Добромир

Повечето неща са казани отдавна и преповторени тук. Силата и знанието са необходими в тоя свят, но ако са крайна цел и оръжие за уязвяване... И знаете ли, забелязвам, че като остана по- до късно - гледам да ми се случва по-рядко - през малките часове като че ли тия настроения преобладават. Не твърдя, че това е основният фактор, но хората, които пишат главно денем или по "нормално" време вечерта, някак си са по-уравновесени. Може би защото нощта не е за демонстриране на сила и знание, а за почивка... Или за молитва/медитация.

А какво е наивността? Не е ли състояние при което способността за различаване е неразвита (или изкуствено притъпена).- Станимир Наивността не може да се превърне в глупост, ако държим да не смесваме тези понятия. При наивността, за разлика от глупостта способността за различаване е развита достатъчно спрямо конкретната ситуация, но въпреки това човек се доверява видимо неоснователно или не защитава собствените си интереси. Това може да е проява на висше съзнание, което не се е адаптирало добре към условията на земните взаимоотношения. Човек е с добри намерения и понеже смята за естествено и другите да са с такива, се предоверява. Такъв човек продължва с това си отношение и след като е препатил, това е просто неговото отношение към света. Външно започва да изглежда като глупост, ама не е, тези претърпени унижения или загуби не засягат тази душа по същия начин, както ако сравняваме по аналогия с другите. А може и да е наивност от липса на опит (но отново без да е налице "глупост" в същинския й смисъл). Тогава тя е в определени сфери от живота и с течение на годините изчезва или дори се преобразува в крайна недоверчивост - защото в този случай душевното ниво не е достатъчно висико и човек се чувства жестоко наранен от резултатите на предоверяването си от младите години.

Съжалявам, че не можах да дойда, и то не само поради валежа... Но се надявам, че ще има и по-хубави моменти по-нататък... Всичко добро да отишлите и на другите, до следващия път!

Мисля, че се сещаш, и тази жена е воювала вътрешно, за да има силата да воюва и външно. А това е само пример, възможни са какви ли не битки... не мисля, че може да се прескочи този етап. Но да остане човек на него, също е недостатъчно. В Единството няма битки, а само хармонично допълване на противоположностите. Не случайно в Писанията се говори както за борба, така и за Мир...

Е, това значи, че вече сме длъжни да направим разграничението - за свободата се воюва, за Свободата - не. Сещам се за един случай на известния психолог Киршнер, когато една жена, която, превърната в абсолютна робиня от мъжа си и отгоре на всичко материално зависима от него, решава да извоюва свободата си. Друг термин също може да се приложи за тая й активност, но забележете, тя е трябвало да изтърпи всичките му тормози и изнудвания, вкл. заплахи, че ще я убие, той ще се хвърли през прозореца, ще я наклевети пред съда, ще навреди на децата им и на нейните родители и т.н. Ама че воин все пак е била тая жена, щом накрая е извоювала свободата си! Дали това я е направило Свободна? Не знам и едва ли. Но в този случай евентуално свободата с малка буква, която се извоюва, е необходима прелюдия към разбирането и на Свободата, която не се извоюва, защото винаги е налице в Единното Съзнание... Както в бойните изкуства, изкуството на меча например, е начално ниво, изкуството на немеча - напреднало!

И какво се е случвало с тях? Заминават на топло в някое N-километрово заведение ли?

Нека бъдем искрени - обикновено ние обръщаме внимание на чувството за свобода, което не е неизменното състояние на Духа. Иначе, както в една друга актуална напоследък тема, следва да добавим към свободата и Свободата. И защо не? Май че иначе се пообъркваме в опитите си да се разберем, не мислите ли?

