Добромир

Да!!!

Имаш право. И все пак, ако не ти се е налагало да си "на топа на устата" и сама да вземаш някои трудни решения...

Какво пък му е трудното, то детето си има една естествена наклонност да вярва в нещо висше, без да го конкретизира. Ето тя ще бъде поощрявана. А отделните противоречащи си доктрини могат да се разгледат за обща култура в по-горните класове. Самият живот може да получи възприятие в по-висша октава, изобщо не е необходимо да се свързва с точно определени вероучения. Или ако човек сам иска да го направи, нека да е в една по-късна възраст. Аз всъщност съм съгласен с Мона, че да се индоктринира в ранната възраст не е особено подходящо. Природата, добрият семеен пример и после по-широкият социум са достатъчно добра база за едно непредубедено и свободно по дух развитие по нататък.

Това, което казваш, е само част от проблема, а не целият проблем. Много вярно е, че редица хора - и то не само у нас - са в бедност поради мързела си. Но е вярно и че далеч не всички богаташи използват по оптимален начин своите средства. Иначе светът би бил вече различен!

Има и винаги е имало ЕДНА ЕДИНСТВЕНА МЕДИЦИНА, която може да си се цепи и разклонява на хиляди области, но остава с общ предмет и предназначение! Има много проблеми във всички тези области. Но има и постижения. Нека да работим за намаляването на първите и увеличаването на вторите!

Явно малко хора са запознати сфакта, че не е единственият вариант да обезболиш чрез наркотизиране. Има природни и духовни методи, чрез които, дори и напълно да не се премахне болката, тя намалява достатъчно, а човек е същевременно в съзнание. Ако някои не биха искали да са в съзнание и да прилагат тези неконвенционални средства - нека да бъдат упоявани (в други теми вече заявих, че не отричам безусловно нито лекарствата, нито каквото и да било друго средство, ако е за момента средство на избор). Но ако човекът е бил повален в разгара на важна си дейност, иска да си довърши нещо, свързано със смисъла на целия му живот, да си уреди също и материалните неща, да се види с разни хора и т.н. - и той самият поеме кръста при непълно обезболяване да живее и да прави тези работи, много ли ще е етично да му кажем: "Може и така да искаш, но ние сме хуманни доктори и държим да бъдеш обезболен и изпратен в безсъзнание тотално, за да не се мъчиш повече!" Самите лекари следва да гледат върху нещата по-глобално, а не само през призмата на схващането, че асолютно винваги по-малкото страдание е по-добро от по-голямото. Има и други стойности, които се слагат на кантара. Отново подчертавам, че каквото и да било догматизиране по този щекотлив въпрос има вероятност да се превърне в неадекватно, ако се разгледа от друга, също толкова основателна гледна точка!

Не виждам обаче какво общо има истинската вяра с втълпените религиозни вярвания! Дори и основателите на религиите не са били в този смисъл религиозни, те са били свободно търсещи мистици, вместо да вярват в това, в което са вярвали другите преди тях! Ето затова са създали и нови направления в духовността, които после в тоя свят е лесно да бъдат изопачени. Ако човек вярва без предубеждения в нещо върховно, което да се доказва в живота му, т.е. че е по-вдъхновен да се развива и преодолява трудностите благодарение на тази вяра, какво лошо има точно тази настройка да се подпомага още от най-ранното детство? Другото е теология, а тя, за разлика от философията, има по-големи претенции, без да има по-големи възможности. Теология би могло да се учи малко като част от философията, подчертавайки подобно на сериозните сегашни авторитети на последната, че крайните истини са недоказуеми от интелекта. Б. Ръсел казва, че не доказването на крайни истини следва да бъде задача на философията, а развиването на определени интелектуални качества. Е, ако теологията влезе с пълно основание в този кюп, тя губи отровното си жило да индоктринира своята т.нар истина, обръщайки я срещу всичко останало и се превръща просто във възможна гледна точка за света. А Вярата (индивидуалната вътрешна опора на смисъла в живота, както човек си го усеща), Любовта (към всичко съществуващо, независимо как се тълкува то), Здравето (в широк смисъл на думата - адекватност в изявите) и Практичността (във всекидневните неща) могат да си образуват основата на едно истинско образование, както и на едно ново "реобучение" през по-късните години на живота...

