Ради

На седмата година, откак бе се наченало великото самоотричане, Готама Буда се отдалечи от дървото Боди, па тръгна в джунглите - да проповядва истината на отшелниците. - Малко знам - казваше си той, но това малко е всичко. Когато се отдели от дървото, Просветленият изгледа прохладната сянка, що бе населил с ангели, родени от неговата чиста помисъл, и беше оживил с небесни сладкозвучия, паднали, като пера, от крилата на тая мъдра душа, що бе съзерцавала седем години образите на Вечното. И той каза на тия лъчезарни призраци: - Вървете, ангели! Вървете, рожби мои! Вървете, светли мои синове, при людете, които мислят зло, та срещнете бесовете, що ражда тяхната помисъл, и ги поразете! Хвръкнете, небесни сладкозвучия, алмазни пеперуди на моето съзерцание, бодри благовестници! Отлетете при мъжете и жените, които скърбят, потънали в неволя и грях, та разбийте чемерните писъци на тяхното отчаяние! Идете, чеда на душата ми, при моите братя - и свършете онова, което Готама няма време да свърши. А после пое пътеката, що водеше към джунглите. ------------------------------------------------ Едва отшелникът се бе вдълбил в гората, иззад вековните дървеса изскочи тигър и се хвърли върху него. Животното бе много гладно и миризмата на човешка плът го накара да повилнее. Просветленият усети острите нокти на звяра върху гърдите си и топлият дъх на кръвожадна паст го прикова към земята. Ала изведнъж се опомни и си каза: - Защо се уплаших от звяра? Нима той може да ми отнеме нещо повече от тялото? Та мигар аз съм само тяло? Не. Но животното, което обитава у мене, се уплаши от животното. Сепни се, Готама: у тебе още живее животното! Тигърът впи още по-дълбоко нокти в гърдите на постника и - види се - диреше сърцето, което бе усетил, че тупти под впитата лапа. Тогава Гутама Буда дойде съвсем на себе си и ужасът го напусна. И той каза спокойно: - Защо се уплаших, наистина? Не е ли било време, когато аз и тигърът сме били едно - в лоното на Върховния? И не ще ли дойде ден, когато онова, що обитава в тигъра, ще стане това, което е сега Готама?... Нима самин аз не бях тигър, когато ме зовяха "княз Сидарта"? О, колко пъти съм искал и тогава, па и след това, да впия нокти в това сърце - в своето сърце - но тия нокти никога не са били колкото трябва остри!... Тъкмо тогава минаха над поляната, дето звярът бе натиснал човека, ангелите, които бе пратил сам Готама да отидат при людете и да убиват бесовете на злите помисли. Те заобиколиха своя баща (защото бяха родени от съзерцанието на Просветления) и се хвърлиха да го защитят, както родни синове защищават баща си в беда. Тигърът ги видя - сияйни, заслепителни. В очите му се сбраха, като в големи изпъкнали огледала, руйните лъчи на крилата и на одеждите им. Той ослепя - сякаш огнени копия му пронизаха очите, и безсилен, сви опашка, па отстъпи накъм гъсталака. Чак когато навлезе в усоите, извърна страхливо глава, па изгледа отшелника, както се гледа изщукнала плячка. Готама Буда видя блясъка в очите на звяра: закана съскаше в погледа му. И, като пое отново пътеката, рече си: - И у мене има още много плячка, още много за разкъсване. Тигърът разбра това. Де да можех и аз да се погледна самин с тоя поглед - поне веднъж!...

80. Истинската дата на основаване на Богомилското общество трябва да се търси през 928 г., когато патриарх Стефан отстъпи на Боян манастир "Св. Параскева". 81. Този манастир не съществува вече. Може би, след време ще бъде разровено мястото на северо-запад от сегашния град Преслав, дето се крият подземните коридори на манастира. И днес се знае, от малцина, една пещера далеч от Преслав, дето лежи входът в коридорите. Понеже, близо една година след това, Богомилското общество беше формирано, трябва да отбележа онова, което е характерно в учението: култ и ритуал в това общество. Както е знайно и на историците от тогавашните летописи, както и сам Козма отбелязва, Йеремия, или, както е записан от Симеон Антипа в "Историята" - архиепископ Богомил, водачът на движението, не се ценеше формално от църквата и до самата си смърт остана презвитер на външната църква. Богомилите също не се деляха от църквата, наричаха се като него християни, но образуваха религиозна община с най-строга организация. 258. Основното разделяне на степени у първото християнство бе запазено: оглашени бяха ония, у които бе силна религиозната верност, но предаността им към заветите на учителите не бе изпитана още. Те се водеха от някой верен, онзи, що ги е взел върху себе си и който отговаря за тях, но само докато са огпашени, а не на вечни времена. Негова беше великата заслуга, че е привел към Христа една изгубена овца от лутащото се стадо. Негова беше голяма награда - помощта на Двама Пастири, която му се оказваше, понеже искрено и живо служи на Бога. 259. За да влезе в стадия на избраничество, верният трябва да доведе поне трима оглашени и да ги настави и "огласи" със звуците на учението. При огласяването се довеждаше оглашения и верният - неговият духовен баща - го поръсваше с вода и му поръчваше да бъде послушен. 260. Когато постигаше първата добродетел - Тайната - и Кръстителят разбереше, че той може да бъде доверен и че не ще измени на словото, въвеждаше го в събранието на верните, дето епископът му приемаше клетвата, възлагаше ръце върху него и му съобщаваше учението, като му даваше легендите на архиепископ Боян. От тогава той посещаваше събранията, слушаше богослужението и се приобщаваше към Тайните. 261. Силно израслите в Духовната работа верни биваха приемани в степента "избрани". Избраните се наричаха още "презвитери". Те даваха особено строга клетва, носеха печат върху лявата ръка с името на Христа, проповядваха в събранията и извършваха богослужение. Те се ръкополагаха с общи, от всички съвършени и избрани произнасяни молитви; за да им се съобщат висшите дарове на Духа Светаго, слагаха им на главата гностичното евангелие от Йоана, четяха от него известни места и всички казваха "Амин". Богослужението се състоеше в четене на Писанието, на книгите на Богомилството, проповед и молитва. Събранията свършваха с "вечери на любовта", дето епископ ломеше хлеб и всички пиеха от една чаша вино. Чашата се пазеше в олтара и в нея в тържествените дни се извършвах литургии. В литургията се преосъществяваше хляб и вино с магични молитви и жестове и се даваше на верни, избрани и съвършени. 262. Съвършените бяха епископи и апостоли на Богомилството. Те носеха черни раса, малък кръст на гърдите и пръстен от желязо на левия показалец. Те бяха усамотени, малко се събираха с външни и се явяваха на събранията с покривала от черен плат. При откриване на събранията, верни и избрани искаха благословението им и те го даваха с молитва, нечуто произнесена. 263. Между богомилите бракът не се желаеше особенно, но не беше никому забранен; даже епископи имаше жени. Препоръчваше се живот безбрачен за онзи, който искаше с особена ревност да служи на делото. 264. Както във всяко тайно общество, особените празници, магично свързани и церемониите по вътрешния ритуал, бяха установени здраво. Те и сега са отбелязани в Малкия Ритуал на Малта.По тях не може да се говори, не може да се говори и по Малките и Големи Мистерии, за които има ясно указание у Симеон Антипа, у Михаил Унгарец и особенно в правилата у архиепископ Богомил. Даже у синодика на Борил, паметник от1210 година, намираме: "... на рождество Йоана Кръстителя творящи влъшвения ... и в ти нощъ скверная творат тайнства и елинство и слоужбе подобнаа... анафема!" Като говори на това място, Марин Дринов казва, це под "елинство" се разбира елевсинския култ - Мистериите - с всички обряди, които се извършват срещу Еньовден. Но по това историците едва ли ще знаят някога нещо. Богомилството разкрива Пътя на Червения Змей. Змеят има Девет Сина: Каин - отразява Исус, Енох - отразява Иуда, Алтотас - отразява Соломон, Мелхиседек - отразява Данаил, а Моисей изразява отразяващата линия - Диафаната, понеже Моисей значи Син на Водите. 356. Познат на всички мистици, наричан различно: Звездна Светлина, Червена Змия, Вихрен Дракон, Магна Аркана, Философски Огън, Централен Земен Огън, Слънчев Магистериум, Брил, Небесна Птица, Дракон на Ада, Сатана, Луцифер, Денница, Леис, Семе на Движението - Червеният Змей се нарича с две главни имена: У Света - Фохат, У Човека - Кундалини. Второто име е санскритско и на запада то не се употребява. Там е сменено с названието Лепс Люцис. 357. Тази сила, разбрана и събудена у човека, дава на мага ключа на същата сила у Вселената и основата на онова всемогъщество, което придава на магите вътрешно величие и сигурност във всеки похват. Едно е съдържанието на всички магични легенди и книги: ПЪТЯТ КЪМ ЧЕРВЕНИЯ ЗМЕЙ. 526. За да доочертая езотеризма на богомилството, държа да прибавя, че то имаше две езотерични доктрини - за миряни, т.е. оглашени и верни - и за монаси т.е. избрани и съвършени. 527. Понеже в първата група влизаха онези, които живееха Закона на Чистотата, учението имаше повече морално-напътсвен характер, а тъй като вторите живееха Закона на Магичното Равновесие, учението носеше посветителен характер. Основата на учението беше навсякъде магична: необходимо бе, наред с усвояване законите на мировия ред, не само да се живее съобразно с вътрешната насока на тия закони, но и да се развиват скритите сили, спомагащи за хармоничен с вечните закони живот - и да се постига, чрез оперативна магия, насочване на обществения живот по тия закони. 528. Магичната догма на монасите бе излагана често писмено. Нейната вътрешна основа дава изключително съдържание на "Стефанит и Ихнилат" - богомилското евангелие. 529. Богомилите учеха законите и пътищата на физичната и духовна терапевтика, тауматургия и теургия. То бе едно широко разбиране на закон и причинна връзка, едно живо въздействие върху целия тогавашен живот - личен и обществен. 530. Тези основи са изложени в "Евангелие от Йоана", както го бе дал в неговата секретна версия Алтотас : две копия от Симеон Антипа, второто с 323 листа коментарии от самия коптист и до днес пазят в Малта записано това евангелие. Там, в 27 глави Симеон Антипа говори по всички въпроси на Богомилската символика, езотерика и тайноведство. Но езикът е загадъчен, легендарен - това е посветителска книга. 588. Тайнствата са Седем - Кръщение, Миропомазване, Причащение, Брак, Схима, Свещенство, Елеосвещение, Покаяние. 589. Кръщението принадлежи на встъпващия в степента на Верността, като свидетелство за минало оглашение; то се извършва с вода, вино (огън), елей (въздух) и мляко (земя). Чете се глава 6 от евангелието на Иоан ( езотерично), дето се разкриват мистериите на Четирите Стихии, освещаващи Човека. Четат се трите Кръстителни магични молитви на Алтотас. Извършва се възливане върху главата на кръщавания от четирите течности. 590. Миропомазването принадлежи на Верния, преди да встъпи в степента на избраничеството, като начало на въздействие от страна на Ръководящия го върху неговите скрити Центрове. С осветен магично елей (въздух), етер (първото вещество на Диафаната), се помазват определени места от тялото, за да се пренесе невидимо освещението и върху другите тела на човека и да се запазят тези свети центрове, през които Божията Милост ще се излива,от нечистите въздействия на божиите противници. Тези Центрове са : 1. Темето; 2. Челото; 3. Тила; 4. Междуочието; 5. Десното слепо око; 6. Лявата гръд;7. Двете подмишници; 8. Мястото под лъжичката; 9. Срамната издутост; 10. Половата част на лявото бедро; 11.Също на дясното бедро;12. Половия център; 13. Лявото коляно; 14. Дясното подколяно; 15. Свършека на гръбнака; 16. Лявото стъпало; 17.Дясното подсъпало; 18. Средата на гръбнака. Тези 18 центра представляват видимо четирите центъра на Етерния Двойник, седемте центра на звездното тяло и седемте на мисловното. Помазването на всяка част се придружава с допиране и четене съответна молитва от "Големия Ритуал на Елказая". 591. ПРИЧАЩЕНИЕТО принадлежи на всеки верен, но литургията се извършва само от избран или съвършен. Съществената работа е Преосъществяването на Виното и Хляба в Кръв и Плът на Словото и пряко получаване Божественото Влияние. Това влияние почва да се усеща едва от момента, когато над Верния е извършено Миропомазването, понеже Центровете му са отворени. Тайнството Причащение предлага по-сложен ритуал: наред със специални жестове, слова, четенето от Иоановото евангелие, вървят 21 молитви, наречени "Велики Молитви на Хляба и Виното" от Алтотас и "Три Велики Посветителни Ектении" от Алказая. 592. БРАКЪТ се извършва над всеки богомил към която степен и да принадлежи, а СХИМАТА - само на Избрани. И в двете паралелни Тайнства невидимите действия се изразяват с железен пръстен, зелени венци, бяла роба и връзки от коноп на ръцете. Молитвите са : "Дванадесет молитви за Връзките" от Алтотас. 593. СВЕЩЕНСТВОТО се извършва над Верен, за да мине окончателно в Избраничество; външните атрибути са : черна дреха, ваза с вино, дискос с хляб, бич и железен кръст. Молитвите : "Осветителни Молитви на Червената Змия", 21 на брой, дадени от Вотана още в древността. 594. ЕЛЕОСВЕЩЕНИЕ се извършва над ИЗбрани, за да се разтворят съвършено скритите им центрове и да почнат съзнателно окултната си работа. Помазването става със същите вещества, които вземат участие в Миропомазването, по същите центрове и молитвите се намират пак в "Големия Ритуал на Елкезал". 595. ПОКАЯНИЕТО се извършва над оглашени преди да встъпят във Верност. То прилага шест Огласителни молитви от Св. Йоан Богослов. Неговата цел е да отвори съзнанието на встъпващия за Божествената Светлина, за да направи достъпен ума му за Висшите Тайни. 596. Както е ясно от това, богомилите не отричаха нито едно Тайнство, ни една Церемония, ни един празник, но - по вътрешен смисъл ги противопоставяха на кухите, чисто формални култови форми на външната църква. Те не само скриваха своите Тайнства, но и не говориха за тях, и летописците ги винят в това, че те отричали Тайнствата, а поместеният събор от времето на Борил ги анатемосва за това. 597. Церемониите на Богомилството, казах, са четири. Те отговарят на Четирите Мирови Елемента: Двата Действащи (Земя и Огън) и Двата Уравновесяващи ( Въздух и Вода). 598. Малките Мистерии отговарят на Земната Мирова Майка и съставят две шествия, извършвани през трите деня на Еньовден (23, 24, 25 юни), през подземните коридори на света Параскева до древния подземен храм в планината ? км. далеч от манастира. 599. Малкото Равноденствие отговаря на Водата и съставя едно шествие през същите коридори, насочено обратно, извършвано на 9 март. 600. Великото Равноденствие отговаря на Въздуха и съставя едно шествие пак там, също така обратно на 11 септември. 601. Великите Мистерии, отговарящи на Огъня, съставят Три големи шествия, насочвани от Св. Параскева до Древния Слънчев Храм - от Верни и Избрани, и пресичани на кръст от подземията на Бениамин към Големия Извор на Планината (4 и половина км. разстояние)от Верни и Съвършени. Мястото, дето двете срещащи се по взаимообратен път насочени шествия се срещаха, имаше сграден Малък Храм на Тайните и на Милостта, с кръстовидна форма и триъгълен олтар. Тези шествия са ставали на 14, 15 и 16 април. 602. Магичния култ обгръща, наред с ритуалните молитвени служби за Избрани и Съвършени и годишния кръг празници. Те бяха чествани в храмовете, дето е имало седалище на съвършени, по един общ ритуал. 603. Там влизаха, като не говоря за чисто магичната страна, есениански псалми, псалми към Исуса и Девата, антифони, в които избрани и верни се питаха и си отговаряха по тайните, съставящи съдържанието на празника, ритуали за изпросване помощта на Силите и възгласи, обозначаващи момента, кога това въздействие дохожда. 604. Основната мисъл на целия празничен култ си остава Двойният Закон на Жертвата. Словото, Христос, Иисус, Слънцето, Лозата, Женихът, Пастирът, Първосвещеникът, Царят, Пророкът, Помазаникът, Първосъдията - това са пътищата на Мировата Жертва, и от тези пътища изхожда общата й задължителност. Жертвата трябва да бъде възприета, понеже "ядем Хляба и пием Виното" на Небесния Господар, който се е жертвал за нас. 663. Аз свърших с Богомилството и Богомилите. Тази книжка е съвсем кратка, аз зная това добре, но в нея са поне заченват, ако не разрешават, най-важните въпроси, които са уместни при трактуването на това движение. Аз съзнавам ясно, че не съм смогнал да отразя в тия страници нищо от величието на онова учение, на ония херги, на оная духовна епопея. Макар и да е тъй, аз съм (за срам на нашето време) първият, който от онези десет века насам, пише сега по вътрешната страна на Богомилството. Не държа на това : аз сам бих желал да прочета написано от знаюш по това движение. Онези, които знаят, не пишат. 664. Но аз се радвам на честта, с която ме удостоява сегашното време: макар съвсем недостойно, аз споделям сега мястото на Симеон Антипа, който пръв е писал по Движението и Учението на Богомилите, а аз сега трябва да върша същото по необходимост, макар, че нямам нито строгия му поглед на историк, нито способността му да синтезира в няколко геометрични линии езотеричния план на цялото движение. 665. Аз се радвам, че и мене, на недостойния, се падна една малка част от епохата: поне сега, когато това е епоха погребана, добре е да се мъчим да я изживеем. Ако съм дал слаб принос, то това се дължи на факта, че съм се мъчил да изживея тази епоха. 666. Аз настоявам само върху едно: събитията на десети век ще се повтарят; те ще се сринат върху ни, преди да се приготвим за тях. 667. Затова, ако ни е мила светлата памет на Архиепископите, Епископите, Верните и Оглашени Богомили, нека дадем на делото всичката си преданост, всичкото си усилие и всичкия си устрем. Ако онези Титани съумяха да умрат за това Движение, нека ние съумеем поне да живеем за него. Защото близо е Денят: на прага е денят на Гибелта и на Разрушението. Ако ние искаме идните времена да запомнят нашия век, принадлежащ на Синовете на Разрушението, нека почнем от себе си това Разрушение. И да заслужим Милостта Божия ние, които се готвим да я разнасяме из руините на идната Гибел. Да бъде! Съставил : Радислав Кондаков

