Добромир

И на мен ми харесва здравето да е с нещо подобно на съвършенството. Но живеем в несъвършен свят и то трябва да бъде съотнесено към възможнстите на всяко същество да прявява до определена степен вложения в него импулс към усъвършенстване. Ако тази степен на проява е адекватна на припципно възможната за това поле степен на изява, тогава това е наистина здраве в най-ирокя смисъл на думата!

Не съм убеден, че изобщо е възможно същинско изчистване на едното без другото. Защото желанията са генераторите и на мислите, и на емоциите. Нечистите желания не могат да генерират чисти мисли, но нечисти емоции или обратното. Друг е въпросът, че като варианти на проява на сложния емоционално-мисловен комплекс се създават различни привидни разминавания, например сякаш имаме добри намерения, но различни нередни импулси ни пречат. ..

1. Да желаем да разберем отсрещния човек. 2. Да сме в състояние да го разберем по принцип - ако той има твърде различни опитнвости от нас, понякога е невъзможно. 3. Ако въпреки способността ни да го разберем по принцип, той не ни е дал нужния обем информация и собствения си механизъм, по който я тълкува и оперира с нея - да изчакаме доизясняването, преди да правим изводи. 4. Да покажем по подходящ начин, че сме разбрали неговата истина. 5. Той/тя да потвърди точността на това наше схващане за него. 6. Да се опитаме да дадем повече или по-малко различна гледна точка, за която считаме, че ще е полезно отсрещният да има понятие - независимо дали и доколко ще я приеме. Това може да стане чрез споделяне; чрез "сократическа беседа", насочвайки разговора така, че самият човек от собствените си предпоставки да стигне до различни изводи; а защо не, за любителните на спора, и чрез динамична размяна на "силни аргументи"... 7. Обаче: във всички случаи, на всеки един етап диалогът следва да се проверява дали върви по същност или се отклонява поради субективни пристрастия вън от основната обсъждана тема. Във втория случай човек престава да го е еня дали правилно разбира другия и даже дали другият правилно го е разбрал, а просто дава отдушник на нагнетени емоции, непризнати претенции и т.н. Живеем в нетърпеливо време... Голямо е изкушението да прескочим някои от горните етапи по пътя на конструктивния диалог. Но ако имаме повече осъзнаване, бидейки в тоя Форум... то да се опитаме поне, какво ще кажете?

Грабваш ли скалпела? Много са хората, които говорят навсякъде за "своята истина"... Малко са онези, които се опитват да разберат нейното съотнасяне към истините на другите. Но само при този случай е възможно по мъдър начин да се прояви искреност! Вярно е, че слепият е сляп и сакатият е сакат, но ако им викнем: "Хей, кьорчо!" и "Какво правиш тук, урод такъв?", дали ще постъпим мъдро? "Да бъдеш искрен е добре, но това не означава да удряш всекиго по главата с истината" - Парамаханса Йогананда Мъдрото използване на искреността включва на първо място конструктивната й - по отношение на себе си и на другите - употреба. Но не е ли така и с другите "по принцип добри" качества? Ако човек е търпелив, когато се налага да действа спешно, добре ли е? А ако е смел, но подлага себе си и другите около себе си (често и без да ги пита) на неразумни рискове? И изобщо: има ли по принцип добри качества или всичко е в зависимост от конкретната душевна настройка и съзависимо от конкретната външна ситуация?!

Да, има много такива хора, но по-важният въпрос е какво да се прави по отношение на тях?! Май че нито споделянето, нито спорът помагат много, ако човек е решил да слуша само себе си?! Не е ли по-добре тогава усилията на разбиращия да се пренасочат към по-резултатни събеседници или занимания?!

Какво имаш предвид - че неразбирането е оправдание за липса на инициатива? Или че някои неразбиращи биват манипулирани от малко по-разбиращи? защото ако са повече разбиращи, те не биха манипулирали!

