Ради

Мразеше сутрешните лекции. Бяха рано, твърде рано. По математика, разбира се. Така или иначе, почти всичко беше математика. По дяволите, да беше кандидатствал друго, поне нямаше да се налага да става, когато и най-амбициозните петли ощя спяха дълбоко. Черна дъска, тебеширени формули, дълги по три реда, оловни клепачи. Гласът на професора звучеше все по-глухо, картината се размиваше и прекъсваше. Събра сили и прошепна на съседа: - Не ме буди. Все пак го събуди. Подвикна му от вратата на тръгване и се загуби в тълпата от студенти, които препускаха из коридорите. Огледа се, беше сам в залата. Лениво преписа задачата от дъската. През ума му се провлачи сънената мисъл, че обича домашните, защото винаги можеше да поспи, докато ги решава. Тръсна глава, за да се оттърве от лепкавата глупост и се затътри към стаята по информатика. Справи се с домашното. Жалко, че проспа лекцията, защото никак беше лесно, три дни се тормози с него. Но сигурно затова накрая беше особено доволен – дотолкова, че не дочака следващото занятие, а посети професора в приемното му време. Всъщност използваше всеки сгоден случай да се изтърси в кабинета му, това му вдъхваше странна увереност, която го крепеше по време на безкрайните сесии. Белокосият преподавател вече десетина минути се взираше в листа със задачата. „Трябва яко да съм се осрал.” Усети как китайски иглички прободоха тялото му, а на глас каза: - Сгрешил съм, нали? - Де да бяхте сгрешил колега, де да бяхте сгрешил… - Моля? В смисъл? Професорът се изправи, а гласът му трепереше, все едно пред него стоеше грозно, разсекретено от американска база извънземно. - Ами…такова…всичко е вярно…Само че това не беше домашно! Та това е един от примерите, които ви дадох за материала „Нерешими задачи”!

Бяха дванадесет, всяка със своя цвят. Красиви и нежни, но огромни пеперуди, закачаха се с мен. Не, не бяха никак страшни. Обичам да си играя, особено с мама и тате, но луната ме изненада с тях – създанията с ефирни крила. Говорих им, а те летяха в кръг, кацаха навсякъде и обагряха въздуха. Родителите ми изглеждаха доволни, защото не трябваше да се занимават с мен. Те често казваха на брат ми, че добрите деца си играят сами. Казваха също, че след работа са уморени. Имах си гости и бях заета. Мама и тате също бяха с приятели в хола, всички бяха много шумни и плашеха пеперудките. Но аз ги милвах, така се успокояваха. Възрастните пиеха, шегуваха се и говореха за други хора. Беше им весело. Играех си. Те още си наливаха в чашите, думите им се чуваха все по – силно, сякаш ми говореха в ухото. Бях в другия край на стаята, но никой от тях не забелязваше с кого си приказвам. След малко усетих, че големите вече не се смееха, лицата им станаха намусени, сериозни и страшни. Няколко пеперуди си тръгнаха и не се върнаха вече. На леличката с черната коса й звънна чантата, очите й станаха цепки, изпразниха се и тя взе да се кара на телефона. Зелената и жълтата пеперуда изчезнаха. Татко се развика на дебелия чичко срещу него, устата му стана крива, но мама настъпи новия му чехъл. Червената и синята се изпариха. После баща ми се скара с мама, очите й се наводниха и тя се скри в спалнята. Понякога се крие там от него. Отлетяха нанякъде и последните три пеперудки, те ми бяха любимите. Знаех, че няма да се върнат. Останах сама. Разревах се. Исках някой да ме гушне и да ми каже „дза”. Мама дойде, очите й още приличаха на езера. Аз съм Мариана. На шест месеца съм и когато порасна, няма да помня пеперудите.

