Слънчева

Мисъл за деня-15.12.2016г Великото е сега – в сегашното, в което живееш, при днешните условия! Ти се занимаваш с това, че някой те обидил. Това е твоето минало. Казал ти една глупава дума. Защо ще се занимаваш с това? Не се занимавай с миналото! Или някой те похвалил, че си талантлив. Хубаво е, но то е само подтик за бъдещето. Ти се ползваш от миналото, като изваждаш една опитност; бъдещето може да ти даде подтик; но великото е настоящето. Във великия живот Бог действа; в миналото хората действат; в бъдещето ангелите действат. Когато е въпрос за бъдещето, ние имаме влиянието на ангелите. Когато е въпрос за миналото, ние имаме влиянието на хората. А когато е въпрос за настоящето, ние сме в Божия живот. Опити

Мисъл за деня-14.12.2016г Солта, като се потопи във вода, ще се стопи. Ако вие се обръщате към вашия минал, лъжлив живот, какво ще придобиете? Казвам: Не се обръщайте да гледате миналия си живот – ще станете на сол. Не се обръщайте да гледате назад нито доброто, нито злото. Казваш: "Какво беше едно време!" Аз го зная, мога да опиша какво беше едно време. Оставете едно време, назад не гледайте! "Ами преди една година?" Не гледайте назад! Гледайте на онези условия, които сега имате, днес да ги използвате. А миналото го оставете за когато достигнете до крайния предел. Вие имате да извървите един път. И при всяко едно спиране, ако се спрете само една секунда, вие сте изгубили 300 000 километра. Срещата на любовта

Мисъл за деня-13.12.2016г Не се обръщайте да гледате на вашето минало, на вашите нещастия, на вашия лош живот. Престанете да гледате вашите грехове! Крайно отвращение има Господ да мисли за вашите грехове. Напред вървете – оставете ги! Казвате: "Господи, забрави греховете ни!" "Не споменавайте греховете!" – казва Господ. Като кажем, че не трябва да мислим за нашите грехове, това значи – да не грешим. Щом грешиш, ти гледаш на своето минало – нищо повече. Срещата на любовта

Мисъл за деня-12.12.2016г Женитбата, както вие я разбирате, то е един човешки порядък. Той е добър. Но той не е порядъкът, който носи щастие в себе си. В женитбата има вече много изключения, толкова изключения, че побелява главата на човека. ...Тия работи вие сте ги минали. Вие влизате сега, да изучавате Божиите закони, но се спъвате и питате: "Дали трябва да се оженя, или не?" То е ваша работа! "Дали трябва да ям?" – пита някой. Чудни са хората! Щом си гладен, яж. "Ами какво да ям?" Избирайте храната си и не преяждайте! Свободно яжте. Това е. Новото учение

...Казвам: Щом влезете в духовния свят, не се позволяват погрешки! Погрешки можете да правите, но трябва да се поправят. Вие казвате: "Знаем какво нещо е духовният живот." Е, каква е разликата между един материалистичен, светски живот и един духовен живот? При светския живот ще обърнеш внимание на красивата жена, а в духовния живот ще го загладиш и ще кажеш: "Много е пострадала горката!", защото в духовния живот има пашалък – пашата седи там. И ти, макар че виждаш красотата, ще кажеш: "Горката жена, колко е теглила!" Значи: "Мен не ме интересуват красивите жени, а страданията на хората." Понякога казваш, че не обичаш някого, ти го обичаш, но криеш това вътре в себе си. Понякога казваш, че не мразиш еди-кого си. Мразиш го, но не искаш да го кажеш. Минаваш за духовен човек. Светските хора веднага ще ти кажат, направо тъй, както си е. И някои братя, които са много сербез, казват, че истината трябва да се каже. Как ще кажеш истината? Това, което обижда човека, не е истина. Това, което оскърбява човека, не е истина. Да показваш греховете на хората – Това не е истина. Да им покажеш, че говорят лъжа, то не е истина. Истината е много сладка. Най-сладкото нещо в света е истината. Като кажеш истината някому, ако тази истина му напакости, ти не си му казал истината. Но ти твърдиш: "Аз му казах истината." Ти си казал истината толкова, колкото преводачът на лекаря я е казал на пашата... Новото_верую

...Христос казва: „Ще ме видите." – В какво? – Ще видим Бога в Любовта, в Мъдростта и Истината. Ще видим Бога в доброто и в правото. От мое гледище, ето как аз бих желал да видя Бога, как бих се молил: Господи, дай ми знание и мъдрост на ума; нека Твоята Любов и Твоят живот да се вселят в сърцето ми, а свободата и истината – в моята душа. Силата и доброто да пребъдват в душата ми, а вечното право и благото на живота да пребъдват в моята воля. И наистина, щом имаш знание и мъдрост, ти ще знаеш, как да постъпваш; щом имаш топлина в сърцето си, ще знаеш, как да постъпваш; щом доброто е в тебе, ще знаеш, как да постъпваш; щом истината е в тебе, ще знаеш, как да проповядваш. Съвременните хора не прилагат тези добродетели. Аз се чудя на българските вестникари. Колкото са дохождали при мене, нито един от тях не е изнесъл истината, както я споделял с мене. Те изнасят работите, не както са в действителност. Досега, нито един български вестникар не е изнесъл вярно нещата. – Защо? – Ще ви обясня това в алегорична форма. Някой си много говорел против дявола. Един ден дяволът му казал: Бъди внимателен, не си позволявай да говориш против мене. Аз лесно ще се справя с тебе. Знай, че няма да ти простя. Ще ти дам един добър урок. – Никакъв урок няма да ми дадеш. Никакъв съвет не искам от тебе. Един ден той видял, един човек продава магаре. Дощяло му се да си купи това магаре. Той попитал господаря му за цената и останал учуден, че било много евтино. Купил го, потупал го по гърба и го закарал у дома си. На другия ден, той отишъл с магарето да събира дърва в гората и останал доволен от него – добре работело. След това той отишъл да го напои на близката чешма. Изведнъж магарето се скрило в курната, отдето махало с дългите си уши – само тях виждал. В това време дошли хора да пият вода. Той им казал: Моля ви се, помогнете ми да извадя магарето от курната. Те погледнали в курната и, понеже нищо не видели, казали си: Този човек трябва да е смахнат. Я да го набием, да му дойде ума в главата! Така се изредили много хора, и на всички той разказвал за магарето си, скрито в курната. След като всички го били, той пак виждал магарето да му маха с ушите си, но повече не посмял на никого да говори за магарето си. Тогава той се обърнал към магарето с думите: Виждам те, но не искам вече да се занимавам с тебе, защото много ме биха, напатих се. Ето защо, и българските вестникари виждат истината, но не смеят да я кажат, защото много пъти са бити за нея. И тъй, от вас се иска нова философия. Хората трябва да живеят според истината. Тя е най-красивото състояние, което човек може да преживее. Нас не могат да ни заставят да търгуваме с истината. Да говорим истината, това не е унижение. Тя не опорочава идеите. Важно е, как човек изпълнява длъжността си. Каквато служба да изпълняваш, ще говориш истината. Човек трябва да има една основна идея. Тя е зародишът на живота. Кое е най-важното в зародиша? – Ядката. Всяко семе, всяко яйце има един вътрешен зародиш, който се превръща в това, което е семето. Каквото е семето, такъв е резултатът. Следователно, идеите определят хората. Основната идея в човека дава тон и направление на неговия живот, както и на неговата мисъл. Всички останали идеи се групират около основната идея. Тя трябва да бъде непоколебима, при всички условия да бъде една и съща. "Ще ме видите." Ние трябва да любим Бога, Когото не виждаме. То е идеалът на нашата душа... Ще_ме_видите

