Максим

Благодаря Орлине, да продължавам да смятам, че работата ми е точно подходящата за мен. Не практикувам никаква медитация от доста години вече. Преди две години, когато имах проблем, опитах да започна, но не се получи. В онова състояние трябва нещо по-интензивно, което да може да потуши тревожността и това може да бъде спортът. Ти беше споменал това като препоръка и беше напълно прав. Нещата, през които минах последните години, имам предвид здравословните проблеми, ме накараха да ценя повече външните практически елементи от живота ни. Преди 15 години се хвърлях направо на медитация и духовно знание, дори подценявах асаните и пранаяма като нещо маргинално. Сега има повече смисъл за мен да съм в добра кондиция. Ако не се храня здравословно и не спортувам, би се върнала инертността, умората, а оттам и ще съм по-малко щастлив, а и по-трудно ще си изпълнявам ежедневните задължения. Целият ми ден е запълнен от задачи. Ставам в 6:30. До 7:30 когато тръгвам за работа трябва да съм приготвил сока от зеленчуци и смутито от плодове, да съм измил сокоизтисквачката, да съм минал през банята. После пътувам един час до работата. Вечерта се прибирам в 19 ч. Включвам нещо да се готви и правя упражнения поне 20 минути без пауза. Докато се навечерям е наближило 21 ч. Излизам вечер само в петък или събота, защото на следващия ден не трябва да ставам рано. Аз имам осъзнаване за духовното, когато съм сред природата. Това ми е достатъчно сега. Преди имах нужда да съм в духовна група, сега нямам такава потребност. За мен е много важна свободата и спонтанността. Обичам да спазвам са и правила, които сам си наложа и мога да правя това много добре. Поздрави!

