Ради

Открита 1 януари 1801г., Церера е най-големият астероид от пояса между Марс и Юпитер, като до 1880г. е считана за нормална, а от 2006г. има статус на малка планета. Според някои астрономи, тя е била сърцевината на разрушената голяма планета, наречена от древните шумери Тиамат, а от астролози като Николай Дойнов – Фаетон. Митология Церера е древноримската богиня на плодородието, посевите, зърното и хляба, като в древна Гърция е назована Деметра. Управлява животворните сили на Земята, а също така и разрушителните на подземния свят. Почитана е като закрилница на майчинството и брака, и е считана за покровителка на житните растения и реколтата. Древните гърци виждали Деметра в съзвездието Дева, и са си били сувсем прави. Тя е дъщеря на Кронос и Рея, и майка на Персефона, която по-късно е принудена да стане жена на Хадес - събитие, свързано с голяма тъга и болезнена раздяла. По-късно, Хадес склонява да пуска Прозерпина за половин година при Деметра – време, свързано с плодородие, изобилие и богата реколта. През останалите месеци властват студ и глад, - рожби на майчина тъга. Чисто астрологично, това дава рязко отсечено положително или отрицателно влияние, като редица астролози са я изследвали в карти на големи катаклизми, катастрофи и бедствия. На трон – Дева Екзалтация – Телец Падение - Скорпион Изгнание – Риби Ключови думи – плодородие, изобилие, плодовитост, ефективност, продуктивност, жито, земеделие, загуба, раздяла, скръб, печал, тревога, възпитание, самовъзпитание, отглеждане, работа, служене, земя, любов, майка, цикъл, ред, подреденост, точност, хранене, навици, грижа за другите, подхранваща грижа за живота Възпитанието на децата и усвояването на основните навици, като хигиена, хранене, спане, обноски, спазване на ред и правила, са свързани с Дева и 6 дом. Женски архетип : майка, бавачка Глиф - наподобява знакът на Сатурн, обърнат надолу. Някои събития при откриването на астероидите: Възцаряване на Наполеон; Формиране на Щатите; Практически открития (локомотив); Начало на епохата на романтизма; Обособяване на нациите; Събиране на фолклорното богатство, записване и съхраняване на фолклора; Изследване на Стоунхендж Позиции на Церера По дом – В коя сфера ще жънем плодове и ще бъдем най- плодотворни, най-ефективни и ефикасни. Къде трябва да въведем ред и порядък в живота си, да се самовъзпитаваме. Работата в коя сфера ще даде добри резултати. За какво най-много скърбим и се тревожим. В коя сфера ще преживяваме най-болезнени раздели. В какво направление искаме да възпитаваме децата си. По знак –Начинът, по който възпитаваме и се отнасяме към децата си. Как приемаме разделите, как скърбим. Как да работим, за да имаме плод, добър резултат, да сме ефективни. Как да подредим живота си най-добре, да внесем ред и порядък в него. Възпитанието и Церера в Знаците: Овен : Възпитава активно, импулсивно, агресивно, дава независимост. Част от себеизявата. Телец: Възпитава спокойно, внушава стабилност. Близнаци: Възпитава с общуване, комуникация, говорене, слушане, обмен на информация. Променчивост и непостоянство. Рак: Възпитава с много грижи, голяма грижовност. Лъв: Част от себеизявата. Великодушен и щедър подход. Възпитава в увереност, гордост и творчески подход. Дева: Стремеж към съвършенство във възпитанието, внимание към най-малката подробност. Тревожност, придирчивост и взискателност. Везни: Търсят сътрудничество, партньорство с децата. Акцент върху човешките отношения. Скорпион: Възпитанието е съпроводено с интензивни и дълбоки емоции. Манипулативен подход, ревност. Стрелец: Възпитава открито, с ентусиазъм, малко грубо понякога. Важна е свободата и новите хоризонти. Козирог: Строгост, възпитанието е базирано на правила. Важна е дисциплината и постиженията, възпитанието като родителски дълг. Водолей: Индивидуален подход, оригиналност, понякога ексцентричност. Детето като приятел. Риби: Възпитанието е обагрено със състрадание и милосърдие. Самоотверженост и жертва в името на детето. Може да се разиграе синдрома на жертвата. Позиции в карти: Алан Лео – съвпад на Церера и Уран в 10 дом, близнаци – астро и окултен писател, астролог Блаватска и Алис Бейли - съвпад на Церера и Уран Зигмунд Фройд – съвпад Церера и Луна в 8 дом – сексуалност и майчина любов. Палада, Веста и Плутон съвпад в Телец. Маркиз Дьо Сад, ген. Моше Даян – съвпад Церера и Марс в Овен Мао Дзе Дун – Церера съвпад с Веста в Дева Фидел Кастро – Церера съвпад със Сатурн в Стрелец – ограничава свободата Карлос Кастанеда и Мерелин Монро – Церера съвпад с Нептун в Лъв Джавахарлал Неру – съвпад Церера, Палада и Уран във Везни. Алберт Айнщайн – съвпад Церера и Плутон в Телец, 11 дом – нови представи за материята, трансформация на съществуващата концепция за природата и вселената. Жана Дарк – Церера съвпад с Меркурий в Козирог – чува гласове. Шри Мехер Баба – Церера и Веста опозиция с Меркурий в Риби – тринадесет години в пълна тишина и молитви. Мартин Лутер Кинг – Церера съвпад Луна в Козирог – жертва, мъченик за човешките права Кралица Елизабет – Церера съвпад с Луна в Лъв Наполеон Бонапарт – Церера и Слънце в Лъв, 10 дом Церера в домовете В коя сфера сме ефикасни и продуктивни в работата. В 1 дом: известни актьори – Джеръми Айрънс, Сюзън Сарандън, Антъни Хопкинс, Джон Малкович, Елизабет Тейлър, Джейн Фонда, Калиста Флокхарт, Джордж Клуни, Мерелин Монро, Катрин Зита Джоунс, Ален Делон, Джули Андрюс, Бриджит Фонда, Лоренцо Ламас, Били Кристъл, Рей Лиота, Бърт Ланкастър, Грегъри Пек, Бени Хил, Стейси Кийч, Шантал Нобел, Брандън Лий, Хари Худини, Джоан Колинс, Джин Кели, Ан Шеридан известни певци: Мадона, Ванеса Паради, Мик Джагър, Боно, Ерик Клептън, Луис Армстронг, Бой Джордж, Саманта Фокс, Род Стюърт, Боби Браун, Крис Фе Бърг, Бах, Бочели Писатели, държавници, учени: Горбачов, Джордж Вашингтон, Нелсън Мандела, Карл Маркс, Лев Толстой, Достоевски, Максим Горки, Робърт Луи Стивънсън, Кърт Вонегът, Ницше, Рене Декарт, Робеспиер, Жорж Санд, Франсис Бейкън, Лий Якока, Енрико Ферми Астролози: Тихо Брахе, Уилям Лили, Дейн Ръдиар, Марион Марч, Гордън Браун, Дорийн Милард, Жан Бернард Жиле, Карол Девин, Катрин Люис, Орион Тенисисти: Мартина Навратилова, Горан Иванишевич, Бьорн Борг, Моника Селеш, Щефан Едберг, Роско Танер; Формула 1: Фитипалди, Брус МкКларън, Аертон Сена, Уейн Грецки – индивидуални спортове – тенисисти, пилоти Папи: Папа Урбан 7, Папа Александър 6, Папа Джий 23, папа Пий 12, Папа Джулиус 3 Известни и успехи хора, лидери, протежаващи висока продуктивност и лична ефективност, работоспособност. В 2 дом: музиканти, певци, композитори – Мария Калас, Шарл Азнавур, Тина Търнър, Лучано Павароти, Бритни Спиърс, Били Джоел, Моцарт, Бетовен, Вивалди, Шуберт, Брамс, Хендел, Щраус В 3 дом – медии, комуникации – Силвио Берлускони (медиен магнат), писатели – Сартър, Хемингуей, Александър Дюма, Жан Дьо Лафонтен, Емерсън, Тагор оратори – Михаил Иванов В 4 дом – Грижа за другите, като за семейство – Майка Тереза, Чарлз Менсън (семейна култова общност, самоубийства), Индира Ганди, Дикенс – пише за народа, за бедните, Джубран, патриоти – Джузепе Гарибалди, Фр. Галтон – естественик, В 5 дом – Художници – Ван Гог, Пикасо, актьори – Кайл Маклоклан, Лео ди Каприо, Режисьори: Педро Алдомовар, Люк Бесон, Франсис Форд Копола, много спортисти и футболисти : Клинсман, Шакил О’Нийл, Мигел Индурайн, Валтер Дзенга, Алберто Томба, Юри Джоркаев В 6 дом: бизнес, техника – Бил Гейтс, Доналд Тръмп, Рокфелер, учени – Галилей, работохолици – Гьоте, биолози, природни науки – Алекзандър Флеминг, Опенхаймер, Бекерел, Деметра Джордж – изследователка на астероидите, има много писатели В 7 дом: Мусолини, Ленин изкуство, шоу, мода- Ленън, Мккартни, Синатра, Шон Конъри, Харисън Форд, Орландо Блум, Гуинет Полтроу, Роби Уилямс, София Лорен, Парис Хилтън, Клаудия Шифър, Жан Пол Готие, Роман Полански, Фелини, Дейвид Копърфийлд, Том Джоунс; работа с хора, консултанти – Юнг, В 8 дом – модели, секс символи – Кармен Електра, Ким Бейсинджър,Холи Бери, Бриджит Бардо, Грейс Кели, Елвис Пресли; психолози : Зигмунд Фройд, окултисти: Рудолф Щайнер, Елена Блаватска, Шърли Маклейн, Мехер Баба, Св. Франциск, Рене Генон; политици, диктатори: Путин, Джордж Буш (баща), Бенджамин Франклин, Мао Дзе Дун,Жан Клод Годин; мафиоти: Ал Капоне, Вито „Дон Витоне” Дженовезе, Салваторе Джулиано В 9 дом – диктатори Хитлер, Франко, философи, учени , енциклопедисти, писатели – Спиноза, Нострадамус, Албърт Швайцер – философ и теолог, Лорънц Ди Медичи – меценат, Стендал, Молиер, Буковски, свещенослужители : Папа Йоан Павел 1, пътешественици : Джеймс Кук; духовни учители – Йогананда, Чарлз Ледбитър, Станислав Гроф (трансперсонална психология) В 10 дом – управници, политици, администрация – Бонапарт, Принц Уилям, Садам Хюсеин, Чърчил, Рузвелт, Ал Гор, Тито, Кисинджър, В 11 дом – борци за свобода, революционери, бунтари, хуманисти, човешки права, работа за обществото, новатори – Че Гевара, Ясер Арафат,Жан Мари Льо Пен, Джон Кенеди, Марин Лутер Кинг; Виктор Юго; Франсоа Митеран; крал Хуан Карлос; Жан Жак Русо; Кришнамурти, Чопра, Нийл Доналд Уолш, Пако Рабан; откриватели, учени – Айнщайн, Мария Кюри, астролози – Аройо В 12 дом – светци, мистици, духовници – Саи Баба, Пауло Коелю, Иисус, Сведенборг, Свами Вивекананда, Распутин, Хенри Дейвид Торо, Мартин Лутер Актьори и секс символи- Брад Пит, Моника Белучи, Мила Йовович, Робърт Редфорд, Антонио Бандерас, Джъд Лоу, Робърт Де Ниро, Никълъс Кейдж, Клаудия Кардинале, Мирей Матьо, Хелън Хънт, Барбара Стрейзънд, Голди Хоун, Гари Купър, Упи Голдбърг, Бурвил, Джо Пеши, Жан Рено, Роми Шнайдер, Брус Лий, Уилям Дефо Художници: Гоя, Сезан, Фрида Кало, Кандински

“Да живееш музиката, а не да я свириш” ● Роден е на 16 октомври 1980 г. ● На 21 години направи прослушване и създаде братския хор „Евера”, с който за една година изнесе десетки концерти на празници и в делници в София, Пловдив, Шумен, Варна; в сиропиталища, в домове за възрастни, за артисти, за слепи… ● На 22 години дирижира в зала „България” хор „Евера” и хора на Френското братство. ● На 24 години замина на специализация в Германия ● Новини за него от последните седмици: дебют с Лондонската филхармония, предстоящ дебют с Немския симфоничен оркестър в залата на Берлинската филхармония, номинация за диригент на годината на Германия. Обявен е от лондонската музикална критика за „диригентът с потенциал да се превърне в явлението на 21 век”. Г. Г. Каква е музиката, която може да превърне един музикант в явление? Й. К. Във втората половина на 20 век са натрупани неща, които са довели изпълнението до едно супер ниво. Човек може да си служи с цялата музика, която досега е създадена, изцяло гледайки я през един нов поглед. В момента, в който един тон е изпят вярно, добре и музикално, ние му се радваме, но това не предизвиква трансформация в човека. Сега всеки е толкова презадоволен от информация, че ти трябва да му предложиш нещо от съвсем друг порядък. Никакво случайно пеене, никакво свирене: трябва абсолютно съзнателно да бъдеш в музиката. Това е музика на абсолютното съдържание. И в момента, в който се свържеш с абсолютно всеки тон – да влезеш вътре и той да стане твой тон, защото за жив тон смятам само този, с който абсолютно си се свързал – той тогава става твой. Той тогава става жив, когато приеме твоя живот. Това са неща, които просто се изискват от теб и са една необходимост; без това нещо хората просто казват: „Не, не е това.” Една абсолютна необходимост има да живееш тази музика, а не да я свириш. Още в 19 век е казано: „Крайната цел на музиката е катарзисът”; Учителя го нарича повдигане. Г. Г. Къде е музиката на Учителя в този процес на бъдене? Й. К. Упражненията на Учителя са музиката на абсолютното съдържание. Това вглеждане в музиката, бих казал на едно молекулярно ниво, е точно посоката към това съдържание; това са външният и вътрешният план, с които тепърва ще се свързваме. И аз мисля, че водач точно в тази тенденция е музиката на Учителя. Г. Г. Води те в простичката форма, за да го преживееш, така ли? Й. К. Това е форма, в която Учителя заявява качествено ново съдържание. Тъй като културата в момента е принудена да се обърне към съдържанието, защото формата е изтрита почти до безкрайност, в момента се вижда, че владетелите на най-малкото са най-силните, най-големите, най-можещите. Аз съм слушал на бис супер виртуози – излизат с нещо мъничко и публиката се побърква. Хората жадуват да бъдат потресени. Това, което прави Учителя, е изцяло да жалонира пътя към едно такова разбиране. Г. Г. Как се постига усещането