В живота съществуват две схващания: първото схващане е материалистично. Според него, човек върви по еволюционен път – от нисшето към висшето. Другото схващане е на богословите и на някои философи. Според тях, човек върви по инволюционен път – от висшето към нисшето. В първия случай, той възлиза, а във втория – слиза. Тези две теории са непримирими, затова трябва да дойде трета теория, според която развитието на човека не е еднократен процес: той не върви нито само по еволюционен, нито само по инволюционен път. На същото основание, и създаването на света не е еднократен процес, а многократен, т.е. непреривен. Качването и слизането, т.е. еволюцията и инволюцията също са многократни, непреривни процеси, в които взимат участие възвишени, разумни сили. Само разумният може да се качва и слиза. В математиката, например, се говори за числата от 1 – 10, като се разглеждат по форма и значение или стойност. Обаче, същите числа имат известен вътрешен смисъл. Значи, те имат двояко значение. – Какъв смисъл могат да имат числата? – Много просто. Ако говорите пред простия човек за седемте основни музикални тона, той ще ги свърже само с числата от 1 – 7. Ако говорите на музиканта, той ще ги свърже с техните звукове, по които се отличават един от друг. Значи, всяко число съдържа в себе си известен тон, известна сила, известен цвят. Достатъчно е да разбирате смисъла на числото две, за да се справите с всичките си мъчнотии, които произтичат от него. Всяко число носи известна мъчнотия. Също така, числата носят известно благо за човека. Който не разбира вътрешния смисъл на числата, не може да разбере нито благата, нито мъчнотиите, които са свързани с тях. Всяко число е свързано с един разумен център. От най-дълбоката древност, великите Учители са свързали единицата със съзнанието на Бога. Те са свързали числото две – със съзнанието на боговете, числото три – със съзнанието на ангелите, числото четири – със съзнанието на хората, числото пет – със съзнанието на животните. Ако влезете вьв връзка със съзнанието и на най-свирепото животно, ще видите, че като род, като индивид, то има определен характер, а като влезете във връзка с първичното му съзнание, ще видите нещо благородно в него. Даже и змията, колкото и жестока да е, като се свържете с нея, ще видите, колко е привързана тя. И тя може да услужи на онзи, който я обича. Казвате: Змия е това. – Змия е, но и в нея има нещо хубаво. По какво се отличава змията? Нима съвременните хора не проявяват някога своето животинско естество? Някога брат на брата може да строши костите. Тогава, каква е разликата между човека и змията? Значи, животинското се крие в изопаченото човешко естество. Следователно, ако човек знае законите, които управляват живота, той може да предизвика онова истинско знание, дълбоко скрито в него. Ако не знае законите, той може да предизвика най-голямото зло в себе си. Ти можеш да предизвикаш най-лошите чувства в себе си, както и най-добрите. Новата наука се стреми, именно, към това, във всеки даден случай, човек да предизвика доброто в себе си. За да се предизвика доброто, човек трябва да знае езика на природата. Езикът на природата е общ за всички същества. Той е подобен на есперанто. На него говорят всички ангели и богове. Който иска да разбере смисъла на живота, непременно трябва да знае този език. Не го ли разбира, той не може да се домогне до великото в живота. Каквито други постижения да имате, те са временни. В тях е разочарованието. Като говорим за временното, подразбираме, че ще дойдем до онзи момент, когато ще се прекъсне връзката между временното и вечното. – Защо? – Защото временното е част от вечното, а постижимото – част от непостижимото. Благото в света е в непостижимото. Непостижимите неща са за онези, които не разбират законите. А постижимите неща са вечни. Те са постижими за онези, които разбират законите. Това не означава еднократно постижение. Не мислете, че вие разбирате и можете да разберете целокупния живот, да кажете, че няма какво да учите. Това никога няма да се случи. Никога две същества не могат да дойдат до еднаква степен на разбиране. Ето защо, когато дойдеш до границата на своя Учител, ти ще бъдеш на такова разстояние от него, на каквото си бил и по-рано. Това разстояние съществува между две души. Никога двама души не могат да се приближат по-близо един до друг, отколкото са били поставени. Нещастието на хората се заключава в това, че те искат да бъдат по-близо или по-далеч, отколкото трябва. Като обичаш някого, ти искаш да го поставиш по-близо до себе си. Какво ще стане със земята, ако пожелае да измени пътя на слънцето: вместо тя да се върти около него, то да се върти около нея. Това е невъзможно. Земята всякога ще се върти около слънцето – нищо повече. Докато спазва това отношение, тя всякога ще приема нужното количество топлина и светлина от слънцето. Следователно, всички същества на земята се намират в хармонично отношение. Ако земята мине известна криза, това показва, че отношението й към слънцето не е правилно. Оттук тези същества ще имат дисхармонично отношение и към космоса. Повечето хора не разбират, защо са създадени земята, луната, звездите. Те даже не разбират смисъла и на своя живот. Те си създават специфична философия, с която искат да си пробият път. Техните философски и религиозни вярвания, както и политическият живот, са построени на своеобразни теории. Аз разглеждам политическия, обществения и религиозния живот в състава на целокупния живот. Един е животът, няма разлика между религиозния, обществения и политическия живот. Като се говори за религиозния живот, това е само на думи. „Ще ме видите." Виждането подразбира правилно схващане на проявите за всеки момент. Разбирането не се отнася за бъдещето, но за което ви говоря сега. Важно е това, което в даден момент може да разберете и възприемете, да остане в съзнанието ви. Мога да ви говоря с часове, но важно е това, което в даден момент може да ви ползва. Ако не го разберете, вие сте в положението на онзи младеж от древността, който изучавал окултните науки, без да може да ги използва. Един ден, като пътувал, усетил голяма жажда. Това било изпит за него. Отдалеч още, той забелязал една хубава, мраморна чешма и се упътил към нея да пие. Едва се приближил до нея и турил устата си да пие, той останал учуден – не потекла нито капка вода от чешмата. Той започнал да си търка очите и си казал: Дали право виждах, че чешмата течеше, или се излъгах? Може да съм се излъгал, или е станало нещо с чешмата. Обаче, тя била така направена, че който стъпвал на една от нейните пружини, спирал водата й. По невнимание, ученикът стъпил на една от пружините й, и тя престанала да тече. Като се отдалечил от нея, той настъпил някакъв кран, и в този момент чешмата започнала да тече буйно, при което се обърнала няколко пъти и съвсем го измокрила. Той си помислил, че става нещо неестествено. Не, така е направена чешмата. Не е трябвало ученикът да бърза толкова, да пие вода. Трябвало е да прочете правилата, как и къде да стъпи и тогава да започне да пие. Това показва, че съвременните хора, като този ученик, бутат пружините не навреме. Поради това, някои чешми пресъхват, а други текат повече, отколкото трябва. И в двата случая не могат да се използват правилно. Тъкмо си наредиш работите, спечелиш няколко милиона, и ето, дойде някаква тежка болест и парите ти отиват, дето не трябва, или остават неизползвани. Болестта може да те завлече на онзи свят. А ти живееш с идеята, че като забогатееш и спечелиш много, тогава, именно, ще станеш човек. Кой е направил парите? Човек ги е направил. Човек създаде културата, цивилизацията, а не обратно. Човек създаде държавите, всички философски и религиозни системи, те не го създадоха. Има неща, които сме създали – тях ние трябва да подчиним на себе си. Всичко останало, което ние не сме създали, трябва да го изучаваме и да му се подчиняваме. Например, мозъкът, стомахът, дробовете не сте ги създали вие, следователно, трябва да ги изучавате. Страхът също не зависи от вас, въпреки това, трябва да служите на Бога. Казано е, обаче: „Страхливият не може да угоди на Бога." Утре, като хванат страхливия, ще му кажат да се отрече от своите убеждения. Ако се откажеш, ще се намериш в положението на апостол Петър, който, преди да пропее петелът, три пъти се отказа от Христа. Като го запитаха, да не е ученик на Христа, той отговори: Не съм и не Го познавам. – Защо се отказа от Христа? – Защото настъпи една пружина в главата си и каза: Тази работа не е за мене. В този момент, Петър приличаше на болен човек, който не мисли право. Той си казваше: Ако Христос беше силен човек, както си мислех, нямаше да остави да се гаврят с Него. Той никога не би изложил нито себе си, нито своето верую на поругание. Щом Петър се отрече от Христа, петелът пропя. Тогава той осъзна грешката си и се разкая. Благороден човек беше той. Грешката на Петра не се заключава толкова в отричането му от Христа, колкото в това, че излъга. Като го попитаха, познава ли Христа, той каза, че не Го познава. Христос го погледна само, без да му каже нещо. Този поглед го изобличи, и той се разкая и горко плака.... Ще_ме_видите

Наблюдателят, издигнат над пристрастия, анализира, търси светлината... Колко важни са присмехите и хулите, каква благословия е злото отвън! Да сме глухи за него е в помощ в Пътя ни... Нашият път е често неразбран за другите, но осветен отвътре е правилният за душата ни.

7. Междувременно започна да се свечерява и мрак обви пазарището. Тогава народът се разотиде, защото дори любопитството и ужасът изморяват. Потънал в размисли, Заратустра седеше до мъртвеца на земята. Тъй забрави той времето. Най-сетне се спусна нощ и студен вятър обвя самотния. Тогава Заратустра се вдигна от земята и рече на сърцето си: — Наистина хубав улов направи днес Заратустра. Не улови човек, а труп. Необяснима загадка е човешкото битие и все още без смисъл. Един присмехулник може да се превърне в гибел за него. Аз ще разкрия на людете смисъла на живота им: той е свръхчовекът, мълнията от черния облак. Ала аз все още съм далеч от тях, моят разум не говори на техните сетива. За людете аз съм все още нещо средно между шут и труп. Тъмна е нощта, тъмни са пътищата на Заратустра. Ела, ти, студен и вкочанен спътниче! Ще те отнеса там, дето ще те погреба със собствените си ръце. 8. Като рече тъй на сърцето си, Заратустра метна трупа на гърба си и го понесе. Ала още неизвървял сто крачки, ето че се прокрадна някакъв човек до него и зашепна на ухото му — и виж! Този, който говореше, беше палячото от кулата. — Махай се от този град, о, Заратустра! — шепнеше той. — Тук твърде мнозина те мразят, ненавиждат те добрите и праведните и те назовават враг и презрител, мразят те правоверните и те назовават опасност за тълпата. Щастие беше за тебе, че само ти се присмяха: защото наистина ти говореше като същински шегобиец. Щастие бе за тебе, че ти клекна до мъртвото псе: като се унизи така, ти сам се спаси за днес. Ала махай се от този град — иначе утре ще прескоча и тебе — един жив през един нежит. И като каза това, човекът изчезна, а Заратустра продължи пътя си през мрачните улички. Пред градските порти го пресрещнаха гробарите: с факлата те осветиха лицето му, познаха Заратустра и започнаха да се гаврят с него: — Заратустра носи мъртвото псе да го погребе. Чудесно! Заратустра е станал гробар. Защото нашите ръце са прекалено чисти за този леш. Нима Заратустра ще задигне тази мръвка от устата на дявола? На добър час! И да ти е сладко! Само дано дяволът не излезе по-опитен крадец от Заратустра! Да открадне и двамата, да излапа и двамата! И сближили глави, те се смееха задружно. Заратустра не отвърна нито дума на подигравките им и продължи пътя си. Два часа вървя той покрай гори и блата и толкова често до слуха му долиташе гладният вой на вълците, че и самият той усети глад. Спря пред една самотна къща, в която светеше свещ. — Гладът ме нападна като разбойник — рече си Заратустра. — В гори и блата ме издебва моят глад, а и в дълбока нощ. Странни прищевки има моят глад. Често ме спохожда едва следобед, а днес цял ден не се обади, къде ли се бави още? С тия думи Заратустра потропа на къщната врата. Появи се старец със свещ в ръка и запита: — Кой идва при мене и моето безсъние? — Един жив и един нежит — отвърна Заратустра. — Дайте ми нещо за ядене и пиене, че забравих да се нахраня през деня. Който нахрани гладния, той подкрепя собствената си душа: така казва мъдростта. Старецът влезе вътре, но бързо се върна и предложи на Заратустра хляб и вино. — Лошо е това място за гладните — каза той, — затова живея тук. И животни, и хора се отбиват при мене, отшелника. Но покани и другаря си да хапне и пийне, той е по-изнурен от тебе. Заратустра отвърна: — Мъртъв е моят спътник, мъчно ще го предумам. — Това не е моя работа — отговори старецът троснато. — Който похлопа на вратата ми, трябва да приеме каквото му предложа. Яжте и останете със здраве! Още два часа вървя след това Заратустра и се доверяваше на пътя и светлината на звездите, защото той беше навикнал да скита нощем и обичаше да гледа лика на всичко спящо. А когато се зазори. Заратустра се озова в гъста гора и не виждаше вече никакъв път. Тогава положи мъртвеца в хралупата на едно дърво до главата си, защото искаше да го предпази от вълци, а сам легна на земята в мъха. И тутакси заспа, изнурен тялом, но със спокойна душа. 9. Дълго спа Заратустра и не само зората обагри със сиянието си лицето му, но и предпладнето. Най-сетне очите му се отвориха: с учудване загледа Заратустра гората и тишината, с учудване се вгледа и в себе си. После бързо се изправи като мореплавател, съзрял ненадейно земя, и възликува: защото откри една нова истина. И рече тъй на сърцето си тогава: — Осени ме прозрение: спътници ми трябват, и то живи — не мъртъвци и трупове, които да нося където си искам. Живи спътници ми трябват, които да ме следват, защото искат да следват себе си — и то там, където аз искам. Осени ме прозрение: не на народа трябва да говори Заратустра, а на сподвижници! Не бива Заратустра да става пастир и куче на стадо! Да примамя от стадото мнозина — затова дойдох аз. Нека ми се гневи народ и стадо: разбойник ще назове Заратустра пастиря. Пастири казвам, ала те се зоват добри и праведни. Пастири казвам: ала те се зоват правоверни, служители на правата вяра. Ето добрите и праведните: кого мразят те най-вече? Тогова, който разчупва техните скрижали на ценностите, рушителя, престъпника: — ала той е творецът! Ето правоверните от всякаква вяра! Кого мразят те най-вече? Тогова, който разчупва техните скрижали на ценностите, рушителя, престъпника: — ала той е творецът! Сподвижници търси творецът, а не трупове, не и стада и правоверни. Сътворци дири творецът, такива, които пишат нови ценности върху нови скрижали. Сподвижници търси творецът и жътвари за жътвата: защото всичко у него е зряло за жътва, но му липсват сто сърпа: така той скубе класовете и се ядосва. Сподвижници търси творецът — такива, които знаят да точат сърповете си. Ще ги зоват рушители и презрители на доброто и злото. Ала те са жътварите и празнуващите. Съпричастници в сътворението, жътвата и празника търси Заратустра: що би могъл да сътвори той със стада, пастири и трупове? А на тебе, мой пръв спътнико, казвам „сбогом“! Погребах те добре в хралупата на дървото, скрих те добре от вълците. Разделям се с тебе, времето изтече. Между два изгрева прозрях една нова истина. Не съм роден нито за пастир, нито за гробар. Никога вече не ще говоря на народа: за последен път говорих на мъртвец. Към творци, жътвари и празнуващи ще се присъединя: ще им покажа дъгата и всички стъпала по стълбата към свръхчовека. На пустинниците ще пея моята песен и на двойките отшелници, а на този, който все още има уши за нечутото, ще му разкажа приказката за моето щастие, за да прелее сърцето му. Насочвам стъпките си към моята цел: колебливите и мудните, ще прескоча като акробат. И така моят скок ще означава гибел за тях!