Виждам, че е минала кажи речи повече от година от последното ми мнение по тази тема. Мисля, че ще е добре да споделя как се развиха нещата при мен през това време. Та това подобрение продължи някъде докъм началото на октомври 2018 г. През това време действително се чувствах 100% здрав и стабилен психически, въпреки тежките проекти, които имах на работата и дори се наслаждавах, че отново мога да ги посрещам и да минавам през цях с пълна вътрешна стабилност. Но за съжаление през октомври преди точно 1 година нещата отново започнаха да се променят. Получих продължителни болки в кръста, един месец стисках зъби и чаках да минат, след като това не се случи вече си натоварих и психиката с притеснения. Отидох на лекар, оказа се някаква мускулна травма, която е станала хронична и затова се усеща тъпо и дълбоко като от вътрешен орган. За една седмица я излекувах. Към края на ноември и през декември 2018 г. почти незабележимо започнах да губя тонус, започнах да се чувствам постоянно уморен, нищо не ми се правеше, последните седмици преди Коледа едва издържах до отпуската, на няколко пъти на работата започнаха да ми се случват познаните от преди неприятни неща - вътрешен страх, лабилност, борба да не изпадна в паника. Прибрах се в отпуска за Коледа и Нова година в България както обичайно всяка зима. Но дори там усетих, че нямам желание да се виждам и да общувам с приятели, нито да се разхождам сред природата и продължавах да съм необичайно изтощен. В дните между Коледа и Нова година започнах да получавам за първи път и гадене. Което отначало преминаваше бързо и не му обръщах особено внимание. На 6 януари пътувах обратно за Германия. Отседнах в Мюнхен на гости, на следващата сутрин получих кървави изпражнения. Както може би повечето хора при такава ситуация, и аз си помислих за същите неприятни перспективи. Прибирайки се след два дни в Хамбург, още по време на път гаденето се появи отново и вече не изчезваше. На следващата сутрин то продължаваше, и не бях в състояние да отида на работа. Същевременно психиката ми се беше сринала на точката на замръзване. Панически усещания, кошмари, страх. На по-следващия ден гаденето продължаваше, не можех да се храня и нямах апетит. Отново не можах да отида на работа. На третия ден отидох на работа и някак си го изкарах. Дойде уикенда, гаденето не минаваше. В понеделника отидох на лекар, защото и вдигнах температура, даде ми болнични за седмица заради настинката, но не му казах за стомашните проблеми. Настинката мина за седмица, но гаденето не... Отново отидох на лекар и този път му казах и за кръвта в изпражненията, и за гаденето и за липсата на апетит. Кожата ми беше жълта и това видя и лекарят, погледна ми зениците, но те бяха бели за щастие. Вече беше краят на януари 2019. Тестът за окултна кръв беше отрицателен, което беше добра новина. Кръвните изследвания също се оказаха в нормата. Бях изпратен и на ехограф на коремни органи. И там не се намери нищо, всички органи бяха без находка. Назначена ми беше дата за гастроскопия. Тя обаче щеше да дойде едва в последните дни на март и дотогава трябваше да продължа да живея с тези стомашни оплаквания, които не затихваха, и в неизвестност. От януари до края на март 2019 загубих 7 кг от теглото си поради невъзможност да се храня. Независимо какво хапна, се насилвах, защото нямах апетит, и дори от варени картофи следваше силна негативна реакция от страна на стомаха и червата. Абсолютно нищо не приемаше. Гаденето траеше по цели дни, понякога временно изчезваше, и се появяваше отново или като гадене, или като друг тип стомашен дискомфорт, но болка нямаше нито веднъж. Нощем се будех от куркане и отново от гадене. Общо две седмици бях в болнични през януари, през останалото време ходех на работа, но това беше ад-още в 10 сутринта нямах никаква енергия, едва се влачех. И продължавах да съм видимо жълт. Въпреки билирубина на горна граница, но не и над нея. И така дойде датата Х 29 март 2019, едва се довлачих до клиниката за да ми направят гастроскопията. Справиха се бързо, бях с наркоза, нищо не усетих. Събудиха ме и ми казаха, че няма нищо сериозно и че има само гастрит и са взели биопсия. След седмица излезе и резултатът от биопсията. Хроничен гастрит без наличие на Хеликобактер пилори и без находка на атипични клетки. Изписаха ми омепразол, който трябваше да е моето "спасение" от оплакванията и който трябваще да пия до живот може би. Подобрих се още от първите дни след гастроскопията. През април живнах, отново започнах планове, които бях замразил, започнах отново да проявявам интерес към живота, пътувах всеки уикенд включително до Швеция и до Полша. През май бях в Италия за седмица. Чувствах се отново добре, позитивно и стабилно. Но все още бях на омепразол, опитвайки да го спра в края на май - симптомите от страна на стомаха се връщаха. Продължих го. През юли го спрях окончателно без възвръщане на симптомите на гадене. Тогава започнах ежедневно да спортувам. Вече се чувствах отново на 100% здрав и стабилен както беше и лятото на 2018. Дойде и лятната отпуска, записах се и изкарах едноседмична програма на здравния център Витарама в Емона. Минах на строгата диета, която те препоръчват. Самото участие в тази програма ми даде много и ме мотивира много, така че продължих и след това стриктно да я следвам. Осъзнах колко силно влияние има храненето върху нашето тяло, а оттам и върху нашето психо-емоционално състояние. През последните 3 месеца съм изключил изцяло сладко, мазнини, пържено. Вече мога да твърдя, че съм на 100% веган, за закуска приемам само прясно изцедени сокове от зеленчуци и смутита от плодове с множество добавки. Ленено семе, таурин, омега 3, витамин В12, мака, мултивитамини, куркума, водорасли хлорела, ензими, лецитин. Спрях да купувам полуфабрикати от магазините, купувам само био плодове, зеленчуци и варива и си готвя вкъщи здравословна храна, която нося и на работата за обяд. Паралелно продължавам да спортувам ежедневно, като на всеки три дни имам един ден почивка от спорт. Резултатът е потресаващ. Чувствам невероятна вътрешна лекота, добро самочувствие и настроение, стомахът ми приема всяка от храните които приемам без никакви реакции, дори червено цвекло. Стабилизирах теглото си от 86 на 77 кг, коремчето изчезна, изглеждам подмладен, психически съм бетон! Карам колело през уикендите по 40 км на ден и не свършвам енергията. Преди и 5 км каране на колело ми се виждаха прекалено уморителни. Тази година ми донесе поредните проблеми под формата на здравословни оплаквания, които е много възможно да са били предизвикани от стрес. Но тя ми донесе и решенията и новите идеи, които да следвам, реализирам, за да си помогна, и това сработи. Започвайки от есента на 2016 г., когато за пръв път се появиха проблеми, те се връщаха всяка есен. 2017 и 2018. Сега това е първата есен, в която се чувствам на 100% здрав след 2015 г. А и да добавя, че вече не посещавам психолог. През пролетта приключих в тези посещения, вече нямах необходимост, явно бях решил проблемите. Последно посещавах психолога, на когото се плаща и който смятах за подходящ за мен. Може би около половин година ходих при него на всеки 2-3 седмици. Добре беше, но и той прецени че няма нужда повече да ходя. Това е най-голямата награда: да си си написал домашното и да си вече в позиция на победител. След състоянието на ад, в което бях от януари до март, падна голяма борба и работа, за да мога отново да се усмихвам. Много хора не биха издържали на това напрежение и оплаквания и биха потърсили утеха в таблетките или алкохола. Явно силата ми е за се мобилизирам и измъквам само когато съм в най-тежко състояние. А и насоките на Витарама се оказаха много ценни за мен. Снимката е от Емона по време на програмата на Витарама през август 2019.

Изучи някаква специалност, която има приложение в индивидуална работа, научни изследвания, някакви такива сфери, в които се се изискват комуникационни способности. Тогава ще можеш да развиваш силната си страна и да я опознаеш и вече няма да имаш този комплекс за малоценност, че за нищо не ставаш. Намери нишата, която е подходяща за твоите способности. Не всяка работа изисква добри комуникативни способности. И аз се лутах дълги години точно поради същата причина, а тя е че въобще не съм комуникативен и това ми е ужасно слаба страна, която не мога да променя. На всяка работа доста бързо се стигаше до изявяване на слабостите в комуникацията. Просто не са ми в природата. Не ставах за учител и прочие. Но си намерих работната ниша, в която не се изисква комуникация на работата в Германия. Работата ми е индивидуална, научно-изследователска и на компютър и ако трябва да контактувам, го правя по и-мейл и почти винаги сработва, много рядко се налага да се обаждам по телефона. Намерих си нишата и разбрах, че съм съвсем даже способен и оценен. Дори на последния годишен разговор с шефа си издействах още повече отдръпване от комуникация. Казах, че телефонирането е източник на стрес за мен и не ми е силната страна, и ако е възможно да вземем решение повече да не се налага да телефонирам, всички контакти да осъществявам само по и-мейл. Съгласи се веднага, каза "няма проблем, подписваме официално да не телефонираш повече, ти имаш други силни страни, които ние много ценим и можем да живеем с това да ограничиш комуникацията щом така искаш". Така че един път докажеш ли се като специалист, те знаят вече кого имат в твое лице и не искат да те загубят, с течение на времето вече можеш да налагаш и ти правила, които са ти изгодни и те почват да правят компромиси, а ти си издействаш свобода. Така че и вълкът сит, и агнето цяло. Аз съм добре, върша само това, което ми приляга, и не се налага постоянно да се сблъсквам с недостатъците си по отношение на комуникацията и общителността, а работата предпоставя много индивидуална и задълбочена работа, която от друга страна не всеки умее. Така че всеки има в различна насока своите силни страни. Пожелавам ти да намериш и ти твоята работна ниша, която да е в унисон с качествата ти.