Така си е, макар и твърде общо казано; но повечето хора са така облъчени от сега преобладаващите обществени нагласи, че определено надценяват ролята на парите за тяхното щастие и многостранната им реализация. Не отричам, че тази роля е важна, но не е най-важната, а още по-малко е единствено важна. Ако си мислим, че е последното, чака ни разочарование. Бихме сметнали, че можем да жертваме здраве, сили, хармонични контакти, творчески импулси и духовно развитие, с надеждата, че като станем богати, ще имаме повече възможности да се движим по тези направления. Почти винаги обаче, ако наблюдавате достатъчно хора в живота, това не се получава. Хората, въздигнали успеха по отношение на материалната база до статута на пълнокръвен успех, чисто и просто не са щастливи! Те жертват всяка друга ценност пред олтара на забогатяването, като понякога не го и постигат. Ако все пак го постигнат, оказва се, че са изразходвали вътрешни ресурси, които финикийските знаци не могат да регенерират току-така; че нямат онзи възторжен импулс да творят и да общуват от сърце; че неусетно са въвлечени в среда, която би ги търпяла, само ако се съобразяват с нея, а съобразяването означава изневеряване на редица вътрешни копнежи и т.н. Освен това, както казах по-рано в тази тема, не съм убеден, че енергията на парите е неутрална. По-скоро, както е при храненето - не само ако човек не подбира това, което яде може да погълне неподходящи неща, но и ако без неговото знание му дадат лоша храна, той пак ще пострада. Даже човек с най-добри намерения да бъде тлъсто спонсориран от неподходящо място, опасявам се, че изпитанието да преобразува тези енергии може да не му бъде посилно... Иначе за малките суми не считам, че човек би следвало да трепери, какъв им е източникът, още повече че все някак трябва и да се посрещат разходите в тоя свят. Но бих внимавал много, ако се касае за милиони, дарени уж за благотворителни цели. Както всекидневно научаваме, шансовете са големи те да отидат не по предназначение или дори да отидат където е било насочено, това в крайна сметка да не се окаже най-доброто им отправление... Според мен освен това отношението ни към парите или най-общо към материалните ценности следва силно да се мени съобразно с конкретиката в живота ни. Ако човек няма особени нужди, нито имеративни задължения да издържа някого, по-добре е да види кои неща са ценни за него, без да струват много пари (а те са далеч повече, отколкото обикновено се мисли, но никой няма интерес да ни ги напомня). И така, акцентирайки върху тях (по отношение на бит, здраве, самообразование, освобождаване от непотребни вещи и зависимости и т.н.), той ще може да ограничи също и необходимостта да работи като вол, за да изкарва много средства... и не виждам пречки да си е съвсем добре! От друга страна, ако бедността се съчатае с реални необходимости за по-високи приходи, неизбежно е временно печеленето на такива да се превърне в един от приоритетите. Но не и в единствен "жертвен олтар"! Имало е сравнително кратки периоди, когато съм го правил - и винаги съм съжалявал за времето, което не може да се възвърне със спечелените парици. Затова заедно с приходоносните усилия човек следва да си живее един хармоничен живот и да се развива в достатъчна степен и в другите области. И накрая, ако човек е вече заможен (всеки сам си определя параметрите за това), той не бива да си мисли, че по-нататъшното трупане ще го направи по-щастлив, ако не употребява тези средства по един прецизно оптимизиран механизъм - за себе си, близките си и за непознатите. Убеден съм, че тази триада е абсолютно необходима за богатия човек; ако липсва което и да е звено в тези канали за разпределяне на материалните ценности, вече има нещо патологично в източника на това разпределяне...