От гледна точка на политиците, няма по-голяма утопия от царството Божие на Земята. От гледна точка на повечето социолози и психолози, Любовта е нещо химерично, тъй като редовият случай е свързан само с любовта, при това най-често с твърде съмнителни като количество и качество нейни форми... А ако ние им повярваме на тия самопровъзгласени експерти, ставаме "реалисти" - без чрез нищо да сме доказали, че Любов не съществува, но просто сме си намерили някаква прозаична опора, измисляме си диагнози за ония смахнати духовноориентирани хорица, които гонят Михаля... само че, кой знае защо, не усещаме в нас пълнотата на Живота, нито свободното, неограничавано от нищо развитие на вътрешния ни потенциал... Аз не мога да докажа кое в крайна сметка е утопия и кое не е. Мога да споделя, че в миговете, когато съм усещал нещо по-висше от банализмите на обичайния свят, съм стигал до откровения, подобни на описаните в предния си постинг. И мога да забележа в исторически порядък, че има някаква водеща нишка сред безбройните противоречия на различните стремящи се люде. Те е свързана именно с осмеляването да изградиш основите на живота си върху Онова, което обикновено се квалифицира като утопия! Тогава само има шанс за по-различен начин на живот, човек тогава не се интересува дори и дали той е по-духовен, тъй като няма повече алтернативи... Той се е отдал на Действителността, макар че не знае какво представлява Тя. И само тогава Тя се представя пред него като Любов.

Може да съм безпочвен идеалист в днешното сметкаджийско време, но си мисля, че все още може да се обича безхитростно. Без предварителни сметки, от кое колко ще получим, включително в духовен смисъл. Тогава любовта ще бъде чиста. И няма да има нито обсебване, нито съзависимост. Това би доближило любовта до Любовта. Дали последната би преобразила сегашните ни носители и проводници на съзнанието, или пък би достигнала до някоя друга наша проява, какво значение би имало тогава? Нека преходното си отмине според неговата собствена природа, нека Вечното си остане и се прояви в живота ни, ако е дал Господ. Може би някой от духовните авторитети е по-прав от другите относно това, кое именно е вечното и кое преходното, но това е недоказуемо за мен, а и не ми помага в основното. А основното според мен е усетът за отдаване на Реалността, на Любовта. Постигали са го - исторически и вероятно понастоящем - също и доста хора, непринадлежащи към никаква школа, незапознати с никакво конкретно учение... А си мисля, че и запознатите, които са го постигали, е било в моменти, когато са оставяли настрана претенциите за по-голяма стойност или дори изключителност на техните собствени възприети теории. Теориите - дори и тези за духовността - принадлежат към мирогледа за света и следва да си останат при него. "Царството на Отца ми не е от тоя свят..." Това според мене означава не че трябва да развиваме нова теория от тоя свят, която да обясни оня - а просто да признаем, че нищо не можем да знаем със сигурност за Него. Какво прави обикновено човек, когато не знае нищо за нещо? Той го игнорира. И затова повечето хора, колкото и да се опитват да убедят себе си и другите, че имат достоверна теория за Онова, те вътрешно си усещат, че нямат и затова са духовни само на приказки. Но има и друг вариант - човек да се довери на Неизвестното, да му се отдаде безусловно. Поне за мене, както го усещам, това е портата към Любовта. Иначе създаваме разделяне във възприятието, условност в отношенията си към различните хора, надменност по отношение на "притежаването" на Истината...

Свободата е дар, който се отвоюва! А чувството за свобода - и то ли? Ако да...

