Добромир

Зависи от сроковете, може и всяка седмица по 1 ден или 3 дни в месеца. И също теглото не е единствен критерий, често пъти слабите при првилна постановка на разтоварването могат да понапълнеят малко (рязкото напълняване обаче е вредно), докато пълните могат да имат сериозни проблеми при чести ограничителни режими, вкл. да се усили тяхната склонност към преяждане и още по-голямо напълняване. Освен това превръщането на плодовата диета в догма може лесно да се развенчае, ако човек има ясно мислене и достатъчен брой случаи, които да проследява. При добра поносимост към захари резултатите наистина са добри, но дори и тогава, ако се прекалявас количеството на плодовете или се добавя мед, може да се получи едностранчивост (това всъщност не е пълно разтоварване, а въглехидратно хранене!) и неблагоприятните последствия не са изключени, особено при неправилно захранване. В много случаи зеленчуковите сокове са за предпочитане. Но който, вместо да преценява въз основа на опита, иска само да следва авторитети, това си е негова работа...

Усещам нещата малко по-различно. Смелостта и решителността не винаги са свързани с борба и войнственост. Те наистина са, когато човек се прави на храбър с егото си; но смелостта на себеотдаването е от друг порядък, неагресивна, тиха, съзерцателна... В действителност, в Голямата Игра има стадии, при които бягството от Бога е въпрос на смелост, а оставането в недиференцирано състояние - страх. Забраненият плод следва да бъде изяден, каквито и изпитания да последват. Но това е, струва ми се, отминала за повечето хора епоха. Сега по-скоро агресивната смелост крие страх от отдаване на Бога - което пък е истинската духовна смелост! За липсата на страх - доколкото я има - съм съгласен, че не е правомерно да се етикира като смелост при липсата на по-важните за това предпоставки. Също и че няма истинска смелост без вяра - но в контекста на гореказаното. А че вярата се подлага на изпитание при проявата на смелост - това ще да е само при смелостта от агресивния тип... иначе по-скоро считам, че именно когато вярата се подлага на изпитание, проличава дали човек е смел наистина!

Значи разделяш хората на изцяло смели, за които е животът и изцяло страхливи, за които животът не е? Според мен обаче данните именно от живота сочат, че практически всички ние сме някъде по средата - някой се страхува от едно, друг - от друго. Всеки може да демонстрира смелост, когато е "на собствена територия", но иначе... Спомням си една случка от детството, когато бях доста свит във взаимоотношенията със съучениците си. Това може да се каже, че е било недостатъчна смелост в общуването. Но същевременно когато трябваше да се реши някаква задача, особено при посещения на инспектори в класа, което тогава не беше много рядко, повечето ученици си загубваха смелостта, свиваха се по чиновете и само аз и още 3-4-ма измъквахме класа. Също така, определено бях плашлив относно предизвикателствата за сбиване, но пък битките на шахматното поле ме доведоха до окръжните първенства. А много по-късно забелязах, че хора сякаш се делят на няколко групи, например: обиграни - и затова смели - във всекидневието; храбри при извънредни произшествия; дръзновени в творчеството и т.н. Дали онзи, който е отстъпчив или даже малодушен в обикновени ситуации, но се мобилизира чудесно при истински опасни кризи, е страхливец? А при обратния случай? И какво е смелостта без мъдрост? Храбростта, съчетана с безумни, разрушителни постъпки?

А не е ли именно това безусловно обичане - дори когато остава несподелено - признак за това, че любовта е вътрешно качество и не зависи задължително от наличието в момента на друг човек? Иначе влюбването може да се тълкува и като сметкаджийска настройка - ако има кой да ми отговори с обич, тогава ще обичам, а ако не... И защо поетичните метафори да са нещо безмислено, та те са отражение на душевноста на поета и според мен са за предпочитане в сравнение с много по-грубите изрази и понякога постъпки на непоетичните натури във всекидневието...

През Средновековието в Европа и по разни други времена и места е опитано да се подчертава вредата от злоупотребата в любовните отношения, сега е на мода да се подчертава вредата от подтискането на изживяването им. Ама май и тогава и сега последствията не са твърде розови. Защото всеки един принцип, за да се извлече хубавото от него и да се предпазим от погрешни тълкувания и "залитания" - било според "буквата на закона", било според собствените си нецензурирани импулси - се нуждаем наистина от Дух, т.е. вътрешен усет за това кога, с кого и какво нещо е подходящо да правим и кога, с кого и какво - не.

Смелостта като фундамент на човешкия живот е по-скоро идеал, отколкото реалност при съвременното ниво на съзнателност. Просто страховете са различни и е много лесно там, където ги няма, да демонстрираме смелост, обаче...

