Ради

Визуализацията е един от мощните методи, когато искаме да използваме ума и въображението си като помощници за постигане на нашите мечти, цели и желания. Но е важно да знаем какво точно искаме и към какво се стремим, защото ако нямаме пълна яснота, то подсъзнанието може да ни изиграе лоша шега. Така например… Ако си представяте голяма, хубава и пищна градина с райграс, цветя и убийствен жив плет, то един ден може да станете изтормозен градинар в мъгливата английската провинция. Ако си мечтаете да карате скъпа, хубава и луксозна кола с номер 7777, да не спирате на червено и да засичате другите, то не би било изненадващо, ако съдбата ви даде шанса да бъдете шофьор на някой млад, добре облечен бизнесмен. Щастлива ли ще бъдете, ако след многократни визии, как през ръцете ви минават много, ама много пари, ви предоставят невероятната възможност да бъдете касиерка в натоварен банков клон на Раковски и Гурко? Вие обичате да се шляете, гледате със зачервени очички Нешънъл Джиографик до малките часове и мечтаете как ще обиколите света. Подсъзнанието бързо ви урежда нископлатена работа в българска турагенция, като екскурзовод, осигуряван на 300 лв. Вие сте амбициозен и буден младеж, препрочел няколко пъти книжките на Кийосаки, и сте убеден, че трябва да се пенсионирате млад. Тогава Фортуна, потривайки доволно ръце, ще ви направи старшина на рота в Грудово, Елхово или Звездец. Обичате киното, коефициентът ви в Замунда е 9.4 и въображението ви работи здраво, за да ви осигури така лелеяния момент – снимки във филм. Накрая вие ставате статист в продукция на Ню имидж и играете третия, когото Уесли Снайпс пребива в градинката на Народния театър. Като истински мъж вие обичате жени (даже много ги обичате). Мечтата ви да сте заобиколени от кльощави, дългокраки манекенки се сбъдва доста лесно, но колко жалко, че трябва да сте чистач на половин работен ден в офиса на Визаж. Вие сте екоактивист, участвате във флаш-мобове и протестирате против всички видове лифтове. Вашето най-дълбоко желание и нужда е да живеете сред красотата на живата природа, далече от шума, суетата и мръсотията на големия град. Каква ирония, че след корабокрушението, от което само вие оцеляхте, наистина сте на необитаем остров, и то такъв, на който Владо Карамазов никога не би водил Сървайвър.

Ученикът приближи ашрама. Прашният път зад него се виеше като подла змия, пълзяща към градовете на злото. Седем дълги години той прекара там и живя с тях. С другите. „Иди” – му бе рекъл Учителя един ден. „Иди да изучиш как живеят хората по света, и ела след седем зими.” Ето, дойде така дълго чаканият миг, когато коленете му докоснаха земята пред сияещата в бяло фигура на мъдреца. - Кое е най-важното, което научи за живота на хората, ученико? - Много разбрах, Учителю, но ще ти кажа, че това, за което хората най-много жадуват, са парите. Богатството е техния бог, на него се молят, за него на всичко са готови. Като прокълнати са, Учителю, на всичко слагат цена. - Кажи ми тогава, за колко чувала злато биха разменили те своите очи? За колко диаманта биха продали краката или ръцете си? Кажи ученико, за колко товара с пари, те биха се разделили със своите спомени и минало? А за какви ценности биха загубили любовта на семействата си, близките и приятелите си?