Човешката душа е въже, между звяра и Свръхчовека. Огънят вътре гори и смирява, пречиства, издига над повърхността и илюзията. Илюзията за ад, която си създаваме, подхранваме и браним... Любовта към Вечното, неизменното, Съвършеното ни отрезвява. Изпитания в Пътя има и не дяволът е пакостникът, а липсата ни на смиреност ни спъва да вървим в тесният път... и да достигнем отвъдното...

..."Казвате: Какво ни интересуват условията на земята? – Не могат да не ви интересуват. Те са толкова важни за вас, колкото е важно да знаете, дали къщата, в която живеете, е хигиенична, или не. Хигиеничната къща има отношение към вас. Не е достатъчно къщата да бъде нова. Тя трябва да има големи прозорци, да влиза в нея повече светлина и въздух. Хората се нуждаят от изобилна храна, от изобилна вода, въздух и светлина. Това са четирите необходими елемента за физическия живот. Без тези елементи няма живот. Така и певецът не може да пее, ако не спазва правилата на пеенето. Как ще го посрещне публиката, ако той не знае да пее? – Ама глас има. – Това не е достатъчно. Колкото по-културна е публиката, толкова по-взискателна е тя. – И без публика може. – Не е така. Певецът се нуждае от публика. Казано е, че човек не живее за себе си. Следователно, и певецът не пее за себе си. Краката не живеят за себе си; ръцете не живеят за себе си; очите – също не живеят за себе си. Стомахът, дробовете, мозъкът не живеят за себе си. Всички органи на човешкото тяло са свързани помежду си. Те са в известна зависимост един от друг. Те са в зависимост от известни сили, които не служат на себе си, но са в служба на една велика, вътрешна разумност. Който не разбира законите на живота, казва, че веднъж Бог създал света, ние няма какво повече да разискваме по него. – Не е така. Трябва да знаете, как Бог е създал света. Трябва ли да приписвате на Бога неща, които Той не е създал? Защо ще Му приписвате неща, които нямат нищо общо с Него? Ще кажете, че вашето верую е такова. – Какво е вашето верую? Можете ли да го сравните с веруюто на един светия? Друг е въпросът, ако говорите за веруюто на бъдещето човечество. Като дете, човек имал детинско схващане за Бога. Детето си представя Бога като баща си, който постоянно наказва. Той държи тояжка в ръката си и като види, че детето сгреши, веднага слага тояжката на гърба му. Когато то порасне и стане възрастен човек, тояжката изчезва от ума му. Между бащата и сина се създават любовни отношения. Съвременните хора имат повърхностни понятия за баща и майка, за брат и сестра, за господар и слуга, за държава и закон. Разбиранията на повечето хора са като на първобитния човек, или като на падналите хора. Сегашната раса е образувана повече от паднали хора. Като четете свещените книги, ще разберете, как се е създала тази раса. В началото, при създаването на света, съществувала една раса, наречена раса на Синовете Божии. Едновременно с нея съществувала и животинската раса. Впоследствие, двете раси се смесили и се създала сегашната раса – на падналото човечество. Когато Божественото Начало се свърже с животинското, явяват се ред препятствия, които причиняват известно падение. Стремежът на Божественото се отличава от този на човешкото; стремежът на човешкото също се отличава от този на животинското. Колкото и да говориш на човека за Бога, той нищо не разбира. Той казва: Защо да не живея, както искам? – Да знаеш, как да живееш, това е изкуство. – Ама трябва да ям. – Да знаеш, как да ядеш, това е изкуство. – Искам да пия. – Да знаеш, как да пиеш, и това е изкуство. – Искам да мисля, да чувствам и обичам, да действам. – Да мислиш, да чувстваш и да постъпваш правилно, това е изкуство. – Да имам вяра. – Каква трябва да бъде твоята вяра? Ти вярваш в духовното, без да знаеш неговия произход. Вярваш, че човек е създаден от Бога, без да си Го видял и познал. Какво ще кажете, ако ви питат, видели ли сте Бога? Ще кажете, че не сте Го виждали, но сте слушали за Него от майка си и баща си, от дядо си и баба си. Срещали ли сте Бога на земята? Срещали ли сте Христа? Ще кажете, че Христос е бил на земята преди две хиляди години. – Де е Христос днес? – На небето. – Де е небето?"... Ще_ме_видите По Пътя, в стремежа да сме свръхчовеци, забравихме да сме малки, просто, чистосърдечни, смирени... Велики и горди, човеците решили да покоряват, да налагат, а не да даряват мир и любов, свобода... И днес още воюва Его-то, което ги владее и заслепява... Само Синът дойде преди повече от две хиляди години, реши да се принесе в жертва и прие съдбата си... Дойде, в Слово и Светлина! Само Божията правда е Правда! Само Божията Любов е Любов!... Его-то е доста изобретателно. То приема образ на добър, праведен човек, но изисква преклонение, афишира "доброто". Евангелие от Матей, глава 18* 2. И като повика Иисус едно дете, изправи го посред тях 3. и рече: истина ви казвам, ако се не обърнете и не станете като деца, няма да влезете в царството небесно; 4. и тъй, който се смири като това дете, той е по-голям в царството небесно; 5. и който приеме едно такова дете в Мое име, Мене приема Човешката душа се пречиства от огъня вътре, от страданието. Само тогава кристализира и полита нагоре, за да се слее с животворящия Дух...

