Максим

Не съм се отказал от него, но все още обмислям. Някои неща ми се струват все пак странни. Наистина се чувствах вдъхновен, доволен и щастлив след всяка среща с него. Но на последната среща, която имахме през миналия декември той ми каза "не се променяй, остани такъв, какъвто си, ти притежаваш всички необходими качества и виждаш нещата правилно, а освен това си итуитивен и усещаш нещата, малко хора имат тези качества". Аз очаквах да ми даде напътствия "прави това и това, не прави онова и онова". И бях изненадан. Но и след тази последна за тогава среща се чувствах като опиянен от него. Имаше нещо много интимно и дълбоко, което остана в мен след тези срещи с него. Може да е бил работещият метод и се е опитвал да ми повиши самооценката. Ти как мислиш един такъв изказ от психотерапевт положителен ли е? Да ти каже да останеш какъвто си? Без да те кара да се променяш? Аз тогава въобще не бях склонен да давам много пари за терапевт, защото още не бях имал проблемите в цялата им палитра. Но след всяка среща се чувствах толкова въодушевен, че всеки път отлагах да му кажа "другия път за последно". И така натрупах 7 посещения, като имах чувството, че мога да ходя цял живот при този терапевт все ще е интересно и приятно. Докато при безплатния терапевт през цялото време имам съмнения и нямам желание да ходя и да ползвам тези часове. Не съм отворен към него, защото явно той не може да ме предразположи и няма правилен подход. Не ходя с желание и интерес, а все едно по принуда за отбиване на номера.

Ами аз нямам намерение да гълтам хапчета за постоянно. Знам че са вредни и че не са трайно решение. Но да имам за всеки случай. Когато ще имаме това съвещание да глътна едно. По едно на месец в съответния ден, за да предотвратя паник атака. Иначе тя провокира цял месец силна обща лабилност и това не беше добре, отсъствах от работа и изживях много неприятни моменти. А дори и да не гълтам, като знам, че в джоба си имам изход и мога да го използвам, може би няма да стигна повече до паник атака на база на социална фобия. То се стига до неприятните усещания именно, когато съм в ситуация, от която не мога да се измъкна, понеже съм сред хора и на работа. Хапчета в джоба могат да са необходимият вариант, който да ми даде сигурност дори без да се наложи да ги глътна. Понякога може би е по-добре да вземеш хапче еднократно, отколкото са се самоизмъчваш, да се опитваш да се бориш, да трябва да си на работа, а да не си в състояние и да си тровиш нервите.

Доста убедително звучи мнението на Орлин. Сега ще опитам да си взема час при нов психотерапевт. Той е и психиатър за разлика от горните двама и има право както да дава болнични, така и да изписва лекарства. Другите двама са диплом-психолози, а те в Германия нямат право да изписват лекарства. Ако се наложи ще може да се реагира светкавично. Разрових се из интернет и прочетох мнения, че той е най-добрият в бранша в цял Хамбург. Има оценка 1.0 от 25 мнения на пациенти. Това е най-високата възможна оценка. Той работи както частно, така и по здравната каса. Ще се опитам да прехвърля одобрените часове към него ако ми допадне и ако има свободно терапевтично място. Все пак плащам немалки здравни осигуровки и ми се полагат тези часове. Иначе днес на работата се чувствах доста по-добре. Вътрешната лабилност и страхове беше доста слабо изразена, но все пак я усещах. А напрежение сутринта преди заминаване за работа не се появи, или беше толкова слабо, че с лекота успях да го туширам с дишане, закусване и прочие. Абе като цяло по-добре са нещата, отколкото бяха преди месец. Но проблемът си го има и винаги може да се усили отново. Това го осъзнавам. Дано да получа час преди 3 юли и да ми предпише ей така за всеки случай някакви хапчета. Защото на 3 юли ще има дългото понеделнишко съвещание, което се провежда винаги в първия понеделник на месеца и на последното такова на 8 май получих паник атаката. На съвещанието за юни бях в отпуска и за късмет не можех да участвам. Имам травма от това съвещание вече и напрегнато очакване.

Да той е със стабилна самооценка. Той също е имигрант в Германия, италианец е. Това е и една от причините да ме разбира по-добре, отколкото германците. По-сходен манталитет. Той каза, че се е развел с предишната си жена, защото е типичен италиански мачо и не иска жена му да кара кола и да ходи на работа. А иска да има истинска жена. След това се оженва за рускиня, която да си стои вкъщи, да му готви и да го чака. Той е знаел какво точно търси и кое го прави щастлив и го е намерил.