Доста разпространено е желанието да харесваш хора, които са рядък вид за твоята родина. Идеалът на повечето българи е синеоки блондинки, ако е възможно германки или най-добре шведки. А на българските жени е високият и синеок западноевропеец. В Германия е обратното, там понеже повечето са светлокоси и синеоки, е на мода да се харесват тъмнокоси южняци и с кафяви очи. Русите и синеоки се смятат за скучни и не се котират особено. Аз самия като дете не харесвах кафявите си очи и исках да съм със сини. Имах приятел съсед, с когото по цял ден играехме и му завиждах затова, че има сини очи. А една нощ сънувах, че се поглеждам в огледалото и имам сини очи. Също така мразех къдриците в косата си, защото аз бях единственият с къдрава коса и исках да съм като другите с права коса. След къпане си слагах чорап на главата, за да ми се изправи косата. Но след 2 часа отново ставаше с къдрици... Докато много хора си мечтаят да имат такава коса. Природата на ума е да търси и иска това, което няма.

Аз използвам фейсбук най-вече когато пътувам. Пускам снимки почти в реално време и отбелязвам къде съм. Показвам един щастлив облик на успял, благоденстващ човек, който може да си позволи всякакви престижни пътувания. Осъзнавам, че искам да впечатля приятелите ми и те да си казват "виж го той как си подреди живота". По същото време ме обхваща треска, планирам кога и откъде да пусна снимките и през какъв интервал да са следващите. Това ми разбива почивката. При последното пътуване на Бодензее и Швейцария бях блокиран и не можех да пускам нищо. Прекарах си чудесно релаксиращо, защото и да искам не можех да пускам снимки.

Дирижирано е, но причината не е във военните действия на европейците през минали години там. Това имах предвид. Но иначе някой ги подтиква да пълзят като плъхове към Европа, а и няма желание да бъдат спрени. Така е наредено. Много лесно могат да бъдат спрени, но няма политическо желание за това. Светъл лъч са Унгария, Австрия, Чехия, Словакия, Полша.

Абсолютно никой нищо не е начертал. Тези народи не могат да живеят в мир и законност. Първо опустошиха собствените си държави от непрестанни междуетнически сблъсъци и безхаберие, а после бягат от тях на метеното. Ислямските страни са възможно най-изостаналите в развитието си народи: назадничави, невъзприемчиви, неблагодарни, неспособни, упорити като магарета.

Не съм обиден въобще. Престанах да се обиждам в живота. Аз бях току що за 1 месец блокиран от фейсбук от началото на април до началото на май. Задето изказах искрено мнението си, което беше и самата правда. А именно, че арабските мигранти не желаят да се интегрират и не са бежанци от война, ами за в Германия заради социалните помощи и безплатните жилища. Това го написах на немски и веднага бях блокиран за 30 дни. Имах право да чета, но не и да пиша коментари, нито да споделям неща на стената си. Запушиха ми устата. Свободата на лично мнение е погазена. И това в държава като Германия. Това е третото блокиране за абсолютно същото нещо и всеки пък периодът на запушване на устата става все по-дълъг. Казваш истината такава, каквато е и получаваш наказание... Светът е толкова объркан и толкова несправедливо устроен, че ако взема да се обиждам за всяко нещо, няма да му се види краят. Затова вече гледам забавно на целия хаос и цирк.

Аз съм един от тези 800, които си "махнал", защото вече нищо не ми се появява от теб. :-)

Всички форуми западнаха и залиняха, не само този. Това е обща тенденция. Откакто фейсбук набра сила, всички се лепнаха и киснат там, и се оттеглиха от форумите. Във форумите беше по-уютно и подредено общуването. Във фейсбук това е много хаотично и натоварващо. Там всеки си има приятели и си общува с тях. Който няма приятели, няма достатъчно възможност за комуникация чрез фейсбук. Във форумите също няма възможност, защото в тях е мъртвило и почти никой не взема участие. Този форум наистина беше много стойностен. Извинявам се, че съм се изказвал под влияние на емоции негативно за форума и за неговите модератори в предишни години.

Това ми е доста странно. Ако вътрешно се чувстваш "момченце", как брадата би могла да те накара да се чувстваш мъж?... Дали този проблем се решава толкова лесно? Според мен е някакво тяхно изкривено усещане.