У всички хора съществува тази способност - да се доверят напълно, да се раздадат всецяло. Но повечето не я проявяват и след като това не може да се принуди отвън... Но пък и онези, които биха желали да я проявят, обикновено чакат отсрещната страна да го направи най-напред... Това е, защото все още имаме очаквания - "ако се раздам, а той (или тя) не заслужава? Ако не ми отвърне със същото? Ако ме нарани?" Дали за брак или за съвместен живот, плътно приближаващ се до брака, тази настройка не позволява да се оползотворят възможните добри предпоставки. Аз в действителност мисля, че по-важна дори от предпоставки като харесване, общи интереси и здраве е нагласата към съвместното битие. Ако тя е взаимна, даже и с по-малко съвпадащи предпоставки хората могат да си живеят прекрасно и даже да става все по-добре. А без тази нагласа и най-излъсканите предпоставки могат да послужат само като повод за растящи проблеми... Бракът е силно, и често основателно, критикувана институция. Както и държавата например или църквата. Но ние живеем някак си в тоя свят и отношението към тези институции не бива да е едностранчиво. Например, не мога просто да нарушавам всички закони, само защото не ми харесва държавното устройство. Мога да избера да не ходя на църква, но не и да отричам, че има хора, на които тя помага донякъде. Чудесно е, че в днешно време бракът не е задължително участие в някаква сделка на твоите родители с други роднини, и то още преди да си навършила и половината от сегашните си години. Но в други случаи бракът може да е и правилна стъпка, израз на искреност, преданост и смелост. Ако любовта е истинска, бракът не я разрушава, даже я укрепва с течение на времето. Ако не е истинска, тогава изглежда е по-добре той да не се сключва, макар че и тогава, знае ли човек кое в крайна сметка е по-доброто? Много хора под свобода разбират слободия и за тях бракът може да е дисциплиниращ фактор. При други той може да бъде нещастен, но да доведе до духовно пробуждане. И наистина, ползотворният живот без брак изисква доста високо ниво на осъзнаване... Който може да кара цял живот без любима, той е влюбен във всичко или мрази се сам. Оцеляло дърво в безпощадната зима, или свъсен бодил в опустелия храм.

Абе хора, зависи докъде ще дръпнем чертата за въздействието ни върху околния свят, че да го наречем манипулация! В крайния вариант, подозирам, че само дзен медитацията няма да се окаже манипулация...

Разбира се! Стига да сме наясно с местата им Имаме нужда от Любов и затова търсим... любовта. Ако са несъизмерими, любовта ни задлуждава остносно истинската ни потребност - Любовта. Ако по някакъв начин са съизмерими, любовта може и да ни подготвя за Любовта. Това е всъщност проблемът, който според мен е интересно да се разисква, понякога не успявам да го формулирам точно от първия път...

Аз съм имал макар и не камъни, но сериозна дискинезия на младини, когато много обичах шоколадчетата и бях прекалено амбициозен млад човек Сега се явява много рядко, когато позволя на дисбалансът да вземе връх било по хранителен, било по психологически път. Много от пациентите ми се подобряват бързо, но при големите - над 1 см. камъни наистина трябва да се внимава и лечението да се провежда под контрола на опитен специалист. Силвия общо взето е скицирала основните неща, бих добавил, че доброто храносмилане е задължително да се осигури, за да има трайно повлияване на жлъчно-чернодробните проблеми. запекът например води до повторно всмукване на тръгналия да се отделя холестерол и така допринася за растежа на жлъчните камъни!

Миналото може да ни даде принципите, но само в Настоящето можем да ги приложим творчески! Основният принцип е хармонията, но винаги валидни, шаблонни рецепти за постигане на хармония на личностно, социално и планетарно ниво изглежда няма... Високото осъзнаване затова е по-важно от всичко, то може да подбере актуалностите и да ги степенува по приоритети. Драги съфорумци на осъзнатото живеене, дайте да видим как ще задържим осъзнаването стабилно, а не като при мен например люшкащо се, а всичко останало ще последва...

Тогава възниква въпросът: освен да не се бърка любовта с Любовта, полезна ли е или не първата за втората? Защото и другите търсещи познават повече или само първата, втората е истински приоритетна само за Учителите...

За калиевия хлорид - виж напр. www.solimex-bg.com/product-Potassium%20chloride-3,3-bg.html Бял прах или прозрачни кристали... виждал съм го и в лаборатории; може би използваният за торове има червеникави примеси, това наистина не знам. За стерилизацята на почвата - сгурен съм, че в началото помага, но нали после нищо не пречи разните организми пак да се появят? А и не си представям в по-големи мащаби да се приложи това... макар че не е без занчение и в големия град ако човек си отглежда пресен магданозец например на терасата!

Джамполски има една книга за прошката, в нея казва: "Да простиш е рецепта за щастие, да не простиш е рецепта за нещастие". Но и самият той споделя колко му е било трудно да прости наистина в някои случаи. Обикновено прошката е псевдо, като тази на мечката. Но когато е истинска, са възможни какви ли не чудеса!