да владееш оркестъра и публиката и да ги накараш заедно да преживеят тона? Й. К. Първо трябва да си абсолютно подготвен, знаещ, абсолютно можещ, владеещ цялата структура на произведението, и трябва да можеш по един ментален път да я транспортираш. Когато застана срещу оркестъра, наум си казвам така: „Вие можете всичко, аз мога всичко, дайте да го направим заедно”. Оркестърът трябва да диша. Един оркестър трябва да пее, големите оркестри пеят: Виенската филхармония, Берлинската филхармония – това са оркестрите, които пеят. Ако те за миг се усъмнят в моята подготовка, няма какво да си въобразяваме – няма нищо да стане, те ще ме отхвърлят. Говоря за световната класа: те много добре знаят, че знаят повече от мен, защото това парче аз го дирижирам за първи път, а те го свирят за 460-и път. И те приемат и ще работят на сто процента, ако знаят: да, това момче има какво да каже. Дирижирането е комуникация. Дирижирането е общуване. И най-голямото дирижиране, най-голямото музициране е, когато усещаш, че ти не работиш, ти не дирижираш, ти не управляваш, а вървим всички заедно в един път. Това в момента е една огромна власт... тогава се получава това нещо. Абсолютно непознати хора да ги накараш да те последват до милиметър, до нанометър, и ти да не налагаш волята си със сила, а да я налагаш по някакъв друг начин. Ей това ми се случва! И това, мисля, че се случва на всеки диригент. И точно това, за което говорехме, за тая дързост, за тая спонтанност: да забравиш всички професори, всички школи – това става в момента, в който усещам, че съм ги овладял, че сме направили един кръг, една аура, в които абсолютно никой не може да ни попречи… В този момент мога да поискам абсолютно всичко, но това просто трябва да се усети – и тогава имаш усещането за една ултра власт. Това е много интересно усещане... Г. Г. Току-що завърши прослушването на таланти във фондацията ти. Кажи сега за желанието ти за мрежата? За големия план ли ти трябва подготвена мрежа? Каква е целта на фондацията, която създаде? Й. К. Всички съществени постижения в света отсега задължително ще бъдат колективни. Това е абсолютно осъзнато от всички сфери на науката и на изкуството. Абсолютно целият свят от Айнщайн насам се бори за създаване на обща теория на всичко. Но това обединение трябва да е на големи личности, които много могат и които имат какво да кажат. Целта на фондацията е да намерим хора, с които сме в абсолютен резонанс и които схващат изкуството си и работата си изцяло като една функция на това – да могат да бъдат полезни; и тяхното успяване да бъде повод за успяване на други хора, и тяхното разбиране да бъде повод за разбиране на другите хора, тяхната радост от живота да бъде повод за радостта на други хора. И понеже светът е пълен с хора, които искат да дават, но не знаят на кого да дават и защо да дават, смятам да обединя техните усилия. Има две условия за това: първо, да си супер можещ, и второ, да имаш какво да кажеш на света. Ей такива хора търся – и ги има, и никак не ми е трудно да ги намеря, защото вече съм ги виждал.

Василий е единственият сред епископите, имал щастието да се сближи с Боян, далеч преди началото на движението. Талантлив скулптор и мозаист, неуморен и изкусен преписвач на ръкописи, той е работил с Боян още по време на магнаурските му дни във Византия. Бъдещият богомилски епископ, по произход малоазиец, е бил изключително впечатлен от способностите, ерудицията и личността на младия български княз. Неговата привързаност и преданост, както и искреното му страхопочитание, не остават незабелязани от Боян Мага и той печели доверието му, а впоследствие и високата богомилска степен. Главен управител на императорския двор при Константин Копроним, Василий всъщност е напълно и изцяло отдаден на движението. Изпратен като епископ на Кипърската църква, той постига много в разпространението, ревностното приемане и разбирането на учението сред островитяните. Малта, Крит, Александрия, както и много малоазийски градове са посетени от епископа в неговото дело, като той активно е помагал в управлението на църквите им. Според Николай Райнов днес в Малта обаче не се съхраняват негови книги, а само преписи, които е правил. Посветен на практическа и духовна работа, на беседи и устни разяснения, Василий Византиец не е оставил писмено слово. Малоазиецът обвързва тясно живота си с Боян и движението – с Боян и движението е свързана и неговата смърт. Отишъл на посещение при своя водач във византийските тъмници, той е намушкан и арестуван от стражата. Още същия ден, 10 март 961 г., раненият епископ Василий Византиец е изгорен във вътрешният двор, в присъствието на Патриарх Теофилакт и Император Роман Втори. Източник: Богомилските водачи

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози. Ритмичните стъпки на времето бяха вече отбелязали отминаването на един век, откакто главата на Бялото братство, най-великият пратеник от Слънцето, дошъл на земята, беше снет от кръста. Преките наследници на идеите, които Той донесе, онези, които избра като свои ученици – скромни, честни, смирени хора, също бяха вече заминали от този свят. Дойдоха други след тях, жадни за слава и първенство, и с нахални методи се изтъкнаха сред последователите на великия Учител като богоизбрани, най-близки помощници на Бога, като единствени разбрали и усвоили Учението на Христа. Узаконили си правото да контролират мисълта и деянията на хората, те пожелаха и подходящо място за тяхното високо звание във вселената, в творенията на Бога. И къде другаде можеха да бъдат, освен в центъра на Божия мир? Така се роди идеята земята да стане център на вселената. Това обаче трябваше да се покаже по-обстойно, да се изнесе с по-убедителен, по-научен език, какъвто е езикът на числата, чертежите, диаграмите – за да може да се приеме и от по-изтъкнатите и критично настроени умове. За тази задача трябваше да се намери учен човек, признат за такъв от обществото, който чрез умелата акробатика на езика, подхвърляйки нови и странни, често пъти нечути до тогава думи, каквото нещо е необходимо, примамливо да облече лъжата – та лесно да мине за истина. С този език той трябваше да утвърди централното място на земята във вселената, като същевременно със здрави доводи да събори и да обезличи, истината за явленията в небесния мир. Истина, изнесена от скромни, смирени, мъдри хора в по-старите времена, какъвто беше Аристар Самоски, Тераклий Пантийски, които твърдяха, че Слънцето е в центъра на звездния мир. Други пък, като Филолай – най-добрият ученик на Платон, казваха, че центърът на вселената е място на най-съвършения елемент в творението на Бога. За такъв елемент се приемаше тогава огънят, горящ в огнището на Зевс. Като най-подходящ човек, епископите и патриарсите от Александрия – най-изтъкнатият научен център в онова време, избраха известния и с голямо име учен Клавдий Птоломей. Човек със знания в много области – география, астрономия, аритметика, геометрия и при това с известното и царствено име Птоломей, името на прославения генерал от армията на Александър Македонски – освободителят от мрачното персийско иго. „Него ще натоварим да изгради система и наука, да напише труд за великото построение на Бога – вселената с център земята, около който всичко се върти. И защо пък земята да не бъде център?” – питаха се първенците. – „Самата тя е, така да се каже - твърда, здрава, крепка и неподвижна. Какво е всичко друго извън нея? Слънцето – някакво си огнено кълбо. Звездите – пламъчета, залепени на огромна прозрачна сфера. Та там в огъня, хора като нас, с ум и разсъдък, разбира се, не могат да живеят.” Клавдий Птоломей, роден в седемдесета година след Христа, в град Александрия, и доживял до 147 година, беше един от най-големите светила на Академията в този изтъкнат за науките град. Нищо, че той се занимаваше с географията на земята – от там до астрономията е само крачка. Разбира се, за положения от него труд не се изключваше пребогато възнаграждение от първенците – божии служители. Птоломей успя да подбере всичко онова, което са казали известните, големи учени преди него като Аристотел, Хипарх, за мястото на земята като център на вселената, в подкрепа на своята задача. Той наистина беше учен за онова време и имаше подход в изграждането на научна концпеция. Знаеше, че в основата си всяка наука трябва да има здрави, очевидни, проверени, общоприети истини, които не се нуждаят от доказателства и към които не може да се отправя каквото и да било съмнение. Задачата беше ясна. Сред основните принципи, върху които Птоломей изгради науката за великото построение, бяха: Земята е център на света. Тя е неподвижна, а вселената е пространство, ограничено в определен обем. Колкото до светилата, които ние виждаме над главите си, които се въртят около земята, то за тях се приема, че се въртят само по окръжности, защото това е най-съвършената фигура в равнината. По тези кръгови орбити планетите се движат винаги равномерно, защото равномерното движение е най-съвършеното. Планетите са наредени в последователен ред, като най-близката е Луната, следвана от Меркурий, Венера, Слънцето, като се взема, че и то е планета, Марс, Юпитер и Сатурн. И най-после, извън тях се намира прозрачната сфера, на която са налепени неподвижните звезди. Слънцето все пак, като нещо по-особено от другите планети, се приема за граница и с това се разделят планетите на вътрешни – тези, между земята и него, и външни – тези, които са зад него. Ето в такава простичка, ясна и най-важното – очевидна, отговаряща на нашите зрителни възприятия система, поднесе той, за радост и успокоение на християнските първенци, своя голям труд, озаглавен: „Великото построение”, наречен по-късно от арабите Ал-магеста. Но ето че явленията и фактите никак не искаха да се подчинят на тази система. Постоянните наблюдения всякога показваха, че планетите съвсем не вземат под внимание принципите във великото построение на Птоломей и най-безцеремонно, като някакви непоправими немирници, нарушават и нехаят за установените от него закономерности. Те очевидно съвсем не се движат по кръгови орбити. Чудно е, защо някога те се виждат ту по-големи и по-ярки, ту по-малки и с по-слаба светлина. Не се движат и равномерно – ту по-бързо, ту по-бавно. И понякога вървят от запад към изток, а друг път – от изток към запад, и не само това, но не щеш ли, вземат, че се спират, правят някакви възли и пак отново тръгват. Защо е така, се питаше големият учен. Кое е онова, което разваля неговата стройна и очевидна концепция и кара светилата да не се съгласят с тъй правите, логични и ясно установени директиви. „Ех, дребна работа, това ще го оправим – махва с ръка ученият Птоломей. – Защо имам толкова знания и ум в главата си, като не мога да се справя с една такава дреболия. Ще вмъкна някои нови елементи, някои нови гръмки, галещи слуха понятия, като например – Диференти, Епицикли, които изведнъж всичко ще оправят. Виж колко са благозвучни и тържествени, и най-важното – предизвикват респект и уважение. Да, да, с тях всички тези неразбории, безредие, капризи, които тези малки още, незрели творби на Бога, ми създават, ще бъдат оправени.” Диферент е окръжност, пътят, по който се движи около земята не планетата, а центърът на една друга окръжност, наречена Епицикъл, по която равномерно се движи самата планета. Чудесно създадена система, наситена с грация и финес – планетите бяха поставени в положението на някакви балерини в звездния мир. Това обаче не можа да оправи наблюдаваното безредие от гледището на великата концепция и да постигне послушанието на звездния мир към установените принципи. Нещата не се изясниха и недоносчетата продължаваха, въпреки тези новости, да своеволничат и да се движат както преди. Това не отчайваше големия учен. Той продължаваше да поддържа принципите си като най-прави и верни, и за нищо на света не искаше да отстъпи от тях, та ако ще би и самият Творец, Бог Саваот на тази вселена, му препоръча и му покаже истинското построение на света. Птоломей беше упорит и честолюбив и не можеше да засенчи голямото си име като учен с отстъпление. И честен беше той – да държи докрай на своите ангажименти към черковните първенци. Захвана се да оправи нещата с нови и нови второстепенни епицикли и диференти, според това, кое ще му бъде по-удобно. Отначало окръжностите бяха само 22, като бързо нараснаха и стигнаха до 75. Завъртяха се 75 кръга, диференти и епицикли в такава сложна плетеница, че и най-добрите познавачи, най-големите специалисти, не можеха да се оправят в този шемет от