Образ чуден свети с пламък блед: изумруден змей пред гробница зазидана. - Там лежи Христос. От три дни с плач ожидана иде утринта уречена. Отвред мироносици се стичат строен ред да помажат тялото на мъртви бог. - Там лежи Христос. Невидена, дивна светлина излъчва гроба. Рог със елей измирен носи Магдалина. - Там лежи Христос. Зелена вейка от маслина, бял саван и спомен скръбен на тълпите, шъпот и слова, от мрачна скъб пропити. С тиха стъпка морно стъпва Магдалина. Глас от гроба: Под звездни завеси от златна коприна душата ми чезне, аз гина- Мария: под куполи мразни вдън бездни! И плискат ме капки алмазни от ледни вериги: снеми ги- Мария! Сред лилии ледни, в железни окови, под звездна коприна, (о, кой ще погледне!) душата ми чезне, аз стина - Мария! Сърцето ми плаче в небето над гибелни бездни. Здрач е. Сълза е душата ми клета, изтрий я - Мария! Младеж с псантер: Мария! Лебед бял, в морета далечни някъде изгубен, странна мелодия - звън златен на камбана, потънала под ведри глъбини; - и трета безумна нощ във бездни отлетя, о, мургаво дете - ! - Безумна нощ и - ето: лъч на утрин ранна! След страшна нощ на толкова измени ела, дете, ела при мене! Душата ми във трепет на молитва душата Ти с безумие зове: - Далеч, към нови брегове! Захлипнал стон в горчивина политва; безумна нощ във бездни отлетя, о, мургаво дете - ! - Безумна нощ и - сън на ледни векове! След грешна нощ на чемерни измени ела, дете, ела при мене! 2. Страшно пърхане над бездни в адски стъпала. Над алмазни върхове - ридаеща ектения. - Там стои Христос: лъчиста сянка над студения тъмен лабиринт. В колчан от мълнии стрела огнена краси бедро на цар. Невидими жерла с дивна песен пълнят небесата. Строг - - там стои Христос: опалови растения, злато, бисер и звезди забулят облик властен. Рог на присъда страшна носи Магдалина. - Там стои Христос. Клон къдрав от маслина, царска тога, пръстен, лати над главата- на венчална песен глъхнат в гръм словата: с глуха стъпка мудно стъпва Магдалина. Глас от ада: В пустини безводни, под нощ-пирамида, душата ми стене, ожида- Мария: сред пълчища черни, безчинни! Душат ме вампири неверни, вампири безлики: сломи ги - Мария! Сред пламъци бесни в градини от огън-цветя и дървета душата ми чезне - и гине - и крета - Мария: сърцето ми стине в морето на пропасти сини. Ден е. В кръв е душата ми клета, спаси я - Мария! Младеж с псантер: Мария: Бял саван, в пустини далечни някъде прострян, студена мелодия на арфа сребърна, родена невидимо в зори; - в падини разтленна нощ нощ тъй рано отлетя, о, мургаво дете - ! - Разтленна нощ и - ето: нов се ден начена! След страшна нощ на толкова измени ела, дете, ела при мене. Политнали съзвучия простират криле - и в здрач блестят дрезгавини: - към необходени страни! В изтомен трепет килнат е потирът; разтленна нощ тъй рано отлетя, о, мургаво дете - ! - Разтленна нощ и - лъч на сетни далнини! След грешна нощ на чемерни измени ела, дете, ела при мене! 3. Бурно веене в подземни смолести води: царствен змей издиша в пламък стонове. -Там седи Христос на трон от миризливи клонове: рози, мирти и лози. По бяла мантия следи кървави личат. И скръбен глас през плач реди стихове печални. Мрак - над царския чертог. - Там седи Христос. Просъница на тонове погребални свърт навява. Черен рог на мъстител ангел с трепет носи Магдалина. - Там седи Христос. Узряла гранка от мирисина, кървави одежди, плахи стъпки в тъмнините, ледени литании, посърнали ланити: с тежка стъпка мудно стъпва Магдалина. Глас от мрака: Аз ходя низ тъмни, безкрайни чертози. Аз гина сред дебри безлисти, в просъница бродя подводни притъни лъчисти. През сънни разтрози следят ме на ангел очите прозрачни, бездънни и чисти - Мария! Аз чезна, политнал над върхове снежни, и срещам свещени ликорни над кипнала бездна. Очите ми черни и морни в неверни безбрежни полета погасват с лъчите на залези бледи вечерни. Аз чезна в полета просторни - Мария! Аз стина, сразен и разбит, изгубеи сред снегове бели: в искуса на блед сенобит аз гина, жигосан под звездни дантели, в двореца, де са песни отколе кънтели - Мария! Душата ми тръпне и морна отпада, душата ми плаче в тъмата: - о, своводове скръбни! О, учяст нерада, от черепи мъртва грамада!- Душата се лута и пада, в магьосан изгубена лес, припада - и тръпне - и вика в несвест: - Води я, Мария! Младеж с псантер: О, Магдалина! - Кораб бял в морето потънал чемерно, тимпанна ектения: звън сънен на камбана, погребени в зелени глъбини - и трета изтомна мощ тъй мудно отлете. о, мургаво дете - ! - Изтомна нощ и - ето: нов се ден откри! След смъртна нощ на толкова измени ела, дете, ела при мене! Душата ми през кърваи зари душата Ти с безумие ще дири: - Пресъхнали са всичките потири! Захлипнал стон душата ми покри - изтомна нощ тъй мудно отлете, о, мургаво дете - ! - Изтомна нощ и - лъх на ледени зефири! След сетня нощ на чемерни измени ела, дете, еля при мене! 4. Над бели, светли снегове разплита Нощ драперия. Христос погребен е . Мария е - умряла. Изгубена е чашата на бисерна Мистерия. Над мъртвата пустиня бледа луна е изгряла. Угасват ледени цветя. Земята - мрак покри я. Смъртта простря саван над всички суети. И само мразен вихър чемерно шепти: "-- Noli me tangere, Maria!"

Христолюбци, Ето, възсия за нас Светлозарната памет на нашия преблажен отец Кирил, новия апостол и учител на всички страни. Със своето благочестие и красота той изгря на земята като слънце, просвещавайки целия свят чрез зарите на триипостасния Бог. Божията премъдрост си съгради храм в неговото сърце и върху неговия език като върху херувим почиваше Светият Дух, който винаги раздава дарове според силата на вярата, както е казал апостол Павел: “На всеки един от нас благодатта е дадена по мярката на дара Христов”. Нали Господ е казал: “Който ме обича, и аз ще го възлюбя, и ще му се явя сам; ще си направя жилище в него и той ще ми бъде син, а аз ще му бъда баща”. Търсейки такова отечество, този преблажен отец и наш учител изостави цялата красота на този живот, слава, дом и богатство, баща и майка, братя и сестри. Още от младини той беше чист като ангел, отклоняваше се винаги и отбягваше от житейските наслади, прекарваше времето си винаги в пеене па псалми и славословия, и в духовно поучение, като следваше само оня път, по който се възлиза на небесата. И затова божията благодат се изля в устата му, както е казал премъдрият Соломон: “На устните на премъдрия се намира знанието, а на езика си той носи закон и милост”. Чрез това нашият учител затвори злохулните уста на еретиците. Когато се появи ереста през времето на иконобореца Теофил, много години светите икони бяха преследвани, унищожавани и непочитани. А при благоверния цар Михаил православните, като свикаха събор, изпратиха Кирила срещу тези еретици и той унищожи като с огън всичката им злоба чрез духовната си сила. (А водач на тази ерес беше патриарх Аний, когото православните изобличиха и изгониха от престола. Ето такъв беше този учител.) Щом дочуеше някъде някаква хула за божествения образ, той като крилат прелиташе по всички страни, с ясни слова разпръсваше всички заблуди и учеше на правата вяра. Той довършваше недовършеното от апостол Павел, прелитайки като орел по всички страни — от изток до запад и от север до юг. При хазарите и при сарацините той се озова в съборите заради святата вяра, светна като слънце с трисветли зари и разпръсна всички техни празнословия. Всред фулския народ пък той унищожи безбожната измама (— почитането на едно дърво-оброчище, което се наричаше Александър, на което се покланяха като на бог, правейки жертвоприношения. Този блажен отец го изкорени. Озарен от троичната безначална светлина, той просвети Христовите люде и ги научи на правилната вяра); и възсея троичната безначална светлина. По милостта и човеколюбието на нашия Господ Иисус Христос той стана пастир и учител на славянския народ, който тънеше в невежество и в греховен мрак. И (както Даниил затвори устата на лъвовете), той затъкна устата на вълците — еретиците-триезичници, (които, помрачени от завист, казваха: “Не е достойно Бог да бъде прославян на друг език, освен на еврейски, на латински и на гръцки”. Поради злобата си те станаха съучастници на Пилат. С ясни доказателства той разори техните заблуди, възпламенен от силата на Светия Дух). Той, според пророчеството, направи ясен езика на гъгниви и с книги насочваше всички по пътя на спасението. (Като преведе църковния устав от гръцки на славянски език, той отиде в Рим, водейки към съвършенство избраното си стадо. С радост той завърши житейския си път.) Господ Бог благоволи пречестното му тяло да почива в Рим. Като пресметнем неговите подвизи, трудове и пътешествия, няма на кого другиго да отдадем подобни похвали. И наистина, макар и да възсия по-късно, той надмина всички. И както зорницата, която изгрява по-късно, озарява със своя блясък целия звезден лик, пръскайки светлина със слънчевите си зари, така и този преблажен отец и учител на нашия народ, като свети повече от слънцето чрез зарите на Света Троица, просвети безброен народ, който тънеше в мрака на невежеството. Кое място остана скрито, което той да не е осветил чрез стъпките си? Кое изкуство остана скрито за неговата блажена душа? Той възвести на всички народи скритите тайни с достъпни словесни изрази, като ги разтълкува разбрано: на едни — чрез писания, а на други — чрез проповед, защото божията благодат беше се изляла в неговата уста. И заради това Бог го благослови навеки. Но коя ли уста може да изрази сладостта на неговото учение? Кой ли език може да разкаже за подвизите, трудовете и добротата на неговия живот? Господ направи по-светла от светлината тази уста, която просвещаваше помрачените от греховната измама. Неговият език изля сладостни и животворни слова. Пречистите му устни процъфтяха (като цвят) чрез премъдростта. Неговите пречестни пръсти създадоха духовни органи и ги украсиха със златозарни букви. Чрез тази богогласна уста се напоиха онези, които жадуват за божествения разум. Чрез нея се насладиха мнозина, като приеха животворна храна. Чрез нея Бог обогати с богопознание много народи, а най-вече увенча с богоизплетен венец многоплеменния славянски народ: защото за него бе изпратен този (нов) апостол. И тъй, от тази уста бликна извор на живи слова, който напои изсъхналата наша сухота; и чрез пея бе свързан многохулният език на еретиците. И така, тази пречестна уста се яви като някой серафим, прославяйки Кога, и чрез нея ние познахме трисъставния Бог, по същина един, а по свойства и имена разделяем и еднакво прославян — вечно съществуващите Отец и Син, и Свети Дух. Затова, о, преблажени отче Кириле, аз облажавам твоите устни, от които се изля духовна сладост за моите устни. Облажавам твоя многогласен език, чрез който зарята на троичния безначален Бог, като изгря за моя народ, разпръсна греховния мрак. Облажавам твоето тъй много светло лице, озарено от Светия Дух, чрез което светлината на богопознанието изгря на моето лице, а многобожната заблуда бе изкоренена. Облажавам твоите златозарни очи, чрез които слепотата на незнанието бе премахната от моите очи и засия светлината на богопознанието. Облажавам твоите ангелозрачни зеници, озарени от божествената слава, които ме просветиха с боговдъхновени слова, след като премахнаха сърдечната ми слепота. Облажавам твоите пречестни ръце, чрез които слезе върху моя народ дъждовният облак на богопознанието, който напои с изтичаща от Бога роса нашите сърца, изгорели от греховна суша. Облажавам твоите движени от Бога пръсти, чрез които се написа за моя народ свобода от греховното иго. Облажавам твоята златозарна утроба, от която изтече за моя народ животворна вода, слизаща отгоре чрез твоите молитви. Облажавам твоите светлозарни нозе, с които ти бързо обходи като слънце целия свят, проповядвайки боговдъхновеното учение. Облажавам твоите златозарни стъпки, чрез които насочи нашите заблудени стъпки по правия път. Облажавам твоята пресвета душа, чрез която се излекуваха греховните рани на душата ми и се всади разум в сърцата ни чрез духовните ти слова. Облажавам твоите движени от Бога пръсти, чрез които се написа скритата за мнозина божия премъдрост и които разкриха тайните на богопознанието. Облажавам твоята пречестна църква, в която почива твоето многоразумно и богоречиво тяло. Блажен е градът, който е приел третия изпълнител на божия промисъл. И наистина този блажен се яви, за да довърши недовършеното от двете върховни светила. И затова Господ Бог разпореди той да получи пречестен покой при тях. Той почина в мир в Господа през 6377 (869) година от сътворението на целия свят, в четиринадесетия ден на месец февруари. И след като завърши всички служби и трудове, той се присъедини към всички свети отци поради живота си и вярата си. Той стана с ангелите като ангел, с апостолите — апостол, с пророците — пророк, съучастник в божията слава заедно с всички светии. Преподобни учителю, заедно с тях моли се за нас, които чествуваме твоята преславна смърт за слава на Пресвета Троица — на Отца и Сина, и Светия Дух — сега и всякога, и во веки. Амин!

В онова време излезе Божия повеля към синовете на Евеля — да се пазят от дъщерите на Каина и с дъщерите на синовете му да не се събират. Йехова изрече своята воля само към Евельовите потомци, защото знаете, че те Го тачат и не ще презрат повелята Му, нито ще се надсмеят над думите Му. А към Каиновите люде Той не се обърна, тъй като цялата земя виждаше техните прегрешения. Градът на Каина — Ламнахор — бе станал отдавна капище на кумири и сборище от черни магесници и кръстопът на всички пороци. Защото в Ламнахор сградиха синовете Каинови светилища на грях и жъртви принасяха на Нергала и Меродаха. А те бяха черни кумири. И светилища на пъклена магия имаше още — капища имаше, дето се лееше човешка кръв, — и духове на мъртъвци идваха от Царството на Сенките, за да се сношават с живите мъже и жени. И те им говореха. Сплитаха се там денонощно димящи благовония и разнасяше се миризма на мирсина, разводниче, стипца и черен ладан А жреците на Левия Път произнасяха високо заклинания към Четиритях и Седмината. Те бяха научили тайни, които не трябваше да знаят. И дохождаха там дъщерите Каинови, та принасяха жъртви за любов и за лека рожба. А дъщерите на Греха приемаха образ на сенки — и примамливи слова шъпнеха те на дъщерите Каинови. И на грях ги учеха. И заставаха дъщерите Каинови голи пред олтарите на черните богове: като жива съблазън заставаха те там; защото тъй им бяха поръчали. И жреците им вземаха чистотата в чест на богинята от Сунам, та опорочени си отиваха дъщерите Каинови; но те се радваха, че са принесли на богинята онова, което никой не може вече да им върне. И весели си отиваха. И песни пееха по своя път. И ето че съблазън премрежи очите на синовете Евельови, та не послушаха гласа Божи — да се пазят от дъщерите на Греха. Много бяха гиздави дъщерите Каинови — снажни и примамливи наглед. И те знаеха тайните на всеки чар и пътищата на хубостта познаваха добре, както ковач познава своя чук и своята наковалня. И изкусни бяха те с поглед да омаят — и с движение, и с дума. Видяха синовете на Евеля дъщерите Каинови — и премалняха от страст. Че знаеха да ги заплетат дъщерите на Греха в мрежа от песен и миризма — и чуваха синовете Евельови вечер звуци на кинор, псантер и рог. И обайваха се те — както се змия обайва от цевница на чаровник. А денем виждаха те в черните светилища девиците от Ламиахор, съвсем голи — и мамеха ги телата им —пълни, здрави и съблазнителни. Та почнаха и те да идват пред олтарите на Нергала и Меродаха — и жъртви наченаха да изгарят. Растеше Грехът буйно и несдържано — както расте буря в тъмни дни, — както расте поток в дни на наводнение. И ревеше Грехът по цялата земя, защото дъщерите Каинови бяха прелъстителни, а синовете Евельови — здрави и буйни. И смесиха се тогава потомците на Евеля с дъщерите на Греха — и забравиха всички Бога. Те народиха синове и дъщери. И град основаха срещу Ламнахор. Н назоваха го Немврод, което значи — Очарова ме. И растеше градът, както бе раснал Грехът, който го роди. -------------------------------------------------------------------------------- . . .А живееше в онова време в Ламнахор човек мъдър, на име Алтотас, което значи: Син на Божия Тайна. И той бе силен. Лицето му бе черно като абанос, а гласът му — като звън на арфа. И сръчен бе Алтотас в Тайните, а в мъдростта — изпитан. И замисъл назря в главата му: да сгради стълп и с върха му да стигне Бога. Но понеже бе сам — стана, та отиде у Немврод. И свика синовете Каинови и синовете на неговите синове. Алтотас почна да говори с тях — и те го слушаха; но той не поиска да им разкрие всичко, що мисли, защото знаеше добре, че не могат го разбра. И рече им: «Чуйте, синове на Сатанаиля! — Чуйте душите на тогова, който е говорил с Адонай! Странни са пътищата, по които Елохим води човека. По небесните плетеници на твърдта са начъртани те — и знаковете на Зодиака са силни да разкажат мъдрост. През себе си трябва да мине силният — и трябва да изгуби себе си, за да спечели Себе си: — запомнете го! Не се влиза отвън навътре, а — отвътре навън! Не може да създаде злато този, който няма злато: — запомнете го! Аз, Алтотас, бях жрец на Господа. В папирусите четях мъдрост и в свитъците — разум. И нарасна моята мъдрост, като звездите небесни се умножи тя — и до Седемте Бездни стигна моето постигане. Но тъкмо тогава познах голямата лъжа на всичко живо — и гордостта ми рухна, както рухва крехко строение на човешки блян. Истина ви казвам, синове Сатанаильови: познах, че съм нищо. И тогава тъкмо познах, че нищо не съм познавал дотогава. Защото разбрах, че там, дето свършва човешкото нищо — там започва вселенското Всичко. Това разбрах. И станах като дете, а сърцето ми — като полски крин. И разумях чак тогава гласа на мига — и в словата на времето разчетох тайни. И върнах се при людете с чевръста мисъл — и моето постигане възрасна и се затвърди като гранитна скала. И видях людете под себе си — и скръб, дълбока скръб изпълни сърцето ми. . . Като песъчинки морски ще се пръснат — рекох в сърцето си, — като песъчинки морски ще се пръснат — и следата им ще се загуби. Защото без тояга се не тръгва в пустинята (вие знаете това) — и без стръв се не лови риба. Силният е тояга— и човекът, който може, е стръв. Но колцина са силни от людете? И колцина могат? А на небето има ангели. Те са готови да помогнат на слабите, но слабите трябва да се приближат до тях и да влезат в тяхната небесна светлина. Без това не може. И разсъдих тогава в сърцето си, па казах: — да оградим стълп — и върхът му да стигне до Бога! И сега вам вещая това. Нека с мишци и сила изнесем победа над съдбините! И — без колебание да сградим стълп! Защото — дето и да отидем после, навред от едно Слънце e бил извикан животът. И ние, людете, сме като наровете: едната страна остава зелена, когато узрее другата. Към Слънцето е гледала узрялата страна: иде ли ви на ум това? Та нека отвсякъде погледът се устремява с жад към Слънцето — към древното Слънце, — когато людете видят стълпа! И нека знаят, че не всичко живо е видимо. Над нас има ангели, за които още нямаме очи. Но те ни виждат и простират към нас ръце. А ние стоим — мъртви, като изваяния. Аз, Алтотас, видях много. Видях бронзово-излени, червеноцветни истукани, които са загадка. Те бяха образи на Люде, по-силни от вас; образи на Мъже, които невидимо водят света — и го водят към Бога. От тия Исполини на духа иде всичко велико, що се вестява на земята. От тях са дошли огънят, буквата, числото, колелото, жезълът, длетото и молитвата. И те говореха на душата ми. Говореха за силния, който умее да смуче щастие ~ и да яде болка. Та нека в мъка и с поглед към върховното щастие сградим стълп! И алени гроздове от огън нека хвърлим с щедри шъпи по небето — та стълпът да стане кула на Светлината, — а нашата воля — опора на Слънцето! Вам, синове на Сатанаиля — вам вещая това! И нашият стълп нека стане мрежа на силния — и тояга на слабия! — Аз казах! И когато свърши Алтотас, всички мълчеха. Защото сладко говореше той — и строго — и власт криеха думите му. И почнаха веднага да градят стълп. -------------------------------------------------------------------------------- А когато биде сграден стълпът, възлезе Алтотас на върха. И върхът се не виждаше. И наречен бе стълпът Бетсемес, което значи — Дом на Слънцето. -------------------------------------------------------------------------------- И спа три нощи Алтотас навръх стълпа. А на третата нощ видя сън. И ето — Мъж със светли дрехи дойде. И на главата My — чаша с кръв. И онемя от страх Алтотас. А приближи се Мъжът — и потопи пръст в чашата, па намаза с кръв челото на Алтотаса. И каза Мъжът Алтотасу: «Блажен е този, който пръв мине през Земята и Седемте Бездни, защото пръв ще бъде Пазач на Дверите—и ще стане Стълп на Храма, отдето не ще излезе вече.» И събуди се Алтотас, па записа видението и словата на Мъжа върху папирус. И пусна свитъка на народа. И възнесе се до Трите Небеса. И не го видяха вече. -------------------------------------------------------------------------------- . . .Живееха по онова време синовете на Хета — потомци на Сета и Каина. И силни бяха те. А като отиваха синовете Хетови при дъщерите на Каина, раждаха се исполини. И град основаха исполините: името му Адма. А основаха го при стълпа. Но безумие изпълни душата на исполините, та грях извършиха — грях, от който затрепери земята, от край до край затрепери. Мъртви извикваха те, бесове питаха — и в неестествено съитие влизаха с дъщерите Каинови, защото неутолима сласт пърлеше душата на исполините — и душата на жените им. И с позор зацапаха сърцето си, като изпаднаха в противоестествен грях — а върху лицето си метнаха плащаница на безсрамие. И забравиха те словата на Алтотаса, който огради стълпа, че това е стълп на Слънцето — и път на силния към Себе си. И зарида земята от свян. И разтърсиха се от гняв планини и хълмове. Страшно беше. Но исполините не се плашеха. Защото умът им бе размътен от греха и залостена бе у тях вратата на страха от Бога. Тяхната сласт роди чеда, но не люде роди тя, а — маймуни, който приличаха на люде. Родиха се чудовищни подобия на мъже и жени. Чедата на Греха бяха грозни и космати и лишени от човешка реч. Те можеха само да крещят и да реват и да надават остри писъци, но да говорят те не можеха. Дори самите им бащи и майки се отвръщаха от тях, защото им се виждаше нелепо да галят чудовища и да целуват космати лица. Те ги караха на работа, защото маймуните бяха силни и едри; те бяха рожби на исполини. Що имаше тежка работа, тия чудовища трябваше да я вършат. А когато се противяха, бащите им ги биеха с тояга и бич — и те трябваше да се покорят. Но чедата нaмpaзиxa родителите си; те ги издебваха нощем, когато спят, и ги убиваха, а после избягваха в горите. Тъй Грехът се умножи по света. И чу Бог писъка на земята, която стенеше под Греха — и разгневи се Бог. И прати мълния, та разори кулата и разсипа града до камък. И с безумие порази Силният ума на исполините, та се гледаха един другиго, без да могат се позна. И пръснаха се по света — и покой не намери никой. За да се сбъдне това, що бе казал Алтотас: «Като песъчинки морски ще се изгубят — и следата им не ще намери никой!»