Да, в основата си Любовта е спонтанен усет за единството на живота, който, ако е истински, следва да се прояви и при благоприятни, и при неблагоприятни външни условия. В същото това време, добрите намерения тук не се изключват, но се откъсват от контекста на очакваните резултати. Не да съм добър, ако от това ще произлезе еди-какво си, а по принцип защото усещам, че е в природата ми да съм добър. И ако виждам, че външната помощ ще попречи на вътрешната еволюция на някого, или че ще заангажира много мои сили и време, които мога да дам по-ползотворно в по-важни направления? Тогава ще се откажа от натрапващата се възможност да помогна някъде и някак си, за да помогна другаде и по други начини далеч повече! Или, ако имам нужда аз да си помогна, това може да се превърне във временен приоритет и в никакъв случай не е проява на егоизъм.

Ами че то и биологически жената с 3-4 г. по-рано се развива като жена. Освен това има обикновено по-голям социален натиск - превърнал се в традиция - да се съобразява повече с другите, отколкото със себе си...

Отново, ненавреждането е по-важен принцип от искреността. Ако хората бяха добронамерени, а не както в примера по-горе разбойници, нямаше да има проблем да бъде човек винаги искрен с тях. Ако хората осъзнаваха и неегоистичната перспектива пред развитието на съзнанието, никакъв проблем нямаше да има да се обсъждат с тях всякакви въпроси в каквато и да е удобна или неудобна за егото им светлина. А неудобната истина е като скалпел - може да отвори абсцеса на самолюбието и така да помогне; но може и да нарани здрави тъкани, защото - при неосъзналия другата перспектива - именно липсва различаване и той възприема атаката към егото дълбоко душевно, усеща се "самият той" наранен - а това провокира по-скоро патология, отколкото еволюция... Учителите са доказали, че са добри душевни хирурзи, но ние дали сме такива?

Тук и аз съм определено на това мнение, просто вегетарианството е една от най-лесните стъпки, ако седнем да я обсъждаме надълго и нашироко, това може да е полезно за някои съвсем на прага на пътя, но по-нататък идват много по-важни и интересни неща. Оценката ни в света за някой като човек не може да е на първо място дали е вегетарианец или не; но ако тръгналият по пътя на духовното все още се колебае: дали да яде месо или не, то колко ли повече колебания го очакват по-нататък, където става въпрос за много по-фини и нееднозначни проблеми?!

Да не забравяме, че повече от 2 милиарда са децата, отглеждани само или почти изключително вегетариански в момента в света. Те са малко по-назад по физическите мерки на акселерацията (която също не е еднозначно явление - много учени са склонни да я смятат за гранично патологична). В същото време много по-малко страдат в сравнение със смесеноядните деца от затлъстяване, хипертония, диабет и др. "болести на цивилизацията". Знайно е също така колко много световни гении в компютърните науки, шаха и т.н. се намериха от Китай и Индия, така че отпада и хипотезата за по-доброто умствено развитие на месоядните. Любо, нито при мен, нито при хората, които познавам, е имало проблеми с насилствено спиране от месото. За него сме имали консенсус, а при такъв, доколкото знам и от други, просто на детето никога и не му се прояжда месо, например като го черпят навън то просто отказва, не харесва месото. Насилието е възможно найнапред да се развихри между родители и прародители, кой да наложи своето мнение и едва тогава да се прехвърли като негатив върху детето. А между другото, аз не съм за пълно веганство при децата, освен ако родителите отдавна го практикуват и знаят много добре как да балансират менюто. Иначе млечни и пчелни продукти следва да се включват умерено, а при някои деца не е кой знае какъв грях понякога да ядат яйца, риба и гъби - от това положение много лесно може да се мине по-късно (ако е проява на индивидуалния избор на порасналото дете) на по-пълни форми на вегетарианство, докато ако различните меса са една от главните всекидневни храни, се създава устойчив стереотип и е по-трудно.