Жегата ни душеше. Погледнах безпомощно отворения прозорец и изругах. Вместо да се наливам с бира в някое плажно капанче, аз седях на проклетия и последен, девети етаж на нагрятата панелка и се заяждах с Алек. Водехме любимия си спор за след третата бутилка за онези негови глупости – таро, хороскопи, звезди и тем подобни дивотии. Дишах собствената си пот, слушах новото откритие на Алек, че според хороскопа му щял да умре на 32 години. Изпуснах си нервите. Не ме разбирайте погрешно, той беше най-добрия ми приятел и бъзиците ни винаги бяха дружелюбни и с мярка. Ей така – за веселба. Но този следобед августовското слънце стопи търпението и запали раздразнение, което не се беше появявало преди. - Виж какво, спри с тези глупости, бе! И вместо да си даваш парите за тези смешни книжлета, айде вземи си купи един климатик, а? - Не са глупости, бе! Колко неща съм познал досега? Не улучих ли за Мариана, а? Казах ти тогава, нали? А за баба ти? Да не споменавам за новата работа … - Абе, Алек, я стига, бе! Мариана, стринка ми, на баба ми хвърчилото! Кви ги дрънкаш бе, тук за смърт става въпрос! Нали сега си на 32? Ще ти фрасна един, да знаеш! За моя изненада, ръката ми трясна масата, като лиши и двама ни от останалата бира в чашите, както и от самите чаши. Алек скочи като младо кенгуру, за първи път го виждах със стиснати юмруци, а изцъклените му очи ме гледаха страшно. Изсмях се. - Не ми се хили бе, неблагодарник! Видях го в хороскопа, в тарото, а проверих и с махалото. Сигурен съм. И внимавай аз да не ти ковна един. - Абе що не си завреш хороскопа и махалото някъде, а? - Иска ми се да ти видя изражението, като разбереш, че съм прав. Точно тогава му предложих да се хванем на бас. Той махна с ръка и отстъпи леко встрани. Очите му ме гледаха тъжно. Стана ми кофти. - Добре, виж, извинявай, аз… Не успях да довърша, устата ми замръзна, стомахът ми стана болезнена топка, и изчезна в изтръпналите ми крака. Хиляди остри игли пронизаха тялото ми, а широко отвореният прозорец се изви като змия и запълзя нагоре. Същият прозорец, който току що погълна Алек.

Това е историята на една жена, която можем да наречем убийца, блудница, царица и светица – една жена, за която знаем малко. Може да се каже, че животът на Теодора е летопис на една раздрана от греха душа, вкусила от всичко, което света може да й предложи, за да се върне към това, за което винаги е жадувала. Родената в дома на пристанищен кръчмар Анастасия пие с пълни шепи от разкоша на византийския двор като царица Теофана, но намира гибелта си на големия площад в Преслав и бива наречена Теодора. Съпругата на император Никофор Фокас се е славела с поразителна красота и не случайно е била наричана “втора Елена”. Всъщност младата търговка на вина се възкачва на престола преди Никифор, като съпруга на император Роман II Лакапин. Страстно влюбена във Фокас, коварна и властолюбива, тя отравя Роман и след смъртта му става регентка. Самият Никифор е талантлив пълководец, ползващ се с подкрепата на войниците си, и лесно се справя с последната останала пречка към двореца на Порфирородните – стария му враг, патриция Йосиф Вринг. Съвсем скоро след това Никифор Фокас се жени за Теофана и е коронясан за император. Той назначава за началник на флотата последния останал жив богомил във византийския двор – Никита Странник. Воин и черноризец по душа, новият император рядко и сдържано дарява огнената си съпруга с ласка, и се отдава най-вече на молитви и пост. И никак не е чудно, че скоро тъмната кожа и гъстите черни коси на един от неговите пълководци – арменеца Йоан Цимисхий й напомнят за бурната наслада на нощта.Така Теофана е отново заслепена от безумна любов. С добре премерени ходове, Йоан запленява сърцето й, и тя не разбира истинските му мотиви – жажда за мъст и власт. В това време, Никифор Фокас, вече предупреден от незнаен монах за скорошната си смърт, панически строи бойни кули и се огражда с тежка стража. Той прокужда Йоан Цимисхий от двореца и го командирова в далечните азиатски провинции на империята. Но страстта на царицата към снажния арменец се усилва още, и тя ходатайства за връщането на Цимисхий. Императорът подозира, че се готви заговор, но не знае, че тайно, всяка нощ Йоан Цимисхий и Теофана сплитат тела в любовен танц. Той не предполага, че ще бъде предаден не от друг, а от собствената си жена. Царицата помага на арменеца и заговорниците, като ги вкарва тайно в двореца и им осигурява достъп до покоите и спалнята