А когато Адонай подари на Адама син, възрадва се Адам и жъртва принесе Богу. Но Ева скърбеше още — и Каломаин и Каин гледаха нейната горест. Змия на скръб хапеше сърцето им, защото не знаеха по що тъгува тяхната майка. И те се питаха: «Кой е наскърбил оная, която ни е родила? Защо й е тежко? Защо не поглежда тя ни мене, ни тебе, ни малкото ни братче? » И не можеха да си отговорят. А майка си не дръзваха да попитат, защото знаеха, че — ако запиташ скърбящ човек поради що скърби, — дваж по-тежко ще му стане и няма да ти отговори, па може дори да се разгневи. И възрасна Евел, стана мъж — и лицето му — бяло като алабастър, стана меко и нежно. Очите му бяха като небесна синина, а косите му — меки и златисти като зряла ръж. Но слаб беше Евел и силите му — малко; защото бе син на смъртен човек — и чедо на човешка похот. А Каин бе силен, като исполин, лицето му — изгорено от слънце, носеше цвят на червена пръст. Косата му бе твърда и черна, като крило на гарван, а очите му блестяха, като очите на баща му Сатанаиля. Мишците му — силни, като на пъргав звяр, и ръцете му, опърлени от слънцето, имаха цвят на лин, в който се тъпче грозде. Ала не обичаше Ева сина си Евеля, защото не бе плод на сърцето и, а рожба на сласт и милувки. А когато минаваше Сатанаил през Едема, говореше думи на сина си Каина. И думите му бяха огнен дъжд. Та закоравя сърцето на Каина, закоравя и умът му. И неговата мъдрост стана здрава като кедър и ведра като езеро сутрин. -------------------------------------------------------------------------------- Растяха в Едема две дървета. Едното, слабо на вид, но хубаво, развиваше големи седмовърхи листа и даваше плодове — сини, като сливи. То бе Дърво на Живота и плодовете му бяха горчиви; те засищаха, но не бяха приятни за ядене. А другото бе широкогранно, високо, със снажно стъбло — и кората му бе гладка. Листата му — дребни и много на брой. А плодовете му бяха едри, червени, като ябълки, и сладки. То бе Дърво на Познанието. Но Змия се виеше на седем пръстена около него, та не даваше никому да яде. И когато минаваше Сатанаил през Едема, Змията се плъзваше по стъблото, свиваше се на колело и го гледаше покорно с жълтите си очи. И приближаваше се Сатанаил, та ядеше от плодовете на дървото. -------------------------------------------------------------------------------- И когато един ден Врагът на Силния говореше на Каина за онова, що има да стане, за Тайната на Седемте Бездни, за чаровете на Земята и на съкровените Кръгове под нея, за Черните Властелини на Триъгълника, за душата на сестра му Каломаин, за Вождовете на Гнева и за деветте Алилуийа на Божията Песен — изстъпление нападна Каина. И той прозре скритата замисъл на Иехова и на Сатанаиля, синя мълния озари пещерите на ума му — и той проумя тайния смисъл на казаното от бащата. И като съзре Сатанаил своя син — мъж по мисъл и левент по мъдрост, — даде му три плода от Дървото на Познанието, но му заръча строго — да ги скрие, та после да ги изяде насаме. Но щом изяде плода на Познанието, изпадна Каин в тежък сън — и сякаш вампир завея над него кожени крила. А Каломаин и Евел ходеха, та играеха в Едема. И стигнаха до дървото, под което спеше брат им. И видяха Каина, заспал дълбоко, а в ръцете му се червенееха двата плода. И почнаха да го будят с весел вик, но дълбок бе сънят му, та не го сепна викът. И взеха му тогава със смях плодовете, та ги занесоха вкъщи. Адам, отпаднал и стар, на вечерта на своя живот, седеше пред хижата със замислен поглед. Той ги не видя. А Ева пееше в хижата. И тя се зарадва, като съзря плодовете, защото ги позна. И взе единия плод, та го изяде. Но щом сдъвка и глътна плода, душата и се размъти, тялото и отпадна — и Ева умря, Майката на Живите бе първият човек на земята, който позна Смъртта. Защото бе познала милувките на Сатанаиля и бе хапнала от плода на Забраненото Дърво. А Евел и Каломаин не знаеха това, защото не бяха там. Че насаме изяде майка им плода. И Каломаин, като не знаеше какъв е този плод, запита Евеля. И каза й Евел: «Плод на вечна младост е тоя плод. Който яде от него, не ще се сбръчка вовеки лицето му и очите му не ще посърнат, нито косата му ще побелее. Ела — да го изедем!» И Каломаин изеде плода, но на Евеля не даде. Защото се боеше. И мъка се роди в душата на Каломаин. И копнеж по волност я завладя. И мрак легна пред нея. И седем луни трая това. -------------------------------------------------------------------------------- А когато се изчерпи седмата луна, Каломаин се изгуби. И празни бяха усилията на Каина да я намери. Напусто ходеше от долина в долина да я дири. И в разселините на жълтите скали всуе кънтеше плачът на душата му: «Каломаин, сестро моя! Ела при Каина, та утоли с кротка дума жаждата на сърцето му, болно без тебе!» Но — всуе. Нямаше никъде Каломаин. Нямаше я в златните градини — и цветята не повтаряха песента на нейния глас. Зората изгряваше без нея — и луната не пилееше лъчи по златото на косите й. Нямаше никъде Каломаин. И посипа Каин с пепел главата си. И горчиво зарида. И нямаше за него утеха. Пречупи се отведнъж силното сърце под мъката — и под бремето на мудно линеене пращяха костите му. Той чупеше ръце и в грозни въздишки проклиняше земя и небе. И неговите вопли къртеха скали, а стоновете му избухваха в огнени облаци. Защото бе луд от скръб. И повика тогава баща си в своето отчаяние. И чу го Сатанаил. Но думи на укор и слова на обвинение се откъртиха от устата му към Каина. И рече му Сатанаил: «Когато ти дадох плодовете — помниш ли? — аз казах, че за тебе ги давам, но ти ги не скри. Остави да ги вземе всеки минувач. . . — Та тези плодове дават смърт и безумие на оногова, който не би смогнал да ги понесе! И за това, че ти не опази дара на светинята, Каломаин ще бъде завинаги загубена за тебе. — По смъртна жена ще рукне влечението на сърцето ти — и ще потече в пот и кръв твоят живот! Клетва навлече ти върху себе си, роден в ден на клетва и в час на прокоба!— —» А Каин слушаше скърбен и в душата му играеше мълния. -------------------------------------------------------------------------------- . . .И сбъднаха се дума по дума речите на Сатанаиля. Цъфна клетвата като голямо отровно цвете, чийто мирис носи мъчителна смърт. И обърна се сърцето на Каина към Ада, негова сестра, другата дъщеря на Адама. Съблазни го нейната бяла гръд — и румените й бедра му сложиха окови. Измами го шумът на полите и — и миризмата на косите й пръсна безумие в кръвта му. И потърси Каин — да обърне сърцето на Ада към себе си. Защото тя го не обичаше. И взе Каин зрели овошки, смачка ги, смеси сока им и направи вино от тая смес. И когато Ада ядеше и пиеше, даде й Каин от виното. Всички го знаеха, че работи земя и събира овощия. Засмя се Ада, взе виното, та услади сърцето си с него. А измамливо бе питието наглед и сладко на вкус. Опи се Ада, похот цъфна в душата й — и тя се отдаде на брата си Каин. Обърна се оттогава сърцето и към него. И обикна Ада Каина. Защото целувката му бе пожар и прегръдките му стапяха сърцето. Но клетвата на Сатанаиля съскаше над Каина — и той скоро позна, че се е измамил. Разочарова се той от Ада, дотегнаха му милувките й — и плитка му се видя душата й. И скоро разбра, че го не тегли вече към нея. Горчив бе хлябът му с Ада — и не пиеше вече разтуха сърцето му в нейните прегръдки. А напразно плачеше Ада. И всуе го молеше да се върне при нея. -------------------------------------------------------------------------------- След време се разтвори пак сърцето на Каина, та се разпаля в него пожелание към Сета. А Сета бе жена на брата му Евеля. Но твърдо бе сърцето й — твърдо, като ръка на злодеец: не обикна тя Каина, нито поиска да зачади пламъка на домашното огнище. Защото не я теглеше към грях. А когато плодовете бяха обрани, небето се размъти и листата закапаха, умря Адам. И оплакаха го тогава синове и дъщери. Ридаеха Евел и Сета, плачеха Лина и Ада — и безутешни бяха синовете му и синовете на неговите синове. Само на Каина бе твърдо сърцето. Че той бе ял от Дървото на Познанието. Навъсен стоеше Каин, ала не ронеше сълзи. Сухи бяха очите му, защото не рачеше да жали по смъртници и да рони плач по мъртъвци. А трябваше, по Божия повеля, синовете на Човека да принесат жъртва, за да се успокои душата на баща им — и да наследят милостта на Вечния. И огради жъртвеник Евел, та сложи животни за всесъжение пред Господа. Защото бе пастир. А Каин тури плодове от земята, която работеше. Защото бе земеделец. И угодна бе пред Саваота жъртвата на Евеля, а Каиновата не прие — заради греха, що бе сторил, когато остави Ада, жена си. Смеси се димът на жъртвата Каинова с праха на земята — и пламъкът угасна. И разгневи се Каин на Господа, та в страшни слова изрече клетви към небето. И намрази Евеля, своя брат — люто го намрази поради жъртвата и още поради жена му Сета, която бе някога възлюбил, а тя не беше го обикнала. -------------------------------------------------------------------------------- И страстно безумие разръфа сърцето на Каина — както буря раздипля тъмни небесни облаци. Защото над него още съскаше клетвата на Сатанаиля — и душата му трябваше да се разкъса от страст по смъртна жена. Черно стана пред очите му, а погледът му се премрежи от страстна мъгла. И в спомена му се ломеше сластно движение на гола женска снага, а пред погледа му играеше измамливо тяло: — цвете, змия и бяс в едно и също време. И видя Каин, че страстта е страшна. -------------------------------------------------------------------------------- Твоите абаносови вежди се изгъват надолу плавно и широко — като два черни сърпа, хвърлени върху светлото небе. — — Сето, сестро моя: пожали ме! Слънцето мята върху пясъка своите огньове, а моите знойни стъпки Те дирят. В Твоите движения играе смях — и страст се таи в мрака на очите Ти. — Сето, сестро моя: пожали ме! Твоите румени бедра, пълни и кръгли, ме опиват като вино — и златният мъх по снагата Ти буди шемет в моето болно сърце. — Сето, сестро моя: пожали ме! Нощта пръска по небето едри звезди, а моите парливи очи Те дирят. В Твоите думи кипи гордост — и пламък съска в звъна на гласа Ти. — Сето, обична моя: пожали ме! -------------------------------------------------------------------------------- Зачернюва ми живота абаносът на Твоите коси, опива ме трандафилът на Твоите устни, заслепява ме златото на Твоята кожа — о, Сето, сестро моя! Кажи ми: — Стъпчи душата си за мене! — Стъпчи душата си! — И аз ще Те чуя. Кажи ми още: — Бога убий за мене! — В сърцето на Вечния впий нож! — И аз ще Те послушам — о, Сето, сестро моя! Ти сепна в мене заспалата любов, но си отиде — и аз останах самин. И с мене остана моята скръб — о, Сето, сестро моя! Над пожълтелите житни полета се разсипа смехът на Твоята гордост. Над тъмните вълни на замрели потоци се разкърти плачът на сърцето ми — о, Сето, сестро моя! Няма покой за мене! Няма покой за мене! -------------------------------------------------------------------------------- И когато една сутрин, призори, Евел излизаше от шатрата, за да отиде на полето, извика го Каин при себе си — и уби го там. И отиде при Сета, жената на Евеля — и с ласки я облада. Защото Сета мислеше, че Евел е при нея. А към изгрев-слънце, когато видя Каина, спящ в леглото й, отвърна се Сета от него в безумна омраза — и с гняв потърси Евеля. Но не можа да го намери. И донесоха надвечер в кръв и рани мъжа й, та го сложиха пред прага. И разкъса Сета одеждите си — и косата си изскуба от жал по Евеля. И прокле Сета Каина с клетви на кръв и омраза: — в Божие име го прокле — мир да не види. И чу Елохим думите на Жената — и повика по име Каина. И запита го къде е брат му. А Каин рече: «Мъртвият е при мъртъвците — и неговият дял е с чакалите на пустинята; — комуто трябва — да го дири! Не ме е никой сложил страж на брата си да бъда. . .» И отвърна лице от Господа. Разгневи се тогава Иехова, та слова на ужас изрече пред Каина. И закле го мир никога да не види. «Върви, сине на безумието! Върви по склона на своята проклета пътека! — И нека плодът на твоята кървава ръка окапва, преди да го вкусиш! — От връх към връх щ е води твоят път — и дните на твоята скръб не ще имат чет! Не ще те два пъти огрее слънцето на една и съща земя — и зората ще те пъди от пътека на пътека. — Кръвта на брата ти за мъст въстава — и реве към мене за отплата. Истина, истина ти казвам: сърцето ти не ще вкуси покой! — Луната ще оповестява греха ти, а звездите ще разказват за безумието ти! — От бездна към бездна ще лети твоят дух! — По върховете ще се мъчиш огън ти да стъкнеш — но бурята ще угасява пламъците му — и ще зъзне душата ти в мрака на Моята жестока клетва! — Върви — и никой не ще посмее да те убие: тежко е да убиеш тогова, който е убил първи път!. . . Върви — и във вечността ти своето проклятие ще занесеш! » И разигра се нещо бурно в душата на Каина, той гневно отвърна лице от небето, но думите на клетвата бяха силни — и заковаха се в сърцето му като нажежени клинове. -------------------------------------------------------------------------------- . . .И роди Сета от Каина син — и нарече го Хет, което значи Ужас. Роди и Ада от Каина син — и назова го Навал, което значи Безумец. А те бяха и двамината силни, защото бяха потомци на Сатанаиля. А Каин стана навъсен и страшен. И въглен гореше в сърцето му, а земята пареше петите му — и не можеше да остане в Едема. Тогава извърна лице на ужас Каин и с презрение изгледа Едема и людете му. И устрем към нови земи закънтя в сърцето му тогава. И сбра шъпата си, та я разтвори срещу людете — и остави своите клетви върху Едема. . . .Когато зорницата разкъса черни небеса, побегна Каин от Едема и люти слова пламнаха гневно на устните му. И побегна Каин с разперени пръсти на ръцете — и побегна от Едема. А зад него се чуваха вопли и стонове — словата на кръвта, която вика. . .