Методът включва и трагедия, и комедия. Защото носи послание към човешката цялост, а тя съдържа и двата елемента. Орлине, моето непълно обучение е включвало над 100 метода, бих могъл да споделя някои от тях, но сега за съжаление съм в период на по-голяма заетост. Но ще се опитам да запаля за Форума някой познат специалист с повече опит

Да.

Мога да говоря само за класическата психодрама. Аз съм участвал 8 месеца в група за собствен опит и още 2 г. и нещо в специализирана група, и това беше едва третината от цялостното обучение. Доволен съм от мекотата и разностранността на техниките, но методът е бавничък. По едно време си дадох сметка, че за толкова много време мога да свърша ред други полезни неща. А иначе за онези, които конкретно специализират това и мислят основно него да практкуват, многото практика наистина си е основното. Тази терапия още по-малко, отколкото други, може да се усвои на теория!

Много често най-много настояват към отсрещната страна за искреност именно онези, които не могат да възприемат оптимално това. Сигурно именно поради тази им особеност хората все по-често не говорят открито с тях, те усещат това и затова така настояват, но колкото повече я получават тази изпросена откритост, толкова по-неадекватно й реагират и съответно хората все по-рядко им се доверяват... Омагьосан кръг!

Самонаблюдението е вътрешен експеримент и не бих казал, че резултатите от него са противонаучни, те обаче трябва внимателно да се интерпретират в съответствие със собствената си специфика. То и някои съответствия между неврофизиологията и дълбочината на вътрешния опит също са отбелязани. Като четох Пако Рабан, той дава как са изследвали мозъчните вълни при тибетски последователи: само при техния учител никакъв шум не е могъл да смути неговата апаратурно регистрирана безмисловност по време на съсредоточаването, докато у неговите ученици се е постигало това само временно, но резкият шум ги е вадил от медитацията

:thumbsup2:

Допълнение за обидата без обиждащ: ако човек се обижда и без повод, не трябва да му се извиняваме. понякога го правим от деликатност, особено ако ни е близък човек, но това му дава погрешна обратна връзка и той продължава параноично да счита, че има основание да се обижда от всичко, вкл. от въображаемите си тълкувания на действията и думите на другите хора. Почти 100% са обидените, обиждащите обикновено считат, че е в правото им "да казват истината"

Донче, както казва Вл. Леви, на хората истината може да им бъде казвана ползотворно в правопропорционално отношение на тяхното духовно развитие. Или, ако трябва да запазим пристрастието си към принципа "винаги истината и само тя", ще трябва доста да се съобразяваме кое и как поднесено за съответния човек като ниво и обстоятелства ще свърши работа в конкретния случай. И разбира се, да не прибързваме с изводите. Вл. Леви дава пример, когато един лекар побързал да каже на пациента си, че има рак и просто да си поживее, докато му остават дни. Онзи обаче, вместо да си поживее, се хвърля от прозореца. При аутопсията туморът се оказва доброкачествен. В случая не истината е убивла човека, но това, което лекарят е смятал за истина. Въпросът е, че понякога трудно се различава между двете, искреност и истинност на това поле далеч не винаги съвпадат. Понякога, макар и вече при съвсем специални случаи, и пряката истина може да убие и следователно да не е за предпочитане пред запазването на човешкия живот. Парамаханса Йогананда цитира такъв момент от древните писания. Един високонапреднал аскет в планините бил изненадан от човек, който бягал, подгонен от разбойници. Качил се на дървото, под което медитирал отшелникът, като го помолил да не казва къде е. Разбойниците дошли и попитала аскета, той отначало нищо не отговарял, но те го заплашили със смърт и той, като си спомнил от разните му писания колко ценен инструмент за божествена реализация е тялото - издал беглеца, който веднага бил смъкнат от дървото и посечен. Като настъпил последния час на отшелника, той бил призован в адските селения. На протеста му, че цял живот се е придържал към писанията, било отговорено, че е станал причина за смъртта на един човек, вместо да заблуди разбойниците, че е отишъл нанякъде... А че хората искат да бъдат лъгани, те няма да ти го кажат по този начин. Всеки ще каже, че се стреми към истината и на дълбочинно ниво вероятно е така. Но докато преобладават егосценариите, човек притежава двойни стандарти и много по-охотно приема истините, която му изнасят, в сравнение с тези, при които се чувства притиснат до стената...

