Добромир

Ако човек го усеща отвътре, това е просто един импулс - и той е универсален, не важи дали човекът ни е близък или не, нито от това дали на улицата има хора да ни видят колко сме щедри, или сме насаме с просяка. Може да нямаме капацитета да помогнем на много хора, както бихме искали; може да нямаме дори и мъдростта да го направим по най-добрия начин. Но все пак не бива да подтискаме тоя импулс от т.нар. "духовни съображения", това е моето мнение. Ако имаме силен вътрешен импулс да споделим за известен период съпричастността си към битието само вътрешно - ок, но без самозаблуждания - тогава да бъдем тотални в самоотдаването си (вероятно и без чатове ). А ако не - да си стоим на еволюционно адекватното място и да потърсим баланса. Защото почти всички, тръгнали с голямата кошница да пренебрегват дребното в полза на безкрайното и съвършеното - рано или късно разбират, че са пропуснали да намерят именно висшето в привидно най-прозаичното...

Не говоря персонално за теб или някой друг, а по принцип. Разбира се, върху това ми мнение са повлияли не един и двама души с претенции - и тъй като съм имал възможност да проследя развоя на техните становища и постъпки и в крайна сметка какво от техните претенции се е осъществявало и какво не с годините, то... Изключенията могат да са важни в определен смисъл, но преди всичко и в зависимост от обичайната аудитория следва да имаме предвид общия, стандартния случай. По отношение на него не е здравословно в много отношения многогодишното затваряне, независимо дали в буквално отшелничество или в негово подобие сред света. Виж, кратките периоди са нещо освежаващо, но много скоро, ако човек е искрен към себе си, вижда, че не употребява времето си по най-добрия за тоталния търсач начин, а и основните критерии - осъзнатост и баланс - не са на ниво. Даже доброто приспособяване към вътрешния живот, ако не води до по-висока адекватност едновременно и във външния, е от съмнителна проба за мен. На същото мнение са и почти всички психолози, които са се занимавали някога с тези въпроси. Разликата между здравата и патологичната духовност се усеща дори и от недуховните хора, с които човек влиза в съприкосновение, но за жалост често се игнорира от самия човек. Той се опиявява от някои дребни силици, екстазчета, видения и способности, които неизбежно съпровождат пренасочването на енергията навътре; но ако не знае какво да прави с тях, те по-скоро могат да навредят на развитието му, а и се дава неоптимален пример за околните - когато човек не е пълен отшелник. Освен това съм забелязал, че често пъти на такива хора не може реално да се разчита, защото обещават някои неща - за да не прозвучат чрез отхвърлянето като недуховни, ама после не изпълняват, защото си казват, че духовните им ангажименти са по-важни... С всичко това нямам нищо лично към никой от Форума, просто разсъждавам върху фактите, които са били многократно пред очите ми в реалния живот. Можем да тълкуваме тези факти от различен ъгъл и аз съм отворен към такова разглеждане.