Благодарен съм за вашите мнения. Да платеният каза за стремежа към контрол и за ниската самооценка. Той много бързо и точно налучка основните ми проблеми. Ходих 5-6 пъти през есента при него. А сега през май отгово го потърсих, проведохме подготвителен разговор за хипнозата, а след това се срещнахме повторно за самата хипноза. След нея пожела да ми се обади привечер, за да чуе как съм, а също и на следващия ден да пита как съм изкарал работния ден. И двата пъти действително ми се обади, извън работното си време. Той е много силен и много добър. Успя да спечели доверието ми, гледах го с много голяма концентрация и попивах всичко, което казва. За хипнозата беше толкова убеден, че ще ми подейства, че и аз повярвах. А не съм от най-лесно доверчивите. Той може да изпитва емпатия, може да влезе в кожата ти и да се постави на твое място, може да те разбере така добре и да ти съчувства така, както никой друг не го е правил. Другият е прилежен, записва си всичко, показва ми разни схеми, кое как се случва, извадки от различни места, събрани в папка. Но е праволинеен и няма излъчване. Докато платеният, нищо не си записва, никакви схеми не ми показва, но усеща всичко много точно. След всяко посещение при него се чувствах приповдигнат, което не се случва, когато ходя при безплатния. Но как да почна да плащам по 75 евро, колкото му е тарифата за дълготрайна психотерапия от порядъка на 40-50 часа? Това прави над 3000 евро. Макар, че заплатата ми е долу горе от този порядък, но бруто, а имам и достатъчно други ежемесечни разходи. Толкова часове са ми поети по здравната каса при другия психотерапевт. Но не искам да попадам в руслото на платен приятел. Аз го попитах "добре от какво самооценката ми е ниска и как да я повиша?", отговори ми "следващия път ще ти кажа". Но следващия път ме засипа с похвали колко съм велик и безпогрешен и пак не ми откри разковничето. Или пък това е бил методът му да ми повдигне самооценката, като ме хвали? Става дума за платения. Хипноза едва ли ще направя отново, не и за нови 200 евро, утвърждения от този тип има много в ю тюб и на немски. Не беше кой знае колко по-различно. Единственото е, че беше в жив контакт, когато доверието и концентрацията и вярата е по-голяма, отколкото ако си пуснеш вкъщи сам клипче и почнеш да слушаш. Винаги съм се опитвал да контролирам всичко, въпреки че много често не съм го осъзнавал, но е така. Дори и във форумите съм се карал, настоявал и спорил, само и само да контролирам потока на дискусията в моя изгода. Но откакто напуснах България самооценката ми би трябвало да се е повишила, защото постигнах много. Не беше подходящият момент точно сега да избият такива проблеми. Самочувствието ми е значително по-високо, отколкото беше преди 10 години например. Сега се чувствам по-улегнал, по-зрял, на 42 години вече. Златна възраст, в която береш плодовете на усилията си от по-младите години. И точно сега да ми се случи това. 5 месеца бях в отлично състояние, но най-неочаквано този период на лабилност и страхове се върна и вече повече от месец не мога да се избавя. Есента като че ли бях успял да се измъкна от акутната ситуация по-бързо.

Прочетох цялото мнение, което е наистина много интересно! Интересно е и, че сте ме дали за пример като човек в правилна самооценка, който не може да страда от социална фобия. А истината е, че единият от двамата психотерапевта, при които бях, каза, че страдам от ниска самооценка. Другият пък твърди, че самооценката ми е на много добро ниво и нямам проблеми с това. Връзката ми с баща ми обаче беше лоша, дори може да се каже че никога не е имало такава. Той имаше големи проблеми с алкохола и не ми е обръщал никакво внимание. Изобщо не усетих, докато растях, че имам баща. Никога не съм се гордял с него, напротив - имал съм мисли "исках да имам друг баща, не този". Всяка вечер се връщаше почерпен едва когато бях вече в леглото или бях заспал. Чувах скандалите, оправдани от страна на майка ми, които тя му вдигаше, че не ни обръща внимание на нас със сетра ни, и че никога не се връща навреме от работа. И заех нейната страна и против него. Никога не го е интересувало дали са ме изпитали в училище, никога не е ходил на родителска среща, не ме е прегръщал, дори не е бил строг с мен и нито веднъж не ме е бил. Все едно не го е имало. Всичко това сигурно се е отразилно негативно в изграждането ми като личност и са се получили някакви липси. Доста е смесено при мен, но по-скоро клони към социална фобия, ако е вярно, че по време на паник атака основната мисъл е "какво ще си помислят другите, като ме видят безпомощен и страдащ", а не че "ще умра". По време на паник атаката на 8 май изобщо нямах усещането, че ще умра. Знаех, че нищо няма да ми се случи. Водещият страх беше "сега другите ще разберат, че не ми е добре и ще ми е срамно, че имам проблеми със себе си". Днес имах късмет, че саради съботаж на ЖП линията влакът ми за работа не пристигна и трябваше по други начини да се придвижвам до работа, при което закъснях и пропуснах понеделнишкото рутинно съвещание, от което особено се страхувах. Когато пристигнах на работа към 10 сутринта, то вече беше свършило. Следобяд днес се чувствах много добре на работното място, но когато шефът внезапно дойде и ме пита нещо /безобидно и странично и некасаещо бъдещето ми във фирмата/ въпреки това усетих вътрешно разтреперване и лабилизиране. Което говори все повече за социална фобия. Всеки следобед се чувствам добре, и особено вечерта, защото вече изпитанията и работата са минали и предстои безметежна нощ. Също както студент е твърдял в онази тема за себе си. Също като него мога да се похваля с много неща, които постигнах със собствени усилия и с потенциал, който имам и с каквито малко хора могат да се похвалят. И с много признания, които съм получил отвън. Но въпреки това вътрешно не съм уверен, нямам достатъчна самооценка. Съмнявам се в себе си дори когато е кристално ясно, че съм прав. Психотерапевтът /частният, добрият/ сто пъти ми повтори "ти разсъждаваш абсолютно правилно, имаш много високо ниво на разсъждения, умът ти е много силен, но сам си поставяш спънки като се съмняваш и като прекалено задълбочено се опитваш да анализираш всичко, просто се отпусни имаш всички дадености да си успешен, защото си умен и искрен. Силният ти ум може да постига много градивни неща и успехи, но може и да е много разрушителен и за теб самия, ако не го канализираш в правилната посока". В четвъртък имам час при психотерапевта, ще му намекна за тези открития от тази тема и ще видя какво е неговото мнение.