4. А Заратустра изгледа народа и се почуди. Сетне рече тъй: — Човекът е въже, опнато между звяра и свръхчовека — въже над пропаст. Едно опасно отвъд, едно опасно сред път, едно опасно поглеждане назад, един опасен трепет и заковаване на едно място. Великото у човека е това, че той е мост, а не цел: това, което заслужава обич при него, е, че той е преход и залез. Обичам тези, които не умеят да живеят, освен ако са залязващи, защото те ще преминат отвъд. Обичам великите презрители, защото те са великите обожатели и стрели на копнежа към отвъдния бряг. Обичам тези, които не дирят повод чак над звездите, за да залязат и да станат жертва, а тези, които се жертвуват на земята, за да стане нявга тя земя на свръхчовека. Обичам този, който живее, за да познае, и който иска да познае, за да може да живее нявга свръхчовекът. И така той желае своя залез. Обичам този, който работи и изобретява, за да съгради дом за свръхчовека и подготви за него земята, животните и растенията, защото желае своя залез. Обичам този, който обича своята добродетел: защото добродетелта е воля за залез и стрела за копнежа. Обичам този, който не задържа за себе си нито капка дух, а иска да бъде изцяло духът на своята добродетел: само като дух той прекосява моста. Обичам този, който прави от добродетелта си свое влечение и своя съдба: така заради добродетелта си той иска още да живее и да не живее вече. Обичам този, който не иска да има прекалено много добродетели. Една добродетел е повече добродетел от две, защото тя е повече брънка, за която се залавя съдбата. Обичам този, чиято душа се раздава щедро, който не желае благодарност и не отдава благодарност, защото той винаги дарява и не желае да се съхранява. Обичам този, който се свени, когато заровете паднат в негова изгода и който запитва тогава: да не би да съм играл нечестно? — защото желае да залезе. Обичам този, който хвърля златни думи пред делата си и винаги изпълнява повече, отколкото обещава, защото желае своя залез. Обичам този, който оправдава бъдещите поколения и спасява миналите: защото иска да загине от настоящите. Обичам този, който наказва своя Бог, защото обича своя Бог: защото трябва да загине от гнева на своя Бог. Обичам този, чиято душа е дълбока и в наранеността и който може да загине от малко изпитание, така той ще мине драговолно моста. Обичам този, чиято душа е препълнена, така че сам себе си забравя и всички неща са заключени в него, така всички неща ще се превърнат в негова гибел. Обичам този, който е със свободен дух и свободно сърце: така главата му е само утроба на сърцето му, а сърцето му го тласка към залез. Обичам всички, които са като тежки капки, падащи една по една от черния облак, надвиснал над людете: те предвестяват мълния и загиват като предвестници. Вижте, аз съм вестител на мълнията и тежка капка от облака: а тази мълния се зове Свръхчовек. 5. Когато изрече тези слова, Заратустра изгледа пак народа и млъкна. „Ето ги“ — каза той на сърцето си, — „те се смеят, те не ме разбират, аз не съм уста за тия уши. Нима трябва човек по-напред да порази ушите им, за да се научат да слушат в очите? Нима трябва човек да гърми подобно на литаври и проповедници на покаяние? Или те вярват само на ломотещия? Те имат нещо, с което се гордеят. Как наричат това, с което се гордеят? Образование го зоват те, то ги отличава от козарите. Затова им е неприятно, когато говорят за тях, да чуват думата «презрение». И така ще говоря за тяхната гордост. Ще им говоря за най-презряното: то е последният човек.“ И тъй рече Заратустра на народа: — Време е вече човек да си постави цел. Време е човек да засади кълна на своята върховна надежда. Все още неговата почва е достатъчно богата за това. Но тази почва ще обеднее един ден, ще загуби силата си и нито едно високо дърво не ще може вече да покълне в нея. Уви! Ще дойде ден, когато човек няма вече да хвърля стрелата на копнежа високо над човека, а тетивата на лъка му ще е отвикнала да свисти! Казвам ви: човек трябва да носи хаос в душата си, за да може да роди танцуваща звезда. Казвам ви: още имате хаос в душите си. Уви! Идва времето, когато човек не ще роди вече никаква звезда. Уви! Идва времето на най-презрения човек, който сам себе си не ще може вече да презира. Вижте! Аз ви показвам последния човек. „Що е обич? Що е творение? Що е копнеж? Що е звезда?“ — тъй попита последният човек и премигва. Тогава земята ще е станала вече малка и по нея ще подскача последният човек, който всичко смалява. Родът му е неизтребим като бълхата; последният човек живее най-дълго. „Ние изнамерихме щастието“ — казват последните хора и премигват. Те напуснаха местностите, дето трудно се живее, защото човек има нужда от топлина. Той все още обича съседа си и се търка о него: защото има нужда от топлина. Да заболееш и да храниш недоверие за тях, е грехота: човек пристъпва предпазливо. Безумец е, който се препъва в камъни или хора! Малко отрова от дъжд на вятър: това носи приятни сънища. А накрая много отрова за приятна смърт. Човек се още труди, защото трудът е развлечение, но се пази да не прекалява с труда, защото е вредно за здравето. Не ще има вече беден и богат. И едното, и другото е свързано с големи трудности. Кой има още желание да управлява? Кой да се подчинява? И едното, и другото е свързано с големи трудности. Никакъв пастир, а едно стадо! Всеки желае равенство, всеки е равен: който чувствува другояче, отива доброволно в лудницата. „Някога цял свят беше луд“ — казват най-изтънчените и премигват. Човек е мъдър и знае всичко станало: така няма причина за присмех. Все още спори, ала скоро се помирява — иначе ще получи стомашно разстройство. Той си има вече свое наслажденийце за през деня и свое наслажденийце за през нощта: но си тачи здравето. „Ние изнамерихме щастието“ — казват последните люде и премигват. И тук завърши първата реч на Заратустра, наречена още предислов, защото на това място го прекъсват воят и радостните възгласи на тълпата. „Дай ни този последен човек, о, Заратустра! — така крещяха те. — Направи да бъдем ние тези последни люде! А ние ще ти подарим свръхчовека!“ И всички ликуваха и цъкаха с език. Ала Заратустра се натъжи и рече на сърцето си: — Те не ме разбират: аз не съм уста за тия уши. Прекалено дълго живях в планината, твърде дълго се вслушвах в ромона на потоци и шепота на дървесата: и ето че им говоря подобно на козари. Като гладко езеро е душата ми и светла като планина пред пладне. Ала те мислят, че съм студен и присмехулник с непристойни шеги. И сега ме гледат и се смеят: и хем се смеят, хем ме мразят. Мраз е смехът им. 6. Но в този миг се случи нещо, което стана причина да занемее всяка уста и да се вцепени всяко око. А именно през това време въжеиграчът беше започнал да ходи по въжето. Той бе излязъл през една малка врачка и бе тръгнал по въжето, обтегнато между две кули, така че висеше над пазарището и народа. Точно когато беше насред пътя, малката врачка се отвори още веднъж и от нея изскочи в пъстри дрехи на палячо един млад момък и с бързи крачки подгони въжеиграча. „Напред, кьопчо такъв — извика тон със страшен глас, — ти, ленивецо, мошенико, папуняк такъв! Да не те погъделичкам с петата си! Що дириш тука, между кулите? Мястото ти е в тюрмата — там трябва да те затворят! На един по-добър от тебе ти препречваш свободния път!“ — С всяка дума той все повече се приближаваше и когато бе само на една стъпка от него, се случи ужасното, което стана причина да занемее всяка уста и да се вцепени всяко око: — с неистов вик като някой дявол той прескочи оногова, който му препречваше пътя. А този, като видя съперника си да побеждава, загуби равновесие, стъпи във въздуха, запокити пръта си и полетя надолу в бездната по-бързо от него като някаква въртележка от крака и ръце. Пазарището и народът заприличаха на море, връхлетяно от буря. Всички се разбягаха един през друг и най-вече оттам, където трябваше да падне тялото. Заратустра не се помръдна от мястото си и право до него падна тялото, обезобразено и със счупени кости, но все още не мъртво. След малко разнебитеният дойде в съзнание и видя Заратустра коленичил до себе си. — Що дириш тук? — каза той най-сетне. — Отдавна си знаех, че дяволът ще ми сложи крак. И ето че сега ще ме повлече в пъкъла. Да не би да искаш да му попречиш? — Честно слово, драги мой — отвърна Заратустра, — няма такова нещо, за каквото говориш. Няма никакъв дявол и никакъв пъкъл. Твоята душа ще умре по-скоро от тялото ти. Не се бой вече от нищо! Човекът погледна подозрително: — Ако говориш истината — каза той, — то аз няма да загубя нищо, ако загубя живота си. Аз не съм нищо повече от едно животно, което с пръчка и скъдна храна са обучили да танцува. — Не е така — възрази Заратустра, — ти си направил от опасността твое призвание — в това няма нищо, което да заслужава презрение. Но ето че призванието ти стана причина за твоята гибел. Затова аз ще те погреба със собствените си ръце. Умирающият не отговори на тия думи на Заратустра, само мръдна пръсти, сякаш търсеше ръката на Заратустра, за да му благодари.