Богомилски легенди са издадени от Николай Райнов през 1912 г. с псевдонима Аноним. Оттогава насам те са преиздавани много пъти, но остават за нас все така загадъчни, дълбоки, далечни – и едновременно близки. Според самия Николай Райнов, легендите са написани 928г. лично от Боян Мага – Водачът на Богомилите. В оригиналния си вид те са били много по-големи, пълни със сирийски, еврейски, коптски и староегипетски думи - необходими елементи на магичната реч. Тези неща липсват в съвременното издание, защото то е приспособено за външни. Легендите се разделят по значение и характер на девет вида: 1. КОСМОГОНИЯ: Сатанаил ("Царят на мрака") и Адам ("Каин и Авел"); 2. МАГИЯ: Небето ("Трите небеса") и стълбът ("Вавилонската кула") 3. МИСТИКА: Царят на Селима ("Мелхиседек") и Търсещата ("Каломаин") 4. ЕЗОТЕРИКА: Моисей ("Жрец на Озирис") и Поклонение на влъхвите ("Пътят на звездите"); 5. РИТУАЛ: Скритият ("Псалом на слънцето") и Скритата ("Песен на девата"); 6. СИМВОЛИКА: Соломон ("Словата на Блажения") и Гадателят ("Даниел"); 7.ВЕЛИКО ДЕЛО: Притчи ("Книга на загадките") и Савската царица ("Соломон и Балкиза"); 8. МАЛКО ДЕЛО: Блудният син ("Сватбата на царския син") и Домът ("Дъщерята на царя"); 9. АПОКАЛИПТИКА:Ездра ("Видение на Ездра") и Юда ("Иисус на планината"). Освен Боян, Богомил също е дал 29 легенди. За съжаление до нас са достигнали само имената им : 1. Изгонване на ангелите; 2. Кръстир дърво; 3. Въпроси на Балкиза; 4. Слизане на Исуса в ада; 5. Ходене на Богородица по мъките; 6. Митарственик; 7. Соломоновият Храм; 8. Виденията на Йоан Кръстител; 9. Повест за Чашата; 10. Деяния ня Йосиф Ариматейски; 11. Въпроси на Пилат; 12. Образът на Абгар; 13. Повест за Ева; 14. Слизане на Бога по земята; 15. Архангел Михаил и Сатанаил; 16. Създаването на Рая; 17. Каин гради град; 18. Книга на Енох; 19. Борба на Якова с Бога; 20. За потопа; 21. За Голгота; 22. За детинството Исусово; 23. Магични молитви на св. Поликарп; 24. Битие на св. Богородица; 25. Създаване на звездите; 26. Странстванията на Балкиза; 27. Повест за Мелхиседек; 28. Пророк Елиас; 29. Откровение на апостол Павел. Радислав Кондаков kondakov@abv.bg

Службата бе свършила и хората бавно се разотиваха. Противно на друг път, свещеникът не бе зает със своите миряни, а бе излязъл и той навън, на прашния път пред църквата. Огледа се и видя всички тези хора, които неведнъж го бяха молили за опрощение на греховете. И отново се появи в ума му въпроса, който не му даваше мира от много време – нужен ли бе той, за да прости Бог на човека? И не може ли сам грешника да се покае, та да бъде опростен от Всевишния? - Отче... Та нима не бе редно да насочва хората към Бога, а не да застава между душата и нейният Създател? Че не е писано на смъртен да съди и да прощава от Името на Бога... - Отче, моля ви, помогнете! Горестният глас стигна до съзнанието на Божия служител. Той се обърна и видя мъж, прашен като пътя, с дрипави дрехи и страдалчески израз на лицето. Възрастта му бе неясна, но свещеника почувства, че е млад човек. - Слушам те, синко. - О, отче, кажете ми – ад има ли? Вярвате ли, че душата грешна на вечни мъки е обречена? Че тежък грях сторих, отче, много тежък... Нямам мир вече... Мъжът бе коленичил пред свещеника, главата му бе клюмнала надолу, сякаш да скрие очи пълни със срам и позор. - Стани синко. Каквото и да си сторил, Господ ще ти прости. Всемилостив е Той, ти само се покай, сине. Помоли се, прошка поискай. Но го направи с душа и сърце, та да те чуе Той. О, ще бъдеш простен сине, а очистена душа пъкъл не знае! И понечи да тръгне, но клетникът го хвана за ръката. - Не щеш ли да узнаеш отче, що сторих? И - как ще ми прости Господ тъй тежък грях? О, отче – та аз човек погубих! С тези две ръце умъртвих, а не е ли живота най–святия дар, даден ни Бога? Кажете отче, в ада ли да вярвам или в спасението вечно? Свещеникът се спря и погледна мъжа с очи, които крият много тайни. После рече с благ, но властен глас: - Синко, покай се! Онзи, който дава живот не търси нашата смърт и мъки! Прошка искай, Той ще разбере... В треперливия глас на грешника се появи плаха надежда: - Та аз само бранех сестра си... Свещеникът прегърна младият мъж и се запъти към църквата. Да се покаем, всички трябва да се покаем, полугласно мълвеше той. На прашният път, един мъж не мислеше ни за прошка, ни за покаяние. Само едно терзаеше душата му – ако иде в ада, дали там ще го чака убития от него...

Тези думи са откъс от една книга на Николай Райнов – „Книга за Царете” и по-точно от произведението „Цар Петър”. Това са словата на Боян Мага пред събраните Богомили, чакащи своето огнено бъдеще : през кладите на света към огъня на Божественото. Тук е даден един кратък миг от големия и труден подвиг на Христовите воини – пълното осъзнаване на жертвата на личния и физическия им живот в името на Любовта : Радислав Кондаков kondakov@abv.bg ... А долу, дето витловидната стълба затръшваше в широка площадка, начеваше продълговата подземна горница, осветена от желт пламък на вощеници. И когато сетният черноризец влезе, всички паднаха на колене. И той застана пред аналой, на който лежеше разгърната книга – и обгледа коленичилите. А те приличаха на широко море, през чиито черни талази е минала буря. Черноризецът бе висок и през черното покривало се не виждаше образа му. Под сгърчената светлина на треперливи свещи той приличаше на тъмно желязно изваяние. Ток обърна няколко листа от голямата кожена книга, та прочете : „...И рече им: - „ Няма по-силна обич от тази – да положиш душа за свои и за тугини! Готов съм за вас душа да дам, братя Мои - : готов съм кръстна смърт да приема за всички ви! – „ Който между вас желае славата Ми, - свой Ми е, защото желае славата на Небесата. А който между вас желае смъртта Ми, враг Ми е, защото желае смъртта на Светлината: - за свои и за чужд съм готов на кръстна смърт, братя Мои! – „...И после им рече: - „ – Това ви повелявам : обичайте се един другиго! Мрази ли ви светът, знайте, че Мене преди вас намрази! „ Защото сте чужди на света. Защото не сте от света. „О, да бяхте от света, обичал би ви светът! Че светът пази своето. Но – вие сте тугини на земята! „Не сте от света, а Син Човешки ви от света избра, та светът ви намрази и по вашите пътеки сложи клюси, а по друмовете ви – примки – „Ала – не пускайте страх в сърцето си, братя Мои, - и не ломете ръце о зида на презрението! – Това ви възвестих : да се не съблазните! – „И ето : пак ви казвам, братя Мои - : от синагогите ще ви прогонят! И време настъпва (а близко е това време -), кога всеки, който ви убива, ще мни че служба принася Богу!” Гласът му бе строг и звънлив. И всички познаха гласа на царския брат. А пред него се леко вълнуваха тъмните талази на широкото замряло море. Те мълчеха до един, паднали на плочите, - и сякаш чакаха ангела на смъртта – да мине над тях. И тогава черноризецът заклопи книгата, опря ръка на нея – и тихо рече : - Готови за смърт бъдете, братя мои! – готови за поругание, за мъки и за – смърт! Защото Той бе казал някъде : „Чрез Мене се идва при Отца!” – И можем ли стигна чертозите на Небесния Велможа, - освен чрез кръст? - А колцина от вас могат понесе поругание, мъка и смърт? Да запита всеки сърцето си овреме : да запита сърцето си насаме : готов ли съм за Голгота? - И който не вижда още готов себе си, - да потърси подкрепа от по-силните! Има кой да помогне! Има кой да защити! Само ревност за вярата топлете в себе си, братя мои, - и глад за повече небе! ...Гласът му почна да расте, сепнаха се огнени трепети в словата му – и той сякаш фърляше мълнии в душите на сбраните, като показваше с костелива ръка небесата. А те слушаха, все още паднали на колене, - и това море от тъмни хора приличаше на изгорял град, нахвърлял върху тъмна стъгда своите черни главни. А Боян Магът говореше : - Не се бойте, братя мои! Не се бойте: - за Христа нищо не е страшно! – Та един ли е само погинал за Него? И кой посмя да поругае паметта на мъчениците, убити за Негова слава? - Ала грейте в себе си жад за подвиг – и чудо ще порасте в сърцето ви! Погледнете вселената : два пожара горят – вдясно и вляво. – Единият пожар гърми тържествено празничните звуци на преплетени пламъци. И той озарява пред себе си съкровищата на цял свят, за да хвърли вълшебство върху онова, що зоват хората щастие, разкош, великолепие, хубост. И пламъците му огряват честити лица, сити души, изтънчени движения, - а всяка негова искра озарява младеж и мома, които се прегръщат. - Ала пред големия пожар блести златно изваяние – и скъпи камъни покриват одеждите му, а на короната му пише : „Гордост и Суета”. – Ще идете ли там, братя мои? Ще идете ли да се поклоните на златния изтукан? -...Там ще намерите вси наслади. Трапезите на Греха са накитени със скъпоценни украшения – и всяко от чудесата на човешкия ум служи на един грях. Там под багрите вълни на високи пламъци, се къпе шествието на онези, които светът зове щастливци : ще идете ли там, братя мои? Не се ли счупи у вас и сетнята крехка лъжа? Не се ли стопи и сетният образ на велелепна измама? - Ако сещате слаби нозете си – и ако вашият поглед криви към вчерашните дни на щастието , които ви научих да презирате, - вървете там : широки са трапезите на Греха, а златният друм към Гордост и Суета – е друм, с цветя посипан! ...А те лежеха пред него на студените камъни, - опрели чела о земята, - и мнозина се разплакаха. И пред тези разкървавени от подвиг души се наново пронесе позорният спомен за минали дни – и тяхната съвест се сгърчи от болка, защото сещаха още по снагата си лепкавите петна на многодневен грях. А той разбра – и кротко позвънтя гласът му. И словата му се разнесоха тихо, сякаш прошепнати от ангел : - Не ви съдя, братя мои! О, знам : не ще се върнете! Не ще подирите вече – знам – златните кидари на Божия Враг! Ала де ще идете : питала ли се е душата ви? Знаете ли, че има само един път – и само една врата? - ...Пожар гори и там – зад тази врата, - зад дясната врата, но – друг е този пожар!...Там горят хора, презрели златния кумир и светлите трапези. - ...Пламъкът хапе телата им, пърли кожата им, - а спуканите жили пръскат ручеи кръв, но кръвта пламва – и по изгорелите мишци жилите се гърчат като струни на страшни арфи... -...Главата пада в безсилие назад – и безумието на болката отнема съвестта на запаления. Ала след миг той се отново сепва – и непокорната плът се гърчи като змия около зачервения железен кол, който я стиска в прегръдките на своите пръстени от остра, нагорещена тел... - И погледът дири нещо, - дири хладно небе. – копнее по ивица студен кръгозор, - ала над него се извива само сив дим. И горе, дето трябва да има небе, червените пламъци тъкат мрежа от жестоки камшици... - И – след ужасни приливи и отливи на свяст – мъченикът става неподвижен – и пламъците само една обгорена главня, която е била някога човек. Гласът му се сниши – и уплахата пред един дълго чакан въпрос разтърси талазите на всяка душа... - Защо те умират, братя мои? Кой ги е довел там? Не ги ли уплаши миризмата на запалена човешка плът? Не ги ли пропъди пъклената горещина на тази огромна пещ? - ...Там, пред вратите, стои Човек. И Той е бос, Неговият хитон е скъсан, на главата Му се вижда венец от кървави тръни, а по ръцете му рани от гвоздеи цъфтяха като ужасни кървави трендафили... - Христос стои пред вратите - : за Него са дошли да умират те! И в мига, когато помътената свяст се губи сред болката на огнени камшици, те чуват кроткия Му глас да пръска като с ледна роса душите им – и да им говори: „Верни сте Ми били за всичко, деца Мои - : встъпете в радостта на Моя небесен чертог! Там ще ядете Небесен Хляб и ще пиете Жива Вода, от която се не ожаднява! Елате в радостта на своя Господар! – Елате на пира на Младоженеца!” ...Той спря. А те чакаха още, още. И, като протегна към тях десница, черноризецът запита с шепот: - А вие ще ли можете ли понесе това, братя мои? Дали ще пожелаете славата на Оногова, Който кротък и беден чака Своите мълчаливци пред вратата на мъките? Не ще ли ви сплашат високите стълпове огън – и писъците на онези, които горят, ала е късно да се върнат? - Надникнете в душата си, та вижте, ще ли можете! И, ако отвъд вратите мъчителите жигосват с огнено клеймо вашите майки, изтезават с меч и бич братята ви – и в неистови прегръдки позорят сестрите ви, - къде ще отидете? – Ще ли напуснете огненото ложе, ако ви обещае Врагът Божи милост над вашите близки – ако пусне на волност вашите сродници, а вам даде място на своите трапези? – Ще ли минете край кроткия взор на Христа, за да се поклоните на златния кумир? - О, не се бойте: Христос не ще ви погледне с упрек! Ала можете ли понесе кротката скръб на тези тихи, насълзени очи? – Кажете, братя мои, - кажете: къде ще вървите? В кой пожар ще пратите своята душа да приеме кръщение? ...А въпросът бе страшен – и те не смееха. Те гледаха земята, от гърдите им се къртеха тежки въздишки, както се кърти скала, - но устата им мълчеха, защото всеки виждаше опасния път, а никой не бе сигурен, че ще го избегне. - Кажете, братя мои - : с ръка на сърце кажете! О, те не смееха! ...И когато черноризците станаха, защото страшната проповед на смъртта бе свършена, дълго не смееха да се погледнат един другиго. Те стояха с наведени глави – и всеки жадуваше в опасен подвиг да изпита себе си – и една обща сила сближи тези сбрани хора – и трепет премина отведнъж през душите им, както мълния разклаща канарите на балкански връх. И от човек на човек преминаха свещени тръпки – и те се усетиха чужди на всичко вчерашно, на всичко днешно – и светът, измамата, суетата, домашното огнище, обичните хора - : всичко се плъзна някъде далече – далече. И всичко, що пазеше техният спомен, се скри като забравено, излишно, чуждо... ...А пред тях стоеше той, - братът на цар Петра, - вълшебникът, - и разбра той свещените тръпки на духа – и простря ръце над тях, а те паднаха – да ги благослови. И, кога кръстоса над главите им своите ръце, в душите на черноризците мина страшният трепет, който води човека на мъка и на смърт – в името на нещо свято, което душата крие и не дръзва да яви никому. ...И пред наведените очи блеснаха огромни бели пламъци – като крила на лъчиста птица. И неясен ведър глас зашумя в душите на сбраните – и отново се разнесе страшният трепет на Тайната и Подвига... ...И всички паднаха ничком, сякаш душата им бе опърлена от огнените езици на Свети Дух.