Боговете се събраха точно в уречения час – те, така или иначе, никога не закъсняваха. Събранието премина бурно – драматично и дълго говориха по трудни въпроси за вселенското бъдеще. Още по-трудно бе съгласието, което споиха с крепка прегръдка накрая – то бе заченато в мълнии и се роди в спор и кавга. Видимо доволен, Единният и Върховен Бог се отпусна с въздишка в престола си и бащински огледа боговете – наместниците му сред безкрайната шир. Радостта му търсеше път навън, като ведър изблик да благослови верните му помощници. И Бог реши да сподели това, което му бе на сърце: - Видели ли сте моя добър и верен раб Йов, един достоен син човешки? Костелива ръка се изпъна рязко, сякаш искаше да разцепи настъпилата тишина. Господ кимна на Сатанаил. Разтресе се тогава Небесната зала от дрезгав, нисък глас: - О да, добре и угодно живее той. Но не е ли този Йов с несметни блага и радости дарен? Умен и щастлив е, наистина, но трудно ли е това –с Божията благословия под ръка? Господи, заличи богатството му, вземи дъщерите и синовете му – и ще видиш какъв е всъщност твоят раб!

Ако се пренесем в 10ти век, макар и само мислено, ще е съвсем ясно, че правата и статусът на жените в нашето общество са сериозно еволюирали от тогава. И все пак, ако настроим машината на времето за дестинация България, в това отдалечено лето Господне, несъмнено ще се натъкнем и на едно сериозно явление в тогавашното ни царство – Богомилството. Изпълнили и обединили горните стъпки, най-вероятно ще забележим, че сред водачите на богомилите е имало и жени. Една от тях е Макрина. Тя приема богомилско кръщение, когато е само на 16 и до края на живота си остава недокосната от мъж – нейното сърце е горяло само в огъня на делото, където е оставила ярка следа, видна и до днес. След като приема степен «съвършен» и е била назначена за епископ на движението, тя става Михаил Унгарец – мъжко име, в един суров, мъжки свят. То ни нашепва и част от задълженията й – на Макрина се пада територията на Унгарското княжество. Там тя създава духовни центрове, организира и ръководи богомилските църкви, обучава и напътства верните последователи. Изключително ерудирана, с впечатляващ характер и знания, тя се радва на слава, далеч надхвърляща пределите на Унгария и България, Многобройните й книги имат още по-многобройни преписи, предавани от ръка на ръка из цяла Европа. Оцелелите от тях са намерили сетно убежище в студените, подземни хранилища на Малтийския орден*, където безмълвно пазят тайните на едно изчезнало учение. В Малта до тях е успял да се добере проф. Николай Райнов и да ги резюмира в труда си «Богомилство и богомили», разбира се – неиздаден все още… Богомилско, египетско, мексиканско и есениянско таро, кабалистичните елементи на учението, описания на посвещенията, връзката между Атлантида и богомилството, загадъчни легенди – един списък, който е малка част от това, което Михаил Унгарец е писала, и което ние не можем да прочетем. Поддържала е активна връзка с различни духовни дейци из целия континент – така например, според Николай Райнов, тя е изпращала текстове на виден Марсилски презвитер, строг кабалист, които са запазени в Малта като книгата “За Петела и Млечния Път”, 130 листа голям пергамент. Макар и оскъдна, информацията за нея ни разкрива една изключителна личност, осветила с факела на знанието мрачния средновековен бит на хиляди, личност, получила огнена награда. Михаил Унгарец е била призната от българската власт с мъчения, каквито трудно биха понесли и най-смелите мъже, и е изгорена жива в двора на манастира «Св. Параскева»**, заедно с много верни последователи. Тя е Макрина – една свободна жена от 10ти век, за която ние знаем малко. * Тайни хранилища на ордена на Малтийските рицари, разположени в подземията на Малтийската библиотека. В самата библиотека входът, разбира се, е свободен. ** Манастирът, в който е поставено началото на богомилството, не е запазен до наши дни. Според Райнов, останките му могат да се търсят на северозапад от Преслав, в пещера, недалеч от града.