на владетеля. Добре и хитро организирано, покушението срещу Фокас е успешно. Чак когато го вижда, посечен и потънал в локва от кръв; когато я жегват застиналите, студени усмивки на заговорниците, Теофана започва да усеща какво е сторила. Не след дълго подозренията й се потвърждават – Йоан Цимисхий никога не я е обичал. Болката й на отхвърлена и излъгана жена е примесена с неутешима скръб по Никифор – тя жадува да се озове в прегръдката му отново. Изцяло съкрушена, царицата понася още един тежък удар – новият император я гони от двореца и тя е заточена в манастир, където роби и нубийци блудстват с нея и я насилват. Въпреки, че е държана в строг плен със забрана за излизане извън пределите на светата обител, тя, предрешена като войник, успява да избяга. Същата вечер Йоан Цимисхий дава прием в чест на пратениците на българския цар Петър. Преоблеченият воин прави силно впечатление на императора и той го кани на приема, като даже го кара да му изпее нещо пред всички. Теофана познава много добре вкуса на Цимисхий и красивия й глас донася любимата му песен. Но удоволствието на Йоан не трае дълго – бившата му съпруга завършва с тъжна балада за убийството на Никофор Фокас. Залата застива, всички разбират кой се крие зад доспехите. Йоан Цимисхий свежда поглед към земята, а царицата бързо напуска двореца. Княз Бенеамин, който е сред пратениците на Цар Петър, веднага иска разрешение от императора да напусне пиршеството и настига Теофана. Тази среща я разтърсва, защото византийката дълго време е копняла за ласките му и неведнъж го е канила в покоите си. И с ридание започва да го укорява, че късно я търси за любов – бисерите на душата й са разграбени, тялото й поругано, а на престола седи вече друга жена. Но Боян не отива при нея за плът – той й говори за нещо далечно и непознато, нещо което я пленява и тя чувства близко. Строгият му глас пронизва изтръпналото й сърце и буди непознато усещане – болка и радост се сливат в едно. Унесена, Теофана притваря очи, а Бенеамин си тръгва безшумно – както е и дошъл. Тя разбира, че само една тайна не е разгадала – тази на страданието. Не след дълго стъпките й я водят до България – земята, която някога е презирала. С разранени, боси крака, тя скита по българските планини, за да търси това, което е загубила. И когато среща първите богомили тя още жадува за тъмните очи на Боян. Но не знае, че никога вече няма да зърне княза, не и на този свят. Наистина, странна участ свързва тях – страшната блудница и девствения маг: във Византия ще умре от българска клевета съзерцателят, а Теофана ще намери смъртта си в Преслав по ромейска повеля. Това, което вижда в тази чужда, корава земя я разтърсва дълбоко. Гладни, парцаливи хора, криещи се в гори и планини, сплитащи костеливи ръце в молитва. Мрачни сенки на мъже, жени, старци и моми, те се молят за тези, които ги гонят, те се молят за България, която осиротява. Богомилите приемат Теофана радушно, като блудна дъщеря, завърнала се в бащиния дом. И там, в хралупите на българските балкани една царица разказва с ненавист за Византия, където е грешила цял живот; говори за злато, накити и съблазън; за суетна власт и нечути престъпления. Там, в дивите гори, тя ридае, а с нея плачат и богомилите. С нея се молят, нея утешават. А очите й срещат очи, които с радост отиват при вериги и тъмници, които не се боят от огън и клади. И тя не забравя тези, които я посрещат като робиня на Исус, не забравя думите им – „Меч се остри за тебе тук – на земята, а там – на небето – се плете венец!” Теодора отива в Преслав да заклейми боляри и сановници, църковници и патриарх; да изобличи предателството и порока. В деня, когато последният апостол на богомилството, летописеца на движението, Симеон Антипа е обгърнат от пламъци на площада в Преслав, тя пада, посечена от меч. Но там не я познава никой, само един глас пита отдалеч: - Не е ли тази Теофана, развенчаната царица на Византия? Радислав Кондаков Използвана литература: 1. Райнов, Николай; „Света Теодора” – „Видения из древна България”; Издателство Стоян Атанасов, София, 1918 г. 2. Райнов, Николай; „Богомилство и богомили”, неиздаден труд 3. “Разказ за цар Фокас и за братята му, как ги погуби в една нощ кръчмарката Теофана” (новоб. превод у Й. Иванов, Староб. разкази) 4. Уикипедия

Това е презентацията, част от доклада ми на Четвърта национална астрологична конференция, Варна, 26-27 май 2007г. Богомилска Астрология View more presentations from antipa.

