най-малките техни прояви, мисли и чувства, и подреждат всички случки и събития в живота им до най-малките подробности. Ние ти наредихме да имаш достъп до тази библиотека . - Ти казваш, че освен на потъналия континент и другаде е имало много по-висока култура от нашата – се обърна Абу към своя Учител – а защо не намираме останки от нея? - Вие – подхвана Аиа – и учените, които за в бъдеще ще дойдат и ще се интересуват от историята на човешкия род много повече, отколкото това е сега – нито вие, нито те, няма да намерят почти нищо от нея. Защото тогава културните народи, както и техните градове, са се намирали все покрай големите водни басейни и реки, както е и сега. Вземи например Халдейската, Византийската, Египетската, Александрийската, културата на остров Крит, китайската и другите култури, са се развивали все покрай вода. Далеч във вътрешността на континентите и в планините са живели примитивни хора, със съвършено изостанала култура. Водите на океаните, които се надигнаха със 100 метра и големите реки, които придойдоха от топенето на снеговете и поройните дъждове, заляха и погребаха завинаги цветущите градове, хората и културата, която те създадоха. Много от големите реки промениха своите корита, както това е било и с реката Нил, която по-рано е минавала през Сахара – сега пустиня, а тогава цветуща страна. От тази страшна катастрофа на земята, в народите е останал само смътен спомен, записан в някои летописи. Спомен за мировия потоп. И какво намират и ще намерят онези от хората, които ще се интересуват от миналото? Ще намерят само остатъците от примитивните народи, животът навътре в континентите и по високите места. Като казвам това, не става въпрос за културите, които хората днес познават: китайска, индийска, вавилонска и другите, но за онези много, много древни култури, съществували някога на земята. Хората които ровят земята, за да търсят нещо оставено от миналото, се много учудват като намират предмети и сечива, направени от бронз. Ти знаеш, че за да имаш бронз, трябва да има много добра техника, за да се получи най-напред мед, олово, калай – та тогава чак може да се прави бронз. Къде е била тази техника? Къде и как се произвеждали тези метали? А бронзовите предмети са намерени в селища, обитавани от примитивни хора. За в бъдеще учените ще се учудват много, когато намерят коралови образувания на дълбочина 150-200 метра от нивото на океана. Ти знаеш за тези тъй красиви малки животни, които живеят в топлите води на океаните – те могат да живеят най-много на 25-30 метра дълбочина. Няма да минат и 1000 години и учените ще намерят и други още по-очевидни доказателства за това голямо издигане водите на мировия океан. Дълго се разговаряхме – с усмивка каза Аиа Бен Якзан на своя ученик Абу – време е вече да те заведа и покажа пещерата, където скрихме писанията, в които е изложена онази мъдрост и знания, които дават възможност на ученика да разбира дълбокия вътрешен смисъл на всичко, което вижда, преживява и става около него. През този ден Абу Али Хусейн ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина не се върна в Бухара. Там никой не го очакваше. Родителите му се бяха вече преселили в градините на Аллаха. Воден от своя учител, Абу отиде в пещерата, където дни и нощи четеше словата на Божествената мъдрост, докато изучи всичко, което имаше и беше съхранено там. След това той отново се прибра в Бухара, озарен от ново знание и Мъдрост. Напусна високата длъжност, която заемаше и дворцовото общество, и тръгна да проповядва ново учение и знание, да помага и лекува хората. Гонен, преследван и затварян в тъмници, хулен и обявен за еретик, в продължение на повече от 20 години, Аиа Бен Якзан беше всякога с него, напътстваше го и му помагаше в трудния негов път. Около него всякога имаше жадни за светлина и знания хора, негови ученици, които разбираха величието му. Най-после спря в град