движение на кръговете. Епископите и патриарсите, макар и късно, разбраха, че тронът им, тази непоклатима твърд – земята, тяхното свещено седалище, е сериозно раздрусано. И създадената стройна система от големия учен е застрашена да рухне, да се сгромоляса. Те се изплашиха от безпътицата, в която се бяха озовали, ако наистина концепцията наистина умре. Напънът на будния човешки ум беше вече достатъчно могъщ, за да се намерят хора, които да се усъмнят в непогрешимостта на Птоломеевата система. Защото фактите, фактите карат човека да мисли и го насочват да намери истината. Тези хора бяха най-вече учените от Средна Азия в Самарканд и Бухара. Черковните първенци се сепнаха и здраво въстанаха срещу онези любознателни умове, които се опитваха със своите изказвания, подкрепени от наблюдения, да подкопават прегърнатата от тях свещена концепция. Яростно се нахвърлиха срещу науката и онези институти, където тя се развиваше, и чрез устата на своите по-просветени служители, ревнаха срещу настъпващата светлина. Така епископ Тертулиан, живял малко след Птоломей, между 150 и 220 година след Христа, се провиква: „Ние, богоизбраните, истинските и най-честни приемници на Христовото учение, нямаме нищо общо с някакви школи, като Академията в Александрия, в Атина, във Вавилон. На нас, след Христа, не ни е нужна никаква любознателност, не ни е нужно никакво изследване, никаква наука”. Той съвсем забравя казаното от Христа, че напредналите същества са учени от непонятен за нас размер. Друг пък, живял по-късно, негов ученик, ползващ се по неизвестни причини с почетното име Блажений Августин, казва, че „всяка мисъл, която не е в съгласие с установените веднъж догми, е богопротивна.” В 391 година, един заслепен и обезумял от фанатизъм патриарх в Александрия, наречен Теофил, в чудовищния си устрем да спре и потъпче светлината, вдига сляпо подчинена на него тълпа, насъсква я срещу академията и библиотеката, най-голямото хранилище на човешкия опит, на човешката мисъл и мъдрост, и така бива разрушена и изгорена голяма част от свитъците, съхранявани там. Всички тези християнски отци не виждаха и съвсем не бяха способни да разберат с каква велика наука си служеше Христос, когато правеше чудесата, за които твърде малко е казано в Евангелието. Този фанатизъм не беше само проява на християнските първенци, той обхвана и приемниците на Мохамедовата религия. В 641 година, арабски пълчища, водени от халифа Омар, завладяват Египет и когато влизат в Александрия, спират се пред библиотеката и водачите на войската питат своя вожд: „Да изгорим ли свитъците на библиотеката?” Той отговаря: „Ако писаното в тях го има в Корана, те са излишни, защото то вече е написано там. Ако пък го няма в него, то те са вредни, защото писаното в тях ще бъде еретично. Да се изгорят.” От този огън успява да се спаси само една малка част, която в 1517 година Султан Селим I-ви, нахлувайки в Египет и Александрия, окончателно изгаря и помита останалото богатство от този център на светлината. Седемстотин хиляди свитъка, плод на усилията на много поколения, са безвъзвратно загубени за човешкия род. Така великото творение на Птоломей, Алмагеста, подкрепена и наложена от първенците на християнската религия можа в продължение на повече от 14 столетия да бъде една от най-почитаните и уважавани книги. Тя се утвърждаваше като научен труд, но и като ценна разменна монета. Така през седмия век, персийският цар Хезроес, при сключване на мир с победения от него византийски император Хераклиус, е поискал като наказателен дар да му поднесе един екземпляр от книгата. След смъртта на Мохамед в 632 година след Христа, почва бурно издигане на арабския народ, който се явява като най-добър приемник на западащата вече Александрийска култура. Настава бурен отлив на учени от Александрия към цветущата вече столица Багдад и по-късно Дамаск. Един екземпляр от книгата на Птолемея попада в ръцете на известния от приказките на „1001 нощ” Халиф Харун Ал Рашид, живял между 765 и 809 година. По негова заповед учените от школата на мъдростта в Багдад се натоварват да преведат този труд от гръцки на арабски, но по неизвестни причини, преводът остава непълен. По-късно неговият син Халиф Ал Мамуни, един от най-просветените арабски халифи, голям покровител на науката, натоварва големия учен Таабит Бен Корра да преведе цялата книга. Като за да се подчертае голямата й важност и величие, заменят превода на заглавието „Маджеста”, което значи „велико построение” с „Ал маджеста”, което ще рече „най-великото построение”. По-късно заглавието се оформя като „Алмагеста”. От там великото творение на Птолемея минава в Европа. Но будната човешка мисъл е неспокойна – тя търси светлината. Църковните отци продължават да са обезпокоени за съдбата на „великото построение” и стигат до извода, че е необходимо едно ново, твърдо и категорично потвърждение на тази система, декларация в нейна подкрепа, изхождаща от добре организиран събор и вселенски конгрес на учените в тази област – учените-астрономи. За тази цел се организира и се свиква в 1250 година в испанския град Толедо голям конгрес на астрономите, ръководен и организиран от послушното оръдие на папата – Инквизицията. Един от князете, поканени там, Алфонс Х Кастилски, е унесен от напевния заплетен ход на въртящите се диференти и епицикли, с които докладчиците упорито натрапват и изчисляват „великото построение” в главите на слушателите. Той, прозявайки се, непредпазливо се провиква: „Абе, ако Господ Бог при сътворението на света ми беше направил честта да ме вземе за съветник, то много неща във вселената биха били по-хубави и много по-прости.” Нещастният Алфонс беше забравил, че живее във времето на всесилната тогава Инквизиция и че залата е пълна с нейните агенти. Неговото изказване се прие, разбира се, като богохулство и за това той трябваше да оплаква съдбата си като заточеник в един манастир. Но истината е могъща, като самият живот, защото тя е рожба на този живот. И най-твърдият ботуш не е в състояние да я смаже и да отнеме правото й на изява. И най-добре изградената лъжа ще се сгромоляса под нейния напор. Ноември 1969 г Специални благодарности на Ина Дойнова. Набор и редакция: Веси и Ради

Живееше в онова време човек, силен по дух: името му — Мелхиседек, цар на правдата. Той царуваше в страната, наречена Салим, което значи —Мир. Той бе жрец на Всевишния. И никой не знаеше, има ли баща или майка. И никой не можеше да каже уверено отде е дошъл Мелхиседек. В земята Салим го бяха заварили първите мъже и жени, които се бяха преселили там, за да заживеят. Сякаш Мелхиседек бе израснал из земята или бе слязъл от небето. Приказваха шъпотом неговите поданици, че царят им наистина е пратен от Всевишния, че е дошъл по чуден път от звездата Вечерница, дето се е родил, за да донесе на земните люде мъдрост, която не знаят, и учение, каквото не са още от никого чули. Той бе жрец на Елохима отвеки. А крепък бе духом Мелхиседек. И възлежаваше на гърдите Господни. Той знаеше изтънко душата на човека и виждаше до един заслоните на сърцето: от погледа му не можеше да се укрие ни грях, ни помисъл — и пред словото му трепереха всички люде. Защото го знаеха, че е праведен и ведър духом. И боеха се от него, както човек се бои от светиня, до която не е достоен да се докосне. Мълвяха шъпотом, че Мелхиседек знае езика на Небесните Войнства и приказва с тях. И по-чистите виждаха, че ангели идват при него и си отиват зарадвани. Издигна се духом до звездите небесни Мелхиседек — и по следите на Слънцето тръгна. Всички знаеха, че той е Пазител на Тирса Господен и на Чашата Господня. -------------------------------------------------------------------------------- Когато Авраам, патриархът на Божия обет, се връщаше от победата над царете — срещна го Мелхиседек и в храма Господен го введе. Защото бе победил. И тогава изнесе Мелхиседек хляб и вино — и благослови, па даде на Авраама. — И Авраам пи вино и яде хляб. И каза Мелхиседек: «Благословен Авраам от Елохима, от Върховния Бог, Който създаде Небе и Земя! — И благословен Върховният Бог, който предаде враговете ти в твоите ръце! Защото не победа на кръв трябва Господу, а — победа на дух! И благословен — който е открил ключа на Тайните! Поверил е Йехова люде на Авраама — и той трябва да ги води. Затова нека чуе словата на Вечния —- и думите My да разбере! От жречеството иде учение, а от учението — съвет. Та два са образите на Божия Жрец: обич и правда. И двете са — едно. От царуването иде взиране, а от взирането — сплътяване. Та два са пътищата на Божия Жрец: свобода и закон. И двете са — едно. Благословен — който разбира и осъществява! Като птица е волен в своя път и Всевишният го пази! Иди си с мир!» -------------------------------------------------------------------------------- И замина си тогава Авраам при племето — и занесе в сърцето си трепета на чудната мъдрост, а в душата му звънтяха словата на огнена проповед. И разказа на всички от племето що бе видял и чул. Та вредом се разсипа мълва за наставника в Тайните — и всекиго пърлеше жар да чуе Мелхиседека. И потърсиха го мнозина, но малцина смогнаха да стигнат до него. Защото измряха от буря, мълния и жад в пустинята. -------------------------------------------------------------------------------- . . .И дойдоха при Мелхиседека малцината — и замолиха го да ги поучи. А те бяха кръстени с огън. И стояха три деня в пещерите, за да преминат излитанията, преди да получат Тайните. И отведе ги на третия ден Мелхиседек на Планината — и каза им: «С чистота се гради Царството — и среброто трябва да стане злато. А сърцето — да се възпламени, като небе на пладнина. — Това е първото. Три пътеки има чистотата. А трябва и трите да се изходят. — Това е второто. Когато изгладнее, лъвът не реве, ами алчно търси плячка. . . Бъдете като него! — Това е третото. И усеща лебедът, щом дойде време да мре. Тогава той запява и хубава е песента му. Защото пее веднъж в живота си. Като него бъдете! — Това е четвъртото. Когато скорпионът се усети уловен, самин си забива жилото в своето тяло. И — умира самоволно. И тази смърт не носи скръб. И няма лъжа в нея, защото е волна смърт. Има у човека много нещо, което трябва да се самоубие. Целият човек е изплетен от измами и страсти, които трябва да се самоубият. Инак няма да заживее онова, което е у човека истина и слънце и алмаз. Скорпионът е притча за вас и за мнозина. Бъдете такива! Но помнете, че на малцина е съдено да бъдат уловени. И щом не са, отровата на жилото им ще стане вода. И не ще умрат; защото е рано. А беда е — рано да загинеш. — Това е петото. Навътре гледай, защото душата е ключ на вселената— и не виждаш ли в себе си, вън от себе си не можеш видя! И събуди ли се в тебе Огнената Змия, която съска и се върти на витло — пази се да те не ухапе! — Улови я за главата и допри езика й до своя език — и гледай я в очите! Ще заспи Змията — и пробуди ли се, покорна ще ти бъде. — Това е шестото. Научете Великото Изкуство: много са неговите пътища! От взирането се ражда образ. С остро взиране се узнават силите: те са сенки, а сенките се не виждат по здрач. Изтръгни от себе си скрити съкровища — и стани път на Вечния! Преди да намериш Пътя, по тебе трябва да минат мнозина. С усилие се налучват пътища отвъд душата — но само тъй се постига волност. Вси ръждиви вериги трябва да се счупят: а кои вериги не са ръждиви? Надрастване на веригите трябва! Само тъй се стига до стъпало на пророк и посветен. Само тъй се влиза в чертозите на Оногова, Който е станал едно с другите. — Правете това, братя мои! — Това е сетното.» -------------------------------------------------------------------------------- И когато мъжете, които бяха дошли да чуят, чуха — посвети ги Мелхиседек в Седемте Пътя на Тайната. И кръсти ги с Дух Свети. И рече им на разлъка: — Изживейте клетвите, с които сте запълнили младината си! Изпълнете обетите, с които сте накичили зората на своята възмъжалост! Завещайте на своето Утре изгревите на своето Вчера и ведростта на своето Днес! — Помнете седемте стъпала на Пътя — и търсете Себе Си в самота и мъка! — Не ви зова на пир, братя мои: — на самотерзание в и зова! И щом видите себе си нещастни, дирете с кротка ръка по-нещастни от себе си, за да намерите най-нещастния — и нему я прострете! И щастливи ще се усетите тогава! — Вървете с мир! И отидоха си. А Мелхиседек се изгуби — и никой го не видя. За да се сбъдне казаното: «Блажен — онзи, който е прочел словото на Тайните — и е научил скрижалите! Той ще стане стълп в Храма на своя Бог — и не ще излезе вече!»