Животът на село никак не бе лек. Поминък нямаше не само тук, но и в близкия град. Почти всички млади отдавна бяха отишли или в София, или в чужбина. Иван Манов бе един от младите. Но не от тези, които бяха заминали. Не. Той бе единственият от вида на придошлите за постоянни жители на селото. Още на другия ден, след като беше дошъл, хората в селото обсъждаха, как сигурно беше дошъл да им вземе нещо. Не че имаше какво. - Eeххх, ако бех на твоите години – въздъхваше често някой от старците в селото. - Е, аз не съм толкова млад вече – отговаряше тихо Иван, сякаш говореше на себе си. Наближаваше четиридесетте, но изглеждаше много по-млад. Трите години живот сред природата, ежедневната физическа работа, чистият въздух и спокойствие, като че ли го бяха подмладили. Но най-важното бе, че беше обикнал живота. За първи път. Всъщност, животът на село изобщо не беше лесен. Но беше по-истински, някак си по-естествен. Всичко беше по-реално и Иван можеше да го докосне, усети, вдиша… Зимата бе смразяващо студена, добре че си беше купил два маслени радиатора, които достойно заместваха изстиналата без дърва печка нощно време. За сметка на това, лятото беше убийствено горещо. Нищо не спираше слънчевите лъчи да пронизват чистия въздух и да нажежават китното планинско село. Три години по-рано той продаде двустайния си апартамент в центъра на София и с част от парите купи тук малка къща, на два етажа, гредоред. Ремонтира покрива, направи си баня и освежителен ремонт. Беше избрал къщата заради големия двор, почти два декара. Не след дълго си купи и малка нива в землището, и прибави още пет декара към малкото си имение. Иван Манов най-редовно обработваше и двора, и нивата, но животни нямаше. Не му се занимаваше, а и го беше малко гнус. Все пак беше градско чедо и не можеше да свикне с всичко. В селото имаше около двеста жители, но лятото идваха много хора от околните градове. Виладжиите. Тогава обикновено по цял ден се чуваше детски смях и радостни възгласи – децата караха лятната си ваканция. Въпреки това, Иван Манов не бе истински щастлив. Колкото и да убеждаваше сам себе си, омаян от красивата природа и простия живот, дълбоко в себе си той бе самотен. Това чувство не беше ново за него. И насред лудницата в големия град, той винаги е бил сам. Нямаше много приятели, а пък и загуби тези, които мислеше за такива. Никой от тях не се и опита да разбере избора му, никой не му подаде ръка за помощ. Идваха му на гости в началото, докато им беше интересно. После го забравиха. Всъщност Иван не им се сърдеше, и самият той не проумяваше защо се беше озовал тук. Родителите си бе загубил преди девет години. Бяха загинали на място в тежка автомобилна катастрофа. Имаше една леля, която мразеше. С други роднини не поддържаше връзка. В София давеше самотата си в работа. Даже се гордееше, че е работохолик, имаше го за голямо геройство и саможертва. А той нямаше какво да жертва, освен чувството за празнота, което на моменти направо го задушаваше. Иван работеше усърдно и старателно, и накрая успя да се издигне във фирмата. С много от колегите беше в добри отношения, дори излизаха от време на време на кръчма или ходеха на екскурзии из страната. Но на тези неформални отношения бе сложен край, когато го направиха изпълнителен директор. В този момент Иван Манов бе толкова щастлив и поласкан, че дори забрави самотата си. Известно време си въобразяваше, че е център на света, че всички си говорят и мислят за него. Скоро еуфорията премина и новите проблеми и отговорности се стовариха като непосилен товар върху плещите му. Всичко му се струваше много по-тежко и поради факта, че нямаше с кой да го