Хамадан. В утрото на чуден свеж ден неговият Учител, придружен от друг един, сияещ с още по-голяма светлина, се изправи пред него в ясен образ и му каза: - Стига вече, достатъчно. Ти изпълни волята на Бога, изпълни възложената ти задача. Време е вече да се прибереш при нас, като равноправен наш брат. Дойдохме да те посрещнем заедно с Христа, главата на Великото Бяло Братство. Аиа Бен Якзан му подаде ръка и Абу стъпи на мостчето, което беше прехвърлено над потока изостанали души, който обкръжаваше земята. Те ограбваха всяка душа, която отиваше в отвъдния свят - всяка душа, която на земята се беше поддала на техните подтици. И на 18 юни 1037 година, той премина в отвъдния свят и влезе в обществото на Великото Бяло Братство. Така Абу Али Хюсеин ибн Абдаллах ибн Хасана ибн Сина, наречен от народите там още Аш Шейх Ар-Раис, което ще рече „глава на знанието”, а от европейските народи „Авицена”, завърши своя земен път. Юни 1970 год. Николай

Образът на „Бай Ганьо” е въплътил в себе си сериозна част от недостатъците на българина, за съжаление – без даде път на някоя друга положителна черта. Но природата винаги търси равновесие и може би това е една от причините родната литература да се сдобие с друг свой герой – бай Митар пророкът. Наистина, в едноименния си разказ, Михалаки Георгиев като че ли се е опитал с един акорд да предаде цялата съкровищница на българския дух. „Бае Митар не беше записан в никой еснаф, немаше никакъв занаят, но всичко знаеше. Никаква вергия не плащаше, но и никой му я не искаше. Не беше вързан за никаква работа, но навсекъде беше и навсекъде работеше — не беше ничий, но беше на всички. Не беше нито епитроп, нито клисар, нито псалт, но винаги се навърташе в черква, когато имаше некоя работа.” Идеята за написване на разказа е дошла от Учителя Петър Дънов, който е предложил на Михалаки Георгиев да опише положителните страни от характера на българина. Това, разбира се, не било толкова лесно, защото всички сме даровити наблюдатели на лошото, но често слепи за доброто в човека. А кой няма и от двете? В крайна сметка, писателят се удря по челото, сяда и започва да пише, вдъхновен от личността на свой съвременник. Кой точно – не знам. Хрумна ми шантавата идея, че това може да е сръбския ясновидец Митар Тарабич, двадесетина години по-възрастен от Михалаки, известен и до днес с пророчествата си. Не звучи патриотично, а и надали е съвем така. Най-вероятно Митар пророкът е събирателен и идеализиран образ, вдъхновен от най-различни хора и характери. Или неизвестен български митар от Видин – родното място на автора: „А това, дето ще ви разкажа, да не мислите, че ще го изсмуча из пръстите си — не! Това го помнят всички съвременни жители от нашия град, като почнеш от кир Ставро сарафбашията, та чак до кючук Томо фукарията.” Разказът е изграден интересно – той започва с погребението на бай Митар и суетнята около него. То в крайна сметка не се състои, защото човекът се оказва съвсем жив – просто се „пренесъл” в оня свят. „— Ще го опеват ли, или ще му пеят „Христос възкресе“?” – съвсем на място пита един от поповете. Историята продължава с детайлни щрихи за бае Митар, образът е изграден както описателно, така и с помощта на случки и диалози. „…тих скромен, със сини умни очи… той винаги вървеше с отмерени стъпки, стъпваше тихо, кротко и никога не махаше с ръце. Когато говори, той нито креска, нито шепне, а всекога изговаряше полека и ясно всека дума и винаги те гледа в очите, като ти говори.” Митар пророкът е сред народа, навсякъде и сред всички – но не е като всички. „Бае Митар имаше достъп по всички къщи и влизаше всекъде така свободно, както беше свободен и в своята килия. Болник ли било, смъртник ли било, кръщение ли било, годеж ли било, сватба ли било, помана ли било — каквото къде и да стане, — без бае Митра не ставаше. Навсекъде гледаха на него като на истински пророк — като на божи