Добромир

"Ако партньорът ви е готов - той ще мине през вратата, която сте отворили за него и ще се присъедини към вас. Ако не е, ще се разделите като масло и вода. Светлината е прекалено болезнена за човек, който иска да остане в тъмнината". Екхарт Толе - Силата на Настоящето

Това за бога на Спора е иннтересно. но за мен то в най-добрия случай показва, че стремящите се към истината, а не към отстояването на собственото си мнение, биха могли да използват и този метод (което не означава, че при тях споделянето ще е нещо неподходящо, даже напротив!). Въпросите тогава обаче са: колко са такивата хора в реалния свят; дали винаги разполагат с достатъчно време, за да преминат през целия катарзис и да достигнат до желаното изкристализиране на по-високия консенсус; и дали употребената по този начин енергия не би мога още по-добре да се оползотвори по редица други начини? Мисля си и за един многозначителен факт - защо заповедта "Не навреждай" (по-тясното "не убивай" е само нейна конкретизация) в религиите и духовните учения е дадена по правило преди "не лъжи"? Наистина ли можем да си позволим винаги и при всички обстоятелства просто да ръсим безогледно навсякъде истината - или, по-точно казано, това, което ние смятаме за такава? Не зависи ли и нашето разбиране, и отсрещното възприемане, и резултатът от "бога на спора" - най-вече от нашето актуално равнище на духовна еволюция? Дори и да сме сигурни в някаква истина, няма ли значение и прецизността в нейното поднасяне? Та нали ако викнеш на слепия, че е сляп, а на сакатия, че е сакат - това безспорно ще е вярно, но дали резултатите ще бъдат позитивни за него - а и за нас?

Сега е сезонът на люляка - 1 чаена лъжичка - не повече! - от листата му се запарват в чаша вода и се пие за бързо намаляване на температурата. Достъпен заместител на това действие е сминдухът, дозата е същата.

Днес имах повод да се сетя за два контрастиращи случая, мои познати: една жена, която въпреси неповлияващото се от нищо хронично прогресиращо страдание, упорито прогресира по духовния път, живее трезво и радва много хора с продуктите на своето уникално творчество, макар че не може да напусне стаята си; и за един здрав като пън мъжага, оставащ поне видимо здрав, въпреки порочния си начин на живот - който обаче вече е осигурил земния ад на три свързани с него семейства, строшил е главите на няколко души от конкуренцията и сега се радва ,че е извъртял нещата така, че те са в затвора, вместо да е той! Пак се сетих, че не бива да сме с толкова стеснено гледище за здравословния начин на живот. Дори по някаквипричини той да не е в състояние да отстрани медицинската диагноза, в редица случаи ни прави годни за по-достоен житейски път като цяло!

Искам пак да припомня, че не може да се третират еднакво пасивната и активната евтаназия. При първата просто се прекратява включването към поддържаща живота на тялото апаратура и/или системи с лекарства. Дали моментът е вярно избран - това винаги може да има двупосочни тълкувания. Но едва ли тогава, когато душата се нуждае от спокойствие в периода на преход, ще се генерира положителна карма чрез разни видове изтезания и интоксикации! тибетските будисти например твъдят, че така се усложнява много прекарването на периода между животите и дори може да се предизвика по-негативно прераждане. Не знам дали е така, но преценката кога един жизнен цикъл вероятно е изчерпан или не е, не е чак толкова произволна. Поне в огромното болшинство от случаите по медицински, психологическии социални маркери това може да се предположи с огромна степен на вероятност. Активната евтаназия е нещо съвсем друго - не просто оставят човека да си умре, а му помагат или той помага на себе си... тук вече нещата са много по-сложни и - без да знам дали аз бих издържал - мога да предположа, че издържането до края може да прехвърли някаква карма и да даде по-добри шансове в следващия живот. Но тогава и отношението на човека следва да е на абсолютно смирение - малко хора го могат това. Иначе само ще нарастват страхът, злобата и огорчението - и това отново няма да помогне в следващия живот. Може би компромисното разрешение е вместо евтаназия да се разработи цялостен комплекс за облекчаване на физическите и душевните страдания - и разбира се той да се направи общодостъпен. Малко хора знаят колко е скъпо (освен че е мъчително) с месеци и години да се поддържа нечий живот, който е "на ръба". И на трето място, съвсем към убийство и самоубийство вървят онези случаи, при които няма никакви данни за напреднало изчерпване на жизнения цикъл, но човекът е изпаднал в депресия или има заболяване, което не е фатално, а лекуващи или близки решат да му "помогнат"... Следователно, ако евтаназията бъде узаконена, без да се подлагат на стрго разграничене точно тези варианти, това като цяло може да крие сериозни опасности за част от потърпевшите и да натоварят кармично "помощниците"... Сложен въпрос...