Представяме ви неиздавани текстове от Николай Дойнов от цикъла "Летописите на древността". Авторът е от най-близкия кръг ученици на Учителя и един от най-големите български астролози. 1871г., в щата Параиба – северна Бразилия, един роб, при работа в полето намерил камък, който му се сторил интересен. На горната страна на камъка имало странни чертички, наредени в правилни редове. Робът бил достатъчно интелигентен, за да разбере, че пред него се намира интересна находка. Взел камъка и го отнесъл на своя господар. Плантаторът прибрал камъка, без да му обърне внимание. Но синът му, като го видял, имал щастливата идея да прекопира точно непонятните чертички и да ги изпрати на историко-географския институт в Рио де Жанейро. След внимателни и дълги изследвания, те се оказали старинен финикийски надпис, датиращ от времето на цар Хирам от град Тир, царувал между 970 и 936 г. преди Христа. Надписът, след още много изследвания, се оказал напълно истинен, а не някакъв фалшификат. Той гласял: „Този паметник от камък беше сътворен от Ханаанци от град Сидон, които в 19-та година от управлението на Хирам – нашият могъщ владетел, се отправиха под закрилата на Боговете и Богините на път, за да основат владения в далечни страни. Десет финикийски кораба, натоварени със заселници, тръгнаха от залива Акаба на Червено море. Пътуваха 2 години все покрай бреговете на Африка. При една буря в океана, на запад от брега, нашият кораб се откъсна от останалите и се понесе по теченията на океана и стигна до този непознат и чуден бряг. В кораба имаше 12 мъже и 3 жени. Този бряг, аз – Мей-Ту, слуга на богиня Астарта, взех за свое владение. Дано Боговете и Богините, бъда милостиви към нас”. 1251 г. преди Христа, почива Рамзес II, най-военнолюбивият фараон от третия период на Египетската държава. Дългите войни наистина дават едно разширение на Египет, като между другото придобиват и цялото източно Средиземноморие - с богатите тогава финикийски градове Тир, Сидан, Бибъл, Берута и др. Тези войни обаче, заедно с големите показни строежи, предприети по това време, и имащи за цел да подчертаят само величието на този честолюбив фараон, изтощават и разоряват стопанството на страната. Народът обеднява и при неговите наследници, смутове и недоволства заливат навред. Централната власт е вече слаба и не може да се справи с набезите на жадните за грабеж племена, намиращи се наоколо, както по суша, така и по море. Животът става несигурен, пътуванията рисковани, търговията замира. Финикия се освобождава от робството на Египет, но беднотията и замрелият стопански живот остават. В 970 г. преди Христа, в този тежък период за Финикия, започна управлението на цар Хирам – млад, строен, с ум и инициатива човек. Всяко утро, в прохладата на деня, той излизаше на терасата на своя дворец и гледаше замислено разстилащия се пред нозете му град Тир. Недалеч се виждаше брега на блестящото от утринните слънчеви лъчи море, където лениво се поклащаха задрямалите кораби. Дълги дни и нощи седяха те, без да знаят докога така ще бъде. Една мъртвешка ръка се беше разпростряла по целия средиземноморски басейн и сковаваше живота на народите там. Стопанствата и търговията бяха замрели. – Какво мога да направя, как да се влее живот в това мъртвило, как да се избави народа от този застой, от тази беднотия? – С тези мисли лягаше и ставаше Хирам. Тези мисли бяха приковали ума му и в това свежо и ясно утро. Шум от леки стъпки прекъсна мисълта на царя. Един строен, с пъргави стъпки човек се приближи до него. Беше брат му Мей-Ту, който наскоро се беше завърнал от малкото селище, разположено в планината, където беше школата на Берешид-Ба – човек мъдър, с много знания и опит в практичните дела. Мей-Ту беше завършил школата с голям успех. – Все така мислиш, мислиш – подхвана дошлият брат – знам какво те мъчи. Защо да не отидем при Берешид-Ба – мъдрецът от планината, да се посъветваме с него. Ти знаеш за него, колко мъдрост и опит има той, все ще може да каже нещо – изход за излизане от тази трудност. Да отидем. Още същия ден се даде нареждане да се приготви всичко необходимо за дългия път към планината. В зори на другия ден, братята, придружени от двама помощници, слезнаха на пристанището и с една богато наредена лодка, карана от добри гребци, се отправиха към близкия бряг, откъдето почваха възвишенията на планината. Четиримата пътници слезнаха и с енергични стъпки тръгнаха към изправящите се пред тях стръмнини. Вървяха през целия ден. Прохладата, чистият планински въздух, ароматът на ливански кедър и горските цветя ги ободри, внесе надежда и радост, и разтика насъбралата се мъка в душите на братята от тежките царски задължения. Хирам беше доволен и благодареше в себе си, че прие идеята на своя брат. Привечер, на една поляна сред дивна гора от кедри, стигнаха до малкото селище, където живееше Берешид-Ба. С топла усмивка и голямо внимание бяха посрещнати гостите и настанени да починат. Двамата братя още същата вечер се срещнаха с Берешид-Ба и му изложиха целта на своето посещение. Мъдрецът ги погледна, усмихна се и им каза: „Утрото е по-мъдро от вечерта, сега си починете, после ще вечеряме, тогава пък ще се порадваме на онова, което ни заобикаля и което животът носи, което Боговете ни дават. Погледнете каква красота е пред вас. Какъв въздух, каква бистра вода клокочи от планинския извор до нас. Най-после ще се наспим под звездната покривка на Боговете, а утре ше обсъждаме вашия въпрос.” – приключи Берешид-Ба. Някаква топла радост сгряваше душите на двамата братя. Чувстваха лекота, чудовищен и мъчителен товар беше смъкнат от гърба им. Те бързо заспаха под опияняващия повей на планинското дихание. На утрото, бодри, каквито никога не бяха се чувствали, станаха и по указания на Берешид-Ба, отидоха да посрещнат изгрева на Слънцето – седалището на Боговете, които създадоха Земята и всичко, което има на нея. Топлата закуска след това подкрепи и внесе разположение за спокоен и обмислен разговор. – Разбрах – започна пръв Берешид-Ба – вие сте затруднени, спънат е животът на народа от големия застой. Немотия е навред. Когато искате да използвате силата на водата, вие я преграждате и пускате по нов път. Човекът по начало е мързеливо същество. Боговете се видяха в чудо, докато накарат човека да работи. Той, с редки изключения, няма жаждата да учи, да твори, ако не бъде заставен за това. Ето защо, от време на време, Боговете слагат спънки към спокойния, приятен живот на хората, в който живот те някак в приятна дрямка прекарват времето си, без напрежение, като в люлка. В такъв един живот нищо не се придобива, не се прави нито крачка напред в безкрайния Божествен път. А така не може. Задачата на човека и човешкото общество е да върви все напред, да учи и придобива все нови и нови неща от Божествената мъдрост. Тези спънки раздрусват хората, карат ги да мислят, да се напъват, да търсят, а това се иска. Боговете дават само тогава, когато се иска, когато мисълта е напрегната. Възнаграждава се само усилието. Който мисли, че без усилия може нещо да постигне, много се лъже. Без усилия нищо не се постига. Вашият народ е призван от Боговете. Той е поставен сега в това затруднение, за да мисли, за да търси. Тези усилия ще бъдат богато възнаградени. Вие ще намерите нови светове и страни, големи възможности ще се открият пред вас и народа ви. Ще бъдете полезни на хората, с които ще се срещнете, като им занесете светлина, знание и умението, което имате да творите, а те ще ви дадат обилието и всичко необходимо за един добър живот. С това и вие, и те ще направите крачка напред по Божествения път. Ти, Мей-Ту, като мой ученик, на теб е отредена задачата да отвориш вратата за новата ера. Когато част от рибите намериха утеснени условията за живот във водата, с големи усилия излязоха навън. Но те бяха възнаградени, защото намериха нов свят, по-богат, по-красив, по-разнообразен и с по-големи възможности. И с вас ще стане същото. Това всичко няма да дойде така леко и приятно, както ви се иска, но тъкмо затова то ще бъде по-ценно и за тях, и за вас. Идете си сега, дръжте мисълта си будна и не се страхувайте от нищо, защото боговете са с вас. Братята станаха, благодариха на Берешид-Ба, благодариха и на боговете, сбогуваха се и си тръгнаха. – Чудно нещо – подхвана Мей-ту – обръщайки се към брат си, когато се отдалечиха от селището - всичко беше така хубаво, а не рабирам защо на прощаване в погледа на Берешид-Ба имаше някаква мъка, скръб, защо ли така? – Така ти се е сторило – отвърна Хирам, за да успокои брата си. Ободрени и обновени, групата бързо заслиза по склона на планината и скоро стигнаха подножието. Братята вървяха напред, а двамата помощници ги следваха издалеч. Но тъкмо на един завой, ето пред тях група добре въоръжени хора. Двамата помощници, които вървяха вече доста назад, като видяха въоръжените хора, разбраха, че има беда, хукнаха и за миг само се изгубиха из зелените шубраци. – Ние ви видяхме – подхвана здрав и едър, въоръжен до зъби мъж, излязъл напред. – Видяхме ви когато минахте оттук на отиване. Вие сте млади, силни и така богато облечени. Личи, знатни хора сте, и с ум, и с умение. За вас ние бихме могли да вземем добра плата, като ви продадем. Ето защо, не мърдайте, за да не изгубите живота си. Отсега нататък сте наши роби и само ние разполагаме с вас. Хирам и Мей-ту се спогледаха и в главите и на двамата мина една и съща мисъл: „Къде остана онова, което Берешид-Ба каза? Очаквахме големи възможности, богати условия, да отворим вратата на нова ера, ера на живот, обилие и творчество, а то какво? Вързани и продадени като роби. Потъпкани и обезличени като животните и по-лошо даже от тях, потънали в едно непрогледно забвение.” Резкият и твърд глас на изправения пред тях гигант, да си свалят скъпите одежди, всички накити и златото, което носеха и имаха по себе си, ги извади от унеса. Рабраха и остро почувстваха суровата действителност, която ги беше връхлетяла. Те бяха вече под тежката пета на въоръжена банда, в която за милост и съвест не можеше и дума да става. Освен жажда за грабеж и лично забогатяване, нямаше нищо друго в тях. И сега щяха да ги продадат на многото тържища за роби, тъй както вещи се продават. Сянка мина по лицата на братята и бяха готови да викнат: „Богове, Богове, това ли заслужавахме, това ли е нашата светла съдба! Берешид-Ба измами ли ни, подигра ли се с нас?” Но стиснаха зъби, отпъдиха от себе си този изблик на негодувание, нищо не промълвиха и се примириха със съдбата си. Лицата им се успокоиха и светнаха. Бързо им смъкнаха дрехите, накитите, както и всичко останало. Метнаха им по едно вонящо парче от кожа на кръста и ги поведоха напред. Много дни и нощи вървяха, като им даваха по малко вода и по някоя и друга фурма за храна. В горещите часове на деня почиваха на сянка, потулени зад някой хълм или скала, а нощем и в хладината вървяха усилено. От начало в далечината, от дясната им страна блестяха водите на Средиземно море, но после се загубиха и не се показаха вече. В школата на Берешид-Ба, Мей-Ту беше изучил много добре звездното небе, движението на слънцето и луната. И сега през почивките внимателно наблюдаваше небесните светила и каза на брат си: „Водят ни все в една посока, все на юг, там има друго море, към него ни водят те, за да ни продадат далеч от нашата родина, а там не съм ходил.” Най-после, след много дни път в непоносима жега през пустинята, блеснаха пред тях водите на ново море. Измъчени и изморени, бавно пристъпяха напред, а водите на морето все по-близо и по-близо идваха до тях. Срещаха се вече и хора, оживлението растеше, движеха се и животни, натоварени с разни стоки. Стигнаха до богато и шумно селище, на брега на самото море. Там имаше големи работилници, където се правеха кораби. Мей-ту, който беше много учил, беше придобил знания и умения в ред науки, и разбираше много езици, бързо схвана, че се намират на ново море – Червено море, на залива, дълбоко врязан в сушата, наречен Акаба, а тези работилници, които бяха пред тях, са направени от Соломона – най-великият цар на израилиевия род. Соломон беше построил тези големи работилници, в които се изработваха кораби, с които опитни моряци плаваха по далечните земи на Африка, Мадагаскар, островите на Индийския океан и Индия, земи, които той наричаше с едно общо име „земите Офир”, което ще рече „земи на големите богатства”, за да му доставят скъпи стоки и материали. В тези корабостроителници бяха продадени двамата братя на много висока цена, защото собственикът, който имаше обработено око да познава хората от пръв поглед, разбра, че пред него стоят хора с ум, сръчност и умение да творят и плати високата цена, която му поискаха, без колебание. Бандитите, след като си получиха сумата, бяха много доволни от сделката, бързо се пръснаха и се загубиха из пъстрата навалица, а двамата братя останаха още същия ден, като работници в голямата, за онова време, корабостроителница. Мей-Ту бързо усвояваше не само корабостроенето, но и прекрасно се справяше с плаването, като безпогрешно се ориентираше из опасното Червено море, където той беше пращан вече като водач на кораби. Нощем се ориентираше по звездите и най-вече по онази звезда, която всякога през всички времена на денонощието и годината стоеше все на едно и също място и сочеше севера, а денем по положението на Слънцето. „В облачно време какво ли бих правил и как ли бих се ориентирал, – си мислеше често Мей-Ту. Наистина в това море облаци няма, но все тука ли ще плавам? ” Покрай бреговете на Червено море е опасно да се пътува, защото там е плитко надалеч от брега и изобилства с подводни скали. Много кораби ставаха жертва на тях, особено когато имаше буря. Това Мей-Ту добре знаеше и