Благодаря. Сега успях да прочета една трета от материала, останалото довечера, защото съм в обедна почивка и нямам много време. Но сега съм съгласен, че само на 8 май имах паническа атака. А всички неприятни усещания след това и до днес са по-скоро социална фобия. Защото знам, че когато съм вкъщи не мога да получа паническа атака. Защото знам и да ми стане нещо, ще легна и ще ми мине и никой няма да забележи. Т.е. знам, че имам изход. И се чувствам нормално здрав вкъщи или в отпуска. Всичко започва с мисли, че трябва да се ходи пак на работа и че там няма къде да избягам ако се случи атака. Ето две седмици бях супер в отпуската, а днес с приближаване на работното място се появи безпокойство, което се усилваше. А когато заех работното си място сърцето ми биеше силно бях ужасно вътрешно лабилен и разтревожен. Сега към обяд се поуспокоих и следобяд предполагам всичко ще е наред. Винаги следобед съм много по-стабилен, отколкото сутрин. Страхът от паника и безпомощност се поражда във връзка с работното място. Няколко дни след паническата атака от 8 май, усетих несигурност в автобуса и влака, но след като минаха 5-6 дни, тази несигурност изчезна. Балансирах се донякъде. Но си остава силното лабилизиране сега само във връзка с работата.

Можеш ли да ми дадеш линк? Няма как да намеря поста, след като не съм влизал от години във форума и нямам наблюдения и не съм го следил, а темите по психология са много. Социална фобия в някаква лека степен винаги съм имал, например не обичам да говоря по телефон, много ме притеснява това. Предпочитам на живо да отида и кажа каквото имам, вместо да звъня по телефон. Психотерапевтът каза че правя така, защото искам всичко да е под мой контрол, а при телефонирането не мога да следя реакциите на събеседника и нямам контрол над него, не мога своевременно да се защитя ако се наложи, защото нямам визуален контакт а оттам нямам и контрол. Той беше казал, че и световъртежът е признак на желанието за контрол, защото световъртежът води до чувство за загуба на контрол върху себе си. Когато осъзнах това, спрях да се опитвам да контролирам всичко около мен и световъртежът изчезна. Нямам приятели и не умея да поддържам приятелства. Но и не ми липсват. Защото съм истински интроверт, а не подтиснат екстроверт. Обичам да работя индивидуално без да се налага да общувам или да съгласувам нещо с някого. Също така обичам да прекарвам свободното си време сам на спокойствие и нямам навика да търся компания. Но ако трябва да обсъждам неща в работата с колеги, нямам проблем, не ми е неприятно. Преди години имах много по-големи бариери и задръжки в общуването. Сега ако се налага-правя стъпките и въобще не се срамувам и не се свивам, както беше преди. Толкова години в чужбина всичко мен чака и всичко сам уреждам. Никакъв проблем не е, мога го. Но в момента си мисля, че имам по-скоро паническо разстройство.