Учението се приемаше от народа и бе пуснало здрави корени в цялата страна, а и извън нея. По чуден път то бе спечелило сърцата и душите на хората, и ги бе приютило в духовното си лоно. Но – усетили опасност, силни врагове, облечени във власт, като плевели задушаваха плодовете му. С хитростта на стара лисица и коварство на змия, те се бореха срещу служителите на доброто. И някои губеха поминъка си, други имотите си, а трети – всичко. Животът им бе станал тежък и труден, но те не се отказваха от учителя си – обичаха словото му, музиката, задружния живот и веселите разходки сред природата. И често се молеха, да се въдвори Царството Божие, а и Господ да им даде сили да победят враговете си, та да заживеят мирно, кротко и спокойно. Един ден се бяха събрали със своя учител, на красива поляна, покрита с пъстър килим от ухайни цветя. Рано, след аления изгрев, учителят им изнесе беседа, която напои душите им с божествен нектар, и после в разговори и смях мина половината ден. И когато слънцето се изкачи високо в небето, с песен на уста, се втурнаха да приготвят общата трапеза, винаги обсипана щедро с различни плодове, зеленчуци и ядки. Но когато с поглед потърсиха учителя, за да кажат молитвата, остро жужене разцепи трептящия от чистота въдух. Тъмни, живи облаци закриха слънцето и се спуснаха към гладните послушници. - Оси, оси! – провикна се някой. - Огромни са! – ужаси се втори. - Пазете се, жилят! – извика отчаяно трети. Странни рояци от хора и оси, се извиха като танцуващи змии под звуците на сръчен факир, и се пръснаха из цялата поляна. И вече не жужене, а викове на ужас и болка се издигнаха към близката планина. Никой не видя, че пред една покривките с плодове, в края на поляната, бе застанал мъж със снежнобяла коса и брада – учителят. Той бавно вдигната дясната си ръка, а погледът му излъчваше власт и сила на господар. Устните му се раздвижиха, и той прошепна тайнствени думи, които не се чуваха. И в един миг осите замлъкнаха, а после, като посечени, замръзнаха на местата си. Разчорлените ученици не вярваха на очите си, гледаха стъписани, а по-смелите побутваха неподвижно висящите гадини. С бързо движение учителят свали ръката си и духна рязко в посока на близкия планински хълм. Като отнесени от незнаен вятър, всички оси отлетяха натам Потънали в мълчание, изумените послушници, дори не се сетиха да благодарят на своя учител. Всички се взираха в облечената в бели ленени дрехи фигура, с други очи. Тогава учителят каза: - Мога да сторя същото на всички врагове на учението – но не искам!

Кръвта от трънливия венец бе засъхнала на тънки, червени ивици по подутото, посиняло лице на галилееца. Гвоздеят жадно разкъса плътта му и се спря в тежкото дърво. Ужасяваща, болката се роди в китката и бясно препусна през ръката, за да се вреже в главата му. Изтръпна, навсякъде се впиха люти игли. Черни мухи се спуснаха в раните му, привлечени от прясната кръв, смукалата им жадно запиха последните капки живот на скованото тяло. Вече не чуваше подигравките, ругатните не достигаха сърцето му, а презрението им се стопи и не миришеше. Устите на хилядите около кръста се движеха и сякаш пееха химн за смърт и омраза, който не стигаше до ушите му. Мъченикът не виждаше враждебния поглед на безчетната тълпа жестоки безумци, дошли да видят как гасне този, който искаше да запали сърцата им. Дишането стана бавно и мъчително, сякаш бодливият венец най-сетне бе отпуснал главата му, но само за да раздере прашните му дробове. Всяка мисъл му костваше нечовешки усилия, сякаш режеше с ръждив кинжал пулсиращия от болка мозък - Боже мой, Боже мой – защо ме напусна? Искаше да извика, но не можа. От кървясалите му очи се отрониха сълзи, които не трогнаха никого. Страшна жажда го стискаше и разкъсваше на хиляди парченца, пресушаваше гърлото и мислите му, превърна устата му в пустиня. Гърчът на безумното страдание остави само две слова в ума му – твърде рано. Хилаво бе още семето, което пося и неблагодатна почвата, която го пое. Всичко бе сухо. - Жаден съм. Успя да го изрече, защото двама от войниците, които се смееха, натъпкаха гъба, напоена с оцет в устата му. Иисус се изви, после замръзна вкочанен – животът напусна тялото му със зловещ вик. Той не знаеше, че му остават три дни до възкресение. Той не знаеше, че ще възкръсне.