подбираше средата на дълбоките места, когато плаваше. Един ден настана буря, а Мей-Ту беше в открито море с току що направен кораб, пуснат на първо плаване. В далечината той забеляза кораб, който стремглаво се носеше към брега, тласкан от разярените вълни. Един напън на бурята и една голяма вълна вдигна и забучи плавателния съд на една подводна скала. Корабът беше египетски. Миг само след това стана на трески. Мей-Ту насочи своя кораб към мястото на катастрофата, като навреме успя да спаси екипажа му, пръснат из развълнуваното море, кой както можал - заловен на дъска или греда. Когато всички се съвзеха и отпочинаха, бурята беше вече утихнала. Един висок, строен, възрастен мъж, с побеляла брада и кротък мъдър поглед се приближи до Мей-Ту и му каза: „Братко мой, ти спаси моите хора и мене, за което Боговете ще ти се отблагодарят, но и аз трябва да ти се отблагодаря и не мога с друго, освен с това малко човече вързано за върха на главата с един конец, насочило едната си ръка напред. То е вълшебно. Направено е от чуден скъп метал и има това свойство, че при всички положения, то всякога указва с насочената си ръка север. Чужденецът бръкна в пазвата си и извади оттам малкото човече, голямо колкото показалеца му и го подаде на Мей-Ту, като продължи: „Аз съм един от жреците на Египетските храмове в Тива. Всеки наш кораб се съпровожда от жрец, който държи в пазвата си по едно такова човече, което - както виждаш, е направено от вещество с чудното свойство да показва с насочената си ръка винаги север. С това ние насочваме и водим корабите в открито море през всяко време – и мъгливо, и облачно, и ясно, и никога не грешим. Аз повече няма да пътувам, защото съм стар и искам да се отдам само в служба на Боговете и изучаване на тяхната мъдрост, ето защо, вземи като подарък от Боговете и мен това чудо. То ще ти бъде много полезно, защото ти ще бъдеш велик корабоплавател и много земи ще откриеш и ще отидеш в тях.” Мей-Ту взе човечето, хвана го за конеца, то се залюля, завъртя, и бързо се спря и посочи север. Той повтори няколко пъти опита, но все това ставаше. От радост сълзи рукнаха от очите му. Падна при нозете на благородния човек и не можеше да намери думи, за да му благодари. Като се съвзе, изправи се и дълго още двамата, като братя, разговаряха за земята, звездното небе, слънцето и луната и за много тънкости на корабоплаването. Мей-Ту привърза човечето през врата си и здравата го притисна към пазвата си. Облачното и мъгливо време бяха победени. Той сияше от радост. Бързо след това се прослави като голям мореплавател и заради големите му заслуги той и брат му бяха освободени от робство от собственика на корабостроителницата. Да се върнат в родината си, в държавата си, в Тир, беше първата задача сега, върху която имаха да мислят. Но това не беше лесно. Пред тях беше пустинята, голяма преграда към тяхната цел, пълна с трудности, изненади и опасности. Да тръгнат сами беше невъзможно, с някой керван, каквито често тръгваха от Акабския залив към бреговете на Средиземно море – рисковано, защото не беше изключено самите керванджии да ги заробят и отново да ги продадат или пък скитащи по пътищата на пустинята разбойници да ги срещнат, да ограбят кервана, а самите тях да ги вържат и продадат като стока. Един ден, като се разхождаха из околността на залива, стигнаха до селище в един близък оазис. Спряха се сред селището и потърсиха място за почивка. Докато търсеха с очи, прелестна девойка с усмивка на лице ги покани в сенчест двор на добре наредена къща. Беше дъщерята на шейха – старейшината на селището, а къщата – на самия шейх. Мей-Ту говореше отлично арабски и леко поведоха разговор, всеки за своите грижи. Разговорът се подхвана с голям интерес, когато засегнаха въпроса за отиване на братята до Тир. Шейхът беше добър и разположен човек, имаше и малък керван, с който в по-младите години прекосяваше пустинята до градовете на Финикия, но сега годините бяха вече натежали и не се решаваше да поема големия риск и напрежение на дългото пътуване през пустинята. Но като видя как дъщеря му умолително го гледаше с желание да им помогне, и как изпод вежди поглеждаше нежния, деликатен и чудно красив като божество, изляно от бронз, Хирам, той реши. Дъщерята прегърна баща си и тихо му прошепна на ухото: „ И аз ще дойда.” Още на другия ден керванът беше готов за път. Опитният и отлично запознат с пътищата на пустинята Шейх, добре и без особени приключения водеше малкия керван с пътниците. След дълги очаквания, най-после в утрото на чуден ден блеснаха водите на родното море. На една височина, огряна от утринното слънце, камилите спряха. Като че ли и те искаха да се възхитят на чудния пейзаж, разгърнал се пред тях – зеленина и полъх на свеж морски въздух. Хирам се доближи до девойката, която с възхищение гледаше напред и каза на завален арабски език, който той не беше така добре усвоил както брат си: „Знаеш ли какво е казал нашият мъдрец Берешид-Ба?” Девойката го погледна с внимание. – Той е казал, – продължи Хирам, че – най-хубавото нещо на този свят е да обичаш и да знаеш, че те обичат. Тя наведе глава, а топла усмивка грейна на лицето й. От този ден те тръгнаха по един житейски път. По-нататък, керванът пътуваше леко, без напрежение и мъчителни изненади. Обхванати от приятната възбуда на постигнатата цел, те бързо вървяха. Ето го Сидон, а след ден и Тир се показа – перлата на Средиземно море. С почуда и изненада бяха посрещнати братята в двореца. Настана оживление и радост се разля в царския дом. Малко тържество приключи повратния ден. Когато всичко свърши и братята се оттеглиха за нощуване, Мей-Ту каза на брата си: „Колко са странни понякога пътищата, по които Боговете прекарват хората, определени да свършат някоя полезна работа. Никога не бихме се сетили и поели риска да търсим нови морета, освен нашето Средиземно. Мисълта ни така е прикована към него, като да сме просто хипнотизирани от него. Какво би ни изкарало от това състояние, освен тежко сътресение, каквото беше заробването и как щяхме да имаме този опит и знание, ако не бяхме минали по този път? Колко велик е нашият учител Берешид-Ба, та ни даде възможност да имаме такава светлина. Наистина, по-пряк път към целта не можеше да се даде.” С тези мисли на възхищение и благоговение пред великата разумност, братята заспаха. Хирам се събуди в зори със сладкото чувство, че вече не е сам. Има си другарка в живота, която ще споделя грижите му за народа. Малко след това дойде при него Мей-Ту. „Сега пътя посочен от Боговете, даден ни чрез Берешид-Ба е ясен” –споделиха двамата. Още същият ден започнаха подготовката за голямата задача: да се търсят нови земи и народи, с които да се почне обмяна, за да се влеят потоците на живота в замиращия техен свят. Събраха преселници, смели и готови за подвизи и напрежение хора – мъже и жени. Събраха и всичко необходимо за живот в новите земи. Събраха и средства за покупка на кораби от корабостроителниците в залива Акаба и с голям керван, воден от опитния Шейх и Мей-Ту, се отправиха по неизвестни пътища да търсят нов живот. В залива се сдобиха с десет кораба, като натовариха в тях хората и всичко, каквото носеха. В един от корабите беше Мей-Ту с преселниците от Сидон. В утрото на онзи ден, в който слънцето прави своя поврат, за да тръгне на юг, опитният мореплавател даде команда да се вдигнат платната на корабите. Духаше благоприятен полъх. Корабите се поклатиха и тръгнаха по леко накъдрената шир на топлото Червено море. Пътуването по него мина благоприятно, защото Мей-Ту го познаваше както собствения си дом. Луната смени четрири фази, когато минаваха Бабелмандебската теснина и навлязоха в дълбоките води на могъщия океан. Тук плитчини и подводни скали няма, но други беди дойдоха – бурите и големите вълни. Пътуваха бавно и предпазливо почти две години, все покрай брега на голямата земя, всички заедно. Но в една тъмна, бурна нощ, грамадни вълни като планини пръснаха групата, като сламки, подгонени от чудовищен ураган. Те повече не можаха да се съберат. С настъпване на утрото бурята стихна, слънцето изгряваше и с могъщите си лъчи помиташе надвисналия зловещ мрак, галеше успокояващите се води и донесе надежда на хората. Покачил се на най-високата част на кораба, Мей-Ту устремяваше поглед по всички страни, за да търси другите кораби, но напразно. Освен безкрайната морска шир и малкият му кораб сред нея, нямаше нищо друго. Дни наред се взираше той, но все същото. Бяха сами. Каквото Боговете са решили, за утешение промълви той и извади малкото човече от пазвата си. То се залюля и бързо се успокои с насочена ръка на север. Разбра, че корабът им се носи все на запад, от някакво силно течение в океана. Пътуваха така толкова дълго, че хората бяха забравили за съществуването на друго, освен вода и небе. Но изведнъж – чудо. Лъчите на изгряващото слънце през този ден се удариха в някаква тъмна зелена ивица, там на запад, накъдето Мей-Ту вече отдавна гледаше. – Земя, земя е това – извика той, и всички впериха очи натам. Ивицата все повече и повече растеше, докато обхвана целия хоризонт. Корабът бързо се приближаваше към брега на новата земя, земя заляна с величествена растителност. Бързо слязоха всички, за да се нарадват на Божията твърд. Много скоро се разбра, че са слезли на земя обилно, много обилно надарена с вода и всичко необходимо за богат и много задоволен живот на човека. Скоро и хора се появиха – тихи и дружелюбни. Бързо влезнаха във връзка, учеха ги как да творят и събудиха в тях чувството на непозната радост – тази на създаването. За отплата получиха богати дарове. – Изпълни се завета на Боговете и то така добре, както не очаквах – си мислеше Мей-Ту често. Минаха много дни на богат и обилен живот, но великият мореплавател и ученик на Берешид-Ба не беше забравил задачата, която Боговете му бяха поставили: родината си и народа, който страдаше там. Направиха се нови кораби – и по-добри, и по-големи. Натовариха ги с богатствата на тази земя и един ден, като вдигнаха платна, се оттеглиха, за да донесат радост на изстрадалия си народ – там на източния бряг на Средиземно море. Така започна нова ера – ера на бурен подем в човешката история. Ера на обмяна между две далечни земи. Ера на обмяна между два далечни народа. Те разбираха, че земята е голяма и на нея има място за всички. Всеки народ носи нещо особено, нещо различно в себе си, което може да бъде полезно за другите, щом като между тях има разбирателство и мир. Така смелите, опитни и надарени за големи дела финикийци, покориха големите води и направиха връзка с далечните земи. Юли 1968г. Специални благодарности на Ина Дойнова. Набор и редакция: Веси и Ради

Какво е това Щастие? Доколко то е резултат на двата фактора – външни обстоятелства и вътрешно състояние? Как човек да реализира по най-добрия начин искренното желание на своята душа? Най-сериозното изпитание, което човек среща в житейския си път е как да доближи и обедини вътрешната си хармония с външната. Външната хармония в света е пряк резултат от вътрешната хармония в човека. Вътрешната хармония позволява на човек да узнае целите и идеалите, които ще му донесат щастие. Хилядолетия човек размишлява над въпроса за щастието. Ето една древна китайска приказка, която разказва за същността на щастието по един интересен начин. Преди няколко хиляди години в Китай имало изключително жесток и егоистичен диктатор. Той бил този, който наредил да се построи около страната стена, дълга шест хиляди мили. За да се разбере онова време, трябва да се знае, че много хора загинали по време на строежа на стената и техните тела били заравяни там. По същото време имало един много стар китаец, който притежавал само две неща на света, които обичал: неговия единствен син и неговия единствен кон. Не щеш ли по една случайност, един ден конят избягал. Чувайки за това всички старейшини на града дошли да го успокояват: „Какво нещастие, че твоят кон избяга.“ Старецът ги погледнал и отговорил: „Откъде знаете, че е нещастие?“ Няколко дни по-късно конят се завърнал, следван от шест други коня.Така богатството на стареца се увеличило. Виждайки това старейшините го наобиколили отново и казали: „Какво щастие, че сега притежаваш седем коня.“ Старецът се замислил за миг. Тогава ги погледнал както преди и отговорил: „Откъде знаете, че това е щастие?“ Същият ден след обяд единственият му син решил да се опита да обязди един от дивите коне. Паднал и впоследствие окуцял. Сега старейшините се събрали отново и казали: „Какво нещастие, че твоят син падна от коня и не може да ходи.“ Старецът им отговорил по същия начин: „Откъде знаете, че това е нещастие?“ Старейшините били много озадачени и си отишли. На следващия ден хората на императора дошли в същия този град. Те имали заповед да направят списък на всички способни мъже за строежа на ужасната, дълга шест хиляди мили стена. Всеки младеж от града бил взет, освен сина на стареца. Когато това се случило, старейшините се убедили, че най-после разбрали мъдростта на стареца. Те отново отишли при него и казали: „Колко си щастлив, че твоят син не беше взет за строежа на стената“. Отново старецът ги погледнал и казал, „Откъде знаете, че това е щастие?“ В този момент, старейшините били напълно озадачени. Те се отдалечили и се посъветвали помежду си. Тогава се върнали при стареца и казали: „Ние поговорихме помежду си и се съгласихме, че ти си най-мъдрия човек в цял Китай. Ние считаме, че ще бъде голямо щастие, ако станеш кмет на нашия град.“ Старецът вдигнал ръце в отчаяние и казал: „Откъде знаете, че това ще бъде щастие? Аз не искам тази работа.“ И си отишъл. Е, напълно възможно е да е бил най-щастливия човек в Китай, тъй като познавал тайната на щастието!