човек. Обичаха го, защото, каквото и да го попитат, той знаеше да отговори. А каквото кажеше бае Митар — казано беше. Никой не можеше да отреже като с нож думата, както това знаеше да направи бае Митар.” „Пренасянето” в отвъдното приключва и Митар пророкът се завръща сред своите съграждани и, разбира се – сладкодумно им разказва какво е преживял на оня свят. „Опомних се само, като че летим божем, ама оно не летим, ами като че ли ме облаците носят нагоре, нагоре… чак над слънцето. Усещам като че нещо хубаво, нещо светло, ама нищо не виждам.” Какви приключения очакват митаря по-натам – в свят на елфи, орки, ангели и св. Петър, ще оставя любопитният читател сам да разбере. Е, може и да няма елфи и орки, но четивото си струва, а текстът е достъпен тук. Ще завърша с думите на Петър Дънов, духовният Учител на Михалаки Георгиев: „Най-добрият образ в българската литература е образът на Митар–пророкът. Това е най-положителният образ. В него има всичко.” Радислав Кондаков

Като изключим Йеремия, т.е. поп Богомил, Василий Врач е може би сред най-популярните имена на богомилски водачи. Живял почти два века след появата на Богомилството, Василий е изключително влиятелен, словата и делата му привличат широк кръг от хора – достатъчно широк, че да притесни сериозно византийския император Алексий I Комнин. Разбира се, съдбата му отрежда същия край като на почти всички апостоли на школата – клада. Епископ Василий Врач е изгорен през 1111 година на арената на големия хиподрум в Константинопол. Събитието е описано от дъщерята на императора – Анна Комнина, в похвалното й слово за баща й, озаглавено “Алексиада”. Както се досещате, багрянородната историчка не е била член на фен клуба на богомилите. Ето и откъс от 15-томното й произведение: Надвеси се грамаден облак от еретици. Това бе нова ерес, непозната по-рано на църквата, а именно учението на богомилите. Както изглежда, то е съществувало и преди баща ми, но тайно. Славата на богомилите се бе разпрост­ранила вече навсякъде. Някой си монах, на име Василий умееше най-изкусно да проповядва безбожието на богомилите. Той имаше дванадсет ученици, които наричаше апостоли, а беше увлякъл след себе си и няколко ученички, съвсем извратени жени. Злото се разпространяваше с бързината на огъня, бе проникнало и в най-знатни къщи, страшната напаст бе заразила голямо множество хора и опустоши много души. Тогава душата на императора не можеше вече да по­нася това и той се зае да разследва тази ерес, която със своите отстъпнически замисли беше насочена против държавата. Веднага изостави грижите си за Изтока и Запада и насочи вниманието си към духовните въпроси, а именно: да измъкне богомилската ерес като змия от дупката й, като възложи на мнозина да издирят този проклет Васи­лий. Бяха изловени множество богомили и доведени в двореца. Един от тях, на име Дивлатий, първом не желаеше, но след като бе подложен на изтезания, издаде споменатия Ва­силий и неговите апостоли. Те също бяха заловени и докара­ни в двореца. Архисатрапът Василий беше човек в монашеско облекло, с изпито лице, без брада, твърде висок на ръст. Импера­торът стана от трона да го посрещне и го покани да седне и да сподели с него дори трапезата, като му каза: - Почтени отче, аз се удивлявам на твоята добродетел и искам да позная проповядваното от твоя почтеност учение, понеже нашите дела от само себе си са негодни и не водят към никаква добродетел… Отначало Василий се преструваше и не даваше ухо на казаното, но все пак се възгордя от похвалите и най-сетне избълва догмите на ереста си. Тогава императорът захвърли маската си и дръпна завесата зад себе си: там бяха скрити целият синклит, воен­ното съсловие и висшето духовенство, а писарят записваше всичко, което се говореше. Василий не се и опита да отрича, но веднага пристъпи към защита и заяви, че е готов да посрещне огън, удари и всякаква смърт и остана непреклонен спрямо увещанията на императора да се отрече от нечестивото си учение. Всички еретици – и корифеят, и хорът – бяха осъдени на изгаряне. Самодържецът заповяда да запалят на хиподрума голяма клада. Беше изкопана извънредно голяма яма и голямото количество дърва от високи и наредени дървета приличаше на планина. След като кладата бе запалена, голямо множество хора започна да се стича на арената на хиподрума и по стъпалата [този хиподрум побирал 100 000 зрители - б.