сподели. Самотата се върна при него и го прегърна още по-силно – бяха като стари любовници, които си липсваха. Тогава потърси утеха в Интернет. Половината нощ прекарваше в чат и сайтове за запознанства. Пишеше, гледаше, общуваше и обичаше – виртуално. Няколко пъти отиде на среща с момиче от чата, но нито веднъж не се получи. Скоро Интернет се превърна от спасение в проклятие, в пагубна страст, която не му даваше нищо освен празнота. След седем срещи с току що завършил психолог и голямо количество водка, успя да отслаби влиянието на технологичния звяр. Сеансите с психолога приключиха, но не и тези с водката. Тя бе новата му любов, изместила старата приятелка – самотата. Намери си и компания за пиене, напусна работа. После се сдружи с друга компания, с които се мъкнеха по околните села и махали, за да пият на чист въздух. Докато една сутрин не се събуди, целия в сено и тор и не осъзна, че е спал в плевня. Отръска се, и докато другите още спяха, се разходи наоколо. Хареса му много. На следващия ден пусна апартамента за продажба и не след дълго го продаде. Сега имаше търсене, всеки искаше да живее в София. После се върна с торба пари в селото да купи къща. Иван загърби всичко така лесно, сякаш то никога не е съществувало. Като разбраха, че ще живее там и няма да ползва къщата като вила, селяните го посрещнаха подозрително. - Ти да не си от тия, дето протестират за всичко, ъъъ…еколози, а? От еколозите ли си? – питаха го. - Не, не съм от тия – отговаряше той. - Абе, Иване, ти да не си от ония, там от оная секта, дето гледат домати и овошки, ама не ги торят и не ги пръскат, бе? Дето правят био…биоземеделие ли там, кво беше? А, кажи, бе? – питаха други. - Не бе, не съм – и на тях отговаряше. - Абе, ти да не си луд, бе? Кво ше правиш тука бе, ей? – направо го питаха трети. - А, да, луд съм, луд съм – хилеше се в отговор Иван. В селото имаше и млади хора. Не бяха много, разбира се, но се намираха. През една къща живееше младо семейство, с две дечица, руси и синеоки като ангелчета. Бяха одрали кожата на майка си. Самата тя беше истински ангел – с алени устни и очи сини и дълбоки като приказно езеро. Иван обичаше контакта с тях и често се виждаха по разни поводи. А и без поводи. В такива моменти Иван изобщо забравяше, че някога се е чувствал самотен. Хлапетата, две момчета на четири и шест годинки, бяха много привързани към майка си, а тя направо ги обожаваше. Спазвайки вековната традиция на класически клюкарки, бабите в селото, а и не само те, си шушукаха, че тоя, новият, Иван, е хвърлил око на Невена. Невена, така се казваше майката, си беше красавица не само в очите на Иван Манов. Винаги привличаше мъжките погледи (не че бе рядкост на село), но не обръщаше внимание на никого. Освен с мъжа си, Невена говореше предимно с Иван, и отбягваше другите мъже. Което още повече засилваше мълвата. На Иван не му пукаше какво говорят бабите и селските пияници. С Христо бяха приятели, така се казваше мъжът й. Иван обичаше да наблюдава Невена, обичаше да гледа децата, как играят в двора, харесваше да прекарва времето си с цялото семейство. Това бяха първите му истински приятели. Но животът на село не бе от най-лесните. Хората пиеха. Напоследък се бе пропил и Христо. Христо Велев работеше в горското стопанство, даваше дежурства. Беше добър човек, но имаше лошо пиянство. Още по-лошо бе, че пиеше често и посягаше на Невена. Като беше трезвен, си бяха същите приятели с Иван, често работеха заедно по ремонта на някоя вила. Като се напиеше Христо и станеше поредният скандал, Невена често викаше Иван на помощ. Тогава той сядаше с него, изпиваха по една – две ракии и после започваше да го