„И който не вземе кръста си и не върви след мен, не е достоен за мен“ Библия, Матея, гл.10, 38 стх. Всички хора на земята носим кръста си по някакъв начин. На едни той е по-лек, на други – по-тежък. Но на всички ни страданието, в известен период от живота, е съпътствало ежедневието ни и е предизвиквало обезверяване и известно отчаяние. Страданието присъства в живота ни с едничката цел, да ни доближи до Бога. То е важен метод чрез който ние еволюираме и вървим напред и нагоре в човешкото си развитие. Не случайно е казано в Писанието: „Призовете Ме в деня на вашите изпитания и Аз ще ви помогна. И ще Ме прославите.“ Духовният учител на българите, Петър Дънов ясно и недвусмислено е казал в беседите си, че раждайки се на Земята, няма начин да избегнем страданията. От всичките планети и небесни тела в Галактиката, Земята изпълнява функцията на каторга за душите. Тя е място на активни страдания, каквито не съществуват никъде по вселената. На Земята се изпращат да се прераждат всички непокорни и непослушни души, и чрез изпитанията и страданията, които им се дават, те постепенно се осъзнават и вървят бавно по спиралата на своята еволюция. „Съвременните хора искат да бъдат щастливи, а при това отричат Бога. Те трябва да знаят, че вън от Бога никакво щастие не съществува. Щом се отдели от Първата причина, човек се излага на страдания и нещастия...Връщането на човека към Първата Причина се придружава с радост.“ П.Дънов, Лъчи на живота-съборно слово, стр.251 Колкото е по-високо развито съзнанието на даден човек, толкова по-малко страданията ще огорчават живота му. Не че ще спрат да го съпътстват по пътя му на човек, но осъзнавайки ги, той няма да изпада под тяхна власт и да приема в себе си отрицателните им влияния. И още, колкото е по-голямо егото в човека, колкото повече егоизмът заслепява погледа му, толкова повече ще страда; колкото повече мисли единствено и само за себе си и собственото си благополучие, толкова повече нещастията ще го следват по петите. Защото се знае, че страданията са в пряка зависимост от желанията на човека. Повече и по-неразумни желания, искания, амбиции, претенции – повече и по-тежки страдания му се изпращат, докато се осъзнае какво и защо се случва. Е, в крайна сметка, всичко е за добро, като не може по-лесния начин, ще става по трудния, важното е само едно - човек да разширява съзнанието си и колкото по-високо е осъзнаването, толкова повече той се доближава до Божестения си първообраз. Защото целта и смисъла на живота на хората не е да „си събираме съкровища на земята, дето молец и ръжда ги изяждат и дето крадци подкопават и крадат“. Защото е казано в Библията, че „дето е съкровището ти – там е и сърцето ти.“ И още: „...каква полза за човека ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“- Матея, гл.16, 26стх. Именно затова хората сме съпроводени от коректива на страданията и изпитанията, защото сме все още твърде несъвършени в разбиранията и постъпките си и твърде далеч от истинското лице, дадено ни от Бога. Защото знайно е, че сме сътворени по Негов образ и подобие. Но има много да работим все още върху себе си, за да се очистим от полепналата кал по нас, докато открием истинския си , Божествен облик. Защото как ще можеш да усетиш ближния си, как ще съчувстваш и помогнеш на болния, на бедния, на страдащия до теб, ако ти самият не си изпитал на гърба си тежеста на болката, на бедността, на страданието? Как ще подкрепиш изпадналия в нужда, ако сърцето ти не е отворено за другите и любовта не го затопля? Защото е казано: „Никой няма любов по-голяма от тая, щото да положи душата си за приятелите си!“ - Йоана, гл.15, 13стх. Хората се раждаме, живеем, радваме си и страдаме на тази земя с единствената цел да усилим Любовта в сърцата си, да усилим Мъдростта в умовете си, да се отворим за мъките на ближните си, доброволно, по собствен, свободен избор и с много обич. Това е и заветът на Христос към човечеството: „Това ви заповядвам: да любите един другиго.“ А нали всички се определяме като християни... Ходим в църквите, кръстиме се, палим свещи, сключваме църковни бракове... Тази принадлежност към християнството обаче трябва да се осъществи в нас на дело и да се проникнем от идеята в дълбочина, да затупти Христовото учение в сърцата ни. Празните думи и фалшивата, външна показност не вършат работа. И когато Бог иска да ни изпита доколко вървим в този път, ни праща изпитания и трудности в живота, под формата на различни страдания. И само от нас зависи, от нивото на съзнание, до което сме достигнали, как ще се справим с тези трудности. „Скръбта и радостта са две състояния в човешкия живот, които постоянно се сменят. В скръбта човек се учи да събира, а в радостта – да дава. Човек не може да дава, докато не е събрал. Ако нищо не е събрал, какво ще дава? Първо човек трябва да събира, а после – да дава. Като не разбират този закон, хората искат да се радват, т.е. искат радостта да предшества скръбта. Когато е допуснал страданията и скърбите в живота, Бог е имал нещо в предвид.“ и още: „ Радостта и скръбта са два пътя, чрез които Любовта се проявява. Докато не разбере смисъла на радостта и страданието, човек не може да разбере живота. Щом не може да разбере радостта и скръбта, човек неизбежно се натъква на доброто и злото, които му създават ред противоречия. В края на краищата човек трябва да примири противоречията в живота си.“ П.Дънов, Лъчи на живота – съборно слово, 250стр. Много важно е нашето отношение към страданията и изпитанията, които ни се изпращат. Ако роптаем срещу тях, недоволстваме и не ги приемаме, като гледаме да ги избегнем по всякакъв начин, дори като натоварим с тях близките си, то неразбирането ни е тотално и съответно ни се изпращат още и още трудности. Ако проявим разбиране, осъзнаем защо ни се праща това или онова изпитание, и приемем и се смирим пред Божията воля, като пред нещо, много по-висше от нас, което е създало и управлява живота, то и бремето на страданията ще е по-леко и по-бързо ще ни отмине. Но ако държим на всяка цена да стане нашето, да наложим волята си, независимо на каква цена – то и ударите върху ни са гарантирани. Егоизмът и самолюбието не са добрия съветник на щастието. Никой не може да избяга от страданието. Навлизайки в живота ни, то ни изправя пред отчаяние, разочарование, страх. Но дори и в такива трудни моменти човек , ако иска, може да се издигне над нещастието, болката, смъртта и да намери своя вътрешен мир, като загърби себе си, личното си благополучие и даде път на състраданието, милосърдието, безкористността и алтруизма в името на Висшите идеали. По този начин поражението може да се превърне в победа, а личността да успее да израстне духовно и да се възвиси нравствено.. Да се открие смисъла в дадена трудна ситуация не води до промяна в условията на самата ситуация. Може да се промени само отношението ни към нея. И по този начин чувствата на безнадежност и отчаяние се заменят с надежда. Трябва да научим себе си, че е от съществено значение не какво ние очакваме от живота, а какво животът очаква от нас. И още нещо. Темата за страданието е в много тясна връзка с кармата , която човек си е заработил в миналите си животи и, която сега се проявява. Ако в предишни съществувания си живял в пълно противоречие с Божествените закони и принципи, ако си се отнасял зле с хората около теб, ако си бил генератор на негативизъм и зло, то няма как сега да живееш добре, в радост и щастие. Ще трябва да си понесеш последствията от собствените постъпки и действия. И ако не разбираш този закон то ще има много да се чудиш и да се тюхкаш, защо ти се случват все на теб нещастията. А нищо не е случайно в живота. Всичко си има своето основание, своята причина и следствие. И нека погледнем с вяра и оптимизъм на живота си, за да го изживеем по възможно най-добрия начин. Да изпращаме добри мисли в пространството и да се научим да обичаме и да прощаваме, както на другите така и на себе си. Както и да учим непрекъснато, за да разберем мъдростта на живота. Само така ще успеем да се разплатим с кармата, която сме създали и да повишим съзнанието си, за да можем пък в следващите си животи да се издигнем на по-високо ниво на развитие, като сътоветно и страданията ни ще са по-малко. И да потърсим тишината в себе си и там да се вслушаме във великите и мъдри думи на Учителя Петър Дънов: „Най - хубавото нещо на земята е страданието. Дето е Бог, там е страданието. Дето не е Бог, никакво страдание не съществува. Благата на живота идат чрез страданието. Ако можеше без страдания, първо Христос щеще да спаси света без страдания. Велик е онзи, който носи съзнателно страданието. Ние, със своето неразбиране си причиняваме страданията. Най-малката нечиста мисъл е в сила да наруши хармонията в твоя живот. Най-малкото нечисто чувство и желание нарушава чистотата на твоя живот. Страданията са метод, чрез който природата си служи за смекчаване на грубите чувства на човека. Като страда известно време, човек постепенно отстъпва и започва да мисли, да влиза в положението на бедните, на страдащите. Без страдания жестокостта, грубостта на човека не могат да се смекчат. Страданията са пътища, чрез които Природата изхвърля нечистотиите от човешкия ортганизъм. Като знаете това, благодарете, защото без тях щяхте да се отровите. В страданието се печели. Който не страда – той е в застой. Който страда – расте. Оправянето на света е работа на Бога. Работата на човека е да оправи своя малък свят. Как ще го оправи? Чрез страданията човек се изправя. Когато Бог иска да застави хората да го познаят – праща им страдания.“ И да не забравяме никога , дори и в най-трудните си моменти думите на Христос: „В света скръб ще имате, но дерзайте, аз победих светът!“ Библия, Йоана, гл.16, 33стх.