Имало едно време един много лош и жесток цар. Мало и голямо било пропищяло от него. Докато царят и придворните му живеели в разкош, селяните работили денонощно за къшей хляб и вода. Страхували се от царя всички – и народ, и велможи, и съветници. Съседните царе също не смеели да помогнат, никой нямал кураж да се изправи срещу страховития цар. И така минавали дните, царят безчинствал, а народът теглил и страдал. Само един от съветниците му, най-младият, имал смелостта да се противопоставя на владетеля. Но за почуда на всички, царят не смеел нищо да му направи - като че ли някаква тайна сила закриляла съветника. И не подозирал никой, че тази сила била доброто във владетеля. Та веднъж, преди поредното безчинство, смелият придворен му рекъл: - Царю честити, недей прави това, че зло е. Така страдат другите, така ще страдаме и ние. - Съветнико, как смееш да ме поучаваш, мен – великия? На мен ми е добре, какво ме е грижа, че страда някой? Знай едно – царство със здрава ръка се държи и управлява! – отвърнал строго суровият цар. Тогава съветникът смело пристъпил напред и рекъл: - Чуй ме царю, за последно! Има Бог и Той всичко вижда! Спри със злото, защото то е илюзия, и правейки го – ти сам се в небитието слагаш! Запомни, царю: добро правù и добро ще ти се върне! И някаква странна сила имало в думите на младия мъж, та се сепнал закоравелия владетел. Но после се окопитил и сърдито казал : - Върви си! И не ме безпокой повече, да не ти покажа аз на теб кое е зло и илюзия ли е! Аз правя само каквото искам! Не се минало много време и на двамата се присънил един и същ страшен сън. Не друг, а сам Бог им се явил и рекъл : - За греховете страшни и престъпленията ужасни, за безчинства и неправда - ответ ще има. Три месеца ще минат и ще бъде царят безмилостно наказан! Разбрал царят, че на двамата този сън се е явил и много се уплашил. И започнал тогава роби да освобождава, земи и добитък на селяните да подарява. Със съседните царства се помирил и половината си богатство на бедните раздал. Никой не вярвал на очите си, а царят се все повече се стараел да прави добрини на всички. И все питал съветника си: - Ще ме пощади ли Господ – н̀а виж: само от добро вече е животът ми изтъкан! О, не пожалих нищо аз – само Бог да ме помилва! Кажи, съветниче – ще бъде ли царят пощаден? И не е ли милостив и добър този Бог, та да види, че аз съм от неговите? А той му отговарял : - Да царю, прав си – милостив и добър е Господ. На училище на земята ни е пратил, та науката на живота да учим. Но – незнам, царю, аз плановете Господни – ако е рекъл, че наказание ще има – Божии думи са това! И само Милостта му може да те пощади, но знай : ти за нея трябва да си готов. И улисан да прави добро, царят не усетил как се търколили три месеца. Ново чувство се било родило в душата му, непознато досега, и му било приятно в добрини да прекарва дните си. Ето че настъпил и уреченият ден и царят цял ден от страх не излезнал от покоите си. Около него било пълно със стража и никой не бил допускан до царя. Минали денят и нощта, и нищо не се случило. Тогава си рекъл царят : - Ето че нищо не стана. Знаех си аз – няма Бог, а доброто е само за глупците. Три месеца от живота си пропилях за парцаливи селяни и слабите съседи, половината си богатство раздадох – колко глупав съм бил! И казал ядно на стражата: - Доведете ми младият съветник! Дошъл младият велможа и се поклонил пред царя. Но това вече не бил онзи усмихнат и щастлив цар, който бил свикнал да среща последните три месеца. Пред себе си съветникът видял озлобен и нещастен човек, изкривен от яд и злост. И учудено казал : - Какво се е случило, царю? Нима Бог те наказа с нещо страшно? - Никой не ме е наказвал! Ти не разбра ли, че Господ няма – ей ме : цял и невредим. И косъм не е паднал от главата ми. Но задето ме заблуди – аз ще взема твойта! Защото ме лъга три месеца, да стана за посмешище на мало и голямо, аз ще взема живота ти! Да видим тогава кое е по-силно: твойто смешно добро или аз - могъщият и всесилен цар! – отвърнал царят. Рекъл тогава тъжно младият съветник : - Вземи я, царю, вземи главата ми. Но аз виждам, че Господ вече твойта е взел. Няма го вече доброто в сърцето ти и разума в главата ти! Защо царю не се погледнеш в огледалото, и честно да кажеш – кого виждаш? Защо царю не погледнеш в душата си и право да отсъдиш – има ли живот там? И как беше довчера и последните три месеца? Царят мълчал и хапел устни, но тайна и могъща сила го заставяла да седи и да слуша. - О, царю – толкова ли си наивен? – продължавал младият мъж –Нима не виждаш, че Господ всъщност те наказа, както бе обещал? Бях ти рекъл аз – милостта винаги иде, но само за тоя, който е готов за нея. И нима има по-голямо наказание - на нечие сърце доброто да отнемат, а на ума - светлината? Ти успя, царю, да – ти успя – в тези три месеца показа какъв трябва да бъде истинският владетел. Но защо позволи, защо позволи царю, вярата ти да отнемат? И защо ваше величество изгуби онази тиха радост в сърцето? И накрая, преди да ми вземеш главата – кажи ми: има ли по-голямо наказание за човека, да отнемат вярата му в Бога и доброто? Има ли по-голямо нещастие за човека, зло да прави? В злото царю, няма живот, защото то е мъртво и нереално – та знай, че преди мен да убиеш, че ти вече на себе си посегна – защото доброто в себе си уби! Като казал това съветникът напуснал покоите. А царят не повикал стражите. Но зли пламъчета проблясвали в очите му - смърт и кръв дирещи. Стражите говорели после, че вопли, плач и викове се чували – стонове на разкъсвана душа. И ту молитви и стенания, ту страшни закани и клетви долавяли. Три дни се минали, а той не напускал покоите си, но и никого вътре не искал. Дошъл на третия ден младият съветник и царят го приел. - Дойдох да се предам, царю. Да не кажеш – страхливец излезе и се скри. Аз от съдбата си не бягам, а за истината съм готов да дам живота си – рекъл той. Тогава царят казал : - На теб, мой верен съветнико, аз незнам как да се отблагодаря. Незнам как се благодари на човек, който ти е върнал душата. Така или иначе, ти можеш да поискаш и вземеш от мен всичко – моето богатство е и твое! Защото аз намерих друго богатство – нетленно, вътре в душата – радостта от доброто! Да прав си, вчера го бях забравил и Господ ми даде урок. И сега прозирам мъдростта му – през тези три месеца аз преживях нещо, без което не мога. Разбрах, че само доброто съществува и то ни изпълва с живот. И сега мога да кажа с пълно сърце – нека Бог те благослови! Оттогава насетне добрият цар се върнал за радост на всички хора. Продължавал да прави добрини, царувал дълго и честито, и всичко го почитали и обичали.