убеждава да си ляга. За радост на всички, почти винаги успешно. - Не го пускай тоя в дома си бе, не виждаш ли как зяпа Невена? – викаха на Христо някои съселяни. Но в такива моменти Христо обикновено бе трезвен, а тогава те бяха приятели с Иван. - Абе, аре стига глупости, бе! – сопваше се той и разговорът често спираше дотук. - Абе, тоя ще ти отмъкне жената бе, ти идиот ли си? – подхвърляха на Христо. - Кого ще отмъкне бе, я да млъкваш! – наежваше се той в отговор и събеседникът млъкваше. Иван знаеше какво се говори, но покрай работата си като директор, се беше научил да не обръща внимание на интриги и одумване. Една топла юлска вечер не отиде у тях, беше много уморен от работата по вилата на един софиянец. Провери дали има вода (лятото често падаше налягането, виладжиите си поливаха дворовете) и тъкмо щеше да се приготвя за един душ, когато дойде Боби, голямото момче на Невена. - Чичо Иване, бързо, бързо, тате иска да бие мама! – прорева детето и Иван, изруга и се втурна към тях. Боби се опитваше да го догони. - Ооо, ееето те и тебб! – провлачи пияният Христо. – За жена ми ли си дошъл бее, прияятелю? - Ице, не така бе, братче, кви ги дрънкаш? – рече Иван – Айде стига глупости, бегай да си лягаш! Невена се бе опряла до стената, лицето й бе в кръв (явно беше успял да я удари), а в ръката си държеше дълъг кухненски нож, насочен точно към олюляващия се съпруг. - Венче, остави тоя нож. С Ицето ще пийнем по едно и ще ходим да спиме, че сме скапани! Нали, братче? – каза Иван, видимо стреснат от случилото се. Точно тогава Христо изрева като стръвница и се втурна към Невена. Невена изпищя, Иван скочи към тях, а Христо се препъна и се стовари право върху жена си. Иван го сграбчи и го дръпна назад. Беше изцапан с кръв. От гърдите му стърчеше тъмнокафявата дървена дръжка на ножа.. Иван целият изтръпна. Невена изпищя и припадна. Децата се разреваха (бяха гледали всичко от стълбите). Иван се качи и ги отведе на горния етаж. Каза да го чакат. После се върни и свести Невена. Заведе Невена при чешмата и я изми от кръвта. - Ваню, той е мъртъв, аз го убих, Ваню, убих го…Какво ще стане с децата сега, какво ще стане с мен – ревеше Невена. – Иване, ще гледаш ли децата, Иване, обещай ми да ги гледаш. Невена плачеше, а Иван мълчеше. Беше блед като мъртвец. В стаята беше влезнал Кольо Рибата, дето събираше таксата на близкия язовир. Живееше в съседната къща и беше чул виковете. Сега седеше вцепенен пред трупа и не смееше да мръдне. - Бате Кольо, извикай линейка и полиция, моля те! – изкрещя Иван и трескаво зашепна нещо на Невена. Кольо, като че само това и чакаше – втурна се към телефона у тях, все едно сам мъртвият Христо го беше подгонил. Иван продължаваше да шепне, а Невена само повтаряше „Не, не…” и плачеше. Иван стана и отиде за малко при децата. После слезе и се качи с Невена при тях. Полицаите дойдоха. Бяха трима. Иван познаваше единия. Той го позна и извика: - Иване, кво става тука, бе? - Оххх, какво става, какво става. Нещастие, кво става. Ицо се караше с Невена, аз се опитах да го вразумя, сборичкахме се и без да искам го прободох с ножа. Това стана. Слагай ми белезници, ако искаш. Невена беше на стълбите и понечи да каже нещо, но Иван я погледна смразяващо и после премести погледа си към малките руси главички, които се подаваха от стаята. Невена прехапа устни и кимна. Очите й бяха пълни със сълзи. Дойде и линейката. Констатираха смърт. Отведоха Иван. Докато се возеше в полицейската кола, Иван си представяше Невена с двете деца и се почувства щастлив. Истински щастлив. На другия ден всички в селото щяха да обсъждат, как Иван е заклал Христо, за да му вземе Невена.