Така е! И все пак, понякога е трудно да се възстанови равновесието в тежки случаи само с достъпните природни средства и степента, в която те се владеят. Защото не е въпрос по принцип - по принцип и без природни средства, а само с Божията милост всичко може сигурно да се оправи. Да, ама... И аз говоря не по принцип и не само от собствен опит или цитирайки няколко случая. Имам предвид стотици случаи, когато природните методи са стигали и до задънена улица, и то не само при тежки спешни случаи. Сещам се например за един случай, при който се вдига температурата, човечето се лекува по природному, но след временно подобрение се влошава отново. Усеща се, чак когато уринирането се прекратява напълно. Операцията закъснява - открито е дълготраело запушване на пикочните пътища - и той е "на ръба"... Или: едно голямо момиче с рядко силни алергични реакции към ядки се отказва от лекарствата и наистина с природни методи постига подобрение. Обаче стига до крайност, като престава да носи със себе си задължителният кит (набор) от медикаменти за крайни случаи. Този вид алергии са много опасни за живота, защото за 1-2 мин. се стига до задушаване и макар на теория да има и други начини, практически при повечето хора помага само бързото инжектиране на или самоинжектиране на адреналин. Та тя отишла на гости и въпреки че питала дали в сладките има от съответните ядки, явно не й е било отговорено правилно или тя не е разбрала, но така или иначе получава свръхостра криза и... Не искам да плаша никого, но всяко абсолютизиране на принципи и методи не е добър вариант в живота, а най-малкото - в медицината. Още много - и твърде внимателно - ще трябва да се учим и да правим в правилен обем изводи от сполуките и грешките си, за да достигнем до истината!

Разбира се, но и не само това. ти усещаш - и напълно правилно - че не може механически да се прехвърля опита от един човек на друг и от едно семейство на друго. Колкото и да съм отдаден привърженик на природните методи, аз отлично знам, че в миналото е имало много повече смъртни случаи от инфекции. Някои водещи лекари и лечители (последният у нас вероятно е Петър Димков) често са се справяли дори с холерата и туберкулозата, но иначе колко хора са загинали от тях? Природните методи работят много добре като профилактика и при неживотозастрашаващи случаи. Иначе е направо безотговорно да се твърди, че определен метод, помогнал на някого, ще помогне еднакво и на всички. Най-добре би било природните методи много добре да се проучат и въведат съобразно ефекта им и в спешните болнични звена. това е твърде голяма отговорност за майката да решава кога може да се мине само с тях или кога все пак се налага да се прилагат съвременни медикаменти или в други случаи - операции... Но сегашното положение на нещата за съжаление не позвлява този обширен избор между плюсовете и минусите на различни методи от страна на самите лекари. И все пак е добре да се потърси някой от тях, проявяващ определено разбиране и имащ опит и с природните средства, съпоставими хо ефект с лекарствата и - може би най-важното - способен да прецени в конкретния случай съотношението между ползата и рисковете в единия или другия случай...

Да, ама и възприятията на тялото (и за тялото) са невъзможни без участието на съзнанието Но ако не се отплесваме към разискване природата на реалността, съгласен съм, че под евтаназия в добрия смисъл на думата следва да се разбира грижа именно в последния момент. От друга страна, има и методи, които самостоятелно или в съчетание с медикаментите, могат да отменят или намалят дозите на последните и така да допринесат ако не за пълно, за преобладаващо обезболяване. Предимството на такива авангардни разработки се състои в това, че много от хората остават до последния момент в съзнание. Независимо дали това ще им помогне да умрат по-достойно в духовен или чисто човешки смисъл, и в двата случая това е полезно. Особено за по-осъзнатите същества. За другите може и пълното упойване да е приемлив вариант. Но този въпрос е наистина един от трудните, така че предпочитам да си остане открит в редица отношения и занапред...