Според мен ние само следварително си мислим, че е било възможно да тръгнем по по-подходящия път. Липсвала ни е съответна опитност, съответни "сетива"... Едва ли наистина осъзнаващият по-добрата алтернатива ще предпочете да се лута!

Не е дадено на човека да разопакова всички подаръци. Тогава значи, ще трябва да избира. Или много на брой, но малки подаръци, или малко на брой, но големи?!

Не мога напълно да вляза "под кожата" на жените, но ми се струва, че да не пречи с нищо на една жена пълноценното обвързване с много мъже е почти невъзможно; може само понякога да й се струва така. Жената по принцип повече от мъжа е създадена, за да се посвети на един човек. Тя желае по-дълготрайно и задълбочено общуване, на много нива, а не краткотрайно и повърхностно "прескачане от цвят на цвят". Ако понякога прави второто, то е, защото не е намерила подходящ вариант за първото. Или пък общува по различен начин с много мъже, но емоционално сърцето й е при един от тях. С другите общува... е, най-общо казано, по други съображения!

Аз изобщо съм нямал проблеми с вегетарианството от юноша и може би затова не съм чувствал особено рязко отвращение от месоядците или желание да ги реформирам на всяка цена. Когато навремето майка ми прекаляваше с възраженията към вегетарианството, й подхвърлях някое и друго словесно острие, насочено срещу "саздърмарите", но без да го превръщам в трайно отношение. После като лекар съм давал съвети как да са по-здравословни вегетарианци само на хора, които вече са или са решили, напр. по духовни съображения да стават такива. Имам усещането, че хората, които са отскоро вегетарианци или с труд се опитват да станат такива, понякога са твърде агресивни към месоядците и месоядството, а това не е полезно за никого. Колкото до болестите, свързани с вегетарианството, занимавайки се на теория и практика с тях, смея да съм уверен, че нямат нищо общо със здравословното вегетарианство. То е много по-трудно обаче први съвременните условия, отколкото горе-долу балансираният смесен режим. Вярно е, че някои белтъци и соли по-бързо се усвояват от животинските храни. По-лесно е в тоя случай анамията да се лекува с месо, вместо да се балансира вегетарианството, но ако човек е вегетарианец по духовни или екосъображения, може да избере второто, и то също с достатъчно голям успех. А аз познавам много анорексици и булимици, които са месоядни и не по-малко безнадеждно затънали в проблема си, отколкото вегетарианците със същия проблем. Тези т.нар. хранителни разстройства са психически заболявания и не видът храна е от решаващо значение, а психологическото отношение към нея. Опитът ми сочи следната приблизителна статистика за вегетарианците: около 60% са трайно добре или поне по-добре, отколкото когато са били месоядни. Други 30% са също толкова добре или зле, но много бързо се подобряват значително, когато се коригира тяхното вегетарианство, например вместо много тестени продукти, млечни храни и захар се добавят повече плодове, зеленчуци, натурални ядки и кълнове, както и да се промени начинът на хранене - бившите месоядци се хранят набързо, а вегетарианската храна иска търпение за повече дъвкане или предварително смилане... Останалите 10% смятат, че са се влошили значително от преминаването им към вегетарианство. Тук вече не съм наясно до каква степен това е продиктувано от някакви грешки в безмесния им режим или наистина има трудна приспособимост към него по принцип. Обикновено те бързо се превръщат в бивши вегетарианци и не искат и да чуят за нов опит в това направление, но единиците, които имам предвид, че са се решили да опитат, постигнаха след грижливо индивидуализиране на режима си ако не идеална, то съвсем задоволителна адаптация към съответните растителни храни. Във всички случаи обаче изглежда, че за тях вегетарианството е трудно начинание, по-лесно е да се откажат да опитват. животът им е техен, изборът - също... Да, това е така!

Какви други признаци имаш освен гадене? Нещо не ми се връзва както го обясняваш да е само това. Може и да не е от дуоденума или не само от него...