Благодаря Орлине! доста е сложно и объркано всичко. Психотерапевтът ми препоръча йога и дишане, но бавно, не бързо. Но сега осъзнавам, че и интензивен спорт би бил полезен за сваляне на напрежението и заглушаване на тревожността. Проблемът е, че не виждам време, в което да го практикувам. Пътят ми до работа е 1 час, отиване и връщане са 2 часа. Изяжда ми се цялото свободно време де факто. Поради тази причина преди 1 година се отписах от фитнесстудиото и си купих лежанка с щанга и гири. За да тренирам вкъщи. Обаче вкъщи нямаше как да се мотивирам и по-скоро лежанката я използвам за закачалка на дрехи. И двамата психотерапевти казаха, че причината за тези ми проблеми е самотата. Аз обаче не я чувствам осезателно и не искам да създавам връзка. Не е за мен. На съзнателно ниво не усещам особена липса. Такава ми е съдбата, да не създам семейство. Не искам да бъда принуждавам да правя промени в тази насока. Имал съм връзки и знам, че не е за мен. Чувствал съм облекчение, когато съм се разделял. Много не им вярвам, че това е основната причина. И освен това ме подтикват да си намеря някакво хоби. Кога време за хоби? Аз се прибирам в 18-19 ч. вкъщи уморен от работа и първото, което искам е да се излегна на дивана пред телевизора или компютъра и да си почивам. А през уикендите така или иначе почти никога не оставам вкъщи. Обичам да пътувам и да се разхождам и го правя. Ходя на походи, ходя до крайбрежието на Балтийско море и се разхождам. Всеки дълъг уикенд го използвам за по-далечни пътувания. По Великден бях в Полша, а по 1 май в Кьолн-Дюселдорф. Така че нямам де факто време, в което да се занимавам с някакво конкретно хоби. А и нямам интерес към нищо конкретно. Но знам, че имам проблем и то сериозен. От есента бях в постоянен модус на самонаблюдение и преценка дали съм достатъчно добре и в баланс, за да работя нормално. Все си казвах "ако изкарам тази седмица без проблем, край на притесненията, оттам нататък всичко ще е наред". Когато изкарах поред няколко такива седмици, наистина сякаш всички проблеми отшумяха и спрях да се преценявам и наблюдавам. Ето защо случилата се паническа атака на 8 май беше голяма изненада. Едва тогава приех, че имам сериозен проблем. През есента по-скоро смятах, че имам някаква телесна болест, а не че имам проблеми с психиката и тогава бях по-скептичен спрямо психотерапевтите и техните съвети. Сега след като изстрадах няколко тежки седмици през май съм готов на всичко полезно, което те ми казват, за да си помогна. Но някакси платеният психотерапевт има много по-голямо присъствие, излъчване и сила, която ми помагаше. Но не мога безкрайно да ходя при него, един час хипноза ми струваше 200 евро. Дори за мен е непосилно да плащам дълготрайно такива суми. Докато този, който е по здравната каса не го усещам някак си по никакъв начин. Няма сила и не знам дали може да ми бъде полезен. Но няма друг. По принцип тези по здравната каза отказват нови пациенти, защото са затрупани от други пациенти. Даже беше изненада, че този прие и имаше свободно място за мен. Но ми говори за методи на дишане, с които да прекъсвам паническата атака, ако такава се появи. Аз и без неговия съвет бях сторил точно това, което единствено може да се направи по време на такава атака, но особено не успях да й подействам. Но по какъв начин ще работим върху причината, която поражда тези страхове и атаки досега не ми е станало ясно. То да беше само паническа атака, която идва и за 10-20 минути отшумява и всичко е наред. Но не е, тя отключи дълготрайно силно безпокойство и лабилност, което направо ме изяжда и изгаря отвътре. По време на атаката нямах нито световъртеж, нито тежест в главата, само една силна вътрешна вълна на страх, треперене и изстиване на ръцете и разхлопване на сърцето. Нищо друго, нямах усещане за дереализация. Знаех много добре къде съм и какво се случва, но не можех да я овладея тази атака. След нея остана за извество време едно чувство на тръпнене в крайницитге а също за изстиване на крайниците внезапно, като по време на ужас. След 1-2 седмици тези усещания изчезнаха, но знам, че те са вътре в мен и са готови да издебнат момента и внезапно да се появят отново. Задействал съм този тип реакция и не знам как да го прекъсна. От 1 юни ми повишиха заплатата понеже са доволни от развитието ми и добрата работа. На практика идеални условия имам, работата е трудна, но отговаря на представите ми, спокойна е сравнително, на бюро и компютър, имам рутина и нямам проблеми с решаването на задачите, които ми се поставят. Получавам признание и уважение за работата си. Колегите са дружелюбни, разбираме се чудесно. Не се налага да правя наднормени часове. Т.е. не се преработвам, правя си по 8 часа и си отивам. Засега не са приели да работим в събота и не сме минали на шестдневка. Няма нищо, което да ме тормози и което да е свързано с работата, а страховете се отключват именно когато трябва да отивам на работа. Когато не трябва да съм на работа, се чувствам доста по-добре. За двете седмици почивка в Италия нямах проблеми да се намирам сред тълпи от хора в Рим, Флоренция, Венеция. Нито имах проблеми с дългите пътувания, при това сам от Хамбург за Верона, оттам за Рим, Венеция, Флоренция. Чувствах се здрав и стабилен. Но всяка мисъл, че на 19 юни трябва да съм на работа внасяше лошо чувство, неприязън, отблъскване и събуждаше лабилността. Само един ден следобяд, докато се разхождах из Верона почувствах главоболие и тежест и тогава изведнъж се пробуди паническото чувство на несигурност. Веднага потърсих място къде да седна, но там където седнах минаваше много народ и ми беше несигурно, мислех си сега ако припадна целият център ще разбере и ще се засуети около мен. После набрах смелост и намерих друга по-спокойна пейка, където се борих със себе си в продължение на повече от 1 час, преди да мога отново да стана и да продължа. Тогава всичко изчезна и се върна стабилното ми състояние.