1. Когато навърши тридесет години, Заратустра напусна родината си и родното езеро и се оттегли в планината. Цели десет години той не се умори да се наслаждава на своя дух и на самотата си, но накрай сърцето му се обърна — и един ден той се вдигна още в ранни зори, застана пред слънцето и му рече тъй: „О, ти, огромно светило! Щеше ли да познаеш истинското щастие, ако не бяха тези, които огряваш със светлината си? Десет години ти изгряваше тук, над пещерата ми, и щеше да се преситиш и на заревото си, и на пътя си без мене, без моя орел и моята змия. Ала всяка утрин ние те очаквахме копнежно, поемахме излишеството ти и те благославяхме за това. Виж! Аз съм преситен от мъдростта си — като пчела, претоварена с мед; трябват ми ръце, които се протягат към другите. Аз бих искал да дарявам и да раздавам, докле мъдреците между людете отново се възрадват от глупостта си, а бедните — от богатството си. Затова аз трябва да се спусна в низината, както правиш ти вечер, когато снизхождаш зад морето и занасяш светлина и в долния свят, о, ти пребогато светило! Също като тебе и аз трябва да заляза, както наричат това людете, при които искам да се спусна. И тъй, благослови ме ти, непотъмнено от страсти око, което може без завист да гледа дори едно безмерно щастие! Благослови пахара, който се стреми да прелее и да ливне като златиста река, за да разнесе вредом отблясъка на твоето сияйно блаженство. Ето! Пахарът се стреми пак да се изпразни и Заратустра иска да стане пак човек.“ Тъй започна залезът на Заратустра. 2. Заратустра се спусна сам от планината и никой не го срещна, но щом навлезе в дебрите на гората, внезапно се изпречи един старец пред него, напуснал светата си скиния, за да търси корени в дъбравата. И тъй рече старецът на Заратустра: — Не е чужд за мене този странник: преди няколко години той премина оттук. Името му беше Заратустра. Но сега се е променил. Тогава ти носеше пепелта си в планината: да не искаш сега да занесеш огъня си в низините? Не се ли боиш, че ще те накажат като подпалвач? Да, аз познах Заратустра. Кристално чисто е окото му и на устните му не лепне нито следа от скверност. Не за това ли той пристъпва с грация на танцьор? Променен е Заратустра, дете е станал Заратустра, пробудил се е Заратустра: какво дириш ти сега сред спящите? Като в море живееше ти в самотата и морето те носеше на своите талази. Мигар ти искаш да излезеш на сушата? Мигар искаш отново да понесеш сам тялото си? Заратустра отвърна: — Аз обичам людете. — Та защо — рече светецът — самият аз се оттеглих в гората и пустошта? Не за това ли, че премного обичах людете? Сега обичам Бога: не обичам вече людете. Човек е за мене несъвършена твар. Обичта към човека би ме погубила. Заратустра отвърна: — Не за обич говорех! Аз нося дар на людете. — Нищо не им давай! — рече светецът. — По-добре вземи нещо от тях и го носи заедно с тях. С това най ще им угодиш, стига да е и на тебе угодно. Ако ли пък искаш да им дадеш, не им давай нищо повече от милостиня, и то ги накарай да си я изпросят. — Не — отвърна Заратустра. — Аз не давам милостиня. Не съм достатъчно беден за това. Светецът се изсмя на тези думи и рече тъй: — Тогава гледай да приемат съкровищата ти! Те са недоверчиви към пустинниците и не вярват, че идваме, за да раздаваме дарове. Нашите стъпки кънтят за тях прекалено самотно из улиците. И както нощем, когато чуят от постелите си стъпките на мъж, много преди да пукне зората, така и сега те навярно си задават въпроса: къде се е запътил крадецът? Недей отива при людете, а си остани в гората! Върни се по-добре при зверовете горски. Защо не искаш да си като мене? Мечка сред мечките, птичка сред птичките? — А що прави светецът в гората? — попита Заратустра. Светецът отвърна: — Аз съчинявам песни и ги пея, а когато съчинявам песни, аз се смея, плача и мълвя молитви: тъй славословя Бога. С песни, плач, смях и мълвене славословя Бога, който е мой Бог. А какво ни носиш ти в дар? Като чу тези слова, Заратустра се поклони на светеца и рече: — Що бих могъл да ви дам? Оставете ме по-скоро да си вървя по пътя, за да не ви отнема нещо. И така те се разделиха един от друг — старецът и Мъжът, — смеейки се, както се смеят две деца. Когато остана сам, Заратустра рече тъй на сърцето си: — Та мигар е възможно това? Този стар светец в своята гора да не е чул още нищо за това, че Бог е мъртъв? 3. Когато Заратустра стигна в най-близкия град, разположен край гората, свари там много народ, струпан на мегдана, защото му бяха обещали, че там ще ходи по въжето един въжеиграч. И Заратустра рече тъй на народа: — Аз ще ви уча на свръхчовека. Човекът е нещо, което трябва да бъде превъзмогнато. Какво сте сторили вие, за да го превъзмогнете? Всички същества досега са създавали нещо свръхсебе си, а нима вие искате да бъдете отлив в този огромен прилив и предпочитате да се върнете по-скоро към звяра, нежели да превъзмогнете човека? Що е маймуната за човека? Посмешище или мъчителен срам? Тъкмо това трябва да бъде човек за свръхчовека: посмешище или мъчителен срам. Вие изминахте пътя от червея до човека, ала у вас все още има много нещо от червея. Някога сте били маймуни, ала и сега човек е все още повече маймуна от която и да е маймуна. Дори и най-мъдрият от вас е все още само хермафродит, кръстоска между растение и призрак. Ала мигар аз ви карам да станете растения или призраци? Ето, аз ви уча на свръхчовека! Свръхчовекът е смисълът на земята. Нека вашата воля да каже: Свръхчовекът да бъде смисълът на земята! Аз ви заклевам, братя мои, останете верни на земята и не вярвайте на тези, които ви говорят за свръхземни надежди! Отровители са те — все едно дали съзнават това или не! Презрители на живота са те, обречени на смърт и самите те поразени от отровата, земята е обръгнала от тях, нека да умрат! Някога богохулството беше най-голямото светотатство, ала Бог умря, а с него умряха и богохулниците. Със земята да кощунствуваш сега е най-страшното престъпление, както и да тачиш утробата на неизследваемото по-високо от смисъла на земята! Нявга душата гледаше с презрение на тялото и тогава това презрение беше най-висшето: тя искаше да го види измършавяло, грозно, изпосталяло от глад. Тъй тя мислеше да се изплъзне от него и земята. Уви, всъщност самата тази душа беше не по-малко мършава, грозна, изпосталяла от глад: и жестокост беше садистичната наслада на тази душа. Ала и самите вие, братя мои, ми кажете: какво ви нашепва тялото за вашата душа? Не е ли душата ви нищета и кал и жалко самодоволство? Наистина кална река е човекът. Трябва да си море, да приемеш една кална река, без да се замърсиш. Ето, аз ви уча на свръхчовека: той е това море, в него може да потъне вашето велико презрение. Що е най-великото, което можете да преживеете! Това е мигът на великото презрение. Мигът, в който и вашето щастие ще се превърне в погнуса, а така също и вашият разум, и вашата добродетел. Мигът, когато ще се запитате: „Що значи моето щастие? То е нищета и кал и жалко самодоволство. А моето щастие би трябвало да оправдае самия живот!“ Мигът, когато ще запитате: „Какво значи моят разум? Алчее ли той за знание както лъвът за храната си? Той е нищета и кал и жалко самодоволство!“ Мигът, когато ще запитате: „Що значи моята добродетел? Все още тя не ме е накарала да беснея. Как много ми додея моето добро и моето зло. Всичко това е нищета и кал и жалко самодоволство!“ Мигът, когато ще запитате: „Що значи моята правда? Не виждам да съм жар и въглен. А правдивият е жар и въглен!“ Мигът, когато ще запитате: „Що значи моето състрадание? Не е ли състраданието кръстът, на който ще бъде прикован този, който обича човеците? Ала моето състрадание не е разпятие!“ Питали ли сте тъй? Викали ли сте тъй? О, да ви бях чул да викате тъй! Не вашият грях — вашата скромна невзискателност крещи към небесата, вашият ламтеж в самия ви грях крещи към небесата! Къде е мълнията, която ще ви близне с огнения си език, къде е безумието, което трябва да се впръска във вените ви? Ето, аз ви уча на свръхчовека: той е тази мълния, той е това безумие! Както говореше Заратустра тъй, някой от тълпата извика: „Чухме вече достатъчно за въжеиграча, крайно време е вече да го видим.“ И целият народ се присмя на Заратустра. А въжеиграчът, като помисли, че за него става дума, се приготви да покаже изкуството си.