Това според мене не е спор по същество. Истинският търсещ вижда възможност за развитие и Божествено служене и в усамотение, и сред хората. Кое в дадения момент ще преобладава, зависи от съдбата и от нивото му на развитие. Ако последното е недостигащо определен минимум, той ще си е егоист и в самота, и сред хората. Само ако е надхвърлил тоя праг, вече ще може да се учи реално както как да се самоусъвършенства, така и как да помага истински на другите. И тогава тези периоди могат и да се редуват, за което май има доста примери от различните наставници... На този етап, където сме повечето от нас, според мен е добре да се помага, но без излишно самомнение - ние всъщност сме не повече от преносители на кармата на тоя човек - щом трябва да му се помогне, ако не чрез нас, ще дойде друг и т.н. И да не мислим, че това е достатъчно като духовна практика; но също и обратното - че тъй като гледаме да оправим първо себе си, нямало нужда на тоя етап да помагаме. А не получаваме ли от другите много предварителни и продължаващи условия за нашия живот? Готови ли сме да живеем с готовност без тях? Ако да, ако нищо друго освен себеосъществяването няма значение и целият ни живот говори, че е така, тогава хубаво, нека вървим сами към просветлението и после да помагаме повече. Но обикновено случаят е сроден с т.нар."духовен мързел"... и тогава не само че не се развиваме, но и деградираме, като пренебрегваме някои най-обикновени нещица, с които можем да подпомогнем ближните си, а и далечните... Ето например, във връзка с информационното пренасищане навсякде, вкл. тук в нета, има глад за достоверна информация, изпитана на собствен гръб. И най-бедният фиансово - ако има поне малко опит в живота - е богат на такава информация - какво му пречи да я сподели? Та ако кармата на приемника е друга, той няма да я възприеме, така че и вреди не виждам какви могат да се явят. Ако пък я възприеме? Не се ли нуждаем и ние понякога и то спешно от такова именно инфо? Духовните егоисти често грабят с пълни шепи от всякакви материални и интелектуални ресурси и после се оправдават, че не дават в отговор самите те, защото, виждате ли, най-напред се самоусъвършенствали... това винаги ми е звучало претенциозно и в крайна сметка - подозрително... А иначе, ако не цитираме избирателно и тенденциозно Писанията и Учителите, то те, погледнати в по-цялостен аспект, всъщност ни съветват да спазваме един здравословен баланс в живота (вкл. между даване и приемане, за което говорихме в една друга тема), със съответните индивидуални вариации, според нивото на индивида и външната специфика на конкретния случай.

Не само липсата на знание, но и предполагаемо вярното, логически правилно структурираното знание може да създаде проблеми за ума. (Всъщност, той постоянно си създава проблеми, това му е основното занимание... ). Вярно е, че инстинктивните предчувствия при далеч повече хора "заместват" интуитивното предусещане, без да го заместват истински; но ако разчитаме на пълно знание за неща, които са в обсега на тази чувствителност, също не бихме могли да направим много - даже и една храна е трудно да изчислим дали ще ни е полезна или не и в какво количество, ако да - щом нямаме здрава инстинктивна основа за такава преценка. Затова са дадени като допълващи се, а не противоречащи тези способности; истинската интуиция наистина е над тях и перманентно достъпна само за малък брой хора - но дори и кратките проблясъци от нея следва да се уважават!

Навремето четох една епиграма, забравах й източника, но цитирам по спомен: Като гледам байно, тука тия найлонови пъртушини, що пърпорят из боклука и не гният със години - мисля си, че все пак, байно, в нещо сме успели ние: другото не ни е трайно, но боклукът ни не гние!

Ползата за другия е разумното основание за даването. Освен него обаче съществува и интуитивно основание - понякога без видима материална или емоционална полза, но в крайна сметка оказващо се необходимо според "неведомите пътища Божии"...

Така е, но затова пък много други части тук едва ли изобщо могат да "изплуват", те единствено се показват в отношенията - и то най-вече в дълготрайните отношения.

Доколкото и аз съм имал някои начални опитности - но главно съм говорил с хора с повече опит, а и някои са описани в литературата - преживелите ОИТ по правило не се изпълват с презрение към грешния земен свят, а тъкмо напротив - получават допълнителни мотивации за дейностите си именно на физическото поле...

Особено истинността във важните неща! Защото, да не забравяме, че има както хора, които вземат и най-трудните решения, за да са истинни в наистина стойностното, а по различни причини си играят на криеница в повърхностното; както и обратното - някои парадират с истинност в маловажното, а играят непристойни игрици по отношение на същностното... Затова е трудно и в живота въобще, а особено при виртуалните контакти, да се стигне до истинската същност на човека!

Отново зависи от случая. Човекът способен на конструктивно даване и приемане с отворено съзнание е достатъчно зрял, за да има опасност от "дундуркане", а пък и даването от страна на зрелия индивид не е от типа на дундуркането. А ако макар и само единият е неспособен на зряло отношение - неизбежно нещата ще бъдат дефектни все в някакъв смисъл, така че...