Ако погледнем отношението на съвременния човек към вечните въпроси, ще отбележим, че има два вида хора. Едните могат да се нарекат мистици, а другите безверници. Има и трети вид: благоразумната "златна средина", легионът безлични люде, които излизат на тълпи из дъното на живота, ту под това знаме, ту под онова, приспособяват се, повтарят нерешително чужди думи, но в същност се никак не интересуват от големите въпроси. Те са нещастна смесица от безхарактерност, страхливост, посредственост и невежество; отначало те се боят да застъпят даден възглед или да се опълчат против него, но щом намерят в това облага, правят го. Те са, изобщо, лениви, не си дават труд дори да помислят по един въпрос, а камо ли да го проучат. В ония области, които се смятат за гордост на човешкия творчески стремеж, тия хора влизат с безочливост и правят от изкуството доходен занаят. От страх да не минат за безлични и простаци, те взимат ту тая страна, ту оная, но не биха никога пожертвали една аспра или един час от времето си за тържеството на определен идеал. Те гонят или облаги, или слава, или власт: винаги - личен добив, винаги благото на загрубялата отделна личност, която не дава счупена пара за другите. Хората от тоя вид са най-много; погледнем ли строго, всеки от тях би могъл да се отнесе към мистиците или безверниците, макар че не проявява типично чертите на тоя вид. Тия два типа са за нас важни и любопитни. Опознаем ли ги, ние ще опознаем себе си. Кой е безверник? Кой е мистик? Де да ги търсим? По що да ги открием? Слава Богу, няма защо да отиваме отвън облаците. Безверникът е тук. Мистикът - също. Всеки от нас е или мистик или безверник, ако не принадлежи, разбира се, към третата група. Доста е да определим вътрешните белези, които отличават ездиния от другия. Както виждаме, в своя дележ аз противопоставям един на друг два крайни типа. Аз не говоря за вярващ, а за мистик, сиреч за човек, който се стреми да осъществи онова, що е предмет на неговата вяра, да се слее с онова, в което вярва, да се уподоби на своя жив или въображаем идеал, да стане едно с онова, що тачи като най-високо. Също тъй не ми е думата за скептика, за оногова, който се съмнява, но все пак не отрича възможността да съществува истина, който не твърди, но все пак изследва, дири, проучва; не: аз говоря за безверника, който не допуска да съществува истина вън от жалкия кръг на признатите от него положения. Колкото и да е крайна тая характеристика, струва ми се, че все пак всеки от нас би попаднал под нея - ако не съвършено, то поне донякъде. Идва миг - и едни от нас изпадат в душевна слепота, в мрачно отчаяние, или в горделиво упорство, - и казват: "Няма истина, няма Бог, няма дух, няма безсмъртие; вън от веществения свят - всичко е измама". У друи пък бликва - светлият порив да строят нещо, което би закрепило чуждото благо, дори ако накърни тяхното; или се мерне в душата им лъчезарният призрак на някаква далечна бъднина, когато всички ще се обичат, когато не ще има злини, беди и насилия; или внезапно почувстват, че всичко около нас хората, е уместно и значително, че невидими ръце крепят световете в звездното небе, както майка поддържа своето кърмаче. Никой от нас негли не е типичен мистик или безверник, но у всекиго ще се намерят някои от характерните черти на който и да било тип. На тия два полюса стоят ония, които творят съвременната действителност, а по мрежата, изплетена от жиците, що държат те, се движим ние, по-незначителните люде, като се теглим ту към тоя полюс, ту към оня. Ние - тези в мрежата - може наглед да нямаме решаващо значение, но нека помним, че онези на полюсите не могат без нас, и че от нашето участие зависи тържеството на едните, или на другите. Нека погледнем тия на полюсите. Що искат те? Що мислят? Що вършат? На къде ни зоват? С що ни съблазняват? Какви райове ни обещават? Безверникът е по стремеж разрушител, а мистикът - творец. Ако досега мистиката е била зле разбирана, то се дължи на безверника, който е винаги натрапвал на хората своето мнение за нея - а човешкото стадо, съзнаващо своето невежество, е твърдяла след него покорно "амин". Обаче, време е да се справим с речника. Що е мистик? Що е безверник? Мистикът не е заплес, който по цели нощи зяпа към звездите, а денем гледа облаците; не е изтъпленик, който повтаря дадено изречение или си гледа пъпа, докле затъпее съзнанието му; не е лековерник, който съзира във всичко пророчество, прообраз или божествен навет: има и такива люде, но не ми е за тех думата. Също тъй безверник не е оня, който казва: "Няма нищо на тоя свят; дори сам аз - или съществувам, или - не". Тоя човек е луд. Не говоря за луди. Религията може да се определи като път, по който човешката душа търси Бога.А мистиката е оная пътека, оня по-пряк и стръмен възход, по който човек намира Бога. Мистикът вижда в световните прояви и в съществата населяващи вселената, духовна опора, духовен кълн, духовно първоначало. А безверникът признава само това, което му дават петте сетива, като нещо положително; той отрича съществуването на духовно начало, защото - който казва "дух", той казва "безсмъртие", а безверникът не признава безсмъртие; той се бои от него, той щади личното начало у себе си, милее за него; и като чува, че безсмъртието е някакво сливане с безусловното начало, с Бога, той тръпне от страх, че ще изгуби своята лична черупка; подобно на Ирода в Уайлдовата драма, той казва: " Аз не позволявам да се възкресяват мъртви". За него няма Бог: той желае - сам да бъде бог, нему да се покланят, него да тачат, той да законодателствува, той да съди, той да бъде най-високото, до което би смогнал да долети човешкия копнеж. Той отъждествява себе си понякога с разума, понякога с науката, а винаги - с истината: вън от него няма истина, няма действителност. Ето що твърди той: "Само едно нещо съществува: това нещо съм - аз; само една истина има: оная, която признавам аз, всичко друго е суеверие и глупост". Той обича тия думи - "суеверие" и "глупост" - и с тях замерва винаги своя враг, мистика: Бог е глупост, безсмъртието на душата - суеверие, духовното е лъжа, измислица на болен ум, творба на страхлива воля. Той, обаче, не е умствено честен: в Бога не вярва, защото Бог бил отвлечено понятие, но в онова, което нарича "здрав разум", вярва, като че ли разумът не е също отвлечено понятие: не вярва в безсмъртието на душата, но в безсмъртието на енергията (нещо, което никой не може да види) вярва и твърди, че силата не подлежи на унищожение. Той обича и думата предразсъдък, а сам обикновено съди по предубеждение. Когато стане дума за прераждане на душите, той си някак смътно представя, че човешката душа влиза ту в червея, ту в мулето, кравата или вълка. Очевидно, той не се грижи да разбере учението за прераждането по първите му извори, а съди за него по вярването на диваците. Ония, които споделят убеждението, че човек се преражда, за да става от живот в живот все по-съвършен, не твърдят, че човешката душа минава в животни. Тъкмо така е мисълта на Питагора, Платона, Плотина, Оригена, Джордано Бруно, Спиноза, Лайбница, Буда, Рабиндранат Тагор и мн. др. Мистикът се стреми да създава, а не - да руши. Той вярва в благородното, в доброто у човека; той дири във всяка човешка проява ценното, положителното. Безверникът, напротив, е склонен да осмее човека, да го охули, да види у него лошото, долното, отрицателното. Оттам начева неговата разрушителна работа: той се сили да подрови всичко положително у човека, да помрачи всичко светло у него, да му отнеме всяка надежда, да го отвлече в своето тъмно царство, да го обезвери, нещо повече - да го озвери. На всички възвишени замисли, които целят да издигат човека до лъчезарна бъднина, и на всички движения, които с безкористие се силят да извлекат човека от унизителаната грижа за делнични удобства, да го освободят от позорното робство пред кумира на златото, личното надмощие или вещественото благо, безверникът противопоставя своя безочлив укор. Николай Рьорих, най-големият от съвременните руски художници, вдъхновен поет, става теософ. За безверника, който до вчера е хвалил Рьориховите картини, изобразяващи каменния век, тоя художник ства изведнъж бездарник. Той е чел с възхищение Томас Ман и Морис Метерлинк, но щом чува, че единият държи сказки по окулизма, а другият пише книги по същите въпроси - "Пътеки низ планината", "Смърт", "Великата тайна" и др. - тия писатели му се виждат луди, суеверци, едва ли не - измамници. Затова той мрази Едгар По, Густав Майринк, Андре Жид, Хайни Еверс, Тагор, Стриндберг, Едуард Шюре, Балмонт и Мережковски: те не скриват своята вяра в потайното, в духовното, в безсмъртното начало на живота, чиято проява е разнообразният изглед на вселената. Че има, наистина, суеверни люде, че има прости хора и между почитателите на мистиката, това не е лъжа; но безверникът нарочно приравнява с тях духовните исполини на вековете, за да ги осмее. В това ругателство за него дреме надеждата, че негли ще мине пред страхливите слушатели за по-умен от водачите на човешкия дух: това отмъщение жаждата на неговата завист. Когато спори или прави презрителни бележки, безверникът се облича в парадната дреха на някакъв лъжлив аристократизъм: той е горд, че стои над "суеверията", над "сектанството". В същност, не е трудно да се види, че и самият той има свои лъжливи кумирчета и любима секта: той споделя дадена материалистична хипотеза, принадлежи обикновено към партия, стреми се да заеме място в името на някаква програма - моного по-сектантска от тази на неговиге врагове. Някой изронва пред него дума, че след време всеобщото братство между хората ще бъде факт - и че народите очакват появата на един голям Ум, който да сполити религиозните люде от целия свят и да събори преградите между отделните вероизповеди. Безверникът се презрително усмихва:"Омръзнахте ми с тия бабешки приказки за второ пришествие и архангелски тръби. Все тия суеверия на адвентистите... кажете нещо по-сериозно или затворете уста". Неговата умствена леност му не позволява да изучи въпроса, та да види, че твърдежът на теософите - да речем - се различава от тоя на адвентистите и по основания, и по схващане, и по предмет дори. За него теософия, окултизъм, дъновизъм, народни пророци, ангелски тръби, адвентизъм и спиритизъм - са все едно: някаква мътна мистична мъгла, някакъв "анимизъм", отдето оголва глава суеверието. Ала сам той, от тая гледна точка, има същите любими суеверия. Не може, разбира се , да вярва, че щял да дойде нов релегиозен Учител, нито - че щяло да настъпи общочовешкото братство, но сигурно ще дойде някой гений економист и ще осъществи материално равенство между производители и покупатели. В тържеството на идеята за братство, в името на духовната същина, тъждествена у всички хора, той не вярва; но в тържеството на любимата научна или политическа догва - вярва, разбира се. На тоя полюс не стоят малцина; напротив - мозинството е там. Там е Ставрогин, там е Сандип Бабу, там е Иван Карамазов; там са ония, които отричят духовното и се смеят над онова, що е било вяра за първенците на човешкия напредък: за Достоевски, за Толстой, за Шекспир, за Гьоте, за Христос, за Кришна, за Леонардо да Винчи, за Бетховен, за Лао Дзъ. Но аз не говоря за книжовни типове, за измислени лица, а за живи дейци във всички области на културата и практическия живот. Подобни безверници са хиляди, стотици хиляди; днес те са все още авторитетни ценители и почитани работници и в наука, и в книжинина, и в изкуство, и в политика, и в просветно дело; нещо повече: тяхната закваска е проникнала и в църквата, че дори и в ония общества, които се смятат за плод на спиритуалистичен възглед. Да погледнем една- две от тия разновидности. Един от най-големите учени, Оливър Ладж, член на англейското кралско общество, занимавал се от дълго със спиритичните явления, ни даде след войната една книга, озаглавена "Реймънд - или за смъртта". В нея старецът излага с безпристрастие и след основна проверка на фактите и условията - своите сношения с Реймънд, негов син, убит като офицер през войната. Книгата доказва по безспорен път действителността на личното задгробно съществуване. Както и можеше да се очаква, учените безверници се опитаха да оспорят изнесеното: а понеже не успяха, замериха с обидни нападки писателя. Тоя начин е стар: ако някой се изкаже по тия опасни въпроси, те преграждат интереса към неговите изследвания със заявата, че не бил доктор, нямал учена титла Ако ли е доктор и член на учени дружества, не бил специалист. Случи ли се да е и специалист, - още бил млад, не можело да му се вярва. С Оливър Ладж, разбира се, който отговаря на всички тия условия, па е и стар, те постъпиха иначе: тъкмо понеже бил стар, наивно било да му се вярва, - старците се обикновено вдетиняват... В тоя случай се вмени във вина на професора и това, че бил член на Обществото за писихични издирвания, при това още - и теософ. А ето и друга разновидност, еднакво любопитна. Става дума за общите вероизповедни и нравствени начала, що лежат в основата на всички религии (сравнителната история на религиите презнава тая общност) Един свещеник се изправя и казва, че ислямът бил много долная религия, понеже обещавал на своите верни рай с хурии, пилаф и шербети... Тоя свещеник, очевдно, не е и разтворил корана, нито се е запитал, има ли нещо писано по него. Инак той щеше да знае, че в корана не става никъде дума за пилаф и шербети - като възмзездие за праведен живот, а под "хурии" се разбират въплъщенията на добрите мисли и дела, които ще обкръжават като ангели верния в отвъдния му живот. Но свещеникът не желае да допусне такова тълкуване. Когато му възразите, че Исус казва:" Който не яде от моята прлът и не пие от моята кръв, няма да влезе в царството небесно", той ще ви забележи, че Христос подразбирал тайнството причащение; у християнството, следователно, е допустим иносказателен тълмеж на свещените книги, но у другите религиги - не. Фанатизмът - друг образ на безверието - настоява, че ще се спасят само ония, чието вкостеняло съзнание приема дадени догми: всички други на се чада Божи, те са осъдени на гибел. Фанатизмът се ражда от сляпото себелюбие; той е брат на безверието, защото превръща духовната истина в догматична формула - и тъй отпъжда от областта на религията усилията на онези, които искат не само да вярват, а и да знаят. Такива биват също клеймени: наричат ги еретици, разколници, отлъчват ги от църквата; както виждате, и в тоя случай средствата, средствата за борба са хулите, - средствата на безверието. Шовинизмът е трети вид сляпо себелюбие, проявено в областта на политиката. Всички стремежи да се всява у хората омраза, да се насъскват представителите на една вяра, народ, племе или съсловие срещу представителите на друга човешка група - са все породени от безеверието, което отрича най-важната истина, че у всички хора живее една и съща духовна природа, че ние сме тъждествени по естество, че сме брятя от едно и също голямо семейство. В това и проличава разрушителната работа на тоя стремеж: той разделя хората, изправя ги едни срещу други, опълчва класа против класа, народ срещу народ, подпалва бунтове, войни, метежи, издига насилието като едничко средство за решаване на големите въпроси на живота. Но имо хора и на другия полюс. Там стоят защитниците на човещината, враговете на отмъщението и насилието, - ония големи сърца, които позанават само обичта. Не са ли - великите творци досега - творци не само на изкуството, а и на философия, творци на религиозни системи и водачи на културни епохи, - не са ли до един говорили за Бога, за човешката съдба, за безсмъртието на духа у човека и за единството на тоя човек със света? Не са ли твърдяли, че личността е искра от божествения Пламък, породил световете, че човек се не ражда самотен, че над него бди Окото на бащинска обич и го води една силна любяща Ръка? Такъв е възгледът на мистика и днес. Той чувства, че е брат на всички, защото у всички люде кипи все тоя божествен живот, неосъзнал още себе си, всички са изблици на едно и също божествено естество. И Владимир Соловьов, и Юлиуш Словацки, и Йожен Кариер, и Уот Уитман, и Рабиндранат Тагор, ведно с ония които са върхове на човешкия върховен напредък, твърдят това. Не е важно, дали атомът, или енергията са бъзсмъртни. Важно е, че веществото, силата, животът и съзнанието са отделни състояния на божествената дейност, отделни прояви на божественото естество, което ни се показва в тоя или оня свой вид: било като вещество и сила, било като живот, било - най-сетне - като съзнание. Бог обитава у всички, твърди мистикът, ала не всички съзнават още Бога у себе си. Затова стремежът на мистика е бил винаги насочен към опознаване на Бога чрез разширяване на духовното съзнание; сам Бог помага в тая работа на човека: бедите и скърбите, успехите и радостите, премеждията и опасностите са пътища, по които божествената искра у човека се сили да заблести, да се прояви, да се покаже пред съзнанието, да стане видима, да бъде опозната. Тук е уместно едно сравнение, употребено не веднъж от мистиците: както в мрамора съществува затворен ангел, когото ваятелят се стреми да се мъчи да разбули, като го освободи с длетото и чука от излишни пластове, тъй и у човека живее Бог, когото тоя човек трябвя да освободи за съзнателен живот, като махне онова, що Го задушава. Не ще и дума, тази работа е мъчна, тя иска дълга време, иска векове, иска многократно повтаряни усилия. Затова учението за прераждането се вижда на мистика неизбежна логична последица от факта, че съществува развой и постепенно усъвършенстване. За да бъде всестранен и обилен духовният му опит, човек се ражда през редица свои съществувания в различни места, при различни условия, син - кога на тоя народ, кога - на оня, кога на една, кога - на друга религия, член ту на един, ту на друг обществен слой. Но това не е произволно. То се не налага от някаква несправедлива наказваща воля. Напротив, човек е сам зидар на своята съдба. Ако в миналия се живот се е стремял към нещо добро в тоя той се ражда при добри условия и миналият опит се кристализира сега в ясно определени дарби и способности. И ето - мистикът извлича късата мъдрост: "Посей помисъл - и ще пожънеш навик; посей навик - и ще пожънеш нрав; посей нрав и ще пожънеш съдба". С една реч - "каквото посееш, това ще пожънеш": древната пословица на всички народи, толкова истинска, колкото и стара. Пред очите на мистника светът се явява като откровение на Божията замисъл, като израз на Неговата грижа за човека. Историята на човечеството разкрива дългия друм на човека към Бога. Но Бог не оставя своя син;Той му праща водачи, пророци, вестители: такива са религиозните учители, философите, гениалните учени, художниците, поетите, писателите, великите държавници. Такова е гледището на мистика. Той се радва на всичко светло у човека и го насърчава; за мрачното, напротив, скърби; но никога не презира никого, дори престъпника, когото от сърце съжалява, защото го боли за него като за нещастен заблуден брат, подмамен от пъклени сили; той страда с него, той вини себе си, че не е навреме видял раната на сърцето му, за да я излекува. Той не е песимист. Той не предрича на човечеството гибел, а - светла бъднина. Когато чете книга, когато слуша разговор или музика, когато греда картина или зрелище, той е цял в ожидателно настроение; той чака да добие нещо ново и хубаво, сърцето и умът му се разтварят за положителното, със симпатия следят мислите, образите или звуците, - сякаш е сам седнал с него. Той не среща с предупреждение и враждебност новата книга, новото убеждение, новата картина; не: той умее да се слива с другите, да се отъждествява с тях, затова всичко буди у него любопитство и му носи по нещо ново и важно. Не го познават ония, които го смятат за саможив и усамотен съзерцател: Госпожа Ани Безант, чиято личност е образец на практически мистик, е толкова мислителка, колкото и общественица. Тя признава, че е социалистка, принадлежи към трудовата партия на Англия, кръстосва цял свят, за да говори на различни теми: по религия, окултизъм, теософия, социология, възпитание, книжнина и философия. Истинският мистик е деятелен; той се въодушевява от всичко: от светлата цел на живота, от картините и музиката, от слънцето, от цветята и дървесата, от обществения живот, от работата за другите, от поезията и простите развлечения. Но неговото въодушевление не е шумно, възторъгт му е тих и дълбок, траен; неговият нрав е топъл и жив, той не отблъсва като безверника; мистикът не обича да спори, понеже спорът разрушава: той ви оставя да се мислите както щете, без да ви натрапва своя възглед. Той е положителен. С готовност твръди, рядко и мочно отрича, предпочита да каже "да", когато на устата на безверника стои вечното жестоко "не". Мнозина го намират привлекателен; това не е чудно, защото оня, който умее да забрави себе си в дадени условия, може да бъде сигурен, че ще стане незабравим за другите. А характерна черта е за мистика, че той забравя себе си, че живее за другите, че чувства и преживява с тях. У него не ще видите позата на лъжлив аристократ: напротив, той е прост, естествен, проявява се искрено и непосредствено; затова в делата и думите му личи истинска самобитност, която се на мнозина нарви. Без да осъжда човека, той му казва без страх истината в очите. Мистикът също представя няко и разновидности. И той не е винаги тъй строго и завършено очертан, както го обрисувах пред вас. Но това не важи: важно е неговото положително творчество, обновяващо участие в живота. Мистик е оня скромен художник, който обича своето изкуство чисто и безкористно - и се стреми да даде на хората всичко най-добро, за което е способен. Мистик е и ученият, комуто е мила науката, като път към една безусловна истина, - оня работлив труженик, който заравя годините си и най-добрите си усилия, за да открие миналото на своя народ, или да му направи достъпни ония изобретения на науката, които ще му осигурят по-сносен и по-съзнателен живот. Мистик е и онзи мислител, общественик, писател, промишленик или икономист, който занемарява лични облаги и чуждо мнение, за да води своето племе по сигурни пътеки, към мирна и честита бъднина. С една реч, мистик е оня, който се води в своята дейност от стремежа - да се прояви духовното начало у човека, Бог, да заживее тоя човек със съзнанието, че вечността е негов дял. Както виждате, тия два типа не лежат някъде далеч от нас. Единият предпочита истината и доборото на другите, а другият - себе си; първият копнее да се слее с Бога, а вторият мисли денонощно само за едно - да му бъде добре, да покори другите, да им се наложи, да ги направи роби на своята воля и авторитет. Те не са се родили вчера, няма да умрат утре. Тяхната история е дълга. Нашият народ ги знае от миналото. Не бяха ли същински мистици Теодосий Търновски, патриарх Евтимий, отец Паисий, свети Климент, Прличев, цар Самуил, цар Петър, черноризец Храбър, Йоан Екзарх и мнозина около тях? Не бяха ли мистици свети Йоан Рилец и тримата му съвременници - все отшелници и духовни рицари? Каква е била ръководната мисъл на тия безкористни дейци, чието дело е златен плод на безпределна обич? Тяхната първа е било - да направят от нашия народ "Божие лозе и Божия градина", да поливат и копаят почвата, из която ще поникнат плодоносни божествени клонове. Такива "Божии работници" са били и богомилите, представящи най - силното мистично движение, родено на нашата земя. Между мистика и безверника се е водила винаги борба. Днес тя е особено силна. Изглежда, че наближава някакъв решителен час, съдбоносен за една от двете страни. Там, на полюсите се чуват странни викове, каквито човек не е привикнал да слуша. Едните казват: "Ние дойдохме - милиони безбожници, езичници и атеисти, биещи чело в ръждивото желязо, - в полето - вси дълбоко да се помолим Господу Богу. Излез - не из звездното, нежното ложе, Боже железни, огнени Боже - не Боже от Марс, Нептун или Вега, в простора далек: сам между нас излез, яви се, слез Бог от месо, Богът - човек. Во име твое на бой ще въстанем - в гръм, в дим ще полетим! Глада насити! Време е в бой да вдигнем гърди! Куршумите тракай! Бий паплач несмела! Во всякой, що бяга, гръмни парабелум! (Владимир Маяковски; из поемата "150, 000, 000"). А на другия полюс се разнася молитвен глас: "О, Животе на моя живот, ще се стремя винаги да пазя тялото си чисто, защото знам, че върху всеки от моите членове почива Твоето живо докосване. Ще се стремя винаги да пазя от лъжа мислите си, защото знам, че ти си оная истина, която пробужда светлината на разума в моята душа. Ще се стремя винаги да прокуждам всяка злина от своето сърце, та там да цъфти обичта, защото знам, че Твоето живелище е в тайния олтар на сърцето ми. И мой стремеж ще бъде да Те откривам на хората в делата си, защото знам, че Твоята мощ ми дава сила да действам" (Рабиндранат Тагор: "Гитанджали"). Вие ги чувате: единият вика някакъв "бог от месо", бог в човешки образ, и зове людете да възстанат на бой в негово име, да пият кръв, да ядат плът, да убиват, когото видят. Другият, напротив, дава в името на човешкия род и на своята обич към него обет - да пази чисти помислите и поривите си, да прокужда всяка злина от сърцето си - и неговите дела да бъдат откровение на Бога пред хората. Кого зоват тия два гласа? Нас зоват те, нас - които сме в мрежата. Те искат нашата воля, нашето сърце, нашето участие в борбата. Чия страна да вземем? Или да се колебаем в нерешителност - ведно с човешкото стадо? Победата зависи от нашето участие, затова ние ще бъдем отговорни за своята намеса. И, додето някои от нас обмислят, накъде да тръгнат, от единия полюс се дочуват златни и съблазнителни обещания. Нечий щедър глас говори: "Ще ти дам целия свят, и царствата на тоя свят, и властта над него, и съкровищата му, - само падни и ми се поклони!". Не ви ли се струва, че сте чували и друг път тоя глас? Не звучеше ли той преди две хиляди години от върха на една висока планина? Не се ли обричаха и тогава вси съкровища на Сина Божи, за да захвърли кръста и да целуне черната десница на падналия ангел? Борбата между безверника и мистика изглежда жестока; те си оспорват цялото човечество, оспорват си бъдещето на земята, оспорват си властта над вселената. При това, оръжията им са еднакви. Единият не избира средства: презрение, гавра, клевета, нож, пироксилин, задушлив газ, подкуп, измама, заплаха - всичко е добро, стига да води към целта. А другият е дал пред Бога свещен обет да си не служи с насилие, лъжа или убийство. Очевидно, свръхчовешки сили са нужни, за да се одържи победа. И неведнъж през време на нервната борба се чува Нечий глас - да запитва кротко, със скръбно състрадание: "Къде е брат ти?" А запитаният отговаря, навел упорито очи към земята: "Не го знам. Нима съм страж на брата си?" И тоя глас ви е познат. Когато се брат с брата бие, името на единия е винаги Каин... Не е сега време за изповед, но е уместно да си зададе всеки от нас въпроса: "Ще остана ли безучастен? Няма ли самият живот да ме принуди да взема страна в тая гляма борба? Коя страна да взема тогава?" Времето е изключително. Рядко мракът и светлината са се сблъсквали толкова решително. Прозорливите умове другади вече предвидиха това. В Индия д-р Ани Безант, председателка на Теософското общество, и Рабиндранат Тагор, водач на обществото "Брахмо Самадж" си подадоха ръка за обща работа. В Европа всички спиритуалисти се сплотяват, за да действат с дружни сили. През миналия септември, както знаете, в Брюксел се събра конференция на спиритуалистите от цял свят, в която взеха участие - между мнозината ще назива само неколцина - проф. Ленот от Париж, проф Жан Делил от Брюксел, проф. Корнелиус от Франкфурт на Майн, проф. Фурние от Ница, Зинаида Хипиус (известна руска поетеса), Ана Арманди (френската поетеса), Дмитрий Мережковски (познатият руски поет), Луи Гастен (видният мислител) от Париж, поетът Едуард Шюре, княгиня Хоенлое, граф Прозор (преводач на Ибсен, дипломат, писател), графиня Прозор (видна белетристка) и др. Тия хора - поети, общественици, писатели, учени и мислители, - представящи напредничавата мисъл на нашето време, отсъдиха, че материализмът във всички свои форми е днес най-голямата опасност за общочовешкия културен развой. Те провъзгласиха спиритуализма за свое верую - не само философско, а и политическо. Понеже намериха, че Обществото на народите се ръководи в своята дейност от стремежа да разпалва икономическо съперничество между известни народи, те заявиха, че то не може да бъде проводник на международната съвест, защото е организирано от материалисти, и се обявиха против него. Участниците в конференцията се врекоха да се борят с материализма - по всички пътища, позволени на честния човек, и да насърчават ония организации, които гонят идеалистична цел. След бурите, които от години преживяваме, и за нас - българите - стана ясно, че първата нужда е да се внесе промяна в съзнанието, да се измени възгледът на човека. Опасността от материализма, от безверието, блесна: това убеждение тръбеше, че битието обуславя съзнанието; и неговите защитници се опитваха да променят това битие, да внесат чрез насилие поправка в условията, че да се променят и умовете, работещи при нови условия. Очевидно, последицата се вземаше за причина;. тнърдеше се, че умът е функция на мозъка, че онова, що се наричало от някои душа, е сбор от различни телесни прояви. Не трябва да се забравя, че тия възгледи имат у нас още много закрилници: и в науката, и в училището, и в политиката, и в книжнината. След войната се яви особена поезия, която в малко случаи заслужва това име: повечето й представители се вдъхновяват от буйните революционни витии на Русия и Германия; тая груба поезия, пълна с декламации, дето се хули и Бог, и човещина, и обич, даде своите плодове: редица разюздани стихотворни и разказни сбирки, които върнаха нашия художествен език с петдесет години назад. Направиха се опити и в изящните изкуства да се внесе кубизмът и футуризмът (последните отхвърлеци на материализма в тая област), но тук успехът беше още по-слаб. Много по-силна крепост на безверието у нас е науката. Не всички наши учени, разбира се, са материалисти. Но някои оправдават напълно характеристиката на безверника, която нахвърлях преди малко пред вас. Един от тях, който признава авторитета на Ернст Хекел, Айнщайн и Фройд, ("нашия велик учител Фройд"), възстава против "философския идеализъм, особено пък тоя с теософски характер", понеже бил внесъл "голяма ръзбърканост в разбирането на поблема за религията". В ученията на г. Петър Дънов и г. Софроний Ников (той нарича и двамата "анимисти") тоя проценител на религията от психоаналитично гледище довижда признаци на "индивидуална-психична регресия", сиреч връщане към "отживели времето си социално-психологически системи и форми на мисленето". Нему се не харесва и проф. Уилям Джеймс, макар, че признава в неговото лице "най-авторитетния и дълбокомислен философ на последно време в Западна Европа и Америка, твърде искрен религиозен философ и теософ"; а не му се харесва затова, че тоя мъдър мислител вижда в религията "върховна утеха и опора за всяко страдащо сърце". Не са отминати и най-мъдрите люде на славянското племе - Достоевски, Толстой, и Владимир Соловьов. Понеже средоточна мисъл в техните идеологии е схващането, че "без вярата в Бога няма щастие, нито е възможно съвършенство в човешкия живот, че щом човек изгуби Бога в душата си, той губи и нравствеността - и се превръща в долно изчадие, в студен себелюбец и страшен престъпник от типа на Смердяков, Ив. Карамазов, Ставрогин, Петър Верховенски" - тоя учен вижда във възгледите на споменатите писатели плодове на закъсняло племе, още много отдалечено от "реално-обективното разбиране за света"; поради това той заключава, че у славяните, изобщо, били още много малко "елементите на реално - аналитичната психология", че тия народи били още близки по съзнание до средновековието... Но ето че идейните заместници на Достоевски, Толстой и Соловьов вече смятат вярата в Бога и нуждата от нравственост за отживели времето си лъжи: те строят живота на днешна Русия по някакъв план, непознат дори и на Западна Европа; очевидно, ще трябва да сметнем болшевишките водачи за извънредно напреднали, надхвърлили и културното равнище на западно-европейските народи, тъй като в живота на съветска Русия се образцово прилага на дело "реално-обективното разбиране за света". Стана ли от това Русия по-честита? И, ако това високо-културно схващане за света му е толкова мило, защо тоя господин - премълчавам името му - не остави нашия университет и се върне в Екатеринослав? Той предрича смъртта на религията; той твърди, че в психиката на човека щяло да изчезне понятието за Бога. "Аз мога", дума той, "да се съзнавам добре в рационално отношение, напр. като една мимолетна част от вечната енергия, но това вече не е религия". Защо? - Защото в това съзнание не участвувал вече вече "чувственият елемент". В същност, сам той не е никак пропъдил тоя елемент от своето съзнание на учен, защото признава, че вярва в Айнщайновата енергетическа теория, която дигала вече края на завесата на дънеопознаваемата безусловна реалност или сила (за която говореше Спенсър) - и двадесетият век "вероятно" щял "да разреши тая проблема напълно". Той вярва в някакво "единство, респ. единно начало в битието, разбирайки го като вечна енергия", която съществува във вселената; това начало се е отразявало "както във всички природни явления, така и в нашата психика"; той го наричаше първоизточник и двигател на всички явления във вселената". Разбира се само по себе, че такова отвлечено "начало" е непознаваемо по опитен път: то може да се приеме само като логична необходимост, в него - следователно - може само да се вярва. Вярата е неизкоренима от човешкото сърце, тя е присъща всекиму - затова я намираме и у безверника. Дали човек ще вярва в Бога и в промисъла, ил в "безусловната реалност" на Спенсър, или най-сетне - в Айнщайновото "единно начало", - не е важно. Колкото и да се мъчат реалистите да прокудят от душата на човека вярата, техните усилия ще останат безплодни. Вярата е нeугасима. Народите не могат да живеят и личностите не могат да творят без идеал. А що е идеал? - Най-високата точка на човешкия стремеж, зенитът на копнежа накъдето се насочват усилията на личността и тия на колектива. Идеалът съдържа винаги нещо надхвърлящо човешкия постиг в дадено време; у него се таи нещо свръх силите на човека, нещо свърхчовешко, нещо божествено. Всеки идеал е - още една стъпка към Бога. Честита ли е днешна Русия? Там няма идеали, надхвърлящи човешкият постиг. Религията е заменена с политическа икономия. Общочовешкото добро се схваща като разширяване на болшевишката система, додето обгърне целия свят.- Идеал ли е това - достоен за човека? Не виждаме ли кървавите стъпки на тоя идеал и по нашата бедна, онеправдана, ала все още добра страна? Към тоя идеал ли ни отпращат усилията на учените безверници? Ако тоя идеал им е мил, нека го следват сами? А нам, на по-простите от тях, нека позволят да си вярваме, както вярваха нашите бащи, майки и деди, в добрия Бог и в неговата грижа за хората. Ако голямата електрична лампа със своята ослепителна светлина има за назначение да озарява един студен свят, по който се ширят Себелюбието и Насилието, ние не щем това културно изобретение. По-честити ще сме под кротката светлина на вощеницата, с която нашите майки озаряваха в дните на детинството ни бялата стая, от чийто кът се благо усмихваше дървената икона.