Представете си, че вие имате едно такова съзнание: Ние сме такива кофи, които пущат долу и изкачват нагоре. Има и трето положение. Когато онзи, който работи с кофите, си замине като остави кофите, какво става с последните? Тогава те ни надолу, ни нагоре отиват. Много християни и светски хора има, които казват: „Аз не искам да ми влияят.“ Че ако не искаш да ти влияят, няма да мръднеш от мястото си. Ако вятърът, слънцето, хората и пр., не ти влияят, тогава ще седиш на едно място и никакъв прогрес няма да направиш. Вие се радвайте, че ви влияят. Защото щом ти влияят и ти ще влияеш. Вие вземате много високо становище – искате да не ви влияят. Прави сте, но това становище е валидно само за Бога. Бог няма кой да му влияе отвън. Но на Бога ние му влияем отвътре. Господ, който е толкова велик, ти като почнеш да му се молиш, той който е решил да те накаже, понеже няма кой да му влияе отвън, отлага наказанието. После е решил някой път да те благослови. Но ти станеш опърничав. С това ти го заставяш да не ти дава благословението. Ти си пак причината. Той е благ. Но той казва: „Нали така прави, няма да му дам.“ Ако Бог така се влияе, тогава каква е вашата философия? Това показва съвършенството на Бога. В света всякога се влияем ние от две неща: От добро и от зло. Не е зле да се влияем от злото, ще станеш активен. Не е лошо да се влияеш от доброто, прилежен ще станеш. Представете си следното. Някой път ние казваме, че някой се е разгневил, но гневът е потребен. Гневът мели брашното. Благодарение на него, всичкото брашно е смлято и хлябът е опечен. Гневът пече хлябът, пече дървата, навсякъде той прави нещата. А пък доброто урежда – стаите ще нареди, килимите ще постеле, ще сложи масата. Меките работи са от доброто. Злото е отвън, а доброто е отвътре. Зло има в света. Ние разбираме какво нещо е злото. Писанието казва на едно място: И понеже Адам стана като един от нас да познава доброто и злото, значи учен човек стана Адам, да не би да създаде беля, да отиде вън да оре и да копае. Адам не е за тук. Че майката, когато иска да се освободи от своето дете, когато стане палаво, какво го прави? Някой път го потупва, но вижда, че не става така и казва: „Хайде да го пратя на училище. Четири, пет, шест часа той трябва да е занят в училището и тя си почива.“ И като се върне детето, то веднага представя своите претенции и иска. Някои от вас мислите, че не сте деца. Право е, че не сте човешки деца, но сте Божествени деца. И като деца, някои от вас добре се учите, а пък някои не се учите добре. Например, учителят ти дава да нарисуваш някоя картина, а ти рисуваш как да е. А пък той е взискателен. Дойде той и проверява. Аз съм виждал, как учителят дойде с молив и драска върху твоята картина и нарисува друго. Или даде някоя тема да разработиш. Ти си писал нещо и мислиш, че е идеално и се въодушевяваш. Дойде учителят и нашари написаното и ти казва: „Препиши!“ Тебе ти е неприятно и почнеш да казваш по адрес на учителя: „Той не разбира.“ Сега вие се учите, вашите учители драскат върху вас. Но и вие ще станете учители, и вие ще драскате тогаз. Когато един стане учител на себе си, как ще поправи една своя погрешка? Казвам: Религиозните хора са направили едно голямо отклонение. В сегашните хора има едно отклонение и то не на 23 градуса, а на 30 градуса. Така е и у религиозните. Тяхната ос е отклонена толкоз. А пък оста на светските е отклонена на 90 градуса. И тази ос е отвесна. Сега ще ви кажа някои неща и вие ще мислите върху тях. Да вземем музиката. В старо време, музиката вървеше само по една линия – крива хоризонтална линия. Това са мелодии. Тоновете вървят един подир други на степени. В сегашната музика, освен мелодия има и хармония. В хармонията тоновете са поставени отвесно един на друг. Мелодията се пише хоризонтално по крива линия, а пък хармонията се пише отвесно. А щом дойдете да свирите на някой инструмент, то и мелодията, и хармонията се изпълняват хоризонтално. Хармонията се пише отвесно, а се изпълнява хоризонтално. Мелодията се пише на крива линия, а се изпълнява по права линия. И в пианото, и в цигулката по права линия. А по крива линия се пише. Ръката при изпълнението върви по права линия. Ако вие не сте майстор да изправите кривите линии на мелодията и отвесните на хармонията, вие не знаете да свирите. Онзи пианист, като си тури ръцете на клавишите и свири онези отвесно турени ноти, той трябва да знае в какво направление трябва да вървят дясната ръка и лявата. Някой път ръцете се приближават, а някой път се отдалечават. А някой път се прекръстосват. Когато лявата ръка отива към дясната, тогава лявата минава отгоре над дясната, после дясната минава отгоре над лявата. Вие ще кажете сега: „Те са обикновени работи.“ Че ако ти не знаеш как да свириш в живота, питам тогава, где е волята ти? Твоята дясната ръка е умът ти, а твоята лява ръка е сърцето ти. Един приятел, музикант разправя за Моцарта: „Той като свирил, дошъл до една нота, която не могъл да вземе с ръцете си, понеже те били заети и той я е изсвирил с носа си. Нямало как да я вземе и я взел с носа си. Като трета ръка.“ Считайте, че религията е наука, велика наука за сърцето. Считайте, че философията е наука за ума. Считайте, че въпросът, как трябва да се живее на земята, е наука за волята. Волята се занимава с материални работи. Тя е най-тежката работа. И всеки един човек, който има слаба воля, той не може да живее добре на физическото поле и религиозните хора са много слаби по воля. Религиозният знае да се моли хубаво, да пише хубаво, да декламира хубаво, но като му дадеш нещо да гради, кола да кара, не може. Той проповядва, че не трябва да се бие коня, че човек трябва да има братско отношение към всички, а пък светският човек работи с камшика. Религиозният остава коня и конят не върви. Той казва: „Не трябва да бия.“ Той взема чука и иска да удари камъка, но си казва: „Може да го боли камъка.“ Не иска да го бие. После тури една греда, но Писанието казва, че не трябва да се дяла. И я туря без дялане, та да мине без страдание. Без страдание може ли? Може без страдание, но нищо няма да стане. Без страдание нищо няма да стане, а пък със страдание, нещо ще стане. Като стане нужда да оре, понеже, като прекара плуга през нивата, ще разкъса тревите. И затова хвърля семената по мирен начин отгоре, но нищо не става. Ще се оре майсторски. Най-малко на 30 сантиметра дълбочина и колкото троскот има, ще го изкараш навън и ще посееш, после ще покриеш посятото отгоре и ще очакваш една добра реколта. Светските хора са много умни. Светският се пазари добре и казва: „Отивам да работя и добре ще ми платиш.“ Религиозният казва: „Каквото ти се откъсне от сърцето ти.“ Целият ден работи и вечерта стопанинът му плаща 15 лева. Религиозният погледне и казва: „Каквото ти се откъсне от сърцето ти.“ Целият ден работи и вечерта, стопанинът му плаща 5 лв. Религиозният погледне и казва: „Не ми оцени труда.“ Роптае, но нищо не му казва. Казва си: „Представи си, не ми оцени труда!“ Че ти каза: „Каквото се откъсне от сърцето ти.“ Онзи човек е умен. Цял ден е работил и онзи му даде едно житно зърно или една ябълчена семка. Казвам: Много добре ми плати. Отивам и посявам това житно зърно и то братясва и даде 40 стръка и всеки стрък дава 50 зърна. Няколко години подред посявам получените зърна. И след три години от това житно зърно аз имам 10 пъти повече зърна, отколкото ако беше ми дал 50, 100 или 200 лева. Че ако ти отидеш да работиш на един светия, той пари няма да ти даде. Той ще си вдигне ръката и ще те благослови. Няма да те благослови така, както знаете, но ще си простре цялата ръка нагоре с дланта навън и ще те благослови. Вие искате да благословите по този първия начин. А той ще си вдигне ръцете и ще те благослови, и ще каже: Бог да те благослови. Той не ти дава пари. Той счита, че да ти даде пари, от негово гледище е престъпление. Но казва: С това благословение, което ти давам, ти иди в света и ще прокопсаш. Та казвам: Четохме сега 12 глава. Там се казва: „Представете вашите тела в жертва жива, свята и благоугодна Богу“. Ти, ако не представиш дробовете си в служба на въздуха, какво ще стане с тях? Ще заболеят ако не служат. Ако не представиш своите очи в служене на светлината, те ще заболеят. Ако не представиш своите уши в служене на звука, те ще заболеят. Ако не представиш своя нос да разбира онези ухания, които излизат от цветята, той ще заболее. И ако не представиш своята уста в служене на Бога, да говори сладко, тя ще заболее. Да говориш сладко, това е работа, велика работа... Посещение_на_Бога._Работа_и_учение

Има обикновени неща в живота, които имат нужда от проверяване. Има и неща, в които не можете да се съмнявате. Например питате: "Какъв е въздухът?" Както и да ви го описвам, няма да схванете. Но проверете – отворете си устата и ще опитате какъв е въздухът. Питате: "Каква е водата?" Както и да ви разправям, че е хубава, студена, това, онова, те ще са неща непонятни. Но казвам ви, вкусете я и веднага ще имате ясна представа за онова, от което се интересувате. Има други неща, които не можете да проверите. В конкретния случай: има хора, които могат да проверят дали водата е чиста или има някакъв примес, други хора не могат да го проверят. Но казвам: Всички хора имат чувство, с което могат да проверяват нещата. Някой казва: "Аз не разбирам." Има неща, които всички можем да проверим, които всички еднакво разбираме. Например питаш: "Това ястие топло ли е или студено?" Провери! "Ами тая дреха, тая риза топли ли, или не?" Облечи я! "Тая шапка прилича ли ми?" Тури я и ще видиш. "А обувките широки ли са или ще ме убиват?" Обуй ги, походи малко с тях и ще видиш. "Това перо пише ли хубаво?" Почни да пишеш и ще видиш. Онова, което аз говоря, може да е вярно за мен и да не е вярно за вас. Има неща, които са относителни. Например казвам за едно ядене, че е солено, ти го вкусваш и казваш, че е безсолно. Друг е езикът, езикът на единия от нас е по-чувствителен. Единият обича повече солчица, а другият обича по-малко солчица. Аз сега ви привеждам примери за ризи, обувки и шапки, но е нужен един превод – какъв смисъл трябва да се извади от тези примери? Написвате ред букви, азбука, но тия букви трябва да ги изучавате. Това е изкуството. Всеки може да знае буквите на един език – латиница, славянска азбука и пр., но да се научиш да пишеш хубаво с тия букви – там е изкуството, майсторлъкът. После, всеки знае да говори, но да се научиш как да произнасяш меките и твърдите звуци и как да си отваряш устата при гласните, и да знаеш вътрешния им смисъл – това е цяла наука. Да знаеш къде да повишаваш или понижаваш гласа си – то е цяло изкуство. Някой път го понижаваш там, дето не трябва, а някой път го повишаваш там, дето не трябва. Къде понижаваш гласа си? Когато минаваш през гората, дето има разбойници, има опасност, говориш като мушица. Защо? Не искаш да повишиш гласа си, защото ще те чуят. Или някой път искаш да говориш високо, повишаваш гласа си повече, отколкото трябва. Защо? Защото искаш да те чуят. Когато говориш, не трябва да имаш страх, не трябва да имаш и тщестлавие. Защото онзи, който говори високо е тщестлавен, а който говори ниско е страхлив. Онзи, който говори ниско е предпазлив, разумен е, внимателен е, за много неща мисли, но в благоразумието на човека влиза и страхът. Тебе те е страх да не стане нещо и си казваш: "Много високо да не говоря!" Влизаш в стаята на болен човек – няма да говориш високо. Сега, когато тълкувате нещата, трябва да знаете как да ги тълкувате. Ще ви приведа един пример из турско, за да ви обясня една истина. Защо из турско, а не из българско или френско? Защото това само в турско може да се случи. Разболява се жената на един турски паша – млада, красива, много хубава жена. И припада тя. Викат един бьлгарин лекар да я излекува. Но лекарят турски не знае и има със себе си преводач. Като влизат при болната, лекарят казва на преводача си: "Колко е хубава!" Пашата пита: "Какво иска?" Преводачът знае, че ако преведе думите на лекаря: "Колко е красива!", той ще пострада, затова превежда така: "О, колко е пострадала тая жена!" Пашата казва: "Тъй, тъй, много е теглила!" Вие ще кажете сега: "Да каже истината!" Питам: На този лекар му прави впечатление, че жената е красива – какво зло има от това? Пашата като гледа красотата на жена си, се радва, но друг да гледа нейната красота – за него това е престъпление. Той казва: "Аз имам право да кажа, че жена ми е красива, но всеки друг трябва да си затваря устата." Това не е правило за всички народи. На французина като му кажеш, че жена му е красива, той е щастлив, а ако пък му кажеш, че жена му е грозна, ти ще го обидиш. Но на един турчин не трябва да казваш нито че е красива жена му, нито че е грозна. Аз превеждам: Вие трябва да пренесете това практически към вашия духовен живот. Говорите за духовен живот, искате да влезете в една вътрешна школа, да разберете истините, да станете силни. Всички тия работи са много добри. И някой път казвате: "Дано Провидението да вдъхне в нас..." Но вдъхновението вие го разбирате като надуването на гайдата от гайдаря. Искате по гайдарски начин да ви вдъхновят. Но гайдата няма никакво съзнание – дали я надуват или е празна, тя не знае, надува се заради гайдаря и се изпразва заради гайдаря. Самият мях или гайдата, не се интересува дали има повече въздух в нея или никак няма въздух. Но на гайдаря това не е безразлично. Понякога вие искате да ви дойде вдъхновение. Хубаво, но трябва да можете, както преводачът на онзи български лекар, да му дадете друг смисъл. Лекарят казал: "Колко е красива жетата!", а онзи превел: "Много е теглила!" Ако не преведеш така тия думи, пашата ще се обиди. А лекарят не е мислил нещо лошо! Понякога, като се привеждат някои примери, вие ще се усмихнете и ще кажете: "Това не се отнася до мен." Има неща, които не се отнасят до вас, но в бъдеще могат да ви бъдат потребни. Например вие пишете понякога буквите толкова размазани, че за някои букви не знаете дали са т или п, на т единият крак не е довършен и прилича на п. А някой път между п ин не може да се направи разлика – не са написани хубаво буквите. Такива погрешки правят понякога и англичаните, и французите, и китайците. Казвам: Щом влезете в духовния свят, не се позволяват погрешки! Погрешки можете да правите, но трябва да се поправят. Вие казвате: "Знаем какво нещо е духовният живот." Е, каква е разликата между един материалистичен, светски живот и един духовен живот? При светския живот ще обърнеш внимание на красивата жена, а в духовния живот ще го загладиш и ще кажеш: "Много е пострадала горката!", защото в духовния живот има пашалък – пашата седи там. И ти, макар че виждаш красотата, ще кажеш: "Горката жена, колко е теглила!" Значи: "Мен не ме интересуват красивите жени, а страданията на хората." Понякога казваш, че не обичаш някого, ти го обичаш, но криеш това вътре в себе си. Понякога казваш, че не мразиш еди-кого си. Мразиш го, но не искаш да го кажеш. Минаваш за духовен човек. Светските хора веднага ще ти кажат, направо тъй, както си е. И някои братя, които са много сербез, казват, че истината трябва да се каже. Как ще кажеш истината? Това, което обижда човека, не е истина. Това, което оскърбява човека, не е истина. Да показваш греховете на хората – Това не е истина. Да им покажеш, че говорят лъжа, то не е истина. Истината е много сладка. Най-сладкото нещо в света е истината. Като кажеш истината някому, ако тази истина му напакости, ти не си му казал истината. Но ти твърдиш: "Аз му казах истината." Ти си казал истината толкова, колкото преводачът на лекаря я е казал на пашата... Новото_верую