Брадата е част от индивидуалните природни черти на мъжете. Някои мъже имат пълна, хубава и добре развита брада. Други мъже имат хилава и нехармонична непълна брада. Всичко това е индивидуалност и отличава мъжете един от друг, подчертавайки, на не скривайки тяхната индивидуалност. Аз не мога да си представя да си бръсна брадата. Ходя си с пълна брада от 30 годишна възраст, т.е. вече 13 години и не смятам да я махам. Е поне докато не е побеляла, а тя още не е. Един мъж има завършен вид, когато е с брада или с мустаци. Брада е и сила на мъжа, той има нещо, което жените не могат да имат. По същата причина, поради която жените подчертават бюста си и се гордеят с него, мъжете си пускат брада и се гордеят с нея. Всеки от двата пола се чувства комфортно в даденостите, които има. Не виждам защо, а и не съм чувал отникъде нищо негативно относно носенето на брада, дори точно обратното. Бръсеннето крие истинската ти природа. Не искаш да оставиш видът ти да придобива естествения си ход, и ден след ден го криеш като си бръснеш брадата и не й позволяваш да расте. Именно в гладко избръснатите е криенето на тяхната природа, а не в онези, които си оставят брада. Брадата е даденост на тези мъже, какво означава да "наваксат мъжественост"? Да наваксаш означава да не притежаваш нещо и трескаво да се опитваш да си го набавиш. Брадата е част от тяхната мъжественост така или иначе, те няма какво да наваксват.

Както бях сам преди 10 години, когато пишех тук активно, така съм и сега. Това е моят път и съдба явно, сам съм си го избрал и държа на него. Когато си убеден и държиш на избора си, самотата не плаши. Напротив, радвам се на пространството и мирът, които са около мен. Това е такава необятна свобода, да си независим. Много хора се хващат за връзки поради страх от самотата и не се развиват, а вегетират вкопчени един за друг. Аз нямам усещането за непълнота, че да трябва да търся друга половинка. Аз съм цялостен. Никога не съм можел да спя с други хора в една обща стая, камо ли в едно легло. Например. Но това е друга тема. Ако намериш правилното общуване към себе си, тогава самотата е блаженство. Няма нищо страшно в самотата. Според мен самотата е естественото състояние на човека. Тя е твоят най-добър приятел. Но поради външните влияния хората се привличат в приятелства и контакти и мислят, че те са незаменими за тях. Самотата е може би най-погрешно възприемания феномен. 90% от хората ще кажат, че самотата е нещо лошо и биха искали да се избавят непременно от нея. Но тя е наша природа. Много от най-важните жизнени функции се случват в самота. Не можем да вземем никого в съня си, затваряме очи и заспиваме. Нито можем да се наспим вместо някой друг. Храната се усвоява много по-правилно ако не се разсейваме и не разговаряме с никого по време на хранене. Медитацията и молитвата също се случват в самота. Може да се молиш с друг човек заедно, но ако не си обърнат навътре към себе си, тя няма да се получи. Но когато на хората им стане скучно със себе си, започват да търсят компания, за да се избавят от самотата, а всъщност от скуката или пустотата. Но ако не ти е скучно със самия теб, тогава нямаш такава трескава потребност непременно да търсиш компания или връзка.