Зависи от отношението ни към събитията! Ето, ако вземем случая с една неангажираща шахматна партия между приятели, никой от които не е честолюбив - те просто си играят. Който и да направи погрешен ход, няма да се почувства виновен, но няма и да си затвори очите за тая грешка, напротив, ще се постарае да не я повтаря в бъдеще. От друга страна, ако същата тази партия се играе между съперници в официално състезание и е решаваща за първото място, от което има финансови последици или ако който и да е от участниците е силно честолюбив, тогава? Тогава ще е налице тенденцията грешките да водят до самообвинения, които, разбира се, тежат - и на свой ред могат да се проектират като обвинения към други хора. Нещо повече, докато в първия случай каквото и да се случи с играта, това не пречи на хармоничните взаимоотношения между двамата и нормалния им начин на живот, във втория различните сценарии на вината могат да доведат до междуличностни проблеми и нарушения в хармоничния собствен начин на живот. Е, страданията в случая могат да са и камшик към усъвършенстване на способностите, както и с течение на времето - до търсене на други, по-адекватни жизнени позиции...

Но понякога е полезно и да се наблюдава как отсрещния човек употребява това, което сме му дали. Ако ние даваме с напълно отворено съзнанание, а той го приеме и отвърне - веднага или след известно време за "стапяне на леда" - със същото, най-вероятно всичко ще е ок между нас и в бъдеще. Ако обаче стои трайно отдръпнат или използва нашето отваряне, за да ни използва егоистично или даже повишава едностранно претенциите си - той не е дорасъл за подобни взаимоотношения. Установил съм, че този критерий е доста точен, ако му отдадем, разбира се, нужното внимание; иначе взорът ни се замъглява от желанието нещата с неготовия човек да бъдат различни - и ето тогава пристигат с бързия влак и разочарованията...

Всяка любов си има своето място - и своите уроци. Има обаче едни особени уж духовни девиации - при тях човек претендира за божественост на човешката си любов и това не дава възможност да усвои нито един от уроците Така че, струва ми се, най-важното отначало е да си дадем сметка за истинската същност на чувствата си и от там вече ще знаем и накъде и как да продължим...

Леки упражнения без тежести и самомасажи от източни и западин системи са съвсем на мястото при практически всички хора, то всъщност с тях може да се поддържа и здравият човек при голяма заетост, а друго да добавя където е когато може...

То инфекциите са доста разнообразни - ако искаш питай Силвия СД - но не разбирам защо се плашите и от изследванията, които могат да ориентират в това отношение. После никой не може да ви принуди да давате антибиотици, но иначе при тази оскъдна симптоматика е добре да има някакви насоки, а поне основните изследавния не са опасни за организма. Иначе и без да е ясна точно диагнозата могат да се правят някои общи нещица. Препоръчвам освен плодови да давате и зеленчукови соко или бульони от варени зеленчуци без прибавки. Нека да взема и широкоспектърни имуностимулатори - ехинацея, кръвен здравец, сминдух, органично свързан цинк и колоидно сребро (сребърна вода).

Истински ни обича само Господ; докато не сме подготвени да възприемем Неговата Обич, търсим я в човешките отражения. Това не е погрешно за нивото, на което сме; но - за да избегнем прекалени очаквания и съответни разочарования (които често водят и до изневери) - трябва ясно да приемем фактите по отношение на това, за какво една връзка може да ни помогне и за какво не може! Тове е всъщност зрялото отношение към партньорството, което може би няма да сведе изневерите до нула, но със сигурност ще намали броя на подчертано неуспешните връзки, драматичните колебания в отношенията и съответно . на страданията. А страданията в тези отношения са на трето място след страданията, причинени от духовното невежество и болестите. Затова е необходимо отговорно отношение към решенията в тази област - не фанатизирано в рамките на някакви унифицирани принципи, но съответстващо на пълното съзвездие от индивидуални, междуличностни и социални фактори, имащи отношение към такава една наглед мимолетна забежка, каквато е изневярата!