Молитвен наряд за начало: Молитва на братството Ще_ме_видите - беседа Молитвен наряд за край: Песен за светлия път - от "Песен на Ангелите" „Още малко и няма да ме виждате; и пак малко и ще ме видите." *) „Ще ме видите." На български език, в езиково отношение, това изречение има двояко значение. Аз го взимам в буквален смисъл. За онзи, който разбира български език, важен е глаголът „виждам". Да разбираш нещо, значи, да го познаваш, да го знаеш. Глаголът „виждам" има отношение към разумния свят, към разумния живот. Този живот е песен за онзи, който може да я пее. Животът е една от най-хубавите песни, отлично композирана. Чудно е, как и досега още хората не са научили тази хубава песен. Когато някой слуша, как други пеят тази песен, тя не му се харесва. Какви ли не трактати, какви ли критики не съществуват за нея. Мнозина казват, че тази песен не струва. Не че песента не струва, но певците не могат да я пеят добре. Само талантливият и гениалният могат да пеят тази песен. Пеенето е спомагателно средство към културата. Който не пее, не може да мисли право, нито може да се развива правилно. Който мисли право, той всякога пее. Според някои, пеенето е празна работа, губене на времето. Не е така, пеенето е работа. Ако отидете във възвишените светове, като екскурзианти, ще се учудите на музиката, която съществува там. В световете, вън от слънчевата система, съществува голяма музикалност. Учените и философите, като се спират върху греха, казват, че той е общо явление, не само за хората на земята, но за всички същества във вселената. Не, грехът е изключително явление, достояние само на хората на земята. В другите слънчеви системи няма помен от греха. Сега аз няма да се спирам да ви доказвам нещата философски. Едно ще знаете: хората са причина за падане на ангелите; те са дали път на духовете в себе си. Че имало паднали ангели, това е човешка измислица. Че имало в света дявол, който се бори с Господа, и това е човешка измислица. На земята съществуват само изостанали в развитието си човешки души. Те са създали ада. Тях наричат дяволи. Други души, които се развиват правилно, наричат ангели. Те са създали рая. Изостаналите човешки души не са нищо друго, освен паднали ангели и архангели, които си пакостят едни на други. Който ме слуша да говоря така, ще каже, че това е еретическо учение. Правоверно учение ли е, ако вярвате, че има паднали ангели? Според мене, има напреднали ангели, служители на Бога. Под „ангел" на гръцки се разбира служител. Който не гледа на ангела като на служител, казва, че той е нещо особено, високостоящо, напреднало същество. Ако е така, как е възможно, това същество да пожелае да слезе на земята и да падне? Как е възможно, ангелът да падне и да се отдалечи от Бога? Докато е при Бога, ангелът не познава страданието. Щом се отклони от Него, той започва да страда. Ще кажете, че страданието е резултат на отклоняването на човека от правия път. Според мене, страданието е необходим път за развитието на човека. Ще дойде ден, когато страданията и препятствията в човешкия живот ще изчезнат. Засега, те са необходими за земята, но не и за слънчевата система... Ще_ме_видите

Молитвен наряд за начало: Добрата молитва Духът Божи-песен Посещение_на_Бога._Работа_и_учение Молитвен наряд за край: Молитва на Царството В начало бе Словото – песен Ще прочета 12 глава от посланието към римляните. На български има една дума: „Истинско положение“. Какво се подразбира под тези думи? Някои употребяват думата среда. Наглед това са обикновени работи. Трябва дълго време, за да се изяснят, за да схванем, каква идея се крие. Истинско положение е, че рибата трябва да живее във водата. Щом излезе от истинското положение – водата, тя ще се намери в трудно положение. Може да и разправяме за един идеален свят, че въздухът е по-добър от водата, но тя не е нагодена към тая среда. Тя ще подскочи нагоре над водата и пак ще влезе във водата. Рибите са правили такива опити. Та всички религиозни хора са риби, които живеят във водата и като мислят за онзи свят, подскачат малко и пак влизат във водата. Понеже не се живее там. Съвсем друга среда е. Вие казвате: „Това не е за нас.“ То е бъдещ свят, към който ние се стремим. Сега ми дойде една нова мисъл. Една картина се представи пред мене. Тя е следната: Всички вие искате да ви турят на първо място. Никой от вас не обича да вземе последното място. Но първото място е миналото на човека, а последното място е настоящето или бъдещето. Вземете Библията за сравнение. Кое е на първо място там? Нали Библията е писана преди хиляди години. Това, което е писано най-рано, заема първото място в нея. А пък настоящето го няма там. Даже, каквото е писано преди 2000 години, в нея е на опашката, накрая. А пък настоящето е това, което се говори. То ще се пише в бъдеще. Ако вие искате да бъдете първи, то сте отживели века. А пък ако искате да бъдете последни, то сте в настоящето. Така се представя пред нас новия живот. Онези туристи, които са тръгнали 4–5 дена по-рано, те зад нас ли са или пред нас? Дните са назад. Те са се изминали, но тези туристи са напред. Туристите, които са тръгнали преди 5 дена, са пред нас, а дните са зад гърба ни. Ако ние тръгнем след 4–5 дена, тогава дните са напред, а ние сме отзад. Та, когато нашите дни ще дойдат отзад, ние ще дойдем отпред. Та ако времето е назад, вие сте напред. Ако времето е напред, вие сте назад. Когато времето отива напред, ти отиваш назад. Когато времето отива назад, ти отиваш напред. Нали сте били при някой кладенец. На него има въже. По някой път има две кофи. Винаги празните кофи отиват надолу, а пък пълните – нагоре. Това, което трябва да работи, отива надолу, а пък това, което трябва да почива, отива нагоре. Пълната кофа има богатство. И на нас ни трябва богатство. И казват и: „Я дай това богатство тук, то не трябва да седи долу.“ Представете си, че вие имате едно такова съзнание: Ние сме такива кофи, които пущат долу и изкачват нагоре. Има и трето положение. Когато онзи, който работи с кофите, си замине като остави кофите, какво става с последните? Тогава те ни надолу, ни нагоре отиват. Много християни и светски хора има, които казват: „Аз не искам да ми влияят.“ Че ако не искаш да ти влияят, няма да мръднеш от мястото си. Ако вятърът, слънцето, хората и пр., не ти влияят, тогава ще седиш на едно място и никакъв прогрес няма да направиш. Вие се радвайте, че ви влияят. Защото щом ти влияят и ти ще влияеш... Посещение_на_Бога._Работа_и_учение

Мисъл за деня-10.12.2016г Някой казва: "Много хубаво беше менюто, но още едно ядене трябваше." Да, но тогава ще дойде пресищането. Грехът не седи в яденето, а в преяждането и в избора на храната. И в любовта е същото: грехът не седи в любовта, но в прелюбодействието, в пресищането или в избора. И в любовта не трябва да сте безразборни. Казваш: "Можеш да обичаш всички." Неразбрана работа е това. Този, когото обичаш, трябва да има нужда от твоята любов. Новото верую

Желая успех на Гери! Имам въпрос-сметката дарителска ли е?