Минаха 10 месеца от последното ми включване. Някъде докъм края на миналата година все още имах усещането, че не съм преодолял проблема на 100%, макар че се чувствах много по-добре, отколкото през лятото. Имах един кратък срив в края на октомври, когато вътрешното неспокойство отново се появи със същата сила. Тогава излязох в болнични, но само за 4 дни и бързо се изправих. Тогава ми изписаха антидепресант, но аз след два дни размишления реших да не го вземам. Вместо това в мен светна лампичката "ситуацията ми е тежка, изправен съм до стената и не може така да продължава, под угрозата съм да изгубя работата си поради психически проблеми. Ще изровя потенциалът, който е в мен и ще се справя сам, без медикаменти и ще го докажа! Знам, че измъкването няма да стане от днес за утре, но ще правя единственото правилно, което е възможно в моята ситуация и ще имам търпение. Ако след 1 седмица все още имам вътрешно напрежение няма да се отчайвам, няма да падам духом, ще продължавам да мисля правилно и да действам правилно". От този момент с промяната на мисленето ми и с мотивацията да се справя без хапчета, започна възходът. Вече бях спрял да гледам на себе си като жертва, която е безпомощна и която чака да бъде хваната от следващата паническа атака. Вече бях започнал да гледам на себе си като победител, като човек, който има лостове за действие и който има увереност, че рано или късно ще се пребори. В първия болничен ден пътувах за Балтийско море, където цял ден се разхождах по плажа, напълно концентриран и целенасочен, без никакви драми и емоции. Повтарях си "аз съм мир, аз съм спокойствие, аз съм в хармония". Медитирах под звука на плискащите се вълни. Вътрешното напрежение продължаваше да е силно, но аз не му обръщах внимание, знаех "добре не става за 2 часа или за 1 ден, ще продължавам да правя правилните неща, няма да се отчайвам". На следващия ден си поставих цел да изкача един връх, е хълм, но където не бях ходил и не беше лесно да се ориентирам и да намеря пътя, при това времето беше доста влошено. Но аз бях решил "поставям си тази цел и я изпълнявам, изпълня ли я, ще мога да изпълня и другите цели, които са още по-жизненоважни, това ще е едно доказателство за волята ми". Пътувах 40 км, слязох навън, вървях 10 км през гората и намерих върха, качих се на наблюдателната кула на най-високото и този път имаше силни емоции, помолих се за решаване на проблема ми и благодарих, че ми се даде да намеря и да се кача на това място. На третия болничен ден отидох но строителния хипермаркет и купих боя. Боядисах едната стена в кухнята, която от две години стоеше мухлясала и не си мръдват пръста от мързел. Сега свърших това конструктивно дело и бях доволен от себе си, а и ангажирах добре ума си. На четвъртия последен болничен ден отидох на плувен басейн и сауна. Релаксирах и спортувах. На петият ден бях отново на работа и състоянието ми беше много подобрено. Вече не усещах вътрешното неспокойство и бях започнал да си връщам увереността. Бях изненадан, че толкова бързо още от първия ден се чувствах толкова добре на работното място, както преди това не ми се удаваше в продължение на месеци. От тогава повече не съм отсъствал от работа и не съм имал нито една паническа атака, нито е имало вътрешно безспокойство. Все още допусках, че е възможен обрат, но вече гледах по съвсем друг начин, имах увереност, че правя правилните неща и мисля осъзнато. Бях превключил на изцяло положителна вълна на мислене. В редките случаи, когато се прокрадваше лабилност си казвах "много важно, това не е важно, това е нищо, няма да му отдавам значение, продължавам напред непоколебим". И така това усещане за лабилност се появяваше все по-рядко и все по-слабо изразено, и все по-бързо изчезваше. От началото на тази година мога да кажа, че напълно съм преодолял неприятните усещания и не вече не могат да се появят при никакви обстоятелства. Ситуации, свързани с работата, които преди 1 година всяваха ужас в мен, вече са детска играчка и нищо не трепва отвътре. Продължавам на ходя на психотерапевт вече цяла година, но не ме е карал да предизвиквам паникатака на работното място. И без такъв метод се справих отлично. Правя йога и дишания сутрин, медитация и развиване на уменията за концентрация, които са много полезни в случай, че в бъдеще подобни проблеми отново възникнат. Но всеки изминал месец без проблеми и скъпоценен и ме отдалечава все повече от онова състояние, в което бях през май 2017 г., а и доста след това. И най-важното поддържам променената от есента положителна нагласа и нагласа на победител. Аз решавам как ще се чувствам и не съм заложник на някакви там панически и страхови проблеми. Долу горе по него време - началото на ноември бях на живо на лекция и медитация на Садхгуру - Джаги Васудев в Берлин. Той говори същите неща там, сякаш беше програмирано да отида там и да чуя тези неща, които да ме вдъхновят. Изчетох и книгата му на един дъх. Днес имахме поредното понеделнишно съвещание, по време на което точно преди 1 година в същия понеделник се случи паникатаката. Забавлявах се, знаех, че нищо няма да се случи, така и беше. Вътрешната ми сила нарастна неимоверно заедно с промяната на мисленето и възприятията ми. И не на последно място като оръжие бях взел със себе си търпението. Те ме доведоха до окончателния успех. Една много тежка и същевременно една много хубава година, година на осъзнаване и израстване бяха тези изминали последни 12 месеца. Много съм благодарен, че бях разтърсен от страдание, което обаче ме събуди и накара да работя върху себе си и да се развивам. Сега съм горд, че прескочих препятствието със собствени сили, без предписаните медикаменти, а това дава допълнително сила.

Слабо изразена е на сегашния етап. При мен беше същото цял живот, малко притеснение от недостатъчно познати хора, грижи как ще бъда приет, дали няма да бъда отхвърлен или критикуван. Такива неща, но нищо повече. Пак поради ниска самооценка. Докато се се случи ситуация, която наистина е тежка и изисква много сила и тогава проблемът излиза на повърхността по-силен от всякога. Но е решим, при мен сега е добър период, овладян. Но няма да ви занимавам, темата не е за мен, а за него.