Неволята за съжаление ме доведе отново към този форум поради проблеми, които се появиха през последната година и които преди това никога не бях имал. Ще загърбя гордостта си и ще ги опиша. През лятото на миналата 2016 г. продължително време бях болен от грипоподобни състояние на дихателните органи. През юли и август на няколко пъти избухваше температура, и имах продължителни кашлици, които бяха туширани едва след вземане на антибиотици през август. Явно е било бактериална инфекция. От края на август се появи една постоянна отпадналост и безсилие. Всеки работен ден беше битка-откъде да намеря сили и как да издържа осемте работни часа. Живеех за уикендите, в които се надявах да събера сили за новата работна седмица. Това обаче по никакъв начин се се случваше. Отпадналостта беше много силна. Не ми помогна и кратката 5-дневна отпуска с релакс в Карлови Вари в последните дни на септември. Умората си оставаше. В началото на октомври в един понеделник на работното място умората беше все така силна, по време на рутинно съвещание във фирмата в главата ми се въртяха следните мисли "още е понеделник, а аз още от сега нямам сили, не знам как ще изработя 5 работни дни до следващия уикенд". Веднага след края на съвещанието си отидох на работното място, на бюрото и там изведнъж ми стана много лошо. Почувствах силен натиск в главата, световъртеж и имах чувството, че ще припадна изгубвайки съзнание. Заедно с това се появи и едно силно вътрешно безспокойство, силен страх и неувереност, че дори бих могъл да се добера до вкъщи. Легнах и така стоях 45 минути, след това един колега ме придружи до най-близкия лекарски кабинет. Разказах му, той смяташе, че е смущение на кръвообращението и ми даде 2 дни болнични като каза, ако в сряда все още не се чувствам добре да отида отново при него. В срядата продължавах да не се чувствам добре, нямах сили, бях блед и имах вътрешен страх. Не можех и да спя от 3 седмици насам нито минута. Приех предложените изследвания на щитовидна жлеза, кръв и сърце. Получих цялата седмица болнични. Изследванията за щастие не дадоха никакви находки, всичко беше нормално. Но аз не се чувствах добре. Следващия понеделник отидох на работа, но отново се чувствах зле, и беше видно и за останалите, казаха ми "не изглеждаш добре, много си блед". Отново отидох на лекар и отново получих нова цяла седмица болнични. Междувременно той ми препоръча психотерапевт. Тук в Германия психотерапията се поема от здравната каса и не трябва да плащаш нищо, но процедурата е много тромава и не можеш да намериш терапевт и място от веднага, а минават месеци, докато нещата се уредят. А аз имах нужда тук и сега от незабавна помощ. Взех час при частен психотерапевт. От средата на октомври до средата на декември ходех веднъж седмично и платих за това време към 500 евро. Имаше резултат, постепенно започнах да се чувствам по-добре. След онези 2 седмици болнични можах да се върна на работа. Но все още на моменти усещах световъртеж, който водеше до едно паническо чувство вътре в мен. Психотерапевтът ми препоръча преспивателни, които са без рецепта и които веднага ми помогнаха да подобря съня си. Вземах ги само 2 седмици, след което ги спрях и всичко сякаш беше наред. Вече можех да спя почти нормално, а отпадналостта отшумяваше. От началото на месец декември 2016 вече си бях върнал обичайното стабилно състояние. Наслаждавах се на триседмичната си отпуска в България по Коледа и Нова Година. През новата 2017 г. дълго време изглеждаше, че всичко е наред, чувствах се здрав, стабилен и излънен със сили и желание за работа. Дори внезапната трагична смърт на мой колега, с който деляхме кабинета не можа да ме разклати. На него му прилоша внезапно на 6 апри 2017 и в рамките на 5-7 минути изгуби съзнание. Оказа се инсулт с кръвоизлив в мозъка. Лекарите за съжаление не успяха да го спасят, след 13-дневна кома той си отиде от този свят без да дойде в съзнание. Ситуацията много ме натовари, но и същевременно беше тест за мен, че отново съм силен и мога да издържам на предизвикателствата. Но на 8 май 2017 г. отново в един понеделник, както и през есента внезапно ми прилоша. Този път получих ярка паническа атака и отново по време на това рутинно понеделнишко съвещание. Беше ни съобщено, че поради едновременната загуба на колегата и излизането в майчинство на друга колежка има много проекти и е възможно от юни да се наложи да работим и в съботите. Тогава като мълния премина следната мисъл през мен "през есента дори два почивни дни не ми стигаха да регенерирам, а сега ми отнемат един от тях". В същия момент започна една силна вълна на неудържимо безпокойство и ужас, която ме заля отвътре. Веднага осъзнах "това е паник атака, нищо няма да ми се случи, няма да умра, нищо че не мога да я контролирам, но ще започна да дишам бавно и дълбоко, може да помогне". Въпреки дишанията не успях да я контролирам, още 2-3 пъти в рамките на малко минути се надигна същата вълна на ужас и безпокойство в мен, а след тях остана една умерено силна тревожност. Никой от колегите не разбра нищо, но аз се чувствах ужасно и се страхувах да не разберат безпомощността ми и да се изложа. След всичко това се чувствах внезапно вътрешно лабилизиран. По някакъв начин на автопилот изкарах целия работен ден. Но на следващата сутрин веднага след събуждане се появи силна вътрешна тревожност, безпокойство. Борих се със себе си дали да отида на работа или да се пиша болен и тръгнах за работа. В метрото безпокойството се усилваше все повече с приближаване на работното място. Слизайки вместо на работа, отидох на лекар. Лекарката смяташе, че трябва да си взема дистанция от работата за повече време иначе щяло да стане по-лошо. Аз отказах дълги болнични, защото обичам работата си и не искам да отсъствам дълго. Тя ме пита кога ми е следващия час за психотерапевт. И ми даде 8 болнични дни до конкретната дата. Да поясня, че това щеше да е едва втори час при психотерапевта, който е по здравната каса, т.