Ако сме стигнали до там, че всичко съществуващо го приемаме като напълно естествено - идеално! Тогава нито един факт не би имал нужда от оправданя за собственото си съществуване. Но наистина ли сме "станали като децата"? тогава би трябвало да нямаме двоен стандарт - и ако ръзсъждаваме с космическа непоклатимост по отношение на чуждата изневяра в случая, би следвало да посрещнем по същия начин и всеки наш значителен повод за разочарование! А ако не можем да го посрещнем така, би следвало да не сме равнодушни и към чуждото страдание! Според мене при нашия етап състраданието все още включва ангажиране със становища и в двете посоки. Глобалното състрадание, което унифицира всичко, макар и вероятно достъпно на проблясъци за някои от нас, е далеч от това да се превърне в постоянно състояние. Е, значи още доста време ще има защо да влизаме и в тоя форум!

Tamin! Вальо!

В една друга тема ти вече очерта предимствата и недостатъците на споделянето и на спора. И въпреки това декларира, че твоят метод е спора. Е, аз като цяло съм съгласен, че и двата метода си имат плюсове (ако се прилагат хармонично - ако нямаш нищо против тази дума ) или могат да имат недостатъци, ако се прилагат неоптимално. И въпреки това, моят основен метод е споделянето. Приеми, че се допълваме. Де факто, спорът също не ми е чужд, но някак си ми се струва, че прекалено пламенният спор много бързо губи почвата под краката си - това е вярно както при обсъждане на научни, така и на духовни теми. Човек забравя, че трябва да говори по същество и се включва в надпревара за собственото мнение. Затова предпочитам не толкова да спорим, колкото да разискваме - поне на мене тази дума ми харесва повече... И без нас тук конкурентният стил е завладял съвременното общество до крайност. И какви са резултатите от тази крайност? Всеки се блъска и бие за това или онова, но от това май взаимното ни разбиране на расте, а точно обратното?

Но сякаш е жизнено необходима и играта? Homo ludens... А кое ли дете се измъчва от съмнения, докато си играе? И какво пък ние сме разрешили чрез нашите съмнения? Ако ги прекъсваме поне за 5% от възрастното си време, дали ще се срути светът?

Мисля, че съм добър шахматист, ако искаш можем да опитаме с някой партий он-лайн Но духовният форум е нещо различно от шахматната партия, където се играе заради победата на единия над другия или в краен случай - за изравняване на ситуацията. По-скоро на мен ми се струва, че трябва да има прилика със съвместното разглеждане на определени интересни позиции - имайки предвид и теоретичните анализи, и ред хубави партии от майсторите, а и нещата, които в момента може да ни хрумнат. И така, без да сме сигурни, че можем да тълкуваме вярно Исус или Буда, нека гледаме преди всичко вътрешно да запазваме едно състояние на добронамереност и безпристрастност. Не с цел (1) "замазване" и изкуствено примиренстване (за което мисля, че не съм дал повод поне аз), но не и на (2) авторитарстване в мненията, на опровергаване и възтържествуване над отсрещното мнение. Но може и на мен (или не само на мен?!) да ми се струва, че има отсенки от (2) в някои твои постинги. може би въпреки тях ти вътрешно си съвсем хармоничен... само че няма как да разберем за това, без да го покажеш по-осеземо! Форумът според мен е преди всичко за СПОДЕЛЯНЕ...

Хуморът СЕ придобива! Доколкото има вродено предразположение към него, то не е единствено определящото. Много важен е примерът на родителите през детството: забелязъл съм, че децата на "родители-сухари" много трудно развиват чувството си за хумор и ако това все пак стане, то е в някаква степен деформирано. А иначе как се развива - ами както се развива всяко нещо, т.е. с практика. Като понякога обръщаме внимание на смешната страна от живота, като четем или гледаме такива произведения и най-вече - като се учим шегите по наш адрес да ги приемаме също като хумор, а не като заяждане или обида...