Алън беше обсебен от мисълта за 2012 година. Тя бе парализирала и последното кътче на съзнанието му с отровните си пипала. Той търсеше и изчиташе всички материали по темата, нямаше филм или видео клип, който да не знаеше наизуст, даже беше направил и сайт – 2012.com, където публикуваше своите теории, пишеше статии и обсъждаше предстоящата катастрофа със съмишленици в популярния си форум. Над опустялата му, широка спалня, на която дори не спеше вече, беше закачен с крив пирон лист хартия. 21.12.2012 – това пишеше, с леко неравни, лилави цифри. Вече почти две години жена му живееше при родителите си. Не се бяха развели, но почти не му даваше да вижда детето, за да „не му размъти мозъка”, а и ги разделяха над 700 км. Алън беше напуснал и добре платената си работа, за да се отдаде изцяло на изследванията си. За негов късмет, беше намерил наематели за горните два етажа на наследствената му къща, и така се издържаше. Бяха се разбягали и старите му приятели, но сега той приемаше за другар всеки, който споделяше вижданията му за края на сегашния свят, за големия катаклизъм. „Казусът 2012” вълнуваше все повече хора и Алън водеше чести разговори на тази тема. Но все пак, повечето събеседници, не можеха да приемат с лека ръка, че земята изведнъж ще промени посоката си на въртене: - И така ще се обърнат полюсите – завършваше авторитетно с глухия си глас и за по-убедително размахваше една от библиите си – “Пророчеството на маите”. Друг път разясняваше явленията фотонен лъч и кристалните черепи, но слушателите му рядко успяваха да разкрият мистерията около тях, защото не умееше да се изрaзява съвсем ясно. Въпреки това, около него винаги имаше хора, жадни да научат всичко за тази съдбовна година. Но най-интересни си оставаха теориите за различни извънземни цивилизации, играещи главна отрицателна роля в предполагаемите събития. На немалка група хора най-много допадаше версията за духовното възнесение и раждането на нова раса. Единственият неприятен момент в последната теория беше, че с духовното възраждане задължително вървяха или вулканични изригвания, или вечна зима и подивели хора, зачитащи само правото на силния. Разбира се, никой не бе сигурен какво точно ще стане. Убедени бяха само в едно –ще се случи нещо голямо. Но неизвестността ги плашеше и ужасяваше, лепкавият страх парализираше волята им, а сънищата пресъздаваха истински страховити апокалипсиси. Победени от параноята, много хора отказваха да имат деца и да мислят за бъдещето си, а по-лабилните дори слагаха край на живота си. Имаше и такива, които „насищаха земната аура” с молитви и мантри и се готвеха за голямото благословение, което ще се излее върху земята през тази „свещена” година. 2012-а наближаваше и вече почти не беше останал човек, който да не е чул за поне една от теориите. Правителства, научни и религиозни организации също не останаха равнодушни, а признаците на масова психоза се срещаха все по-често. Много от учените сочеха необичайната слънчева активност, като вероятна причина за евентуалния катаклизъм, други твърдо вярваха в масово изригване на вулкани или гигантско разместване на земните пластове. Въпреки, че светът никога не е бил по-мирен, много окултисти ревностно напомняха, че Нострадамус е предрекъл трета световна война именно около 2012 година. Но имаше и хора, които освен че поддържаха научните теории за различни бедствия, ги обясняваха като неизбежна необходимост за духовна промяна на човечеството. Те бяха убедени, че „грешната земя” ще се прочисти, а достойните хора ще получат шанс да заживеят в един по-висш и ефирен свят. За съжаление, участта, отредена на всички останали, които не бяха сред избраните, никак не бе завидна. Алън беше жертвал всичко, за да проникне отвъд булото на тази загадка, да надзърне няколко години напред и разбере смисъла на многото пророчества. Липсваше му семейството, малката, руса главичка на дъщеря му, смеха на съпругата му. Спомняше си работата, колегите, адреналина от