Според моята терминология, всяка молитва е зов - повече или по-малко възвишен, зависи от нивото на индивида. Ако се прехвърли отвъд думите, то пак си е зов - вече на душата. И тогава той се прелива в медитация. Иначе, ако не се тръгва с молитва, а например директно с дзен медитация, още от началото основното е човек да няма очаквания. Но при молитвата не само отначало, но и до доста напредна практика очаквания неизбежно има. Не може, след като сме способни да скочим 1 метър на височина, веднага да преминаваме на 2 метра. Така и пълната неегоистичност на молитвата е недостижима чрез кардинални скокове. Отначало е добре мотивите ни да стават все по-неегоистични, но все пак... да продължим стъпка по стъпка. За да бъдем искрени, защото човек може да вложи много от себе си само в нещо, което е способен да следва постоянно в живота си. Най-възвишеното, доколкото го разбира, може да предизвика в него само временно въодушевление, но той няма да основе живота си върху него, докато реално не е способен да го направи!

То в тоя ред на мисли може би е добре да се започне с училище за учители? А относно възпитанието на по-малките деца - училище за родители!

Според мен изпитанията показват, че я няма още пълнотата на Любовта у нас. И така ще бъде вероятно още дълго. Сигурно само Бог има абсолютна Любов и той, разбира се, не изпитва Самия себе си. Това, разбира се, не означава, че няма никаква любов у нас. В действителност, ако актуалното й равнище се задържи и повиши, въпреки изпитанията, може да се каже, че сме ги "издържали", ако трябва да си послужим със стандартните термини. Но ако това не стане, то според мен (т.е. опита ми в моя живот и това, което наблюдавам у другите) изпитанията могат само да се увеличават...

С това определено съм съгласен. А и с някои работи по-нагоре, макар че наистина ни трябва доста яко терминологично уточняване с теб, нещата могат и да потръгнат! Например, "острият спор", както го определяш, не ми се вижда толкова остър, колкото обикновено се предполага от същото това словосъчетание. А към "същинските неща", наистина, и аз бих причислил откровеното и непредубеденото отношение в спора (и в споделянето също така). Ако хората са готови вътрешно за изясняване и трансформация, проблеми не би следвало да има при какъвто и да е преобладаващ способ за постигане на тези неща. Проблемът е обаче, че повечето, дори и тук, още не са готови. така че не мога да се съглася с твоето твърде оптимистично (!) твърдение, че тук нямало голяма опасност от израждане на спора, а главно от заблуждаващо другите или самозаблуждаващо споделяне. Също така, въпреки доста обширните цитати и възражения не видях да вземаш отношение по един много важен въпрос: Ако човек вижда, че със своята истина (по-точно споделянето на това, което мисли, че е истина) вместо разбиране и положителна промяна предизвиква у отсрещната страна негативни реакции, какво му дава основание да счита, че продължава да постъпва правилно? та нали тогава няма да се постигнат широко оповестените от теб позитиви на спора, а дали разстройването на другия ще го отрезви... хайде да не си правим илюзии! Ако беше така лесно, самите удари в живота (които са много по-сериозни от едно противопоставяне онлайн) щяха да са го направили вече. Затова според мен един метод има място само в кръга от хора, които могат да боравят конструктивно с него. За останалите си има и други начини. И най-вече, за същинските неща проличава, че са действително същински, когато резултират в практически инициативи и реализиции.

Склонен съм да смятам, че 1). истинската любов при 2). чисти души винаги е от пръв поглед! Когато обаче липсва 1). или 2)., а често и двете, тогава няма голямо значение дали е от пръв или от пореден поглед, защото "нещото" не се е случило или поне все още има големи примеси от заблуждаващи и самозаблуждаващи елементи. При мъжете мигновеното омайване по-често е поради сексуално привличане, което прибързано се взема за цялостна любов към жената и после се разсейва и човек се чуди "къде му са били очите". При жената по-често това са болезнени психологични комплекси, заради което тя си създава фантазии за "принца" и после се разочарова съответно. Но и при постепенното намиране на все по-голяма близост с човека, до който живееш, далеч не винаги се касае за проглеждане по отношение на факта, че сте сродни души. Много по-често това са случаи на формирана зависимост, вторично засилване на страха от самостоятелното материално, социално и емоционално оцеляване. Както казва и Донка, критерият е дали човек се чувства любвеобилно настроен и към себе си, и към всичко наоколо, а не само към отсрещния човек. Ако е само към него, и то само при определени условия... любовта все още не е дошла - нито от първия, нито от следващите погледи!