Има хора без усет за Бога и хора с усет за Него. Така че: 1. За първите е по-естествено да кажат, че няма Бог и че молитвите и по-общо - духовните практики - са нещо изкуствено, привнесено към живота на човека, израз най-вероятно на невежество, страх, догматизиращи внушения и т.н. Силен техен довод относно това са многото случаи на хора - все още без усет за Бога - които наистина се опитват да "вярват" по този начин. Все пак, твърде много са великите умове и прекрасните души, които са вярвали, за да се задоволим с такива обобщения. Затова мисля, че има и трети тип хора без усет за Него, които считат, че са възможни и двата варианта, но приемат в качеството на хипотеза варианта за съществуването Му - просто, както при всяко научно откритие, това е неизбежната първа стъпка, за да се изследва явлението - ако то безусловно се отрича, няма и да се изследва. И тогава, както мнозина са споделяли и донякъде аз от собствен опит мога да потвърдя, третият клас хора без усет за Бога скоро се превръщат в първи клас хора с усет за Него... 2. Хората с усет за Бога могат да се класифицират така. Първоначалният клас са онези, които са били невярващи, но са решили да последват Великото Неизвестно - и са получили съответни проблясъци. От там нататък, за тях става поне толкова естествено да приемат, че има Висша Реалност, колкото хората, недостигнали до тези възприятия на Единството - да твърдят противното. И при това усещането за истинност, на което така или иначе се опират и двете групи, е много по-силно при усетилите вярващи, отколкото при невярващите или догматично вярващите. И затова именно усетилите вярващи се молят и медитират спонтанно, като израз на вътрешна потребност, даже по-силна, отколкото импулсите за действеност на физическото поле; докато не само на невярващите, но и на догматичните не им иде отвътре да го правят - затова всъщност последните или де факто не го правят, а само се канят за почнат, или наистина се опитват, но им е много трудно. И догматиците се молят или с шаблонни слова по канон, или за изпълняване на собствени прищявки, т.е. "опяват", а реалните вярващи се молят само да разберат и следват Неговата Воля за тях. Вторият клас хора, усетили Бога, повече или по-малко излиза извън моите опитности, но за него имам твърде красноречиви доказателства от други хора и - доколкото такива доводи са и Писанията - от независимите свидетелства на мистици по целия свят от 5 хиляди и повече години назад във времето. Той се характеризира с ярки лични доказателства ако не за контакт с Най-Висшия, то поне за това, че духовният мироглед е по-висш от материалистичния; включва разбира се и него, но далеч го надвишава. Т.нар. свръхсили, с които Учителите съветват да не се парадира, все пак служат като такова доказателство; все едно, че се отварят други измерения, така че, каквото човек не може да знае и прави, оперирайки единствено в нашето материално измерение, става възможно и даже лесно за боравещите и с другите измерения. Третият клас, признавам, е чисто хипотетичен и касае евентуално съществуващи Абсолютни Свръхчовеци, достигнали до пълно единство с Бога. Това не може да се докаже, включително и от тях самите, тъй като никой не може да е сигурен, че няма нещо още по-висше... Основният ми въпрос към форумците във връзка с тази интересна тема обаче е прагматичен: дали първокласникът следва да се мъчи ден и нощ от въпроса има ли нещо или не след 11 клас или е по-добре да си научи материала, за да премине във втори клас? Въпросът е риторичен.

Предния път прегледах текстовете набързо и не обърнах внимание на един важен детайл - тя пие тежки медикаменти! Това с хапчетата определено променя нещата! Обикновено при разтоварване действието им се усилва, а също и страничните им ефекти. Може да се намалят дозите, но дали тя ще прецени правилно? Май че в конкретния случай това не много тежко по принцип разтоварване следва да се прави под непосредственото ръководство на опитен специалист; не е нужно непременно в заведение, където нещата много стръмно се оскъпяват, но да се консултира редовно по телефон или мейл, би било добре... Така поне мисля въз основа на своя опит и на доста много пациенти. Защото после по-трудно се оправят последствията от някои грешки. Човек може и да си мисли, че е готов сам да се справи, но далеч не винаги е така...

Ето още една редакция: да живея ли главно според уроците на самия Живот, или да вярвам в концепции за него, не съответстващи на моя собствен опит?

Приятелството, съжителството, бракът, сексът и т.н. - това са само "лупи", който правят по-видими достойнствата и недостатъците на съответния човек. Отшелникът може и да е постигнал безброй благородни качества и да бъде свято името му, ако действително е така. Но ако не е, няма как не само другите, но и той самият да го разбере. Финото подтискане много да му прилича на духовна трансформация, а фалшивото духовно его всъщност може да се лекува чрез обратно връщане в т.нар. "светски живот". Не случайно в миналото в Индия хората са се усамотявали, едва след като са се представили достойно в ръководенето на собствено домакинство. Е, имало е и изключения, но те са се доказвали чрез тежки изпитания, назначавани им от техните Учители, за да стане ясно, че са призвани да бъдат сами по духовния път. Огромното мнозиноство и от нас, тук и сега, следва да преминат през школата на света - и то, дай Боже, с духовно отношение към своите си уроци и изпитания... А колкото и да са рядко, има хора, които се разбират идеално, помагат си максимално, без да ограничават свободата си и всеки извиква към живот най-доброто у другия. А фактът, че много по-често проблеми, и то големи, съпътстват една платоническа или интимна връзка или се явяват след малко на брой години, говори само за вътрешните проблеми на всеки от участващите в нея. Те могат да са скрити, вкл. подсъзнателно, ако го няма екрана на човека, пред когото можеш да се отпуснеш и да споделиш повече от себе си, но щом го има, излизат наяве... И става ясно, че истинската доброта е нещо много по-различно от школуваната етикеция; че желанието да се живее добре с другия човек рядко е подкрепено от пълноценна готовност всеки да измине своята част от пътя до тъй лелеяната хармония...