Ако трябва да отговоря директно на въпроса ти моят проблем е, че никога и никъде не съм могъл да се чувствам напълно щастлив. В Германия не съм напълно щастлив, но и в България не бях. След като продължавам да оставам в Германия моментите на щастие явно са повече, отколкото бяха когато живеех в България. Чувствам се напълно оценен от германците. Имам късмет на работя в интелигентна среда, където знаят как да уважават хората, които имат знания и са добри специалисти. Разликата с България е огромна. В България бях презиран за това, че съм доктор по нещо си. Там не могат да се радват на чуждите успехи. Гледат да те принизят и смачкат. В Германия като чуят, че си доктор и едва ли не ти се покланят, голямо уважение проявяват. В нито един момент на работата не съм имал усещането, че ме третират по различен начин защото съм чужденец. Противно на ширещото се мнение, че българите в чужбина не ни броят за нищо. Моят опит не е такъв. Може би ако бях чистач в Лидъл щяха да ме гледат презрително, но за щастие не съм. Зависи в каква среда ще попаднеш и на какво ниво. Германците са една от нациите, които най-добре приемат имигрантите. Дори до степен на глупост по отношение на арабите и циганите. Много са наивни, не са лоши хора. Интегрирал съм се доколкото съм имал желание и доколкото съм в състояние да отговарям на очакванията на хората германци, които са около мен. Не искам да се повтарям, че съм интровертен. Имам потребност от съвсем малко общуване с другите хора. Така че за мен е добре и не е проблем това, че германците не се сприятеляват лесно и са затворени. На мен това въобще не ми пречи. В повечето моменти сам ми е много добре даже. Най-добре съм се интегрирал на работното си място и съм отговорил на очакванията на висшестоящите и на колегите. Извън работата си подреждам живота без много общуване така, че да ми е добре. През август имах втора лятна отпуска и пътувах в Швейцария. Посетих и изкачих 2 трихилядника, включително отидох и до един ледник, и един двухилядник. Швейцарската природа е великолепна и планините ми се отразиха много добре. Към момента нямам никакви проблеми от онова естество, заради което отворих тази тема по-рано през годината. Успях да си върна обичайното стабилно и уверено състояние. Не се е налагало да отсъствам от работа нито в един от дните на това лято. А когато съм на работа се чувствам достатъчно добре, че вече да не се налага да стискам зъби и да се боря със себе си. Нещата се уталожиха без да съм получавал нито една повторна паник-атака. И без да се е налагало да предизвиквам такава. Дано това състояние се задържи за постоянно. Очевидно е, че коренът на проблема е ниската самооценка, която обаче се вдига с ей такива пътувания. Можех да си позволя луксозен отдих в най-скъпата държава в Европа, без да трябва да се лишавам от нищо и това повишава самочувствието ми в добрия смисъл. Не изпитвам арогантност за това къде съм бил, а изпитвам задоволство от факта, че здравата работа през годината ми носи такива плодове. И освен това изпитах задоволство от свободата си. Реших, че искам да замина за Швейцария, взех отпуската, заминах без да трябва да завися от някого или от нещо и го реализирах. Без да трябва да очаквам отговор или потвърждение от някъде или от някого и без да има съмнение дали ще се заминава или не. Напълно сам без ничия подкрепа и всичко се разви идеално. Не само реализирах плана, който си бях поставил, което е пак един вид контрол, а и си позволих да вземам спонтанни решения. В предпоследния ден във високата планина заваля сняг и аз реших, че непременно трябва да се кача, за да преживея сняг през лятото и да се кача за пръв път в живота си на трихилядник. По-висок от Мусала. Сторих го и се почувствах щастлив. Всяко преживяване, което повишава увереността и самочувствието ми, ме отдалечава от лабилните периоди и от възможните паник атаки. Така че това е, д-р Първанов е прав за социалната фобия, която се поражда от ниска самооценка. Но предизвикването на паник-атака няма да повиши самооценката според мен. Други преживявания и постъпки мога да я повишават и вече знам в коя насока да работя. Междувременно цяло лято ходех при безплатния психотерапевт, не съм се изоставил, но наскоро му казах, че вече няма смисъл да идвам всяка седмица, защото от седмица на седмица вече нищо не се променя, състоянието ми е стабилно и вече ще е веднъж на 2-3 седмици. Полезното за мен от тази тема беше, че ми се обясни откъде идва проблема и какъв е точно неговият механизъм. Самото осъзнаване помага да решиш проблема постепенно. Дано да е за постоянно, а не само моментен проблясък. Поздрави.

Явно нищо не си могъл да разбереш относно проблема ми, а съм изписал две страници... Жалко. Нямам абсолютно никакъв страх или притеснения дали ще се справя с работата си. Не знам как го реши това. Никога не съм се съмнявал, че ще се справя с работата си. От толкова години я работя, имам рутина, необходимите знания и няма никаква задача в работата ми, с която да не мога да се справя. Всичко тръгна от онези проблеми с кръвообращението и силната отпадналост през миналата есен. И след като беше преминало благополучно, понеже 6 месеца се чувствах стабилен и уверен като скала, се случи паник-атаката. По същия начин, по който хора преживяли инфаркт след това имат травма и се страхуват да не им се случи пристъп отново. Това няма нищо общо с ниска самооценка. Страхът ми беше не от конкретната моя работа, а от това да не ми се случи пристъп по време на събеседването, в което се случи единствената паник-атака в живота ми. В което пък събеседване от мен не се изисква никаква компетенция, т.е. не се налага да вземам мнение или да отговарям на въпроси, а само да присъствам. Уморих се да обяснявам и да говоря все едно на стена след като явно е разбрано тук в погрешна посока. Опитах си да си отговоря на някои въпроси и се оказа, че на доста от въпросите съм отговорил като човек с високо самочувствие и самооценка. Така че тя явно не е толкова ниска, колкото изглеждаше. Просто имам склонност да гледам черногледо и песимистично на нещата, а не да изпитвам задоволство от постигнатото и да се концентрирам върху положителното. Психотерапевтът ми в четвъртък спомена за явни успехи в терапията, които съм постигнал през последните седмици. А вие си го тълкувайте от разстояние както ви харесва. Бях забравил колко упорити и студени стават българите, когато не стане по тяхната...

Защото им поставих риторичен въпрос. Справих се с паническа си проблем без да използвам техния метод.