Едно време, отдавна, много отдавна, на Земята имало само Черно и Бяло. Хора и треви, животни и цветя, планини и гори, реки и морета били бели и черни. И добре си живеели всички твари, те не познавали другите краски, та не тъгували за тях. Обаче един ден се случило нещо страшно и тревожно. Скарали се Черното и Бялото, че не могли Земята да поделят. А лютата им битка отроче дала – Сивото. След всяка среща на Бялото и Черното се явявало то, та почти целия свят превзело. Сивото ставало все по-силно и мощно, та разбрали двете враждуващи краски, че никой от тях няма да властва на Земята. Но срам ги било за помощ да молят, а гордостта им не позволявала да спрат. И продължавала безумна война надлъж и нашир, и никой не отстъпвал. Нечувана сивота била навсякъде, където Бяло и Черно се срещали. Пропищяло мало и голямо, и виковете чак до Небесата стигнали. И чул ги Ангелът, на когото била поверена Земята. И втурнал се със своите войнства, хора и твари да избавя, но Сивото било вече силно. Отишъл тогава Ангелът при Господа за помощ, а по белите му крила имало сиви ивици. И чул Господ молитвата му и смилил се над Земята и всички твари, та нови краски създал – Бяло и Черно в хармония да живеят. Че ясно било – трета сила е нужна, та мир да има. Явили се тогава Червеното, Оранжевото и Жълтото, Зеленото и Синьото, и най-накрая – Виолетовото. Коленичили пред Господа и пъстроцветна дъга около престолът Му засияла. И рекъл им Господ: - Идете, чеда мои, та Земята и хората да оцветите, с багри и красота от сивота и безличие да ги спасите! На Червеното дал над живота и любовта да властва, и да оживотвори цялата Земя. На Оранжевото заповядал здравето и правдата да пази. Като дошъл до Жълтото, Той му поверил ума и радостта на човека, та да е разумен и весел. Всичко, що расте и се развива, Господ обагрил в Зелено, да се радват тварите на плодородие и изобилие. А със Синьото той оцветил небето, та да напомня за свободата и истината, та с вяра и красота да живеят хората. На Виолетовото строго рекъл: – Иди и пази Царството Ми, защото на тебе сила и власт давам! Но с благост и почит действай, защото Милостив и Благ съм! Научили за това Бялото и Черното, та се примолили: – Господи, двамина бяхме, та цялата Земя не поделихме, а Ти и други като нас пращаш. Обещаваме, всичко сами ще оправим, само Земята ни не отнемай! Та отговорил им Вечният: - Не война и бран, а мир ще има вече! Моят Мир и Милостта Си ви давам! И отсега нататък на Бялото било отредено на хората всичката си светлина да дава, да бъде чисто и съвършено, пълно с всички краски. Но да има равновесие, на другия край Господ поставил Черното, и рекъл му от силата си на Бялото да заделя. И така през всички нови краски потекла Силата Божия между Черно и Бяло, та нов и чуден живот на Земята дала. Светла и цветна станала доскорошната сивота. И ето че по багрени пътеки черното и тъмнината на светлина и виделина ставали. И заживели хората цветно и красиво, и шарена багреница живота им изпълнил. Минало време, а сред живите краски и пъстър живот, едничка зебрата за древните дни напомняла.

"Той иде от далечни земи и носи със себе си звездня лъх на вечното..." "Там той е намерил забравени книги, що никой не е чел - книги може би никога ненаписани - и е замислил своите "Видения из древна България"..." "Там той е прозрял тайни, разгадани от малцина преди него - и е замислил своята поема "Градът"." "Там той е познал Ариеля и Каина - и е дошъл на нашата скръбна земя, да сложи пред жертвеника на българската поезия бисерите на своята "звездна душа", в която се оглежда измамната усмивка на Сатана." "И той минава край нас - безстрастен и далечен - унесен в в спомена на ония незнайни земи, които е оставил и които носи в себе си." "Чужденец за всички - за него почти никой не говори." "Самин, заключен в своята tour d'ivoire - до него не стига вълната на безплодни гуми, що се разлива затворена врата." "Той върши своето огромно дело на пръв стилист в тая малка страна - и, сред "ливадите на своето съзерцание", изпитва звуците на забравени думи, възвръща тяхното някогашно значение." "Неговият звук е остър. Той пронизва като писък безлюдните степи на нощта. - Но не е ли Райнов оня, който написа "Очите на Арабия", - невем най - човешката повест, изплакана някога на нашия роден език?" "Неговите жени са разголени, порочни, безрасъдни. Тяхната настръхнала плът не знае насита. - Но не е ли той оня, който написа "Сонора" - невем най-чистата жена, която е създал някога нашият роден език?" "Неговите мисли са светкавици, неговите думи са откровение, неговите отмерени речи блестят като сияние." "Напразно той загъва своите блянове в рухото на древен цар. Напразно той се тули зад маската на странни образи от миналото, което му служи само за украса. Сърцето на един поет разискря в тия нови книги - и бележи опасните пътища, по които е минала смелата мечта на безпокоен дух." "Защото Николай Райнов е преди всичко поет." "И в часа, когато отзвучат тръбите на много тъмни слави - сред мрака на нашето скръбно небе ще засияе новородена звезда." "Защото Николай Райнов носи на челото си звезда."

Лешояда не се надяваше да стане цар. Както знае всеки в Афганистан, народните пратеници намериха бъдещия си повелител в една от ония китайски къщи, дето развратни момци пият нощем оризова ракия, пушат хашиш и разпътничат. Полугол и съвсем пиян, юнанският княз лежеше в обятията на две хубавици, но предложението да стане цар го накара да изтрезнее тутакси. - Може - рече той, - но трябва да ми платите дълговете: задлъжнял съм до гуша. - То се разбира, ваше височество - отвърнаха раболепно пратениците. - И дълговете ви ще платим, и злато на ръка ще ви дадем. Че как може другояче? Нали вие ще ни бъдете отсега господар? Вашият божествен произход ни задължава да... - Оставете божествения ми произход! Бройте парите, па да вървим! Когато пристигна в Афганистан, Лешояда продължаваше да пие оризова ракия. Той капваше в нея по малко от една стъкленица с гъстичка червена течност, която държеше под ключ. Такова нещо той не правеше, когато беше в Китай, там пиеше ракията чиста. И самата стъкленица беше афганистанска. Колчем й се провиди дъното, Лешояда повикваше двама придворни (китайци като него), па им казваше: - Царската закваска се привършва. Напълнете стъкленицата. Двамата изчезваха. След няколко дена те се връщаха и стъкленицата беше отново пълна. И винаги в такива случаи някой от най-добрите афганци загиваше - намираха го с прерязано гърло. Царят живееше щастливо. И той като китайски богдихан имаше мандарини, готови да угаждат на волята му. За тях беше голяма чест, ако на Лешояда се понрави някоя от жените или дъщерите им. Пращаха му я веднага в двореца, додето й се насити, а той ги награждаваше с лъскави мъниста от стъкло, думайки си: - Тоя прост народ не знае разликата между злато и тенекия и скъпоценен камък и стъкло. Имаше и коремести жреци, които се оригваха от тлъстите жарски гозби, когато поменаваха в храма името му, не пропускайки да прибавят: "Син на Слънцето, внук на Небето и закрилник на Афганистан." Около царя се въртяха писатели, които разказваха в книгите си за неговия божествен произход, и поети, които измисляха трогателни анекдоти за нестанали срещи между люде от народа и техния любим, прелюбим господар. Когато види някой мъж особено тъп и жесток, но снажен, той го назначава пълководец, защото знаеше, че ще му потрябва скоро. За тия крепители на царския престол се намираше в изобилие всичко дори когато в страната настъпи глад (а туй се случваше доста често). В най-хубавите местности на страната Лешояда издигна дворци - летни, зимни, пролетни, есенни. В горите около тях развъждаше за лов дивеч и птици. Понеже не минаваше за добър стрелец, ловци отиваха преди него да вържат на определени места онова, което трябваше да падне убито. Това им не пречеше да хвалят леката ръка и вярното око на своя повелител. Той направи и градина с разни животни. Простодушният народ отиваше да ги гледа. Трупаха се тълпи пред клетките с маймуни и папагали, а царят казваше, подсмивайки се, на чужди посланици: - В тоя миг тук са сбрани всички животни, каквито има и няма в Афганистан. Не е известно дали е подразбирал в това число и себе си заедно със своите гости. Понеже Лешояда се ставяше само с ласкатели и всички те го наричаха велик, той си помисли, че е наистина велик, и Афганистан му се видя много малък. Реши да го уголеми. Започна войни ту с тия съседи, ту с ония. Не сполучи. Победиха го и му взеха част от земята. Афганистан му стана още по-тесен. А и народът възропта и вдигна въстание. Царят се уплаши за главата си. Повика своя син Ястреба и му рече : - Моята се свърши. Ще бягам в Китай. Ти дръж властта здраво! Прави се, че обичаш народа! И като пиеш ракия, наливай в нея повече закваска, там е тайната на царската сила. Яд ме е сега, че аз наливах малко. Той натовари на дълъг керван богатствата, които бе ограбил от народа, и се прехвърли в Китай. Ястреба излезе по-хитър от баща си. Той не само криеше своето презрение към афганистанците, но се и преструваше, че ги обича, и постоянно говореше, че и те го обичат. За тая взаимна обич между народ и цар се приказваше усилено по празници и на угощения. Лъжата се повтаряше от царедворци пълководци, поети, художници и глашатаи толкова често, че накрай сам Ястреба начена да вярва в нея. Но в същото време той пиеше оризова ракия и наливаше в нея толкова много закваска, че стъкленицата трябваше да се пълни през ден, през два. И тъй се случваше, че най-умните и най-честните афганци падаха от неизвестна ръка. Почна да се шушука, че Ястреба има пръст в тая работа, но малцина повярваха на мълвата: може ли светец като богопомазания цар да избива свои поданици? В това време на китайския престол седеше лудият Хиу-Тлеу, който сключи съюз с японците. Богдиханът и микадото решиха да превземат Сибир, Туркестан и Индия и да си ги разделят. Като дочу що се готви, Ястреба отиде в Китай и попита богдихана: - А на мене нищо ли няма да дадете? Няма ли да се облажа и аз? - Как не? - рече Хиу-Тлеу. - И ти си в сметката, само че афганците мразят китайците. Как да направим? - От народа се не бойте! И да мрази вас, той обича мене и дори ме смята за афганец. А големците и богаташите са там, дето е силата и отдето извират печалбите. - Добре тогава. Влез и ти в съюза, па ще ти дадем Иран! И в Афганистан нахлуха китайци, па изнасяха храни, вълна, метали, дори дъски и греди - всичко, що можеше да се изнесе. Народът се разтревожи: той предусети, че иде нещо страшно. Ала близките до двореца го успокояваха: - То е за нашата войска бе, народе: не е за китайците. Войската ни е гладна и гола: трябва да се облече и нахрани. - Ами защо сбраното се изнася? Нали войската ни седи мирно в страната? Какви са тия кервани към Китай? - Ех, такваз е играта. Китайците ще ни дадат Иран и тогава ще бъдем четири пъти по-богати. Само си мълчете и чакайте. А в това време Китай почна да яде бой от всички страни. Афганците разбраха, че са ги продали, без да ги питат. Озъбиха се. Престанаха да дават. Ястреба и тия около него обърнаха тогава дебелия край: заповядаха на войската да преследва недоволните. Народът побягна в горите. Властта почна да пали къщята на бунтовниците и да изтребва сродниците им. Завърза се ожесточена борба. Много кръв се проля. През тия дни се поболя царят. Казват, че препил от оная закваска, която наливаше в ракията. Той повика своя малолетен син Геркинян и му рече: - Аз умирам. Чуй да ти кажа къде се крие тайната на царската власт и сила! И пришъпна на ухото му: - В тая стъкленица има закваска за сила и власт. Тя прилича на вино, ала е кръв. Ако искаш да ти се бои народът, пий кръвта му! Но недей прекалява! Смучи му кръвчицата, докле го омаломощиш! Безкръвен народ се не противи: можеш да правиш с него каквото ти хрумне. Силите го напускаха. Той направи последно усилие и каза на Геркиняна: - Вземай само кръвта на честните! Аз умирам, защото сбърках, та заповядах оня ден да затрият неколцина изменници. Помни добре това: кръвта на предателя е отровна!