Решават: 1. Самият болен - ако преди това е заявил желанието си в определени случаи - това все по-често се прави в някои страни. 2. Неговите близки - ако той не е заявил това и е в неспособност вече да го направи. 3. Лекарите - съобразно 1 или 2 те са отговорни наистина да преценят необратимостта на състоянието. 4. Господ - мисля си, че ако някой трябва да оцелее от уж безнадеждно състояние, той ще си има грижата, така както често не може да се предотврати и смъртта, въпреки всички мерки на самия човек, на неговите близки и на лекарите.... Някои случаи са по-трудно за решаване, отколкото други. Аз исках да фиксирам само крайностите, при които наистина не е трудно, а е и много важно да се вземат съответните различни решения. Например, представете си състояние с невъзвратимо изключен главен мозък, работи само продълговатият, човек не би живял и минута естествено, ако не са животоподдържащите системи, а те могат да се поддържат и с години. този човек е жив труп - каква физическа и духовна полза има за него и за родзнините му? А за лекарите? За бюджета? За никой никаква. Докато ако вземем едно дете в пубертета или един творчески гений след разочарования в разгара на живота си, като изпаднат в депресия и искат да свършат с живота си, без да имат иначе тежки болести? Това вече сигнализира не само за лични проблеми, а и за плачевно състояние на човешката окръжаваща среда на тия хора, за неефективност на обществената психопрофилактика и разбира се - за необходимост от спешни мерки, насочени към опазване на тази душа!

Ей, по-спокойно бе, хора! Истинският човек на науката не се впряга по този начин. А истинският човек на вярата - изобщо не се впряга!

Орлин! Диана! Инатари!

Напълно съм съгласен, че БИ ТРЯБВАЛО в една истинска връзка нещата да са дотам наред, че даже да не възникна мисъл за изневяра. Както и че всяка изневяра има разрушителен ефект - дори да се признае, към който се прибавя и лъжата - ако не се признае. НО... въпросът е много по-сложен. Всеки зне, че "би трябвало", но аз познавам вкл. доста свестни хора, с възвишени дарби и стремежи, които или имат често сменящи се връзки (което също го знаем, че не е на добро), или изневеряват тайно или явно на постоянния си партньор. Явно е, че не могат да намерят стабилност в тези отношения и дали да останат сами или да си променят начина на търсене на партньорите явно и това им е трудно да решат. Чудя се, как може да се помогне в тоя случай, едва ли само като им се напомня това "би трябвало"... Защото и те, и хората, с които имат връзки, почти винаги страдат и все ппак всичко се повтаря като в омагьосан кръг... как би постъпил Исус, да речем, или Учителят Беинса, за да им помогне? Чудя се...

Да, важно е да се различават видовете евтаназия. Според мен пасивната евтаназия включва да не се продължават животоподдържащите системи при явно безнадеждни случаи. Това може да бъде уговорено иска ли го човек или не още докато е във форма сам да преценява. Иначе може да се вземе разрешене от близките за изключване на тези системи или апаратури. И аз като много хора тук не мисля, че един напълно изхабен живот има голяма полза от продължителните конвулси, даже може би се пропуска по-достойно и еволюционно преминаване към следващото прераждане. Ако обаче се касе за активна евтаназия или самоубийство, това би могло да е от депресия, а не от реално изчерпване на жизнената енергия за този живот. От тази гледна точка би следвало рязко да разграничим тези случаи от другите и да им оказваме психотерапевтична подкрепа, вместо да им способстваме да прекъснат един пълен с потенциали живот!

Едва ли тук има от Господарите на Кармата, та да ти каже... Но аз например съм чел, че по-голямата отговорност се носи от този, който дава заповедта, защто му е дадена повече власти злупотребата с ня води до по-тежки последствия... Ако любовта е дълбока и безусловна, тя е невъзможно да бъде нещастна! Светците прегръщат и най-тежките и смъртоносни изпитания чрез безусловната си Любов - и са щастливи. Но това все още е свръхчовешко постижение от наша гледна точка. Споделям повечето мнения, че следва да се стрмим поне към по-висок процент безусловност, което определя и степента на освобождаващото, вместо на обвързващото влияние. Иначе може и най-тежката, не толкова безусловна, а по-скоро страдалческа емоция да бъде в някакъв степен изплащане на карма, но може да е и създаване... Сигурно зависи от много неща ("неведоми са пътищата Божии...") и не на последно място от това дали човек ще приеме всичко преживяно със смирение и ще продължи напред с открита душа или ще се вкопчи в миналото, искайки то да се повтори по по-различен начин...