предизвикателствата и дългите и протяжни отпуски на море през лятото. Но Алън вярваше, че тази жертва не е напразна и безмислена, защото винаги бе чувствал, че е роден за нещо велико и голямо. И когато преди повече от 5 години прочете кратка статия в градския вестник, озаглавена „2012 – начало или край”, той разбра всичко. Сякащ за един миг му просветна защо се е родил и каква е мисията му. Всяка сутрин той медитираше и се молеше за просветление, както и за сили, за да изпълни задачата си. Твърдо вярваше, че Бог го е натоварил да изведе хората отвъд прага, наречен 2012. Времето препускаше, сякаш и то нямаше търпение да разбере какво ще се случи през тази година. Алън бе сигурен в себе си, че ще загине в идващия апокалипсис, но го приемаше като възкресение и спасение. Всъщност, това, за което най-много се молеше последните месеци, беше, когато умре и се събуди в новия свят, да срещне там съпругата си и малката им дъщеричка. Още обичаше жена си. Не беше спирал. 2012 година настъпи и се изниза бързо. Дългоочакваният ден – 21.12.2012 – беше настъпил. Алън не беше мигнал цяла нощ, обикаляше в стаята като вълк в клетка, а ръката му не изпускаше телефона. Жена му отдавна си беше изключила своя, защото Алън не спираше да й звъни. Не получи и нито от един многото му смс-и, които й изпрати. Не помнеше какво и беше писал в началото, но последните няколко бяха – “Obicham vi i dvete!!!”. Беше го страх. Не – беше ужасен. Представяше си как тъмнината го поглъща, как се изгубва и изчезва в мрака. Усещаше как мъката по близките го раздира бавно и дълбоко. Искаше си пак живота. Стария живот. Как мразеше всичко – и 2012, и пророчествата, и апокалипсиса. Привиждаше му се огромна експлозия, сякаш слънцето падаше на земята, чувстваше как го поглъщат пламъци, и той гори, гори… Искаше си живота и семейството обратно. Звънът на будилника прекъсна мъртвешката му дрямка. Беше го навил за 7.30 сутринта. Скочи и погледна през прозореца. Беше още тъмно, а и много облачно. Направи си кафе и набра жена си. Телефонът беше изключен. Навън присветна. След малко се чу гръм. Вече трети час валеше, но бедствие още нямаше. Алън не беше вкъщи, бяха се събрали десетина човека в големия апартамент на един от групата, и се молеха. Така мина целия им ден. Към 3 през нощта вече не издържаха и бяха легнали да спят кой където намери. На сутринта се събудиха. Живи. Набра жена си. Телефонът беше включен. Не вдигна. Алън се разтрепера, но по новините никой не спомена за бедствие, катастрофа или каквото и да е. Е, имало 4 по Рихтер в Токио, но без последствия. Обадиха му се от местния телевизионен канал за коментарна рубрика, озаглавена „Минахме и през 2012”. - Вие луди ли сте бе, викате дявола! Не мога да дойда, но сменете името на тъпото предаване! – Затвори им. Всички бяха будни, навън времето беше хубаво. Дъждът бе преминал в пухкав сняг и група деца весело подскачаха в близката градинка. Крайно изтощен, Алън се прибра на следващия ден, кимна на единия си квартирант и седна на дивана в разхвърляния хол. Беше жив и сам. Чувстваше се празен и излъган, искаше да плаче, но не можеше. Риданието бе заседнало някъде в стомаха и не искаше да излезе. Извади от портфейла си снимка и я погали. Беше фотография на едно разбито семейство. Алън нямаше как да знае, че в няколко космически лаборатории бяха регистрирали извънредна и необяснима слънчева активност, както и лъчи идващи от други звезди. След първоначалната паника, учените с облекчение бяха разбрали, че лъченията са безвредни за климата и живота на земята. Той също не подозираше, че имаше хора, които се събудиха с ново, непознато чувство, което сякаш тръгваше от слънчевия им сплит, изпълваше ги със силна и безпричинна радост и желание да обичат всичко. И още на следващия ден близките на повечето от тях откриха, че са изчезнали. Но те не ги бяха напуснали – бяха сред тях – обичащи, помагащи и невидими. Не, Алън, не знаеше за тях. Той взе телефона и набра номера на съпругата си.