Из "Книга на загадките" Блясък на мълния, блясък на меч и блясък на женски очи: три измами. Защото мълнията е високо, мечът може да спре, а жената не иска да убива. Но всеки се бои... И — третото е най-страшно. ... Блясъкът на мълния, блясък на меч и блясък на женски очи: три пътя на смъртта. И — третият е най-тих. ------------------------------------------------------------------------------------------------- Мълнии раздират черното небе, като огнени пръсти. Нощта снема своя шлем и прибира одеждата си. По нейните следи се сипят светли копия. Черен дъжд вали — като гневни удари посред нощ по някоя желязна врата. Ти няма къде да се укриеш. Ела: аз ще разтворя сърцето си широко, за да приема в покоите на своята песен твоята самотна скръб. Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-синя. Видях в Тургу каланта на смъртта: той е толкова син, че който го погледне, очите му се премрежват и той губи свяст. Погледът му примира в синината и очите му виждат сините чертози на смъртта. Калантът е мнозина убил, а който живее, помни до гроб дворците на смъртта, изсечени от калант. Три неща са, Ниле три неща са от небето три пъти по-сини. Видях езерото Урми всред снежните планини: то е толкова синьо, че който се огледа в него, очите му замръзват и го налита шемет. Погледът му примира в синината и очите му виждат сините чертози на смъртта. Езерото е мнозина глътнало, а който оживее, помни до гроб дворците на смъртта, изсечени вдън морето. Три неща са, Ниле, три неща са от небето три пъти по-сини. Видях очите на царица Снофру: те са толкова сини, че който ги погледне, душата му полита и той припада от безумие. Погледът му се лута като поглед на луд човек, кръвта бие тежко в жилите му, а очите му виждат сините чертози на смъртта. Царицата е мнозина пленила, а който остане волен, до гроб копнее по сините дворци на смъртта, що бляскат в очите на царица Снофру. Горко ми! Моята лодка потъва. От другия бряг стигат до мене звукове на песен и звънливи пръски смях. Горко ми! Моята лодка потъва. Жълтите води въртят пред мене разкъсани венци, паднали от нечии глави. Въздухът трепере, стиснат от бесен вихър. Отвъдният бряг се не вижда. Горко ми! Моята лодка потъва. Кой пее отвъд, в мрака, зад жълтите глинени брегове? Лъжовни пламъци ме викат натам — и аз греба в жълтия поток на измамата. Горко ми! Моята лодка потъва. ------------------------------------------------------------------------------------------------- Мъдрият Ухама казваше на сина си: — Осемдесет годни живях, сине на моята плът, крехка рожбо на моето желание. Осемдесет годин, а само осем неща научиха дългите пътища на младина, мъжество и старост. Едно чуй: Когато тръгнеш през море, не вземай съкровище със себе си дори ако твоето съкровище е само една жена! Ще се разбуни морето, ще залитне корабът — и жената ще се впие в твоята шия, за да я спасиш. Можеш ли я спаси, когато ти е сковала ръцете? А няма жена, готова да умре за тебе. дори с тебе! Друго чуй: Чети свещените редове на ведите, но вниквай и в поученията на живота дори ако ти се вижда истина мълвата на мъртвата буква! Знай: отшелници са писали тези книги, а отшелник знае само половината свят, той знае небето. Но тъмната бездна не знае: помни това! Затуй в големите песни на ведите за жената се казва малко, а за душата й -нищо. Трето чуй: Когато се сживееш с жена, научи я да се покорява на твоя поглед и на ножа ти! Не й давай да търси по-властен поглед от твоя, нито по-бърз нож от ножа, що виси на твоето бедро! И ако се дори сепне у нея хубавият звяр, който не търпи вериги, та полети към чуждия шатър —да дири роб, за да го зове свой мъж, — не бой се! Не бой се, сине мой: тя сама ще дойде — да я разпориш със своя нож! Четвърто чуй: Обещае ли ти жената звезди, луна й слънце, запази за нея малък светилник! Защото ти цял живот ще живееш на тъмно под нейните звезди, луна и слънце, но поне нея недей оставя в мрачината. Виновна ли е тя, че не знае що обещава? Пето чуй: Ако ти е скъпа жената, сине мой, и ако цениш обичта си към нея — давай й по малко тайна всеки ден! Не може никоя жена без малко тайна, защото твърде много обича всяка жена тъмнината — и скритото, и онова, за което се не говори. Шесто чуй: Искаш ли, сине мой, жената да те разбере кой си — не й говори за себе си нищо! Тя ще кърти всеки ден по малко от скалата, в която е затворена душата ти, и най-подире ще те отбули цял. И така ще й бъдеш скъп, защото тя не скъпи тебе, а своите разкървавени пръсти и усилието па ноктите си. Седмо чуй: Жената обича н тебе пъстрата багреница, славата на името ти, огъня на погледа ти, златния звън на твоята реч или спомена за някой друг, живял преди тебе. Не вярвай, сине мой, когато ти мълви, че обича душата ти, защото лъжа пълзи от устата й тогава! Слепец не може да види слънце... Осмо чуй: По-лесно е да срутиш кула от гранит, отколкото упорство на жена. Но по-лесно е да счупиш воля на жена, отколкото клонче от папирус. Не се чуди, сине мой, че само за жената ти говорих: от нея иде много добро и много зло за мъжа. Още много ще чуеш от други за нея, но недей им яко вярва! Аз исках да ти кажа всичко, що знам; другото, що не ти казах, е лъжа... Тъй мълвеше мъдрият Ухама на сина си. И виждаше син му, че мъдро говори бащата. Неговото мълчание убеди мъдрия Ухама. Но очите на момъка пилееха погледи някъде да-лек — и тъй мълвяха тези очи: „Чужда е на моите осемнадесет годин твоята осемдесетгодишна мъдрост — както на твоите осемдесет годин е чужд моят осемнадесетгодишен пламък... Та кой ще ми отговори: мъдростта ли има право, или пламъкът?“ Мъдрият Ухама разбра това, поклати глава н влезе в шатъра си. ----------------------------------------------------------------------------------------------- Белият ден се свърши. Цветята склопиха своите коронки, птиците прибраха песните си. Небето се спусна като тъмен шатър, пълен с пъстри сънища. Слава на залязлото слънце! Белият ден се свърши. Потокът спря своето размерно дишане, гората просна тъмните си дипли, за да пие роса. Земята трепна като невеста, чакаща своя младоженец. Слава на залязлото слънце! Зелено е морето, бяла е пяната му, а водата е лишена от цвят. Кой се мами: морето ли. или ти? Синьо е небето, бели са облаците, а въздухът е лишен от цвят. Кон се мами:небето ли, или ти? Хубава е жената, любов звучи в гласа й, а душата й не е за вира. Кой се мами: жената ли, или ти? ... Душата й е лютня, на която свири мъжът, вятърът или бесът. ----------------------------------------------------------------------------------------- Животът се свърши. Над душата ми падна сянка. Моят кърчаг се бавно килна и разсипа. Скръбна музика се разнесе от дутата ми по света: звънна и затихна. Няма вече поток, отдето бих напълнил своя кърчаг. По самотните улици на живота ми не минава вече ничия сянка. По моята река се не гърчи вече пенливият венец на изгрева. Отвъд реката непозната жена свири на арфа. Животът се свърши. Аз мислех, че съм свил в небето свое гнездо; тая детинска измама ми заседна в душата от времето, когато ме лъжеха, че душата е птица, а небето -алмазна гора. Сега знам, че няма ни алмазни гори, ни безплътни птици. Моите дървеса мъртвеят. Листата ми окапаха. Дните ми повехнаха. Моите дървеса протягат безсилно къси клонки, без да стигнат небето. В моите жили не кипи вече сокът на вселената. Цветята ми са прашни и посърнали. Аз донесох в чертозите на непознатия само пепел. Ангели ме поглеждат, както се поглежда непознат гостенин, когото никой не е видял. Този пир не е за мене. Непознат боже, върни ми земята! Лай ми отново кръвта на земните векове, що тупкаха в сърцето ми при всеки спомен за живота! Дай ми тленното безсмъртие на мига! ------------------------------------------------------------------------------------------------ Смъртта ме погледна в очите и каза: — Ти остаря. Време е. Аз дойдох. — Аз съм по-стар от своите песни — рекох,—аз съм по-стар от своите притчи. Но никога не съм копнял по никакво Отвъд. Аз те не познавам. Тогава смъртта ме погледна втори път в очите и каза: Ти остаря. Ти си по-стар от света. Време е. — Аз живях с всички — рекох — и те ми отделиха злобата си като мой хляб и клеветата си — като мое вино. Но ни веднъж не съм креял по никакво Другаде. Аз те не познавам. Тогава смъртта ме погледна трети път в очите н каза: Те те обичат. Когато си отидеш, още повече ще те обикнат. Те обичат ония, които не са между тях. Време е. Аз дойдох. И моите стъпки се нямо повлякоха след черния плащ — като стъпки на човек, който дири нова земя. ------------------------------------------------------------------------------------------------- Тези, при които отиваш, не ще ти кажат думите, що чу от мене. Те не знаят моя език: те не знаят езика на обичта. Те ще напълнят със злато светилника над ложето ти и с пъстри ветрила ще прокудят от снагата ти благовонния лъх на моите целувки. Те ще премаляват от звъна на твоите гривни и ще паднат като мъртви пред сиянието на взора ти. Но никой не ще ти каже: „Ти ставаш моя песен.“ Бурята на очите ти ще прегази много дути, но никой не ще ти каже думите, що чу от мене. Те не ще ти промълвят: „Ти си наш сън.“ Късно е. Върви при тях! Моите ръце стискат сянката, която някога беше сама ти. ------------------------------------------------------------------------------------------------ Той търси цял живот бисери. Тялото му се покри с водорасли, а по косата му се налепила бели звездици сол. В света той чуваше само бучене на дълбоки морета — и в душата на всеки срещнат му се привиждаха потънали съкровища. Той търси цял живот бисери. Но намери сълзи. ... Другият цял живот дири злато и сребро. Тялото му почервеня като пръст, а очите му ослепяха за живота. В ръцете си той топеше руда, за да изсмуче с пламък златната и сребърната течност от камъка. В погледа на всеки човек той долавяше блясък на подземни богатства. Той търси цял живот злато и сребро. Но намери пепел. ... Третият цял живот дири алмази. Тялото му се ожули от скалите на върховете, кожата му потъмня като въглен, а пръстите му заприличаха на куки. В помислите на вси люде той виждаше измамни лъчи — като лъсък на скъпоценни камъни. Той търси цял живот алмази. Но намери прах. Единият претърси морето и не найде бисер. Другият прекопа земята и не намери ни злато, ни сребро. Третият преброди планините и не откри алмази. Тогава тримата се сбраха, за да делят своя добив. Първият изнесе сълзите си, другият — сивата си пепел, а третият — праха си. — Ти си намерил бисер — му рекоха двамата. — Не. Сълзи са — отвърна той. — Аз не найдох ни зрънце бисер.Аз плаках цял живот, но сълзите ми не станаха бисери. — Дай ни тогава сълзите си! — рекоха му те, — Твоите сълзи блестят като бисер и ние не знаем по-хубави бисери: дай ни своето съкровище! И те го взеха. — Ти си намерил злато — рекоха двамата на другия. — Не, пепел е — отвърна той. — Аз не найдох ни жилка злато. Изгорих всичко, що имах, но пепелта не стана злато. — Дай ни тогава пепелта! — рекоха му те. — Тази пепел блести като злато и ние не знаем по-хубаво злато: дай ни своето съкровище! И те го взеха. — Ти си намерил алмази — рекоха двамата на третия. — Не, прах е — отвърна той. — Аз не найдох ни прашинка алмаз; людете ми отнеха всичко, що имах, па ми дадоха в замяна ей този прах. Те ме накараха да диря алмази в небето и звезди — в земята. Мълниите ме разкъсаха— и аз се върнах, за да запазя сетното, що ми остана: праха. Но прахът ми не стана алмаз. — Дай ни тогава праха си! — рекоха му те. — Твоят прах блести като алмаз и ние не знаем по-хубав алмаз: дай ни своето съкровище! И те го взеха. И на залеза на живота си тримата видяха, че чуждият прах е станал в ръцете им алмаз, чуждата пепел — злато, а чуждите сълзи — бисер. Когато единият умря, морето го нямо погледна и заплака по своите бисери, като ги видя в ръцете му. Когато умря другият, земята скръбно го погледна и застена по своето злато, като го видя в ръцете му. Когато умря третият, небето го тъжно погледна и зарида по своите алмази, които светеха в ръцете му като звезди. А те тримата благословиха на смъртния си час праха, пепелта и сълзите, които душата им бе преобразила в съкровища, дирени цял живот. ------------------------------------------------------------------------------------- Тъй ми каза веднъж старият мъдрец: — В миговете на своята върховна почит и в дните на своето горчиво презрение мъжът е изричал хули за жената. А срещнал ли си мъж да не тръпне пред жената? Ето що му отговорих: — Аз почитам жената, но жената презира мене, защото презира всеки мъж! И отвърна ми старият мъдрец: — А ти, като почиташ жената, не презираш ли себе си? И замислих се аз, па рекох: — Аз презирам жената, но жената почита мене,защото почита всеки мъж! И втори път ми отвърна старият мъдрец: — Добре. Но ти, като презираш жената, не почиташ ли твърде много себе си? И щом почиташ у себе си мъжа, не заслужаващ ли да те презира жената, както ти презираш нея, понеже почита мъжа? И аз се втори път замислих, но не смогнах да отвърна нищо. Три неща знае мъдрият, три неща, създадени за добро, а правят зло. език, нож и жена. Не си играй с тях! ------------------------------------------------------------------------------------------------- Жената каза: — Аз съм алфата на творението. И роди първия човек. Мъжът каза: — Аз съм алфата на творението. И уби първия човек. Любовта каза: — Аз съм алфата на творението. И сля раждането със смъртта. Имаше на Изток жена. Името й — Семирамида. Царица беше.И сгради седем храма на Ашарот и Менй. Дните й бяха песен, а нощите — любов.И висящи градини направи тя на покрива на двореца, за да пирува с мъже. И слънцето възвестяваше позора й, а звездите — прегрешението й. Безумен бе животът й. Кадеше тя пред своите поклонници янтар, че янтарът навява любовна лудост, и на мъжете поднасяше сива амбра, защото буди страст. И поеше ги с вино от мандрагори, за да ги зашемети. И падаха безсилни пред нея — и гърчеха се в страшни тръпки, и ровеха с пръсти пясъка... А презнощ изсмукваше дошлите през деня с нечовешка страст. И призори хвърляха труповете им в Ефрат. А похотта й бе океан — и никой не можеше да я задоволи. ... Познавах момък от Вавилон. Той бе майстор на бронз. Познавате измамните чарове на Семирамида --и дълго пламтя сърцето му от язвата на погледа й. Но в примките й не влезе, че познаваше добре жените и знайни му бяха пътеките на всяка похот. Години се минаха — и видях го във Вавилон старец. От бронз бе излял образ на царицата — седнала, гола, с кадило в ръка. И попитах го: — Обичат ли я още? А той каза: — Не обичам царицата. И раната на сърцето ми е зарасла отдавна. Но — знаеш ли? Веднъж, в ловитба на тигри, стрела ме ужили в ръката. И силно ме заболя. Зарасте раната и сега дори мястото й не зная... Но болката, когато ме жилна стрелата: за тази болка заслужава да се живее и да се лее бронз! ----------------------------------------------------------------------------------------------------- Като ходех по стъгдите на Птолемаида, жена срещнах пред храма на Сераписа. Тя продаваше миризми. В малки стъкленици и чаши от алабастър тя носеше касия, смирна, кинамон, кориандър, нард, мирсина и други благовония. И в кутии от злато и скъпа кост имаше амбра, мускус, ладан. бензой и различни смоли. Тя ме видя — и се спря до мене. — Що е това? Бях взел стъкленица с нещо зелено. — Истина ти казвам, не зная. Непознато ми е, па и никой го не търси. Защото не дава ни сън, ни страст, ни веселба, ни забрава. Не гони тъга, не ражда мори, нито зашеметява. Не знам що е. Но скъпо струва. Аз го купих. Неговата миризма бе чудна. И като почнах да се наслаждавам от миризмата му, открих в него дивно свойство: то показваше живота такъв, какъвто е. Научих му после името. Страдание се казвало то. ------------------------------------------------------------------------------------------------- Запита небето певеца: — Ти пееш за мене и за своята обич към мене.Що обичаш наистина в мене? А певецът отвърна. — Не зная, о, небе. Може би аз обичам у тебе снагата, но ти нямаш снага!... А небето скръбно каза: — Не, аз имам снага. Земята е моя снага... Но ти не ме обичаш: лъжа са твоите песни — и надута въздишка са твоите стихове... И отговори тогава певецът: — Наистина е, о, небе, аз обичам земята, защото земята е твоя снага. Нея възлюбих аз. ... Запита земята певеца: — Ти пееш за мене и за своята обич към мене. Що обичаш наистина в мене? А певецът отвърна: — Не зная, о, земьо, Може би аз обичам у тебе душата, но ти нямаш душа!... А земята тъжно каза: — Не, аз имам душа: небето е моя душа... Но ти не ме обичаш: измама са твоите песни — и лъжовни ридания са твоите стихове... И отговори тогава певецът: — Наистина, о, земьо, аз обичам небето, защото небето е твоя душа. Него възлюбих аз. ... Запита най-сетне жената певеца: — Ти пееш за мене и за своята обич към мене.Ти ридаеш за мене и за своята мъка по мене, Ти копнееш по мене и по всичко мое. Що обичаш наистина в мене? А певецът отвърна: — Аз обичам у тебе нощта, защото тогава небе и земя се сливат в едно. Прибра си слънцето лъчите — и модри сенки плъзнаха по пясъка на пустинята. Сенки — дълги, като опашка на фазан, и тъмни, като скръб. Алилуя! И приклопих очи, и тъгата на света мина пред моя взор. И преплетоха се в погледа ми тъмни отпаднали погледи на мъже и жени. И разтворени уста на певец, когато приглася на чужда песен. Алилуя! И скъдността на всяко човешко битие прозрях, и видях жалки дрипи, с които животът кичи човешкото сърце. И — много сълзи, преглътнати в горчивина, като камък на гърлото. И — много плач, насила сдържан. Алилуя! Прибра си слънцето лъчите — и модри сенки паднаха от сфинксовете върху тялото на пустинята. Сенки — дълги като опашка на райска птица и мрачни като въздишка. ------------------------------------------------------------------------------------------------ Светлоликият Набу, вещател на боговете, бог на мъдростта, писмото и съдбата, посети людете един ден. Той запита влюбения честит ли е. — Щях да бъда честит — рече влюбеният, — ако любовта не бе толкова късо безумие и толкова дълга болка. В любовта има вечност, но името на тази вечност е страдание. После Набу запита пророка честит ли е. — Щях да бъда честит — рече пророкът, — ако прокобата не бе толкова дълго безумие и толкова къса наслада. В прокобата пламти вечност, но името на тази вечност е самотерзание. След това Набу запита певеца честит ли е. — Аз не знам дали съм честит — отвърна певецът.—Моето щастие и моята беда са едно и също. Някои казват, че в песента ми кипи любов, а други – че блика прокоба. В безумието на моя стих има и болка, и наслада, защото песента пърли сърцето ми от страдание, когато се ражда, а когато я пея на людете, в очите им съзирам наслада. Не, аз не знам дали съм честит. Тогава светлоликият Набу, вещател на боговете, бог на мъдростта, писмото и съдбата, рече на себе си: „Три лика на вечността видяха днес очите ми: три вечности. Но същинска вечност бе онази, която кара човека да страда, а човек не смее да я назове ни страдание, ни самотерзание. Влюбеният и пророкът изгарят душата си за онова, по което чезнат. Но само певецът изгаря душата си — за другите.“ Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги. Когато вечер слънцето залязва, то ме вика в златните прегръдки на алмазен заник. Но аз не мога, майко. Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги. Аз често си спомням посърналата песен на старите наведени и бъбрещи върби. И дългата река ми сочи като показалец безкрайните полета на нощта. Но аз съм прикован с разкалени вериги към тебе, о, земьо. И днес, прехвърлил на живота (още млад) безводните бърда, аз ще те обичам, стара и забравена земьо: че в тебе виждам спомена за своята умряла майка. Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги. Ти всяка нощ целуваше челото ми в нощта на купчина сено, където спях от всички изоставен. А денем от прозореца на бедна селска хижа гледах аз безкрайната и светла шир: земята. Че аз съм прикован с разкалени вериги към тебе, о. земьо. На стар молитвеник увехналото злато ме зове днес към светлия океан на небесата. Но ти ме стискаш трепетно на черна гръд и ме обайваш с росен мирис на треви, цветя и билки. Към тебе, о, земьо, съм прикован с разкалени вериги. ------------------------------------------------------------------------------------------------ Към Колхида полетя корабът на смелците, дръзнали да пожелаят Златното руно. Тифис улови кормилото; Линкей впи поглед в морето, за да следи подводните скали; Нелей хвана платната; Херакъл застана с меча си на корабния нос; Менотей разкри в прокоба премеждията на опасния път; Язон се възправи до мачтата, за да посочва пътя. Още един голям смелец имаше между мнозината други: Орфей, свирач на лютня. Дигна се нощ над морето. Мъжете морни заспаха. „Арго“ се спря всред стихналите вълни. Орфей тогава удари лютнята и разсипа глас над мъртвите пенливи гребени. Морето вдаде ухо — да чуе. А спящите чуха в просъница плисък на кръв, звънтеж на мечове — и в съня си видяха голяма черна ръка, която се протяга в полумрака, та откача от алмазното дърво Златното руно. Те се до един сепнаха и станаха в уплаха, а Язон дори извади меч и замахна към черното небе. Старецът Нелей унесено мълвеше: „Видях сън, видях сън!...“ Херакъл, богочовекът, прошепна: „Язон не ще види щастие.“ Линкей рече: „Остри скали влачат кораба, сирени го мамят към магнитни скали, „Арго“ ще потъне.“ Тръпен сън държеше още в ръцете си всички пробудени. Певецът спря. Струните млъкнаха, като отсечени, в плача на сетни звукове. Вълните плискаха тихо и ловяха стоновете на замряла песен. Моряците впиха очи в мрачното небе над себе си — и в уплахата на погледа им плачеше молба. Тогава тракиецът рече: „Лъжа е, аргонавти! Пробудете се!“ И те се сепнаха. Пред очите им блесна морето, над което алмазната звездна верига на Волопаса сочеше пътя към честита Небукаднецар, властител на Вавилон, пристъпи да прочете с чук в ръка клинописта на голямата плоча, изрязана по негова повеля: „...В чест на Мири Дута и Набу издигнах Вавилон и Борсипа— аз, Небукаднецар, син Набуполасаров, помазаник на Бела, любимец на Ану, довереник на Асура, жрец на Шамаша. Дванадесет кървави войни завърших. Разсипах с огън много крепости, села и градове. Избих много племенни главатари, които се бунтуваха срещу мене. И много народи победих. С меч изтребих враговете си: ни един се не избави. С кръвта им нашарих планините, както пастир багри руното на овцете си. В дар на Асура пожъртвувах колесниците, чашите, жените, алмазите и мечовете им, Кой е по-силен от мене, чието чело е накитено с алмази? Кой е по-властен от мене, чиято ръка е крепка като корунд? Кой е помощен от мене, чието име блести като топаз?“ И доволната ръка на царя удари с чук плочата. Но ударът бе силен, та от камъка се отломи къс от сетния ред на клинописта. И там се четеше: „... аз.“