е. втори от поетите от здравната каса 42 часа поведенческа психотгерапия. Одобрението от здравната каса беше дошло едва през месец март, когато обаче аз се чувствах добре и нямах нужда от психотерапия. Поставих се сам под натиск "след 8 дни трябва вече да съм се оправил, за да мога да работя", написах и-мейл на шефа и му дадох дума, че ще направя всичко възможно след изтичане на тези болнични на се искам продължение, а да мога да работя вече. Междувременно след болничните оставаха 2 седмици до началото на отпуската ми. Поставих си за цел, че на всяка цена трябва да ги отработя и трябва да се боря със себе си. По време на тези болнични вътрешното безпокойство и напрежение идвата всяка сутрин след събуждане и отшумяваха следобяд. Имах дори треперене на ръцете. Използвах тези болнични дни за активен релакс - участвах в тридневен йога курс, започнах да практикувам пранаяма всяка сутрин след ставане от сън, прекарвах много време сред природата, бяха първите топли зелени майски дни за северна Германия. Карах колело, ходех на сауна и басейн. Записах и час за хипноза при частния психотерапевт, който познавах от есента. Той беше убеден, че хипнозата ще ми помогне и че на следващия ден след изтичане на болничните вече ще съм в състояние на ходя на работа. Дойде денят на хипнозата-последният ден от болничните ми... Харесаха ми утвържденията, който той произнесе по време на хипнозата. Надявах се, че подсъзнанието ми ще ги възприеме безупречно и вярвах. Следобядът беше спокоен, не чувствах тревожност. На следващата сутрин отидох на работа. Предиобедът беше един истински ад. Беше един четвъртък. Ставаше ми лошо, надигаха се вълни от паника, несигурност, лабилност, страх. Беше истинска битка със себе си. Петъкът беше по-добре. Мислех си ето изглаждат се нещата, а идва и спасителният уикенд. Но дойде понеделник и още със събуждането вътрешната тревожност отново беше там и ставаше все по-силна. В метрото напреожението беше толкова силно, че мислех, че ще експлодирам. Вече не можех да издържа, никакво контролирано дишане не помагаше. Слязох на една от спирките и тръгнах пеша до следващата, просто не можех да продължа да пътувам вътре. Стигнах някак си до работа и напрежението все още го имаше, но сякаш понамаля. След края на работния ден отново отидох на лекар и направо поисках антидепресант. Не можех повече да издържам това мъчение - постоянно вътрешно безпокойство, напрежение и тревожност. За разлика от есента този път спях добре, и нямах отпадналост, но психиката ми беше ужасно разбита. И не от стрес, бърн аут, депресия или от нежелание за работа, а от страх от страха. От страх от нова паник атака и безпомощност. От страх да не се окажа ненадежден служител, който често боледува и отсъства. От страх да не загубя това единствено, заради което съм в Германия-работата. И което дълги години нямах и търсих, и най-после намерих. Лекарят не ми даде антидепресанти. Отново трябваше да се справям напълно сам, почти без ничия помощ. При психотерапевтът имам един път седмично среща, в която разговаряме. Но когато имам нужда от помощ от днес за днес, веднага, не мога да я получа от никъде. Следващите дни лабилността постепенно намаляваше, особено петъците бяха доста добри, чувствах се почти под контрол. Но понеделниците са винаги най-тежките. Тогава имам най-много несигурност, безпокойство и страх... Успях без нов болничен да изкарам пълните две седмици до отпуската и гледах на нея като спасителния пояс. Прекарах две чудесни седмици в Италия. Вчера се върнах, а утре съм на работа и старите страхове, опасения са готови отново да избухнат. Утре имаме и пак това глупаво рутинно съвещание, където и двата пъти ми стана точно там зле. И после се отключи трайна многоседмична лабилност. А най-срамното ще е ако утре веднага след двуседмична отпуска изведнъж ми стане зле и не ме вземат насериозно и кажат "симулант, когато беше в отпуска нищо му нямаше, а сега се прави на болен". Хванат съм в дяволски омагьосан кръг и не знам как да изляза от него. А всичко може само да стане по-зле и да прерастне в агорафобия. Вече имах няколко момента, когато се чувствах несигурно и под заплаха дори в ситуации, несвързани с работното място. Например в автобуса или на оживен площад... А единственото, което искам е, да съм психически здрав, за да мога да продължа да работя и да се чувствам пълноценен и да продължа да имам този живот, който имах през последните години. Психолозите смятат, че проблемите ми идват от това, че се опитвам да контролирам ситуациите, което е вредно. И че съм сам и ми липсва чувството на принадлежност, което е основно звено в пирамидата на щастието. Наистина ли не е възможно да има хора ергени, които са психически здрави и щастливи??? Въпросите ми са към специалистите във форума. Те как виждат конкретната ситуация? Къде според тях е коренът на проблема и има ли нещо ефикасно, което може да ми помогне? Моля всеки друг - езотерик, окултист, последовател на духовно учение и прочие да си спести съветите и коментарите. Досега не съм вземал хапчета, но не съм сигурен дали мога още дълго да издържа без тях...