През изминалия понеделник беше това месечно рутинно съвещание, при което преди 2 месеца се случи случката. Опасявах се много, бях пълен с притеснение и стрес в този понеделник във времето преди то да започне. Т.е. до 11 ч. Започна в 11 ч. и веднага почувствах успокоение. Изведнъж се почувствах спокоен, уверен и сигурен. Съвещанието продължи 50 минути, достатъчно дълго време, за да се появи паник атака или неприятни усещания. Те обаче не се случиха! Вътрешно се чувствах комфортно и добре. В добро настроение и нямах особени съмнения, че може да ми стане лошо в течение на съвещанието. Не мога да си обясня това добро състояние точно в момента, когато влязох в травматичната ситуация. Е вярно е, че използвах помощни средства. Имах дъвка в устата, а в ръка въртях през повечето време един Спинер. Но за разлика от тийм билдинга, където в продължение на повече от час с дишане подтисках неприятните усещания, които се бяха появили в мен, този път тях изобщо ги нямаше, не се налагаше да подтискам нищо. Вече се радвах вътрешно и мислех, че съм си решил проблема. Във вторник се чувствах идеално. В сряда в началото на работния ден също. Тогава обаче към 10 ч. в една абсолютно безобидна ситуация, с която не съм свързвал страхове почувствах вътре в себе си внезапно лабилизиране - едно неприятно чувство като неприятен поток през крайниците ми. В момента, преди това да се случи бях спокоен, нямах никакви притесняващи мисли. Бях при един колега и той дори пускаше различни страници от интернет за футбол, които ние заедно четохме и дискутирахме. Въобще не правихме нищо смислено, свързано с работата в него момент. И дмамата сме фенове на един и същ футболен отбор и четяхме последните новини около него. Във фирмата в тази сутрин беше много спокойно. Нямаше ги нито шефовете, нито ръководителите на проекти. Идеална обстановка, която винаги ме е правила спокоен. И въпреки това внезапно усетих, че нещо неприятно се надига в тялото, и най-вече в крайниците и ръцете се усещаше. Не мога точно да го обясня, но и през миналата есен имах пристъпи на такова нестабилно вътрешно усещане, което ме плашеше. През време на тези усещания обаче нямах усещането нито притеснението, че ще се случи паник атака. Беше по-различно от всичко, което беше през последните месеци и което може би в този понеделник вече бях разрешил и преодолял. Това беше нещо по-старо, което го имаше и през есента и което водеше до по-трайно вътрешно безпокойство. Следобяд в сряда се пооправиха нещата, и си работих нормално. В четвърък след ставане от сън обаче започна безпокойството отново, когато пристигнах на работното място обаче то намаля и отшумя. Междувременно в четвъртък бях при психотерапевта и той каза, че вероятно съм имал някаква мисъл за миг и това е отключило този кръговрат за хормони от надбъбречните жлези и страх. Нормална реакция, която се появява при опасност. Аз обаче нямах никаква осъзната мисъл, която да ме тревожи точно в него момент. Дори и днес не се чувствам съвсем спокоен, въпреки че "Спасителният уикенд" е факт. Но сега вече нямам страх от случване на паникатака на работното място, ами че няма да съм в състояние да работя, ако това безпокойство вътрешно се влоши още повече. Дали не се разбъркаха картите и да имам друг проблем сега? Май се оказа ненужно да предизвиквам паник атака, но въпреки това има други проблеми сега.

Не е това подходящият начин! Вчера бях при психотерапевта си и му разказах за това предложение. Той направо се изсмя в недоумение и каза "ама как така ще предизвикваш паник-атака??? Това не е методът, който ще те избави от проблема ти, а дори може да го влоши. В никакъв случай и в никаква ситуация не се опитвай да предизвикваш паник-атака". Така че той ми забрани този абсурден метод. В Германия не се работи с него, тук хората рабират пациентите си много по-добре. Човекът ми каза, че нямам кой знае какъв голям или дълбок проблем и че не трябва да се фискирам върху страховете си. Докато от прочетеното тук ми беше наговорено видиш ли колко сериозен ти е проблема и ще става все по-сериозен ако не вземеш мерки... Взел съм мерките, затова и ходя при психотерапевт. Има достатъчно начини за въздействие, различни от горе предложения. Аз нямам страх от самата паник атака, знам че нищо няма да ми се случи. Имам страх да ме видят в състояние на такава атака безпомощен, а самото й предизвикване ще доведе именно до това. Решението е да не се стига по паник атаки никога, тогава и никой няма да знае за проблема. Човекът ми каза да опитвам трикове и да разчупя шаблона на действията си в ситуация на наближаваща паник атака. Т.е. отвличане на вниманието в друга посока, вместо към напрегнато очакване тя да се случи. Тогава ще се прекъсне тази връзка опасения-очакване-паникатака.

Нямам никакво намерение да правя цирк на работното място. Да се итвърди, че избягвам ситуацията и не се конфронтирам с нея няма общо с реалността. За разлика от онове момче, което имало страхове да отиде в барче, аз трябва всеки ден да ходя на работа и го правя, като с това всеки ден се конфронтирам волно или неволно с моя проблем. Ако исках да избягам от него - щях да приема предложението на лекарката за дългосрочна дистанция от работа и щях да се пиша 5 месеца болнични. През това време щях да си харча парите, с почивки в чужбина, щях и да се върна в родната България да се видя с приятели и близки. Щях да имам време да се отдам на хобитата си, за които иначе нямам време. И след 5 месеца травматичното преживяване щеше да е преминало и отшумяло. Аз обаче отказах да излизам в болнични като с това показах лоялност, сила и решителност ежедневно да се конфронтирам с проблема, дори и да ми създава неприятни емоции и усещания. Италианският психотерапевт отказа да предизвикваме паник-атака поради това, че "не знаем до какво може да доведе и дали няма отново да ме лабилизира както в дните след нея през май". Така че той знае чудесно как се чувствам, може да се постави на мое място, може да изпитва емпатия и може да подбира най-правилния метод според съответния човек и ситуация. Благодарен съм на д-р Първанов затова, че откри истинската причина за моите проблеми. Но последното му мнение намирам за доста непремерено. Виждам липса на способност да се осъзнае моето състояние и чувства, липса на способност за емпатия. Виждам опит за назидателно отношение към мен и неспособност да се разбере именно, това което написах. Жалко. Психотерапията може според случая да върви паралелно с вземане на хапчета и да е успешна. Да се заклеймява човек, който страда толкова много, че е бил принуден да мине да подкрепа от таблетки, като негоден за психотерапия е меко казано липса на респект и емпатия. Съжалявам ако съм ви загубил от времето. Пожелавам на д-р Първанов много професионални успехи. Просто не ме разбра в цялата тази тема. А такъв подход не работи с мен. Орлин можа да намери много по-правилен подход към мен и можа да ме разбере доста по-добре. За което му благодаря.