Остен - да, поне една от функциите. Много от журналистите искрено искат - и остенът, и утехата, и конкретното полезно осведомяване на хората да бъдат реални цели, а и да се осъществяват с по-подходящи средства... Но ми се струва, че повечето се страхуват за хляба си и затова работят под диктовка... Иначе не са толкова на ниско равнище българските журналисти, че да не могат и да не искат да направят нещо много повече от сега... И дано...

Има и т.нар. "горчива ирония". Тя не е лека като добродушния хумор, в известен смисъл е по-задълбочена, защото има и елемент на състрадание (към другите или себе си), но пък в нея няма достатъчно превъзмогване: човек се опитва да докаже на другите и на себе си, че се е издигнал над проблемите, докато на практика не е точно така... Сложни комплекси от разочаровани добри стремежи, желание светът да бъде различен и да се получи нещо повече от моментните проблясъци за нещо по-висше... Хуморът на великите души според мен е различен от нашия, т.е. не представлява повърхностна приятелска смешка само за разтоварване, не е желание за самоизтъкване чрез оригиналничене, нито е импулс да "ужилиш" другия пряко или косвено, нито е "избиване на комплекси". Той е спонтанен израз на духовната свобода, на игривата природа на творението и също понякога е и важен способ да се предадат по запомнящ се начин ценни послания на хората.

Аз не съм нито официално, нито фактически "дъновист", ако под това се разбира привързване към едно учение срещу всичките други. Но все повече намирам, че разностранният, възвишен и практичен едновременно, подход на Учителя Беинса може да запълни много от пролуките, оставени от редица други наставници и психолози! Ако не се лъжа, десетки други от най-активните участници тук са дошли до същия извод, без да имат като основен или изключителен път този на Беинса. А пък и Той, и много други висши души нееднократно са подчертавали, че истината следва много повече да се живее, отколкото да се проповядва. Всеки може да се внедри по един или друг начин в дадена организация, но "по делата му ще го познаем"... Имам усещането, че и немалко хора по тая земя - от Изток, Запад, Север или Юг - просто все по-близко живеят до това, което е препоръчал Учителят, дори и без да го познават като име изобщо...

И това го има, но да не забравяме, че понякога то е и наша интерпретация. Отсрещната страна може да се опитва на първо място да помогне за разбирането на дадена тема, а също и да доизбистри своето разбиране. Ако към това се прибавя и практическа стойност на обсъжданата тема, където се споделя опит и се дават конкретни полезни направления, фактът, че това е човек, който не е надживял напълно егоизма си, не бива да ни спира да вземем ценното. То ако всички бяхме "отвъд", може би нямаше да има изобщо смисъл не само от форум, но и от земно съществуване!

Която е...?

Ами така е, защото всеки си има свои критерии, които за него са най-важните. Но може би, ако съберем различните критерии на едно място, все ще се получи едно по-цялостно определение за духовност. Ето аз предлагам на всички да извършим това упражнение, пък - каквото се получи... Поне аз като гледам, най-често спряганите качества са: 1. По-висока възприятийност на съзнанието. Тук аргументът е, че който има достъп до по-обширна реалност, е и по-развит еволюционно. Основните възражения гравитират около съмнението, че това осъзнаване ще се използва непременно за конктруктивни цели. 2. Естественост (спонтанност). Тук положението е малко обратното, т.е. залага се на качество, което може да се прояви на всяка степен на еволюция и в този смисъл възможностите на самото съзнане остават на заден план в сравнение, да го кажем, с духовното здраве, с най-целесъобразния механизъм, по който се проявява съзнателността на всяко едно ниво. От другата страна, срещу този критерий се ицтъква опасността човек да се остави в плен да привързващите го модели, тъй като е лесно да нарече капитулацията "естественост". 3. Себеотдаване на нещо по-висше. Тук се счита, че човек би проявил фалшива спонтанност и съответно не най-правилна насторйка и поведение, ако е просто "естествен", без да има предвид нещо над себе си. И също се привежда аргумента при т. 1, че и развитото съзнание мое да не е еволюционно според Божиите критерии. Разбира се, привържениците на 1. и 2. имат своите възражения към 3. Например, че става предразположен към подтискане и слапа вяра в авторитети.... Други предложения са... ама хайде и вие де!