Преди вярвах все още, че България може да се оправи и затова си спестявах критиките. Но сега вече не вярвам, защото няма нито един признак, който да говори за някакъв подем у тоя народ. Бъдещето е много тревожно, но това не е за тази тема. Когато си на запад и си успял придобиваш смелост да говориш нещата, които ти идват отвътре, спираш да си просто една овца от стадото, както беше докато бях в България...Освен това, преди следвах някакви духовни пътища и се правех на добър, играех роля, щеше да е голям шок да се покажа в разрез с принципите на съответното учение. Освен това за мен беше важно да си градя имидж чрез форуми, докато сега ми е все едно какво хората мислят за мен, най-важното е да съм себе си добър или лош това съм аз.

Достатъчно аргументирано пиша, за който може да разбира. Не е нужно да имам личен опит, за да имам вярно мнение. Достатъчно е да наблюдавам и виждам, че жените се правят на невинни агънца преди да са хванали някой мъж, а когато го хванат веднага се променят-започват да се изживяват като принцеси, като че мъжът е тяхна собственост и трябва да угажда на всичките им прищявки, стават арогантни. Иначе имам достатъчно много натрупан личен опит в последните 5-6 години в интимни връзки в насоката, която е за мен, но никога не съм губил мярката. Жени не съществуват в моя живот и никога няма да съществуват. Хората се променят, аз също съм се променил, твоите мнения преди 7-8 години в този форум бяха къде къде по-скромни и умерени, никога не са ме дразнили, изумен съм от промяната в посока арогантност, която е настъпила у теб сега явно плод на някакви професионални научни успехи...

Попрочетох последните няколко страници и се наслаждавах на истинското лице на жените. Безкрайно съм благодарен, че никога не съм бил и няма да бъда в тяхната клопка. Направиха се много опити за нагазване в дълбоки води, за правене на психическа дисекция на мъжа. Непоносимо отношение имат жените спрямо мъжете! Някой си бил учител и го поздравявали като го видели по улиците и това вече било признак за успешна връзка...Еми ще го поздравяват, преподавал е на ученици, деца. И майка ми е била учител и нея я спират по улиците и я поздравяват и то 20 години след като е излязла в пенсия, а не една година... И какво от това-бракът й с баща ми е пълна катастрофа... Арогантните високомерни мнения на Инатари избиха рибата. Мъжът "трябва това и това, така и така, иначе не..." Абе жена я слез на земята, коя си ти че да си позволяваш такова мнение относно мъжете?! Мъжът не трябва НИЩО и не е длъжен с НИЩО на жените! Запомнете го това. Много е удобно "аз съм жената, той трябва да печели и да носи парите вкъщи, аз нямам грижи". Няма такова животно. Единственият интерес на мъжа към жената е да си удовлетвори сексуалните потребности, за друго не сте му нужни, той ви приютява и храни, той ви утешава, когато ревете. А в замяна получава удари зад гърба, сплетни, увъртания като змия, критики и непрестанни желания и изисквания... Че това живот ли е??? Тази картинка казва всичко. Преди женитбата жената неуверена, изплашена, объркана, без опора. След развода жената изсмукала всички жизнени, енергийни и материални сили на мъжа загладила косъма мадамата и доволна, докато мъжът опоскан изсмукан по време на брака и след развода. НИКОГА брак! ;-)

Нищо ти няма, просто си лесбийка. След като изчетох всичко, но особено заради това, което си написала накрая става ясно, че е именно така. Не е била добра идеята да се представяш за човек от другия пол, но си го правила в продължение на много дълго време, защото си чувствала емоционална връзка и симпатия към това момиче. Ако беше хетеросексуална щеше отдавна да си зарязала тази игра с представянето за друга личност. Не си искала да изгубиш приятелството на момичето. Никой от моралистите на форума не се е намeсил вече трети ден в темата, може би просто защото представите му по темата не сработиха с реалния случай от живота и няма какво да каже. Разбирам ги, че няма да могат да те разберат никога. Нищо ти няма, не се притеснявай, просто бъди себе си. ;-)

Засегна се, защото те разобличих. Конселаторът именно ме покани да участвам, защото сме познати от много години, но аз преди отказвах да участвам, сега отидох от любопитство. Така, че констелаторът ме познава много добре що за човек съм и съм се оказал ценен за неговия курс... Ти сега подложи на съмнение качествата на констелатора, на твой колега, при който съм бил само са да измиеш себе си. Грозно е. Именно човек като теб е вреден за хората с проблеми...Вие живеете и градите "кариера" на гърба на хората с проблеми! Жал ми е за теб... в сайта за СЕКТИТЕ... http://www.sektenberatung.info/index.php?seite=51&p=11

"Повярвах" ти, че знаеш. Само се правиш на загадъчен и си избрал един лесен канал за правене на "кариера" възползвайки се от наивността на хората с проблеми. Бях избиран многократно за участник в констелациите на други хора и усещах правилно каквото трябва да усетя. Така че каналът тече, но не съм впечатлен и убеден, че това може да помогне на хората, които наистина имат фамилни обременявания. Само един театър ;-) Именно по време на констелациите осъзнах всъщност, че нямам никакви проблеми. За теб разбира се е по-изгодно хората да се окажат с проблеми, защото колкото повече проблеми имат обикновените хора-толкова повече работа и пари за такива като теб...