В момента спонтанно ми хрумва една идея. не знам дали и кога бисе реализирала, но чувствам необходимост да я споделя. Дали не би могло да се създаде експериментално училище за по няколко седмици лятото и евентуално после и по друго време, когато да се събират преподаватели по различни традиционни и нетрадиционни дисциплини, независимо от продължаващите им иначе ангажименти, от които повечето е много трудно да се откъснатза по-дълго? Така естествено някой ще трябва да жертва от отпуската си, а друг да изтласка други свои ангажименти, но мероприятието може да се окаже с много повече плюсове за всички участващи! далеч преди да стане възможно реално целогодишно такива училища да бъдат факт у нас, ще се види на практика как биха работили. Ще се опитат нови обучаващи стратегии както "хоризонтално", така и "вертикално", т.е. както ще се разшири обхвата на преподаваните знания към наистина важните за материалната и духовна култура на хората (и то от всички възрасти) и също така ще се въвеждат авангардни методики на преподаване... Дали за 2 седмици в годинита биха дошли поне част от онези, които наистина като активни или дори пасивни участници вярват в бъдещето на едно принципно ново образование?

Може и трябва да се намери начин - макар че изглежда спецификата на индивидуализираното образование още дълго ще се заобикаля като неудобна от масовите социални педагогически структури... Но всеки, който макар и малко може да създаде около себе си по-авангардно пространствоза развитие, няма за кога и кого да чака!

"От страданието има нужда дотогава, докато не разберете, че от страдание няма нужда" (Екхарт Толе)

Вижте по-внимателно наоколо, спомнете си и за някои литературни герои и ще видите, че изневерите при нещастните семейства са именно най-чести и съвсем не са изключения... Даже мъжете, въпреки че са биологично по-изкушаемия пол, ако има истинска хармония с партньорката, обикновено не изневеряват или това би могло да стане при твърде "специални" условия. Разбира се, тази хармония е рядкост дори и при т.нар. "духовни двойки". Специално в наше време, доста често някои променят вида на духовните си интереси, така че дори и в началото хората да ги е обединявало сродство в последните, после се явява вторичен разрив. А щом веднъж светогледите им се разделят, необходима е истинска, а не декларирана духовност, за да останат заедно в хармония. Иначе следващият етап е конфронтацията; както и семействата, които много държат на мнението на обществото, такива двойки могат външно да изглеждат хармонични; това обаче е тяхното лустро, отчаян опит да се съхранят остатъците от тяхното самоокачествяване като "духовни хора". И ето при такива двойки изневерите са често явление. Разбира се, както вече беше казано на няколко места и от различни хора, по-добре е човек да бъде искрен към себе си и към другите, което ще елиминира основните предпоставки за изневярата или поне няма да я остави на "тъмно". Обаче пък, от друга страна, тези отношения понякога са толкова сложни, че е прибързано да се изказват крайни категорични съждения и да се дават черно-бели напътствия. Верността в брака при сегашните нрави и несъвпадението им с традициите може да изглежда анахронизъм; но все пак да не забравяме, че дълго време в клетъчната ни памет са се отпечатвали съответните норми, а и Писанията май че не ги игнорират... И за това все трябва да има по-сериозни причини, отколкото обикновеното робуване на шаблонни глупости, не мислите ли?!

По принцип съм съгласен (у човека всичко да е прекрасно...), но действителността е по-богата от нашите принципи; обикновено на практика има смесване на развити качества с несъвършенства и не бива да се съди цялостно за човека по едностранни признаци - нито само по външния вид, нито по приказките му, нито дори по блестящите му от озарение очи... Да видиш Бога в клошара освен това не означава да преминеш към неговото равнище на хигиена; както и не е задължително да притъпяваш бдителността си, ако две изрядно костюмирани мисионерчета те поканят на билков чай и духовно обсъждане...

Е, поне и сегашният, и заслужаващия повече отлимчието са в твоие ресори - климатология и духовност, този факт не те ли топли?!

Основната бизнес стратегия е да се дават предавания, които се гледат повече. Явно повечето хора обръщат по-силно внимане на негативното и ето защо то преобладава и в медиите; журналистите иначе си избират кой ще обслужва повече тези и кой другите - наистина по-оскъдни сега и у нас новини. Теоретично промяната би могла да дойде и "отгоре" - ако се подбират макар и малки кълнове на добри начинания и те се оповестяват подобаващо, а същевременно, без да се скриват негативите, те се представят в по-различен, поучителен контекст... но явно единственият реалистичен път е постепенното променяне на масовото съзнание, така че хората да предпочитат наистина конструкивните предавания...