а.] и всички очакваха това, което щеше да се случи. На другата страна бе забит кръст – на нечестивеца бе даден избор, ако някак се уплаши от кладата и промени мне­нието си, да отиде при кръста, за да бъде след това освобо­ден от огъня. Присъстваше и тълпата от еретици, които гледаха вожда си Василий. А той гледаше с пренебрежение и докато бе далеч от кладата, се надсмиваше и викаше, че ангели ще го грабнат от огъня. Но когато усети огъня и видя издигащите се пламъци, трещящи като гръмотевици, изхвърлящи огнени езици, висо­ки колкото гранитния обелиск, стърчащ в центъра на хиподрума, тогава този смелчага се смути. Започна да извръща очи, да пляска с ръце и да се удря по бедрата. При все това и тази гледка не можа да го разколебае, нито огънят смекчи железния му дух, нито изпратените до него увещания на самодържеца го промениха. И понеже се разнасяха много приказки и басните за него се носеха от уста на уста, палачите се уплашиха да не би по Божие опущение да стане някакво необикновено чудо и хора­та да видят нечестивеца да излиза невредим от огъня и да се яви после в някое многолюдно място, та по този начин ереста да стане по-страшна отпреди, хванаха го, вдигнаха го високо и го хвърлиха сред кладата заедно с дрехите и обувките. Пламъкът, сякаш разлютен, погълна нечестивеца така, че не се почувства никаква миризма, нито димът се промени, появи се само една бяла ивица посред пламъка… Аз, най-уважаваната от багрянородните и първа от децата на Алексий – Анна, имах желание да изложа тук цялата богомилска ерес, но ме възпира срамът, както казва някъде хубавата Сафо, а пък и това, което се носи от уста на уста, по-добре е да се премълчава… Радислав Кондаков

Ти целия разранен и гладен си О, певецо с лира в ръка И взорът син разтваря се В разлюляната гора А очите й Хиляди, погубени Изгарят бялата снага И тъмен шепот на безверници Съдира нежната душа Ти запя, Орфее С пръсти лирата погали И онемяха хора, зверове и ручеи Копнеж незнаен в тях пробуди се Копнеж прадревен, копнеж незнайно от кога Отдалече идеш ти Да уловиш душите заблудени Които плачат, хълцат, стенат Притиснати от ноктите студени Във ъгъла на кухата вселена В гнездото на грабливата царица И ето те пред нея Полугола, накитена и властна Ти нямаш сили очите й да срещнеш А тя те гледа – тъмно, сластно О, Орфее – тя те мигом пожела За неин цар – съпруг на великата Родопа Ще се стопи ли божественият дар В черната утроба на блуд и на кощунство? Ти – надменен чужденец Презрял ложето на бесовска царица Дързък и безумен хубавец Ти сам скочи в лапите на гневната лъвица Но още крачки ти направи По трънливата пътека , водеща към гибел и разруха Ти сбра момци, мъже и старци За да говориш слово за метеж и свобода О, лъжеверецо – тя копнееше да ти прости Че цяло царство ти превърна в племе от жени Но още крачки ти направи По трънливата пътека … О, да, вярно – ти с поглед кротък и песен тиха Успя сърцето да плениш Но кой ти каза, че можеш с огнени цветя Вакханска вяра да ломиш? И когато със измама и коварство Менади, блудници и жрици те завлякоха И хвърлиха те кървав в нозете й С дрехи и душа разкъсани Тя с треперещи ръце прегърна те И зашепна на трупа ти – Родопа те желае А тежките крила на ужаса въздуха над тъжната гора разклатиха Ти себе си на семена – узрял Разпръсна по заспалата вселена За да запееш песента на звездно цвете Поникнало от зърното алмазено на музика небесна Радислав Кондаков