Поразрових малко инфо за теб. Значи правиш фамилни констелации. Да ти кажа, че бях на такъв курс през миналата есен и правих тези процеси. Не излезе никакъв проблем, всичко си ми е наред и в хармония, не съм обременен фамилно. Също така правих и холотропно дишане. Така че предположенията ти се оказват безпочвени. Ах каква изненада! Май свършиха козовете и решенията, които мислеше, че държиш?

О Станимир за пръв път показа признаци на емоции. И това е нещо. През цялото време, през всичките години имах усещането, че този човек не може да изпитва емоции. Всичките му мнения са толкова лишени от това качество, все едно някакъв робот пише. А иначе виждам, че никой от духовно извисените патриоти не желае да загуби дискусията, все да сложи похлупак, случайно да не излезе, че е бил победен. От това по-голямо его-здраве му кажи...

Така, понеже този въпрос остана неотговорен, да го повдигна пак... Та докато си бях в България по Коледа и Нова година един приятел свещеник ме помоли да му помогна за едно дарение, което той е замислил да направи за един дом за деца с умствена изостаналост край Шумен. Дарението се състоеше от снаксове, чипсове, и сладкиши и беше по негова идея. Е помогнах му, но какво беше огорчението ми, когато той заяви на шефката на дома "държа да раздадете на децата веднага сладките и соленките, за да направим снимка". Директорката смутена отговори "но сега има и много други дарители, всички искат да правят снимки, децата вече хапнаха от другите дарения, как сега пак да им даваме, не могат всичко наведнъж да изядат". Значи там всеки прави дарение, за да популяризира себе си и да помпа егото си "видите ли АЗ направих това дарение, има и доказателство във вид на снимки". Отвратих се. Всички правят дарения САМО по Коледа и евентуално по Великден, децата нямат нужда от стотици сладкиши само на Коледа, когато всеки си прави имидж..., а през останалото време на годината са забравени. Всичко е опошлено, чипът на българина е сбъркан! Колкото и да ви е неприятно, това е реалността. Спрете с опитите да се оправдавате. Грозно е да се изживявате като невинни душички-носители на "светлина" сочейки с пръст към "критиците". Когато сочиш с един пръст към предполагаем виновник останалите три пръста са свити и сочат към теб. Не забравяйте това. Всичко е фалш в този Абсурдистан!

Точно в десятката! Същото като онзи млад българин, който бил три пъти поред скъсан и накрая българският професор му казал "ти нямаш потенциал за докторант", а сега бил приет за докторант в Кеймбридж. Не стана много ясно как точно България ще се спаси по думите на Камджалов. Говори за образование, наука, култура. А точно тези неща в България са деградирали и в упадък. Наивно момче.

http://www.dunavmost.bg/Bulgaria/News/15365-aleks-sarchadzhieva-deteto-mi-nyama-da-zhivee-v-balgariya-shte-napravya-vsichko-vazmozhno-da-ne-zhivee-tuk

Ето защо България загива! http://scena.bg/post/991 Същият метод е приложен и от "милите" ръководители на общество Бяло Братство с изпратените мутри с джипки на магистралата на връщане от общото събрание в Пловдив. Моля ви се за каква любов и бъдеще на България ми говорите.

Инатари пожелавам ти да защитиш дисетрацията си и да се реализираш по кариерната стълбица в България, видимо това е твоят приоритет. Понеже във всяко мнение подчертаваш колко си заета, колко си конструктивна в твоя живот и колко голяма научна работа правиш... Не забравяй, че извън това има още много други аспекти в живота, които могат да дадат усещане за щастие и успешност и за тях по-добра почва има в чужбина, а не в България. Пък ти си пиши дисертацията, нека целият форум да знае колко голяма кариера градиш. Успех.

Е и? Трябва ли да спра да критикувам само защото някой ден може да се случи да се върна в България? Трябва ли да ме вълнува заради нещо, което съм казал днес? Нима съм казал някаква лъжа? Когато говорим истината, дори да е негативна критика е на мястото си. Бях в България и то за повече от месец и не бях особено очарован, с всяко връщане положението е все по-трагично и зле, така че мнението ми е актуално и остава. Инатари много слабо ме вълнува в кой точно университет преподаваш, нито желая да изтъкваш в кой университет съм преподавал аз. Някои докторанти преподават докато правят докторантура, но после мнозина не успяват да защитят и съответно се приключва и с преподаването. А аз продължих и след това да преподавам понеже успях да защитя. Това е разликата между успелите и неуспелите. Не си запозната-по-добре не се меси там, където не те викат, гледай в своята си паничка. Каниха ме за доцентура от Шуменския университет някъде преди 2 години, но аз вече бях в Германия и естествено отказах, как да сменя кон за кокошка

Държа да отбележа, че аз не съм "недостатъчно реализиран". Защитил съм дисертация в България и след това съм преподавал в университет... Омръзна ми да обяснявам поради какви причини съм се махнал и те нямат НИЩО ОБЩО с реализацията или с парите!