Аз имам твърдото усещане, че на друго място не може да стане. Вкъщи не може да се случи абсолютно никога. Когато съм навън - също. Само при посочените в по-горните ми мнения ситуации. Няма нужда да ги повтарям отново. Мислех си същото като теб в голямата пълна зала онзи ден и бях на крачка да ми се случи, но не се случи. Де факто само един път ми се е случвала паник атака, на 8 май. Оттам нататък, често си мислех, че ще се повтори. Но не се е повторила нито веднъж. Явно само така си мисля, но дори и да се опитам да провокирам атака, не съм сигурен дали наистина ще успея. Което пък е добре, че не мога да я предизвикам.

И така вчера се върнах от двудневния семинар по тийм билдинг с фирмите партньори. Отначало нямах никакви притеснения дали психиката ще ми изиграе някоя шега, общувах нормално и без страх с колеги и шефове във фоайето. Все пак не беше на работното място, където имах травматичните преживявания, ами на ново място, с което не са свързани предишни неприятни преживявания. Но когато започна лекционната част и всички седнахме 120 човека в залата да слушаме, изведнъж се появи тази несигурност и мисли "ами сега, отвсякъде е задръстено с маси, столове и хора, ако ми прилошее няма откъде да изляза", огледах се и случайно лицата на шефовете гледаха точно към мен. Това още поведе подсили опасенията и несигурността ми "ами ако точно сега ми прилошее и те видях изражението на лицето ми че почвам да страдам и нещо ми става ще е най-големият гаф". Безпокойството и дискомфорта започнаха да се усилват и бях като че ли пред паник атака. Общо взето същия модел "много хора сме, трудно е да се излезе в случай на нужда, ще ми е неловко да ме видят страдащ или припаднал". Но започнах да дишам бавно и контролирано с диафрагмата в ритъм 4-4-6-2. Така дишах повече от час, и това малко облекчаваше нещата, държеше ги под контрол. После дойде спасителната пауза. След нея имахме други занятия в групи разделени и прави пред информационните табла и тогава вече беше по-добре, знаех че вече мога и да изляза незабелязан ако се наложи. Така че не ми се случи паник атака, но имаше моменти на съмнение и несигурност. Без да искам и да очаквам се наложи да се конфронтирам със ситуацията, с която са свързани травматичните минали преживявания. Надявам се това да е допринесло с нещо за разрешаването й. Вечерта имаше шведска маса, после рок банда ни свири на живо и се забавлявах. "Рисковата обстановка" вече беше отминала и нищо повече не ме заплашваше... Още по-ясно ми стана, че нямам паническо разстройство, което идва от нищото внезапно и със смъртен страх. Има един хомеопатичен препарат, който е популярен в Германия и се продава по аптеките широко Neurexan. За него отзивите са много положителни, че помагал краткосрочно за успокояване в случай на страхове и паника. На мен за съжаление въобще не ми помогна, абсолютно никакъв положителен ефект. Платеният психотерапевт ми каза "значи наистина имаш травматично разстройство, понеже именно такива не се повлияват от този медикамент". Докато чистите панически атаки се повлияват от него каза той.

Днес бях при безплатния психотерапевт и за пореден път придобих усещането, че не става за нищо. Никакъв стимул не изпитвам да ходя при него. Има нула излъчване и нула сила. Дори отначало не искаше да повярва, че имам социална фобия. После допусна, че може и да имам. Не ме изслушва достатъчно, а нещата, които ми говори трудно ги разбирам. Много са ми сухи. Не пасва между него и мен въобще. И нямам усещането, че върви към целта. Той каза, че по време на сеансите изглеждам уверен в себе си и с висока самооценка, гласът ми бил силен и уверен. Да, но на работното място не е така. Даже ме нарече арогантен миналия път, защото се изказах против арабите, които заливат нелегално Германия и че те са мошеници, а не са истински бежанци от война. Което си е така. Докато италианецът беше напълно съгласен с моето виждане и каза, че и той вижда така нещата и че политиката на Меркел е един пътен абсурд и ще доведе до катастрофа Германия.

Утре и вдругиден няма да работим, но имаме официална среща с пренощуване и коктейл извън града с много бизнес партньори от фирми, с които работим с цел лично запознаване. Надявам се да не ми се случи нищо. Но след като благодарение на тази дискусия осъзнах, че точният проблем е социална фобия сякаш започнах да се чувствам по-добре. И си припомних следните мисли, които ми се въртяха преди месец "ех да можеше да работя от вкъщи, хоум офис". Защото съм знаел, че искам да избегна евентуален гаф с прилошаване или паническа атака на работното място и съм бил убеден, че ако си работя от вкъщи ще се чувствам добре и няма да ми прилошее. Ако не беше свързано със заплаха пред социалната среда нямаше да имам такава мисъл.