Мисъл за деня-8.12.2016г Трябва да разбирате как да се справяте с едно страдание. И ако дълго време гледате страданието във вас, ще се зароди едно ново чувство, и вие ще намерите в страданието една работа, през която ще ви дойде голямо благо. Отначало мислите, че страданието е затвор, но ако го огледате хубаво, ще видите една работа, чрез която ще дойде голямото щастие, което вие очаквате. Като страдате, не се обезсърчавайте. Законът на свободата

Мисъл за деня-7.12.2016г Има неща, които след като ги опитате, не ги разправяйте на другите. Има неща свещени, и като разправяте свещените работи на другите, то свещените работи се опетняват. Твоят ближен ще каже: "Разправяш ми ти измислици." Това е пак господарят, който те кара да разправяш. Това е тщеславие, ти още не си завършил. Послушал те е Господ и някой ти казва: "Я се помоли заради мене." Изпитите на ученика

Мисъл за деня-6.12.2016г Може да страдате, но не мислете, че Бог ви измъчва. Бог не съизволява в мъченията на хората. Ако Бог е допуснал мъчнотиите на хората, то е по съвсем други причини. Ние се мъчим, понеже не разбираме. И затова, дръжте Името Божие в себе си чисто и свято. Ако вие можете да пазите Името Божие чисто и свято в себе си, всичко ще ви върви. Всичките нещастия в света идат от неспазването светостта на Името на Бога. Щом го опетните, ще дойдат най-големите нещастия в света върху вас. Това е едно свещено правило, което трябва да пазите, и никому не го казвайте. Пазете Името Божие чисто и свято! Опити

Мисъл за деня-5.12.2016г Казвам, правете тънки различия. Не се самозаблуждавайте. Ако сте радостен, радостта винаги ви готви едно изкушение. Ако сте скръбен, и там има изкушение. И в скръбта, и в радостта има изкушение. И в скръбта има едно благо, и в радостта има едно благо. Но знайте, че не всяка радост, която имате, носи благо заради вас. Оная радост, която носи една възможност вътре в тебе, дръжте я, и оная скръб, която носи известно благо, дръжте я. Но оная радост и оная скръб, които не носят блага, пазете се от тях. Не да ви е страх, но да знаете какви ще бъдат последствията. Петте врати

Моя житейски опит ми е показал, че колкото и енергия и насочено, право мислене да влагам при даден проблем, решението му идва, когато успея да отклоня вниманието и емоционалната си обвързаност с него. Тогава, сякаш интуитивно се ражда, идва и решението му.

...Тъкмо бях свършил ръкописа, когато изведнъж осъзнах, какво значи да живееш с един мит и какво-да живееш без него. Митът е, казва Бащата на църквата, "това, в което се вярва винаги, навсякъде и от всички", следователно човек, който мисли, че може да живее без мит или извън него представлява изключение. Той е без корени, няма истинска връзка с миналото, нито с живота на рода, който продължава в него, нито пък със съвременното човешко общество. Той не живее в къща, като другите хора, нито яде и пие като тях, а провежда свой собствен живот, потопен в субективната мания на собствените измислици, за които вярва, че са новооткрита истина. Това творение на неговия разум никога не обхваща същественото. Той може да лежи върху стомаха си, защото този орган е способен да отхвърли продуктите на разума, като несмилаеми. Психиката не е от днес; нейните първоносители са живели преди милиони години. Индивидуалното съзнание е само цвете и плод за един сезон, изникнал от вечния корен под земята и то ще бъде в по-голямо съзвучие с истината, ако държи сметка за наличието на този корен. Защото веществото на корена е майката на всички неща. Аз подозирах, че митът притежава значение, което бях уверен, че ще пропусна ако живея извън него, в мъглата на своите собствени спекулации. Трябваше да се запитам съвсем сериозно: "Кой е митът, с който живееш?". Не намерих отговор на този въпрос и бях принуден да призная, че не живея с един мит, нито дори в един мит, а по-скоро в един несигурен облак от теоретични възможности, които започнах да разглеждам с растящо недоверие. Аз не знаех, че живея чрез мит, а даже и да знаех, без моето знание нямаше да зная що за мит направлява живота ми. И така по най-естествения начин аз реших да узная "своя" мит и приех това за дача над задачите, защото казах си-как бих могъл, когато лекувам болните си да използвам персоналния фактор, нещо така необходимо за опознаване на другата личност, за да ги разбирам ако аз самият не съм наясно с него? Аз просто трябва да узная кой несъзнаван или подсъзнаван мит ме формира, от какъв корен произхождам. Това ме накара да посветя много години от моя живот в изследване на субективните съдържания, които са продукт на несъзнавани процеси и да създам метод, който ни помага да изследваме проявите на несъзнаваното.... ...Симптомите на случая формират една нишка на Ариадна*, която ни води из лабиринта на символните сравнения, т. е. разширяването, което е абсолютно необходимо, за да установим значението на архетиповия контекст. Щом тези сравнения се изработят, те заемат невероятно голямо пространство, което обяснява защо излагането на историята на случаите е толкова трудоемка задача. Но това трябва да се очаква: колкото по-дълбоко проникваш, толкова по-дълбока става основата. Тя определено не става по-тясна и никога не свършва в една точка-в психичната травма например. Всяка подобна теория предполага познание за травматично засегната психика, каквато никое човешко същество не притежава и, което може да бъде постигнато само чрез упорито изследване дейността на несъзнаваното. За това е необходимо голямо количество сравнителен материал, от който не можем да се лишим, както например е и в сравнителната анатомия. Познанието за обективните съдържания на съзнанието няма съществено значение, защото не ни казва почти нищо за реалния, подмолен живот на психиката. В психологията, както във всяка наука е необходимо широко познаване на други неща освен непосредствено необходимите за изследователската работа. Едно бегло запознаване с теорията и патологията на неврозата е съвсем неадекватно, защото медицинското познание от този тип е само информация за болестта, а не познаване на душата, която боледува. Аз исках, доколкото беше в моите възможности, да поправя това зло с тази книга-както и сега.** *В Словото на Учителя може да се намери нишката на Ариадна, която е индивидуална за всеки. Когато я намерим ни води от беседа в беседа и разширяваме съзнанието си, намираме различни отговори по разни теми. Думата е код за информацията и смисъла, които носи. Всеки може да вложи различен смисъл и вибрация, основани на неговите субективни вярвания, разбирания и опит, в дадена дума. (моя бележка). ** Из "Символи на трансформацията"-септември, 1950г ...Ако разгледаме нашето мислене по-отблизо и проследим един интензивен ход на мисли - например разрешаването на труден проблем, - ние внезапно откриваме, че мислим с думи, че при всяко по-активно мислене започваме да си говорим сами или, че понякога записваме проблема или го скицираме, така че да стане напълно ясен. Всеки, който е живял известно време в чужда страна, сигурно е забелязал, че твърде скоро започва да мисли на нейния език. Всички интензивни форми на мислене протичат повече или по-малко във вербална форма - например ако искаме да изразим една мисъл, да я предадем или убедим някого в нея. Тя очевидно е насочена навън към външния свят. В този смисъл, насоченото или логическо мислене е истинно мислене, адаптирано към реалността, чрез което ние повтаряме реда на обективно реалните неща, така че образите им в нашия разсъдък възникват един след друг в същия причинен ред, като този на външните събития. Това ние наричаме мислене с насочено внимание. То притежава способността да предизвиква умора, поради което се използва само за кратки периоди от време. Цялата изтощителна цел на нашия живот се състои в адаптиране към действителността, част от което се постига чрез насоченото мислене. Изразено в биологически понятия, това е просто един процес на психическа асимилация, която води след себе си съответно състояние на изтощение, като всяко друго житейско достижение. Онова, с помощта на което мислим, са езикът и вербалните понятия - неща, които от незапомнени времена са били насочени навън и използвани като мост и, които имат една-единствена цел - общуването. Докато мислим насочено ние мисли за другите и говорим на другите. Езикът първоначално е система от емоционални и имитиращи звуци - звуци, които изразяват ужас, страх, гняв, любов и др... Така че, езикът по своя произход и същност представлява просто една система от знаци или символи, които разкриват реални явления или ехото от тях в човешката душа... Моето схващане съвпада с това на Baldwin, който казва: ...Развитието на мисленето, дори и погледнато в детайли става главно по метода на опита и грешката, чрез експериментиране, чрез приписване на значенията по-голяма стойност отколкото имат.... Индивидът трябва да използва старите си мисли, своето вече придобито познание, своите основополагащи съждения, за да построи нови, творчески конструкции... Чрез експериментиране мисленето и езикът се развиват едновременно... Езикът се развива по същия начин, както и мисленето, но никога не загубва своя синонимичен или дуалистичен характер, неговото значение е винаги и лично, и социално... Езикът е регистър на традицията, запис на завоеванията на расата, склад за всички придобивки, постигнати от гения на индивидите... Така установената социална "копираща система" отразява разсъдъчните процеси на расата и се превръща в школа за обучение в разсъдителност на новите поколения... Значителна част от процеса на самовъзпитание, чрез който се натрупва познавателен капитал за здравия разум, се осъществява чрез употреба на речта. Когато детето говори то полага пред света своите съждения с най-общо значение; отговорът, който то получава, потвърждава или отхвърля това значение. И в двата случая то е обучено. Следващата му стъпка е вече от степен на познание, което, като по-ново, по-лесно може да се превърне в средство за успешно общуване... Насоченото мислене или, както бихме могли да го наречем "мисленето в думи", очевидно е инструмент на културата и ние няма да сгрешим ако кажем, че огромните усилия за просвещение, които миналите векове са посветили на насоченото мислене* са му наложили да развие и да премине от субективната, индивидуалната сфера към обективната, обществената сфера; те са направили възможна пренагласата на човешкия ум, на която дължим нашата съвременна емпиричност и техника. Това са абсолютно нови насоки в историята на света, непознати в древността.... Секретът на културното развитие се състои в наличието на променлива и свободна психична енергия... *Насоченото мислене асоциирам с "правата мисъл", за която говори Учителя в беседите си, (моя бележка). ...Това ни води до един следващ въпрос: какво става, когато не мислим насочено? Тогава нашето мислене загубва всички водещи идеи и чувството за посока, което те вдъхват. Ние вече не подчиняваме нашите мисли на един определен ход, а ги оставяме да плават, да потъват и да се издигат в зависимост от тяхната собствена, специфична тежест. Според схващането на Kuelpe, мисленето е някакъв "вътрешен акт на волята" и нейното отсъствие води задължително до "автоматична игра на идеи".... (Бих добавила, че тази игра на идеи носи много за развитието и пътя на човечеството, защото идейния свят е, който ражда, а правото мислене реализира, масовизира и материализира дадената идея. В тази връзка, всяко мислене има свое място и време за реализация.)