По-принцип съм съгласен, но за такова ясновидство има много малко реални исторически примери. Хората не могат да определят ясновидството освен по външни признаци каквито са съвпаденията в материалния и мисловния свят. Затова е повече прието най-висшето ясновидство да се назовава като святост.

Ако един човек с голям принос към природолечението, каквато беше Лидия, има своите неточности, хората обикновено не могат да ги възприемат. В случая съм категоричен, че не е необходимо да се взема мед, щом се ядат толкова много плодове. Ако имаш добра поносимост към захари и/или се натоварваш много физически, това може и да е добър режим за теб, но повечето хора не попадат в тези графи. Затова бих препоръчал вместо мед да се включат зеленчукови сокове или бульони или поне по-добре подбрани индивидуално чаеве. Мурсалският чай е добър, но не е панацея. Но каквото и да решиш за разтоварването, внимавай много при захранването. Успех!

Така е, но нали именно за това иде реч - че всяка награда е и изпитание! Дори не се сещам, дали има изключения...

Ако изобщо може да се нарече мечта без разочарование животът, отдавен на Цялото, това е то. А разочарованието може да вирее и без мечти, но не и без надежди. Разликата според мен е в това, че мечтата обикновено рисува едно по-хубаво бъдеще, докато например старите хора често са престанали да мечтаят, но поне се надяват, че ще остареят в не толкова лошо здраве, че няма да поскъпва повече животът и т.н. Това едва ли са мечти в обичайния смисъл на думата, но са надежди. И като те се провалят, следва разочарование...

Макар че има някои изглежда стандартни критерии за физическа красота, различията са много повече. Което харесва на един, отблъсква другиго. Като младеж казвах на недоумяващите си приятели, че ако трябва да си избирам жена само по списанията и топ героините от филмите, едва ли щях да си харесам която и да е! По-късно разбрах, че повечето мъже предпочитат жени с предизвикателно излъчване - което според мен най-често създава усет за разрушена автентичност на женската природа. Също така, прекалено подчертаните гърди, прекалената кльощавост и т.н. ми лъхаха здраво на патология, докато масовото внушение иначе е успяло навреме да промие мозъците на повечето хора... Когато човек обаче се опознае откъм душевната му страна, много често и първоначалното мнение в плюс или минус за него се променя радикално, вкл. по отношение на това дали е красив/привлекателен. Много често относително "грозни" персони" придобиват почти магически чар посредством душевните си свойства, както и разглезените красавци и красавици се оказват "въздух под налягане"... И все пак, може би красотата сама по себе си не вреди, тя дори може да е особена "награда" например за добри дела през минали животи. Статистиките твърдят, че вратите в много лични и обществени сектори се отварят по-често пред хората, притежаващи повече от общоприетите критерии за красота. Но за какво ще ги ползват тия отворени врати - това е решаващият въпрос, ми се струва.

Важно уточнение! Бъдещето не като блян, а като вече сътворяващо се в Настоящето. Миналото също може да е важен ориентир, ако не се зацикля човек в него. За съжаление, при повечето хора и мналото, и бъдещето не са само координационни точки, а и локуси на привързаността. Така се изпуска водещата роля на Настоящето и се явяват състояния - в зависимост от нивото на енергетиката и насочеността на вниманието - като скука, мързел, носталгия, бягство в мечтите, недоволство, враждебност към хората и обстоятелствата и т.н.

Раждаме се без готови правила за поведение, но сякаш това не е достатъчно, развиващото съзнание има необходимост да мине и през условностите. Може би крайният продукт на перфектното възпитание следва да е положение, от което нататък децата да могат да се оправят в живота и без наложени им шаблонни правила. Реалистично е обаче да признаем, че до такава зрялост достигат малко граждани на Земята, при това след като са преминали вече през един куп правила и ограничения, успели са да ги надживеят, поемайки по нещо ценно и от тях и да синтезират целия си опит в един вътрешен светофар, от сигналите на който да се ръководят в живота си...

По-скоро скуката е неумение да се живее в Настоящето и респективно сравняването му с нещо от миналото или въображаемото бъдеще, което изглежда е било или ще бъде по-интересно...