В българските литературни и фолклорни проекции не веднъж се среща образа на Боян Мага като песоглавец, магьосник с умение да се превръща във върколак или друг звяр, тайнствен и могъщ чародеец. Част от тези аналогии идват и от християнското му име – Вениамин, защото библейският родоначалник Вениамин, на когото е кръстен, редица пъти е оприличаван в Светото писание на вълк, например в Битие, 49:27 – “Вениамин е граблив вълк; заран лов ще яде, а вечер плячка ще дели.” Или в Съдии 7:5: „И той, заведе людете при водата; и Господ каза на Гедеона: Всеки, който полочи с езика си от водата, както лочи куче, него да поставиш отделно, така и всеки, който се наведе на коленете си, за да пие.” Кой е Гедеон ли? Ето кой: „...и Вениаминовото племе; и началник на вениаминците да бъде Авидан, Гедеоновият син;” Числа 2:22 Изключително интересно е написаното от добре известния в средата на X век във Византия епископ Лиудпранд, който по това време е посланик и хронист на германския император. В съчинението си „Възмездие” той пише следното за Боян: “Той (Симеон) имал двама сина: единият се наричал Боян, а другият, който и до ден днешен живее и здраво управлява българите, Петър. Боян обаче чак дотам бил изучил магията, че от човек ставал веднага на вълк и на какъвто друг звяр поискаш... Вениамин-Боян бе силен в магия, вълшебство и тайно очарование”. Спечелил завидна слава в целия средновековен свят, младият маг, както стана ясно от горния цитат, е български княз. Но въпреки че е син на цар Симеон, Вениамин е нещо много повече от приц – той е истинският водач на богомилите. Богомилите са имали ясно изразена йерархия в своето движение, на върха на която е стоял именно Боян, с чин архиепископ на движението. Освен него архиепископи и негови помощници са били Богомил и Гавриил Лесновски. По-нататък структурата се разклонява в епископи, презвитери - още известни като съвършени и избрани, и завършва с верующи и оглашени. Разбира се не всеки достигнал ниво съвършен, е заемал епископска длъжност. Да си съвършен е значело да минеш през определени посвещения и изпити, свидетелстващи за духовна степен и знания. Някои от съвършените са заемали длъжността епископ – създавали са и са управлявали т.нар. богомилски църкви. Знанията на младия княз наистина са били впечатляващи и това е било забелязано още в Магнаурската школа, където той е изпратен да усвоява научните богатства на средновековието. Но свръхчовешките му способности будят едновременно страх и неразбиране в един от учителите му в Константиниопол – философът и литератор Николай Мистик - главен възпитател в Императорската школа, чието име присъства в архивите на историята. Но тайнствената сила на Боян не поразява само човека на мисълта – Николай Мистик. Младата Мария, внучка на императора Роман Лакапин, се влюбва безнадежно в потайния български принц. Тя е същата Мария, която по-късно ще се появи на историческия хоризонт, като българската царица Ирена и съпруга на цар Петър. Но Вениамин я отблъсква, сърцето му остава ледено, а любовта й – несподелена. След смъртта на цар Симеон, с нежелание и едва 20 годишен, мекушавият Петър сяда на българския престол и поема управлението на страната. За скрепване на връзката с Византия, той се жени за Мария, която приема името Ирена – символ на мира между България и Византия. През зимата на 927 г., няколко месеца след кончината на баща си, седемнадесетгодишният Боян се завръща в Преслав като съветник на новия цар. Животът му бързо се потапя в блатото на дворцовите интриги, измами и хитрости, подклаждани най-вече от царица Ирена, чиято любов към него изобщо не е угаснала. Още докато е бил в Магнаурската школа, Николай Мистик забелязва, как ученикът най-редовно се вижда с двама странници, с вид на сирийци. Това прави впечатление на византиеца, който се усъмнява, че младият българин крои нещо против Империята. Но тези срещи са нямали нищо общо с Византия, а сирийците ще се намесят по един интересен начин в цялата картина. От крайно интригуващата книга „Документите Тера” пък, можем да научим, че древните цивилизации от планетната система на Сириус са еволюирали от хищни бозайници и в главите приличат на вълци (кучета) или котки (лъвове), както и че те са пряко свързани с историята на хората и живота на земята. Ще продължим изненадващата разходка до Сириус с информацията, че акадското име на звездата е "Мул-лик-уд", което означава "звездата-куче на Слънцето". Във Вавилон Сириус е била известна като "Какаб-лик-ку", в превод "Кучешката звезда", а асирийците са я наричали "Кал-бу-са-мас", означаващо "Кучето на Слънцето". Накрая, познайте кое е най-яркото светило на съзвездието „Голямото Куче”? Въпросът е риторичен, но за да няма неясноти – ето и отговорът – Сириус. От друга страна, небезизвестният Анубис е гръцкото име на Инпу - един от древноегипетските богове с глава на куче и тяло на човек, а звездата Инпу е също така звезда на Изида, иначе казано - пак Сириус. След това привидно отклонение, което дава ясна връзка между звездата и символа на кучето, ще отскочим до манастира Св. Параскева, през 928 г. – там именно двамата сирийци, заедно с Боян Мага, поставят началото на богомилството. От двамата Мага получава Богомилското Таро, както и свещени за Богомилите книги - легендата за Стефанит и Ихнилат и Първообраза на Йоановото Евангелие. По това време Боян е само на 18 години. Да, знам, че сирийците са от Сирия, а не от Сириус, но връзката в имената може съвсем да не е случайна. Ще си позволя да цитирам и Учителя Петър Дънов: „Че ако вие погледнете в Битието, нашата земя е една от най-изостаналите назад в културно отношение. На другите земи, по другите Слънчеви системи има много напреднали земи. Ако се пренесете запример в Слънчевата система на Сириус, там живеят много добре. Старите народи като асирийците, които разбраха тази древна наука, туриха думата Асирия – значи хора, които искат да живеят според културата на Сириус. Отличен живот е. Какво ще кажете: „И там има земя като нашата.“ Там, ако идете, тия хора са толкоз културни, че помен няма от престъпленията, които се вършат тук, на земята. Тези хора не очакват други да ги оправят, понеже, „ако Бог съществува в света, той ще ни оправи“. Сириус се споменава често и на особена почит в Учението му, а както се знае, то има много общи черти, традиции и ритуали с богомилството: „В Сириус има една култура два пъти по-възвишена отколкото на Слънцето.” „Много от човешките същества по другите системи са далеч по-напреднали от човека, защото са излезли по-рано от великия първоизвор на живота. Тяхната мъдрост е толкова велика, че културата на хората, в сравнение с тази на Сириус например е още в своите пелени. Съвременните хора пред съществата на Сириус не са даже и деца.” Тук трябва да отворя скоба, че става въпрос за Слънцето Сириус, а не някоя от планетите му. Това пояснение е във връзка с негативната роля, която уфолози и изследователи отреждат на някои сириусианци, които следва да са жители на планети от звездната му система. Редица окултни школи дават насока, че Слънцата са център на светлите сили, а планетите (или вътрешността им) – на тъмните. В тази равнина на разсъждение, са възможни различни варианти – например някои от съществата от древната цивилизация в системата Сириус да са еволюирали в по-високи измерения на съществуване и да помагат на своето „наследство” на земята в развитието му, използващи методите на „бялото” посвещение. Други от тях, да са останали ориентирани предимно към егото и тялото си, а полярността им, разбира се – „черна”. Дипломната работа на Петър Дънов е била на тема „Миграция и християнизиране на германските племена” и в нея се говори за ролята на епископ Вулфила, в превод от немски – вълчето. Всъщност препратки към кучеглави същества, Сириус и всякакви митични фигури има както по целия свят, така и в България. Съществува информация, че Александър Македонски е воювал срещу странни хора, наречени песоглавци или кинокефали. „Кинокефалите представляват едно от подразделенията на апокалиптичната армия на Гог и Магог, тоест на Скитите. Също така на картата на Хенрих Майнцски, се чете упътването, че: “В Рифейските планини (на границата между Европа и Азия) тече река Танис. Там живеят лоши хора Грифони и Кучеглави.” – четем от сайта www.surva-bg.com . Както и – „За Песоглавите се срещат споменавания в индийски, персийски, египетки и дори китайски автори. В средновековието за тях пишат Августин, Плано Карпини, Порденоне и Марко Поло.” Оттам читателят може да се информира и за произхода и значението на думата кукери – хора, които се правят на кучета. Според историка Иво Андровски „В преданията от древността е отбелязано, че алп Бури (вълк), полубог, станал първоучител на българите...” По мнението на немалко автори (напр. Христо Маджаров), митът за момчето, спасено от Вълка, което е и легендата за основаването на Рим – е български, а някои изследователи обвързат произхода на владетелския род Дуло с алп Бури. Според представите и поверията на народа ни, кучето е слуга на Бога и е създадено от него да гони дявола - по Божия повеля то захапва лукавия за крака и той окуцява. Темите за върколаците и догоните изобщо няма й да ги отварям, защото статията трябваше да е за митичния образ на Боян Мага. Митичен или не, Архиепископ Боян се явява една от най-влиятелните и значими фигури за българската, и особено за европейската история и развитие, като се има предвид огромното значение на богомилството и неговите креации (катари, патарени, розенкройцери, духобори, чешки братя и т.н.) за Ренесанса и освобождението от тъмните окови на Средновековието и църквата. Според редица изследователи, богомилите, наричани още „синове на разрушението”, са преки наследници на траките, а траките на свой ред са свързани с цивилизацията от Атлантида. За общото между Атлантида и Сириус може отново да видите в „Историята на Звездния Старейшина и Документите Тера: Скритата история на планетата Земя” Николай Райнов счита богомилството за част от западната езотерична традиция: „В своите седем периода на развитие (Атлантски, Мексикански, Египетски, Халдейски, Есениянски, Гностически и Богомилски) тази традиция запази линията на строго единство, така характерна за пътя и разкриването на всяка истина.” С риск, съвсем основателно, да ме наречете повтарящ се досадник, ще добавя, че за връзката между индианската (мексиканската) и египетската култура от една страна, и историите за Сириус от друга, може да разберете пак от „Историята на Звездния Старейшина и Документите Тера: Скритата история на планетата Земя”. Няколко извадки от Богомилското учение по темата: „Първият кръг (Овен) е Талет, жертвата, Агнец, заклан върху равноденствения кръст. Там е главата на Великия Човек, коленото на Вениамин, който държи вълк, негов знак е Аметистът.” „Азбучен ключ В (6) е свързан с ...феникс, междуосие, Марс, Сириус, Стрелец, Йехова, Уриел, Строител, ..., Влияние, Воля, Трон... Ще завърша със следните любопитни думи на поп Богомил - цитат от произведение на Николай Райнов: “Ние сме християни – казва той – ние се мъчим да заслужим Божията Милост с дело, думи и мисъл. Ние нищо скверно не вършим. Нищо от учението на Христа не отричаме, ни изменяме; ние живеем онова, което са живеели първите апостоли. Проповядваме словото на спасението и пазим христовите овци, разделени на оглашени, верни, избрани и съвършени. Ние сме Божиите кучета, които разкъсват всеки вълк. Ако царете и патриарсите идат да грабят стадото, те са вълци и ние ще разкъсаме и тях.”

Разказът е базиран на действителен случай Не помня колко дълго седях като препариран пред една от витрините на музея в Хирошима. Болката и тъгата протягаха лепкавите си ръце от всяко кътче на сградата, чийто стени бяха пропити от безумно страдание, което сякаш беше живо. Като че ли прашната гъба на смъртта не бе успяла да отвее душите на тези, чиито мечти, живот и любов са били погребани сред сивия бетон. Не слушах безгласните им вопли, бях погълнат от малките бебешки ританки зад стъклото – те ми изглеждаха познати, като тези у дома. Разбира се, досещах се, че сухата ръжда по тях е именно кръв, но твърдо отказвах да го приема. - Бих могла да Ви разкажа историята, ако желаете. Гласът на служителката, която неусетно бе изникнала до мен, едновременно ме сепна и успокои. Английският й бе странен, а тонът – учудващо равен за подобно място. - Да, разбира се. – прокашлях се нескопосано, в опит да отговоря. - Няма да Ви отегчавам. Майка му е бягала с него на гръб, а цялата й кожа е горяла. Само там, където е било бебенцето, е била предпазена. След няколко часа бебето починало, но жената до последно се е надявала да оцелее, дори не му дала вода, защото чула, че е заразена. Така и умряло, жадно. Майка му си заминала след месец и до края повтаряла, че детето спасило живота й. Последните й думи били – „Поне водичка да му бях дала.” Съжалих за любопитството си. Опитах се да пресуша влагата от очите незабелязано, не знаех как да реагирам. Чух, сравнително ясно, собствения си глас: - Откъде знаете всичко това? - Аз съм сестрата на бебето, тогава бях с мама и него. Стори ми се, че изрече думите с равен и спокоен глас – думи, които съзнанието ми твърдо отказа да приеме.