...А човек не обича изпитанията?! Затова предпочитаме да си играем на любов. Предпочитаме да бъдем обичани по един най-безусловен и безконечно екстатичен начин, но не и ние да поддържаме такова усещане у другия. Е, Господ предполагам вече ни обича по този начин - какво ли ни спира тогава да Му отвърнем със същото? Кое ни пречи повече - предвидливото затваряне в собствения ни "духовен" егоизъм или паническото бягство в неподходящи връзки? Та нали и в двата случая продължава важи казаното от ап. Йоан: "Защото, който не люби брата си, когото е видял, не може да люби Бога, Когото не е видял." Имал съм само кратки проблясъци за това, но въз основа на тях и на моето разбиране за Ученията предполагам, че истинската Любов не е изпитание, а превъзмогване на изпитанията, дължащи се на нейната липса.

Ами то възбуждащото действие на месото в някои отношения прилича на това на какаото...

На човека е разрешено да разгради двора си. Изглежда, за да се пробва докъде е стигнал. При живот, основан изцяло върху егото, разграждането води до незабавни и понякога дълго траещи проблеми. От тях обаче човек не става по-духовен, а само получава дисхармония и угнетеност. При наличие на леки проблясъци, освобождаването на личното пространство във всеобщото може да даде бегла представа за състраданието, но в крайна сметка човек се връща към егото си и усеща разочарование, че е бил малтретиран, експлоатиран, манипулиран и т.н. Това също не способства особено за духовния растеж. Единствено ако човек е способен да поеме всички негативи, които ще последват върху него и близките му при разградения двор, без ни най-малко да реагира с вътрешна негативност, чак тогава би могъл да не се притеснява за разградения си двор. Тогава обаче възникна и друг въпрос: дори и да не се чувства наранен от злоупотребите, той би ли следвало да ги поощрява у отсрещния? Кога да обърне и другата буза, кога да изгони търговците от храма? Тук се иска изключително развито съзнание, шаблонните морални препоръки няма да свършат работа...

При изгрева е друго, там може да се гледа в слънцето. И от слънцето сутрин не боли глава, докато по-късно много хора ги заболява. Да не забравяме озоновата дупка!

Но то касае само активната евтаназия! Нали ако Господ е предвидил на някой да му спре дишането, именно хората го поставят на апарат и дори да не се получи реанимирането пак го задържат с месеци с нулеви или кой знае какви перспективи да се оправи? И веднага щом се изключи тази система, човек заминава... Бих казал, че тогава плодът е узрял и даже вече загнива... не съм авторитет и също не си спомням от собствен опит кога болката е по-силна... Доколкото все пак тибетците специално на този вид изследвания са посветили столетия, и без да им се доверявам сляпо, допускам със значителна степен на веороятност, че може да са прави. В това, че когато по този начин се поддържа изкуствено един по същество приключил живот, страданията са много по-големи, отколкото ако той е бил оставен да си приключи според естествените закони за смъртта и прераждането. А за активната евтаназия, вече казах, че не съм "за". Все пак е необходимо да се разработят по-ефективни (действени, но без наркотизация) методи за облекчаване на страданията на тежко болните, иначе отказът от евтаназия все още не е проява на висша хуманност!

Очите ми се чувстват много добре, когато са затворени и така ги грее слънцето... Иначе прекалено силното слънце не ми се отразява добре - но мисля, че е така с всички хора, само че някои го усещат, други - не...

Донче, благодаря ти, че коригира една моя неточност в предния ми постинг! Разбира се, човек следва да изживява пълноценно всеки миг независимо от "другия"... въпреки че един важен маркер да това, дали другият е подходящият е именно дали при него се случва това изживяване и дали то се задържа и когато го няма!