Калиевият хлорид е бял, но това е само подробност. По.важното е, че биологичното наторяване дава по-балансирано съотношение между елементите, човек има нужда от над 70 от тях, а минаралните торове подхранват хранта на човека само с няколко от тях. Вярно е, че от други растението отчасти си взима от самата почва, но крайният продукт все пак е дисбалансиран. Иначе съм съгласен, че не толкова нитратите, колкото пестицидите, са по-големият проблем - когато последните се използват във високи дози и относително скоро преди консумацията. Зависи и какви са самите пестициди, какъв им е животът, те. разпадат ли се и в какъв срок, каква част се запазна или отстранява при обелването или различните обработки на продуктите и т.н.

И в спора, и в диалога за съжаление рядко се стига до истината - нейното възприятие първо би следвало вече да е достъпно за двете страни, като едната, която е по-близо, само подсеща другата. И ако е нужно и възможно - провежда се експеримент, който в редица случаи е по-силен аргумент от философията. Иначе в най-добрия случай се стига до взаимно съгласие. А иначе в острите спорове много по-често хората ненужно се нараняват, без да има шансове това да е градивно за когото и да било, тъй като нито едната от спорещите страни не е достигнала това ниво, когато всичко да бъде от полза за развитието. Да бъдеш отстранен наблюдатал при спор относно абстрактни неща е сравнтелно лесно, макар че и тогава мвого хора се палят и си изпускат юздите - личи си дори тук, въпреки че в интернет е по-лесно човек да е безпристрастен, отколкото в реалния живот. Но я си спомнете колко пъти сте били безпристрастни относно нещо, за което считате, че сериозно засяга живота ви? И това не са само материалистите, които са привързани - колцина са духовните последователи, които ще са безпристрастни към охулването на учение, на което са посветили живота си или към налагана им промяна в техния начин на живот, която според тях ще бъде неблагоприятна за тяхното спиритуално развитие? Може бинякой ще каже, че страданието води към развитие, но според мен това пределно обобщение е невалидно. не всички страдания водят до развитие, а само осъзнатите. В разгара на сериозния спор е по-трудно да се запази високо осъзнаване, отколкото в спокойно състояние, и затова той може да е метод, полезен за малцина. От друга страна, и в споделянето може да има елементи на спор, но те не са водещи и затова в такава "хомеопатична" концентрация той може да е по-лесно смилаем от мнозина.

Ами то именно поради елементарни пропуски и грешки са повечето индивидуални и социални проблеми! Ниско осъзнаване, пропуснат момент за добра дума или дребно полезно дело... И добре, че е така, това дава все пак някаква надежда за промяна. А представете си, ако промяната беше възможно само за нобеловите лауреати, спортните рекордьори и духовните чудотворци, тогава изобщо не би имало надежда за нас, простосмъртните, а покрай нас и за нашата къща - Земята!

Така е. Но също така не бива да се преувеличава патогенната роля на асексуалния живот. Тя безспорно е висока, ако човек е жизнен, храни се обилно, живее в стимулираща контактите среда, няма трансформиращи условия за развитие на духовност и творчески високи цели и отгоре на това по природа си е сексуален - и се въздържа силово. Ако обаче един-два от тези фактора не са налице, натискът към деформации отслабва значително. Природата е предвидила и независещи от волята ни клапани относно разтоварването при физиологично лишаване от интимност, каквито са полюциите при мъжа и мензиса при жената. Ако пък съществуват достатъчно трансформиращи фактори, примерите са много, че някои хора се справят и здравно, и психологично доста добре. Това още не означава, че са станали духовни. Но може би означава, че не бива да форсират себе си към (може би неподходящи) интимни връзки, само заради страха от навреждане при тяхната липса.

Нима? Съществуването на черния дроб е обвинение за бъбреците? Ами нали вършат различна работа в един и същ организъм? Нали бъбреците ще поемат част от работата по освобождаването на целия организъм от отровите, ако черният дроб се задъха? Вярно е, че има и автоимунни и туморни болести, когато частта се опълчва срещу други части, но иначе как би просъществувал светът, ако противопоставянето беше повсеместно? (Тук понякога ни изглежда повсеместно, може би защото тъкмо много от хората са оръдия на автоимунното заболяване на планетата Земя...)