Желанието да се нанесе обида от едната страна може да не предизвика обида в отсрещната. С това последната издържа един от важнте житейски изпити. От друга страна, както вече споченах, много хора се обиждат и без да е имало намерение към тях да бъдат обидени. Е, те не издържат същия изпит...

Би било добре да е така... но според мен това е мираж от времето в Райската градина... Стремежът ни към по-голяма истинност получава моята 100% поддръжка, но в реалния живот имаме твърде много неясноти и твърде много избори от рода на "по-малкото зло пред по-голямото". Неяснотите ни задължават да бъдем много внимателни, преди да признаем нещо за "истина" и да го прокламираме без никакви задръжки като истинно. Трудните избори показват необходимостта от строго конкретно решение във всеки случай, имайки предвид духовните приоритети. Например "не навреждай" навсякъде в писанията е преди "не лъжи". Следователно, има случаи, когато казвайки истината, можем да навредим и се налага да възпрем този порив. Такива случаи са за щастие редки, но за тях е необходимо да се знае, иначе се превръщаме в догматици, а догматизмът - дори и в казването на истината - не е нещо, което се родее с духовното...

Според мен обидата не е толкова в "нанасящия я субект", колкото във възприемащото съзнание. Много често например се срещат хора, които постоянно и от всичко се обиждат, макар че в голяма част от случаите отсрещната страна с нищо не е възнамерявала да нарани съответния човек. И също така страничният наблюдател, дори ако бъде запознат с конкретните обстоятелства, от които обиждащият се се чувства обиден, той не може да разбере въз основа на какво се е получила тази обида. Обяснение, разбира се, има - човекът е толкова зле душевно, така се усеща общо наранен от живота, че и от дребен или дори въобразен от самия него повод, се получава засягане...

Индивидуални методи, които съм прилагал като студент и по-късно: 1. "Прожектор" - представям си, че съзнанието ми осветява фокусирано съответната тема и после обикновено съсредоточаването е по-пълно. 2. Музика, каквото се харесваиндивидуално но да е от тонизиращите, оптимистичните, п овдигащите духа. 3. Миене на главата, вкл. ушните миди със студена вода особено за отмора след дълго учене. 4. Разменно дишане през лявата и дясната ноздри. 5. Релакс с последователно напрягане и отпускане на цялото мускулатура и после няколко минути пълен покой - за бързо "реанимиране" след продължителни занимания, когато човек е уморен, а има още много да учи.

Обади ми се да ти дам координати на директорката и една от водещите учителки, не съм сигурен, че трябва да ги обявявам на всички. Иначе проблемът е никакъв с родителите, в смисъл, че има достатъчно много узрели родители, с които може да се работи. То ако се гледаше, че повечето хора не са вегетарианци, нямаше да се откриват и вегетариански ресторанти!

Не мисля. Поне от историята се вижда, че модифицираното християнство е донесло повече нещастия и проблеми на хората, отколкото е решило. Разбира се, винаги е имало някои хора, които са вземали доброто и са се ползвали от него, без да изпадат в тесногръдие и нетолерантност, но за съжаление повечето са одобрявали например кръстоносните походи и Инквизицията. И при масовото покръстване, често насила, не мисля, че са преобладавали плюсовете. Такива хора, които уж всичко правят в Негово име, както се казва и в Евангелието, Той би посрещнал с думите - кои сте вие, аз не ви познавам...