Астрологичната карта на земетресението в Япония е построена възоснова на известните данни за събитието станало на 11март 2011г., в 14,46ч., като за географски координати са взети тези на град Фукушима. Това което се набива веднага на очи от картата е поразително: Има 3 планети в 8 дом, в Риби, заедно с Черната луна там. Слънцето е в съвпад с Марс в 8 дом, в знака на Рибите. В 8 дом се намират и Уран, съвпад с Черната луна и по-широк съвпад със Слънцето. 8 дом в астрологията се асоциира със смъртта и трансформацията, с новораждането, както и с гранични, кризисни, повратни моменти в живота. 8 дом е Плутоновия дом и обозначава наложителната промяна на ценностната система на човека. Единствено чрез признаване и приемане на „демона“ в нас е възможна неговата трансформация. Така че всичко, случващо се в пределите на 8 дом ни подтиква да извадим на светло тъмната страна в природата ни, преди да бъдем прочистени, възстановени и преродени. А съвпадът на Уран с Черната луна /Лилит / недвусмислено сочи изключително сериозни пробелми с ядрената енергия в района. Слънцето в съвпад с Марс показва наличието на нагнетена много мощна енергетика, в случая в земните недра, която трябва да намери излаз по някакъв начин, да се освободи. Струпването на толкова планети в 8 дом и във водния знак на Рибите ясно подсказва, че от една страна ще има мощни трусове, в резултат на насъбралата се енергия /Слънце съвпад Марс/, от друга страна опасността ще дойде най-вече по пътя на водата /Риби/. Както се и случи – земетресенията предизвикаха мощни вълни в Тихия океан, цунами, които всъщност опустошиха крайбрежните селища и причиниха хиляди жертви. А съвпадът и паралел на Уран, като сигнификатор на неочаквани, непредсказуеми, драматични събития, с Черната луна, Лилит /съдбовното Зло, образувано вследствие на тежка кармична обремененост/ в кризисния 8 дом вече дава основание с пълна сила да се предполагат и допълнителите последствия от катастрофата – изненадващи и сериозни проблеми с атомните електроцентрали по крайбрежието. Луната в знака на Близнаците се намира в 10дом, секстил Уран и квадрат Нептун. Луната в монданната астрология олицетворява широките народни маси, а 10 дом е изправянето пред взора на обществото, изявата на показ на това, с което бихме искали да ни приемат, оценят и уважат. Така че ясно се вижда, че това зловещо събитие ще изправи японския народ пред очите на световната общественост, ще го постави в центъра на събитията и ще застави света да се замисли, да говори и дискутира случващото се / Близнаци /, както и ще провокира хората от различни краища да събудят дремещия в себе си потенциал за братство и приятелство, за да помогнат с каквото могат. Интерес буди и факта, че планетата Уран в съвпад с Лилит са в квадратни позици с Лунните възли в картата, и то в доста точни аспекти , около един градус. Няма как да не се замислим, че случилото се е в резултат наистина на сериозна натрупана трудна карма по някакви причини в японската държава и нация, на която е дошло времето да се материализира и изяви на физически план. Факт е, и все повече и повече хора се убеждават в това, че Земята, както и всички други небесни тела са не само физически конгломерат, изграден от мъртва материя, която може да се изучи, класифицира , опише и обясни с чисто механически закони, изучавайки техния физически и химически строеж – големина, маса, обем, закони на движение, отстояние един от друг и т.н. - с две думи – чисто външната страна на науката. Всяка планета и звезда са определени фази от развитието на живота, чрез които се проявява космичния, жизнен ритъм, както в Галактиката, така и в частност на нашата планета – Земя, а съответно и във всеки отделен човек и организъм. Защото животът е проява на Разумното начало в Космоса и всичките му проявления носят в себе си тази Висша Разумност и Целесъобразност. Така че всяко небесно тяло представлява един жив организъм, със свои вибрации, влияещ на цялата Вселена, включително и на Земята, както и на нейните обитатели, и съответно подвластно и на влиянията на съществата, които го населяват. Земята е също част от този Висш, космически организъм и като такава е подвластна на всички влияния, които се излъчват от нас, хората – нейните обитатели, на физически, етерен, астрален и ментален план. Всички наши мисли, чувства, постъпки които носим, излъчваме, проявяваме и материализираме в действията и взаимоотношенията си се отразяват на живия организъм на нашата планета. И съответно тя реагира, като всяко живо същество. А знаем, че последствията от реакциите на планетата Земя са различните природни катаклизми – вулкани, наводнения, земетресения, цунами, торнада, температурни аномалии и още много други. Всяко природно бедствие има своите скрити причини и следствия, както и носи своите скрити послания за хората. Интересен е фактът, в картата на земетресението в Япония, че двете планети на любовта, но от различни измерения – Венера и Нептун са в 7 дом, домът на другите, на осъзнаването им и на сътрудничеството с тях. Венера – като проявление на нашата, човешката любов, изявена на физически план, със всичките и страсти и несъвършенства, и Нептун – планетата, олицетворяваща Висшата Божествена Любов, изявена като тотално сливане с Божественото, с всички хора на Земята, и проявено като съпричастност, състрадание, милосърдие и алтруизам. В картата на земетресениято в Япония планетата Венера се намира точно на Десцендента, в знака на Водолея, а Нептун - също във Водолей в средата на 7дом. Или, това, което ще се изисква от хората там е да проявят своята безрезервна любов към ближните си на физически план, както и своето съпричастие към страданието на околните, да дадат път на най-висшите си духовни качества в момента на всеобщото нещастие – като себеотрицание, взаимопомощ, алтруизъм и дори саможертва за общото спасение. Може би точно това е урокът, който трябва всички ние да научим, ставайки свидетели на тази трагедия на японския народ. И не случайно двете планети са в знака на Водолея – знака на голямата човещина, безрезервната хуманност насочена в името на бъдещето. А наблюдавайки как чудесно се справят японците в този повратен момент от тяхната история, можем само да се поучим от тях. Анализирайки по-натам хороскопа на земетресението, не можем да пренебрегнем и позицията на Сатурн. В случая той е ретрограден, в 3 дом и в знака на Везните, опозиция с Юпитер в 9 дом и съвпад с Локус Фортуна. Тази позиция много ясно показва, че съответните структури и органи в държавното управление, явно съвсем съзнателно задържат и укриват части от наличната информация / 3дом /, с цел да не се всява допълнителна паника, докато не се проучат в дълбочина и конкретика детайлите и причинените щети, а и да се запази, доколкото може, спокойствието и балансът в обществото /Везни/. Ретроградността на Сатурн показва, че по всяка вероятност, това държавническо поведение на властите е отработено назад във времето, в сходни ситуации от миналото, дало е нужния ефект и сега отново се прибягва до този вече доказал ефективността си модел на информираност. Този модел се явява и като противодействие / опозиция / на съвпада на Меркурий с Юпитер в знака на Овена, в 9 дом. Позицията показва силен акцент върху общуването и комуникациите и то в най-динамичния и войнствен знак на Овена, по един прям, директен, открит начин, без завоалиране и всякаква деликатност. А и съвпадът на Меркурий с Юпитер отново подсилва и разширява тази директна комуникация, която е насочена най-вече към световните агенции, и предназначена да излезе извън границите на Япония и в епохата на интернет - комуникациите, да достигне до всяко кътче от планетата Земя, носейки своите послания. И накрая да проследим моментните съвпади на планетите с неподвижните звезди. Вижда се съвпадът на Луната със звездата Алциона. Мисията на тази звезда е да спре безразборните мисли на хората, да ги накара да се замислят отговорно и положително за другия до себе си, за ближния. Мислите, когато са силни, са една могъща сила. А вибрациите на Алциона им помагат да станат реалност. Дори когато и на шега помислим зло за другия, то може да се сбъдне и да станем причина за нечие нещастие, без да си даваме ясна сметка. Съвпадът на Луната с Алциона подсказва, че по всяка вероятност е имало множество натрупвания на ментална негативна енергия всред японския народ, в течение на времето, която в един момент Земята не е могла да поеме и сдържа повече и се е наложило да я изхвърли от тялото и душата си. Така се е стигнало до този мощен катаклизъм. Алциона прекратява мисленето на зло за околните, като разделя хората, и ги оставя сами, като запустява и разрушава домовете им... Още повече, че и Меркурий и Юпитер са в съвпад с две доста отрицателно влияещи на хората неподвижни звезди: Денеб Кейтос и Алгениб. Те носят интриги, сплетни и заговори както и един определен догматизъм и крайности в разбиранията в средите на върховенството в държавността, политиката, религията и философията. В заключение – ставащото в Япония трябва да ни накара да си отворим очите, сърцата и умовете, да разширим съзнанието си, за да разберем, че нищо от това, което се случва, не е случайно и да проумеем уроците, които Божествения, космически разум ни дава. А то е – да изоставиме всички отрицателни мисли, чувства и постъпки които ни владеят, защото с тях тотално замърсяваме и вредим както на самите себе си, така и на цялата планета Земя. Всички ние сме едно цяло и колкото по-бързо го проумеем, толкова по-малко страдания ще изпитаме. И да прозрем, че единствения правилен път в нашето духовно развитие е този на усилването на Любовта, Светлината и Топлината в нас.

Земя на кръстопът, трудна, недостъпна и красива; земя със снежни планини и стръмни духовни върхове; България – едва видима на глобуса, но родила културни колоси като орфизма, богомилството и Учението на Бялото Братство. Но духовният ребус на съдбата се нареди така, че за Учението на Бялото Братство да знаем много, за богомилите – малко, а за орфиците – почти нищо. Ще оставя траките настрана, като си позволя само един окултен паралел – Орфей, Гавриил Лесновски и цар Самуил са въплъщения на един и същи дух. Цар Самуил – закрилникът на богомилите и Гавриил Лесновски – третият в йерархията им, въплътил в движението духа на великата тракийска школа, са митичния Орфей. Другите му инкарнации са също впечатляващи, но нямат връзка с изложението. Това не е тайна за никой от съвършените. И именно орфиците, привидно потънали в океана на забравата, като черни миди сред тъмното му дъно, успяват да родят най-красивата перла на Европа – богомилското движение. Същото това движение, което както само, така и с многобройните си креации сломи Църквата със светлината на ренесансовия човек. Но аз няма да пиша за това, което ни дадоха - а за това, което не стигна до нас. То бе погълнато от огнените езици на средновековната църква, а това което бе останало – довършиха го продажните български политици на двадесетото столетие. Малко от книгите оцеляха и те бяха недостъпни – скрити в дълбоките подземия на Малтийската библиотека, старо хранилище на Ордена на Малтийските рицари. Мнозина опитаха да ги зърнат – но само трима от тях успяха – Николай Райнов, Никола Трифонов и Благой Мавров – изцяло благодарение на първия. Години по-късно, скъпоценния архив бе преместен във Ватикана, но това не укроти българския дух, жадно търсещ гените си. Макар и трудно, Людмила Живкова успя да уреди малка група да посети и разгледа богомилските книги в сърцето на католическата църква. Настъпва и денят на заминаването, но не никой не напуска страната. Още повече – дверите на папата се затварят завинаги пред родните търсачи. Датата е 13 май 1981 г., по-известна с друго едно събитие – атентатът срещу папата, в който България е набедена за съучастник. Въпреки нечовешките усилия на Николай Райнов, вътрешното богомилско учение е загубено за нас. Изнесено под формата на притчи, легенди и предания, закодирало в себе си страшни знания за човека и света, то е заточено далеч от родината си. Но Николай Райнов изпълнява блестящо задачата си, поставена от Учителя Беинса Дуно – задача, която е по-силите само на изключителен дух. Могъщият Учител също изпълнява блестящо световната си Мисия – и в Словото Му, освен новите импулси, живее и тайното богомилско учение, поднесено на научен, съвременен език. Знанието не е загубено, но то не се изчерпва само с беседите и лекциите, то пулсира във вените на Школата. И много от нещата, практикувани от старите богомили ние ще видим и днес, у учениците на Школата на Бялото Братство – общ братски живот, посрещане на изгрева на Слънцето, еднаквата йерархия на учениците (оглашени, верюущи и съвършени), братски обяди, свещени песни, молитви и работа с Писанието, живата основа – Христос... Бог е Милостив, защото ни дава Учението на Неговата Милост. Отново.